Wrongful enrichment? (бележки върху българското право)

ЧАСТ II

И макар у нас институтът на restitution for wrongs да не е познат, то още в доктрината, създадена при действието на ЗЗД (отм.), някои автори застават на позицията, че незаконното (безпричинното) обогатяване във вреда на другиго е по-скоро едно неправомерно положение, така че би трябвало този иск да се отнесе към деликтните искове[1]. В по-новите изследвания[2], когато се представят причините, които могат да доведат до неоснователно обогатяване, също се казва, че обогатяването можело да бъде последица както на правомерни, така и на неправомерни действия[3] от страна на обогатилото се лице[4]. От тук и като най-чест пример в подкрепа на това твърдение се дават случаите на неправомерно използване на чужди движими или недвижими вещ[5]. Изтъква се още, че с оглед на правната релевантност на обогатяването по смисъла на чл. 59 ЗЗД е без значение квалификацията на действията като виновни и невиновни, добросъвестни или недобросъвестни, извършени с намерение за обогатяване или без такова намерение, тъй като претенцията за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД не представлява имуществена санкция, нито е форма на гражданска отговорност[6].

Подобно разбиране не е чуждо и на съдебната практика, където изобилстват формулировки като тази, че обогатяването по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД произтича от това, че „собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва[7]“, респективно, че е „осъществено неправомерно владение върху процесната вещ“(курсивът мой, И.Б). Някои съдебни решения изследват включително дали са налице „неправомерно извършени разходи[8]“, а други стигат и по-далеч, определяйки самия иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД като претенция за заплащане на обезщетение за неправомерно ползване[9] и форма на реализиране на „отговорността на ответника“ в хипотезата на неоснователно обогатяване[10].

Подобно разширяване на концепцията за противоправността към сферата на неоснователното обогатяване може да бъде поне отчасти обяснено с римскоправната традиция, защото, ако сравним приложението на някои кондиционни искове в римското право и ги съотнесем към случаите, които от позицията на настоящето бихме определили като хипотези на непозволено увреждане, ще се окаже, че разграничението е или невъзможно, или много трудно. И това е обяснимо, доколкото през последните векове на Републиката приложното поле на condictiones бива силно разширено и римската юриспруденция започва да използва тези искове много често и като средство за възстановяване на онова, което е неправомерно придобито от чуждо имущество. Такъв е например случаят с претенцията за res repetunda (pecunia repetunda), която е насочена към връщане на вещи или суми, които римските граждани са получили неправомерно от чужденци[11]. По сходен начин небезизвестната зърнена кондикция -condictio triticaria, постепенно започва да се прилага към случаи, в които етруски прекупвачи злоупотребяват, като не доставят жито, позовавайки се на корабокрушение и прочие рискове при превоза, но изискват плащане от римската хазна. Често тези действия, които в основата си почиват на противоправно поведение, биват квалифицирани включително и като престъпление[12]. Ето защо и автори като именития немски юрист Фриц Шулц, отчитайки римскоправната традиция, още от началото на XX век се опитват да опишат задълженията, произтичащи от неоснователно обогатяване, именно въз основа на съществуващите концепции за правонарушението. Шулц е на мнение, че тези задължения се основават на неправомерните актове, неправомерно вмешателство (Eingriff) в правната сфера и нарушаване на чужди правно защитени интереси, и следователно неоснователното обогатяване е подвид (подотрасъл) на деликтното право[13].

