Втората част на статията коментира решения на търговската колегия на ВКС, допуснати до касация през 2014 г. по въпроси от областта на гражданския процес и производството по несъстоятелност. Въпросите и техните отговори отново ще бъдат систематизирани по теми, като за всяко решение са дадени и ключовите разпоредби, използвани за формулиране на правните въпроси и съответните отговори, а също и някои ключови думи.
В случаите, когато едно решение дава отговор на повече от един въпрос, на съответното място ще бъде дадена препратка към основния коментар.
1. Право на иск. Предпоставки за възникване на правото
1. РЕШЕНИЕ № 93/10.07.2014 г. по т. д. № 2907/2013 г. на II ТО
Ваня Алексиева, Мария Славчева, Боян Балевски (д)
чл. 647, т. 3 ТЗ; чл. 124, ал. 3 ГПК; чл. 55, ал. 1 ЗЗД; чл. 57 ЗЗД
неоснователно обогатяване; отменителен иск в производство по несъстоятелност; право на иск; интерес от предявяване на иска; обратно действие на закона; право на строеж; погасяване правото на строеж;
Делото е разгледано по материалноправния въпрос в първата част на статията – под № 10 (в част седма – „Облигационно право. Обща част“).
Състав на търговската колегия е допуснал разглеждане на делото по два основни въпроса: 1. Изменението на закона преди даване ход на устните състезания по делото отразява ли се на квалификацията на иска и предпоставките за завеждане на иска?, и 2. Допустим ли е иск с правна квалификация чл. 647 ТЗ за обявяване на относителна недействителност на сделка, с която се учредява правото на строеж, ако правото се е погасило поради построяване на строежа?
Решаващият състав е отговорил на първия въпрос само във връзка с реално предявения отменителен иск по чл. 647 ТЗ. Отговорът звучи така: „Режимът на отменителните искове по новия чл. 647 ТЗ (изм. ДВ, бр. 20 от 28.03.2013 г.) се прилага според изричен текст на закона (§ 14 от ЗИДТЗ, ДВ, бр. 20/2013 г.) и към заварените производства по несъстоятелност, поради което съдът е следвало служебно да извърши преквалификация на спора и да установи налице ли са предпоставките на иска според новата правна уредба.“
Казано по-общо, съдът е приел, че следва да анализира дали новоприетият процесуален закон има незабавно (несъщинско обратно) действие, т.е. – дали е определено, че новите правила ще се прилагат към вече започнати, но незавършени производства. Аргументите са почерпени от законодателния текст, като съдът не е разсъждавал над въпроса дали процесуалният закон по принцип има несъщинско обратно действие, или, за да има такова, е необходимо то да се предвиди в изрична разпоредба.
Коментар на автора: Решението е взето в съответствие със закона. Следва да се отбележи, че при промяна на процесуалните правила законодателят обикновено предвижда дали те имат незабавно действие. Доктрината е приела, че новите процесуални норми („като по-перфектни“) винаги имат такова действие и следователно, новият процесуален закон винаги се прилага към правоотношения, започнали преди датата на влизането му в сила.
Според мен обаче това правило не трябва да се следи сляпо, защото би лишило страните от право на иск.
2. Редовност на исковата молба
2. ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 285/12.05.2014 г. по ч. т. д. № 294/2014 г., на ІІ ТО
Ваня Алексиева (д), Мария Славчева, Боян Балевски
чл. 129, ал. 2 и 3 ГПК; чл. 210 ГПК; чл. 366 ГПК; чл. 86, ал. 1 ЗЗД
нередовна искова молба; обективно кумулативно съединени искове; неизпълнение на указания на решаващия съд по отношение на кумулативно съединен иск; справка за размера на вземането; изисквания към съдържанието на справката
Определението е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и представлява „задължителна“ практика.
То е постановено по следните въпроси: (1) „Следва ли да се прекрати производството по делото и по предявения иск за главница, заради нередовност на исковата молба в частта и относно претенцията за мораторна лихва?“, и (2) „Представянето на справка по чл. 366 ГПК процесуална предпоставка за допустимостта на иска ли е, или е въпрос на неговата основателност?“
Фактическата обстановка по делото е следната: На ищеца по търговски спор е даден срок да заплати такса за разглеждане на всички кумулативно съединени искове за главница и лихви, както и да уточни размера на мораторната лихва. Страната е заплатила такса само за главния иск, като е отказала да посочи размера на дължимите се лихви. Съдът обаче е приел, че тъй като липсва и отделна справка за размера на претендираното вземане (чл. 366 ГПК), делото следва да се прекрати изцяло.
Съдебният състав е приел, че неотстранената нередовност на исковата молба във връзка с един от предявените обективно кумулативно съединени искове не е основание за прекратяване на производството изцяло и връщане на исковата молба (чл. 129, ал. 4 във връзка с ал. 1 ГПК).
