Абсолютна или абсолютизирана е абстрактната отговорност на авалиста?

В съдебната практика битува относително единодушие относно абсолютната абстрактност на отговорността на авалиста[1], изразяваща се в самостоятелен, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител и в това, че за да е действително задължението, не е необходимо да е посочено основанието за задължаването на поръчителя.

Тази абстрактна (самостоятелна, независима, неакцесорна) отговорност се извежда по аргумент от чл. 485, ал. 2 от Търговския закон, според която разпоредба „задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата“. Като допълнителен аргумент се привежда и разпоредбата на чл. 461 ТЗ, предвиждаща действителност на подписите на всички лица, подписали менителницата[2], за които не са налице основания, изключващи отговорността, каквито са налице за други лица, подписали или от името на които е подписана ценната книга.

Трайното и продължително повтаряне на мантрата за независимостта на отговорността на авалиста от съдбата на обезпеченото вземане, респ. от отговорността на хонората[3] е придало на характера на абстрактната отговорност статут на аксиома или постулат – твърдение, което не се нуждае от доказване поради своята самоочевидност, като именно в тази връзка към прилагателното ‘абстрактна’ във времето за тежест се е закачило и наречието ‘абсолютно’, за да се засили аксиоматичният ефект.

Настоящата статия има за цел да хвърли камък в блатото на едностранчивия отговор на въпроса в заглавието, опитвайки се да постави под съмнение „несъмненото“, като разклати аксиоматичния характер на тезата, че при отпадане на отговорността на авала авалистът отговаря във всички случаи, освен при порок във формата на самата менителница.

Проблемът с аксиомата или постулата в логиката е, че имат двойствена природа. Те представляват твърдение, което не е доказано или демонстрирано, а се разглежда а) като самопонятно, или б) като неизбежно произволно приемане. Но не само това – твърдението се приема за вярно и служи като основа за извеждането на други дедуктивни истини[4]. Именно извеждането в съдебната практика по дедуктивен път на последващи заключения, основани на нещо, което не е самоочевидно, а собствено е изведено по тълкувателен път, е от естество да причини материални щети за милиони на менителнични поръчители, които биват призвани да отговарят спрямо поемателя[5] по менителницата, въпреки отпадането на отговорността на хонората на основание, различно от недействителност (с изключението относно формата).

Пробив в абсолютната абстрактност на отговорността на авалиста (който пробив не се отрича от никого, а се разглежда като изключение, извън което абстрактната отговорност на авалиста си е абсолютна) е правилото на чл. 465 ТЗ, според което длъжниците по менителницата (какъвто е и авалистът) не могат да противопоставят на приносителя възражения, основани на личните им отношения с издателя или с предходен приносител, освен при недобросъвестност на приносителя при придобиването на менителницата. Тъй като това правило не е дискусионно, то няма да бъде подробно разглеждано в този трайно приеман смисъл и няма да бъде отчитано като аргумент срещу абсолютно абстрактната отговорност на авалиста, защото аргументите, черпени от тази разпоредба и развити по-долу, са от друго естество.

Разпоредбата на чл. 465 ТЗ трябва да бъде разгледана детайлно, защото, макар да предвижда изключение, правещо отговорността относителна, това изключение масово се разглежда по-скоро като потвърждаващо правилото – приема се, че щом в изявлението на авалиста не се сочи основание и той не може да противопоставя на приносителя възражения, основани на личните му отношения с издателя, то значи отговорността му към ремитента е абсолютна и абстрактна. Внимателният прочит на разпоредбата обаче сочи, че ограничението се отнася до възражения, произтичащи от личните отношения само между авалиста и издателя, но не и от отношенията между приносителя и издателя. Законовият текст в това отношение е ясен и недвусмислен – недопустимо е длъжниците по менителницата да противопоставят на ремитента възражения, основани на личните им (на длъжниците) отношения с издателя, а не отношенията на последния с поемателя! И тази забрана е напълно основателна и разбираема – за приносителя отношенията между авалат и авалист са res inter alios acta. За поръчителя обаче не са без значение отношенията между издателя и поемателя по ценната книга[6].