Влиянието на това разбиране е осезаемо и в по-новите сравнителноправни изследвания по въпросите на неоснователното обогатяване, в които възможността неправомерните действия на обогатилото се лице да поставят началото на причинния процес, довел до едно неоправдано имуществено разместване, се ползва с голяма популярност. В тази връзка се изтъква се, че безспорно до неоснователно обогатяване може да се стигне включително и посредством незаконните действия[14] на обогатилото се лице[15]. Едно подобно твърдение. поне в контекста на общия фактически състав на неоснователно обогатяване у нас, се нуждае от сериозно прецизиране. Това е така, защото когато говорим за неправомерно, незаконно поведение на обогатилото се лице, то същото не трябва да е годно основание за ангажиране на гражданската отговорност на обогатилия се[16] ( било договорна, било деликтна), което автоматично следва от субсидиарната природа на общия иск за неоснователно обогатяване ( по арг. от чл. 59, ал. 2 ЗЗД). Навярно объркването тръгва от изразено в по-старата литература разбиране, което интерпретира твърде широко и не съвсем приемливо самото понятие за противоправност. Казва се, че щом лицето, което неоснователно е придобило дадено имущество, е длъжно по силата на закона да го върне, то това значело, че обществото осъжда в известна степен действията по такова придобиване, а това пък означавало, че тези действия били противоправни[17]. Това твърдение не само се основава на твърде общо и абстрактно разбиране за противоправността в правото, която се свързва изобщо със състояние на нарушеност на определени правни повели. Но то също така и не държи сметка, че съдържанието на понятието противоправност е сравнително автономно и има самостоятелно значение за различните отрасли[18], респективно дялове на правото, и съответно може да варира. Така при недействителността противоправността се изразява в неспазване на норми, определящи реда за сключване на сделка, докато при договорното неизпълнение, противоправността е неосъществяване на дължимия резултат[19]. За сравнение в сферата на деликтната отговорност като противоправно се определя състоянието на нарушеност на чужди блага, обект на закрила на абсолютни права[20]. Тоест, с оглед на санкционните последици, едно поведение може да се оцени като противоправно, докато за друг правен отрасъл – да е неутрално и да не води непременно до възникване на санкционно правоотношение[21]. Затова и ми се струва, че за да говорим за противоправно и незаконно поведение на обогатилото се лице като причина, довела до обогатяването, то това поведение, респективно, състоянието което е настъпило, не следва да може да се определи като противоправно по смисъла на гражданската отговорност. При неоснователното обогатяване нямаме правонарушение[22] с оглед придобиването или получаването на нещо, не е налице основание за ангажиране на извъндоговорната отговорност на обогатилото се лице, а по-скоро като противоправно и нежелано състоянието може да се определи това, което следва придобиването (получаването на облагата), и затова правото създава средството, с което това придобиване да бъде иззето отново. Така според Тълкувателно решение № 50 от 30.12.1985 г., ОСГК, неоснователното обогатяване е нетърпимо от закона състояние, независимо от какъв фактически състав е възникнало и без оглед на обстоятелството от кой клон на правото е регламентирано правоотношението, което го е породило. Въпреки това, то не е основано на наличието на вреди и противоправност, а още по-малко липсата на основание[23] създава възможност съответните действия, които са довели до обогатяване, да бъдат квалифицирани като неправомерни[24].

Допълнителни аргументи в тази насока могат да бъдат взети от правилото за специална компетентност, установено в член 5, параграф 3 от Регламент № 44/2001, което изисква настъпването на „вредоносно събитие“, което причинява ‚вреда“ и противоправно поведение, поради което цитираната разпоредба не се прилага към института на неоснователното обогатяване. За разлика от иска за установяване на извъндоговорна отговорност на ответника, който цели поправяне на понесени от ищеца вреди или загуби, и с който се твърди, че ответникът носи отговорност заради свое действие или бездействие, или поради други дължащи се на него причини, то искът за връщане или възстановяване поради неоснователно обогатяване има за цел да възстанови на ищеца полза, която ответникът е придобил за сметка на първия. Връщането, възстановяването поради неоснователно обогатяване неизбежно се фокусира по-скоро върху придобитата от ответника полза, отколкото върху понесената от ищеца загуба[25].

