УНИЩОЖАЕМОСТ НА СДЕЛКИТЕ – НЯКОИ РАЗМИСЛИ

ПЪРВА ЧАСТ

Настоящото изложение има за цел да даде разяснения за случаите на прилагане на разпоредбата на чл.31 от ЗЗД, да се представи обобщение на практиката на ВКС относно унищожаемостта на правните сделки по реда на посочения текст, след което да подложи на критичен анализ същата. Във втората му част ще анализирам конкретни предложения de lege ferenda за изменение на правилата относно давността. Освен това, ще изложа становище за хипотезите, в които насрещната страна не предявява иск за изпълнение на уговореното след изтичане на давностния срок, поради което ощетената страна, чиято воля страда от порок, е лишена от възможността да се защити като противопостави правоунищожаващо възражение, което създава условия за увреждане на интересите на лица, които не са били поставени под запрещение в рамките на давностния срок поради липса на близки, които да се грижат за интересите им или поради това, че близките им злоупотребят с положението им. Член 31, ал. 1 от ЗЗД постановява, че е унищожаем договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. С иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД се упражнява потестативното право на унищожаване на сделка, сключена с лице, чиято воля е опорочена и така едностранно се предизвиква промяна в правната сфера на съконтрахента, чиято воля не страда от порок. В хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД е налице невъзможност да се волеобразува по причини, дължащи се на душевна болест или слабоумие, когато лицето формално се води дееспособно, т.е. не е поставено под запрещение или когато не разбира свойството и значението на сключвана сделка или не може да ръководи действията си по причини, които са с временен характер – алкохолно опиянение, въздействие на наркотици и др. Без значение е продължителността на това състояние. Същественото е към момента на извършване на сделката лицето да не е действало съзнателно и разумно. При преценката дали са налице елементите на фактическия състав на конститутивния иск по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД се прилагат два критерия – медицински – обективното волево и интелектуално състояние на лицето, в чиято полза се иска унищожаване на опорочената сделка и правен – дали това състояние е довело до невъзможност това лице да разбира или да ръководи действията си. Двете предпоставки са предвидени алтернативно – едно лице може да разбира действията си, но да не може да ги ръководи. Невъзможността на едно лице да разбира действията си означава то да не е способно да осъзнае съдържанието на постъпките си или правните им последици, а при невъзможност да ги ръководи е накърнен волевият му процес, налице е дефицит в протичането му. Обективното състояние на лицето с опорочена воля може да се дължи на слабоумие (тежка или дълбока олигофрения или деменция, възникнала например като следствие на артеросклероза) или на душевна болест, т.е. на различните психични заболявания (шизофрении и др. подобни). Преобладаващата съдебна практика приема, че неспособността на лицето да разбира или ръководи действията си може да се дължи и на други причини като въздействие на упойващи вещества (алкохол, наркотици), състояния, съпътствани от продължителна силна болка (например помрачено съзнание, вследствие на силни болки от раково заболяване последен стадий), черепно-мозъчна травма и др. подобни (в този смисъл решение № 374 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 1792 / 2015 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 113 от 31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/2010 г. на ВКС, решение № 292 от 07.04.2009 г. по гр. д. № 872/2008 г. на ВКС и др.). В хипотезата на чл. 31 от ЗЗД попадат и случаите, в които съзнанието или волевият процес на правещия волеизявлението не протичат нормално поради различни зависимости – хазартна и др., както и при нервни кризи, непоносимост към дадено лекарство и др. подобни. Съществува разбиране, че основанието на иска по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД е само слабоумието или душевната болест. Този извод съдът формира при систематично тълкуване на ал. 1 и ал. 2 на чл. 31 ЗЗД, като съдебният състав на ВКС (решение № 117 от 28.10.1999 г. по гр. д. № 425/99 г. , II г. о. на ВКС, докладчик съдията Борислав Белазелков) аргументира, че от връзката на двете норми се извежда, че неспособността да се формира правно валидна воля по смисъла на ал. 1 следва да се дължи единствено на слабоумие или душевна болест, тъй като само в този случай е възможно поставянето под запрещение. С този довод е изведено становището, че случаите на тежка алкохолна или наркотична интоксикация и други подобни, които стоят вън от случаите на слабоумие или душевна болест се субсумират под хипотезиса на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, а не под този на чл.31, ал.1 от ЗЗД. Този