Възможно ли е постановяването на решение при признание на иска по вещни искове?

Въведение.

Следващите редове имат за цел само и единствено да посочат онова, което отдавна е известно – че в лицето на ВКС имаме един позитивен законотворец, който не само законодателства чрез Тълкувателни решения, но очевидно издава и подзаконови нормативни актове – казуалната практика по чл. 290 от ГПК. Ако подобно нещо, би могло да се преглътне за Конституционния съд, който след РКС № 22/31.10.1995 г. по к. д. № 25/1995 г.[1], на практика има положението на негативен законодател, когато обявява нормативен акт за противоконституционен, то трудно бихме могли да преглътнем същото за ВКС – с обратен знак, тъй като позитивният законодател твори правилата за поведение. В този смисъл, съгласен съм с твърдението, че съдебната практика е тази, която влива живителни сили в правната материя, чрез нея правото живее, развива се, но и умира. „Съдията е ваятел на правото, а не роб на закона“[2], но границата между изящно изваяната справедливост и гротескния правен произвол е толкова тънка, че понякога е трудно различима. В този смисъл, тезата за предвидимостта като ценност, която съдебната практика преследва, изглежда изящно изваяна, но поддръжниците й казват, че дори практиката да е грешна, то тя трябва да е константна. Тази логическа конструкция е изначално порочна и стъпва върху логическа грешка, тъй като изобщо не трябва да има погрешна съдебна практика. Ето защо, не може върховната съдебна инстанция, която е призвана да уеднаквява практиката – вж. чл. 124 КРБ и чл. 124 и сл. ЗСВ (според заложената цел – в този смисъл е и изрично Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК и Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГК и ОСТК – досежно чл. 274, ал. 3 от ГПК), да дописва правните норми и то по съображения за целесъобразност.

Проблемът.

Поставеният по-долу проблем би могъл да изглежда доктринален, доколкото за страничния зрител е трудно да си представи, че някой би направил признание на иска особено при вещни искове. Очевидно обаче се е случило, след като е налице формирана практика по реда на чл. 290 от ГПК.

В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения. Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.

Исковете за собственост не са сред посочените изключения. Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл. 18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска.

Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск може да бъде основателен или неоснователен.“.

Поантата на това съдебно решение е ясна – макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска. Водещото съображение за това е правната сигурност, тъй като всичко друго в мотивите на съдебния акт би изглеждало чудесно в учебник по вещно право, но то е изложено, за да облечем на целесъобразната „правна сигурност“ някаква правна дреха, тъй като съдът се произнася по законосъобразност, а не по целесъобразност.

Някои съображения против схващането на ВКС.

В тази част от изложението са изложени някои аргументи против схващането на ВКС. Някои от тях са под формата на реторични въпроси, отговорът на които е очевиден, въпреки това би било много интересно да бъде изрично формулиран от състави на ВКС. Още тук си позволявам да „допиша“ извода, който ВКС е направил, очевидно е, че щом не може да се постанови решение при признание на иска, то per argumentum a pari не може да се постанови и неприсъствено решение – със същите мотиви. Тук обаче възниква и резонният въпрос – при исковете, които не са вещни, но преследват вещното право, ще се приложи ли същото схващане?

3.1. Принципът на правната сигурност или т. нар. сигурност на гражданския и търговски оборот[3] е общ и важи не само за вещните права, а за всички материални субективни права – облигационни, лични, семейни, авторски и т.н. Фетишизирането на вещните права като особена ценност е необяснимо. Вярно е, че формално бихме могли да стъпим на чл. 17 от Конституцията (вкл. във връзка с чл. 57, ал. 3 от КРБ), но не трябва да забравяме, че конституционното разбиране за правото на собственост е по-широко[4] от частноправното схващане за правото на собственост[5]. В този смисъл Конституционният съд се е произнесал в РКС № 19/1993 г. по к. д. № 11/1993 г.; РКС № 30/1998 по к. д. № 23/1998 г.; РКС № 7/2001 г. по к.д. № 1/2001 г., в който решения изрично се застъпва, че в конституционното разбиране за правото на собственост се включват и облигационни права – вземания. Тук не може да не се отбележи, че има облигационни права, които могат да са не по-малко значими от едно вещно право. В този смисъл изрично в мотивите на РКС № 7/2001 г. е записано, че: „Конституцията закриля собствеността в широкия смисъл на думата. Такава закрила тя предоставя на вземанията, а с още по-голямо основание – на вещните права. Конституционният съд изрично е разпрострял защитата на собствеността върху вземанията – „…едно частноправно вземане …може да бъде принудително отчуждено, но само при условията на чл.17, ал.5 от Конституцията… “ – Решение № 22 от 10 декември 1996 г. по к.д. № 24/96 г. (ДВ, бр.1 от 1997 г.). В Решение № 17 от 16 декември 1999 г. по к.д. № 14/99 г. съдът изрично отбелязва, че вземанията „…безусловно се обхващат от конституционноправната защита на собствеността, съдържаща се в чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията“ (ДВ, бр.113 от 1999 г.).“[6].

