Wrongful enrichment ? (някои сравнителноправни бележки)

ЧАСТ I

Институтът на “restitution for wrongs” е развит в common law и е непознат на романо-германската правна система. Специфичното е, че за common law реституционната претенция е по правило насочена към отнемане на обогатяването от обогатилото се лице и неговото възстановяване на лицето, за чиято сметка то е настъпило, докато деликтната претенция цели да компенсира ищеца за претърпените загуби. Има обаче и случаи, при които фактите по делото позволяват едновременното приложение и на двата режима, като ищецът не само има право, но и ще бъде най-често изкушен да предяви реституционна вместо деликтна претенция, доколкото с реституционната ще може да получи ползите, които делинквентът е извлякъл, особено когато тези ползи надхвърлят значително по обем загубите на ищеца. За да възникне подобна претенция, в литературата се настоява на необходимостта самите действия на обогатилото се лице да съставляват нарушаване на законово или доверително (fiduciary) задължение[1]. Само тогава обеднилото се лице (увреденият) може освен или вместо компенсация за загубите, които му е причинило чуждото неправомерно поведение, да бъде овластен да претендира още ползите, които делинквентът е получил като резултат от същите тези свои неправомерни действия.

Струва ми се трудно е (и не само за континенталния юрист) да бъде обяснено как подобни случаи могат да бъдат разглеждани като хипотези на реституция, респективно на неоснователно обогатяване, при условие, че не се цели връщане на нещо, което е излязло от патримониума на ищеца, а най-често става дума за облаги, получени от обогатилото се лице, включително и такива дадени от трети лица. Навярно определена яснота би внесло обстоятелството, че с понятието “wrongs” и обогатяване, причинено чрез “wrongdoing”, в common law се обозначава една твърде широка и неподаваща се на класификация група от случаи като ползване на чужди вещи без позволение (proprietary torts), нарушаване на права на интелектуална собственост, нарушаване на споразумения за конфиденциалност, договорно неизпълнение[2] и други. Под „wrongs“ се разбира още и нарушаване на правно задължение или такова, което се основава на справедливостта. Наличието на подобни разнообразни хипотези, които много често се срещат в практиката, правят особено актуален въпроса за възможността чрез претенция за неоснователно обогатяване да бъдат възстановени ползи, които обогатилото се лице, действайки неправомерно[3], се поставя относително често. По този повод в литературата е изяснено, че в подобни случаи се касае до особена форма на обезщетение, което се обозначава най-често с термина disgorgement, и чийто обем не се определя от обема на претърпените от увреденото лице загуби, а от ползите, които извършителят е извлякъл от непозволените си действия[4].При все това в common law доктрината и case law напълно липсва единодушие по въпросите какво представлява disgorgement, в кои случаи подобно обезщетение може да се претендира и дали може същото да се търси въз основа на неоснователно обогатяване, или става дума за деликтна претенция.

Тези колебания и неясноти отчасти могат да бъдат обяснени с това, че еволюцията на правото на неоснователно обогатяване в common law се основава на един сравнително безпринципен подход, който стъпва върху неясно и аморфно множество от средства за реституция, признати от правото и принципите на справедливостта[5]. Много от тези средства не съвсем оправдано биват определяни като способи за преодоляване на неоснователното обогатяване, доколкото голяма част от хипотезите, които се твърди да дават основание за подобни искове (remedies), за романската и германската правна традиция представляват безспорни случаи на деликтна отговорност или на отговорност за договорно неизпълнение[6]. Тази особеност на правото на реституция в англо-американската правна традиция някои автори обясняват с твърде широкото интерпретиране на изискването „за сметка на“, което в континенталното право налага да се изследва дали обогатяването е станало за сметка на чуждото обедняване, докато в common law положението е по-различно. Тръгвайки от делението на обогатяването на пряко и непряко (enrichment by subtraction – interceptive subtraction,), изискването „за сметка на“ при т.нар обогатяване чрез subtraction се приема, че служи, за да бъде обозначено, че нещо е излязло от патримониума на А и е отишло в този на Б, и така А е станал по-беден. По-различна интерпретация предпоставката „за сметка на“ получава в случаите на т.нар interceptive subtractio и то в контекста на осъществени неправомерни действия (wrongdoing). Така, ако Y получи £100 от Z, за да увреди или за да извърши нещо морално укоримо по отношение на X, се казва, че обогатяването на Y е до размера на £100. Същевременно така настъпилото обогатяване не се е осъществило чрез изваждане на нещо от един патримониум и преминаване към друг (тоест чрез subtraction), а е опосредено, защото едно лице плаща на друго, за да увреди трето. В подобни хипотези се настоява, че Х може да разчита именно на това второ разбиране за изискването „за сметка на“ и така да твърди, че все пак обогатяването на Y се явява такова, което е осъществено за негова сметка.