Че под противоправно поведение на обогатилото се лице следва да се разбират действия (или бездействия), които са укорими и се явяват несъобразени най-общо с правните повели и принципи, без обаче същите да могат да бъдат квалифицирани като противоправни по смисъла на деликтната или договорната отговорност, следва и от изискването на чл. 59, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл, ако ищецът твърди, че ответникът неправомерно го е лишил от възможността да ползва определена парична сума или вещ, то може да става дума както за деликт, така и за договорно неизпълнение, а в някои случаи тези твърдения могат да дадат основание за уважаване на претенция с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Доколкото обаче у нас съществува правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, то квалификацията на иска като такъв за неоснователно обогатяване ще бъде винаги субсидиарна. Това означава, че ако твърденията на увредения в еднаква степен удовлетворяват и двете квалификации, съдът следва да предпочете тази, която не е субсидиарна. Така, когато вещ е била открадната от нейния собственик (тоест става дума за неправомерно поведение), то невъзможността на последния да си служи с нея ще бъде репарирана под формата на обезщетение за вреди, а не въз основа правилата за неоснователно обогатяване, макар и в двата случая да се цели остойностяване и присъждане на пропуснатата полза за собственика да извлича доходи, нереализирани поради определено поведение на ответника[26].

При все това възниква един друг особено интересен въпрос: възможно ли е противоправни действия на едно лице, които съставляват договорно неизпълнение, респективно непозволено увреждане, но едновременно с това са довели и до обогатяването на правонарушителя, да послужи като основание за предявяване на иск за неоснователно обогатяване. В тези случаи не става дума за пропуснатите ползи от страна на обедненото лице (увредения), а за печалбата (ползите) от определено вредоносно деяние (било деликт, било договорно неизпълнение), които обаче по-често ще попаднат извън обхвата на дължимото обезщетение[27] и по тази причина и правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД няма да направи така щото наличието на договорна или деликтна претенция да изключат приложението на чл. 59,ал.1 ЗЗД. Подобна е сякаш и ситуацията с Директива (ЕС) 2016/943 относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване (по-долу Директивата) от 08.06.2016 г. Още във встъпителната част на посочения общностен акт се изтъква, че „…приложимите национални правила относно изчисляването на обезщетения за претърпените вреди невинаги отчитат нематериалния характер на търговските тайни, което затруднява доказването на действителните пропуснати ползи или неоснователно обогатяване на нарушителя, ако за въпросната информация не може да бъде определена пазарна цена“. Тази формулировка създава усещането, че неправомерното използване на информация, която може да бъде определена като търговска тайна, има за възможни последици както деликтна претенция за обезщетяване на настъпилите вреди, така и иск с правно основание неоснователно обогатяване. Това впечатление се затвърждава при прочита на текста на параграф 3 на чл. 14 от Директивата, който макар и озаглавен “Обезщетение за вреди“, предвижда, че когато определят обезщетението, компетентните съдебни органи вземат предвид всички приложими фактори, като например отрицателните икономически последствия, включително пропуснатите ползи, които засегнатата страна е понесла, всички несправедливо получени печалби от нарушителя…“ (курсивът мой, И.Б). Това правило е възпроизведено почти дословно в обнародвания в „Държавен вестник“, бр. 28 от 05.04.2019 г. изцяло нов Закон за защита на търговската тайна (по-долу ЗЗТТ), който въвежда нормите на Директивата. По аргумент от чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗЗТТ освен обичайната хипотеза, в която се присъжда обезщетение спрямо доказаните вреди и пропуснати ползи, вече съдът е длъжен да съобрази и събраните данни относно приходите, получени от нарушителя в резултат от неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговската тайна. От тук в правната литературата се изтъква, че в случаите на незаконно използване на търговска тайна, се касае едновременно до правонарушение и неоснователно обогатяване – забранено действие, което води до извличане на облага за правонарушителя[28]. Сочи се още, че става дума за „самостоятелен фактически състав, който съчетава елементите на неоснователното обогатяване и на непозволеното увреждане, но който не би могъл да се квалифицира нито само като непозволено увреждане, нито само като неоснователно обогатяване“ (курсивът мой, И.Б). Необходимостта да бъдат отчетени както вредите, претърпени от притежателя на търговската тайна, така и обогатяването на закононарушителя[29], според цитирания автор, дават основание да заключим, че сме изправени пред деликтна кондикция[30].

