Възможен ли е иск за обезщетение на причинени от съдебните органи разноски

С благодарности към адв. Симеон Стойчев за дискусията по обсъжданите тук идеи.

Настоящата статия следва да разгледа един като че ли несъществувал досега проблем – дали може една страна да възрази, че е осъдена да заплати разноските на своя противник в съдебния спор, направени само поради това, че първата съдебна инстанция не е дала правилното му решение. Подобно развитие на дадено производство по необходимост води до известни разноски за една от страните – тя трябва да ангажира адвокат пред следваща съдебна инстанция, евентуално да внася депозити за събиране на нови доказателства и т.н. Тези разноски могат да бъдат поети с крайния съдебен акт върху другата страна или да останат за първоначално сторилия ги. Но те при всички случаи не се дължат на поведението на страните, а на служителите на държавата (съда).

Може ли в тези случаи да се водят искове срещу държавата? Кои биха били надлежните ответници? Съществуват ли преклузии? Всички тези въпроси имат практическо значение, като в съдилищата понякога се водят подобни (макар и екзотични) искове. Отговорите на поставените въпроси предполагат кратък преглед на теорията и практиката по присъждане на разноски и разграничаване на някои хипотези за причините за пораждането ѝ. Разглеждането на поставения въпрос предполага и засягане на някои конституционно установени принципи на правосъдието като например независимостта на съдиите и отговорността на държавата за причинени по вина на нейни служители вреди.

Отговорността за разноски – общ преглед

Отговорността за разноски е особен вид имуществена (гражданска) отговорност, която може да се реализира единствено в хода на висящ съдебен процес – така тя е дефинирана и в практиката на ВКС (Решение № 189/20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013, IV ГО). Основанието на тази отговорност – т.е. фактическият състав, от който тя възниква, включва съвкупност от елементи, които следва да се проявят кумулативно, за да може съдът да налоъжи съответните имуществени последици на отговорната страна.

Първият белег на отговорността за разноски, който е присъщ за всички видове производства, по които тя се прилага, е че тази отговорност се ангажира само с акта, с който приключва съдебното производство. В гражданския процес е предвидено задължение на съда да разгледа въпроса за разноските с крайния си акт (ако са налице другите предпоставки за присъждането им) – чл. 81 ГПК, като тази разпоредба би следвало да се приложи и в административния процес по силата на чл. 144 АПК (доколкото чл. 143 АПК урежда само кой понася отговорността за разноски, а не с какъв акт се ангажира тя). В наказателния процес чл. 189, ал. 1 НПК изрично указва задължението на съда да се произнесе по разноските в производството, като това става или с присъдата (чл. 301, ал. 1, т. 12 НПК), или с отделно определение (чл. 306, ал. 1, т. 4, предл. второ НПК).

Практиката на Върховния касационен съд обаче тълкува законовите правила стеснително, поне що се отнася до гражданския процес. Тази тенденция в някакъв смисъл е предопределена и от законодателя, който в чл. 355, изр. първо ГПК предвижда, че в делбеното производство разноските се определят едва след установяването на дяловете (което става с влизане в сила на решението по допускане на делбата, т.е. едва във втората фаза на производството). В съответствие с това разбиран, съгласно т. 4 и 6 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК в производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения и в обезпечителното производство съдът не определя разноски, а същите биват възложени с крайния акт на инстанцията, която ще разгледа съществото на спора след приключване на „спомагателното“ производство. Подобен подход при отговрността за разноски е възприет и при заповедното производство в случаите, когато е подадено възражение срещу издадената от съда заповед за изпълнение – разноските се присъждат в последващия исков процес (т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК). Така в множество свои актове върховната съдебна инстанция застъпва тезата, че присъждането на разноски е въпрос, който може да бъде разрешен единствено с акта на съда по съществото на спора (или евентуално с акт, с който се слага край на производството поради наличе на процесуална пречка – така Определение № 201/27.09.2011 г. по ч.гр.д. № 39/2010 г., IV ГО ), но не и с частен акт по друг, свързан със спора на страните въпрос. Затова в производствата по частни жалби по принцип не следва да се присъждат разноски – Определение № 511/19.10.2016 г. по ч.т.д. № 2006/2016 г., II ТО.

