Преглед на практиката по менителнично неоснователно обогатяване

16. И дадох заповед на съдиите ви в онова време, като казах: Изслушвайте братята си и съдете справедливо както брата с брат, тъй и неговия чужденец; 17.в съда не правете разлика между лицата, изслушвайте и малък и голям: не бойте се от лице човешко, понеже съдът е дело Божие.

Второзаконие 1:16-17

1. Увод

Цитатът на Второзаконие-то не е случаен. В правната история и в правото въобще, не е познат друг правен институт, освен неоснователното обогатяване, в който идеята за справедливостта да е вплетена по такъв начин, че римските юристи да го изразят със следните елегантни думи:

D. 1. 1. 10. pr. – 1. Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuendi. Iuris praecepta sunt haec: honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere.

D. 1. 1. 10. pr – 1. Правото е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму своето. Предписанията на правото са следните: живей честно, не вреди други му, отдавай всекиму своето.

Някой би казал, че част от думите се отнасят до деликта, без да си даде сметка, че за човека е еднакво укоримо да вземеш насила и да вземеш без основание, прочее тази идея е често трудно преодолима с аргументите на обективното право. Затова често водя спорове с добри юристи – като ги апострофирам, че в кражбата няма нищо деликтно, а се касае за едно неоснователно обогатяване, тъй щото последните никога не са успели да ми посочат къде е вредата, когато аз не губя собствеността си, а имам едно вземане, колкото и трудно събираемо да е то – нима пропусналият иска си кредитор има деликтно вземане¹ само защото не може да събере вземането си поради давност или измаменият по отношение на една вещ е увреден, или има вземане за вещта (копюрите, съот. вземане за стойност), предмет на делото?

Докато на горните въпроси можем някак да намерим отговор, колкото и да е полемичен, то по отношение на менителничното неоснователно обогатяване има множество „сполучливи упражнения” на ВКС, които показват не само неразбиране на института, но и неприлагане или забравяне на основните правила, които са посветени на неоснователното обогатяване. Понякога това се аргументира с тяхната неприложимост или със специфичността на института.

Нищо такова няма в този институт. Той е логичен завършек на класически правни разрешения. А менителничното право не е по-различно от всяко друго такова, неговите особености трудно биха могли да обосноват приложимост на други правни разбирания, които да са различни от класическите. Нещо повече, ако ще да би било различно, ВКС следва да ги формулира – очевидно е, че нито има формулировка, нито произнасяне в този смисъл.

В следващото изложение са разгледани последователно различни проблеми на фактическия състав на менителничното неоснователно обогатяване в светлината на практиката на ВКС. Целта на автора е да провокира дискусия, поради което не се претендира за безспорност или непременно вярност на тезите. Проблемите на правната теория и съдебната практика, могат да бъдат преодоляни единствено и само, когато има широка дискусия, размяна на мнения и аргументи.

2. Предварителни бележки

Необходимо е да се направят някои предварителни бележки, за да може следащото изложение да бъде правилно разбрано.

2.1. Съгласно разпоредбата на чл. 534, ал. 1 ТЗ, когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда; ал. 2. Искът по ал. 1 се погасява с тригодишна давност. Тя започва да тече от деня на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед или чека.

Исторически искът е познат и на отменения Търговски закон в новелата на чл. 619 от ТЗ (отм.)², която гласи: „Когато задълженията по менителницата на издателя или на приемателя се погасяват вследствие на просрочие или вследствие на пропускане да се извършат необходимите действия за запазване правото по менителница, издателят и приемателят продължават да бъдат задължени по отношение към приносителя по обикновен ред, ако само са се обогатили в негова вреда.

Този иск не може да бъде повдигнат срещу джирантите, задълженията на които по менителничното право са погасени.”. Този текст смислово не се различва от настоящия на чл. 534 от ТЗ. Някои правни нюанси ще бъдат коментирани по-долу.

2.2. Когато говорим за иска за неоснователно менителнично обогатяване, всякога следва да имаме предвид, че говорим за една прескрибирана менителница – при която са изтекли давностните срокове, или една преюдицирана менителница – поради неизвършване на действие за запазване правата (иска) по ефекта – напр. поради неизвършване на протест³.

Правната доктрина е извела онези материални предпоставки на иска (юридически факти), които следва да са се осъществили в обективната действителност, за да бъде искът основателен, както следва:

– действителен менителничен ефект;

– приносителят да търпи вреди в следствие на невъзможност да реализира менителничното право;

– да е налице обогатяване на пасивно материално⁴ легитимираното лице (издател или акцептант)⁵. В този смисъл Решение № 132 от 17.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 161/2009 г., II, т.о. на ТК – „…погасяване правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ГПК срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с което настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на платеца- издател се съзимерява, като наличието или не на предхождащ го неуспешно проведен пряк менителничен иск, респ. неуспешно принудително изпълнение е правно ирелевантно.”, както и Решение № 320 от 17.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 161/2009 г., II. т.о. ТК, според което „ … Погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл. 531, ал. 1 от ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния субсидарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 от ТЗ сщреу издателя на ефекта до размера на инкопрорираното в същи парично вземане, с което настъпилата в патримониума му вреда, доведла до увеличаване на имуществото на платеца-издател се съизмерява, като наличието или не на предхождащ го неуспешно проведен пряк менителничен иск, респ. неуспешно принудително изпълнение е правн ирелевантно”. Без изрично да е подчертан първият материален елемент от фактическия състав, ВКС е очертал другите два. Това е логично, доколкото първата предпоставка е логическия prius, без който не бихме могли да достигнем да следващите две предпоставки. Този подход обаче, не е напълно правилен. Разбира се не може да не споменем, че в практиката на ВКС има и решения, в които изрично са изведени предпоставките на иска – в частност първият от посочените по-горе юридически факти – макар и не подредени в систематичност – Решение № 135 от 20.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 13/2010 г., I т.о., ТК, в което е мотивирано, че „ Искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ би бил основателен, само ако приносителят на менителничния ефект е доказал наличието на действителен менителничен ефект ….”

3.Материални предпоставки на иска.

В този раздел ще разгледаме в последователност предпоставките на иска, както и ще очертаем основните практически проблеми, пред които е бил или би могъл да се изправи ВКС, а заедно с него – и всеки юрист.

