тълкувателни-решения

Общо изискване за валидността на условието в гражданското право е то да бъде възможно и да не противоречи на императивни правни норми или на добрите нрави. В противен случай уговорката за условие ще бъде нищожна. В чл. 65 ЗЗД (отм.) се е съдържало правило, според което всяко условие, което е противно на добрите нрави или на закона или което възлага изпълнението на едно невъзможно нещо, е недействително и прави недействително задължението, което зависи от него. Дали обаче поставянето под невъзможно, противоречащо на закона или неморално условие прави във всички случаи недействително поемането на обусловеното задължение или това важи само по изключение за невъзможното условие при завещателното разпореждане (арг. от чл. 42, б.“в“ ЗН) и при дарението (чл. 226, ал. 3 ЗЗД)? Невъзможността може да е както физическа, така и правна. Твърди се[1], че правната невъзможност  е налице, когато се установи пречка за сбъдване на събитието, отстранима само чрез изменение на законодателството. Авторът приема, че в кръга на физически невъзможните условия спадат и онези, за чието сбъдване са необходими извънредно големи усилия[2], а невъзможността от своя страна може да бъде чисто правна или емпирично-физична. Физическа невъзможност ще е налице, когато за сбъдване на условието е попречила една абсолютна и естествена невъзможност. Ако си послужим с разбирането за фактическа невъзможност на предмета като основание за нищожност на сделката по отношение на условието, следва да се посочи, че тази невъзможност се свързва или с уникалност и индивидуализация на обекта, по повод на който субектите встъпват в граждански правоотношения и той е унищожен или повреден до степен на негодност за употреба или с обективна невъзможност от гледна точка на състоянието на науката, техниката и технологиите към момента на сделката. За сравнение, правната невъзможност на предмета, а оттам евентуално – и на условието, ще  е налице когато пречката да възникнат права и задължения произтича от действащата към момента на извършване на сделката нормативна уредба. Като тя може да се изразява в нормативно уредени с повелителни правила забрани, ограничения, условия и/или ред за извършване на сделката или забрани и ограничения за постигане на непосредствения желан от страните правен резултат. От така обоснованото е видно сходството между невъзможността и противоречието със закона. Каква ще бъде разликата между невъзможното условие и това, което противоречи на закона. Всъщност, практическото значение на разграничението между условието, което е невъзможно и това, което противоречие със закона, не е съществено, тъй като de lege lata няма разлика в правните последици. И все пак,  при изследване на противоречието с императивна правна норма следва да се има предвид цялото законодателство, а не само гражданскоправният закон[3]. Противоречието може да се изразява в нарушаване не само на императивна правна норма, но и на правен принцип. Що се отнася до противоречието с добрите нрави, твърди се[4], че то е налице когато условието цели ограничаване на личната свобода при използването на предоставени от правото възможности или които мотивират към неморално поведение или такова, противоречащо на добросъвестността (напр. условие, за да получи изпълнение по едно правоотношение, би било длъжникът да не даде на определената дата обезпечението, за което се е задължил по друго правоотношение, увреждайки по този начин насрещната страна по другото правоотношение). Следващият въпрос е относно съдбата на обусловеното волеизявление при нищожност на обуславящото. Съгласно чл. 65 ЗЗД (отм.) недействителността на условието “прави недействително задължението, което зависи от него”[5]. Сега действащият ЗЗД не съдържа подобна обща разпоредба. Според чл. 226, ал. 3 ЗЗД и чл. 42, ал. 1, б. ”в” ЗН нищожни са даренията и завещанията, когато условието, което обуславя действието им, е невъзможно. Според някои автори непозволеното или неморално условие може обаче може да се подведе под хипотезата на правно невъзможното условие[6]. Невъзможността или противоречието със закона или добрите нрави обаче не винаги означава и нищожност на сделката, дори ако така обусловеното задължение се окаже невалидно поето. Ако при тълкуване на волята на страните се установи, че сделката би била сключена и без недействителната уговорка, т.е. когато е налице частична недействителност (чл. 26, ал. 3 ЗЗД), тя ще породи правно действие и без тази уговорка[7]. Дали подобно разрешение може да бъде прието и при завещателното разпореждане. Според чл. 42, б. „в“ ЗН нищожно е завещателното разпореждане, когато условието е невъзможно. В правната литература[8] се поддържа, че няма основание текстът да се тълкува ограничително, респ. – в общия случай да се приеме per argumentum a contrario, че ако условието е противно на закона или на морала, завещателното разпореждане ще произведе действие. Изразената идея е, че текстът трябва да се тълкува разширително и цялото завещателно разпореждане да се приеме за нищожно и в случаите, когато условието е противно на закона или на морала. Аргументът не би могло да се сподели, т. к. формалноправно той е неиздържан: разпоредбата на чл.42, б. “в“ in fine ЗН e изключителна, защото въвежда императивна забранителна норма – прогласява нищожност, която не може да бъде тълкувана разширително, а само a contrario. От което би следвало, че за всички останали случаи, неупоменати изрично в закона (в т. ч. когато условието противоречи на закона; на обществения ред[9]; на добрите нрави), завещанието формалноправно би следвало да е валидно. Стриктно погледнато, такъв извод за валидност на завещателното разпореждане се