Втората предпоставка за ангажиране на отговорността за разноски на дадена страна е изходът от производството да е неблагоприятен за нея с оглед на действителното правно положение към момента на образуването му. В законодателството са познати случаи, в които законът урежда пречка загубилата страна да понесе отговорност за разноски – например случая на признание на иска без даден повод за завеждане на делото (чл. 78, ал. 2 ГПК) или при оправдаване на подсъдим по наказателно дело от общ характер (чл. 190 НК не предвижда отговорността на прокуратурата да се реализира по реда на определяне на разноските в този случай). Няма обаче уредена хипотеза, в която загубилата страна по делото да може да получи право на обезщетяване на разноските си. Поради това и основна предпоставка за възникване на отговорност за разноски е загубата на процеса в съответната инстанция, като следва да се имат предвид отбелязаните по-горе случаи когато разноски не се присъждат поради неокончателния или спомагателния характер на производството, когато основният спор между страните е предмет на друг процес.

На следващо място, макар и в доктрината да не очертавана отделно от наличието на процес, предпоставка за възникване на отговорност за разноски е извършването на тези разноски. На практика във всички случаи е необходимо представяне на доказателства за извършени в процеса разходи или поне извършване на услуга, която предполага посрещането им. Последната хипотеза се проявява основно в четири случая – при безплатно оказване на адвокатска помощ по социални съображения (чл. 38 ЗАдв); при защита от юрисконсулт (чл. 78, ал. 8 ГПК, приложим и в административния процес съгласно Тълкувателно решение № 3/2010 г. по тълк. дело № 5/2009 г. на Върховния административен съд); при освобождаване на страна от плащане на разноски (чл. 83 ГПК, приложим и в административното производство съгласно препращането на чл. 144 АПК), както и при ползване на правна помощ. В посочените случаи отговорността за разноски се реализира спрямо лице, различно от страната по делото (адвоката, съда или Националното бюро за правна помощ), но отговорност все пак възниква.

Четвъртата и последна застъпвана в теорията предпоставка на отговорността за разноски е наличието на искане за присъждането им от страната, която има право на компенсация за направените разноски. Това изискване не е абсолютно, тъй като в наказателния процес изрично е предвидено, че съдът се произнася за разноските служебно (чл. 189, ал. 1 НПК). В гражданския и административния процес обаче разноски се присъждат от съдилищата само ако присъждането им е било поискано. В гражданския процес необходимостта от изрично искане се обосновава с принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), съгласно който страната сама определя обема на търсената защита. Поради това и съдът не следва да присъжда разноски, натоварвайки другата страна, когато кредиторът на вземането за обезщетение за тези разноски не е поискал това (тъй като искане може и да не е направено умишлено – например поради съображения за ненатоварване на длъжника с разходи). Не е ясно на какво основание това се прави в административния процес, където принципът на диспозитивно начало е силно ограничен, а ГПК (към който чл. 144 АПК препраща съответно) не предвижда изрично искането като предпоставка за присъждане на разноски.

Доктрината систематично отрича субективния характер на отговорността за разноски и посочва, че вината (изразена като спазване на стандартите за дължима грижа при водене на процеса) не е елемент от основанието на отговорността за разноски. Застъпена е тезата, че отговорността за разноски се основава на неоснователното предизвикване на съдебен процес, независимо дали предизвикалият го е положил грижата да се убеди дали претенцията му е основателна. Тази теза заслужава подкрепа, като може да се твърди, че при отговорността за разноски субективният елемент, характерен за гражданската отговорност (неполагане на дължимата грижа), е заместен от умишлено поведение на страната по предявяване на съдебна претенция (без значение дали е вероятно основателна), която в последствие обективно се е оказала неоснователна към момента на предявяването си.

Аргумент да се приеме, че това е предпоставка на отговорността за разноски е фактът, че в редица случаи законът предвижда, че разноски няма да се дължат от дадена страна, въпреки че изходът на спора е неблагоприятен за нея – т.е. неоснователно предизвиканият процес от страната с право на разноски е основание за неприсъждането им. Така ако ответникът признае иска, той може да не понесе отговорност за разноски, ако не е дал повод за образуване на съдебно производство (чл. 78, ал. 2 ГПК).