Едно подобно разбиране относно това кога обогатяването е за чужда сметка при неправомерни действия (wrongdoing) може да бъде по-добре разбрано, ако държим сметка за поне две неща. На първо място, в подобни случаи на wrongful enrichment ищецът може по такъв начин да интерпретира фактите (тоест същите са податливи на такъв анализ), че да се откаже от деликтната си претенция и да предяви такава за неоснователно обогатяване. Това е възможно чрез познатата в английската доктрина теория за ‘waiver of tort‘, която разкрива механизъм, по който ищецът условно казано потвърждава поведението на делинквента и претендира парите (ползите), които последният е извлякъл от непозволените си действия като неоснователно обогатяване. На второ място, в common law, и по-специално Англия, е особено популярно виждането, което определя деликтното право и правото на неоснователно обогатяване като дялове и части от правото на реституция (law of restitution“)[7]. Според други автори реституцията е връщане на обогатяването (на полученото), за да бъде компенсиран ищецът за неговите загуби, докато disgorgement е предаването на обогатяване, като в широк смисъл понятието за реституция се настоява, че включва комбинация от компенсация и disgorgement[8], които са обединени около идеята за неоснователно обогатяване. Това дава основание да се изкаже и едно друго предположение, а именно, че водещата концепция е не тази на реституцията, а на неоснователното обогатяване[9]. От тук се приема, че неоснователното обогатяване като концепция обхваща три самостоятелни сфери: реституционни претенции, които могат да бъдат едновременно определени като такива in personam и in rem, като тук основанието е справедливостта[10]; чисто лични претенции за реституция, при които се цели връщане, възстановяване (известно като ‘subtractive’ restitution, restoration, което може да се определи като неоснователно обогатяване в тесен смисъл); претенции за реституция, насочени към възстановяване на ползите, придобити чрез неправомерни действия (disgorgement) По отношение на последната категория – disgorgement видимо сме изправени пред обезщетение, което се твърди да е такова с компенсационен характер, но вместо да компенсира определени загуби, същото е насочено към отнемане на ползите (обогатяването), което делинквентът е получил като резултат от непозволеното увреждане или т.нар. wrongdoing[11]. Така в делото Reading v Attorney-General ползата парите, получени от сержант Reading в замяна на оказано от него съдействие на група контрабандисти, се третира като полза, направена за сметка на увредения – английската държава, макар и обективно държавата да не е загубила пари или друго благо или полза[12]. Следва да се посочи, че под полза тук се разбира както това, което е получено от трети лица[13], така и спестени на делинквента разноски, които със сигурност би претърпял[14]. Допълнително разграничение се провежда и между извлечените ползи от непозволена експлоатация на чужд актив, без това да представлява wrongdoing, от онази полза, която е дошла от трети лица, която полза обичайно е свързана с извършването на непозволено действие, което както бе посочено мое да представлява и договорно неизпълнение.

Емблематично в това отношение е решението по делото Adras Building Materials Ltd. v. Harlow and Jones G.M.B.H[15]. От фактите става ясно, че между Harlow and Jones G.M.B.H. и Adras Building Materials Ltd е сключен договор за продажба на желязо, като прехвърлянето на собствеността е отложено до плащане на предварително уговорената цена. Междувременно цените на желязото драстично се повишават, като продавачът използва тази възможност и продава определеното за Adras Building Materials желязо на трето лице за десетократно по-висока цена. Предявеният от Adras иск за претърпени вреди на основата на осъщественото от Harlow and Jones G.M.B.H. договорно неизпълнение бива оставен без уважение. По-късно Adras предявява друг иск въз основа правилата за неоснователно обогатяване – за пропуснати ползи, съизмерими с пропуснатата печалба, която ищецът Adras би реализирал, ако той, а не ответникът Harlow and Jones G.M.B.H., бе препродал на трети лица желязото. Тук позицията на решаващия състав е интересна: приема се, че пострадалият (изправният кредитор) може да иска не само претърпените вреди и загуби, но още и стойността на облагите (обогатяването), което другата страна е получила, включително, когато тази полза идва от трети лице, какъвто е процесният случай[16]. Като аргумент в тази насока се сочи, че отнемане, включително на ползите, които неизправната страна би извлякла от собственото си неправомерно поведение, би стимулирало страните да спазват обещанията си и би обезкуражило страната, която е намерила по-изгодни условия да наруши договора, т.к. по пътя на неоснователното обогатяване всички ползи биха ѝ били отнети.

