Вместо увод
Известна е още от римското право сентенцията resoluto iure dantis, resolvitur ius accipientis (с отпадане правата на праводателя отпадат и правата на правоприемника). Правилото намира своето дългогодишно приложение и в българското гражданско право, налагайки общата постановка, че при унищожените договори правата на третите лица, придобити от страна-приобретател по унищожената сделка, поначало не се запазват. Отклонение от принципа resoluto iure dantis, resolvitur ius accipientis (действащ в общия случай при унищожените правни сделки) е уредено по законодателен ред в разпоредбата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД. Правилото гласи, че „унищожението поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба“. Посочената норма регламентира незасягане правата, придобити от третите лица от приобретател (страна) по унищожената сделка поради крайна нужда и явно неизгодни условия, стига правата да са били придобити преди вписването на исковата молба с правно основание чл. 33 ЗЗД. С други думи, разпоредбата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, уреждаща своеобразно изключение в материята на унищожените сделки, води до запазване правата на третите лица при определени условия. Приема се единодушно в доктрината, че нормата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД не подлежи на разширително тълкуване и не може да намери приложение по аналогия по отношение на другите основания за унищожаемост на сделката[1]. Правилото на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, уреждащо първичен способ (оригинерно основание) за придобиване на вещни права върху недвижими имоти[2] и намиращо приложение при наличие на определени предпоставки[3], е уредено в интерес на житейската справедливост и с оглед правната сигурност в гражданския оборот[4]. Разпоредбата е регламентирана по законодателен път, за да разреши конфликта между интереса на праводателя по недействителната сделка и този на третото лице (последващ приобретател), породен от унищожаване на сделката (първоначалната) поради крайна нужда и явно неизгодни условия с влязло в сила съдебно решение. В теорията уместно се разглежда въпросът дали е необходимо третото лице да е действало добросъвестно в конкретния случай, за да се ползва от защитата, която му предоставя нормата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД. Проблемът има не само теоретично, но притежава несъмнено и важно практическо значение, което налага обстойното му разглеждане в настоящото изложение. Поставя се още и въпросът какво точно следва да се разбира под „добросъвестност“ на третото лице в хипотезата на чл. 33 , ал. 3 ЗЗД, ако подобно условие за запазване[5] на правата на третото лице съществува (следва да е налице в конкретния случай).
I. Различните виждания по повод добросъвестността на третото лице като условие, за да запази придобитите права по чл. 33, ал. 3 ЗЗД
- В правната доктрина проф. М. Павлова акцентира изрично върху изискването за добросъвестност у третите лица, съставляващо според нея нужно условие с оглед приложението на изключението по чл. 33, ал. 3 ЗЗД[6].
Относно наличието на добросъвестност у третото лице в хипотезата на чл. 33, ал.3 ЗЗД настояват и други автори в цивилистичната ни доктрина[7].
Други автори също считат, че макар в текста на чл. 33, ал. 3 ЗЗД да не е изрично предвидено „правата на третите лица се защитават от унищожението само ако те са добросъвестни – ако не са знаели за основанието за унищожаемост към момента на придобиването на вещните права“[8].
Според проф. В. Таджер е налице гаранция за добросъвестност на третото лице, когато правата му са придобити в момент, предхождащ вписването на исковата молба по чл. 33 ЗЗД[9].
Становището, че правата на третите лица се запазват в хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, ако са били добросъвестни, се застъпва и в част от съдебната практика[10].
В теорията авторите се обединяват около виждането, че „добросъвестността“ в светлината на чл. 33, ал. 3 ЗЗД следва да се разбира като незнание у третото лице относно наличието на крайна нужда и явно неизгодни условия (т.е. незнанието му за основанието за унищожаемост на сделката, страна по която е праводателят му). Авторите в доктрината единодушно отстояват и схващането, че в хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД е нужно добросъвестността да е била налице към момента на придобиването на вещните права от третото лице, за да може правата на последното да се запазят (съхранят).