Същевременно е възможно и обратното – правото на кредитора за разноски да е отречено с влязлото в сила решение, но въпреки това разноски да му се дължат (основателно предизвикан процес, който формално не е завършил благоприятно за страната). Така при извършено плащане на парично вземане в хода на процеса искът ще бъде неоснователен, но процесът ще е бил основателно заведен и поради това на ищеца се дължат разноски според практиката на ВКС – вж. т. 10в и 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК; Определение № 688/02.10.2014 г. по ч. т. д. № 2337/2014 г., I ТО; Определение № 674/23.11.2011 г. по ч. гр. д. № 597/2011 г., IV ГО.

Въвеждането на подобен елемент – основателност на предизвикването на процеса, като елемент от фактическия състав означава, че отговорността за разноски не е необходима последица от решаването на делото в определен смисъл. Макар в редица съдебни актове (напр. т. 10в и 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК; Определение № 753/20.12.2011 г. по ч.гр.д. № 564/2011 г., IV ГО; Определение № 331/05.07.2011 г. по ч.гр.д. № 33/2011 г., I ГО; Определение № 333/30.06.2016 г. по ч.т.д. № 618/2016 г., II ТО; Определение № 98/16.02.2016 г. по ч.т.д. № 3193/2015 г., II ТО) отговорността за разноски е наречена „законна последица“ от уважаване на иска, според мен употребата на подобен термин следва да се избягва, тъй като, както беше посочено, са налице хипотези в които неблагоприятният изход от спора не води до възникване на отговорност за разноски.

Същевременно при ангажирането на отговорност за разноски е налице и една пречка пред реализирането ѝ – такава отговорност се реализира единствено в хода на висящ процес, като е възможно това да стане с крайния акт по същество или с допълнително съдебно определение (постановено по реда на чл. 248 ГПК (във връзка с чл. 144 АПК) или чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК). Съдебната практика и доктрината са единодушни, че разноски не могат да бъдат присъждани след края на процеса, в който са направени. Изключение от този принцип се предвижда единствено в наказателния и административнонаказателния процес, където на оправдания не се присъждат разноски съгласно чл. 190 НПК. Поради това в тези случаи, доколкото разноските (а те могат да бъдат само за адвокатска защита, тъй като такси за обжалване в наказателния процес не се дължат, а разноските по доказателствата са винаги за сметка на държавата – чл. 187 НПК) са резултат от започнати от държавата санкционни производства, те могат евентуално да бъдат потърсени от държавните органи по реда на ЗОДОВ. Същото становище е възприето и в практиката на върховните съдилища – Тълкувателно решение № 2/2009 г. по тълк. дело № 7/2008 г. на ВАС; Решение № 255/ 02.11.2015 г. по гр.д. №1011/2015г. на ВКС, ІІІ ГО, и Решение №442/08.04.2016 г. по гр.д. № 1643/2015г. на ВКС, ІV ГО. Въпросът обаче е съществуват ли други случаи, когато отговорността за разноски може да се реализира след сключване на съдебното производство. Това налага и изясняване на въпроса за субектите, поради чиито действия може да възникне отговорност за разноски.

Може ли съдът да стане причина за неправилно ангажиране на отговорност за разноски?

Тъй като разноски се присъждат за водене на съдебни производства и с редки изключения съдът би бил органът, който ще вземе окончателното решение по всеки правен спор, за който е предвидено да се решава с помощта на държавата, то именно съдът ще бъде органът, който ще възлага отговорност за разноски. И тъй като актовете на съда могат да бъдат неправилни, то отговорът на поставения по-горе въпрос със сигурност е утвърдителен.

Но все пак извън това чисто житейско съображение от правна гледна точка е важен въпросът дали при правилно окончателно и влязло в сила решение съдебен орган може да възложи разноски по начин, който не съответства на изхода на спора. Изследването на този въпрос следва да се съсредоточи върху онези производства, които имат спомагателен характер и съпътстват решението на основния спор на страните по делото, тъй като разноските относно основното производство ще се определят с крайния акт по него и няма как да не съответстват на постановеното решение по същество. Ако пък има подобно несъответствие, то е налице неправилно решение, което може да бъде изменено по съответния ред (чл. 248 ГПК; чл. 306 НПК).