3.1. Действителен менителничен ефект;

На пръв поглед този елемент от фактическия състав на иска не би трявало да поражда проблеми или спорни въпроси.

Менителницата е ценна книга от категорията на конститутивните, с която издателят нарежда на акцептанта (приемателя) да плати на едно трето лице – поемател (ремитент), или на негова заповед определена парична сума⁶.

От гледна точка доказателственото (гражданския процес) право менителничният ефект е частен диспозитивен документ, на който като е даден вид да е подписан от ответника, при липса на доказателства, установяващи неавтентичността му, последният обвързва ответника⁷ (издателя) с обективираните в него неизгодни факти – волеизявлението за поемане на задълженията по ефекта – арг. от чл. 180 от ГПК.

Една менителнителнца или запис на заповед, следва да съдържат реквизитите, предвидени в чл. 455 от ТЗ, съответно – чл. 535 от ТЗ⁸. Като и при двете, всякога следва да се държи сметка за правилата, установени в разпоредбите на чл. 456 от ТЗ и чл. 536 от ТЗ⁹, които въвеждат изключение във формата – необходимите реквизити¹⁰. Тези правила по отношение на формата са обусловени от т.нар. менителнична строгост (rigor cambialis)¹¹. Тя намира своя логически posterius в правилата за специалност на менителничните правни норми по отношение на гражданското законодателство, тяхната императивност и строга формалност¹², както и характера на менителницата на едностранно абстрактно волеизявление, което има самостоятелен и независим характер¹³. В крайна сметка именно тези особености на менителничните ефекти обосновават извеждането им от законодателя като документ, въз основа, на който може да се издаде заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК¹⁴.

За съда не представлява трудност да провери дали е налице валиден от външна страна менителничен ефект. Изглежда,сякаш установяването на тази предпоставка се изчерпва с формалната проверка на това дали представената менителница или запис на заповед отговарят на формалните изисквания на закона. В този смисъл Решение № 133 от 05.07.2013 г. на ВКС по т.д. № 104/2011 г., II т.о., ТК „Въпросът за действителността на ценната книга е основополагащ за възникналия правен спор, тъй като правото на специалния иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ, предоставен на приносителя на конститутивната ценната книга на заповед, изгубил правото си на менителничен иск по нея.”

Посочената по-горе проверка обаче не е достатъчна.

3.1.1. Необходимо е да се установи, че ищецът по иска се легитимира от непрекъснатия ред на джирата¹⁵ – арг. чл. 471, ал. 1 от ТЗ.

3.1.2. На следващо място е необходимо активно материално легитимираният приносител да е загубил исковете срещу задължените по ефекта лица поради тяхното преюдициране или прескрибиране.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 74 от 10.07.2012 г. на ВКС по т.д. 119/2011 г., II т.о., ТК – „Изгубеното право на иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, поради изтекла давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е онзи достатъчен юридически факт, от който за приносителя на записа на заповед (което следва да се разбира и за менителницата – б. м.) възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ.”.

3.1.2.1. Горният извод на ВКС поставя въпрос по предпоставката – кога и от кого трябва да е загубено правото на иск?

Следва да се уточни, че искът за неоснователно менителнично обогатяване има особена правна същност. Тя е обусловена от обстоятелството, че във фактическия състав са включени както менителнични предпоставки, така и каузални такива. Това не изменя правната му същност и не го превръща в обикновен граждански иск¹⁶, тъй като отговорността на издателя или акцептанта произхожда от самата погасена менителница¹⁷, въпреки че е обусловена от някои изброени по-горе гражданскоправни предпоставки, претенцията остава по своето същество менителнична¹⁸. Дори извод обаче не е спрял ВКС да постанови, че „В производстовото по иск с правно основание чл. 534, ал. 1 от ТЗ не подлежат на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, както в общото граждански производство по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.” – така Решение № 110 от 08.11.2010 г. на ВКС, по т.д. № 949/2009 г., I. т.о.

На този извод на ВКС, бихме могли да зададем логичен въпрос, как тогава да установим размера на вземането на ищеца? За да не бъде голословен въпросът, можем да се запитаме дали ВКС не изпада в едно смешение на фактическите състави на чл. 59 от ЗЗД и чл. 534 от ТЗ, като, наблягайки на особеността на последния, отказва да изследва предпоставките на първия? Това, че нещо ни се струва познато или подобно на друго, не означава, че двете явления съвпадат. Противното твърдение от една страна би водело до законодателно разхищение, а от друга страна води до противоречие с правилата на формалната логика, тъй щото, ако са налице две еднакви явления, то е нелогично техните разрешения да са различни, обратно – ако двете явления са различни, е безсмислено да изследваме техните материални предпоставки, доколкото те ще са различни. Този извод е потвърден и в Решение № 133 от 05.07.2013 г. на ВКС по т.д. № 104/2011 г., II т.о., ТК, спред което „кондикционният иск по чл.534 , ал.1 ТЗ (подч. мое), макар и да е иск за неоснователно обогатяване се различава съществено от исковете по чл.55-59 ЗЗД и за установяване на основателността му не трябва да се изследва въпроса за наличие на размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия т.е. за степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, тъй като такава размяна няма, предвид специфичността на менителничните правоотношения”. В същото решение се застъпва и тезата, че „.. с оглед връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение между страните само, ако е въведено твърдение за съществуването на такова конкретно каузално правоотношение или е напревено от ответника възражение срещу твърдяните от ищеца факти и обстоятелства във вр. с последното”, ще следва да се изследват, респективно да се уважават възражения от каузалното отношение. Този извод се основа само и единствено на разбирането за абстрактност на този вид сделки, без да се държи сметка на иначе аксиоматично изтъкваното, че искът е специален и за него определени правила не се прилагат. Ако зададем реторичен въпрос, той би звучал така – какво специално има в онова, за което прилагаме всички общи правила, освен тези, които без аргументи считаме за неприложими?

3.1.2.2. От горното следва въпросът кога ефектът е прескрибиран или преюдициран?