Една подобна квалификация повдига някои основателни възражения. На първо място, от текста на чл. 14 от Директивата, а така и от този на правилото на чл. 19 от ЗЗТТ, се вижда, че става дума за обезщетение за вреди (а не за неоснователно обогатяване), чийто размер се предлага да бъде съизмерим (в смисъла на мащаб за определяне) освен с други възможни фактори, така също и с приходите, получени от нарушителя в резултат от неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговската тайна. Извършването на преценка за размера на ползите, извлечени от правонарушителя, в случая не сочи на обогатяване без основание, а на неправомерно извлечени ползи, които съставляват за притежаващия търговската тайна вреди, и чийто обем може да бъде преценен включително като се съобразят облагите, които делинквентът е реализирал. Впрочем, аналогична е ситуацията с правилото на чл. 94 ЗАПСП, което гласи, че нарушителят на авторско право, сродно на него право, или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, като обезщетението обхваща всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението, и при определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението (курсивът мой, И.Б). Макар и да се говори за ползи, извлечени от нарушителя, в практиката няма колебания, че чл. 94 ЗАПСП съдържа особен вид деликтна отговорност[31], разновидност на отговорността по чл. 45 от ЗЗД. Струва ми се, че именно по този начин следва да бъдат разбирани и текстовете на чл. 14 от Директивата, а така и на чл. 19 от ЗЗТ. Идеята да бъде отчитан размерът на ползите, които делинквентът е извлякъл от собственото си неправомерно поведение, е законодателна инвенция, която способства за правоприлагането. Това е така, тъй като приходите (облагите, извлечени от нарушителя от собственото му противоправно деяние) са доказуеми в по-голяма степен, отколкото реалният размер на пропуснатите ползи, които за съжаление в повечето случаи биват третирани като „хипотетични“ от вещите лица[32]. Известно е, че доказване на пропуснатите ползи, които представляват неосъществено увеличаване на имуществото на пострадалия, се основава на предположение[33] за състоянието,в което това имущество би се намирало, ако не бяха засегнати блага[34]. Предположението за причиняването на подобни вреди пък трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на такова увеличение. Вероятно в опит за преодоляване на едни подобни доказателствени трудности, законодателят е предвидил отчитане на приходите, получени от нарушителя в резултат от неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговската тайна, а не като хипотеза на деликтна кондикция, чийто фактически състав включва: правонарушение – незаконно използване на търговска тайна, вреди, причинени на законния и притежател и причинна връзка между тях, и обогатяването на правонарушителя, което се намира в причинна връзка с правонарушението.

Струва ми се, че има и поне още една причина у нас да бъде категорично отречено приложението на чл. 59 ЗЗД към ползите, които са придобити като последица от неправомерно поведение -това е изискването „за сметка на“, което общият фактически състав на неоснователно обогатяване поставя. Цел на неоснователното обогатяване е да компенсира обеднения за богатството, което е излязло от неговия патримониум или се е очаквало да влезе, но не. Това означава, че релевантно и подлежащо на възстановяване е не всяко обогатяване без основание, а само онова, което е настъпило за сметка на чуждото обедняване[35]. Ако позволим да се присъди в полза на ищеца и обогатяването (ползите), които ответникът е получил и които много често ще бъдат последица от лични усилия, качества, знания на обогатеното лице[36], то тези ползи няма да са настъпил за сметка на обедненото лице. Допълнителен аргумент в тази насока, е обстоятелството, че най-често ползите, които са извлечени, ще са дошли от трети лица, което изключва възможността едно такова обогатяване да е за сметка на обеднилото се лице, каквото изискване чл. 59,ал. 1 ЗЗД поставя. Напротив, присъждайки тези вторични ползи на ищеца, ние всъщност рискуваме да превърнем самото осъдително решение в източник на неоснователно обогатяване в полза на обеднилото се лице. Отделно от това, неоснователното обогатяване в действителност не цели отнемане на придобитите ползи, а цели да бъде осигурена защита на онези състояния на обогатяване, които са настъпили заради чуждото обедняване. Няма причина на ищеца да бъде възстановено нещо, което не му е принадлежало и което той по всяка вероятност не би и получил.

