„Искреност в позата е да не сваляш маските.“
Мнозина ще скърбят за Кристиан и ще му благодарят, че именно той ги е научил на право, но съм убеден, че малко от тях ще могат да посочат с ясни думи за кое точно му благодарят. Защото личността му не се състоеше от аритметично навързани „душа“, „интелект“ и т.н., а в искреността в позата му.
В него виждахме не юрист, а човек влюбен в правото. И поради това – по негови собствени думи – се пазеше влюбеността да не се превърне в любов, защото „тогава престават да те разбират“. Във влюбеността си измисляше хипотези, които заживяваха собствен живот; в радостта от споделянето беше готов да свърже истории от казармата с преклонението си към Бах, и обратното.
А тази влюбеност, както е редно, беше пълна с противоречия. Нито романтиците са толкова здраво стъпили на земята, колкото беше той, нито нагледалите се на живота биха могли да се похвалят с оптимизма, който Кристиан бълваше. Веднъж му казах, че за хората е учудващо как е възможно да съчетава привичната си маниерност с толкова директен, направо груб хумор, а той ме изгледа и попита реторично – „а как иначе?“.
Единствен той от цивилистите се осмеляваше да напусне обстрела с езикови аргументи, за да отстъпи мъдро на територията, където правото наистина може да се обясни – при здравия разум; във вековните обществени, политически и икономически разбирания, чиито видими и невидими влияния върху онова, което „си го пише“ в закона, бяха мълчаливо отминавани от останалите. Истинската почест, която Юридическият факултет може да му поднесе, няма да е името му да украси аудитория, в която ще се преподава същото, ами най-накрая да започне изучаването на логика, тъй като след смъртта му никой няма и да се опита да говори за закона за отрицание на отрицанието.
Единствен той от всички „удостоени научни работници“ си позволяваше и след хабилитацията си до последно да се занимава с „второкласната“ работа по водене на упражнения, защото знаеше, че правото е общуване очи в очи, а не каканижене зад катедра. Впрочем заради това и лекциите му се провеждаха като упражнения, на които предупреждаваше, че няма смисъл да се записва каквото и да е.
Боготвореше немската правна школа, но никога не й прости „окаляната“ деликтна отговорност. Мислеше и пишеше в крак с времето и обсъждаше институти, които тепърва ще намират правната си форма, но това не му пречеше да крепи консервативния дух. Така вярваше във вечността на абсолютните права и имаше нужда от нея – беше прозрял хаоса, в който все пак е необходимо да се хванеш за нещо сигурно.
Ще бъде запомнен с внушителните таблици; чрез тях разчертаваше частното право като архитект, но в тези таблици винаги оставаше по едно празно квадратче – за противоестествеността на правото, камъчето в обувката на надменния позитивизъм, шестващ като чума из съдебната ни система.
Със сигурност беше подложен на гилдийна ненавист поради чувството си за независимост, но толкова повече защото неговата независимост беше автентичната, онази, която се крепи на възхищението на студентите. Смелостта му изваждаше наяве като негатив липсата на смелост у други. Ако го нямаше Кристиан, щяхме да си мислим, че това са едни „лошковци“, огряни от сатанински плам, а не нормални хора, чиито малки компромиси, мълчания и грешки са довели правосъдието до три процента доверие.
Уроците му звучаха семпло, направо неангажиращо, но животът ги доказваше непрестанно. За това, че всяка теза трябва да бъде тествана и че между „истината“ и правната аргументация не може да се удържи едно изчислимо съотношение. За нуждата от разказване на истории и придържането към примери, така че да се обясни и най-сложното явление. За вредата от лошия стил и игото на „290-ките“.
За разлика от други обаче, отпечатъкът му беше достатъчно значим, за да може още приживе да види, че не са престанали да го разбират. Този негов изключителен професионален късмет явно е изисквал съгласно някаква справедливост съответна липса на късмет в личен план.
Когато отварям първото си писмо до него, виждам несръчно пожелание за рождения ден, нещо като да бъде пионер по подобие на Code Civil. Отговорът му побира цялата елегантна, но жестока ирония, на която беше способен. „Както скоро ще разберете, от това да си пионер лична файда няма. Освен това, като погледнете, на какво се е превърнал СС след 205 години, ще Ви се отще да пионерствате.“
И си мисля, че сега, без да иска, той се превърна в пионера, на когото му се отщя да пионерства.
Анастас Пунев
Подобни статии
КРИСТИАН ТАКОВ Е БЪДЕЩЕТО
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ ФЕВРУАРИ 2017 Г.
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ МАРТ 2017 Г.
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ АПРИЛ 2017 Г.
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ ФЕВРУАРИ 2017 Г. (ЧАСТ ПЪРВА)
