IUSTITIA

1. ВЪВЕДЕНИЕ[1]

Справедливостта е сред основните понятия, с които боравят както правната наука, така и правораздавателните органи. Още в Древния Рим са направени стъпки за изясняване съдържанието на това понятие и досега на него са посветени многобройни трудове[2].

В системата на римското право справедливостта заема особено място. В четиринадесетвековната му история това понятие се е развивало най-вече чрез практиката на римските магистрати, предимно на претора, а също така и чрез дейността на римските юристи. Определението му, което може да бъде намерено в Corpus Iuris Civilis, разкрива неговото значение и основни функции в правоприлагането. Следващите редове са посветени на произхода на понятието за справедливост в римското право, неговото съдържание и значение.

1. ПРОИЗХОД НА ПОНЯТИЕТО ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ В РИМСКОТО ПРАВО

Имайки предвид че римските юристи не са създали завършена концепция за правото[3], изградена от абстрактни понятия, които да обясняват правните явления, единствено чрез анализ на изворите може да се достигне до произхода и римскоправното съдържание на понятията, значими за съвременното право. Важно е да се отбележи, че анализът трябва да бъде извършен с уговорката, че в съзнанието на римските юристи тяхната дейност има предимно практическа насоченост, а заедно с това самите извори са повлияни от философските течения на епохата[4], които са се напластявали с развитието на правото. Поради тази причина, за да бъде открит произходът на тези понятия, трябва да се анализира не само тяхната етимология, но също така и смисловата натовареност, която им придават юристите. Що се отнася до съдържанието на общоупотребими в съвременната доктрина и практика понятия, каквото е справедливостта, трябва да се отбележи, че в светлината на юридическата наука в Античността то е било коренно различно. Именно чрез изясняване на античната представа за това понятие, пречупена през призмата на римското право, при това в хода на неговото многовековно развитие, би могло да бъде разкрито значението на справедливостта за съвременното право и проблемите, стоящи пред него.

От запазените до наши дни извори на римското право определение на понятието справедливост може да бъде намерено в Институциите и в Дигестите, които са част от компилацията на император Юстиниан. Разбира се, юристите, работили над съставянето на Corpus Iuris Civilis, са използвали достиженията на науката за правото, развивана в продължение на няколко столетия в произведенията на именитите юристи от предходните епохи. Поради тази причина до пълно и точно разкриване на значението на понятието справедливост в римското право може да се достигне именно чрез Юстиниановата компилация.

Както при Дигестите, така и при Институциите, началото е предназначено за основните понятия, с които борави всеки юрист – справедливост и право. Текстът D. 1.1.1.pr. гласи следното:

D. 1.1.1.pr. (Ulpianus L.I institutionum) Iuri operam daturum prius nosse oportet, unde nomen iuris descendat. est autem a iustitia appellatum: nam, ut eleganter celsus definit, ius est ars boni et aequi.

Отдаденият на изучаването на правото трябва преди всичко да узнае откъде произхожда думата „право“ [ius]. Правото е получило своето название от думата „справедливост“ [iustitia]: защото, както изискано Целз определя, правото е изкуство за доброто и справедливото.

Съставителите на Cospus Iuris Civilis са взели този текст от Книга първа на Институциите на Улпиан. Интересно е, че Улпиан обяснява произхода на думата „право“ чрез друга дума, чието съдържание не изяснява непосредствено. Заедно с това той свързва справедливостта и правото с изкуството. Остава въпросът за съдържанието на понятията „право“ и „изкуство“.

Съдържанието на понятието справедливост е дадено от него в Книга втора на същото произведение. Според древноримския юрист:

D. 1.1.10.pr. (Ulpianus libro secundo regularum) Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuendi.

Справедливостта е вечна и непоколебима воля да се отдава всекиму своето.

Същото определение е използвано и в Институциите на Юстиниан – I.1.1.pr.

За разлика от справедливостта, понятието „изкуство“ не е обяснено в исторически извори на римското право, от което следва, че за римските юристи то не е имало различно от общоупотребимото съдържание. Поради тази причина, за пълно изясняване на понятието справедливост, трябва да бъде анализирана и представата за изкуство на древните римляни.

Преди да се пристъпи към анализ на съдържанието на текстовете, следва да бъде изяснен въпросът с автентичността на цитиранията[5].

