За понятието ползвател на застрахователни услуги

Въведение.

С Кодекса за застраховането[1] се въведе понятието „ползвател на застрахователни услуги“. Последното е от значение, доколкото тълкуването му в един или друг смисъл обуславя различни изводи от гледна точка на материалното право – напр. прилагането на по-благоприятна правна уредба (арг. § 1 ДР ЗЗП, във вр. § 13, т. 1 от ЗЗП), както и от процесуална гледна точка – за изборната местна подсъдност – арг. чл. 113 от ГПК. Това води до необходимост от неговото изясняване, съответно сравняването му с понятието „Потребител на застрахователни услуги“, съгласно § 1, т. 1 от ДР на КЗ (отм.)[2]. Тази нужда се поражда и от обстоятелството, че в мотивите към КЗ изрично се подчертава че „с транспониране на европейското законодателство (б.м.)… се предлага усъвършенстването на нормативната уредба с цел по-добра защита интересите на ползвателите на застрахователните услуги“[3]. Освен това с тълкуването на действителната воля на законодателя се достига и до отговор на въпроса дали постановката на т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК запазва действието си и при новата правна уредба.

Анализ на проблема.

Съгласно дефинитивната разпоредба на чл. 2, ал. 2 от КЗ „ползвател на застрахователни услуги“ по смисъла на КЗ е застраховащият, застрахованият, третото ползващо се лице, третото увредено лице, другите лица, за които са възникнали права по застрахователен договор, както и физическото или юридическото лице, което проявява интерес да се ползва от услугите, предоставяни от застраховател или от застрахователен посредник във връзка с предмета му на дейност, независимо дали е потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите. Това определение предпоставя анализът на проблема да бъде разделен на две части – по отношение физическите лица и по отношение на юридическите лица.

2.1. Съотношение на понятието към физическите лица.

В правилото на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП е предвидено, че потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон – ЗЗП (б.м.), действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

При граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на правилото на чл. 2, ал. 2 от КЗ следва да се вземе предвид, че по отношение физическите лица, извън рамките на професионалната им или търговската им дейност, при сключването на застрахователни договори, последните ще са потребители по смисъла на ЗЗП и те винаги ще се ползват от по-благоприятната правна регламентация – арг. § 1 ДРЗЗП. Този извод се подкрепя от логиката на самото потребителско законодателство, в което е залегнало схващането, че на потребителите се осигурява един минимален стандарт, под които не би могло да се влоши правното им положение, а само да се надграждат допълнителни права. От телеологическа гледна точка, това разбиране важи с още по-голяма сила в застрахователното право, доколкото застрахователната дейност е специфична, рискова, а трудно обикновеният потребител би могъл да извърши преценка на рисковете, съответно да съобрази клаузите на предложения му застрахователен договор, така както това би могъл да направи застрахователят. Нещо повече, именно за това се заплаща застрахователна премия – за да носи професионалист съответния риск. Противното тълкуване би обезсмислило целите на КЗ, залегнали в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КЗ – осигуряване защита на интересите на ползвателите на застрахователни услуги; създаване на условия за развитието на стабилен, прозрачен и ефективен застрахователен пазар. Този извод се подкрепя и от използвания от законодателя израз „независимо дали е потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите“ (к.м.), т.е. дори когато е потребител по смисъла на ЗЗП, то същият може и е ползвател на застрахователни услуги по смисъла на КЗ.

Предложеното тълкуване води до извод, че от материалноправна гледна точка физическите лица, които са потребители по смисъла на ЗЗП, могат да са ползватели на застрахователни услуги по смисъла на КЗ, поради което за тях ще се прилага по-благоприятният режим за защита, с оглед качеството им. В този смисъл, за тях ще се прилагат правилата за защита от нелоялни търговски практики, правилата за неравноправните клаузи и т.н. А от процесуална гледна точка считам, че чл. 113 от ГПК, в който е предвидено, че иск на потребител може да бъде предявен и по неговия настоящ или постоянен адрес, е приложим и в настоящия случай. Следователно, постановката в т. 6 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК запазва своята актуалност и при настоящата уредба в частта за физическите лица, които ще са потребители по смисъла на ЗЗП. Като изрично трябва да се изтъкне фактът, че мотивите на ВКС са изцяло съобразени със съображение № 2 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка[4], в което е предвидeно, че застраховката „Гражданска отговорност“ по отношение на използването на моторни превозни средства (застраховка на автомобилистите) е особено важна за европейските граждани, независимо дали са застраховани, или са пострадали при произшествие. Застраховката е и от особено значение и за застрахователните предприятия, тъй като представлява голяма част от застрахователните договори, различни от животозастраховането, сключени в Общността. Застраховката на автомобилистите влияе също и на свободното движение на хора и превозни средства. Затова тя следва да бъде ключова цел в действията на Общността в сферата на финансовите услуги, за да подсили и обедини вътрешния пазар в автомобилното застраховане.