Тук е мястото да се изтъкне, че Търговският закон никъде не използва термина авал или авалист, а легалните термини са поръчителство и поръчител. Затова и отношенията, свързани с менителничното поръчителство, не трябва да се откъсват от своята изначална същност на поръчителство, като спецификите следва да се търсят само ако и доколкото има изрично уредени такива в Търговския закон. По аргумент от чл. 286, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ авалът е абсолютна търговска сделка и спрямо нея по общото препращане на чл. 288 ТЗ за положенията, изрично неуредени в Търговския закон, се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, в частност тези за поръчителството по ЗДД.

Разпоредбите на чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ са именно отклонение от общата уредба на поръчителството. Няма обаче основание да се тълкуват разширително, защото те представляват ограничение на правото на защита на длъжниците по менителницата, т.е. изключение от общото право на защита на всеки длъжник с всякакви средства. Следователно, ако на менителничен поръчител е известен факт (различен от недействителността), на основание на който отговорността на издателя спрямо поемателя е отпаднала или не е запазена (напр. давност, преклузия, опрощаване, новация и т.н.), този факт може да бъде противопоставен на приносителя на основание чл. 485, ал. 1 ТЗ, защото: 1) „авалистът отговаря както лицето, за което е поръчителствал“; 2) това лице вече не дължи; 3) причината, поради която не дължи, не е недействителност на задължението му, в който случай би продължил да дължи по изричното изключение, уредено в чл. 485, ал. 2 ТЗ, освен ако се касае за порок във формата.

За да бъде правилно разбрана новелата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, то тя по необходимост трябва да се разглежда не изолирано сама за себе си, а винаги в логическото си единство с ал. 1 на същия член. Не е трудно дори при обикновен прочит на двете алинеи да се установи, че те се намират в отношение на общ към специален закон, като първата алинея установява общото правило за отговорността на поръчителя – че той отговаря, както лицето, за което е поръчителствал, а втората алинея урежда изключение от това общо правило (отговорност при недействителност на обезпеченото задължение) и едно изключение на изключението (липса на отговорност при недействителност, но само при порок във формата), като по правилата на логиката изключението на изключение се приравнява по последиците си на правилото в ал. 1.

Изразът в ал. 2, че задължението на поръчителя е действително „и когато“ задължението, за което е дадено, е недействително, не означава, отговорност във всички други хипотези, а е референция към вече казаното кога дължи авалистът, т.е. правилото в ал. 1, че поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал, а ал. 2 казва и кога още. Следователно ал. 2 урежда едно допълнение към вече определеното в ал. 1 правило, като добавя отговорност и когато задължението на хонората е недействително, но нищо повече!

В ал. 2 на чл. 485 ТЗ се съдържа опозицията „действително – недействително“. За действителността на задължението може да се говори само в опозиция на недействителността и отново в контекста на ал. 1. Законът говори за действителност на задължението именно защото визира хипотези, в които обезпеченото задължение е недействително. Но обхватът на отговорността не може и не следва да се разширява повече от законово уредените хипотези. В този смисъл на отговорността на авалиста се придава неакцесорен характер[7], защото се предвижда тази отговорност да се запазва в хипотези на отпадане на отговорността на хонората, но само при недействителност, а не винаги и всякога. Тоест отговорността на авалиста не следва съдбата на отговорността на авалата, но само доколкото е предвидено изключение, а такова е предвидено единствено при недействителност на обезпеченото задължение, а не и при всякакви други основания за отпадане на главния дълг. Задължението на издателя може да е действително, но при все това да е погасено по давност, преклудирано, опростено, новирано, прихванато, частично намалено по договор за спогодба или по друга причина недължимо и заради основния текст на ал. 1 отговорността на авалиста също следва да отпадне, защото по общото правило той отговаря, както лицето, за което е поръчителствал, и по тази причина следва да може да прави възраженията на хонората, както това право има поръчителят по ЗЗД.