Доколкото предмет на изследването не са прескрибирането и преюдицирането, то можем да дадем най-общ отговор на поставения въпрос. Преюдицирането на ефекта е онова правно положение, при което приносителят губи менителничните си искове, поради незапазване на правата си по менителницата – напр. при неизвършване на протест при отказ на платеца да приеме менителница или да я приеме за плащане¹⁹. Докато при прескрибирания ефект се касае за хипотеза, при която правата по менителница или записа на заповед не са упражнени в срока по чл. 487 от ТЗ или чл. 531, ал. 1 от ТЗ – така Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 453/2008 г., II т.о., според което „… специалният иск по чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване, принадлежи на приносителите на запис на заповед, или менителница, които менителнични искове са погасени по давност (прескрибирани менителнични ефекти), или не са извършили необходимите действия за запазване на правата си по тях (преюдицирани менителнични ефекти), и това право възниква единствено и само от изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед или чека – чл. 534, ал. 2 ТЗ”.

От гледна точка развитието на процеса и неговия изход още при разглеждането на тази предпоставка се поставят няколко групи проблеми:

3.1.2.2.1. Изгубването на исковете – дали е материална предпоставка, или е процесуална предпоставка, която се отнася до правото на иск?

От систематическа гледна точка правилото на чл. 534 от ТЗ е в поставено в материален закон²⁰, което навежда към извод, че са правилото е свързано с материалното право на иск – т. нар. притезание.

Горният извод се подкрепя и от граматическото тълкуване на разпоредбата на Търговския закон, тъй като въпреки подчертаната в практиката специалност и особеност на иска, обикновено, когато в материалния закон се касае за процесуална разпоредба, която се отнася до правото на иск²¹ в процесуален смисъл, или урежда преклузивни срокове, за да бъде упражнено правото, или се ползва друг граматически израз – напр. „недопустимо”, което би могло да ни доведе до извод, че се касае за процесуално правило.

Тъй като в разпоредбата няма индиции, че се касае за процесуално правило, то следва да приемем, че чл. 534, ал. 1 от ТЗ урежда предпоставките на притезателното право на иск – в този смисъл Решение № 135 от 20.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 13/2010 г., I т.о., ТК.

Горният извод е важен, доколкото ако правилото е процесуалноправно, то ако последното не е спазено, делото щеше да се прекрати, тъй като искът щеше да е недопустим. Само по себе си това нямаше да води със себе си до последиците на разглеждането на иска по същество, респ. постановяването на решение със СПН и неговото установително, регулативно и преклудиращо действие.

Тук правим междинен извод, че разпоредбата има материалноправен характер, следователно за наличието на този елемент, съдът винаги следва да се произнесе с акта по съществото на спора. Но трябва да държим сметка за едно – вярно е, че процесуалната легитимация е свързана с правото на иск в процесуален смисъл, но за да бъде искът допустим, ние винаги трябва да твърдим и тази предпоставка, за да можем да твърдим и, че сме кредитор по иска. Образно казано с други думи, процесуалната легитимация на кредитора е свързана с твърдения за такива факти, които, ако биха да били доказани пълно и главно, искът ще да бъде основателен. Обратно, ако твърденията не бъдат доказани, то искът би бил процесуално допустим, но неоснователен.

3.1.2.2.2. При преюдицирането на ефекта сравнително по-лесно бихме могли да установим от гледна точка на доказателствата, че преките (главните) менителнични искове са изгубени²², както и обратните такива – арг. чл. 505 и сл. от ТЗ²³. Въпреки, че с оглед цитираното по-горе Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 453/2008 г., II т.о., ТК, всякога ищецът ще следва да докаже пълно и главно това обстоятелство, освен ако последното не е безспорно между страните²⁴.

От своя страна прескрибирането на менителницата също подлежи на пълно и главно доказване, но тук ищецът би се изправил пред повече трудности.

Въпреки твърднията на ищеца по иска, че ответникът е направил възражение за давност извънсъдебно – която не се прилага службно (арг. чл. 120 от ЗЗД), така и Решение № 132 от 17.06.2010 г. на ВКС по т.д. 161/2009 г., според което „специалната менителнична давност се прилага служебно (тоест не се прилага служебно – б. а.) в нарушение на чл. 120 от ЗЗД”; то последният според господстващото разбиране ще носи доказателствената тежест по отношение на тази предпоставка.

Първата трудност, пред която е изправен ищецът, е това, че ако длъжникът е направил възражение за давност извънсъдебно, което не може да бъде доказано – напр. направено е устно, когато страните са били насаме, ответникът винаги може да твърди, че този факт не е настъпил, поради което искът да бъде отхвърлен като неоснователен поради. В този смисъл всякога за ответника е налице възможност да отрича, като злоупотребява с права, което е забранено – арг. чл. 8, ал. 2 от ЗЗД, чл. 289 от ТЗ, чл. 3 от ГПК.

При липса на възражение, съответно – предявавяване на пряк иск или обратен иск от менителницата – с правно основание чл. 531 от ТЗ, чл. 535, във вр. чл 538, ал. 1 от ТЗ или чл. 505 от ТЗ, ответникът винаги би могъл да противопостави възражение за давност по чл. 120 от ЗЗД, като по този начин ефектът би се прескрибирал, а искът ще бъде отхвърлен като неоснователен – така ВКС приема в Решение № 135 от 20.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 13/2010 г., I т.о., че „… Безспорно е, че една от предпоставките за предяваване на специалния субсидиарен иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ е изгубване на исковете…”.

Междинният извод е, че сме изправени пред доказателствена трудност²⁵, която бихме могли да преодолеем в няколко насоки.

3.1.2.2.2.1. Може да се мисли в посока на изменение на иска. Съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно.

Очевидно не се касае нито за хипотеза на намаляване или увеличаване на иска, нито за хипотеза, при която се преминава от установителен към осъдителен иск или обратното. Следователно единствената възможност остава изменението на иска по основание или петитум. От прочита на чл. 534, ал.1 от ТЗ и сравняването му се исковете по чл. 505 и сл., чл. 531, ал. 1 и чл. 535 от ТЗ, във вр. чл. 538, ал. 1 от ТЗ се установява разликата в техните материални предпоставки. Следователно твърденията, респективно – доказването на основанието на тези искове, биха били различни. Това води до първата трудност при тази възможност, която е предвидена в чл. 214, ал. 1 от ГПК – „…ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно”. Тоест, касае се за една преценка (дискреция) на съда дали последното не би довело до ограничаване на принципа на състезателното начало и равенство (арг. чл. 8 и чл. 9 от ГПК) и правото на защита на ответника (чл. 56 от КРБ)²⁶. Тази възможност е и темпорално ограничена до първото по делото заседание.