извод е изолиран и не следва да бъде споделян, тъй като нормата на чл. 31, ал. 2 ЗЗД не извежда като единствена предпоставка за унищожаемостта на сделка след смъртта на страната с опорочена воля инициирането на производство за поставянето й под запрещение. Разпоредбата съдържа и втора предпоставка, която не е анализирана от състава на ВКС, който е изследвал единствено първото изискване на нормата. Втората предпоставка, визирана в ал. 2 на чл. 31 ЗЗД е доказателството за недееспособността на страната да произлиза от опорочения договор. От съдържанието на опорочения договор може да е видно, че макар лицето с опорочена воля да не е страдало от слабоумие или душевна болест, същото е било в състояние на алкохолно опиянение или друго временно състояние, възпрепятстващо го да формира адекватна преценка или да изрази воля дали желае да настъпят правните последици на сключваната сделка. С оглед на тези съображения посоченото каузално тълкуване на състава на 2-ро гражданско отделение на ВКС на нормите на чл. 31, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД не съответства на тяхното действително съдържание, а формираният извод, че само душевната болест или слабоумието могат да бъдат причина страната по сделка да формира валидно воля за сключването й, е незаконосъобразен. С иска по чл. 31 ЗЗД могат да бъдат атакувани и едностранни сделки като пълномощно, запис на заповед и др., което следва по арг. от чл. 44 ЗЗД, който урежда съответната приложимост на правилата относно договорите и към едностранните сделки. За да бъде разгледан иск с правно основание чл. 31 ЗЗД, е необходимо да е налице правен интерес от унищожаването на сделката, страдаща от недостатъци. Лицето, чиято воля страда от порок, има интерес да получи правна защита чрез иска по чл. 31 ЗЗД, само ако незасегнатата от порока страна претендира да се ползва от унищожаемия договор. Ако незасегнатата от порока страна не претендира изпълнение, унищожаването на договора чрез иск е излишно и поради това увреденото лице няма легитимен интерес от търсенето на конститутивната защита (така решение № 380 от 15.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1015/2011 г., IV г. о., ГК, решение № 59 от 24.07.2013г. по гр.. № 392/12г. на ВКС, 4 г.о.). Когато волеизявлението при упълномощаването като едностранна сделка е опорочено, този порок не би имал правно значение, ако учредената представителна власт не бъде упражнена, респ. заинтересованият няма да има правен интерес да иска прогласяването на недействителността на такава овластителна сделка (така решение № 75 от 15.06.2017 г. по гр. д. № 2750 / 2016 г. на ВКС, IV ГО). При наличие на умствен или волеви дефект при даване на мандат да бъдат извършвани правни сделки, пълномощното може да бъде оттеглено и оттеглянето дава достатъчна защита на упълномощителя. Ако след оттегляне на упълномощаването бъде извършена сделка от мнимия представител, тя няма да бъде нищожна, а ще бъде висящо недействителна и няма да поражда правни последици между него и мнимо представлявания, който може да предяви установителен иск за прогласяване на окончателната недействителност на договора, сключен без представителна власт /т. 2 от Тълкувателно решение от 12.12.2016г. по т.д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС/. В съдебната практика е разглеждан многократно въпросът кога е осъществен фактическият състав на чл. 26, ал.2 от ЗЗД или фактическият състав на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, като преобладава разбирането, че след като сделката е сключена от дееспособно лице, което не е могло да разбира или да ръководи действията си, тя не може да бъде квалифицирана като нищожна поради липса на съгласие по чл.26, ал.2 от ЗЗД, защото при тази хипотеза законът има предвид съзнателна липса на съгласие, когато изявлението е направено несериозно – без намерение за обвързване или на шега, поради упражнено насилие или друга причина. При несъзнавано даденото съгласие, изразено от лице, което макар и формално дееспособно не е могло да разбира или да ръководи действията си, се прилагат правилата за унищожаемостта по чл. 31, ал. 1 ЗЗД / В този смисъл са решения на ВКС № 6 от 31.01.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г., № 120 от 05.11.2012 г. по търг. д. № 379/2011 г., № 309 от 14.07.2011г. по гр.д. № 1890/2010г. IV г.о., № 129 от 18.02.2010 г. по гр. д. № 1758/2008 г., № 249/23.07.2010г. по гр.д. № 92/2009г. IV г.о. ВКС; № 949/07.09.2010г. по гр.д. № 653/2009г., № 488/ 07.10.2003г. по гр.д. № 11/2003г. I г.о. ,№ 1117/28.12.99 по гр.д. № 425/99 на II г.о., № 1344/1.08.2002 по гр.д. № 1864/2001 на IV г.о., № 488/7.10.2003 по гр.д. № 11/2003 на I г.о., № 556/13.06.2006 по гр.д. № 472/2005 на II г.о., № 340/9.05.2006 по гр.д. № 276/2005 на II г.о, № 251//9.05.2006 по гр.д. № 173/2005 на II г.