В Дигестите е посочено, че първият текст е изваден от Институциите на Улпиан, а вторият – от произведението му Регули[6]. Тези творби на древноримския юрист не са достигнали до наши дни. Те могат да бъдат възстановени частично от фрагментите, които са поместени в Юстиниановата компилация. С оглед целта на император Юстиниан – създаване на тази компилация, а и изградената традиция римските юристи да се позовават на авторитетните автори от минали епохи, вероятността такива произведения да не са съществували е малка.

Обръщайки внимание на биографията на Улпиан[7], може да бъде открит допълнителен аргумент в подкрепа на твърдението, че компилаторите са цитирали достоверно. От позицията на високия пост, който е заемал – преториански префект, а и като ученик и последовател на знаменития Папиниан, може да се твърди че Улпиан е бил сред най-авторитетните юристи в началото на III в. от н.е. Следователно създаването на такъв тип трудове е напълно допустимо и възможно. Дали тези произведения са били написани преди достигането на позицията му в императорската канцелария или след това, не може да бъде изяснено.

Съмнение предизвиква фактът, че няма сведения за каквато и да било преподавателска дейност на Улпиан. От тази гледна точка се поставя въпросът защо юрист, който не се занимава с преподаване на право, а с държавни дела в императорската канцелария, би създал дидактически насочени произведения. Разбира се, поради оскъдността на информацията относно живота му не може да се твърди с абсолютна сигурност, че не се е занимавал с преподавателска дейност. Освен това, Улпиан цитира Целз – юрист с блестяща кариера и авторитет, представител на Прокулеанската школа, чиито произведения са предимно практически насочени. Ако приемем, че наред с практическите коментари Целз е включвал и дидактически насочени обяснения на различни понятия, логично е Улпиан, който следва традициите на римските юристи, да възприема този метод. Следователно вероятността да не е преподавал право не изключва възможността да е създал дидактически насочени трудове.

Съмнение поражда също така липсата на посочване на произведението на Целз, от което Улпиан е заимствал споменатия цитат. На много места компилаторите са посочвали точно произведенията, от които изваждат текстовете. Този подход не е бил чужд на римските юристи преди Юстиниановата компилация и буди недоумение фактът, че Улпиан не е бил последователен. Възможно е самите компилатори да са премахнали посочването, за да не се стига до объркване от прекалено цитиране и препращане. Също така е възможно това определение за правото на Целз да е било общоизвестно, да е било вече възпроизведено в издаден от него акт като магистрат или по друг начин. В такъв случай цитирането е било безпредметно. Най-вероятно обаче Улпиан използва начин на цитиране, който не включва посочване на произведението, така както например цитира и Прокул[8].

Приемайки че компилаторите са цитирали достоверно Улпиан, който се позовава на определение, дадено от Целз, от гледна точна на епохите, през които са съставени посочените определения за право и справедливост, може да бъде направен изводът, че от края на I в. нататък юристите са се стремили възможно най-пълно да разкрият съдържанието им. Целз е творил в края на I и началото на II в., Улпиан – в края на II и началото на III в., a Corpus Iuris Civilis е съставен почти в средата на VI в. от н.е. Следователно понятийният апарат, използван от компилаторите, се е развивал приблизително пет века. Такъв извод обаче би бил непълен, тъй като още в трудовете на Цицерон[9], тоест края на I в. пр.н.е., са употребени изрази, сравнително близки до цитираните по-горе. Не е изключено той да е използвал понятия, които вече са били широко разпространени сред римските юристи, което посочва че идеята за правото, произлизащо от справедливостта, има своите корени далеч преди I в. от н.е.

Заедно с това трябва да се посочи и фактът, че идеята за връзката между правото и справедливостта, изразена по приблизително сходен начин, не е била употребявана единствено от римските юристи. Гай Светоний Транквил свидетелства, че император Клавдий:

Suetoni, Vita Div. Clav., 14 Nec semper praescripta legum secutus duritiam lenitatemue multarum ex bono et aequo, perinde ut adficeretur, moderatus est; nam et iis, qui apud privatos iudices plus petendo formula excidissent, restituit actiones… [акцентът мой – Т.Р.]