Последното пряко следва от систематичното тълкуване на разпоредбите от ТЗ и ЗЗД. Логическата верига е следната:

1/ чл. 142 ЗЗД дава възможност на поръчителя да противопоставя на кредитора всички възражения, с които разполага длъжника;

2/ съгласно чл. 286, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1, т. 8 вр. чл. 483 ТЗ менителничното поръчителство е търговска сделка;

3/ на основание чл. 288 ТЗ общите правила за поръчителството по ЗЗД са приложими и за менителничното поръчителство, доколкото за него няма изрично уредени отклонения в ТЗ;

4/ чл. 485, ал. 2 ТЗ урежда именно такова изключение;

5/ това изключение обхваща само хипотези на недействителност на обезпеченото задължение;

6/ изключителните норми не могат да се тълкуват разширително;

7/ за всички хипотези, непопадащи в изключението по ал. 2, се прилагат общите правила – в Търговския закон това е ал. 1 на чл. 485 (авалистът отговаря както, т.е. доколкото отговаря издателят), а в ЗЗД това е чл. 142 в частта „всички възражения“.

Или накратко – авалистът може да противопоставя на приносителя всички възражения на издателя срещу поемателя/приносителя, единствено без онези, които са му изрично отнети съгласно чл. 485, ал. 2 и чл. 461[8] ТЗ.

Обстоятелството, че авалистът отговаря при недействителност на задължението на хонората има своя смисъл и значение именно в хипотези на недействителност на обезпеченото вземане – само тогава и дотолкова се проявява самостоятелността (абстрактността) на задължението на авалиста, но авалът си остава все така „поръчителство“ (чл. 483, изр. първо ТЗ), а не някаква особена форма на абсолютно абстрактно или неакцесорно задължение sui generis.

Приложени към форма на поръчителство, изразите ‘неакцесорно задължение’ или ‘неакцесорна отговорност’ са по-скоро оксиморон. Какво означава едно задължение да е неакцесорно – да не е функция на обезпеченото задължение, възникването му да не е свързано с друго задължение, да е независимо от съдбата на главния дълг дефинитивно (а не по изключение). Щом има обезпечено и обезпечаващо го задължение, менителничното поръчителство е функция от задължението на авалата, произтекло е от това задължение, ерго отговорността на авалиста също е акцесорна[9]. Следва да се прави разграничение между това едно задължение да е самостоятелно и това задължението да е главно, а само едно главно задължение може да бъде неакцесорно, непроизтичащо от друго такова. В този смисъл задължението на менителничния поръчител може и да стане самостоятелно (само в хипотези на недействителност на задължението на издателя), но при все това си остава акцесорно[10] – възникнало по повод поемането на друго менителнично задължение – главното. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 485, ал 1 ТЗ: „Поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал“ и само при недействителност на главното задължение задължението на поръчителя остава действително, но това не го прави главно, а само действително и само в законовото изключение – самостоятелно. То няма и как да бъде главно, защото основанието да възникне е поетото главно менителнично задължение. Обстоятелството, че в някакъв момент може да се установи, че главното задължение е недействително (нищожно или унищожено), не променя факта на основанието за пораждането, възникването на менителничното поръчителство. Законът само казва, че в някои хипотези на недействителност на главното задължение това няма да направи недействително и поръчителството, но не казва, че това трансформира поръчителството в главно задължение, за да се говори, че то е неакцесорно – то вече е произтекло от главното задължение, което обезпечава, и този факт не може да се промени, ако в по-късен момент соченият за главен длъжник се освободи от отговорност, позовавайки се на недействителност на своето задължение. Затова задължението на поръчителя си остава акцесорно, но може да има определена самостоятелност. Независимостта от главното менителнично задължение не е абсолютна, а само в изрично уредено изключение, при това не във всички хипотези на недействителност. Ако приемем за вярно твърдението, че задължението на авалиста е по начало неакцесорно, то тогава трябва да отречем във всички случаи функционалната връзка на поръчителството спрямо менителничното задължение, което обезпечава, а това е не просто невярно, а абсурдно. Ако задължението на менителничния поръчител е изначално (по принцип, а не по изключение) неакцесорно, то дори плащането към поемателя от страна на издателя на запис на заповед или платеца по менителницата не би освободило поръчителя от отговорност, която е очевидно невярно, но именно чрез reductio ad absurdam може да се провиди по-лесно неправилността на установеното схващане за неакцесорния характер на задължението на авалиста.