- С други думи, преобладаващото становище, застъпвано в правната ни литература и в част от юриспруденцията, въвежда допълнително „изискването“ третото лице да е действало добросъвестно, за да запази придобитите права по чл. 33, ал. 3 ЗЗД. В доктрината е изказано разбиране и в обратен смисъл, поддържано от акад. Л. Василев. Посоченият автор е на мнение, че в хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД „субективната недобросъвестност на последващия приобретател, знанието му за основанията на първия отчуждител да атакува акта, от който неговият праводател е извлякъл правата си, няма правно значение“[11]. Акад. Л. Василев аргументира своето виждане, изтъквайки обстоятелството, че праводателят по първоначалния акт (унищожаемата сделка поради крайна нужда и явно неизгодни условия) поначало е бил в състояние веднага да заяви претенцията си за унищожаване на сделката и да „изпревари“ последващо извършеното отчуждение на вещта от приобретателя по недействителната сделка в полза на трето лице. Забавяйки се да направи това (т.е. да упражни потестативното си право по чл. 33, ал. 1 ЗЗД), „законът му възлага риска от препродаването“[12]. Изцяло се присъединявам към виждането, застъпено от акад. Л. Василев (което се явява макар и изолирано), неизискващо добросъвестност у третото лице, за да запази придобитите права по реда на чл. 33, ал. 3 ЗЗД[13].
- II. Някои аргументи във връзка с липсата на изискване за добросъвестност у третото лице в хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД
Уместно може да се постави питането поради какви причини и какво налага в разглежданата хипотеза на чл. 33, ал. 3 ЗЗД да бъде предпочетен интересът на третото лице (последващия приобретател) без да се изследва добросъвестността му в конкретния случай. Още повече, че е възможно третото лице да е действало недобросъвестно, знаейки отнапред за наличието на основание за унищожаемост на договора (съставляващо порок, уреден в чл. 33 ЗЗД), страна по който е неговият праводател.
На първо място, следва да се акцентира върху целите на правната уредба, неизискваща добросъвестност у третото лице в хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД. Една от целите, които се преследват с регламентацията на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, е съблюдаването (запазването) на правната сигурност в оборота. В случая може да се каже, че се касае до приложение на принципа, че първият по време е по-силен по право (prior tempore, potior jure). Струва ми се, че друга възможна цел, преследвана с подобна нормативна уредба, е да се стимулира лицето, действало при крайна нужда, да предяви претенция за унищожаване на сделката (респ. да впише исковата си молба) възможно най-скоро след сключване на порочния договор. Всяко забавяне от страна на потърпевшото лице практически ще увеличи вероятността от последващо прехвърляне на права върху вещта в полза на трето лице, което при това да бъде противопоставимо на страната, действала при крайна нужда и сключвайки сделката при явно неизгодни условия. Правилото на чл. 33, ал. 3 ЗЗД може да се разглежда и като своеобразно уредена законодателна „санкция“ за праводателя по унищожаемата сделка (действал при крайна нужда) вследствие на забавянето му при упражняване на неговите права. Посочената разпоредба всъщност възлага в тежест на потърпевшото лице и риска от прехвърлянето на имота в полза на трето лице (последващ приобретател) – дори недобросъвестно такова, респ. невъзможността на страната, действала при крайна нужда, да противопостави правата си на третото лице.
На второ място, би могло (условно) да се поддържа, че в хипотезата на чл. 33 ЗЗД става дума за основание за унищожаемост на договора, при което степента на неправомерност е като че ли най-малка в сравнение с другите основания за унищожаемост на съглашението, нормативно уредени в чл. 27 ЗЗД[14]. Поради това законодателят е приел за оправдано, че дори евентуално проявената недобросъвестност от страна на третото лице се явява ирелевантно обстоятелство, за да се запазят правата на последващия приобретател (т.е. за да се предпочете неговият интерес). Въвеждането на подобно допълнително „изискване“ за добросъвестност у третото лице, за което се настоява почти единодушно в доктрината, представлява своеобразно дописване на законовата норма на чл. 33, ал. 3 ЗЗД[15]. Струва ми се, че по този начин неоправдано се стеснява обхватът и приложното поле на чл. 33, ал. 3 ЗЗД (още повече, че както се изтъкна по-горе, нормата представлява единственото изключение в материята на унищожените сделки, нормативно регламентиращо запазване на придобитите права от третите лица). По мое мнение липсата на подобна предпоставка за добросъвестност у третото лице, за да запази последното придобитите права по смисъла на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, не е въпрос на случаен пропуск на нормотвореца. Следва да се посочи, че извън предмета на изложението ще остане по-общият проблем, свързан с различните хипотези на засягане правата, придобити от трети лица (по реда на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, чл. 41, ал. 2 ЗЗД, чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД и др.), при които законът изрично въвежда изискването за „добросъвестност“ у третото лице, докато в други нормативно уредени случаи (например в чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД – подобно на чл. 33, ал. 3 ЗЗД) не поставя допълнително като необходимо „условие“ добросъвестността на третото лице[16].