От друга страна при предпоставките на чл. 214, ал. 1 от ГПК е възможно изменението само на основанието или само на петитума, но не и едновременното изменение и на двете²⁷. В случая подобно изменение е недопустимо – то представлява предявяване на нов иск. Струва ми се, не е възможно да запазим и петитума, тъй като, както ще стане ясно по-долу, размерът на претенцията при иска по чл. 534, ал. 1 от ТЗ ще е различен от размера на претенция по прекия, респ. обратните менителнични искове. Тази хипотеза е валидна и при субективното изменение на иска – чрез замяна на страна – арг. чл. 228, ал. 3, изр. 2 от ГПК²⁸.

Междинен извод от изложеното дотук е, че при доказване на първата предпоставка за уважаване на иска, при така очертаните трудности изменението на иска не дава разрешение на проблема.

3.1.2.2.2.2. Посоченият проблем се формира въз основа възприетото от ВКС разбиране, че както в общия случай на основание разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД, давността не се прилага служебно и при менителничните ефекти, дори при особения специфичен иск по чл. 534, ал. 1 от ТЗ – Решение № 320 от 17.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 161/2009 г., II т.о., според което „Следва да бъде споделено, като основано на закона изразеното в тази вр. в касационната жалба становище, че и при менителничните отношения не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, която и в разглежданата хипотеза на специалния менителничен иск по чл.534, ал.1 ТЗ не се прилага служебно – арг. от чл.120 ЗЗД … Що се касае до необходимостта от провеждането на предхождаща иска по чл.534, ал.1 ТЗ неуспешна съдебна защита по пряк менителничен иск срещу издателя и платец по записа на заповед, респ. неосъществено принудително изпълнение, поради въведено в производството по същите възражение за давност, на която касаторът необосновано се позовава, то доколкото тя не е предвидена от законодателя като е елемент от фактическия състав на менителничното неоснователно обогатяване, липсата и сама по себе си не е основание да се приеме, че в сочената хипотеза специалната менителнична погасителна давност се прилага служебно в нарушение на закона- чл.120 ЗЗД.”²⁹. В този смисъл и Решение № 132 от 17.06.2010 г. на ВКС по т.д. 161/2009 г., II т. о., според което „..Следва да бъде споделено, като основано на закона изразеното в тази вр. в касационната жалба становище, че и при менителничните отношения не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, която и в разглежданата хипотеза на специалния менителничен иск по чл.534, ал.1 ТЗ не се прилага служебно – арг. от чл.120 ЗЗД. От отсъствие на законова възможност давността да се приложи служебно, обаче, не следва, че заявената извъсъдебно изрична воля на издателя на ефекта да се ползва от изтекла давност срещу исканото от кредитора доброволно изпълнение, не поражда правно действие в посочения от въззивния съд смисъл- извънсъдебно признание за факта, че е правото на пряк иск на поемателя на ефекта срещу неговия издател , респ. друго задължено по същия лице е погасено.”.

Проблем при така възприетата практика от гледна точка на систематическото тълкуване е, че разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД се намира в общата част, следователно, както отбелязва ВКС, правилото трябва да намери приложение, което да не е contra legem – давността не се прилага служебно. От друга страна нормите на чл. 55 до чл. 59 от ЗЗД също се намират в общата част на ЗЗД, като те не само регламентират специалните искове (по чл. 55 от ЗЗД), но и общия иск (по чл. 59 от ЗЗД), който общ иск въвежда и приетата като принцип на частното право забрана за неоснователно обогатяване. Това основно ръководно начало само по себе си, преминава през цялото частно право, включително и през търговското, като намира своя логичен завършек в иска по чл. 534 от ТЗ. Това обаче не е попречило на ВКС, да приеме, че „в производството по иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, както в общото гражданско производство по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД” – Решение № 110 от 08.11.2010 г. на ВКС по т.д. № 949/2009 г., I т.о., което от своя страна преповтаря разбирането формирано по-рано от друг състав на ВКС в Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д. 453/2008 г., II, т.о., че „Неправилно ВТАС счита, че за уважаване на иска по чл. 534 ал. І ТЗ, основаващ се на неоснователното обогатяване, трябвало да се установи настъпило обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, както и причинната връзка между обедняването и обогатяването. Институтът на неоснователното обогатяване в гражданското право включва искове за връщане на получено без основание, на отпаднало основание или неосъществено основание, което предполага, че между страните е имало разменена имуществена престация. В гражданското право не се допуска при възмезден договор да се иска връщане на получената от едната страна имуществена престация, защото насрещната страна е пропуснала да осъществи своето имуществено право в срока на погасителната давност. В менителничното право е допуснато отклонение от принципа на гражданското право, а именно, че изтеклата погасителна давност е пречка да се осъществи принудително имуществената престация. Обратно, специалният иск по чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване, принадлежи на приносителите на запис на заповед, или менителница, които менителнични искове са погасени по давност /прескрибирани менителнични ефекти/, или не са извършили необходимите действия за запазване на правата си по тях /преюдицирани менителнични ефекти/, и това право на иск възниква само и единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед, или чека – чл. 534 ал. ІІ ТЗ.”³⁰. Правните изводи от това решение ще бъдат допълнително коментирани по-долу. Но още тук трябва да се отбележи, че не са дадени никакви разумни доводи за това, че отклонението от общият принцип е толкова съществено, че не може да има съответно приложение на правилата за непрестативната кондикция. Разграничението, което се е опитал да направи ВКС, визира само исковете по чл. 55 от ЗЗД, т. нар. престативна кондикция, но не и иска по чл. 59 от ЗЗД, т. нар. непрестативна кондикция. Именно защото при нея нямаме пряко имуществено разместване, а механизмът би могъл да е усложнен, както е при менителничните отношения, винаги бихме могли съответно да приложим разрешенията, дадени при непрестативната кондикция³¹. Всъщност ВКС е обосновал неприложимостта със сравнения във фактическите състави на исковете, което само по себе си като констатирани разлики не води до изключение от принципа. Принципът е такъв³², защото се прилага при различни житейски ситуации, макар и фактическите състави (юридическите факти) да се отличават повече или по-малко. Все пак, ако ВКС да би искал да ползва подобен аргумент, то коректното му извеждане изисква сравняване на чл. 59 от ЗЗД и чл. 534 от ТЗ, а не посочването изцяло на института на неоснователното обогатяване и посочването само на специалните искове по чл. 55 от ЗЗД. Като решаващ аргумент обаче ВКС като че ли изтъква невъзможността с иск по чл. 59 от ЗЗД да се претендира вземането си, когато то е погасено по давност – арг. чл. 118 от ЗЗД. Това не значи, че имаме отклонение от принципа – имаме едно естествено задължение, но за разлика от гражданското право, в търговското – и по-специално в менителничното право, именно поради усложнеността на правоотношенията е разумно да се въведе подобен иск, тъй щото менителницата, въпреки своята абстрактност до себе си има една привнесена кауза – житейска причина, поради която се поема задължението³³. Това е принудило законодателят да регламентира иска за неоснователно менителнично обогатяване, което включва материалната предпоставка на настъпило прескрибиране или преюдициране на ефекта. Тъй щото говорим за давност, ако трябва да се каже, че чл. 534 от ТЗ въвежда някакво изключение в отклонение от общите правила, то ще да бъде от института на погасителната давност и в частност – от чл. 118 от ЗЗД, във вр. чл. 120 от ЗЗД, доколкото погасеното вземане, би следвало да стане естествено право³⁴.

