УНИЩОЖАЕМОСТ НА СДЕЛКИТЕ – НЯКОИ РАЗМИСЛИ

ВТОРА ЧАСТ

В част първа на настоящето изложение бе посочена константната практика на ВКС, съгласно която тригодишната давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД за релевиране на унищожаемостта на сделка, сключена от лице, което към момента на сключването й не е могло да разбира или ръководи постъпките си тече от датата на извършване на сделката. С нормата на чл. 32, ал. 3 ЗЗД законодателят е предвидил правната възможност лицето, чието волеизявление е опорочено да се защити чрез възражение срещу сделката, страдаща от недостатък, когато насрещната страна търси по съдебен ред реализация на субективното си право, произтичащо от нея. На практика засегнатото лице често е лишено от правото си да се защити, когато три годишният срок е изтекъл преди то да бъде поставено под запрещение или преди да оздравее от психичното си заболяване, тъй като престацията по опорочената сделка е изпълнена в момента на сключването й – собствеността върху имота, принадлежал на ощетеното лице е транслирана с изповядването на нотариалния акт, владението е предадено, паричната сума е престирана и т.н. В практиката на ВКС внимание заслужава решение № 59 от 24.07.2013г. по гр.д. № 392/12г., IV ГО, с което е уважен иск по чл. 31 ЗЗД в хипотезата на злоупотреба с право, когато ползващата се от сделката страна, знаейки състоянието на насрещната страна, която не е била поставена под запрещение, е изчакала да изтече срокът по чл. 32, ал. 2 ЗЗД и след това е предприела действия по изпълнение на договора за покупко-продажба, като е отстранила засегнатото лице от имота чрез изнасяне на багажа му на улицата, а след това е прехвърлила имота на трето лице. Ощетеното лице е предявило иск с правно основание чл. 31 от ЗЗД за унищожаване на покупко-продажбата. Ответната страна е направил възражение за погасяване на правото на иск по давност. Съставът на ВКС е основал извода си за основателност на иска по съображения, че ответникът по делото е знаел към момента на сключване на сделката какво е състоянието на съконтрахента му, поради което е недобросъвестен. Счел е, че е налице злоупотреба с право, която е недопустима за правовия ред и е приел, че тригодишния давностен срок тече не от датата на сключване на сделката, а от датата, на която ищецът е отстранен от имота от съдоговорителя и семейството му. Мотивирал се е, че купувачът по атакуваната продажба е упражнил превратно правата си, тъй като не е потърсил изпълнение чрез законово предвидените средства и по този начин е поставил в невъзможност ищецът да защити правата си чрез възражение за унищожаемост и поради наличието на злоупотреба с право е приел, че срокът за защита по чл. 31, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на отстраняването на продавача от прехвърления от него имот. Това разрешение, макар и справедливо, обаче не дава генерално разрешение на проблема, тъй като се отнася само до случаите на злоупотреба с право. При липса на такова превратно упражняване на права, съдилищата, следвайки постоянната практика на ВКС, съгласно която давността тече от датата на сключване на атакуваната сделка, ще приемат, че е налице погасяване на правото на иск поради изтекла давност. Разрешението в соченото решение може да се приложи само в хипотезите, когато насрещната страна по сделката е знаела за състоянието на съконтрахента си, но не дава отговор на проблема в по-честите случаи, тъй като психическите заболявания са от такъв характер, че те трудно могат да бъдат установени от неспециалист и в тези случаи лицата, които не разбират или не могат да ръководят постъпките си ще бъдат лишени от защита. В правната доктрина основателно се подлага на критика действащата нормативна уредба и практиката на ВКС. Проф. Иван Русчев аргументира тезата, че разпоредбата на чл. 31 ЗЗД трябва да бъде тълкувана ограничително и в приложното й поле следва да попадат само случаите, в които състоянието на невъзможност да се разбират или ръководят постъпките е краткотрайно. Според автора случаите, в които състоянието на лицето с опорочено волеизявление е трайно следва да попадат в обхвата на чл.26, ал. 2 ЗЗД, защото в противен случай се стига до социално несправедливи резултати – активно легитимираното лице с трайно отсъствие на воля, но непоставено под запрещение