В този смисъл, очевидно е щението на ВКС по делата, свързани с вещни права, да се разкрива обективната истина, т.е. да е налице пълното проявление на един от основните принципи на българския граждански процес – за установяване на истината, арг. от чл. 10 от ГПК[7] и чл. 121, ал. 2 от КРБ. Това щение на ВКС би било чудесно, но означава ли тогава, че по вещните дела не следва да се прилагат процесуалните преклузии – чл. 133 от ГПК; чл. 146, ал. 3 от ГПК; чл. 147 от ГПК; чл. 266, ал. 1 от ГПК; чл. 266, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ГПК? Тъй като именно поради преклузиите в гражданския процес се застъпва все по-често мнението, че съдът разкрива не обективната, а формалната истина. Очевидно е обаче, че законодателят не е направил такова изключение, за да подчертае юридическия фетиш към вещните права. Това обаче не пречи последните очевидно да се ползват от „особен“ статут. Противната теза не би могла да се аргументира и от застъпеното схващане на основата на разпоредбите на чл. 10 от ГПК и чл. 7, ал. 2 от ГПК, че съдът трябва да е активен и да съдейства на страните при попълване на делото с доказателства[8]. Законодателят е предвидил достатъчно възможности съда да съдейства на страните – вж. чл. 146 от ГПК, чл. 144 от ГПК[9].

Логичният контра аргумент би могъл да бъде, че правото на собственост, освен основно и неприкосновено, е основата за свободната стопанска инициатива, вкл. с оглед практиката на Конституционния съд – напр. РКС № 6/1996 г. Още по-логичният отговор е в това, че моята свободна стопанска инициатива днес може да се състои в един лаптоп (не е задължително да е собствен) и програмен код, метод или дизайн – обект на авторско право (вж. чл. 3 от ЗАПСП), патентна закрила (вж. чл. 6 и сл. от ЗПРПМ) или промишлен дизайн (вж. чл. 10 и сл. от ЗПД), който да струва милиони или милиарди. По-интересното е, че при спор, свързан с такива права, който чисто икономически може да унищожи даден субект, законодателят не е ограничил възможността за постановяване на решение при признание на иска. Това е логично, защото нарушителят може да желае да си спести едно скъпоструващо дело, вкл. чрез извънсъдебно споразумение с правоимащия. Нима правата върху интелектуалната собственост са по-малко правно, житейски и икономически значими? Тук е необходимо да се спомене, че чисто практически има субективни права – облигационни, авторски и т.н., които далеч наджививяват многократно вещните права и спорове, които понякога обикалят като „юридически зомбита“[10] из съдебните зали. Дали една от причините не може да се намери и в посочената практика по отношение признанието на иска? Съзнавам, че въпросът е щекотлив, но понякога бързото съдебно решение е много по-добро от това, постановено след 15-годишен фундаментален правен спор за вещни права върху лек автомобил марка „Опел“, модел „Аскона“, производство 1988 г., с няколко главно встъпили, двама починали от инфаркт, трима от инсулт (главни страни) и десет конституирани наследници. Житейски погледнато, тези граждани по-скоро биха казали – „аман от тази обективна истина, дайте да се свърши тази мъка“.

3.2. Ако приемем безрезервно тезата, застъпена от състава на ВКС, то излиза, че за имот с данъчна оценка 1054,78 лева (например), няма да можем да постановим решение при признание на иска или неприсъствено такова, но за облигационен спор за половин милион лева това не е никакъв проблем, респ. за посочения по-горе пример с обекти на интелектуалната собственост. Очевидно този подход не държи никаква сметка за икономическия анализ на правната уредба.