С оглед приетото от ВКС във формираната му константна практика за това, че погасителната давност не се прилага служебно и при чл. 534 от ТЗ, някак си необяснимо изглежда, „че е основателно възражението на издателя на записа на заповед за погасяване по давност на иска по чл. 531 ал.1 ТЗ, с начало 20.03.2005 г. – с изтичане на едногодишния срок по чл. 487 ал. 1 ТЗ, в който е следвало да се предяви записът на заповед, и 3-годишният срок изтича на 20.03.2008 г., а е последващо заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът е счел, че следва да прецени налице ли са предпоставките на чл. 534 ал. 1 ТЗ и като е изложил съображения, че са налице, и че искът по чл. 534 ал. 1 ТЗ не е погасен по давност, е уважил иска по чл. 422 ГПК.”. Тоест след изтичането на срока по чл. 487, ал. 1 от ТЗ, започва да тече тригодишният давностен срок за иска по чл. 531 от ТЗ като това става eo ipso – така още по ясно изразено в Определение № 541 ОТ 12.08.2013 Г. по т. д. № 905/2012 Г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС „От изтичането на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ е започнала да тече тригодишна погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ”.

Това може да ни доведе, до два извода – 1) при тълкуването на чл. 514, във вр. чл. 487, ал. 1 от ТЗ, се касае за един преклузивен срок – в този смисъл Решение № 111 от 20.06.2014 г. по търговско дело № 279/2013 г. на Окръжен съд – Добрич, което подкрепя тезата, че при преюдициране на ефекта, доказването ще е по-лесно, като в подкрепа на това е и изричната разпоредба на чл. 531 от ТЗ, която определя срока като давностен³⁵; или 2) Ако ВКС приема, че срокът е давностен, то явно го прилага служебно, в отклонение на собствената си практика. Този извод е по-приемлив и аргументът за това се съдържа в разпоредбата на чл. 487, ал. 1 от ТЗ – менителницата на предявяване е платима с предявяването й. Тя трябва да се предяви за плащане в срок до една година от издаването й. Издателят може да определи по-къс или по-дълъг срок. Джирантите могат да съкратят сроковете за предявяване. Ноторно е, че преклузивните срокове не могат да се скъсяват, да се удължават, продължават, прекъсват и спират³⁶. Следователно не остава друго, освен срокът да е давностен. Но ако се прилагаха общите правила, щеше да е необходимо да преодолеем чл. 113 от ЗЗД, който предписва, че недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла. Очевидно е, че чл. 487, ал. 1 от ТЗ въвежда изключение от правилото. Този извод подкрепя изказаното по-горе становище, че ако се правят изключения от принципи и правни институти, то това не е от института на неоснователното обогатяване, а по-скоро от този на давността³⁷. Това е признато и от практиката на ВКС, която очевидно в едни случаи прилага ex officio изтеклата давност, а друг път поддържа тезата, че тя не се прилага служебно. В този смисъл, може да се направи извод, че при менителничното право като се отчетат особеностите на правоотношенията³⁸ има изключения от общите гражданскоправни институти (а не принципи), но те са изрично въведени, което лесно можем да установим, ако прочетем чл. 487, ал. 1 от ТЗ и чл. 113 от ЗЗД, но от прочита на чл. 534 от ТЗ, подобно изключение не е въведено.

С оглед на горното е необходимо да се добави и още един детайл – разпоредбата на чл. 534, ал. 2 от ТЗ, предвижда, че искът по ал. 1 се погасява с тригодишна давност. Тя започва да тече от деня на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед или чека. Но как да започне да тече тази давност, когато платецът (задълженото лице) по ефекта не знае към кого да адресира възражението си за изтекла давност? Означава ли това, че той може да остане черезмерно много време задължен по ефекта? Бихме казали, че той всякога ще е защитен с възражението си за давност по прекия иск по чл. 531, ал. 1 от ТЗ, но ако се приеме това, чак когато този иск му бъде предявен, ще се открие възможност възражението да се релевира, а оттогава и менителницата ще се прескрибира, но ще започне да тече давността по чл. 534, ал. 2 от ТЗ. Не е ли това абсурдно? Като следва да се има предвид, че в менителничното право никога не се е застъпвала идеята ефектаът да бъде безкрайно много време в оборот.