и като такова формално дееспособно, никога няма да предяви иск за защита на правата си в рамките на давностния срок, поради това, че с оглед характера на заболяването му то няма шанс да се възстанови. /1/ Съдия Константин Кунчев критикува становището на различни състави ВКС, според което разпоредбите, предвиждащи спиране на давност са императивни и изключителни, на което основание те не могат да бъдат прилагани по аналогия за запълвани на празнотите в правната регламентация на давността за предявяване на иск за унищожаемост и нейното течение не може да бъде спирано в хипотезите, в които лицето с опорочена воля е формално дееспособно, поради непоставяното му под запрещение, но на практика продължава да не е в състояние да изявява разумна воля, които съображения са развити с решение № 153 от 09.10.2015г. по т.д. № 2304/14г. на 1 т.о., решение № 200 от 22.12.2014г. по т.д. № 4529/13г. на 1 т.о. и решение № 232 от 02.05.2012г. по т.д. № 782/2010г. на 2 т.о. Според Кунчев, е допустимо да се приложи по аналогия нормата на чл. 115, б „е“ ЗЗД, съгласно която давност не тече за лицата докато са непълнолетни и поставени под запрещение до назначаването на законен представител или попечител и шест месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността. Излага съображения, че популярното правило, че изключителните разпоредби (включително относно спирането и прекъсването на давността) не подлежат на разширително тълкуване се гради на логическа грешка и че е неправилно разбирането, че разпоредбата относно спирането на давността е процесуална, което прави аналогията недопустима (всъщност това разбиране, макар и широко разпространено няма легална опора в ЗНА – бел. моя). Според автора, логическата грешка се изразява в приемането от различните състави на ВКС на изключителния характер на разпоредбата без да се извърши нейното тълкуване и че доводите срещу прилагането по аналогия на чл. 115, б „е“ ЗЗД водят до резултат противоречащ на целта на закона – давност да не тече, когато са налице обективни причини, възпрепятстващи титуляра на субективното право да го защити пред съд. К. Кунчев прави и предложение de lege ferenda да се добави нова б. „з“ в чл. 115 ЗЗД, която да гласи, че давност не тече, докато съществува каквато и да е обективна причина, която прави невъзможно носителят на субективното право да го упражни. /2/ Законодателното предложение заслужава да бъде подкрепено, като създаващо гаранции за правото на защита на ощетените лица и равнопоставеност на страните. Сходна е регламентацията в чл. 4:113 PECL и чл. 3.15 от Принципите на УНИДРОА, които предвиждат, че известие за унищожение следва да се направи в срок, който започва да тече откакто страната, която унищожава е узнала или е трябвало да узнае съответните факти или откакто е могла да действа свободно. Съдия Михаил Малчев също изтъква, че интересите на формално дееспособните лица, при които невъзможността за разбиране или ръководене на действията е трайно състояние, могат сериозно да пострадат от несвоевременното им поставяне под запрещение. Като причина той също сочи, че срокът за иска за унищожение започва да тече от извършването на сделката, а не от вдигане на запрещението, което създава предпоставки давността за унищожение на сделката да изтече, без лицето да е в състояние да се защити. /3/ Съдия Малчев прави предложение за изменение на закона с подобна на чл. 33, ал. 3 ЗЗД норма, като се добави изискване към третите лица да са били добросъвестни – да не са знаели за основанието за унищожаемост. В тази връзка предлага към чл. 31 ЗЗД да бъде добавена нова алинея 3, която да гласи: „Унищожението поради невъзможност за разбиране или ръководена на действията си не засяга правата, придобити от трети добросъвестни лица преди вписването на исковата молба“. /4/ Не считам, че такава законодателна промяна е удачна, тъй като с нея ще се регламентират правата на третите лица, придобили правата от насрещната страна по сделката, без да се регламентира правоотношението между лицето с опорочена воля и съконтрахнта му. Дори редакцията на текста да се „изчисти“, не следва поради формалния аргумент за правна сигурност, лицата, които страдат от умствен дефицит да губят правата си дори съдоговорителят им да е бил добросъвестен и да не е знаел, че те страдат от слабоумие или душевна болест. Не е такава и целта на закона – именно заради нежеланието на законодателя такива сделки да остават в правния мир, когато тяхното запазване не е желано от засегнатото лице, той е предвидил възможността последният да се защити и след давностния срок чрез възражение за унищожаемост. В съдебната практика също се акцентира върху необходимостта от законова промяна. С решение № 157 от 24.06. 