Не винаги следвал буквата на закона, а според чувството си за справедливост определял по-строги или по-леки наказания от предвиденото; възобновявал делата на онези, които поради големите си искания ги били загубили пред по-долна инстанция[10]…

От този текст става ясно, че справедливостта е била от значение за всички римски магистрати, включително за императора, при това по всички въпроси, свързани с тяхната компетентност в частното или публичното право.

Освен това, Светоний употребява конструкцията ex bono et aequo в своя исторически труд, което свидетелства, че точно тази конструкция е била широко разпространена в римското общество. За да навлезе така дълбоко в общественото съзнание, това възприятие за справедливост вероятно има своите корени далеч преди I в. от н.е. Следователно Целз е възприел за своето определение на правото вече утвърдена сред римляните представа, в чиято същност стои свързаността на правото със справедливостта.

Трябва да се отбележи обаче, че създаването и използването на абстрактни определения, макар и утвърдени, не е характерно за всички древноримски юристи. Гай например, който е живял през II в. от н.е., във времето между Целз и Улпиан, не отдава значение на понятията за право и справедливост в своите Институции. От това, разбира се, не следва че е бил чужд на идеята за справедливостта. Тъй като неговите Институции са били предназначени за начинаещите юристи от епохата, възможно е да е преценил че за тях тези понятия биха били твърде сложни и абстрактни, а може би е имал предвид недостатъчно изяснения им към онзи момент смисъл.

III. СЪЩНОСТ И ЗНАЧЕНИЕ НА ПОНЯТИЕТО СПРАВЕДЛИВОСТ В РИМСКОТО ПРАВО

Според посочения текст правото произхожда от справедливостта. Коренът на латинските думи ius и iustitia е един и същ. Улпиан обаче не продължава обяснението в етимологична[11] посока, а цитира Целз, който отъждествява правото с изкуството. Тоест, от една страна се поставя генетичната обвързаност на правото със справедливостта, като понятието за право може да се изясни с понятието справедливост и обратно, а от друга страна е поставено определението за справедливост, което дава Улпиан.

Трябва да се изясни защо Улпиан започва именно със свързване на правото със справедливостта. Детайлният прочит на текста води до извода, че щом на изучаващия правото трябва да бъде посочено откъде то произхожда, следователно казаното от Улпиан вероятно не е било общоприето и тази връзка между правото и справедливостта не е била утвърдена през онази епоха. Нещо повече, вероятно Улпиан е искал да създаде връзка между вече известни и утвърдени понятия, каквото е понятието за справедливост. От тази гледна точка определението съдържа в себе си философска концепция, която е била в процес на изграждане в предходните епохи.

Отъждествяването на правото с изкуството води до въпроса за съдържанието на изкуството като понятие. Древните римляни свързвали изкуството със скулптурата, рисуването и науките. До този извод може да се достигне, ако се обърне внимание на творбите на Вергилий и Плиний Стари[12]. Например, в Книга шеста на „Енеида“ Вергилий посочва кои са изкуствата, за които римският народ е призван:

p. vergili maronis aeneidos liber VІ, 847–853 Excudent alii spirantia mollius aera,   credo equidem, vivos ducent de marmore voltus,   orabunt causas melius, caelique meatus   describent radio, et surgentia sidera dicent:   tu regere imperio populos, romane, memento;   hae tibi erunt artes; pacisque imponere morem, parcere subiectis, et debellare superbos.

Другите нека извличат из бронза дихания меки,   вярвам, те живи лица ще извайват от твърдия мрамор,   по-добре ще разискват причините, небесните пътища точно ще изчисляват с пергела, предсказвайки звездния изгрев. Римлянино, теб се пада народите да управляваш! Твое изкуство ще бъде за мир закони да нагласяваш, да щадиш подчинилите им се, нарушилите ги да надвиваш[13].

Става ясно че според него създаването на закони и утвърждаването им (дейност, свързана с правото като цяло) също е изкуство заедно с науките и изящното изкуство. Нещо повече, това е изкуството, за което е призван римският народ. Прави впечатление, че Вергилий описва изящното изкуство и науките не общо и абстрактно, а с точно определени дейности – обработка на бронз и мрамор, логически разсъждения за причина и следствие, наблюдение на природни явления. Този подход до голяма степен показва представата за изкуството в Античността, свързвана не с определено художествено майсторство, а по-скоро като практически умения, приложими при упражняването на конкретна професия[14]. Тоест, в контекста на Вергилий изкуството се разбира като умение в определена област. Имайки предвид, че в творбите си той най-вероятно отразява общоприетата представа в римското общество по онова време, може да бъде споделено твърдението, че възприеманото като изкуство право представлява определено умение.