3.1.2.2.3. Горните изводи се подкрепят и от обстоятелството, че менителничното задължение е търсимо, а не носимо³⁹, поради което платецът, когато менителницата е в оборота, не знае на кого да възрази. Но ремитентът, респективно веригата джиранти-джиратари, знае кога е падежът на ефекта, поради разпоредбата на чл. 486 от ТЗ, съответно биха могли да се ориентират дали менителницата е преюдицирана или прескрибирана. Това е и причината само приносителят, изгубил исковете към момента на преюдициране или прескрибиране на менителницата или записа на заповед, да е активно материално легитимиран да води иска. Както правилно изтъква Джидров⁴⁰, когато ремитентът е загубил искове, той не може да джироса ефекта, нито да го прехвърли по граждански ред – чрез цесия, защото приобретателят не би получил нищо по този ефект, нито е може да получи вече загубените искове⁴¹. Тъй щото, той не може да получи последните, той не е и материално легитимиран по иска по чл. 534 от ТЗ. Единственото изключение от това е легитимираният носител на вземането по чл. 534 от ТЗ да го прехвърли чрез цесия, което прехвърляне може да се осъществи и под формата на джиро, доколкото последното изпълнява формата на цесия, но това вземане ще е вземането за неоснователно менителнично обогатяване, а не вземането, обективирано в ефекта.

От горните разсъждения би могъл да се направи междинен извод, че при първата предпоставка на иска институтът на давността и правилото на чл. 120 от ЗЗД⁴², може да търпи ограничение, както се поставя въпрос за дискусия какво всъщност означава приносителят да е загубил исковете?

3.2. Приносителят да търпи вреди вследствие на невъзможност да реализира менителничното право.

Струва ми се, че при втората предпоставка на иска, можем да направим предложение de lege ferenda, за промяна на формулировката на текста. Тъй като вреди могат да бъдат имуществени – претърпени загуби или пропуснати ползи, или неимуществени. Какво означава вреди? Според ВКС „… Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителят не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така, защото вземането по ефекта е прескрибирано или преюдицирано и не може да се инкасира дължимата сума” – така Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 453/2008 г., II т.о. Според друг състав на ВКС, „Вредата при подобна хипотеза се изразява в това, че имуществото на приносителят не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така, защото вземането по ценната книга е погасено по давност.” – Решение № 135 от 20.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 13/2010 г. В Решение № 132 от 17.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 161/2009 г. е засътепно, че „…специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ГПК срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с което настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на платеца- издател се съзимерява, като наличието или не на предхождащ го неуспешно проведен пряк менителничен иск, респ. неуспешно принудително изпълнение е правно ирелевантно.”. От така посочената практика могат да се направят разнопосочни изводи. По-долу ще се обсъжда размерът и индивидуализирането на вземането.

Вредите са всяко всяко отрицателно изменение в материалната или духовната сфера на едно лице, при което състоянието й се влошава⁴³. От застъпеното схващане на ВКС, аd disputandum се поставя въпросът какъв вид вреди се визират. Очевидно се касае за имуществени вреди – т.е. такива, оценими в пари. Те могат да са претърпени загуби – т.е. едно засягане на наличните блага, изразяващо се в намаляване на стойността или погиване на вещи, понасяне на разноски, възникване на задължения в полза на трети лица и др.⁴⁴ Другият вид имуществени вреди са пропуснатите ползи, които се изразяват в пропускане на едно сигурно увеличение на имуществото. Но пропуснатите ползи са настоящи, а не бъдещи вреди⁴⁵ – така Решение № 2772/1971 г., I г.о. на ВС; Решение № 23/1960 г., IV г.о. на ВС. От буквалния прочит на посочената съдебна практика по разпоредбата на чл. 534 от ТЗ се установява, че разбирането на ВКС подхожда повече на понятието за пропусната полза – „…имуществото на приносителят не може да се увеличи с паричната сума по ефекта…” Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 453/2008 г., II т.о. Този извод на ВКС води до въпроси в различни посоки.

3.2.1. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г., постановено по т.д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГТК, в което е формирана задълженителна практика не само по чл. 82 от ЗЗД, но и изобщо за пропуснатите ползи – арг. чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, „Установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Само ако бъде доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване – да се поправят претърпените от кредитора вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника.”. В посоченото тълкувателно решение, изрично се потвърждава формирания в праната доктрина⁴⁶ принцип за реалност на пропуснатите ползи.

3.2.1.1. Бихме могли да зададем въпроса, защо и къде е предвидено, че имуществото на приносителят на менителничния ефект задължително ще се увеличи със сумата обективирана в него. В този смисъл може да се инвокира аргумент от правилото на чл. 492, ал. 2 от ТЗ, според което приносителят не може да откаже да приеме частично плащане. Което е в констраст с разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД, поради което някак си, ако настояваме на принципа за реалност на пропуснатата полза се индицира извод, че тя не е безспорна⁴⁷. Както ще се изясни по-долу, размерът на вземането на приносителя не се съизмерява с вземането, обективирано в ценната книга.

3.2.1.2. Вземайки предвид какви са материалните препоставки при осъществяването на преюдицирането и прексрибирането на менителничен ефект, логично може да зададем въпрос за какви вреди става въпрос, когато в първия случай приносителят е пропуснал да извърши действия, за да запази правата си (исковете си) по ефекта⁴⁸. Той сам е проявил небрежност към собствените си работи, в следствие на което за него са произтекли „вреди”, а както елегантно казва римският юрист Помпоний, който е претърпял вреди поради собствената си вина, не се счита претърпял вреди⁴⁹.

3.2.1.3. Тук би могло да се разисква и това, дали всякога би се касаело за една пропусната полза, а не за претърпяна загуба – например последният кредитор по менителницата (джиратар), въз основа на каузален договор е извършил една сконтова сделка със своя джирант като е получил менителницата със сконто. Реално разликата между сконтото и сумата по менителницата би била неговата печалба, но той вече е платил по сконтовата сделка, а когато не може да се ползва от възможността да търси, дори по реда на облекчения ред на заповедното производство – чл. 417, т. 9 от ГПК, за него сумата, платена по сконтовата сделка ще се яви намаляване на имуществото, разход, който е направен, за да се реализира вземането по ефекта и по този начин да спечели. Както ще се изясни по-долу, това е една от хипотезите, когато изследвайки именно отношенията между страните, последният кредитор не може да търси повече от това, което е платил по каузалната сконтова сделка, защото реално издателят (платецът) са се обогатили само с платената от него сума. Несправедливо ще е да се предостави на такъв ремитент възможност два пъти да претендира една и съща сума, с различни искове като се осланяме само на това, че той имал вземане за сумата по ефекта. Това не държи сметка за третата предпоставка⁵⁰ – сумата, с която платецът или издателят са се обогатили. Тук се проявява дълбоката житейска, правна и икономическа справедливост на иска за неоснователно менителнично обогатяване, защото строгата формалност и кратката давност при осъществяване на правата по менителницата иначе щяха да имат твърде неблагоприятни правни и стопански последици⁵¹.