2015г. по гр. д. № 252/14г. на ВКС, 3 г.о. е поддържано, че „в случая справедливият резултат не може да бъде постигнат без създаване на нарочна законодателна уредба, уреждаща настоящата хипотеза. За разлика от законодателя, който следва да намери начина, по който да защити интересите на лицата, които поради заболяване са неспособни сами да се защитят, съдът може само да прилага вече създадените правни норми, с което гарантира правната сигурност.“ С оглед охрана на интересите на лицата с разтроено съзнание законовото изменение е безспорно необходимо, тъй като настоящата уредба създава социално нетърпим поради своята несправедливост резултат. Предложението на К. Кунчев следва да се възприеме от законодателя като гарантиращо справедлива и равнопоставена регламентация. Аз също правя предложение de lege ferenda да бъдат обособени два фактически състава: първият – когато състоянието на невъзможност да се разбират или ръководят постъпките е трайно, това състояние да е основание за нищожност на сделката поради липса на воля, а когато разстройството на съзнанието е с кратковременен характер (поради алкохолна или наркотична интоксикация, нервен срив и др.) да се запази унищожаемостта на сключените в това състояние сделки, поради временния характер на състоянието и възможността на лицето след бързото му възстановяване да прецени дали желае да запази правните последици на сделката или да се намеси в правната сфера на съдоговорителя си като я унищожи. Сходно предложение е правено от проф. Василев. /5/ Той обаче предлага изцяло сделките, извършени от лица, неспособни по смисъла на чл. 31 от ЗЗД да се извадят от унищожаемите сделки и да се прехвърлят към сделките, нищожни поради липса на съгласие по чл.26, ал.2 от ЗЗД. Считам, че в този вариант законовата промяна е нецелесъобразна, тъй като в този случай ще бъдат изначално недействителни и сделките, сключвани от лица, чието съзнание е само временно замъглено, поради което за разлика от душевно болните и слабоумните ще могат своевременно адекватно да защитят правата си и с регламентацията на нищожността и на тези сделки ще се накърни правната сигурност. Обърнах се с предложение за иницииране на законова промяна към Министъра на правосъдието, към Комисия по взаимодействието с неправителствените организации и гражданите и Комисия по правни въпроси към НС и към Омбудсмана на Република България. С писмо изх. № 1066/22.02.2018г. Омбудсманът ме уведоми, че в качеството си на обществен защитник се е обърнал към Председателя на НС с препоръка в подкрепа на аргументираното предложение. /6/ С писмо изх. № 08-00-19/22.01.2018г. Заместник министъра на правосъдието бланкетно разясни каква е процедурата съгласно ЗНА за изменение на закона и акцентира на важната функция на сроковете на давността да създават правна сигурност. /7/ Към настоящия момент няма законодателна воля да се предприемат законови промени, което оставя широко поле за злоупотреби с болни хора от имотната мафия и от недобросъвестни техни близки. Законодателното разрешение в ЗЗД от 1950г. не съответства на изменените обществени отношения и на въведените с ГПК от 2007г. институт на заповедното производство по чл. 417 ГПК и чл. 429, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 429, ал. 3 от ГПК изпълнителният лист срещу главния длъжник разпростира субективните си предели спрямо лицата, учредили залог или ипотека за обезпечение на чужд дълг, т.