В този смисъл изниква един интересен проблем – при спор за наличие на ипотечно право върху имот, е ли е допустимо решение при признание на иска, или неприсъствено такова. Отговорът на този въпрос зависи от това дали ще се приеме, че ипотеката е вещно право или облигационно такова, доколкото в практиката по чл. 290, респ. чл. 274, ал. 3 от ГПК са застъпени и двете схващания[11]:

– така Решение № 414/29.10.2012 г. по гр. д. № 222/2012 г., ВКС, I г.о. приема, че: „Действащата сега нормативна уредба определя ипотеката като облигационно право, което е уредено в ЗЗД, придавайки учредително значение на вписването й, което е характеристика на вещните права. Затова при колизия на права следва да се изхожда от реда на вписване и нормите, уреждащи правата на третите лица.“

– така Определение № 270/10.04.2012 г. по ч. гр. д. № 187/2012 г., III г.о на ВКС „Настоящият съдебен състав намира,че на спорният въпрос – дали иска за заличаване на вписана договорна ипотека е иск за други вещни права върху имот /с цена на иска над 50 000 лв./ – по смисъла на чл.104 т.3 от ГПК – следва да се отговори положително. Основание за този извод дава определението за ипотека като вещно и неделимо право,което обременява определен недвижим имот за обезпечаване на едно вземане и обстоятелството,че произнасянето по искането за заличаване на ипотека /ако то бъде преценено като допустимо от компетентния съд/ се предхожда от установяване съществуването на вземането, което тя обезпечава.“.

Следователно към настоящия момент пред едни състави решение при признание на иска ще е напълно допустимо, докато при други то попада в „дописаното“ от съдебната практика изключение за приложимост на института на решението при признание на иска, респ. неприсъственото решение. Така поставеният казус става още по-интересен, ако се приеме застъпеното в Решение № 278/02.10.2012 г. по гр. д. № 1345/2010 г., III г.о. на ВКС, че: „По своята същност ипотеката е особен вид субективно и хетерогенно право. То е право върху чужда вещ, противопоставимо на трети лица и съдържа процесуален елемент – право на предпочтително удовлетворение.“.

3.3. От материалноправна и процесуална гледна точка материалните права на действителния собственик на имота – в хипотезата на евентуален симулативен процес или такъв, който не е симулативен, но никоя от страните не е собственик на съответната вещ, не се засягат. Той не губи правото си на собственост, не е обвързан от обективните и субективните предели на СПН. Съображението за процесуална икономия – да не се водят бъдещи процеси, не издържа, поради чисто житейската логика – дали едно лице ще има едно съдебно решение, което е удар в празно правно пространство, или няма такова решение, но е преценило, че има някакви претенции към определена вещ и нейния действителен собственик е без значение, защото правният спор все ще е налице и от компетентността на гражданския съд ще бъде да го разреши – арг. чл. 14, ал. 1 от ГПК.

Редно е тук да споменем, че решението при признание на иска е един компромис, въведен от законодателя, при който по волята на една от страните, при предвидени в закона предпоставки – играещи и ролята на минимални гаранции, ответникът ще може свободно да заяви, че се отказва от защита срещу предявения против него иск, защото той е основателен. Това му действие представлява разпореждане с правото на иск от гледна точка правото му на защита, което е проявление на диспозтивното начало на процеса, тъй като той губи възможността да продължи правния спор след това. Признанието на иска е процесуално действие, касаещо правото на иск, а не сделка, предвидена в материалното право. Но самият законодател е приравнил двете, тъй като признанието на иска представлява разпореждане със самото спорно материално право[12]. На тази основа можем да кажем, че се прилага и стария римски принцип nemo plus iuris ad alium transferre potest quam ipse habet. В този смисъл, ако едно лице няма едно право, колкото и да се разпорежда с него, не би застрашило с нищо истинския му титуляр.