Adras Building Materials Ltd. v. Harlow and Jones G.M.B.H., макари и постановено от съда в Израел, която смесена юрисдикция е под силното влияние на common law, свидетелства за известно смесване между обхвата и основанието на отговорността за договорно неизпълнение и института на неоснователното обогатяване поне от позицията на юриста, обучен в духа на континенталната правна традиция. Това е така не само защото ползите, извлечени от нарушителя, в редки случаи биха съставлявали подлежащи на репариране преки и непосредствени вреди под формата на пропуснати ползи за самия увреден[17]. Но има и нещо друго – ако същите тези ползи се претендират по пътя на неоснователното обогатяване, то най-вероятно, доколкото ще става дума предимно за ползи, дошли от трети лица, а не от обедненото лице, по отношение на тях няма и да е спазено изискването обогатяването да е настъпило за сметка на нечие обедняване.

И наистина подобни неясноти в самата концепция за disgorgement дават основание за съществуването на сравнително противоречиви становища относно това дали ползи, извлечени от правонарушителя по повод на wrongdoing, могат да се претендират като неоснователно обогатяване. Tрудностите при формиране на еднозначен отговор на този въпрос най-често се онагледяват с така наречения казус с лотарийния билет. Става дума за ситуация, в която А погрешно плаща определена сума в полза на В, като с получените пари (а според някои автори – само защото е получил тези пари) В закупува лотариен билет, който му носи огромна парична сума като печалба. При едно подобно стечение на обстоятелствата се пита, има ли право А да иска освен стойността на платеното поради грешка още и така наречените „post-receipt gains“, които в случая се изразяват в получената лотарийна печалба. От тук според едни автори, които обаче разчитат на едно твърде разширено понятие за неоснователно обогатяване[18], ползите, които обогатеното лице е придобило, макар и чрез неправомерни действия, подлежат на „възстановяване“ в полза на ищеца, и в подобни случаи става дума за претенция за неоснователното обогатяване. За основателността на подобен иск се приема за достатъчно доказването на каузална връзка между обедняване и обогатяване по повод на разместване на блага между ищец и ответник без оглед на размера[19]. Това се аргументира още и с това, че целта на уважаване на иска в подобни случаи не е връщане на някакво богатство (restitution), а отнемане от ответника на всички ползи (to strip away the gain) в опит да се предотврати обогатяването без основание, а не само да се премахне обедняването. Според поддръжниците на това разбиране само по този начин може да се постигне цялостна имуществена редукция, която съставлява обедняването ( и включва и обогатяването на ответник). И затова извлечените ползи следва да бъдат присъдени на ищеца под формата на неоснователно обогатяване, като не е необходимо съответстващо обедняване на ищеца, а е важно обогатяването, доколкото извлечените ползи, макар и непреки, могат да бъдат проследени до първоначалното даване на нещо (както печалбата в казуса с лотарийния билет може да бъде проследена като полза до погрешно дадените пари, с които същият е бил закупен). Като допълнителен аргумент се сочи и наименованието на института, който препраща към обогатяването, а не се нарича право на неоснователното обедняване[20]. Според цитирания автор ползата, която подлежи на възстановяване, обхваща и онова, което е придобито от актива – от отнетото или получен без основание от обеднилия се, включително и от трети лица, които ползи обаче се счита за дължими и получени поради обедняването на ищеца.