На следващо място трябва да бъде анализирана връзката на правото с доброто и справедливото. В случая от особено значение е връзката между латинските думи iustitia → iustum и aequitas → aequum. Тези думи не са еднозначни и обозначават различни явления. Iustum се свързва със създадените от хората закони, докато aequum е свързано по-скоро с архаичните правни обичаи и естественото право[15]. Разяснение за употребата им дава текстът на Улпиан:

D. 1.1.10.2 (Ulpianus libro secundo regularum) Iuris prudentia est divinarum atque humanarum rerum notitia, iusti atque iniusti scientia.

Науката за правото е познание за божествените и човешките неща, наука за различаване на справедливото от несправедливото.

Следователно правото обхваща не само това, което е създадено от човека – законите, съдържащи правила за поведение, но също и онова, което е предмет на отношенията между божественото и човешкото. Поради тази причина може да се твърди че правото, произхождащо от справедливостта, включва в себе си умение, свързано както с правилата за поведение, създадени от хората, така и с тези от божествен произход.

В другото посочено определение справедливостта представлява воля – voluntas. Същото определение характеризира тази воля като непоколебима и вечна – constans et perpetua. Възниква въпросът чия е тази воля. Възможностите са няколко. Отговор дават самите текстове.

На първо място, това може да е волята на човека. Този извод е подкрепен и от текста D. 1.1.10.1, използван и в Институциите:

D. 1.1.10.1 (Ulpianus libro secundo regularum) Iuris praecepta sunt haec: honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere

Повелите на правото са следните: да се живее достойно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето.

Вижда се, че последната от повелите на правото съвпада с определението за справедливостта като воля. Имайки предвид, че адресат на тези повели е римският гражданин, волята да се отдава всекиму своето трябва да принадлежи също на него. От друга страна, непоколебимостта и вечността като характеристики на справедливостта като воля не могат да бъдат отнесени към римския гражданин поради множество причини. Една от тях е преходността на човешкия живот, която изключва вечността. Заедно с това, непоколебимостта не е иманентно присъща на човешкото същество, следователно и на гражданина.

Един от начините за преодоляване на тези противоречия е разглеждането на преторската институция от гледна точка на взаимодействието ѝ с римските юристи, на които е било възложено тълкуването на правото.

Преторската институция, запазена само за патрициите, била създадена след 367 г. пр.н.е., когато плебеите придобили правото да бъдат избирани за консули. Така патрициите получили компенсация за направената от тях отстъпка[16]. Не след дълго, през 337 г. пр.н.е., тази институция обаче била отворена и за плебеите. Така влиянието на претора се засилило значително.

Със създаването на преторската институция била отворена и възможността за прилагане на нова процедура за решаване на частноправни спорове – формуларният процес. За разлика от легисакционния, формуларният процес позволявал ограничаване на обективирания със Закона на Дванадесетте таблици формализъм[17] чрез издаваната от претора формула, по която заклетият съдия разрешавал разглеждания спор.

Създавайки множество формули за нуждите на своята практика, преторът прилагал съществуващи правила – adiuvare, запълвал празнините в правото – supplere, и улеснявал прилагането на старото частно право – corrigere[18]. Именно тази дейност на претора довела до създаването на т.нар. преторско право – ius honorarium[19], наричано още живият глас на частното право – viva vox juris civilis[20].

Чрез преторското право развиващата се римска държава можела да обслужва пълноценно нуждите на гражданите, свързани с разрешаването на частноправни спорове. Като източник на римското право възникнал преторският едикт[21]. Формализмът, който водел до точното прилагане на законовите текстове, без да се отдава особено значение на резултата, отстъпил на хонорарното право, което се ръководело от определени принципи.

Много примери могат да бъдат приведени в подкрепа на тезата, че ръководната воля на преторското право е справедливостта или, казано по друг начин – волята да се отдава всекиму своето. Един от тях е бонитарната собственост.