3.2.1.4. Струва ми се, че е по-разумно, ако говорим за някаква вреда изобщо, то да кажем, че за кредитора по ефекта вредите са изразяват в загубването на притезанието по прекия (респ. обратните) иск от менителницата. Като размера на т.нар. вреди е определен изначално от обективираната в самата менителница сума – това е таванът на вземането по този иск, ако се претендира повече, то трябва да е на някакво друго основание. От процесуална гледна точка няма пречка в едно производство да се предяви иск за неоснователно менителнично обогатяване, който да бъде обективно кумулативно съединен с иск по чл. 59 от ЗЗД за вземане, което ищецът твърди, че е в по-голям размер от менителничното, но основателността – т.е. доказването на материалните предпоставки, ще почива на отделно доказване, респ. единият може да е основателен, а другият – не, или пък и двата да са основателни, или неоснователни. Но винаги трябва да държим сметка, че макар и да не е изрично казано, искът по чл. 534, ал. 1 от ТЗ е приложим само тогава, когато сумата по менителницата не може да бъде претендирана с другите предвидени в закона искове⁵², тъй като тогава би липсвала вредата. От което можем да направим извод и за това, че искът е субсидиарен – аналогично на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.

Бихме могли да възразим, че при загубване на исковете от менителницата, ние имаме едно естествено задължение, което не получава държавна принуда, но ако се плати доброволно, то би било платено на правно основание – арг. чл. 118 от ЗЗД. На това струва ми се, бихме могли да възразим, че едно много трудно събираемо вземане или оставено само на волята на длъжника от правна гледна точка не е вреда, но от икономическа такава, то е вреда. Това всъщност е извикало за живот и разглеждания иск, защото под менителничното отношение, всякога седят каузални такива, по които едната страна е получила плащане или заем, или доставка на някаква стока, услуга, с други думи някакво благо, или е извлечена една материална полза⁵³.

3.3. Пасивно материално легитимираното лице (акцептант или издател) да се е обогатило за сметка на приносителя.

Тази предпоставка има колкото правни, толкова и икономически измерения. Все пак още изпървом трябва да се отбележи, че чрез нейната формула менителничният иск се свързва с материалното правоотношение⁵⁴.

3.3.1. При разглеждане на примера със сконтовата сделка изложен по горе в т. 3.2.1.3. лесно можем да си дадем сметка защо трябва да разглеждат каузалните отношения между страните. Тъй щото в противен случай, ако по каузалното отношение е платено по-малко, а се претендира чрез иск за неоснователно менителнично обогатяване, би се стигнало само по себе си до неоснователно обогатяване. Това нещо е предустановено от самата разпоредба на чл. 534 от ТЗ, която предвижда, че приносителят „може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили…”. Би могло да се разсъждава, дали това няма да е така и при прекия иск от менителничното отношение. На пръв поглед изглежда да е така, но при по-внимателно вглеждане би могло винаги да се види, че при преките менителнични отношения винаги каузалните отношения изпъкват на предна линия по-видно, отколкото при иска за неоснователно менителнично обогатяване, но само по възражение на ответника. Освен това всякога трябва да си даваме сметка, че когато една страна поема менителнично задължение, пък и каузално такова, съществува известен икономически риск да плати повече, отколкото е дала, това само по себе си не обезсмисля нито горните доводи, нито неоснователното обогатяване. Противно на тази логика, ВКС постановява, че „В производството по иск с правно основание по чл. 534, ал. 1 ТЗ не подлжи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, както в общото гражданско производство по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.” (така Решение № 110 от 08.11.2010 г. на ВКС по т.д. № 949/2009, I т.о.), както и, че „Кондикционният иск по чл. 534, ал. 1 от ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване се различава съществено от исковете по чл. 55 – 59 от ЗЗД и за установяване на основателността му не трябва да се изследва въпроса за наличието на размя на имуществени блага от единия патримониум в другия, т.е. за степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, тъй като такава размяна няма, предвид специфичността на менителничните правоотношения. В производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ решаващия съд дължи проверка освен за редовността на записа на заповд от формална страна и на вземането, предмет на процесния запис на заповд, с оглед връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение между страните само, ако е въвдено твърдение за съществуване на такова конкретно каузално правоотношение или е направено от ответника възражение срещу твърдяните от ищеца факти и обстоятелства във връзка с последното. При отсъствие на твърдения за съществуването на каузално правоотношение между страните осъществяваната от решаващия съд проверка следва да бъде ограничена единствено в рамките на въведените от длъжника абсолютни менителнични възражения.”. А според Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 453/2008 г., II т.о., „Обогатяването за издателя на процесния запис на заповед ще се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си и то поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението. От горното следва, че искът по чл. 534 ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване, се различава съществено от исковете по чл. 55-59 ЗЗД, и за установяване на основателността му не трябва да се изследва въпроса имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, тъй като такава размяна няма, и този извод се налага от специфичността на менителничните правоотношения. Да се търси неоснователно получена имуществена облага при липса на начално основание, отпаднало основание или неосъществено основание в производство по иск по чл. 534 ТЗ, означава да се обезсмисли съществуването на самия иск и да се приеме априори неговата неоснователност.”. Бихме могли да се запитаме, ако при посочения пример със сконтова сделка, сме изгубили исковете, дали ремитентът няма да се обогати, ако му предоставим възможност два пъти на различни основания да търси сумата. Ако си дадем сметка, че текста на чл. 534 от ТЗ, носи наименование „Иск за неоснователно обогатяване”, то лесно бихме преценили, че всякога трябва приложим предпоставките за обогатяването и неизменно свързаното с него обедняване, но съответно (mutatis mutandis) на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В противен случай, ако се търсеше сумата, обективирана в менителницата, не само текстът щеше да носи друго име – например иск за търсене на вземането по менителницата след преюидицирането или прескрибирането. Но не бихме могли да си обясни правно, логически и фактически третата предпоставка на иска.