Аргумент за този отговор е, че по принцип всеки от съединените искове може да бъде предявен и самостоятелно, като дали да ги съедини е избор на ищеца. Поради това съдът не може да обвързва съдбата на цялото дело с предявяването на един иск, а е длъжен да прекрати производството само по иска, по който молбата е нередовна.
По втория въпрос съдебният състав приема, че по търговските дела предаването на справка за размера на вземането (чл. 366 ГПК) не е предпоставка за допустимост на иска, но е съществен елемент от редовната искова молба. Въпреки това ищецът сам решава как да оформи справката по чл. 366 ГПК и съдът е длъжен да я приеме, ако от нея може да се определи размера на всеки от предявените обективно съединени искове.
Съдът е приел, че решаващият състав следва да тълкува изявленията на ищеца, а не да ги преценява напълно формално. Щом ищецът е приложил количествено-стойностна сметка за извършените от него строителни работи, от която може да се изчислят дължимите му суми, то изискването на чл. 366 ГПК е изпълнено. Разпоредбата не предвижда образец на справката или друг вид фиксирана форма.
3. Доказателства
3. РЕШЕНИЕ № 122/18.09.2014 г. по т. д. № 3228/2013 г. на I ТО
Радостина Караколева, Мариана Костова, Костадинка Недкова (д)
чл. 74 ЗЗД; чл. 155, ал. 1 ЗЗД; чл. 162 ЗЗД; чл. 154, ал. 1 ГПК; чл. 280 ЗЗД
доказателствена тежест; залог на вземане; изпълнение на чужд дълг с правен интерес; суброгация; изпълнение със средства на главния длъжник
(Продължение от първата част на статията)
Състав на търговската колегия на ВКС е допуснал до разглеждане по същество делото, за да отговори на два въпроса, свързани с предпоставките на суброгацията: (1) „При залог върху вземане по банков депозит, залогодателят, изпълнил чужд дълг, встъпва ли в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, ако плащането на задължението е станало с предоставени му от длъжника средства?“, и (2) „Кой носи тежестта на доказване на този факт, на регресното право и неговото основание?“
По процесуалния въпрос решаващият съдебен състав приема, че доказването на регресното право, което ползва длъжника, е в негова тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съдът е приел, че ищецът – платец по банковия кредит, доказва наличието на суброгационното си право, ако успее да докаже регреса си. Правопораждащият фактически състав по общо правило трябва да се докаже от страната, която претендира вземането. Поради това тежестта за доказване е за ищеца. Ответникът обаче би могъл да поддържа теза, че регресното право е възникнало на различно основание, или пък че въобще не съществува (с което атакува съответно размера на исковата претенция или нейната основателност). Доказателства за тези факти, които облекчават правното му положение, трябва да бъдан представени от него. Правоизключващото възражение, че третото лице е платило с чужди средства, също следва да бъде доказано от ответника.
По конкретното дело доказателства за плащане с чужди средства не са били представени от ответника в процеса, поради което искът е уважен.
Коментар на автора: Възприетото положение относно доказателствента тежест е логично с оглед на икономическата природа на плащането от залогодател и възможността за доказване на принадлежността на средства, с които се плаща. Ако платецът бъде принуден да доказва с чии средства е плащал, това ще доведе до натоварването му с издирване на доказателства, които ползват най-вече другата страна по делото – длъжникът, чийто дълг е бил погасен.
4. РЕШЕНИЕ № 133/28.10.2014 г. по т. д. № 2675/2013 г., на І ТО
Дария Проданова, Емил Марков (д), Ирина Петрова
чл. 261 КЗ; чл. 257, ал. 2 КЗ; чл. 250 КЗ; чл. 175 ГПК
извънсъдебно признание на факти; преценка на доказателствата в съвкупност; застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите; застраховано имущество; предмет на договора – индивидуализация; задължително съдържание на полицата
Делото е било образувано по два въпроса. Първият от тях, „Дали извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти представлява доказателство, което трябва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото?“ е допуснат за отстраняване на противоречия с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос е зададен във връзка с развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК): „Как се удостоверява сключването на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и значението, което в тази връзка има посочването в застрахователната полица на съответния номер на рамата на автомобила – наред с други обстоятелства, каквито са марка, модел, собственик на МПС и регистрационен номер на последното?“
По първия въпрос решаващият състав е приел, че съгласно утвърдената практика на ВКС (без да цитира решения), извънсъдебното признание на страна относно неизгодни за нея факти е доказателство, което се преценява в съвкупност с всички останали факти по делото.
Аргумент на съда за това решение е, че извънсъдебното признание трябва да бъде приравнено по правни последици на съдебното.