о./. Обективното психо-физично състояние на увреденото лице се доказва с всички доказателствени средства – писмени документи, свидетелски показания, съдебно-психиатрични и/или съдебно-психологични експертизи, обяснения на страните. ВКС се е произнесъл по въпроса какъв е характерът на медицинските документи, удостоверяващи здравословното състояние на лицето, издавани по искане на самото лице – дали те са официални или частни документи и каква е доказателствената им сила – материална обвързваща сила или формална с оглед правилото за разпределение на доказателствената тежест при оспорването им. По поставения правен въпрос, ВКС е извел разрешението, че медицински документ, удостоверяващ здравословното състояние на лицето, издаден по искане на самото лице, е частен документ съгласно чл.180 ГПК, ползва се само с формална доказателствена сила – че материализираното в него писмено изявление е направено и че то изхожда от лицето, сочено за негов автор (така решение № 17 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 339/2011г. на ВКС). Затова оспорването на истинността на такъв документ по реда на чл.193 ГПК може да се извърши единствено при оспорване на авторството му. В случай че се оспорва удостовереното относно психо-физичното състояние на страна по сделка (оспорване на съдържанието му), производство по чл.193 ГПК не следва да бъде откривано, тъй като документът не се ползва с материална доказателствена сила. При оспорване на истинността (т.е. на автентичността) на такъв частен документ, тъй като същият не носи подписа на страната, която го оспорва, а носи този на медицинското лице – негов издател, съгласно чл. 193, ал. 3, изр.2 ГПК тежестта за доказване истинността му пада върху страната, която го е представила. Верността на съдържанието следва да се преценява като това на всеки частен документ – по вътрешно убеждение и съвкупно с останалите доказателства съгласно чл. 12 ГПК Въпросът има голямо практическо значение, тъй като в практиката са чести случаите, в които близки на лицето, страдащо от умствен дефицит или лица от имотната мафия чрез свързани с тях медици си създават „услужливи“ на тях медицински документи, че лицето е годно да волеобразува и с цел да използват тези документи при евентуален бъдещ съдебен спор. Съобразно изведеното в горепосоченото съдебно решение, такъв медицински документ не може да се противопостави на лицето с опорочена воля. Медицинските епикризи, съставени в деня на изписването на пациент от лечебно заведение за болнична помощ или от дом за медико-социални грижи съобразно условията на чл. 24 от Наредба № 49/18.10.2010 имат характера на официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179 от ГПК, тъй като са издадени от длъжностни лица – правоспособни медици в кръга на службата им по установените форма и ред и се ползват с материална доказателствена сила относно удостовереното в тях медицинско състояние на страдащия от умствен или психически дефицит. Като такива, те имат обвързваща съда доказателствена сила относно удостоверените факти за наличие на психическо заболяване или слабоумие. Когато страна по делото се домогва да докаже, че удостовереното в епикризите не отговаря на действителното умствено и психическо състояние на лицето, т.е. когато се опровергава материалната им доказателствена сила – дали удостоверителните волеизявления на медицинското лице отговарят на действителното фактическо положение, следва да бъде открито производство по реда на чл. 193 ГПК по оспорване на експертизите. Оспорването на удостоверителните изявления на медика в производството по чл. 193 ГПК се различават от оспорване на съдържанието на официален документ по чл. 164, ал. 1, т. 2 от ГПК, при които е забранено да се изслушват свидетелски показания. В тази последна хипотеза, издателят на документа се домогва да докаже, че макар и от външна страна изявлението му да е истинско /т.е. действително е направено/, то не отговаря на обективната действителност. При оспорване на истинността на документ по реда на чл. 193 ГПК, страна в процеса, която не е издател на документа, който й се противопоставя цели да докаже, че удостовереното с него обстоятелство не съответства на материалната действителност. Оспорването на удостовереното относно медицинското състояние на страната по унищожаваната сделка съставлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване на неистинността на документа (тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК). Поради характеристиката му на инцидентен установителен иск, със сила на присъдено нещо се решава спорът относно истинността на удостовереното (съдържанието) или автентичността на медицинския документ. Съгласно чл. 193, ал. 1 ГПК, заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен, а когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседание. Ако документът е представен с исковата молба, ответникът следва да извърши оспорване с отговора по чл. 131 ГПК. В първото по делото заседание, ищецът