Автор: Ирина Богданова

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Така Фаденхехт, Й., Лицето, което е направило разноски за погребението на един починал, какъв иск има срещу наследниците на последния – actio de in rem verso ли или actio negotiorum gestorum? [Съдебна практика]. – Правна мисъл, 1, 1935, № 6, 476-482.

[2]Големинов, Ч., Неоснователно обогатяване. Гражданскоправни аспекти, Фенея, 2011 г.Трето преработено и допълнено издание , с. 84, Берон, В. Незаконното обогатяване във вреда на другиго. С., печ. Гутенберг, 1932, с.68

[3] И някои специални обогатителни искове, като този по чл. чл.38, ал.2 от ЗАПСП, биват определяни като „кондикция на определена сума, с която притежателят на индустриална собственост е обеднял, вследствие на неправомерното поведение на неоснователно обогатилия се нарушител на обект на индустриална собственост“. Така Костов, А., Искове за неоснователно обогатяване, произтичащи от неизплатени авторски и лицензионни възнаграждения, https://gramada.org

[4] Големинов, Ч.,цит.съч., с. 94

[5] Големинов, Ч.,цит съч, в бележка под линия № 104, с.93

[6] Големинов, Ч., цит. съч. с., 95

[7] Така Решение № 677 от 05.11.2010 г. по гр. д. № 1822/2009 г. на Върховен касационен съд, Решение № 719 от 27.12.2010 г. по гр. д. № 532 / 2010 г. на Върховен касационен съд, Решение № 115 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 5642/2013 г. на Върховен касационен

[8] Решение № 158 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 1114/2011 г. на Върховен касационен съд

[9] Решение № 18 от 28.02.2017 г. по т. д. № 3248 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение

[10]Решение № 259 от 22.10.2014 г. по гр. д. № 1870/2014 г. на Върховен касационен съд

[11] Новкиришка, М., Някои аспекти на неоснователното обогатяване в римското право. В – Предизвикай: неоснователното обогатяване!, Сиела, 2019 г., с.67

[12] Новкиришка, М., цит съч., с. 60-61.

[13] Schultz, F., System der Rechte auf den Eingriffserwerb. 105 AcP (1909), цитирано по изложението на Gallo Unjust Enrichment A comparative analysis Tha American journal of Comparative Law Vol. 40, 1992, p. 441.

[14] Така в някои юрисдикции, като например Белгия, дори се счита, че неоснователното обогатяване представлява своеобразна алтернатива на гражданската отговорност, която се прилага в случаите, в които са настъпили вреди, но не може да бъде доказана вина. JOKE BAECK, A Belgian Perspective on Cour de Cassation 23 October 2012, European Review of Private Law 6-2014 [961–970]©Kluwer Law International BV

[15] ELH Schrage, Unjustified enrichment; Recent Dutch developments from a historical and comparative perspective”, Netherlands International Reviw , vol. XLVI, 1999, p.65-68.

[16] В тази връзка John Bell, Sophie Boyron, and Simon Whittaker, Principles of French Law,Second Edition. Оxford University Press, p. 331 = като допълнителен аргумент освен субсидиарността на общия иск за неоснователно обогатяване се сочи още и принципът за non-cumul.

[17] Така С. Н. Братусь. Спорные вопросы теории юридической ответственности. – СГП, 1973, кн. 4,с. 27, цитирано по Големинов, Ч., цит.съч., с. 94

[18] Това изяснява по блестящ начин Конов, Тр., Основание на гражданската отговорност. – Сб. Подбрани съчинения. Сиела, С., 2010 г., с.81

[19] За различните теории и виждания за противоправността при деликтната отговорност виж вместо други Конов,Тр. цит, съч,, с. 86-96

[20] Друг е въпросът, че едни отнасят противоправността към характеристиките на поведението на дееца, докато други приписват определени белези на противпоравността на вредата, която е самостоятелен елемент от състава на гражданската отговорност. Виж по този въпрос Конов, Тр., цит.съч., с.81, а така и с. 108-109.