По втория въпрос решаващият състав приема, че „за надлежното удостоверяване на обстоятелството, че е сключен договор по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е достатъчно кумулативното наличие на застрахователна полица с посочен в нея идентификационен номер на рамата на съответното МПС, както и издаден от Гарнционния фонд специален знак, между които да е налице връзка посредством посочване номера на застрахователната полица в същия знак на ГФ.“
Въпросът е възникнал, тъй като застрахователно дружество е отказало да изплати обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, тъй като в полицата не е бил посочен държавният регистрационен номер на автомобила на делинквента. Съдът е приел, че застрахователят не може да се позовава в своя полза на нередовност на застрахователната полица, в която сам не е попълнил задължителните реквизити (административно нарушение по чл. 315, ал. 3 във връзка с чл. 250 КЗ).
Съдът е приел, че релевантният правен въпрос е не за определяне на застрахования автомобил, а за определяне на кръга на лицата, чиято отговорност е застрахована. Този кръг е определен в чл. 257, ал. 2 КЗ, като „застраховани лица са собственикът на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, „както и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание” – т.е. всяко възможно ползване, изключващо установяването на фактическа власт върху същото МПС чрез кражба, грабеж или престъпление по чл. 346 НК.“ За да се установи за кое моторно превозно средство се прилага застраховката, то е достатъчно същото да е еднозначно индивидуализирано с един от своите белези, вкл. фабричния си номер, в застрахователната полица, към която реферира издаденият от Гаранционния фонд по КЗ специален знак (чл. 261, ал. 1 КЗ).
Коментар на автора: Възприетото решение е разумно и избягва чисто формалистичния подход към определянето на застрахователния обект. Съдът се позовава мълчаливо на правилата за тълкуване на сделките (чл. 20 ЗЗД), според които трябва да се изследва не текста на застрахователната полица, а действителната воля на страните. Поради това решението трябва да бъде подкрепено.
5. РЕШЕНИЕ № 149/18.11.2014 г. по т. д. № 4024/2013 г. на II ТО
Ваня Алексиева, Мария Славчева, Боян Балевски (д)
чл. 165, ал. 1 ГПК; чл. 422 ГПК; чл. 535 ТЗ; чл. 133 ГПК; чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК; чл. 560 ГПК;
запис на заповед; изгубена ценна книга; документ, който е бил в кориците на делото, но вече е изчезнал; преклудиране на възражения; формална редовност на записа на заповед; заповедно производство
Въпросите, по който е допуснато касационно обжалване, са следните: „Допустимо ли е производството по чл. 560 и сл. ГПК (за обезсилване на ценна книга) в случай, че оригиналът на ценната книга е изгубен от кориците на съдебно дело? Допустимо ли е в последния случай осъждане на ответника за задължението по ценната книга?“
По първия въпрос съдът отговаря, че производството за обезсилване на ценна книга (чл. 560 и сл. ГПК) може да бъде открито само в двата изрично посочени в закона случая – при загубване на ценната книга или отнемането й от владението на приносителя въпреки волята му. Изгубването на оригинала на ценната книга от кориците на съдебно дело не може да се приравни на едно от тези основания.
Съдът приема тази теза с чисто формални аргументи (езиково тълкуване на закона), но и посочва, че законът е предвидил други начини за защита на приносителя на ценната книга. По конкретното дело е изгубен менителничен ефект, който е бил предоставен на съда с искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а въпросът е бил зададен в рамките на последвалото исково производство за установяване на вземането по чл. 422 ГПК.
Във връзка с това становище съдът е отговорил на втория въпрос в смисъл, че загубването на ценната книга от кориците на съдебно дело не е пречка за разглеждане на делото от съда, нито за уважаването на иска, ако този факт може да се докаже по другите предвидени в процесуалния закон способи.
Съдът е приел, че щом за установяване на даден факт ГПК не предвижда специален ред, по общо правило са допустими всички доказателствени средства за доказване на изчезването на ценната книга. Тъй като това е станало в хода на исковия процес, ВКС е приел, че липсата на писменият документ не е пречка да се приеме, че съдържанието му е установено от съдебните документи, които го възпроизвеждат – заповедта за незабавно изпълнение, приложени копия, изявленията на страните и т.н. В случая решаващият съд е приел, че възражението на ответника за нередовност на ценната книга се е преклудирало още в първата съдебна инстанция, тъй като възражение за несъществуване на ценната книга е направено едва след изчезването й от кориците на делото.
Коментар на автора: Аргументите на съда отново са формални, като би следвало да се акцентира върху възможността за опростяване на един вече висящ съдебен процес и с необходимостта от процесуална икономия при позоваване на преклузиите, съдът е следвало да разгледа и въпроса за евентуалната недобросъвестност на ответника.
6. РЕШЕНИЕ № 236/26.03.2015 г. по т. д. № 4615/2013 г., на І ТО
Таня Райковска, Тотка Калчева (д), Вероника Николова
чл. 507 ТЗ; чл. 485, ал. 3 ТЗ; чл. 537 ТЗ; чл. 513, ал. 1 ТЗ
запис на заповед; авалист; плащане от авалиста; регресен иск на авалиста; обем на отговорността
(Продължава от първата част)
Въпросът, по който е допусната касация по делото, е относно обема на отговорността на платилия авалист срещу издателя на записа на заповед?