има право да представи документи във връзка с възраженията на ответника в отговора на исковата молба, а ответникът има право да представи документи, които е пропуснал да представи с отговора (чл. 143, ал. 2 ГПК). В същото съдебно заседание, съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, съдът прави доклада по делото, в който постановява как се разпределя доказателствената тежест. В това заседание страните за пръв път узнават осъществяването на кои юридически факти следва да докажат, поради което могат да отстранят своите пропуски да представят с исковата молба или с нейния отговор медицински документ. Ответникът може да поиска допълнителен срок за представянето за представянето на медицински документ по реда на чл. 144, ал. 1 ГПК. Инцидентното оспорване на истинността на документа може да бъде извършено в рамките на висящия исков процес по чл. 31 ЗЗД като защита срещу доказателствената сила на медицинския документ, в който страната, на която той се противопоставя има право да оспори истинността му, домогвайки се да докаже, че той е неистински (чл. 193 ГПК), но може да бъде извършено и преди образуване на делото, когато страната предявява установителен иск за истинността на документа – чл. 124, ал. 4 ГПК, а ако вече е образувано производство за унищожаване на опорочената сделка –образуваното конститутивно производство следва да бъде спряно до решаване на въпроса за оспорения документ. Ако страната е пропуснала в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК да оспори противопоставен й документ, възможността й за оспорване се преклудира, включително по реда по чл. 124, ал. 4, изр.1 ГПК (тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012г. по т.д. № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС). Единствената процесуална възможност в тази хипотеза е страната да поиска възстановяване на срока за оспорване, ако пропускът й се дължи на уважителни причини или непредвидени обстоятелства. На следващо място, в производството по иск за унищожение на сделка задължително трябва да участват всички страни по нея, като за конституирането им съдът е длъжен да следи служебно (така решение № 487/11 от 09.01.2012г. по гр. д № 1764/10г. на ВКС, ГК, ІV г.о.) Налице е задължителна пасивна процесуална легитимация, тъй като унищожаването на договора следва да има действие спрямо всички страни по него. Правилата, по които се определя размера на дължимата държавна такса са уредени по задължителен начин с разрешенията по т.д. № 4/14г. на ОСГТК на ВКС. С т. 1 б от Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГК на ВКС изрично се прие, че държавната такса по исковете по чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК за унищожаване на правни сделки се определят по правилото на чл. 71, ал. 2 от ГПК не само когато са с предмет вещно право, но и когато са облигационни. Това означава, че когато се атакува облигационна сделка (например ипотечен договор, предварителен договор и т.н.) като сключена от лице, което не е могло да разбира или ръководи действията си поради умствената си или психическа негодност, държавната такса се определя в размер на ¼ от стойността на сделката, а не в размер на 4 % от нейната стойност. Съгласно чл.32 ал.2 от ЗЗД правото да се иска унищожаване на сделка в хипотезите по чл. 27 до чл. 31 ЗЗД се погасява с тригодишна давност. Началото на течението на погасителната давност е момента на изискуемостта на вземането, произтичащо от опорочената сделка, респ. на настъпването на друг юридически факт, определен в закона, до настъпването, на който давностният срок не тече. В закона е определен един общ факт, определящ началото на течението на погасителната давност за релевиране на унищожаемостта – денят на сключване на порочния договор и няколко специални, поставени в зависимост от основанието за унищожението и по-конкретно в зависимост от качеството на лицата, оправомощени да упражнят потестативното си право да унищожат опорочената сделка. Регламентираната специална давност касае следните лица: 1. лице, което не е навършило пълнолетие – за него правото да иска унищожение започва да тече от деня на навършване на пълнолетието; 2. поставеният под запрещение, който придобива правото да иска унищожение от деня на вдигане на запрещението; 3. лицата, които са сключили сделката при грешка и измама имат право да се иска унищожението от датата на откриване на грешката или измамата, както и 4. лицата, които са сключили сделка при заплашване, за които давността се брои от деня, в който то е престанало. За лицата, които са сключили сделката при условията на чл.31 ал.1 от ЗЗД (т.е. без да могат да разбират или да ръководят действията си, но не са поставени под запрещение) законодателят не е определил специална давност. В теорията и практиката се приема, че тъй като те са формално дееспособни, за тях е приложима общата давност, т.