Трябва да се постави и още един акцент – с какво би се обогатил платецът или издателят по самия ефект, ако липсваше някакво каузално отношение. Може ли да има обогатяване без обедняване? Точно тази връзка според мен законодателят е обозначил с израза „в негова” вреда. Което води до една аналогия към фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, където връзката е изразена с думите „за сметка на другиго”⁵⁵. Но поради особеностите на менителничните отношения, тук нямаме пряко имуществено разместване, а то се постига чрез усложнен механизъм, в който има елементи и от менителчничното отношение, и от каузалните отношения, въз основа на които е издадена самата менителница. Затова и при иска по чл. 534, ал. 1 от ТЗ се предпоставя и тяхното изследване. При внимателен прочит на Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 453/2008 г., II т.о., можем да видим, че там са визирани единствено престативните кондикции – при които се изисква пряко имуществено размества. Те няма как да намерят приложение, защото, както се изтъкна, тук механизмът на обогатяването и обедняването е по-сложен, но ВКС не е изложил нито едно разсъждение върху непрестативната кондикция. Всъщност единствената причина, за да не се приложи чл. 59 от ЗЗД е неговата алиния 2, тъй като е налице чл. 534 от ТЗ.

3.3.2. Друг възможен вариант, когато трябва задължително да се изследват каузалните отношения е, когато менителницата е дадена като „обезпечение” на договор за заем или кредит, или изобщо друга кредитна сделка в широк смисъл⁵⁶. В този случай, с оглед бел. № 55, кредиторът не може да получи нищо друго, освен сумата, която е дал по каузалното отношение. В този случай ефектът, като е играл ролята на обезпечение, не може да произведе по-голяма загуба от действително даденото. В този случай, тъй като менителницата дава една привилегия, ако ги бихме искали да получим всичко, което ни се дължи, ако има разлика между ефекта и каузалното отношение, то няма да можем да се ползваме от привилегията, а ще трябва да водим иск по каузалното отношение – със съответната по-дълга давност, но и по-голяма доказателствена тежест. В този смисъл, ако ефектът е издаден за по-голяма сума от предоставения заем или кредит – например, за да обхване и някакви разноски или мораторни неустойки, то с какво реално ще се е обогатил издателят – на един запис на заповед? Със сумата по каузалното отношение, която ще е в по-малък размер, или със сумата по абстрактната сделка? Житейски погледнато, той дължи да върне онова, което е получил, като плати и уговрената лихва (ако има такава). В този смисъл правилно се отбелязва в Решение № 132 от 17.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 161/2009 г., II т.о., че границата на обогатяването е сумата по ефекта, но точно колко до тази граница, трябва да каже и докаже ищецът, тъй като размерът е част от основанието на иска.

3.3.3. От прочита на разпоредбата на чл. 534, ал. 1 от ТЗ следва, че ищецът-ремитент трябва да докаже размера на менителнителното неоснователно обогатяване, което е изразено в текста на чл. 534, ал. 1 от ТЗ, като сумата, с която издателят или платецът се обогатили в негова вреда. Следователно, по общите правила на доказването ищецът следва да докаже пълно и главно факта, от който черпи правото си, в противен случай, трябва да се приеме, че фактът не се е осъществил в обективната действителност и искът да бъде отхвърлен – арг. чл. 154 от ГПК⁵⁷.

Струва ми се, че когато се говори за каузалното правоотношение тук, трябва винаги да си даваме сметка, че от самия фактически състав на иска това се подразумява. Тоест, нямаме класическо възражение по каузалното отношение, каквото би могло да се направи по предявен пряк менителничен иск. В този смисъл ответникът тук може да има пасивно положение, доколкото може да е сигурен, че ищецът не може да докаже размера на иска⁵⁸. И защото не се касае за подобно възражение, ответникът няма да носи доказателствената тежест да го докаже⁵⁹. В практиката на ВКС проблемът е разгледан на плоскостта на класическите менителнични възражения – така Решение № 183 от 29.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 474/2012 г., I т.о.⁶⁰, според което „По джиросан менителничен ефект не могат да се правят субективни менителнични възражения, тъй като джиратарят придобива правото така, както то е обективирано в съдържанието на ценната книга и следователно е по начало ирелевантно обстоятелството какви са каузалните отношения между издателя на записа на заповед и посочения в него ремитент. Единствено доказана в процеса по  чл. 534, ал. 1 ТЗ недобросъвестност на джиратаря би била от естество да разшири приложното поле на субективните менителнични възражения.”⁶¹. Тоест, джиратарят – последен кредитор, които е направил една сконтова сделка, за да придобие ефекта от неговия джирант, ще може да претендира от платеца – ответник, сумата, обективирана в ефекта, първо чрез прекия иск, а ако го изгуби, чрез този за неоснователно менителнично обогатяване. За което получава в общия случай три плюс три години като давностен срок. Очевидно това разрешение се приема за справедливо, въпреки че в хипотезата на сконтовата сделка от патримониума на едното лице ще е излезнало по-малко, отколкото то ще може да претендира по иска за неоснователно обогатяване. То се е „обеднило” с по-малко, но може да претендира повече, с което платецът се е „обогатил”. Подобна конструкция е житейски и правно неудържима.

Казано по друг начин в доклада по делото, когато се разпределя доказателствената тежест, съдът ще трябва да укаже, на ищеца, трябва да докаже, че е налице действителен прескрибиран или преюдициран менителничен ефект, в следствие на което за него е възникнала вреда, изразяващо се в обогатяването на ответника. Но доколкото ищецът твърди, че обогатяването му е в размер на сумата, обективирана в ефекта, което се установява от самия документ, то на практика тази предпоставка – обогатяването, се явява доказана по твърдения на ищеца. В този случай, ако продължим тази мисъл, на ответника ще трябва да се укаже, че трябва да докаже възражението си, че поради наличието на каузално отношение не се е обогатил в претендирания размер, а в по-малък. Той ще трябва да докаже отрицателен факт, вместо да се възложи на ищеца да докаже положителния такъв⁶².

4. Заключение

Направения кратък преглед на съдебната практика по чл.534 от ТЗ и съответно направените коментари нямат претенция за изчепателност или безспорност. Целта е да се провокира дискусия по проблема, защото някои изводи и положения се възприемат като аксиоматични, а това изобщо не е така или поне може да се мисли и в друга посока.

автор: Васил Алексанров

юрист, хон. асистент по Римско частно право в ЮФ на СУ; адвокатско съдружие „Димитров и съдружници”