Съдът е отговорил, придържайки се към буквалното тълкуване на закона, че ако плати менителничното задължение, авалистът има за всичко платено права по ценната книга срещу лицето, за което поръчителства, и срещу всички джиранти преди него. Обемът на отговорността на посочените лица се определя от чл. 507 ТЗ – той възлиза на платената сума, законната лихва върху нея от деня на плащането, съдебните разноски и комисионна в размер до 0,33 % от стойността на записа на заповед (чл. 506, ал. 1, т. 4 ТЗ).
Процесуалният въпрос, поставен пред ВКС е, как се доказва наличието на плащане от издателя (а при менителница – от платеца) по ценната книга, ако авалистът заведе иск срещу него. Съдът е приел, че за такова плащане издателят-ответник трябва да направи възражение с отговора на исковата молба.
Съдебният състав е преценил, че ако плащанията са извършени в рамките на изпълнително производство, съдебният състав, който разглежда предявения регресен иск не е обвързан от изчисленията на частния съдебен изпълнител относно това кой е платил дадена сума по менителничния ефект, и на колко възлиза оставащото задължение. Аргумент за това решение е, че съдът следва да събере доказателствата по делото непосредствено и не е обвързан с чужда преценка при разглеждането на доказателствения материал (арг. от чл. 12 ГПК). Затова в рамките на съдебното производство по този въпрос трябва да се назначи нова експертиза, ако заключенията на съдебния изпълнител бъдат оспорени от страните.
Коментар на автора: Решението относно експертизата предпочита справедливото пред бързото разрешаване в процеса. Според мен такава не би трябвало да се налага, ако самият съдебен изпълнител е използвал вещо лице и няма оспорване от страните.
7. РЕШЕНИЕ № 212/16.01.2015 г. по т. д. № 4043/2013 г., на І ТО
Таня Райковска, Тотка Калчева(д), Вероника Николова
чл. 229 КЗ; чл. 223, ал. 2 КЗ; чл. 223, ал. 4 КЗ; чл. 224, ал. 1 КЗ
застраховка „гражданска отговорност“, регресен иск на застрахования; отговорност за лихви и разноски; обем на отговорността на застрахователя; уведомяване на застрахователя
(Продължава от първата част на статията.)
Въпросите, по който е допусната касация, са два. Първият от тях звучи така: „Какъв е обемът на отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ спрямо застрахования по застраховка „гражданска отговорност“ за платените от последния лихви и разноски на увредено трето лице?“, а вторият се отнася до това, дали съдът е обвързан от изчисленията на съдебния изпълнител в рамките на производството, водено от увреденото трето лице срещу застрахования.
По втория въпрос съдебният състав е приел, както и по цитираното по-горе Решение № 236//26.03.2015 г. по т. д. № 4615/2013 г., на І ТО, че „при спор относно обема на отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ съдът не е обвързан от изчисленията на съдебния изпълнител за структурата на дълга на застрахования относно направени прихващания на изпълнението в образуваното от увреденото лице изпълнително производство.“
Тук са изложени обаче допълнителни мотиви защо съдът не следва да използва изчисленията на съдебния изпълнител. Според решаващия състав в изпълнителното производство се включват редица разходи за разноски и други такси, често се присъединяват взискатели и могат да настъпят редица обстоятелства относно размера на дълга, които не са определящи за отговорността на застрахователя. Съдът трябва да използва събраните по делото по общия ред доказателства и сам да приложи правилата за прихващане на изпълнението по чл. 76 ЗЗД.
Коментар на автора: Съдът отново се е позовал на свободната преценка на доказателствата от съдията (чл. 12 ГПК), но отново не се е занимал с разсъждения относно бързината на процеса. Ако изчисленията на съдебния изпълнител не бъдат оспорени от ответника, след като съдът е определил, че ще ги използва за изчисляване на дължимите обезщетения, то не би трябвало да се утежнява процеса с ново допускане и събиране на доказателства.
4. Разглеждане на делото в първа инстанция
8. РЕШЕНИЕ № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., на ІІ ТО
Росица Ковачева, Емилия Василева (д), Анна Баева
чл. 131 ГПК; чл. 6, ал. 2 ГПК;
нищожност поради противоречие със закона; обществени поръчки; диспозитивно начало; обстоятелства, за които съдът следи служебно; възражения срещу иска
Част от въпросите по това дело бяха разгледани в първата част на статията.
Въпросът, по който касация е допусната с цел развитие на правото, звучи така: „При иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени строително-монтажни работи (СМР) по договор длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона, или следва да се произнесе по нищожността само по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК?“
Съдът е приел, че не е длъжен да разглежда въпросът за нищожността на договора поради противоречие с разпоредби на Закона за обществените поръчки (ЗОП).