Тук могат да се разграничат два вида производства, при които поради неправилен акт на съда страна прави разноски, които не би могла да възстанови. В първата група случаи тези разноски ще бъдат понесени от страната, която инициира производството, тъй като искането ѝ за защита или съдействие е оставено без уважение от първата или въззивната съдебна инстанция, но е било уважено с окончателен съдебен акт. Такива са например случаите на отмяна на разпореждането за отказ за издаване на заповед за изпълнение (чл. 413, ал. 2 ГПК) или изпълнителен лист (чл. 407, ал. 1 ГПК). В тези случаи предметът на производството не е правен спор между страните за съществуване на определено право, а съществува отказ на съда да признае изпълнимостта на едно твърдяно право. Т.е. производството се развива без участие на другата страна по спора.

Тук основен проблем е дали е възможно да се присъждат разноски в частни производства, по които не се решава правен спор със сила на пресъдено нещо. Практиката на ВКС по въпроса не е напълно еднозначна. Съгласно мотивите на Определение № 511/19.10.2016 г. по ч.т.д. № 2006/2016 г., II ТО, и Определение № 69/02.02.2017 г. по ч.т.д. № 1621/2016 г., І ТО; Определение № 311/20.05.2013 г. по гр. д. № 715/2012 г., ІV ГО; Определение № 150/10.05.2016 г. по гр. д. № 6046/2015 г., ІV ГО, не се присъждат разноски в частни производства, освен онези, които се отнасят до въпроса за прекратяване на процеса между страните. Не е уточнено обаче дали се отнася само до определения, които слагат край на исково производство поради процесуалната му недопустимост. Други съдебни състави допускат присъждане на разноски в спомагателни производства, които се решават с краен акт, и дори се произнасят по искания за изменение на определение в частта за разноските – например Определение № 105/04.03.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г., І ГО, с което съдът се произнесъл за разноските по обжалване с частна жалба на отказ за разрешение за изтегляне на пари от запорирани по реда на ЗОДПИППД банкови сметки. По отношение на производствата за издаване на изпълнителен лист пък е налице и съдебен акт на ВКС, съгласно който разноските по издаването на същия са част от разноските в изпълнителния процес и се изчисляват и събират от съдебния изпълнител – Определение № 617/16.12.2013 г. по ч. гр. д. № 6154/2013 г., І ГО.

В други случаи пък производството по делото се развива извън обичайния си ход поради неправилни актове на съда. В тези случаи (напр. при отмяна на преграждащи определения (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК); допускане на обезпечение от въззивния съд (чл. 396, ал. 2 ГПК), след като не е било допуснато от първата инстанция; отмяна на влязло в сила решение (чл. 307, ал. 3 НПК), както и определенията относно подсъдността (чл. 121 ГПК и чл. 122 ГПК), подведомствеността (чл. 15, ал. 2 ГПК и чл. 16 ГПК) и международната компетентност (чл. 28, изр. второ КМЧП)) се налага горестоящата инстанция да поправи неправилното определение на друг съд, за да обезпечи законността на производството. В тези производства обаче произнасянето по разноските не се случва с акта по частното производство пред горестоящия съд, а при (повторното) разглеждане на делото по същество (Определение № 50/25.01.2016 г. по ч. т. д. № 3600/2015 г., ІІ ТО). Така с крайния акт разноските се поемат не от страната, която е имала интерес да ги направи, а от загубилата производството страна. Тя обаче остава ощетена, защото изплаща на спечелилата страна разноски в по-голям размер, отколкото биха били понесени при нормално развитие на производството, по вина на държавните органи.

Възможни ли са искове срещу съда за неприсъдени разноски или вреди от разноски, претърпени по вина на магистрат?

Отговорът на този въпрос следва да се разгледа първо през призмата на квалификацията на съдебните разноски – дали същите могат да бъдат определени като вреди или представляват друг вид последица от процеса. Становището на проф. Живко Сталев, че разноските не представляват вреди, е оспорено в изразени в доктрината гледища, а може да се твърди, че на подобно становище е и съдебната практика – вж. Тълкувателно решение № 2/2009 г. по тълк. дело № 7/2008 г. на ВАС. Платените в хода на процеса разноски представляват вреди, защото те намаляват актива на имуществото на страната по делото, която прави разходи, за да защити правото си. Според цитираните норми на българските процесуални закони тези разходи следва да бъдат обезщетени от загубилата делото страна, тъй като спечелилата страна не би имала нужда да прави такива разноски, ако правото ѝ не беше неоснователно отричано.