е. срещу тяхното заложено или ипотекирано имущество може да бъде насочено принудителното изпълнение за дълга на главния длъжник без те да са страна в заповедното производство, респ. в производството по чл. 422 ГПК. Предмет на настоящия анализ е института на заповедното производство, но за пълнота на изложението соча, че аналогични проблеми, като анализираните ще възникнат и когато ищецът е пристъпил направо към исково производство срещу главния длъжник, независимо дали защото не е правоимащо лице по чл.417 ГПК или защото е избрал да не се ползва от този облекчен ред за събиране на вземането си. В хипотезата на снабдяване с изпълнително основание по реда на чл. 417 ГПК, собственикът на ипотекирания имот или на заложеното имущество, срещу който не е водено съдебно производство не може да се защити чрез възражение по реда на чл. 32, ал. 3 ЗЗД в случаите, в които производството по чл. 417 ГПК е образувано след изтичане на тригодишния давностен срок по чл. 32, ал.2 ЗЗД. Налице е празнина в закона, която може да бъде запълнена по аналогия съобразно основните начала на правото. Основен принцип в правото, който е и конституционно закрепен е принципът за равнопоставено третиране на правните субекти (чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от КРБ). Въвеждайки разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД законодателят, от една страна, е гарантирал правната сигурност и стабилитета в гражданските правоотношения, като е предвидил тригодишна давност, в рамките на която лице, страдащо от умствен недъг може да се защити, като инициира съдебно производство, която както бе посочено съгласно практиката на ВКС тече от сключването на сделката в случаите, в които това лице не е поставено под запрещение. От друга страна, той е предвидил процесуално средство за защита на ощетеното лице, когато другата страна е предприела действия по съдебно реализиране на вземането си, чрез възможност след изтичането на давността, то да отрече с обратна сила действието на правата и задълженията, които изграждат съдържанието на опорочената сделка чрез предявяване на възражение, което не е ограничено със срок. Такава възможност не може да бъде отречена и на страните по обезпечителните сделки, спрямо които е възможно принудително осъществяване на задължението по реда на чл. 429, ал. 3 от ГПК. Приемането на обратното би довело до поставянето на тези лица в по-неблагоприятно положение от тези, които са ответници по исково производство. От една страна, спрямо тях ще е приложим облекченият ред за реализиране на задължението, а от друга страна, ако той е предприет в давностния срок за това реализиране, но след изтичането на срока по чл. 32, ал. 2 ЗЗД – те ще са лишени от възможността да атакуват унищожаемата сделка. Считам, че чрез тази непълнота в закона се стига до нарушаване на правата на гражданите, страдащи от слабоумие или психическо заболяване, като ако им се откаже упражняване на правото им на защита с аргумент, че правото им на иск е погасено, те ще бъдат третирани неравноправно с другите правни субекти в сходни хипотези, които са ответници по заведени срещу тях искове и ще се стигне до несправедлив и неприемлив за една правова държава социален резултат. Считам, че празнотата на правото следва да се преодолее като на тези лица им се признае правото на иск, като се приеме, че за тях давностният срок тече от датата, на която принудителното изпълнение е насочено срещу ипотекиратото или заложеното имущество, защото това е моментът, в който заложният или ипотекарният кредитор предприемат действия, с които искат да се ползват от обезпечителната сделка. В заключение, изложеното сочи, че действащата нормативна уредба, регламентираща давността по чл.32, ал.2 от ЗЗД не защитава адекватно интересите на лицата с трайно разстроено съзнание и създава благодатно поле за имотни измами и други злоупотреби с тези социално уязвими лица. Юридическата общност от години алармира за необходимостта от законова промяна. Надявам се, че изложението ще предизвика нови дискусии и отново ще постави на дневен ред въпросът за законодателно изменение. /1/ Иван Русчев, „За съотношението между чл. 26, ал.2 и чл.31от ЗЗД в светлината на съдебната практика“, с.17-18, “Търговско и конкурентно право, 2009г., № 7; /2/ Константин Кунчев, „Изчерпателни ли са основанията за спиране на давността?“, с. 21 -24, „Предизвикай давността“, 2017 г.; /3/ Михаил Малчев, „Унищожаемост на гражданско-правните сделки“, с. 217, 2013 г.; /4/ Михаил Малчев, „Унищожаемост на гражданско-правните сделки“, с. 130, 2013 г.; /5/ Любен Василев, с. 313, „Гражданско право. Обща част“, 1993 г.; /6/ писмо изх. № 1066/22.02.2018г. на Омбудсмана на Република България; /7/ писмо изх. № 08-00-19/22.01.2018г. на Министерство на правосъдието.

Автор: Десислава Филипова