2.2. Съотношение на понятието към юридическите лица.

Множеството на юридическите лица по българското право, предполага едно по-общо разглеждане на проблема, като фокусът пада върху най-честите ползватели на застрахователни услуги от тях – юридическите лица търговци[5].

При настоящата формулировка на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от КЗ, би могло да се направи извод, че при новата правна уредба, правилото е неприложимо. Тоест, че т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК е загубила правното си значение по отношение на юридическите лица, тъй като последните не биха могли да се потребители по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Считам, че подобен извод е погрешен и би се основавал само на буквалния прочит и сравняване на разпоредбите на чл. 2, ал. 2 от КЗ и § 1, т. 1 от ДР на КЗ (отм.), доколкото в първата се ползва изразът „ползвател“, а във втората „потребител“. Което буквално тълкуване и прилагане би довело до извод, че чл. 113 от ГПК е неприложим, тъй като както в текста, така и в заглавието на новелата се използва изразът „потребител“.

Струва ми се, че линията на разсъждение при тълкуването на израза „ползвател на застрахователни услуги“ следва да държи сметка за някои принципни положения, за да може да бъде разкрита действителната воля на законодателя.

2.2.1. Нормативната цел на правилото за възможността за изборна подсъдност съгласно нормата на чл. 113 от ГПК не е уредена изрично само за потребителски спорове, а е предвидена в общите норми на основното исково производство, поради което следва да намира приложение във всички спорове между потребителя и доставчика на услуга (независимо дали се касае за специално гарантирани права по ЗЗП или до обикновеното изпълнение на договора). Разпоредбата в случая не се тълкува разширително, а се тълкува телеологично, съобразно целта на закона, предоставящ повече права на икономически по-уязвимата страна в правоотношението[6]. Като държим сметка за това телеологическо тълкуване е необходимо да се отбележи, че понятието потребител в новелата на чл. 113 от ГПК е употребено в широк смисъл само по себе си, като включва не само юридическия критерий, който е тясно застъпен в ЗЗП, а и икономическия критерий – по слаба страна в правоотношението[7]. Това тълкуване напълно съответства на целите, посочени към законопроекта за КЗ, където изрично законодателят е мотивирал[8], че се цели повишаване степента на защита на ползвателите на застрахователни услуги, като се предлага по-детайлна регламентация на разпространението на застрахователни продукти, която ще бъде приложима както за застрахователите, така и за застрахователните посредници. Въвежда се понятието „ползвател на застрахователни услуги”, което включва застраховащия, застрахования, третото ползващо се лице, третото увредено лице, другите лица, за които са възникнали права по застрахователен договор, както и физическото или юридическо лице, което проявява интерес да се ползва от услугите, предоставяни от застраховател или от застрахователен посредник във връзка с предмета му на дейност, независимо дали има качеството на потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите. По този начин Кодексът за застраховането има за цел да предостави общ стандарт на защита спрямо всички ползватели на застрахователни услуги независимо дали имат качеството на потребители, съгласно специалните закони за защита на потребителите, или не. А какъв би бил, този общ стандарт, ако пътят за защита е различен? Тоест, след като самият законодател признава, че между ползвателите на застрахователни услуги не следва да се прави разлика, независимо от качеството им потребител по ЗЗП, то логично е правилата за защита на субективните материални права, вкл. тези за подсъдността, да бъдат еднакви. Нещо повече, изрично в мотивите към законопроекта е записано, че „когато в определени случаи защитата, предоставяна с кодекса, се отнася само за тези ползватели, които имат качеството на потребители, това се указва изрично“ (к.м.). Следователно, per argumentum a contrario и доколкото нищо друго не е регламентирано, юридическите лица се намират в същото положение, каквото и физическите, или с други думи дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на КЗ (отм.), съответно практиката по този текст са загубили значение, но само в изрично предвидените случай[9].