3.4. Ако допуснем тезата на ВКС за безспорна и приета, то тогава се поражда логичният въпрос дали няма да се стигне до същото положение (все едно е постановено решение при признание на иска) в следната хипотеза – ищецът предявява иск срещу ответника, представя доказателства и иска 1 свидетел, за да докаже напр., че владее имота от повече от 10 години, ответникът се явява и признава всички факти – арг. чл. 175 от ГПК. Вярно ще е минало през процес, ще има някакво доказване – формално. Съмнително е обаче дали в тази хипотеза, когато се е преминало през редовен процес изобщо ще сме разкрили обективната истина, или просто ще сме задоволили собствения си вещноправен фетиш и съзнание. Тук следва и логичният въпрос по отношение на разпоредбата на чл. 153 от ГПК, в която е предвидено, че на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях.

3.5. Друг довод за схващането на ВКС би могло да бъде предотвратяването на симулативни процеси, за което съдът следи и ако го разкрие, следва да прекрати делото – арг. чл. 299, ал. 3 от ГПК. Това съображение да не бъде употребен съдът, изглежда добре, но в учебника по граждански процес. Реално, ако страните са решили да проведат симулиран процес, съдът много трудно сам може да разкрие симулацията. По-важното тук е, че симулативният съдебен процес не може да засегне материалните права на действителния собственик – ако той е трето лице за процеса[13]. Друг е въпросът, дали ако действителния собственик участва в един симулиран процес или такъв, който е във очевидна вреда на неговите права, трябва някой да му охранява правата, доколкото грижата за собствените права е изпървом грижа на самия правен субект, а не на трети лица. В този смисъл, съдът не трябва да допусне да бъде „употребен“ от страните, но не трябва да бъде и непременно мнителен за всяко тяхно действие, тъй като, ако страните в процеса са се сговорили да „употребят“ съда, то мъчно последният би успял да противодейства – като разкрие техните симулативни намерения.

Тук е необходимо да се изтъкне и още едно съображение (вкл. с оглед примера в т. 3.4.) – според някои автори[14] зле воденият процес е аналогичен на привидния такъв. Ако приемем това становище за вярно, то бихме могли да се запитаме, ако едната страна умишлено зле води процеса, за да има съдебно решение по отношение спорното вещно право, каква ще е тогава разликата, ако същото беше постановено при признание на иска?

3.6. Следвайки логиката на целесъобразността – „по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска.“, следва да си зададем и логичния въпрос, къде беше целесъобразността за сигурност на оборота, при постановяването на ТР № 3/2012 г. от 29.11.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, в чиито мотиви, а в последствие диспозитив, се приема, че : „На отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот.“. Мигар да се разхождаш с конститутивен нотариален акт е правна сигурност? В тоя смисъл, ако съображението на ВКС е, че някой би се легитимирал със съдебното решение, то на по-силно (житейско) основание би се легитимирал с нотариалния акт, защото за мнозинството от правните субекти титулът за собственост (от житейска гледна точка) е нотариалния акт – когато купуват, лицата питат: – „Имаш ли нотариален акт?“, а не: – „Имаш ли съдебно решение при признание на иска?“.

3.7. Тук е редно да се запитаме дали е допустимо решение при признание на иска при конститутивните искове. С оглед разпоредбата на чл. 363 от ГПК, съдът е длъжен да провери наличието на правото у съответното лице. Но няма такова задължение по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Е ли е това лице собственик? Респ. ако същото признае, че е в неизпълнение (напр. не е платило цената), искът по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е основателен. Ами по чл. 30 от ЗН, или те не водят до промяна на вещното право? А по чл. 27-34 от ЗЗД – или и те са облигационни искове, без значение за вещното право?

3.8. Приемайки за вярната тезата на ВКС, можем да се запитаме при установителните искове за собственост, какъв ще е изходът? Ако искът е положителен установителен – то, очевидно няма да е налице възможността за решение при признание на иска, но ако е отрицателен следва да си зададем въпроса, какво точно установяваме, че да не допуснем тази възможност? Наличието на собственост или отричането на такава – в този смисъл ТР № 8/2012 г., индицира, че се доказват предпоставки, ала не, че тяхното наличие в мотивите се ползва със СПН – която теза е крайно интересна. Какво тогава се установява? Оставям отговорът с отворен край, защото е очевиден. В този смисъл, е ли е допустимо решение при признание на иска при вещен установителен иск, ако същият е отрицателен? Нали предмет на делото, респ. диспозитива е, че се отрича правото на един субект, а не, че непременно се признава такова на друг спрямо него?! Аргументът за СПН е неотносим, защото то е между страните, за същото искане и на същото основание (извън хипотезата на чл. 226 от ГПК – напр.). Тогава, къде е проблемът, че някому е отречено правото на всички основания поради неговото признание?