е. че давността започва да тече от сключване на сделката /вж. решение№ 157 от 24.06.2015г. по гр.д. № 252/14г. на ВКС, 3 г.о. , решение № 487 от 9.01.2012г. по гр.д.№ 1764/10г. на ІV г.о. и № 59 от 24.07.2013г по гр.д. № 392/12г.на ІV г.о. /. В съдебната практика е изведено разрешението, че дори и в случая, когато невъзможността на лицето да разбира и да ръководи действията си не е временна, а се дължи на заболяване, попадащо сред изброените в чл.146 ал.1 от Закона за здравето и от това заболяване лицето е страдало продължителен период от време, а не само при сключване на сделката, но по надлежния ред то не е било поставено под запрещение, давностният срок по чл.32 ал.2, във вр. с чл.31 ал.1 ЗЗД тече от сключване на сделката /така решение № 157 от 24.06.2015г. по гр.д. № 252/14г. на ВКС, 3 г.о./. Намирам, че константното буквално тълкуване на приложното поле на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, извършвано от различни състави на ВКС е неприемливо, противоречи на духа на самия закон и създава условия за ощетяване на социално уязвимите лица, чиято воля е опорочена в случаите, в които сделката е изпълнена – собствеността е транслирана, паричната престация е предадена и т.н., тъй като в тези хипотези лицето, чиято воля не страда от порок няма да предяви по съдебен ред претенцията си и правоимащото лице няма да разполага с правната възможност да се защити по реда на чл. 32, ал. 3 ЗЗД след изтичане на тригодишния давностния срок като противопостави правоунищожаващо си възражение. Поради тясното съдебно тълкуване на обхвата и смисъла на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, в гражданския оборот се запазват сделки, за сключването на които роднини и други близки, както и лица от имотната мафия се възползват от безпомощното състояние на лицата с психически недостатък, но които не са били поставени под запрещение поради липсата на загрижени близки, които да предприемат действия по ограничаване на дееспособността им. Във втората част на настоящото изложение ще извърша критичен анализ на становищата на ВКС относно давността и ще бъде изброя и коментирам процесуалните средства за защита в хипотезите по чл. 429, ал. 3 ГПК, когато изпълнителният лист разпростира субективните си предели спрямо заложния и ипотекарния длъжник, учредили обезпечението без да разбират свойството и значението на извършваната от тях обезпечителна сделка или без да могат да ръководят постъпките си. ВТОРА ЧАСТ В част първа на настоящето изложение бе посочена константната практика на ВКС, съгласно която тригодишната давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД за релевиране на унищожаемостта на сделка, сключена от лице, което към момента на сключването й не е могло да разбира или ръководи постъпките си тече от датата на извършване на сделката. С нормата на чл. 32, ал. 3 ЗЗД законодателят е предвидил правната възможност лицето, чието волеизявление е опорочено да се защити чрез възражение срещу сделката, страдаща от недостатък, когато насрещната страна търси по съдебен ред реализация на субективното си право, произтичащо от нея. На практика засегнатото лице често е лишено от правото си да се защити, когато три годишният срок е изтекъл преди то да бъде поставено под запрещение или преди да оздравее от психичното си заболяване, тъй като престацията по опорочената сделка е изпълнена в момента на сключването й – собствеността върху имота, принадлежал на ощетеното лице е транслирана с изповядването на нотариалния акт, владението е предадено, паричната сума е престирана и т.н. В практиката на ВКС внимание заслужава решение № 59 от 24.07.2013г. по гр.д. № 392/12г., IV ГО, с което е уважен иск по чл. 31 ЗЗД в хипотезата на злоупотреба с право, когато ползващата се от сделката страна, знаейки състоянието на насрещната страна, която не е била поставена под запрещение, е изчакала да изтече срокът по чл. 32, ал. 2 ЗЗД и след това е предприела действия по изпълнение на договора за покупко-продажба, като е отстранила засегнатото лице от имота чрез изнасяне на багажа му на улицата, а след това е прехвърлила имота на трето лице. Ощетеното лице е предявило иск с правно основание чл. 31 от ЗЗД за унищожаване на покупко-продажбата. Ответната страна е направил възражение за погасяване на правото на иск по давност. Съставът на ВКС е основал извода си за основателност на иска по съображения, че ответникът по делото е знаел към момента на сключване на сделката какво е състоянието на съконтрахента му, поради което е недобросъвестен. Счел е, че е налице злоупотреба с право, която е недопустима за правовия ред и е приел, че тригодишния давностен срок тече не от датата на сключване на сделката, а от датата, на която ищецът е отстранен от имота от съдоговорителя и семейството му. Мотивирал се е, че купувачът по атакуваната продажба е упражнил превратно правата си, тъй като не е потърсил изпълнение чрез законово предвидените средства