Според римското право вещите от особено значение за живота в Древния Рим, като например робите, ездитните и впрегатните животни – res mancipi – можели да преминават от един патримониум в друг само чрез формалния акт на манципацията[22]. Развиващият се стопански оборот обаче довел до това носителят на правото на собственост върху манципна движима вещ да прехвърля правото си другиму не с манципация, а чрез обикновеното ѝ предаване. Така се получавала ситуация, при която една вещ се намирала във владение на едно лице, което се ползвало от нея без да бъде собственик, независимо че я е платило, тъй като според ius civile предишният собственик запазвал правото си. При евентуален спор за собствеността преторът е трябвало да отсъди в полза на правоимащия според ius civile, тоест на продавача, и така би се стигнало до това купувачът да остане без вещта и без парите, които е платил за нея на продавача. За да преодолее този резултат, преторът давал защита на купувача.

На първо място той му давал защита срещу продавача. За да се избегне възможността продавачът да ревандикира от купувача вещта, която му е предал, и така чрез правни средства да достигне до недобросъвестен, респективно несправедлив резултат, преторът давал на купувача перемпторно възражение срещу претенцията на продавача – exceptio rei venditae et traditae.

Освен срещу продавача, преторът давал защита на купувача и срещу всички трети лица, в случай че владението върху вещта било изгубено. Чрез actio Publiciana купувачът можел да търси вещта от всяко лице, у което тя се намирала. Благодарение на пълната защита, изразяваща се във възражението rei venditae et traditae и actio Publiciana, преторът достигал до положение, което било немислимо в предходните епохи при точното и формално прилагане на закона.

Впрочем, примерът с бонитарната собственост ясно посочва, че преторът изменя ius civile предимно в хипотезите, при които носителят на правото може да злоупотреби с него, предизвиквайки правомерно, но противоречащо на добрите нрави положение. След като се е стигнало до възникването на даваната от претора защита, най-вероятно случаите на злоупотреба чрез ius civile не са били малобройни. Стига се до въпроса дали преторът е имал задължение да се намесва в такива ситуации[23]. Няма сведения за това. Връщайки се към предходните епохи, когато правораздаването е следвало буквалното прилагане на закона независимо от резултата, до който ще се достигне, а и като се има предвид фактът, че преторът не е бил обвързван от едиктите на другите магистрати нито по време, нито по място, логичен е изводът, че такова задължение не е съществувало. Въпреки това е факт че повечето от примерите, в които преторът изменя ius civile, са свързани точно с промяна на резултата, до който би се стигнало при точното прилагане на правото.

От казаното дотук може да се заключи, че преторският едикт е бил силно повлиян от идеята за справедливостта като отдаване всекиму своето. Така се създавали нови правила за поведение, съобразени с тази идея и предвид ролята на претора във формуларния процес, той трябва да бъде разглеждан повече като законотворец, отколкото като съдия[24]. Възниква, разбира се, въпросът докъде се простира възможността му да въздейства върху обективното право.

Няма сведения за съществуването на ограничения пред претора при съставянето на формулата. Все пак граници са съществували. Освен Lex Cornelia, който забранява на претора да променя едикта си по време на мандата, граници били поставяни и от достиженията на науката за правото, развивана от римските юристи[25]. Несъмнено, като магистрат, призван да правоприлага, преторът е бил наясно с мненията на юристите по конкретни въпроси, които са били разисквани преди или по време на неговия мандат. Нещо повече, голяма част от текстовете на Дигестите са извлечени от съчиненията на римските юристи, представляващи коментар на едикта[26]. Дейността на претора, отразявана в едикта, е била също толкова интересна за юристите, колкото самото обективно право и правните обичаи. Може да се предположи, че след като юристите отразяват в трудовете си едикта, преторът вероятно е бил запознат с мненията им и не е изключено тези коментари да са встъпвали в ролята на коректив. Това до голяма степен може да бъде обяснено със значението на юридическата наука за римското право въобще.

Още със създаването на обективното право за Древния Рим – Законът на Дванадесетте таблици, се появила и нуждата от изясняване на точния смисъл на текстовете. В предходните епохи такава нужда не е имало, защото жреците са имали монопол върху правото и неговото тълкуване. След обнародването на Дванадесетте таблици обаче с тази задача се заели и първите юристи, които в своите коментари разкривали разума на закона.