На трето място, струва ми се, че текстът на чл. 33, ал. 3 ЗЗД е пределно ясен – унищожението поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. С други думи, липсата на изискване за добросъвестност у третото лице се установява от буквалния прочит на цитираната разпоредба. Иначе казано, правилото не въвежда като допълнително изискване наличието на добросъвестност у третото лице, за да се запазят правата му. Според мен от решаващо значение, за да се запазят правата на третото лице (последващ приобретател) в конкретния случай, ще бъде единствено моментът на придобиването им (преди вписване на исковата молба с правно основание чл. 33 ЗЗД). Струва ми се, че смисълът на нормата е да придаде значение единствено и само на обективния времеви момент на извършеното вписване на придобивния акт от страна на третото лице, предхождащо вписване на исковата молба за унищожаване на първоначалната сделка поради крайна нужда[17]. В хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД интересът на третото лице е нужно да се предпочете и да се защити, доколкото правата му са били придобити от страната-приобретател по недействителната сделка преди вписване на исковата молба за унищожаване на гражданскоправното волеизявление поради крайна нужда. Не е необходимо наличието (въвеждането) на допълнителната предпоставка третото лице да е било добросъвестно в конкретния случай. В тази връзка могат да се почерпят аргументи и в историкоправен аспект, обосноваващи застъпеното тук виждане. Допълнителното „изискване“ за наличие на субективна добросъвестност у третото лице (за което упорито се настоява от авторите в правната теория) не е съществувало и в уредбата на чл. 213, ал. 2 ЗЗД (отм.)[18]. Последната всъщност изразява идентична законодателна идея като тази по чл. 33, ал. 3 ЗЗД, преследвайки и същите цели.
Заключение
В светлината на изложеното дотук ми се струва, че при прилагане нормата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД не следва да се „добавя“ като нужна предпоставка добросъвестността на третото лице (разбирана като негово незнание за основанието за унищожаемост на сделката поради крайна нужда и явно неизгодни условия, страна по която е неговият праводател). Поради това, ако е налице споменатият обективен времеви момент в полза на третото лице (ако придобиването правата на третото лице предхожда вписването на исковата молба за унищожаване на сделката поради крайна нужда), правилото на чл. 33, ал. 3 ЗЗД ще намери приложение дори третото лице да е действало в конкретния случай недобросъвестно. Добросъвестността в гражданското право несъмнено има своето важно значение, но само когато и доколкото законът ѝ придава такова. Добросъвестността на третото лице, явяваща се субективно обстоятелство, по мое мнение не е нормативно регламентирана като необходимо условие в закона и се явява ирелевантна с оглед запазването на придобитите права от третото лице в хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, поради което въвеждането на подобно задължително „изискване“ се явява ненужно. Това становище според мен е по-справедливото за сигурността в гражданскоправния оборот, съответстващо както на буквата, така и на духа на закона.
[1] Така Рачев, Ф. Гражданско право. С.: УИ „Стопанство“, 2003, с. 427, Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013, с. 262, бел. под линия № 42, още и Йосифова, Т. Действие на договора по отношение на лицата. С.: Сиби, 2019, с. 101. Че правилото на чл. 33, ал. 3 ЗЗД не подлежи на разширително тълкуване или на прилагане по аналогия се приема и в съдебната практика – вж. напр. Решение № 129 от 15.01.2019 г. по в.г.д. № 4706/2017 г. на Софийски апелативен съд.
[2] Повече относно оригинерното придобивно основание по чл. 33, ал. 3 ЗЗД вж. у Кънев, И. Частноправни последици от недействителността на сделките. С.: Нова Звезда, 2021, 215-217, както и цитираните там автори. Изключителната норма в материята на унищожени сделки (чл. 33, ал. 3 ЗЗД) се определя в съдебната практика като случай на фингирано правоприемство – вж. мотивите на Определение № 432 от 08.07.2016 г. по гр. д. № 2393/2016 г., I ГО на ВКС и Определение № 36 от 21.01.2015 г. по гр. д. № 6170/2014 г., I ГО на ВКС.
[3] Подробности във връзка с необходимите предпоставки, водещи до прилагане нормата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, вж. Пак там, 217-222.
[4] Така Стефанов, Г. Гражданско право. Обща част. Софи-Р, 1995, 168-169, още и Йосифова, Т. Цит. съч., с. 104.
[5] В теорията се говори още и за „съхраняване“ правата на третите лица по реда на чл. 33, ал. 3 ЗЗД – вж. Богданова, И. По някои материалноправни и процесуалноправни въпроси на симулативните сделки. – достъпна на https://gramada.org/, бел. под линия № 28, Василев, И. Действие на вписването по българското вещно право. С.: Нова Звезда, 2018, с. 55.