2.2.2. При сравнителното и историческото тълкуване на § 1, т. 1 от ДР на КЗ (отм.), следва, че потребител е лице, което проявява интерес да се ползва от услугите, предоставяни от застраховател или от застрахователен посредник във връзка с предмета му на дейност. Следователно, в понятието потребител се включва понятието ползвател[10]. Това схващане е залегнало и в съдебна практика на първоинстанциооните и въззивните съдилища по настоящия КЗ, а именно, че правилото на § 1, т.1 от КЗ (отм.) е пресъздадено в чл. 2, ал. 2 от КЗ[11].

2.2.3. Правилото на чл. 113 от ГПК е процесуално, като постановката на т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК има принципно значение, което се прилага както при исковете по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), така и при иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Струва ми се, че при действието на настоящия КЗ, този извод се подкрепя от формулировката на разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ, според която увреденото лице (к.м.), спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380 от КЗ. До този извод се достига, като текстът на националния закон се тълкува в духа на Директивата. Тоест, използва се т.нар. непряк ефект на директивата, който се изразява в тълкуване на законодателството в духа на юридическият акт на ЕС, което и е задължително за Държавите членове – в този смисъл Решение от 13.11.1990 г, по делото Marleasing SA/ La Comercial Interaacional de Alimentación SA, C-106/89 „… при прилагане на националното законодателство, независимо дали въпросните разпоредби са били приети преди или след съответната директива, националният съд, сезиран да тълкува тези разпоредби, следва да ги тълкува, доколкото е възможно, съобразно текста и целите на директивата, за да постигне резултата, преследван от последната… ” – аналогични са мотивите по Решение от 19.04.1984 г. по делото Von Colson and Kamman/ Land Nordrhein-Westfalen, 14/83; Решение от 14.07.1994 г., по делото Faccini Dori/ Recreb, C-91/92; Решение от 11.01.2007 г., по делото ITC, C-208/05[12].

С оглед на горното, следва да се вземе предвид, че в разпоредбата на чл. 1, § 2 от Директивата е предвидено, че увредено лице означава всяко лице (к.м), което има право на обезщетение за вреди, причинени от превозни средства. Това е важно, тъй като от систематичното тълкуване на съображение 11, съображение 22, съображение 30, съображение 34, съображение 35 и съображение 40 от Директивата следва да се направи извод, че на ниво Европейски съюз с Директивата се цели, еднакво третиране на страните, бърз и ефективен съдебен процес за уреждане на претенцията, като увредените лица имат право да предявят иск и в собствената си държава на пребиваване, която е различна от тази, в която е настъпило застрахователното събитие, като това не се отразява на приложимото материално право и компетентността на съда[13]. Като в крайна сметка целта на тази правна регламентация е покриване на имуществените и не имуществените вреди на „по-слабата страна“ – арг. от съображение 22 от Директивата.

2.2.4. Допълнителен аргумент към горното схващане е обстоятелството, че както регламент № 44/2001 (Брюксел I), към който изрично препраща съображение 32 от Директивата[14], така и Регламент 1215/2012 г. (Брюксел Ia) са предвидили специални правила за определяне на международната компетентност. В този смисъл, в правилата на чл. 10 – чл. 16 от Регламент 1215/2012 г., Общностният законодател е дал правната рамка за определянето на компетентността при спорове с международен елемент, свързани със застраховане. С оглед на това в съображение 18 към Брюксел Ia е прието, че делата във връзка със застраховането, потребителските и трудовите договори по-слабата страна следва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила. Струва ми се, че на общностно ниво делата във връзка със застраховането, потребителските и трудовите договори са поставени под общия знаменател – „по-слаба страна“. Това обуславя отношението към цялостната уредба на този вид отношения. Би било правно и житейски нелогично задължителните актове на ЕС, в случая – регламентите, да изразяват подобна идея, а актовете, с които се цели хармонизация на законодателството на отделните държави членове на ЕС, да се подхожда различно.