[21] Конов, Тр. Цит. съч. с. 81-82

[22] Това е и основният аргумент да считам, че терминът обезщетение, с който често в практиката се обозначава вземането по чл. 59 ЗЗД, е некоректен. Претенцията за неоснователно обогатяване не представлява имуществена санкция за нарушено договорно задължение или за непозволено увреждане и не е форма на гражданска отговорност за вреди.

[23] Вж. М.М. Агарков. Обязательство по советскому гражданскому праву. М., 1940, с, 158. С. Донцов. Обязательства из неосновательного приобретения имущества и обязательства из причинения вреда. -СГП, 1974, с. 106.

[24] От тук и не е изненадващо, че редица автори също не са склонни да определят исковете за връщане на недължимо платеното като искове, основани на извъндоговорна отговорност. Вж. по-специално Mankowski, P. — in: Magnus, U., et Mankowski, P. (eds.). Brussels Ibis Regulation, European Commentaries on Private International Law, vol. I, 2016, Dr. Otto Schmidt, Köln, p. 245, цитирано по ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ, N. WAHL, представено на 7 април 2016 година.по дело C‑102/15 Gazdasági Versenyhivatal срещу Siemens Aktiengesellschaft Österreich, достъпно на http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?docid=175682&doclang=BG#Footnote1

[25] Вж. по-специално Goff & Jones. The Law of Restitution. 4. ed., 1993, London, Sweet & Maxwell, р. 16, където се твърди, че „искът за възстановяване се отнася до облагата, обогатяването, получено от ответника за сметка на ищеца; той не се отнася за претърпените загуби“ Аналогично твърдение съдържа изложеното у Virgo, G. The Principles of the Law of Restitution. 3. ed., 2015, OUP, р. 3, според когото „правната уредба на възстановяването е свързана с предоставянето на група основни правни средства за защита, които произтичат от закона и имат една обща функция, а именно да лишат ответника от придобитото, а не да обезщетят ищеца за претърпените загуби“.

[26] Решение № 80 от 22.02.2011 г. по гр.д. № 941/2010 г. на Върховен касационен съд

[27] Например в случаите, в които е нарушена клауза за неизвършване на конкурентна дейност, и като резултат е сключен нов договор срещу петкратно по-високо възнаграждение, то така получената полза (увеличеното възнаграждение), което житейски се явява във връзка с осъщественото договорно неизпълнение, е по-вероятно да бъде извън обхвата на обезщетението по чл. 88 ЗЗД, тъй като не съставлява типична,адекватна, закономерна последица на конкретното неправомерно действие. Да не говорим, че полученото по-високо възнаграждение може да е резултат единствено на личните и професионални качества на лицето, наличие на специална квалификация и умения и т.н.

[28] Голева, П., Някои въпроси на неоснователното обогатяване в теорията и съдебната практика. В – Предизвикай: неоснователното обогатяване!, Сиела, 2019 г., с. 113-114.

[29] Голева, П. цит.счъ. с .115

[30] Ibid.

[31] В същия смисъл е и константната казуална съдебна практика. Виж Решение № 803/05.12.2005г. по т.д. № 60/2005г. на ВКС, II т.о, Решение № 21/15.04.2009г. по т.д. № 711/2008г. на ВКС, II т.о. и Решение № 139/28.01.2016г. по т.д. № 1711/2014г. на ВКС, II т.о

[32] Това коректно изтъква Александров, А., Новият Закон за защита на търговската тайна – една дългоочаквана възможност за търговците да осигурят по-ефективна защита на своето ноу-хау и търговска информация, Дайджест „Счетоводство, данъци и право“, 2019 г., кн. 04, стр. 74.

[33].Решение № 282 от 27.10.2015 г. по гр. д. № 1506 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение

[34] Решение № 156 от 18.12.2017 г. по т. д. № 449 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение

[35] Нека си представим, че Х неправомерно изпреварва коли на магистралата, бързайки за делова среща, и причинява ПТП, но стига до срещата и получава огромна печалба. Едва ли увреденият от ПТП би могъл да претендира печалбата, която Х е извлякъл.

[36] Например погрешно получена сума бива успешно инвестирана от акцепиенса, а нейният размер увеличен десетократно.