Друго качество на менителничното поръчителство като акцесорно спрямо главния дълг е едностранната, а не взаимна зависимост между главното и акцесорното задължение – измененията в задължението на авалиста не влияят върху задължението на хонората, но обратното е вярно, макар и само при недействителност на основание, различно от порочна форма. Както беше вече коментирано по-горе, особеност на акцесорните задължения е относителната им самостоятелност спрямо главния дълг и наличието на собствени закономерности[11]. Именно такава собствена закономерност е уреденото в чл. 485, ал. 2 ТЗ изключение, което предвижда запазване действителността на акцесорното задължение при недействителност на обезпеченото главно задължение, но тъкмо по отношение на това изключение е уместно да се посочи, че то потвърждава правилото, уредено в чл. 485, ал. 1 ТЗ и в чл. 142 ЗЗД. Липсата на пълна подчиненост на задължението на авалиста спрямо задължението на авалата не отнема акцесорния характер на отговорността на поръчителя, а само е основание за известна самостоятелност на тази отговорност.

Не такова обаче е разбирането на практиката на ВКС. В Решение № 386/25.03.2015г. по гр.д. № 1490/2014г. на IV ГО по аргумент от чл. 485, ал. 2 и чл. 461 ТЗ се прави извод за „самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител“ (не е обоснована разлика между ‘самостоятелен’ и ‘неакцесорен’ характер на задължението)[12]. Както вече беше обосновано по-горе, правилата на чл. 485, ал. 2 и чл. 461 ТЗ са все уредени с този закон положения по смисъла на чл. 288 ТЗ и като такива представляват изключения от общите правила, които изключения не може да се тълкуват разширително, а следва да се прилагат стриктно, буквално – само в обема, изрично уреден в специалния закон. Напротив – в практиката на ВКС самостоятелният и неакцесорен характер на задължението на авалиста се приема като общо правило, валидно за всяко задължение на менителничен поръчител, независимо от основанието, на което поръчителят твърди, че е отпаднала и неговата отговорност[13].

По-нататък в Р-386-15-IV от безспорното обстоятелство, че правопораждащият юридически факт на обезпечаването на задължението на издателя на запис на заповед е авалът като едностранна сделка, се прави извод, че менителничното поръчителство е така специфично спрямо общото поръчителство по ЗЗД, че спрямо авала са неприложими чл. 146, ал. 3, чл. 147 и чл. 148 ЗЗД. Ако фактът, че менителничното поръчителство възниква от едностранната сделка авал, а поръчителството от двустранната сделка договор за поръчителство можеха да се правят изводи от такова естество, то тогава нито една от разпоредбите в ЗЗД не би била приложима към менителничното поръчителство, а не само три конкретни разпоредби, защото двата вида поръчителство възникват от различни правопораждащи юридически факти не само по отношение на трите визирани от ВКС разпоредби от ЗЗД. Очевидно е, че генерализирането на извода за разграничение на двата института е неправилен, най-малкото на основание чл. 286, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1, т. 8 вр. чл. 483 вр. чл. 288 ТЗ, което беше разгледано по-горе. Ето защо, доколкото в ТЗ не е изрично уредено нещо специфично за авалиста, то по силата на общото препращане приложими са правилата за поръчителя по ЗЗД. По отношение на твърдяната от състав на IV ГО неприложимост на чл. 146, ал. 3 ЗЗД спрямо авала е мислимо да се приеме извода на ВКС, но не поради изтъкнатите от състава на ВКС мотиви, а поради наличието на специфична уредба в специалния закон – чл. 485, ал. 3 и чл. 507 ТЗ.