С оглед на изложеното по-горе сторените разноски винаги представляват вреда. Когато обаче причина за разноските не е поведението на частноправен субект, а на съда като държавен орган, възниква въпросът дали разноските могат да се смятат за вреда, стояща в причинна връзка с производството. Алтернативно основание за търсенето на подобни разноски би могло да бъде единствено твърдението за неоснователно обогатяване – загубилата страна по делото е платила на спечелилата сума, за чието първоначално начисляване тя не носи отговорност (тъй като разходите са били необходими единствено за отмяна на неправилен съдебен акт). В случая обаче няма как да се установят предпоставките на кондикция за платено без основание (чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД), тъй като е налице правен акт (титул), който задължава страната да плати – диспозитивът, с която тя е била осъдена да плати разноски. Така следва да се приеме, че разноските платени поради необходимост от обжалване на неправилни съдебни актове следва да се приемат за вреди, възникнали от неправомерно поведение на съда. Дали обаче съдът може да носи отговорност за това поведение с оглед на принципите на гражданската отговорност по българското право и изискванията на съдебната независимост?

По отношение на първия тип искове – за вреди от неприсъдени на правоимащата страна разноски, отговорът е, че тези искове като че ли са недопустими освен при производства, развиващи се по реда на НПК. Причината е, че в България действа принципът, че разноски не се присъждат извън рамките на производството, в същите са били сторени. Поради това заслужава и да се подкрепи изразеното от ВКС становище, че разноски се присъждат с всеки акт, който слага край на производство за разрешаване на правен спор (независимо исков или не). Така разноски би следвало да се присъждат и с определенията, които преграждат за постоянно хода на делото, както и тези с които се решават въпроси по същество в други производства (с изключение на разноските за издаване на изпълнителен лист, които се събират в изпълнителното производство). В случай, че страната е недоволна от постановения размер или основанието за ангажиране на отговорност за разноски, то тя има възможност да възрази по реда на чл. 248 ГПК (приложим и в административното производство). Налице е и изключение единствено в наказателното и административнонаказателното производство, тъй като при него разноски на оправдания подсъдим/нарушител не се присъждат. В тази хипотеза и сега съдебната практика допуска обезщетяване на вредите от разноски за защитник чрез предявяване на иск по реда на ЗОДОВ. Отговорността се поема от органите на съдебната власт съгласно критериите, установени в Тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

Такъв иск би могло да се предяви и в една особена хипотеза – при неприсъдени разноски в арбитражно производство, но само в една много тясна хипотеза. Българският арбитражен закон (ЗМТА) не предвижда изрично ред за поправка на арбитражно решение в частта за разноските, но дава възможност за допълване на арбитражно решение по отношение на претенции, по които арбитражът не се е произнесъл – чл. 44 ЗМТА. В случай, че арбитражното споразумение между страните (вкл. чрез препращане към правилник на арбитражна институция) е уговорен начин на поемане на разноските за арбитража, то е налице отделна претенция за разноски, тъй като ЗМТА (за разлика от ГПК, АПК и НПК) не предвижда изрично задължение на арбитража да се произнася за разноски. И тъй като присъждането на разноски не е задължително според закона, то следва да се приеме за договорна претенция на страните, по която решението може да бъде допълвано. Тъй като арбитражното производство е едноинстанционно, преценката за това дали в рамките му ще се дължат разноски, си остава изцяло на арбитража и след отказа му да допълни решението си, същото става окончателно. Все пак би могло да се мисли за иск за неоснователно поети разноски в случаите, когато арбитражното решение е било отменено на някое от основанията за отмяна по чл. 47 ЗМТА. Когато при такъв изход на производството загубилата арбитражното дело страна е направила разноски за водене на арбитражния процес (ангажиране на адвокат, плащане на такси и за събиране на доказателства), които не са ѝ били възмездени след отмяната на арбитражното решение, тя би следвало да има право на обезщетение за тези разноски. Искът би следвало да се предяви срещу арбитрите, тъй като те са били натоварени от страните да решат спора им, но решението им се е оказало порочно и е било отменено. Отговорността на арбитрите в този случай би била виновна и те могат да излагат възражения за полагане на достатъчна грижа или за вина на някоя от страните. Възможни са и възражения за липса на причинна връзка при заплатено от страната адвокатско възнаграждение (вж. изложеното в мотивите и особените мнения към Тълкувателно решение № 2/2009 г. по тълк. дело № 7/2008 г. на ВАС). За причинените от арбитрите вреди обаче в общия случай (когато не е указано неправомерно влияние) не следва да се държи отговорна никоя арбитражна институция, тъй като арбитрите следва да са независими (по аргумент от чл. 13 и 14 ЗМТА).