Първите римски юристи не успявали да се откъснат от властващия формализъм. Поради тази причина те тълкували буквално и строго[27] текстовете на закона. Разбира се, икономическото развитие довело дотам, че такова прилагане не обслужвало пълноценно нуждите на обществото[28]. Ето защо римските юристи прибягнали до различни от буквалното тълкуване методи, като по този начин улеснили преди всичко правоприлагането според променящата се обстановка.

За важността на юридическата наука и коментарите на юристите свидетелства санкционирането на тази дейност от римската държава.

В края на I в. пр.н.е. принцепсът Октавиан Август дава право на избрани юристи да издават становищата си по определени въпроси – ius publice respondendi. Тези становища били издавани ex auctoritate eius, в писмена форма и подпечатани[29]. Започнатата от Август практика била продължена и след него.

Развитието на юридическата наука довело до назначаването на именити юристи в императорската канцелария, които подпомагали дейността на императорите, касаеща юридическите въпроси, а освен това издавали и становища. Тези становища били прибавени към източниците на правото.

Разбира се, науката за правото се развивала не само от избраните за императорската канцелария юристи. Останалите юристи продължили своята работа по тълкуването на източниците на правото. Лабеон например развил широка творческа дейност и станал един от най-авторитетните юристи на епохата. Все пак най-голямо значение се отдавало на мненията, произхождащи от избраните за канцеларията юристи[30].

Макар вероятно да са влияели върху дейността на императора, участвайки в създаването на императорските актове, тяхното мнение невинаги било възприемано и бил издаван акт в противоречие със становището им. Често първоинстанционните решения били в унисон със становището на юристите, а освен това императорът разполагал със своя Consilium, съставен от именити юристи, които го консултирали по разглежданите дела. Въпреки това, в качеството си на висш магистрат, императорът правораздавал върху съдебни решения, обжалвани пред него, и решението дали да се съобрази с тях или не било лично негово[31].

Преторският едикт и становищата на римските юристи си взаимодействали и се развивали векове наред, а заедно с тях се развивала и идеята за справедливостта. След II в. от н.е. преторът загубил възможността си да променя едикта и по този начин неговото въздействие върху обективното право било прекратено.

Дейността на юристите обаче продължила. Тя запазила положението си на носител на идеята за справедливостта[32]. Макар да били от основно значение за развитието на правото, становищата на римските юристи не можели да създават средствата, чрез които да се достигне до положенията, описани в тях[33]. Това било прерогатив на претора. Иначе казано, правото било изменяно за постигане на описвания от юристите резултат с помощта на презумпциите и фикциите, с които си служил преторът.

Връщайки се обратно към определението за справедливостта след казаното дотук, може да се направи изводът, че справедливостта представлява всеобщата ръководна воля, свързана с умението да се отдава всекиму своето. Чрез нея трябва да се ръководят най-вече юристите и държавните органи в лицето на магистратите, включително и принцепсът/императорът.

Справедливостта не е присъща на законите[34], имайки предвид дадения в бел. 13 пример за ищеца, който не назовал лозите си „дървета“ и загубил делото. Справедливостта като воля не е присъща на всички граждани, както стана ясно от примера с продавача при бонитарната собственост, нито е воля единствено на претора или на юристите от императорската канцелария. Тя е общата воля, на всички юристи – тълкуватели и практикуващи, чрез инструментите на процеса и достиженията на юридическата наука да се постигне положение, при което се отдава всекиму своето. Следователно справедливостта в римското право е ръководно начало, което е немислимо извън правораздаването и доктрината.

1. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В предговора към Институциите император Юстиниан посочва че задачата на Трибониан, Теофил и Доротей е била да сложат ред в системата на римското право и да запознаят читателите с основните му принципи, да отделят полезното от безполезното[35]. В началото на Институциите и в Книга първа на Дигестите компилаторите са поставили определение за справедливостта. Отреденото му място отразява и неговото значение за римските юристи.

Посочвайки в Книга първа на Дигестите източниците на правото, компилаторите всъщност обръщат внимание на инструментите, с които си служи всеки юрист. След източниците те са поставили понятията за справедливостта и науката за правото, тъй като, както беше изяснено по-горе, правораздаването може да се ограничи до буквалното прилагане на закона, но може, благодарение на волята да се отдава всекиму своето, напътствана от юридическата наука, да постигне чрез същата законодателна основа различни резултати.