и по този начин е поставил в невъзможност ищецът да защити правата си чрез възражение за унищожаемост и поради наличието на злоупотреба с право е приел, че срокът за защита по чл. 31, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на отстраняването на продавача от прехвърления от него имот. Това разрешение, макар и справедливо, обаче не дава генерално разрешение на проблема, тъй като се отнася само до случаите на злоупотреба с право. При липса на такова превратно упражняване на права, съдилищата, следвайки постоянната практика на ВКС, съгласно която давността тече от датата на сключване на атакуваната сделка, ще приемат, че е налице погасяване на правото на иск поради изтекла давност. Разрешението в соченото решение може да се приложи само в хипотезите, когато насрещната страна по сделката е знаела за състоянието на съконтрахента си, но не дава отговор на проблема в по-честите случаи, тъй като психическите заболявания са от такъв характер, че те трудно могат да бъдат установени от неспециалист и в тези случаи лицата, които не разбират или не могат да ръководят постъпките си ще бъдат лишени от защита. В правната доктрина основателно се подлага на критика действащата нормативна уредба и практиката на ВКС. Проф. Иван Русчев аргументира тезата, че разпоредбата на чл. 31 ЗЗД трябва да бъде тълкувана ограничително и в приложното й поле следва да попадат само случаите, в които състоянието на невъзможност да се разбират или ръководят постъпките е краткотрайно. Според автора случаите, в които състоянието на лицето с опорочено волеизявление е трайно следва да попадат в обхвата на чл.26, ал. 2 ЗЗД, защото в противен случай се стига до социално несправедливи резултати – активно легитимираното лице с трайно отсъствие на воля, но непоставено под запрещение и като такова формално дееспособно, никога няма да предяви иск за защита на правата си в рамките на давностния срок, поради това, че с оглед характера на заболяването му то няма шанс да се възстанови. /1/ Съдия Константин Кунчев критикува становището на различни състави ВКС, според което разпоредбите, предвиждащи спиране на давност са императивни и изключителни, на което основание те не могат да бъдат прилагани по аналогия за запълвани на празнотите в правната регламентация на давността за предявяване на иск за унищожаемост и нейното течение не може да бъде спирано в хипотезите, в които лицето с опорочена воля е формално дееспособно, поради непоставяното му под запрещение, но на практика продължава да не е в състояние да изявява разумна воля, които съображения са развити с решение № 153 от 09.10.2015г. по т.д. № 2304/14г. на 1 т.о., решение № 200 от 22.12.2014г. по т.д. № 4529/13г. на 1 т.о. и решение № 232 от 02.05.2012г. по т.д. № 782/2010г. на 2 т.о. Според Кунчев, е допустимо да се приложи по аналогия нормата на чл. 115, б „е“ ЗЗД, съгласно която давност не тече за лицата докато са непълнолетни и поставени под запрещение до назначаването на законен представител или попечител и шест месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността. Излага съображения, че популярното правило, че изключителните разпоредби (включително относно спирането и прекъсването на давността) не подлежат на разширително тълкуване се гради на логическа грешка и че е неправилно разбирането, че разпоредбата относно спирането на давността е процесуална, което прави аналогията недопустима (всъщност това разбиране, макар и широко разпространено няма легална опора в ЗНА – бел. моя). Според автора, логическата грешка се изразява в приемането от различните състави на ВКС на изключителния характер на разпоредбата без да се извърши нейното тълкуване и че доводите срещу прилагането по аналогия на чл. 115, б „е“ ЗЗД водят до резултат противоречащ на целта на закона – давност да не тече, когато са налице обективни причини, възпрепятстващи титуляра на субективното право да го защити пред съд. К. Кунчев прави и предложение de lege ferenda да се добави нова б. „з“ в чл. 115 ЗЗД, която да гласи, че давност не тече, докато съществува каквато и да е обективна причина, която прави невъзможно носителят на субективното право да го упражни. /2/ Законодателното предложение заслужава да бъде подкрепено, като създаващо гаранции за правото на защита на ощетените лица и равнопоставеност на страните. Сходна е регламентацията в чл. 4:113 PECL и чл. 3.15 от Принципите на УНИДРОА, които предвиждат, че известие за унищожение следва да се направи в срок, който започва да тече откакто страната, която унищожава е узнала или е трябвало да узнае съответните факти или откакто е могла да действа свободно. Съдия Михаил Малчев също изтъква, че интересите на формално дееспособните лица, при които невъзможността за разбиране или ръководене на действията е трайно състояние, могат сериозно да пострадат от несвоевременното им поставяне под запрещение. Като причина той също сочи, че срокът за иска