Заключение.

В заключение считам, че тази обща идея, преминаваща през Регламентите, Директивите и отразяваща се в националното право – Кодекса за застраховането, следва да тълкуваме въведеното понятие ползвател на застрахователни услуги по идентичен начин за физическите и за юридическите лица, освен в случаите, когато изрично качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП не е въведено като изискване, за да може да се упражни съответното субективно право. Струва ми се, че от този извод трябва да направим още един – че т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК запазва значението си при действието на действащия Кодекс за застраховането, съответно при предявени искове както по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), така и по чл. 432, ал. 1 от КЗ се прилага правилото на чл. 113 от ГПК.

Автор : Васил Александров, младши съдия в СГС, хон. ас. по Римско частно право

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г.

[2] Обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г., доп., бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г., изм., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., бр. 33 от 21.04.2006 г., изм. и доп., бр. 34 от 25.04.2006 г., в сила от 1.01.2008 г., изм., бр. 54 от 4.07.2006 г., бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз – 1.01.2007 г., бр. 80 от 3.10.2006 г., в сила от 3.10.2006 г., бр. 82 от 10.10.2006 г., бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 1.01.2007 г., изм. и доп., бр. 48 от 15.06.2007 г., изм., бр. 53 от 30.06.2007 г., в сила от 30.06.2007 г., изм. и доп., бр. 97 от 23.11.2007 г., доп., бр. 100 от 30.11.2007 г., в сила от 20.12.2007 г., изм., бр. 109 от 20.12.2007 г., в сила от 1.01.2008 г., бр. 67 от 29.07.2008 г., бр. 69 от 5.08.2008 г., изм. и доп., бр. 24 от 31.03.2009 г., в сила от 31.03.2009 г., доп., бр. 41 от 2.06.2009 г., в сила от 1.07.2009 г., бр. 19 от 9.03.2010 г., изм. и доп., бр. 41 от 1.06.2010 г., бр. 43 от 8.06.2010 г., изм., бр. 86 от 2.11.2010 г., в сила от 1.01.2011 г., бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от 1.07.2011 г., доп., бр. 51 от 5.07.2011 г., изм., бр. 60 от 5.08.2011 г., в сила от 5.08.2011 г., изм. и доп., бр. 77 от 4.10.2011 г., бр. 21 от 13.03.2012 г., бр. 60 от 7.08.2012 г., в сила от 7.08.2012 г., изм., бр. 77 от 9.10.2012 г., в сила от 9.10.2012 г., изм. и доп., бр. 20 от 28.02.2013 г., бр. 70 от 9.08.2013 г., бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 20.12.2013 г., доп., бр. 94 от 4.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г., изм., бр. 95 от 8.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г., отм., бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г.

[3] Дали тази изрично закрепена в мотивите нормативна цел се постига, с оглед § 22 от ПЗР на КЗ, е друг въпрос. Доколкото в разпоредбата на § 22 от ПЗР на КЗ е предвидено, че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ. В този смисъл, доколкото чл. 14, ал. 1 от ЗНА, предвижда, че обратна сила на материалноправна норма се предвижда по изключение с изрична разпоредба на закона, то сякаш посоченият параграф е безсмислен, нещо повече – последният затвърждава един основен принцип в гражданското право по отношение на действието на закона по време – tempus regit factum. В този смисъл остава отворен въпросът защо е необходим изобщо § 22 от ПЗР на КЗ, след като единствено във волята на застрахователите остава въпросът дали да се приложат новите правила, които според нормативната цел осигуряват по-добра защита на правата на ползвателите на застрахователните услуги. Струва ми се, че ако се разсъждава на тази плоскост, бихме могли да открием примери, с които да се покаже, че § 22 от ПЗР на КЗ противоречи на правила на Европейското право – в случая на транспонираните Директиви.

[4] Наричана по-долу за краткост Директивата.

[5] В Определение № 769 от 30.11.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 606/2012 г., I т. о., ТК, изрично е предвидена възможността подсъдността по чл. 113 от ГПК да бъде приложена при спор между юридически лица.