На противоположното становище са други учени, които считат, че неоснователното обогатяване предполага загуба (обедняване) и съответно обогатяване и е насочено към възстановяване и връщане и тази концепция не следва да бъде разширявана. С това и се обосновава виждането, че обемът на претенцията в случаите на “wrongful enrichment” следва да се ограничи до възстановяване на онези ползи, които могат да се определят като връщане ( тоест такива, които са излезли от патримониума на обедненото лице или за които може да се предположи, че е щяло да отидат в неговия патримониум[21]). Тоест, неоснователното обогатяване не може да гарантира като последица на ищеца (обедненото лице) възможност да лиши ответника от ползите, които последният е получил. В подобни случаи размерът на претенцията следва да е ограничена до обедняването на ищеца[22] и ако обедняването е по-малко от обогатяването, то тогава правото на възстановяване ще е ограничено именно до обедняването ( тоест ответникът не може да бъде осъден за повече от размера на обедняването на ищеца). Идеята е ответникът да бъде принуден да върне обогатяването, но не повече от размера на обедняването, което ищецът твърди, тъй като в противен случай няма да е спазено изискването за „сметка на“, към което повечето континентални юрисдикции стриктно се придържат[23]. И в действителност, макар и в common law този вид искове да имат по-скоро санкционен характер, доколкото са насочени към отнемане от правонарушителя включително и на ползата, която чрез wrongdoing e придобил[24], то не следва да се забравя, че функцията на неоснователното обогатяване е да възстанови на обеднилото се лице онова, което му принадлежи или което е могло да му принадлежи ( при пропуснатата печалба и увеличаване на актива).

Автор: Ирина Богданова

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Виж още по този въпрос у R. B. Grantham and C. E. F. Rickett, Disgorgement for Unjust Enrichment?, The Cambridge Law Journal, Vol. 62, No. 1 (Mar., 2003), pp. 159-180, Cambridge University Press on behalf of Editorial Committee of theCambridge Law JournalStable URL: http://www.jstor.org/stable/4508974, Accessed: 22-02-2018 08:17 UTC, така и Milittee, P J, “Restitution and Constructive Trusts,” (1998) 114 Law Quarterly Review, 399.

[2] Виж BEATSON & SCHRAGE, Cases, Materials and Text on Unjustified Enrichment, Hart Publishing: Oxford 2003, at p. 523-542.

[3] Виж Grantham, R. B. , Rickett, C. E. F., Disgorgement for Unjust Enrichment?, The Cambridge Law Journal, Vol. 62, No. 1 (Mar., 2003), pp. 159-180, достъпна на URL: http://www.jstor.org/stable/4508974 Accessed: 22-02-2018 08:17 UTC, а така и Trotter, А., Тhe double ceiling on unjust enrichment: old solutions for old problems, Cambridge Law Journal, 76(1), March 2017, pp. 168–195, достъпна на doi:10.1017/S0008197316000842

[4] William Cornish, Richard C Nolan, Janet O’Sullivan, G J VirgoRestitution: Past, Present and Future: Essays in Honour of Gareth Jones (Oxford: Hart,1998) 57 at 61-62.

[5] Dickson, Brice. “Unjust Enrichment Claims: A Comparative Overview.” The Cambridge Law Journal, vol. 54, no. 1, 1995, pp. 100–126. JSTOR, www.jstor.org/stable/4508037.

[6] В терминологично отношение се приема още, че unjust enrichment се отнася до несправедливо настъпило обогатяване, причинено от unjust factors (като грешка, липса на воля, насилие, заплаха), докато идеята, която оформя континенталната концепцията за unjustified enrichment, е липсата на правно основание за настъпилото обогаяване. Unjust enrichment е термин на common law, докато unjustified enrichment е присъщ на страните от континенталната правни система. Виж по този въпрос Pietro Sirena, “The DCFR – Restitution, Unjust Enrichment and Related Issues”, 4 European Review of Contract Law (2008), at 445.

[7] R. B. Grantham and C. E. F. Rickett, Disgorgement for Unjust Enrichment?, The Cambridge Law Journal, Vol. 62, No. 1 (Mar., 2003), pp. 159-180, Cambridge University Press on behalf of Editorial Committee of theCambridge Law JournalStable URL: http://www.jstor.org/stable/4508974, Accessed: 22-02-2018 08:17 UTC

[8] See L. D. Smith, ‘The Province of the Law of Restitution’, (1992) 71 Canadian Bar Review 672 at 695–7

[9] Следва да се отбележи, че има и автори, които застават на позицията, че двете понятия са синонимни названия на едно и също явление. Виж Graham Virgo, The Principles of the Law of Restitution 5 ff ( 2d. ed. Oxford,2006

[10] Изтъква се че това е основният дял на реституционното право, където понятието за собственост се среща с облигационните задължения, защото тук претенцията може да е искане за връщане in rem или in personam. Така Samuel, George, “Property Nathins in the Law of Obligation,” (1994) Cambridge law journal, p.524.