Аргументът на съда е изведен от факта, че нищожността на една сделка по принцип почива на определени действия или бездействия на страните. Когато основанието за нищожност не може да бъде разкрито от самото съдържание на сделката, съдът няма как да установи кое действие или бездействие съставлява порок, който води до нищожност. В случаите по ЗОП се спазват множество процедури, в рамките на които се правят множество конкретни волеизявления. при това положение съдът няма как да проследи всички възможни закононарушения, които биха обусловили нищожност, и следва да бъде сезиран с възражение в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК или с насрещен инцидентен установителен иск.
Коментар на автора: Разсъжденията на съда са по принцип логични, доколкото съдът не може да проследи всички факти в няколко производства, но те не трябва да се абсолютизират – нарушението на закона, когато е видимо, трябва да се следи от съда служебно.
9. РЕШЕНИЕ № 214/14.01.2015 г. по т. д. № 4401/2013 г., на І ТО
Таня Райковска, Дария Проданова, Тотка Калчева (д)
чл. 104 ГПК; чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК; чл. 133 ГПК; чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК; чл. 13 ГПК
диспозитивно начало; изменение на иска; промяна на подсъдността при изменение на иска; доклад по делото; произнасяне по доказателствени искания
Делото е допуснато до касационно обжалване по следния въпрос: „Какви са правомощията на окръжния съд за поправка на доклада по делото и произнасяне по искания за събиране на доказателства, след като делото ми е препратено поради изменение на подсъдността, вследствие увеличаване на размера на иска?“
Решаващият съдебен състав е отговорил, че „извършените от по-ниския по степен съд процесуални действия преди препращане на делото по чл. 104, вр. чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК не следва да бъдат повтаряни от по-високия по степен съд, ако в по-ниския по степен съд е било обезпечено участието на страните в процеса и равенството при упражняване на процесуалните им права.“
Аргументите си за този отговор съдът извлича от правилата за сроковете и процесуалните преклузии по ГПК от 2007 г. Ако горестоящият съд, на който делото е препратено поради изменение на подсъдността, допусне повтаряне на процесуални действия от страните, без да има допуснати процесуални нарушения, това би довело до възможност за повторно извършване на процесуални действия, които са били преклудирани на основание чл. 133 или чл. 146, ал. 3 ГПК. При прилагането на новия ГПК не намират приложение разрешенията, дадени от съдилищата при действието на ГПК от 1952 г.
Коментар на автора: Решението на съда е разумно и отразява логиката на ГПК относно процесуалните срокове. То обаче показва, че съдът все още предпочите формални аргументи (правилата за сроковете), а не принципни решения – даденото в случая разрешение спомага за забързване на процеса чрез средствата на процесуалната икономия, което е заложено като принцип в чл. 134 ГПК.
5. Въззивно производство
10. РЕШЕНИЕ № 83/20.08.2014 г. по т. д. №1109/2012 г. на I ТО
Дария Проданова, Емил Марков (д), Ирина Петрова
чл. 146 ГПК; чл. 269 ГПК
доклад по делото, определяне на факт за безспорен, спорни и безспорни факти
Делото е допуснато до касация по въпроса дали въззивният съд може да приеме едва с решението си за спорен определен факт, ако същият е бил веднъж вече определен като безспорен и ненуждаещ се от доказване с извършения (от първоинстанционния съд) доклад по делото, съгласно чл. 146, ал. 1, т. т. 3 и 4 ГПК?
Съдебният състав се е произнесъл в смисъл, че въззивният съд може да прави проверка на определението на първоинстанционния съд, с което факт се обявява за безспорен само ако: (а) това е било наведено от страните като основание за неправилност на първоинстанционното решение; или (б) се отнася до приложение на императивно материално правило. Съдът е приел, че фактът на извършването на изявление за разваляне по чл. 87 ЗЗД е такова императивно правило.
Съдът е аргументирал решението си с установения от закона обхват на въззивната проверка (чл. 269 ГПК), както и с възприетото според ТР 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС правило, че въззивната инстанция не следи служебно за нарушения при извършване на доклада, освен ако същите засягат приложението на императивни норми на материалния закон.
Коментар на автора: При настоящите законови правила за обхвата на въззивната проверка, решението на съда е логично (друг е въпросът доколко тези правила са справедливи). Решението обаче, че съдът следва служебно да следи за извършване на изявление за разваляне на договор по чл. 87 ЗЗД, не намира еднозначно опора в разсъжденията на съда. То по-скоро се явява реакция на несъвършенствата на въззивната проверка.