[6] Така Определение № 802 от 2.03.2011 г. на ОС – Варна по ч. гр. д. № 350/2011 г., ТО; Определение № 172 от 8.03.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1143/2013 г., II т. о., ТК.

[7] С подобни аргументи, без да включва изрично посочените юридически и икономически критерии – Определение № 476 от 12.07.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 40/2012 г., I т. о., ТК. В този смисъл, че се касае за разпоредба с по-широко приложение Определение № 275 от 16.04.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 848/2012 г., II т. о., ТК, Определение № 268/09.04.2010 г., по ч.т.д. № 148/2010 г, II т.о, ТК, Определение 44/17.01.2011 г., по ч.т.д. № 803/2010 г., II т.о., ТК, Определение № 507/05.07.2011 г. по ч.т.д. № 83/2011 г., II т.о., ТК, Определение № 837/26.10.2011 г. по ч.т.д. № 127/2011 г., II т.о., ТК. Така Пунев, Бл. и колектив, Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар., С., 2012, ИК „Труд и право“, 170-171. В обратен смисъл – вж. Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р. Иванова, Българско гражданскопроцесуално право, С., 2012, Сиела, с. 138 и Определение № 649/16.07.2010 г. по ч.т.д № 377/2010 г., I т.о., ТК на ВКС, което е изолирана практика.

[8] Мотивите към законопроекта са достъпни на следния ел. адрес: http://parliament.bg/bills/43/502-01-75.pdf

[9] Със сходни аргументи при действието на отменения КЗ – Определение № 837 от 26.10.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 127/2011 г., II т. о., ТК. Вж. бел. № 11.

[10] Така Определение № 95 от 5.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 70/2010 г., II т. о., ТК.

[11] Определение № 362 от 14.04.2016 г. на ОС – Хасково по в. ч. гр. д. № 226/2016 г.

[12] Тук трябва да се вземе предвид, че от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл. 13 от ДЕС, във вр. чл. 2 от ДЕС и във вр. чл. 19, §1, ал. 1 от ДЕС, следва, че тълкуването и прилагането на правото на ЕС са отредени в правомощие на СЕС. Това той извършва във всяко свое производство, а не само в производството по преюдициални запитвания. Това е важно, тъй като връзката между националния и наднационалния правен порядък се постига чрез принципите на прилагане на правото на ЕС, които се извеждат от СЕС – така Решение от 23.04.1986 г., Les Verts/Parliament, 294/83. Нещо повече, практиката на Съда на ЕС е източник на правото – вж. Решение от 07.12.2010 г., VEBIC, дело C-439/08, заключение на генералния адвокат (т.67); Решение от 14.09.2010 г., Lego Juris/OHIM, дело C-48/09, заключение на генералния адвокат (т. 57); Решение от 19.11.1991, Francovich and Bonifici/Italy, съединени дела C-6/90 C-9/90. Следователно, след като практиката на СЕС е източник на правото. Вж. Костов, С., Актове на съда на Европейския съюз. Правни последици., С., 2011, Сиби, 30-34; 213-215; Семов, А., Система на източниците на правото на Европейския съюз, С., 2009, Унив. издателство, с. 29; Иванова, Р., Източници и основни принципи на общностното право, В: Иванова, Р (ред.), Основи на европейската интеграция, С., 1998, Център за европейски изследвания, с. 84; Lenaerts, K., P. van Nuffel, Constitutional Law of the European Union, London, 2005, Sweet & Maxwell, p. 703; Bengoetxea, J., The Legal Reasoning of the Court of Justice: Towards a European Jurisprudence, Oxford: Clarendon Press, 1993, p. 79.; Arnull, A., The European Union and its Court of Justice, Oxford, 2006, Oxford University Press, p. 622.

[13] В Директивата под компетентност на съда се разбира както международната компетентност, така и правилата за подсъдност по съответното национално законодателство.

[14] Това препращане се отнася съответно към настоящия Регламент № 1215/2012 г., доколкото Директивата е приета при действието на Регламента Брюксел I, то е нормално съображения на Директивата да черпят аргументи от последния. Доколкото обаче правната рамка е идентична, считам че съображение 32 от Директивата запазва действието си и при настоящата правна рамка – Регламентът Брюксел Ia.