[11] По този въпрос още у H. McGregor, „Restitutionary Damages“ in P. Birks (ed), Wrongs and Remedies in the Twenty-First Century (Oxford 1996), chap. 9.restitutionary damages

[12] Виж Beatson, The use and abuse of unjust enrichment, (1991), p. 206

[13] Някои автори използват именно източника на ползата, която се претендира, като основание да откажат в тези случаи квалификацията на претенцията като такава, почиваща върху принципите на неоснователното обогатяване. Изтъква се, че при неоснователното обогатяване обогатяването, условно казано, което следва да бъде върнато, е дошло от ищеца ( обеднено лице), докато при digogrement се търси полза, която е дошла от трето лице в така наречените wrongdoing cases…. Това твърдение може да бъде свързано с разбирането за неоснователното обогатяване като форма стриктна отговорност, при която знание и вина са без значение: S. Smith, „Justifying the Law of Unjust Enrichment“ (2001) 79 Texas L.R. 2177, 2184-2193. nt.

[14]За непреодолимите различия между common law и континенталната правна традиция, и несъответствието в съдържателен плана на иначе сходни по название категории свидетелства изтъкнатото у R. B. Grantham and C. E. F. Rickett, Op.cit. p.164, че случаите на ползване на чуждо имущество не става въпрос за неоснователно обогатяване, а за вещното право на собственика да получи ползите от своя имот, включително и естествените плодове.

[15] Решението, както и водещите мотиви са цитирани по Daniel Friedmann, “Restitution of Benefit Obtained through the Appropriation of Property or the Commission of a Wrong”, 80 Colum L. Rev. 504, 548 (1980

[16] За критика на това виждане, вижYzhak Englard, “The Preying Eagle Wings: Unjust Enrichment”. Essays in Memory of Gad Tedeschi, (Barak, Englard, Rabello eds., Jerusalem, 1995), p. 37 [in Hebrew], Talia Einhorn, “The Expansion of Israeli Unjust Enrichment Law: the Mixed Blessings of a Mixed Legal System” Aufbruch nach Europa: 75 Jahre Max-Planck Institut für Privatrecht (J. Basedow, U. Drobnig,R. Ellger, K. Hopt, H. Kötz, R. Kulms, E-J. Mestmäcker eds., Tübingen, 2001) p. 919

[17] Много често ползите, извлечени от делинквента или неизправната по договор страна, които са резултат от договорното неизпълнение или от деликта, се получени още и като резултат от изключителните качества и способности на делинкветна, на неговите усилия, квалификация и не представляват типична, нормална, „адекватна последица“ на осъщественото непозволено увреждане. Нека си представим, че откраднати пари крадецът решава да инвестира и прави това изключително успешно, в резултат на което и увеличава откраднатата сума хилядократно. Неудържимо е в подобни случаи да твърдим, че освен иска за връщане на откраднатите пари, увреденият ще има право и на тази увеличена стойност, която по същество представлява полза, извлечена от деликта.

[18] Което като концепция се твърди, че обхваща вече споменатите в началото на изложението реституционни претенции in personam и in rem, основание на справедливостта, лични претенции за реституция и претенции за реституция, насочени към възстановяване на ползите, придобити чрез неправомерни действия

[19] G. Virgo, The Principles of the Law °f Restitution (Oxford 1999), p. 739

[20] P. Birks, „At the Expense of the Claimant’: Direct and Indirect Enrichment in English Law“ in D. Johnson and R. Zimmermann (eds.), Unjustified Enrichment: Key Issues in Comparative Perspectiloe (Cambridge 2002), chap. 18, at p. 501

[21] Lionel Smith, ‘The Province of the Law of Tracing’ (1992) 71 Canadian Bar Review, p. 672

[22] Така M. McInnes, „Disgorgement for Wrongs: An Experiment in Alignment“ [2000] R.L.R. 516, 521 (emphasis in original).

[23] Подобно е съдържанието на т.нар. passing on защита, с която се ограничава размерът на претенцията на ищеца само до обогатяването на ответника, което е настъпило за сметка на обедняването на ищеца. За съжаление повечето commonwealth съдилища не прилагат защитата passing on, а на нея традиционно в учебните курсове се обръща и твърде малко внимание. Виж Lord Goff of Chieveley and Gareth Jones, The Law of Restitution (5th edn, 1998), 37–40.

[24] Lionel Smith, “Unjust enrichment, property and the structure of trust”, (2000) 116 L.Q.R., p.412 .