11. РЕШЕНИЕ № 167/22.12.2014 г. по т. д. № 3174/2013 г., на І ТО
Таня Райковска (д), Тотка Калчева, Вероника Николова
чл. 235, ал. 3 ГПК; чл. 22, ал. 1 ЗЗД; (застр. договор); чл. 293, ал. 2 ТЗ
имуществена застраховка на вземане; договор в полза на трето лице; отказ на третото лице; съдържание на исковата молба; факти, настъпили в хода на висящия процес; позоваване на новонастъпили факти пред въззивната инстанция
(Продължава от първата част на статията.)
Делото е било образувано по два въпроса: (1) Какви са правата на обещател – застрахован по договор за застраховка на финансов риск, сключен в полза на трето лице, ако същият извърши отказ от уговорката в негова полза? (2) Длъжен ли е в този случай застрахованият да посочи друго ползващо се трето лице или може сам да поиска и да получи застрахователното обезщетение?
На първия въпрос съдът е отговорил в смисъл, че отказът на третото лице да упражни правата си по договора валидно ги прекратява. Отказът обаче трябва да се извърши в писмена форма, тъй като формален е и застрахователният договор, сключен в негова полза. При тези правни изводи съдът дава отговор на втория въпрос, че застрахователят може да замени третото лице или да посочи, че сам ще се ползва от застраховката.
Процесуалните изводи на съда се отнасят до момента, в който третото лице може да извърши отказа, както и до това кога ищецът трябва да посочи, че сам ще се ползва от застраховката. Съдебният състав е приел, че това може да стане до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, ако третото лице е съобщило за отказа по време на въззивното производство. Ищецът обаче може да посочи, че сам приема последиците по договора най-късно с исковата молба. Прието е, че „когато с предявяване на иск се целят определени правни последици, настъпването на които е обусловено от предхождащо го едностранно волеизявление на ищеца, следва да се счете, че с отправянето на искането до съда е упражнено и разпореденото от закона потестативно право на неговия носител“. За да приеме този извод, решаващият състав се е позовал на предишно решение на ВКС (№ 61/30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г. на ВКС, І ТО), според което е възможно дори да се предяви осъдителен иск преди вземането да стане изискуемо и той ще бъде основателен, ако изискуемостта настъпи в хода на висящия процес.
Коментар на автора: Разсъжденията на решаващия състав са в съответствие с утвърдените преклузии за посочване на нови факти пред въззивната инстанция и правилата относно допустимостта на иска. Иск за вземане би бил недопустим, ако ищецът не твърди, че самият той е титуляр на вземането или не е разрешена процесуална субституция. Поради това и разсъжденията за поемане на правата с исковата молба съответстват на възприетото в доктрината относно сроковете в процеса.
6. Обвързаност на гражданския съд от постановена присъда
12. РЕШЕНИЕ № 201/12.02.2015 г. по т. д. № 3351/2013 г., на ІІ ТО
Росица Ковачева, Емилия Василева (д), Анна Баева
чл. 580, т. 1 ГПК (чл. 476, ал. 1 ,б. „а“ ГПК (отм.)); чл. 18 ЗЗД; чл. 26 ЗЗД; чл. 300 ГПК
нотариален акт; нищожност поради липса на дата; неправилно посочена дата на нотариален акт; форма на сделките; потвърждаване на търговска сделка, която не е сключена в изискуемата форма
(Продължава от първата част на статията.)
Касационното обжалване е допуснато по два въпроса, единият от които има процесуален характер, но се касае и до основанието за нищожност „липса на предписана от закона форма“. Процесуалният въпрос е: „Приравнява ли се невярното документиране на датата на сделката в нотариалния акт, установено с влязла в сила присъда на наказателен съд, на липса на дата на нотариалния акт и съставлява ли основание за нищожност на нотариалното действие по чл. 472 във връзка с чл. 476, ал. 1, б. „а“ ГПК /отм./, респективно основание за нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот?“
По първия въпрос съдът е приел, че: „Невярното документиране на датата на сделката в нотариалния акт от нотариуса, установено с влязла в сила присъда на наказателен съд, следва да бъде приравнено на липса на дата на нотариалния акт – основание за нищожност на нотариалното действие по чл. 472 във връзка с чл. 476, ал. 1, б. „а“ ГПК /отм./, респективно основание за нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот поради липса на форма.“
Като аргумент за посоченото решение е посочено особеното значение, което датата има при нотариалните удостоверения – тя не само удостоверява кога е сключена сделката (и съответно са се проявили правните й последици), но служи и за проверка на представителната власт на страните и за компетентността на нотариуса. Поради това порокът на нотариалния акт, изразяващ се в неправилно отразена дата, може да засегне съществено неговите правни последици и следва да се приеме за основание за нищожност на нотариалното удостоверение.
Освен това съдът е изложил и разсъждения върху значението на установяването на неистинската дата с наказателна присъда. В мотивите на решението е възприето, че наличието на документно престъпление не е от решаващо значение за квалифициране на нотариалния акт с невярна дата като нищожен. Причината е, че наказателноправните последици на деянието (маловажност) се преценяват във връзка с множество други настъпили факти, докато гражданският закон цели защита на правата на страните, които винаги са засегнати от невярно отразената дата (налице е опасност за оборота и противоправност).