Заключение.

Изводът от горното е онова, което повечето от нас мисля, но се страхуват, а да си признаят – касае се за едно произнасяне, което е очевидно по целесъобразност, която понякога е не много по-различна от справедливостта. Понякога онова, което е дълбоко целесъобразно, е дълбоко несправедливо. Затова съществува фигурата на съдията – за да се произнесе кое е справедливо и кое – не.

В изложението не се претендира за изчерпателност на аргументите, но се претендира за това, че не може ВКС да дописва закона – като позитивен законодател.

Квинт Муций Сцевола – Понтифекс Максимус, Консул в 133 г. пр. хр.

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Зададеният въпрос е бил „Какви са правните последици от решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обяви за противоконституционен закон, изменящ или отменящ действащ, с оглед на чл. 151, ал. 2, изречение 3 от Конституцията“, като е постановено следното: „Когато Конституционният съд обяви за противоконституционен закон, с който се отменя или изменя действащ закон, последният възстановява действието си в редакцията преди отмяната или изменението от влизане в сила на решението на съда.“. По-важния извод е в мотивите на конституционното решение: „С влизане в сила на решението на съда, с което законът се обявява за противоконституционен, се обезсилва неговото действие. Това е пряка и непосредствена последица от решението на съда и на конститутивното му действие. То е равносилно на отмяна на закон от Народното събрание (чл. 84, т. 1 от Конституцията). По този начин се постига основната цел на конституционния контрол и на разпоредбата на чл. 151, ал. 2 и 3 от Конституцията – отстраняване от правния ред на противоконституционния закон и възстановяване на върховенството на Конституцията.“ – т.е. по арг. от чл. 84, т. 1 от КРБ, във вр. чл. 151, ал. 2 и ал. 3 от КРБ се оформя един негативен законодател.

[2] Интерпретация по Колер – „Der Richter ist nicht Slave des Gesetzes, sondern Gestalter des Rechtes“ – цит. по Диков, Л., Изменение на договорите от съдията, С., 2010, Фенея, с. 99

[3] Вж. Павлова, М., Гражданско право. Обща част., С., 2002, Софи-Р, 50-51.; Рачев, Ф., Гражданско право., С., 2003, Унив. изд. „Стопанство“, 80-85

[4] Вж. Друмева, Ем., Конституционно право, С., Сиела, 2008, 239-245; Петров, Вл., М., Марков, Вещно право. Modus studendi, С., 2011, Сиби, с. 64

[5] Същността на правото на собственост е достатъчно спорна в правната доктрина – вж. Петров, Вл., М., Марков, цит. съч., с. 63; Венедиков, П., Ново вещно право, С., 1999, ИК „Проф. Петко Венедиков“, 67- 75 и цитираната там чужди автори и правна доктрина.; Василев, Л., Българско вещно право, С., 1995, Унив. издателство; Боянов, Г., Вещно право, С., 2009, с. 99 и сл.; Таджер, В., Право на държавна социалистическа собственост, С., 1975, 20-54; Сарафов, П., Понятието „собственост“ според Конституцията, в: Съвременно право, Бр. 6, 2001; Сарафов, П., Правото на частна собственост като конституционно неприкосновено право, в: Съвременно право, Бр. 6, 1996

[6] Така – следва логичното – как ВКС би обяснило вещноправния си тотемизъм, с оглед практиката на ЕСПЧ?