Буквалното прилагане на закона не изисква особени усилия от гледна точка на юридическата техника, поради което е най-близко до начинаещия юрист. По тази причина мястото на понятието за справедливост е променено в Институциите и компилаторите са го поставили в самото начало. Изучаването на правото като съвкупност от текстове, които трябва да се тълкуват и прилагат буквално, не е било приемливо за римските юристи. Още през I в. от н.е. Целз е заявил:

 

D. 1.3.17 (Celsus libro 26 digestorum) Scire leges non hoc est verba earum tenere, sed vim ac potestatem.

Познаването на закона не е знанието на неговите думи, а на неговия смисъл и сила.

Именно за да се стигне до такъв тип познание за правото компилаторите започнали Институциите с понятието за справедливост.

По този начин те изказали изрично онова, до което била достигнала юридическата наука. От една страна били юристите, които тълкували правото и описвали онзи резултат, който бил най-съвместим с повелята да се отдава всекиму своето, а от друга страна бил преторът, който чрез инструментариума на процеса достигал до целения резултат. Само по този начин правото можело да се превърне в средство за разрешаване на спорове, водещо до съвместими със здравия разум и добросъвестността разрешения.

Подкрепа за тези твърдения е текстът D. 1.1.1.1:

D. 1.1.1.1. (Ulpianus libro primo institutionum) Cuius merito quis nos sacerdotes appellet: iustitiam namque colimus et boni et aequi notitiam profitemur, aequum ab iniquo separantes, licitum ab illicito discernentes, bonos non solum metu poenarum, verum etiam praemiorum quoque exhortatione efficere cupientes, veram nisi fallor philosophiam, non simulatam affectantes.

Нас заслужено ни наричат жреци, защото ние се грижим за справедливостта, възвестяваме понятията за доброто и справедливото, отделяйки справедливото от несправедливото, отличавайки позволеното от непозволеното, желаейки добрите да се усъвършенстват не само поради страх от наказание, но и по пътя на поощрения с награди, стремейки се към истинската, доколкото не бъркам, философия, а не към мнимата.

 

Едно от основните задължения на юристите се превърнала „грижата“ за справедливостта. Тази грижа се полагала чрез съобразяване на човешките закони, на общия разум, свързван с божественото начало, обединени от общата ръководна воля да се отдава всекиму своето.

От тази гледна точка справедливостта в римското право представлява всеобщата воля чрез правото да се отдава всекиму своето, а осъществяването на тази воля самò по себе си е било упражняваното от тях изкуство за доброто и справедливото.

Автор : Тихомир Рачев, Докторант по римско право, Софийски университет „Св. Климент Охридски“

---

---

---

[1] Статията е подготвена в рамките на проекта за научни изследвания на СУ „Св. Климент Охридски“ „Римското право и романистичната традиция в правното образование на ХХІ век“- 2015-2016 г.

[2] Вж. RAWLS, John. A Theory of Justice. Cambridge, MA. Harvard University Press, 1971.

[3] SCHULZ, F. Principles of Roman Law. Oxford, 1936.

[4] За справедливостта от гл. точка на философията в Античността, вж. напр. АРИСТОТЕЛ. Политика. София. Изд. Отворено общество, 1995. Книга I, Глава втора.

[5] Много често определени думи се приписват на римски юристи. Поради авторитета на римското право, тези думи започват да битуват в юридическата литература и да се предават от едно произведение на друго, без да се изясни тяхната автентичност. Така например всеизвестната фраза „Dura lex, sed lex“, приписвана на римския юрист Домиций Улпиан, не може да се открие под тази форма в Дигестите. Това означава на първо място, че, ако въобще е изваден от произведение на Улпиан, цитатът не е точен, а по-скоро преразказан. Това от своя страна води до извода, че щом не е точен, то смисълът му може да е бил различен. Възможността за неточно интерпретиране поставя под съмнение съвременната представа за правосъзнанието на римляните, изградена върху текстове с неустановена автентичност.

[6]Две произведения, озаглавени Регули, се свързват с името на Улпиан и са били използвани от компилаторите. Те са частично възстановени от други извори, в които са били включени, като напр. вестготския Breviarium и Collatio legum Mosaicarum et romanarum.