Коментар на автора: Решението възпроизвежда в процесуалната си част, утвърдилия се в процеса възглед относно задължителната сила на наказателната присъда в гражданския процес (чл. 300 ГПК). Съдът е обвързан от становището на наказателния съд само по въпросите за авторството на деянието и вината (осевн когато наказателноправните последици изискват само умишлена форма на вината, а непредпазливостта има значение в гражданското право). „Противоправността“ визирана в чл. 300 ГПК може да не е релевантна за наказателния съд (поради маловажност на деянието), но може да има отношение към гражданскоправните последици на деянието.
7. Производство по несъстоятелност
13. РЕШЕНИЕ № 71/30.04.2015 г. по т. д. № 4254/2013 г. на I ТО
Таня Райковска, Тотка Калчева, Костадинка Недкова (д)
чл. 608, ал. 1 ТЗ
производство по несъстоятелност, неплатежоспособност, коефициенти за ликвидност
ВКС е допуснал решението до касация по въпроса за значението на коефициентите за ликвидност и останалите финансово-икономически показатели и тяхната тежест при определяне на началната дата на неплатежоспособността?
Съдът е приел, че неплатежоспособността трябва да се определя спрямо онези активи на предприятието, които реално могат да се трансформират в пари, с които да се изпълнят текущите задължения на търговеца. Затова се приема, че най-важният показател за наличието на неплатежоспособност на търговеца е този на обща ликвидност, ако същият обхваща реално ликвидни елементи от краткотрайните активи на търговеца, участвали при формирането му. Тази действителна ликвидност следва да се определи според пазарното търсене на съответните активи и възможността за реално събиране в пълен размер на вземанията, определени като актив на търговеца. Когато действителна ликвидност не може да се докаже, от значение за определяне на неплатежоспособността е този от другите показатели за ликвидност (бърза, незабавна и абсолютна), който отчита активите на търговеца, които реално могат да се трансформират в налични парични средства, достатъчни за посрещане на краткосрочните и текущите задължения на търговеца. „Когато коефициентът на обща ликвидност е съответен на базовия за отрасъла, но стойността на коефициент на бърза, незабавна или абсолютна ликвидност е под стойността, характерна за отрасъла, следва да се установи конкретната причина за това.“ Други коефициенти, които съдът може да използва за ориентир при определяне на датата на неплатежоспособността, са тези на финансова автономност или задлъжнялост, но те имат второстепенно значение – показват вероятността за настъпване на неплатежоспособност в бъдеще.
Съдът е дефинирал „коефициент за ликвидност“ като отношението между наличните оборотни активи на предприятието (материали, вземания с падеж до 1 месец, бързооборотни средства (ЦК, стоки за препродажба) и налични парични средства) и краткосрочните задължения на предприятието. Съответно, коефициентите определят следните видове ликвидност според засегнатите активи:
– обща – обхваща всички оборотни активи към текущите задължения;
– бърза – обхваща само онези наличности, които могат да се реализират на пазара в кратък срок (без материалните запаси);
– незабавна – обхваща само текущо налични активи (пари, вземания по влог към банки и т.н.);
– абсолютна – само паричните средства.
Коефициентите не следва да се вземат предвид само за конкретното предприятие, а следва да се сравнят с типичните за други предприятия от същата икономическа сфера.
Понятието „коефициент за финансова автономност“ пък обозначава отношението на собствения към привлечения капитал. Съдът е приел, че обичайното в оборота съотношение е 0,33.
14. РЕШЕНИЕ № 201/11.12.2014 г. по т. д. № 659/2014 г., на І ТО
Никола Хитров (д), Елеонора Чаначева, Росица Божилова
чл. 607а ТЗ; чл. 608, ал. 1 ТЗ; чл. 742, ал. 1 ТЗ
основания за откриване на производството по несъстоятелност; неплатежоспособност; свръхзадълженост; възможност за кумулация
Въпросът, по който е допуснато касационно обжалване засяга съотношението между двете основания за откриване на производство по несъстоятелност – дали всяко състояние на неплатежоспособност съдържа в себе си състоянието на свръхзадълженост и дали е възможно производство по несъстоятелност да се открие и на двете основания кумулативно.