за унищожение започва да тече от извършването на сделката, а не от вдигане на запрещението, което създава предпоставки давността за унищожение на сделката да изтече, без лицето да е в състояние да се защити. /3/ Съдия Малчев прави предложение за изменение на закона с подобна на чл. 33, ал. 3 ЗЗД норма, като се добави изискване към третите лица да са били добросъвестни – да не са знаели за основанието за унищожаемост. В тази връзка предлага към чл. 31 ЗЗД да бъде добавена нова алинея 3, която да гласи: „Унищожението поради невъзможност за разбиране или ръководена на действията си не засяга правата, придобити от трети добросъвестни лица преди вписването на исковата молба“. /4/ Не считам, че такава законодателна промяна е удачна, тъй като с нея ще се регламентират правата на третите лица, придобили правата от насрещната страна по сделката, без да се регламентира правоотношението между лицето с опорочена воля и съконтрахнта му. Дори редакцията на текста да се „изчисти“, не следва поради формалния аргумент за правна сигурност, лицата, които страдат от умствен дефицит да губят правата си дори съдоговорителят им да е бил добросъвестен и да не е знаел, че те страдат от слабоумие или душевна болест. Не е такава и целта на закона – именно заради нежеланието на законодателя такива сделки да остават в правния мир, когато тяхното запазване не е желано от засегнатото лице, той е предвидил възможността последният да се защити и след давностния срок чрез възражение за унищожаемост. В съдебната практика също се акцентира върху необходимостта от законова промяна. С решение № 157 от 24.06. 2015г. по гр. д. № 252/14г. на ВКС, 3 г.о. е поддържано, че „в случая справедливият резултат не може да бъде постигнат без създаване на нарочна законодателна уредба, уреждаща настоящата хипотеза. За разлика от законодателя, който следва да намери начина, по който да защити интересите на лицата, които поради заболяване са неспособни сами да се защитят, съдът може само да прилага вече създадените правни норми, с което гарантира правната сигурност.“ С оглед охрана на интересите на лицата с разтроено съзнание законовото изменение е безспорно необходимо, тъй като настоящата уредба създава социално нетърпим поради своята несправедливост резултат. Предложението на К. Кунчев следва да се възприеме от законодателя като гарантиращо справедлива и равнопоставена регламентация. Аз също правя предложение de lege ferenda да бъдат обособени два фактически състава: първият – когато състоянието на невъзможност да се разбират или ръководят постъпките е трайно, това състояние да е основание за нищожност на сделката поради липса на воля, а когато разстройството на съзнанието е с кратковременен характер (поради алкохолна или наркотична интоксикация, нервен срив и др.) да се запази унищожаемостта на сключените в това състояние сделки, поради временния характер на състоянието и възможността на лицето след бързото му възстановяване да прецени дали желае да запази правните последици на сделката или да се намеси в правната сфера на съдоговорителя си като я унищожи. Сходно предложение е правено от проф. Василев. /5/ Той обаче предлага изцяло сделките, извършени от лица, неспособни по смисъла на чл. 31 от ЗЗД да се извадят от унищожаемите сделки и да се прехвърлят към сделките, нищожни поради липса на съгласие по чл.26, ал.2 от ЗЗД. Считам, че в този вариант законовата промяна е нецелесъобразна, тъй като в този случай ще бъдат изначално недействителни и сделките, сключвани от лица, чието съзнание е само временно замъглено, поради което за разлика от душевно болните и слабоумните ще могат своевременно адекватно да защитят правата си и с регламентацията на нищожността и на тези сделки ще се накърни правната сигурност. Обърнах се с предложение за иницииране на законова промяна към Министъра на правосъдието, към Комисия по взаимодействието с неправителствените организации и гражданите и Комисия по правни въпроси към НС и към Омбудсмана на Република България. С писмо изх. № 1066/22.02.2018г. Омбудсманът ме уведоми, че в качеството си на обществен защитник се е обърнал към Председателя на НС с препоръка в подкрепа на аргументираното предложение. /6/ С писмо изх. № 08-00-19/22.01.2018г. Заместник министъра на правосъдието бланкетно разясни каква е процедурата съгласно ЗНА за изменение на закона и акцентира на важната функция на сроковете на давността да създават правна сигурност. /7/ Към настоящия момент няма законодателна воля да се предприемат законови промени, което оставя широко поле за злоупотреби с болни хора от имотната мафия и от недобросъвестни техни близки. Законодателното разрешение в ЗЗД от 1950г. не съответства на изменените обществени отношения и на въведените с ГПК от 2007г. институт на заповедното производство по чл. 417 ГПК и чл. 429, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 429, ал. 3 от ГПК изпълнителният лист срещу главния длъжник разпростира субективните си предели спрямо лицата, учредили залог или ипотека за обезпечение на чужд дълг, т.