[7] Повече за Улпиан вж. HONORÉ, T. Ulpian – Pioneer of Human Rights. Oxford University Press, 2002, както и КОСТОВА, М., НОВКИРИШКА-СТОЯНОВА, М. и ПИПЕРКОВ, Т. Съпоставка на Моисеевия закон и римските закони. София, Сиби, 2009.

[8] Вж. D. 12.1.11.1.

[9] Ciceronis M. T. Epistulae ad Atticum, VII, 7; Partitiones oratoriae, 129.

[10] ГАЙ Светоний Транквил. Дванадесетте цезари. Книга пета. Божественият Клавдий. София, Рива, 2002.

[11] За етимологията на думите ius и iustitia вж. НОВКИРИШКА-СТОЯНОВА, М. De iure. – В: Право и права. Сборник с материали от научна конференция в памет на проф. д-р Росен Ташев. София, Унив. издат. „Св. Климент Охридски“

[12] C. Plinii. Naturalis Historiae; P. Vergili Maronis Aeneidos.

[13] ВЕРГИЛИЙ. Енеида. Книга VІ, стихове 847–853. – В: Публий Вергилий Марон. Буколики. Георгики. Енеида. Прев. Г. Батаклиев. София, 1980.

[14] НОВКИРИШКА-СТОЯНОВА, М. Op. cit.

[15] Пак там.

[16] WILLEMS, P. Le droit public romain ou les institutions politiques de Rome. Louvain,1883, p. 275.

[17] Всеизвестен е даденият от Гай пример за отхвърления иск на ищеца, понеже не назовал лозите си „дървета“ както повелявал законът – G. 4.11.

[18] WILLEMS, P. Op. cit., p. 280.

[19] D. 1.2. 2.10.

[20] D. 1.1.8.

[21] Преторският едикт представлява изявление на магистрата, отправено до гражданите, в което той посочва как ще осъществява дейността си и от какво ще се ръководи. От това че магистратът се обръщал към гражданите най-напред устно, идва и думата едикт – ex dicere. Най-често едиктът бил поставян на форума, изписан върху избелена дъска, поради което бил наричан още албум. Не само преторският едикт станал източник на правото, но именно той имал най-голямо значение за развитието на римското право и поради тази причина едиктите на другите магистрати няма да бъдат разгледани.

[22] АНДРЕЕВ, Михаил. Римско частно право. София, Софи-Р, 1992, с. 233.

[23] BUCKLAND, William W. Equity in Roman law. London, University of London Press, 1911, p. 3.

[24] BUCKLAND, William W. Op. cit., p. 5.

[25] BUCKLAND, William W. Op. cit., p. 8.

[26] АНДРЕЕВ, Михаил. Цит. съч., с. 62.

[27] АНДРЕЕВ, Михаил. Цит. съч., с. 68.

[28] Какви точно били нуждите на гражданите, свързани с правото, можем да установим от самата дейност на римските юристи. Те са помагали при съставянето на различни актове, свързани с упражняването на права и задължения (cavere), давали са становища по настоящи или бъдещи съдебни процеси (agere) и са давали становища по конкретни граждански казуси (respondere).

[29] GIRARD, Paul F. Manuel élémentaire de droit romain. Paris, 1906, p. 69.

[30] GIRARD, Paul F. Op. cit., p. 69.

[31] BUCKLAND, William W. Op. cit., p. 9.

[32] BUCKLAND, William W. Op. cit., p. 8.

[33] BUCKLAND, William W. Op. cit., p. 21.

[34] Имайки предвид формализма, до който стига римското право в епохата на легисакционния процес, както и факта, че при самото създаване на Закона на Дванадесетте таблици не е застъпена идеята за справедливостта, а по-скоро възможността за компромис между патриции и плебеи (ако се следва разказаното от Тит Ливий, III, 33–54), в римското право понятието за справедливост не е отнасяно към законодателството от самото му създаване. Още повече, че в предговора към Институциите император Юстиниан не нарича законите справедливи, а мъдри, което още веднъж идва да покаже, че положението, при което липсва обвързаност между справедливостта и законодателството, не се е променяло.

[35] … ut liceat vobis prima legum cunabula non ab antiquis fabulis discere, sed ab imperiali splendore appetere, et tam aures quam animae vestrae nihil inutile nihilque perperam positum, sed quod in ipsis rerum optinet argumentis, accipiant…