Според решаващия съдебен състав „тези две основания за откриване на производството по несъстоятелност са самостоятелни“ и „могат да бъдат предявени в условията на кумулативност или евентуалност. Възможно е откриване на производство по несъстоятелност и на двете основания, ако съвпада началната дата. Ако свръхзадължеността предхожда момента на настъпване на неплатежоспособност, от значение е дали състоянието на свръхзадължеността продължава да съществува и към момента на постановяване на решението. При наличието на предпоставките и на двете, ще бъде съобразена по-ранната дата, ако съответното състояние е налице и към момента на постановяване на решението.“
За да даде този отговор, съдът е приел, че двете понятия имат различно съдържание според дефинициите си, дадени в закона (чл. 608 ТЗ и чл. 742, ал. 1 ТЗ). На следващо място, съдът е посочил, че свръхзадължеността е специално основание за откриване на производство по несъстоятелност само за някои категории длъжници. При търговци, за които обезпечение за кредиторите е и личното имущество на физическо лице, свръхзадължеността не застрашава кредиторите. На последно място, съдът отбелязва, че при свръхзадължеността търговецът може да е натрупал задължения, които дори не са станали изискуеми, но това заплашва кредиторите поради ограниченото обезпечение.
По отношение на възможните дати за откриване на производството съдът е приел, че поради специфичната защита на кредиторите, която се осигурява с несъстоятелност пореди свръхзадълженост, за определените в ТЗ търговски дружества производството следва да може да се открие на което и да е от двете основания. Иначе удовлетворяването на кредиторите ще се затрудни, като те биха били принудени да чакат, а в това време имуществото няма да се разпредели справедливо. Освен това при свръхзадълженост има и повече възможности за оздравяване на предприятието на длъжника. поради това двете основания следва да се разглеждат отделно и несъстоятелността може да започне при настъпване на която и да е от двете предпоставки (обикновено – тази, която е настъпила първа).
Коментар на автора: Съдът е направил разграничение между критериите в производството по несъстоятелност във връзка с целта на закона. Това решение защитава кредиторите и наистина позволява избягване на изчаквателни периоди, в които обикновено длъжникът „затъва“ все повече и повече.
15. РЕШЕНИЕ № 177/20.01.2014 г. по т. д. № 1389/2013 г., на І ТО
Никола Хитров, Елеонора Чаначева, Росица Божилова (д)
чл. 700, ал. 1, т. 4 ТЗ; чл. 704, ал. 1 ТЗ; чл. 136 ЗЗД
производство по несъстоятелност; оздравителен план; гаранции за изпълнение на плана; хирографарен кредитор
Въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, засягат изискванията към гаранциите за изпълнение на оздравителния план в производството по несъстоятелност. Двата зададени въпроса звучат така: „Задължително ли е предоставянето на гаранции и за хирографарните кредитори? Какъв е вложеният от законодателя смисъл в понятието „гаранции“ по чл. 700, ал. 1, т. 4 ТЗ – обезпечения на вземанията на кредиторите или друг тип гаранции за изпълнението на плана?“
По първия въпрос съдът се е произнесъл в смисъл, че „предоставянето на гаранции за изплащане на задълженията на хирографарните кредитори е задължително, но тези гаранции не е необходимо задължително да представляват обезпечения в тесния смисъл на думата.“
Аргументи за подобен отговор решаващият съд черпи от факта, че гаранциите по чл. 700, ал. 1 , т. 4 ТЗ се отнасят до всички кредитори – разпоредбата не въвежда изключение за хирографарните. Но в същото време хирографарните кредитори е възможно да не получат абсолютно нищо при ликвидиране на предприятието на длъжника и разпределянето на имуществото му. Поради това оздравителният план въобще няма как да накърни интересите им и всяка мярка за гарантиране на изпълнението му (организационна, гаранционна в широк смисъл) би поставила хирографарните кредитори в по-добро положение от разпределението на имуществото. Затова не е необходимо и учредяване на обезпечения в тесния смисъл.
По вторият въпрос съдът е отговорил, че „гаранциите, по смисъла на чл. 700, ал. 1, т. 4 ТЗ , са тези предвидени с оздравителния план действия и сделки, пряко или непряко обезпечаващи удовлетворяването на кредиторите, като главна цел на оздравителното производство“.
Така гаранции, които пряко осигуряват удовлетворението на кредиторите, са обичайните обезпечения – вещни и лични. Но гаранциите могат да служат и не пряко за удовлетворение на кредиторите, а да гарантират това удовлетворение косвено. Така, гаранция може да е посочването на точно определен начин за удовлетворяване на кредиторите в плана (напр. чрез събиране на вземания, за които има направени обезпечения в полза на длъжника, но все още тече съдебен процес) и други стъпки за набиране на имущество чрез конкретни действия.
Съдът е приел, че оздравителен план може да бъде одобрен и без гаранции за някои кредитори, ако те са направили изричен отказ от такива.
Аргументацията препраща и към Решение № 83/27.11.2013 год. по т.д. № 940/2012 год. на І ТО.
Коментар на автора: Решението определя баланса между интереса на кредиторите, които искат удовлетворение, и длъжника, който има интерес да запази дейността си. Съдът разсъждава предпазливо по значението на правните понятия, без да изпада в догматични разсъждения и така позволява да се постигнат най-благоприятните икономически ефекти.
Систематизирани и коментирани: Андрей Георгиев