Въпросът за приложимостта или не на чл. 146, ал. 3 ЗЗД обаче продължава да стои, докато не бъдат съпоставени споменатите специални разпоредби с тази по ЗЗД и бъде изяснен въпросът доколко нормите в двата закона уреждат едни и същи случаи. Член 485, ал. 3 ТЗ урежда по различен начин същото, което уреждат първите две алинеи на чл. 146 ЗЗД – в гражданския закон акцентът е върху встъпване в правата на кредитора, т.е. субективен подход, докато в търговския – подходът е обективен – встъпването е в правата по ценната книга, но правата са срещу същите лица, които има предвид и гражданският закон, като в чл. 146, ал. 2 ЗЗД е посочена модификация на отговорността – до размера, който поръчителят би могъл да претендира от другите длъжници, ако да бяха и те поръчители. В този смисъл по-скоро чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД имат конкурираща специална правна уредба в Търговския закон и на това основание биха били неприложими. Ако разликата в начина на уредбата – субективен и обективен – е от такова решаващо значение, въпреки че почти във всички хипотези практически води до съдържателно еднакви правни последици, тогава може да се приеме, че чл. 146, ал. 3 ЗЗД е неприложима разпоредба спрямо отговорността на авалиста.

В четирите си точки чл. 507 ТЗ пък урежда позитивно какво може да претендира платилият менителничен длъжник (в случая авалист), но не споменава нищо за случаи, в които менителничният кредитор действа по начин, при който авалистът, ако плати, не може да встъпи в правата му по менителницата. От тази гледна точка би следвало чл. 146, ал. 3 ЗЗД да е приложимо право и при менителничното поръчителство с ограничението, че може да се прилага само спрямо лица, задължили се по менителницата преди авалиста, както изрично сочи общата предпоставка в чл. 507 ТЗ.

Неприложимостта на чл. 147 ЗЗД спрямо менителничното поръчителство произтича от специалната уредба в ТЗ за релевирането на изискуемостта и запазването на правата на поемателя спрямо задължените по менителницата лица, която дерогира общия закон, включително и в частта за давностните срокове – чл. 148 ЗЗД спрямо чл. 531-533 ТЗ. Следователно чл. 147-148 ЗЗД са неприложими за авала защото в ТЗ има различна уредба на същото, а не защото авалът има за правопораждащ факт едностранна сделка, а поръчителството е договор.

Самостоятелният характер на задължението на авалиста произтича от възможността той да отговаря и при недействителност на задължението на издателя. Дори и да наречем задължението му неакцесорно заради това, че може да не следва съдбата на главния дълг, неакцесорният в този смисъл характер на задължението не лишава авалиста от качеството му на поръчител по менителнично задължение, т.е. лице, което обезпечава изпълнението на дадено чуждо главно задължение (менителнично), ерго отговорността на авалиста по начало също е вторична, т.е. акцесорна (произтича от главния дълг по менителницата). В Решение № 112/23.06.2016г. по т.д. № 1556/2015 на ВКС, II т.о. се заявява, че отговорността на авалиста е „производна“ със значение ‘произтичаща от‘, т.е. акцесорна[14]. Следователно на ВКС не му е чужда идеята да признае именно акцесорния характер на отговорността на авалиста, а оттам не е голяма крачката към признаването и че тази отговорност не е абсолютно абстрактна, защото не е принципно неакцесорна (самостоятелна), а само по изключение, изрично уредено в закона. Защото тази отговорност има обезпечителна функция, а само в конкретна хипотеза (недействителност на менителницата на част от основанията) отговорността може да бъде независима (трайно наричана в практиката неакцесорна) от наличието/липсата на главно задължение. Обезпечеността на менителничния кредитор може да е по-засилена от тази на обезпечения с поръчителство по неменителнично вземане кредитор (в случаите на отпадане на отговорността на главния длъжник поради недействителност), но това не отнема правото на менителничния поръчител на основание чл. 288 ТЗ да се ползва от правото на обикновения поръчител по чл. 142 ЗЗД, доколкото са му известни възражения, изключващи отговорността на хонората спрямо приносителя, почиващи на основания, различни от недействителността на главното менителнично задължение, а дори и на каузалното правоотношение, станало причина за издаването на менителницата или записа на заповед, когато това прави приносителя недобросъвестен.