Възможно ли е обаче да бъдат потърсена отговорност от страната, която е останала задължена за разноски спрямо другата страна поради неправилен съдебен акт? В тези случаи отговорността за разноски на загубилата делото страна не е спрямо съдебния орган, нито пък тя сама е сторила неоправдани разноски, но по силата на задължението на съда да присъжда разноски, тя ще отговаря спрямо спечелилата страна. При това нейната отговорност няма да се сведе до разноските, които би претърпяла на една съдебна инстанция, а ще бъде в по-висок размер заради допълнителните контролни инстанции, които са се произнесли по делото. В мотивите към т. 4 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК е изложено именно това виждане за отговорността за разноски – същите се понасят от загубилата основния спор страна, независимо на колко инстанции е било разглеждано делото и дали по него е имало свързани производства с извънинстанционен характер (частни производства, производство за отмяна).

Така страната би се оказала натоварена с разноски поради неправомерно поведение на държавен орган. Съгласно чл. 7 от Конституцията в тези случаи държавата би следвало да поеме отговорност за вредите, претърпени от изгубилата страна, която неоснователно е преминала през няколко съдебни инстанции, а не е била осъдена още на първата. Такава отговорност би следвало да възникне само в случай, че на някоя от инстанциите е било постановено неправилно съдебно решение, което в последствие е било отменено, тъй като в противен случай е налице поемане на разноски, причинено от загубилата страна. Дали обаче е възможно да се ангажира такава отговорност?

С оглед стандартите за отговорността на държавата в едно демократично общество такъв иск би следвало да се уважи. И към момента той не би бил недопустим с оглед задължението на държавата да обезщети вредите от незаконосъобразно поведение на своите служители. Искът би трябвало да се води по реда на чл. 49 ЗЗД, тъй като в ЗОДОВ не е предвидена особена хипотеза за прилагане на облекчения процесуален ред на последния закон към такива искове. В този случай предпоставките на иска биха били – постановяване на неправилен или недопустим съдебен акт; обжалване на този акт; отмяна на акта с окончателно съдебно решение; осъждане на загубилата страна да заплати на останалите участници в производството по обжалване разходите, направени пред съответната инстанция; неполагане от съда на дължимата грижа за постановяване на правилен съдебен акт (като последната предпоставка се презумира).

Този иск би бил основателен само при едностранните съдебни производства (заповедно, за издаване на изпълнителен лист, за оспорване на актове за прекратяване на исков процес преди конституиране на страната), тъй като при двустранния процес разноски винаги се поемат и поради поведението на едната от страните. Дори една страна да не е признавала на две инстанции предявен срещу нея иск, тъй като е изглеждало, е ще спечели делото, а едва касационният съд да е постановил правилно решение, то отново нейното поведение е това, което е водело до продължаване на делото. Доколкото отговорността за разноски е безвиновна, това означава, че поддържането на висящността на процеса е достатъчно основание страната да поеме отговорност за разноски. Невъзможността държавата да поема разноските на загубилата страна в исковия процес може да се обоснове и с конституционноправни аргументи. Държавата не следва да бъде заплашена да отговаря за разноски по повод на дадено съдебно решение, докато пътят за обжалването му трябва да бъде открит, за да се осъществи пълноценно контролът за законност и да се защитят принципите на правовата държава. Ако държавата бъде принудена да заплаща вреди, за да може да използва предвидените от самата нея механизми за контрол, това би направило тези механизми неефективни. Не е малък и рискът държавните служители да започнат да отказват да отменят незаконосъобразни решения, за да не ощетят с действията си държавата, от която получават своето възнаграждение. Вероятна причина за неоснователност на такива искове е също и фактът, че подобни претенции биха затрупали съдилищата с множество дела, основаващи се на спор, който в крайна сметка е бил решен в съответствие със закона.