[6] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 569.
[7] Вж. Стефанов, Г. Цит. съч., с. 169, също и Василев, И. Цит. съч., с. 265. Последният дори застъпва тезата, че „добросъвестността се предполага до доказване на противното“ – Пак там, с. 266.
[8] Така Малчев, М. Унищожаемост на гражданскоправните сделки. С.: Сиела, 2013, с. 263.
[9] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Дял II. С.: Наука и изкуство, 1973, с. 297, който също застъпва тезата за нуждата от налична добросъвестност у третото лице, за да запази правата си по чл. 33, ал. 3 ЗЗД.
[10] Вж. напр. мотивите на Решение от 31.07.2009 г. по гр.д. № 21/2009 г. на ОС Разград, също на Решение № 546 от 30.05.2014 г. по гр. д. № 796/2014 г. на ОС Бургас и Решение № 816 от 23.09.2014 г. по гр. д. № 4426/2013 г. на РС Велико Търново, влезли в сила.
[11] Василев, Л. Българско вещно право. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 1995, с. 607.
[12] Пак там, с. 608.
[13] За съжаление не ми е известно съществуването на съдебна практика, разглеждаща в детайли поставения в изложението проблем относно изискването за наличие на добросъвестност у третото лице в хипотезата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД, още повече такава, застъпваща тезата, че не следва да се поставя подобно „изискване“ за добросъвестност, за да съхрани правата си третото лице. Действително е налице посочената в бел. под линия № 10 практика, но в цитираните съдебни актове въпросът е разгледан по-скоро инцидентно, отколкото задълбочено, разглеждайки други хипотези на запазване права на трети лица, уредени в гражданското ни законодателство).
[14] Подобно схващане се застъпва и у Таджер, В. Цит. съч., с. 297.
[15] В тази връзка бих искал да изкажа благодарност на доц. д-р Мирослав Димитров за направените от него бележки по повод на изследвания в изложението въпрос.
[16] Разбира се, отделен е въпросът дали в посочените разпоредби от ЗЗД в термина „добросъвестност“ е вложено едно и също съдържание от законодателя. Този проблем също по обясними причини остава извън обхвата на изложението. Различните значения на термина „(не)добросъвестност“, използвани от законодателя в разпоредбите на ЗЗД и ЗС, се отчитат и от доц. Кр. Таков в Закон за задълженията и договорите. Анотации от Кристиан Таков. С.: Сиби, 2010, с. 9, бел. под линия № 54.
[17] Правилото на чл. 33, ал. 3 ЗЗД позволява да се съхранят придобитите права от третото лице, когато вписването на придобивния му акт е било извършено в момент, предхождащ вписването на искова молба за унищожаване на сделката по смисъла на чл. 33 ЗЗД – в този смисъл се изказва Василев, Л. Цит. съч., 607-608. Обратно Василев, И. Цит. съч., с. 265, според когото „конкуренцията между правата на ищеца и на приобретателя не трябва да се решава изцяло на плоскостта на поредността на вписванията на тези актове“.
[18] Съгласно цитираната разпоредба „този иск (искът за унищожение, по причина на повреда – има се предвид чрезмерна повреда – бел. моя – И. К.), когато той се допуска не произвежда действие във вреда на трети лица, които са придобили права върху недвижимите имущества, преди зарегистрирането на исковата молба“.
Ивайло Кънев – съдия в РС Айтос, д-р по гражданско и семейно право
Подобни статии
КАКЪВ Е РЕДЪТ ЗА ЗАЩИТА НА КРЕДИТОРА ПРИ ПОСЛЕДВАЩА РАЗПОРЕДИТЕЛНА СДЕЛКА, ИЗВЪРШЕНА ОТ ТРЕТОТО ЛИЦЕ, В ЧИЯТО ПОЛЗА ДЛЪЖНИКЪТ МУ СЕ Е РАЗПОРЕДИЛ С ИМУЩЕСТВОТО СИ?
ПРОБЛЕМЪТ С ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ ПРИ ЕКСЦЕС И ПРЕКИЯ ИСК НА ТРЕТОТО УВРЕДЕНО ЛИЦЕ СПРЯМО ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ
Възраженията, които застрахователят може да прави на третото увредено лице при задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите
ПРЕГЛЕД НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТТА ДА СЕ НАЛАГА ОБЕЗПЕЧИТЕЛНА МЯРКА СПИРАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО ПО РЕДА НА ЗОЗ
Относно отговорността на заложния кредитор при продажба по реда на чл. 37 от ЗОЗ на движими вещи, които не принадлежат на залогодателя