В светлината на практиката на ЕСПЧ, може да се спомене делото Gasus Dosier-und Fordertechnik Gmbh v. the Netherlands, решение от 23.02.1995г.^{^[6]}, в което се застъпва, че: „Съдът пропомня, че понятието „собственост“ използвано в чл. 1 от Протокол № 1 (на френски език „biens“) има автономно значение, което е с положителност не се ограничава до притежанието на телесни вещи. Някои други права и интереси съставляващи активи, също могат да бъдат разглеждани като „имуществени права“ и в този смисъл като „собственост“ за целите на тази разпоредба“. Очевидно, ако прилагаме целесъобразните критерии на ВКС и практиката на ЕСПЧ, то не следва изобщо да се постановяват решения при признание на иска, което логически предпоставя въпросите за: 1) какъв ще бъде смисъла от института?; 2) ако института съществува, то е ли е законосъобразно и би ли ангажирало отговорността на държавата, искането за постановяване на подобно решение при всички предпоставки на закона, когато със „някаква“ съдебна практика (при това установена като задължителна по тълкувателен път, за което гражданите не са длъжни да знаят, тъй като още от римското право е известно, че ignoratia iuris neminem excusat, а не ignoratia sententia).

–Необходими са някои терминологични уточнения по отношения на вземанията зачитани от ЕСПЧ:

– вземането за непозволено увреждане – вж. делото Pressos Compania Naviera S A And Others -v- Belgium; ECHR 20 Nov 1995;

– за търговското предприятие като съвкупност от права задължения и фактически отношения – делото Van Marie and Other v. the Netherlands; Lender v. Germany; Olbertz v. Germany и др.

– за бъдещите доходи – делото Ian Edgar (Liverpool) Ltd v. the United Kingdom; Levanen and Other v. Finland; Wendenburg v. Germany;

– права на индустриална и интелектуална собственост – делото Anheuser-Busch Inc. v. Portugal;

– акции и дялове от ТД – делото Olczak v. Poland.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, не е това целта. Идеята е да е покаже, че ако следваме правната „логика“, схоластика и „модерно“ мислене на ВКС, то би се достигнало до отмяна на гражданския закон, поради неговото неприлагане, което е немислимо.

Ако обаче приемем горната теза, се поставя въпросът как се отговаря напр. по критериите, зададени в делото Sporrong and Lonnroth v. Sweden? Задължението на държавата (вж. Протокол № 1) се изразява в това да се въздържа от действия, които нарушават правото на собственост, както и да изпълни задължението си да бъде достатъчно активна във всички последващи елементи – вкл. по отноношение на защита им.

[7] В правната доктрината се застъпва, че съдът разрешава правния спор според фактите и доказателствата, изнесени, събрани и доказани от страните по делото – така Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р., Иванова, Българско гражданскопроцесуално право., Девето преработено и допълнено издание. Първо по действащия ГПК, С., 2012, Сиела, 105-109; Пунев, Бл. и колектив, Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика., С., 2012, ИК „Труд и право“, 45-46.

[8] В този смисъл Определение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г., III г.о. на ВКС; Определение № 568/13.04.2010 г. по гр. д. № 1049/2010 г., IV г.о. на ВКС.

[9] В този смисъл Пунев, Бл. и колектив, цит. съч., с. 46, изрично акцентират, че принципа на истината е ограничен от другите принципи на процеса и от въведените процесуални преклузии.

[10] Изразът е на доц. д-р Кристиан Таков.

[11] Посочените Решение по чл. 290 от ГПК и Определение по чл. 274, ал. 3 от ГПК са само примери. При внимателен преглед на практика има и други решения и определения в ползва и на двете тези, като аргументацията варира в зависимост от стила на авторите.

[12] Така Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р., Иванова, цит. съч., 452-453.

[13] Вж. Цончев, Кр., Симулацията в гражданското право, С., 2001, Софи-Р, с. 135 и сл. В този труд авторът съобщава за практика за провеждането на симулирани искове за вещни права още по времето на Царство България и критиката на правната теория, осланяйки се на статията на Христов, Н., в сп. „Юридическа мисъл, год. 1933, кн. V, с. 401 и сл. В този смисъл самият Цончев релевира процесуалната теза, че решението не може да рефлектира пряко върху действителните материални правоотношения. Изтъквайки, че в този смисъл решението не може да е симулативно. В този смисъл, тезата му е вярна, но винаги следва да се взема предвид, правилото на чл. 299, ал. 3 от ГПК, при приложението на което, ако е проведен един симулиран процес, то ако са налице действителни материални отношения между двете страните, то след постановяване на решението и влизането му в сила материалните правоотношения ще бъдат засегнати със сигурност.

[14] За възражението за зле воден процес при подпомагащи страни вж. Цолова, К., Подпомагащата страна в съдебния исков процес, С., 2009, Сиби, с. 276 и сл.