Държавата обаче изрично е допуснала подобна възможност за иск за обезщетение в два сходни случая – в наказателния процес и при оспорване на административни актове. В тези случаи първопричината за причиняване на вреди е държавен орган, различен от съда, който със свой акт – обвинителен или административен, става причина за водене на съдебен процес. В рамките на този процес разноските на обвиняемия или на обжалващия акта се възстановяват, ако се окаже, че държавният орган е действал незаконосъобразно. В административния процес разноските по обжалването се присъждат с крайния акт на административния съд (чл. 143, ал. 1 АПК), а в наказателния процес подлежат на обезщетение чрез процес по ЗОДОВ (както беше посочено по-горе). В случая има известна разлика с положението на загубилия съдебно дело на по-горна инстанция, който не е станал причина за продължаването на процеса, тъй като с незаконосъобразния си акт самите държавни органи стават причина за образуване на съдебно дело. Отново държавата е допринесла за причиняването на вреди, но този път е допуснала да бъде съдена за поправянето им, защото ги е извършила по повод други свои функции, а не правораздавателна. Прокурорът или административният орган имат ръководно-решаваща функция в съответния стадий на процеса, която става причина за заплащането на разноски (например за адвокатска защита). Заради това честното отношение към гражданите изисква държавата и в случаите на необосновано продължаване на съдебен процес на няколко инстанции да отговаря за причинените вреди.

Няма основания да се приеме, че ролята на съда като държавен орган в едностранния процес е различна – в случая осъденият за разноски няма как да спре присъждането им на страната, която търси правата си срещу него. Причината за поемането на разноските е единствено поведението на съда, което е основание и за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 ЗЗД. Тъй като отговорността на съдебния състав ще бъде виновна, държавата в лицето на съда би могла да предяви възражения за липса на вина за извършване на разноските. Тези случаи обаче биха били редки, тъй като следва да се докаже, че съдията е нямало как да се произнесе по начина, по който е било постановено окончателното съдебно решение. На практика такава възможност би могла да съществува само при дела, по които няма никакво произнасяне на горните инстанции, т.е. по дела, отнасящи се до „развитието на правото“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въвеждането на принцип за отговорност на държавата за вреди от направилно понесени разноски не би повлияло пряко на съдебната независимост, тъй като магистратите няма да отговарят за своите актове заради функционалния си имунитет (чл. 132 КонстРБ). Отговорността остава само за държавата (в лицето на съда), а магистратите имат свобода да излагат позиции, които те приемат за правилни, дори и ако в последствие същите се окажат несъобразени с мнението на върховната съдебна инстанция. Така се гарантира възможността да се изразяват мнения, които да доведат до развитието на правото, макар и с цената на известни финансови вреди за държавата.

И в случаите, когато осъдената на разноски страна иска възстановяването на разноски, направени в полза на другата страна, е налице особена ситуация при арбитражните производства, която обаче би следвало да се реши по същия начин, както и при неправилното неприсъждане на разноски – с евентуален иск срещу арбитрите.

Заключение

В съвременната ера на усложнено правосъдие, в което страните участват предимно чрез свои професионални представители-професионалисти, въпросът за разноските за всяка съдебна инстанция се превръща във все по-съществен второстепенен предмет на всяко съдебно дело. В много случаи отговорността за разноските в процеса и сега се реализира по разумен и скоростен начин. Но понякога страната се изправя пред нуждата да плаща заради грешки и недоглеждания на държавни служители – особено когато не може да се търси основание за поемане на разноските в поведението на другата страна по делото. Към момента страхът от ангажирането на отговорността на държавата за такива погрешни решения на отделните съдебни инстанции е твърде голям, тъй като е възможно да се стигне до множество съдебни процеси с фатален за бюджета изход. Но ако държавата иска да бъде честна и справедлива с гражданите си, то тя би следвало да въведе механизми, които да компенсират разходите по трудния път към постигане на справедливост. Това може да дисциплинира нейните служители и да я направи по-взискателна към обучението им и разпределянето на тяхното натоварване. А и признаването на възможността за гражданите да потърсят обезщетение за всички понесени от тях вреди отговаря на основния принцип, че държавата е отговорна пред своите граждани, а не обратното. Дали този път ще бъде извървян и в разглеждания тук частен случай е въпрос, който само бъдещето може да разреши.

Автор: Андрей Георгиев,

младши съдия