В контекста на горното може да се заключи, че отговорността на авалиста не е абсолютно абстрактна, а абстрактно абсолютизирана.

Автор: Александър Андонов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] този термин ще бъде използван като синоним на ‘менителничен поръчител’, въпреки че именно последният термин е легалният и значението на този факт ще бъде коментирано в текста на статията.

[2] за означение на документа по-долу ще бъдат използвани и синонимите ‘ценна книга’ или ‘менителничен ефект’, а тъй като в българската практика най-разпространеният вид менителничен ефект е записът на заповед, до голяма степен изложеното в статията ще бъде разглеждано през призмата на отношенията, свързани именно с обезпечаването на задължението по запис на заповед.

[3] за означение на лицето, чието задължение се обезпечава, по-долу ще бъде използван още и синонимът авалат, както и основният термин, обозначаващ другото му качество – издател.

[4] https://bg.wikipedia.org/wiki/Аксиома

[5] за означаване на лицето, което или от името на което менителницата се предявява за плащане, по-долу ще бъдат използвани още и синонимите приносител и ремитент.

[6] според статията на Г. Павлов авалистът може да прави относителни възражения на хонората, обосновавайки го през недобросъвестността на ремитента, като дори на тази основа допуска и възражения, основани на каузалното отношение, заради което е издадена менителницата.

[7] считам, че терминът ‘неакцесорен’ не е коректен, а следва да се говори за ‘самостоятелност’ на отговорността на авалиста, като разграничението и основанията за него ще бъдат изложени по-долу.

[8] изразът в чл. 461 ТЗ – подписи, които не могат да задължат лицата, които са подписали – има предвид случаи на причини за недължимост, които са били налице още при пораждането на задължението.

[9] последната характеристика на акцесорните договорни задължения, която проф. А. Калайджиев изтъква в курса си по Облигационно право Обща част, е „тяхната относителна самостоятелност“, пояснявайки, че „те не са напълно подчинени на главния дълг и имат собствени закономерности“, пример за което се явява принципно акцесорното задължение на авалиста, което при определени обстоятелства (недействителност на главния дълг) по изрично законово изключение преживява недействителността на главния дълг и ex lege придобива самостоятелност.

[10] при сравнението между поръчителство и авал в курса си по Облигационно право Обща част проф. А. Калайджиев също счита, че „и двете сделки имат акцесорен и обезпечителен характер“ (с. 525 на II изд., Сиби, С. 2002)

[11] Калайджиев, А., Облигационно право Обща част, Сиби, С. 2002, с. 112-113.

[12] аргументацията е повторена и в Решение № 104/25.07.2016г. по гр.д. 5345/2015г. на III ГО.

[13] виж Решение № 17/21.04.2011г. по т.д. № 213/2010г. на ВКС, II ТО, където не е прието възражение, основано на частично плащане (обратно – в Решение № 26/24.04.2014г. по т.д. № 1027/2013 на II ТО, където възражението за частично плащане е възприето и на тази основа е изграден извод за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на приносителя. В общите мотиви на това решение се застъпва ортодоксалната теза, че авалистът няма право на възражения, черпени от каузалните отношения между издателя и поемателя и укорява в противното въззивния съд, но потвърждава решението му по съображения за недобросъвестност и злоупотреба с право от поемателя, черпейки аргумент за това от същите каузални отношения и наличието на погашение по тях на обезпеченото със менителницата задължение. По аналогичен начин ВКС постъпва и в Р-40-2012 по т.д. 148-2011-I-TO. От тази практика може да се изведе заключението, че позоваването на каузалното отношение от авалиста е винаги допустимо, стига то да се релевира с възражение за недобросъвестност и злоупотреба с право от поемателя.).

[14] така още и Оп. № 349/04.05.2012г. по ч.т.д. № 135/2011г. на ІІ т.о. (по чл. 274, ал. 3 ГПК).