е. срещу тяхното заложено или ипотекирано имущество може да бъде насочено принудителното изпълнение за дълга на главния длъжник без те да са страна в заповедното производство, респ. в производството по чл. 422 ГПК. Предмет на настоящия анализ е института на заповедното производство, но за пълнота на изложението соча, че аналогични проблеми, като анализираните ще възникнат и когато ищецът е пристъпил направо към исково производство срещу главния длъжник, независимо дали защото не е правоимащо лице по чл.417 ГПК или защото е избрал да не се ползва от този облекчен ред за събиране на вземането си. В хипотезата на снабдяване с изпълнително основание по реда на чл. 417 ГПК, собственикът на ипотекирания имот или на заложеното имущество, срещу който не е водено съдебно производство не може да се защити чрез възражение по реда на чл. 32, ал. 3 ЗЗД в случаите, в които производството по чл. 417 ГПК е образувано след изтичане на тригодишния давностен срок по чл. 32, ал.2 ЗЗД. Налице е празнина в закона, която може да бъде запълнена по аналогия съобразно основните начала на правото. Основен принцип в правото, който е и конституционно закрепен е принципът за равнопоставено третиране на правните субекти (чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от КРБ). Въвеждайки разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД законодателят, от една страна, е гарантирал правната сигурност и стабилитета в гражданските правоотношения, като е предвидил тригодишна давност, в рамките на която лице, страдащо от умствен недъг може да се защити, като инициира съдебно производство, която както бе посочено съгласно практиката на ВКС тече от сключването на сделката в случаите, в които това лице не е поставено под запрещение. От друга страна, той е предвидил процесуално средство за защита на ощетеното лице, когато другата страна е предприела действия по съдебно реализиране на вземането си, чрез възможност след изтичането на давността, то да отрече с обратна сила действието на правата и задълженията, които изграждат съдържанието на опорочената сделка чрез предявяване на възражение, което не е ограничено със срок. Такава възможност не може да бъде отречена и на страните по обезпечителните сделки, спрямо които е възможно принудително осъществяване на задължението по реда на чл. 429, ал. 3 от ГПК. Приемането на обратното би довело до поставянето на тези лица в по-неблагоприятно положение от тези, които са ответници по исково производство. От една страна, спрямо тях ще е приложим облекченият ред за реализиране на задължението, а от друга страна, ако той е предприет в давностния срок за това реализиране, но след изтичането на срока по чл. 32, ал. 2 ЗЗД – те ще са лишени от възможността да атакуват унищожаемата сделка. Считам, че чрез тази непълнота в закона се стига до нарушаване на правата на гражданите, страдащи от слабоумие или психическо заболяване, като ако им се откаже упражняване на правото им на защита с аргумент, че правото им на иск е погасено, те ще бъдат третирани неравноправно с другите правни субекти в сходни хипотези, които са ответници по заведени срещу тях искове и ще се стигне до несправедлив и неприемлив за една правова държава социален резултат. Считам, че празнотата на правото следва да се преодолее като на тези лица им се признае правото на иск, като се приеме, че за тях давностният срок тече от датата, на която принудителното изпълнение е насочено срещу ипотекиратото или заложеното имущество, защото това е моментът, в който заложният или ипотекарният кредитор предприемат действия, с които искат да се ползват от обезпечителната сделка. В заключение, изложеното сочи, че действащата нормативна уредба, регламентираща давността по чл.32, ал.2 от ЗЗД не защитава адекватно интересите на лицата с трайно разстроено съзнание и създава благодатно поле за имотни измами и други злоупотреби с тези социално уязвими лица. Юридическата общност от години алармира за необходимостта от законова промяна. Надявам се, че изложението ще предизвика нови дискусии и отново ще постави на дневен ред въпросът за законодателно изменение. /1/ Иван Русчев, „За съотношението между чл. 26, ал.2 и чл.31от ЗЗД в светлината на съдебната практика“, с.17-18, “Търговско и конкурентно право, 2009г., № 7; /2/ Константин Кунчев, „Изчерпателни ли са основанията за спиране на давността?“ , с. 21 -24, „Предизвикай давността“, 2017г.; /3/ Михаил Малчев, „Унищожаемост на гражданско-правните сделки“, с. 217, 2013г.; /4/ Михаил Малчев, „Унищожаемост на гражданско-правните сделки“, с. 130, 2013г.; /5/ Любен Василев, с. 313, „Гражданско право. Обща част“, 1993г.; /6/ писмо изх. № 1066/22.02.2018г. на Омбудсмана на Република България; /7/ писмо изх. № 08-00-19/22.01.2018г. на Министерство на правосъдието.