извежда и от редакцията на самия текст, в която законодателят е предвидил противоречието със закона, с обществения ред и с добрите нрави като основание на завещанието, само когато тези пороци засягат завещанието като цяло или изразения (видимо – изрично) мотив, единствено поради който е направено разпореждането и не обхваща условието и тежестта. От друга страна не са аргумент за приемане на обратното и разрешенията, които най-новата практика на ВКС дава по отношение валидността на условието в завещателния акт, приемайки, че завещанието е недействително, когато волята на завещателя е мотивирана от желанието да бъде гледан и издържан до края на живота си от лицето, на което завещава, защото то противоречи на същността на завещанието като безвъзмезден акт[10]. Цитираната съдебна практика визира мотива, а не условието. Разбира се, възможно е да се разсъждава и в посока, че чрез условие често се изразява мотивът на завещателното разпореждане, а законът изрично сочи, че завещателното разпореждане е нищожно, ако мотивът за неговото създаване е противозаконен, невъзможен или противоречи на морала. Тогава в този смисъл условието ще направи така, щото мотивът да бъде изразен в завещателното разпореждане, което ще обоснове и нищожността на последното по аргумент от чл. 42, б. „в“, предложение първо ЗН. Сочената хипотеза обаче е частна, тя се отнася само за случаите, когато от изразеното в завещанието условие може да се изведе мотивът и следователно тя не може да се обобщи, че всяко изразено условие (или тежест), противоречащо на закона или на добрите нрави, води до нищожност на завещателното разпореждане чрез разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 42, б „в“ ЗН. Изходът от това положение като че ли трябва да се търси другаде. Правоприлагането per argumentum a fortiori може да бъде допуснато само ако то съответства на основните начала на правото[11], като преценката следва да бъде правена конкретно за всеки отделен случай. Вярно е, че изискването резултатът от правоприлагането да съответства на основните принципи на правото, е предвидено изрично само за аналогията (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Струва ми се обаче, че няма пречка това изискване да се съобрази именно по аналогия и за останалите способи за преодоляване на празнотите в правото, неуредени в закона, каквито са per argumentum a contrario, per argumentum a fortiori. Така, ако в конкретния случай може да се обоснове изключване на правилото a contrario, водещо до извод за действителност на условие, което противоречи на закона или на добрите нрави, заради несъответствие на правоприложния резултат с принципите на правото, то също ще доведе до нищожност на цялото завещателно разпореждане, без да е необходимо да се търси дали условието не съдържа в себе си мотива, т.е. без недействителността на условието да се обосновава чрез недействителността на мотива. Верен е обаче изводът, че за да повлече недействителност на цялото завещателно разпореждане, при тълкуване волята на завещателя, следва да се стигне до извода, че последното е било решаващо за формиране на тази воля. В противен случай, ако от изразеното в завещанието може да се направи обоснования извод, че условието не е било решаващо за формиране волята на завещателя, завещанието ще произведе действие и недействително ще бъде само условието – т.е. обуславящото волеизявление[12]. Частен случай на разглежданата хипотеза за съдбата на обусловеното волеизявление при нищожност на обуславящото представлява тази, в която като условие за произвеждане действие на едно задължение, е предвидено откриването на наследството на определено лице. Дали такава уговорка е нищожна като противоречаща на добрите нрави, респ. като уговорка по повод неоткрито наследство[13]? Стриктно погледнато, “неоткрито” наследство не може да съществува, доколкото то представлява съвкупност от правата и задълженията, принадлежали на наследодателя, които едва от момента на смъртта му придобиват качеството на наследство и преминават върху неговите наследници (ако то бъде прието ­ чл. 48 ЗН). Словосъчетанието „неоткрито наследство“ е юридически оксиморон. Именно откриването ­ смъртта на едно лице, е началният момент, от който имущество му се окачествява като наследство. Докато лицето е живо (т.е. наследството не е открито), имуществото му като цяло не представлява наследство. Очевидно под „неоткрито наследство“ чл. 26, ал. 2 ЗЗД визира съвкупността от права и задължения, която след смъртта на лицето ще се превърне в наследство. Нищожни са сделките (извършени разбира се, от лица, различни от наследодателя), насочени към правни последици, които се предвиждат преди смъртта му, но ще проявят действие, след като имуществото му се превърне в наследство. За да е налице това основание, е необходимо не просто правните последици от сделката да настъпят след откриването на наследството и да са обусловени от него, а и да засягат самото наследство. В общия случай тук ще се касае за относително неопределен срок, а не за условие, освен ако настъпването на смъртта не е поставено в определена времева граница. Поради което независимо от начина на формулиране на този срок, така поетото задължение ще е валидно възникнало. Друг пример за условие, за което съдът приема, че няма да произведе правно действие, е това, при което е уговорено суперфициарът да придобие собствеността върху изграденото въз основа на суперфицията в момент, различен от този, предвиден в чл. 63 ЗС. При разрешаване на така поставения въпрос следва да се вземе предвид правното значение на акт обр. 14 съгласно чл. 181, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ във вр. с § 5, т. 46 ДР на ЗУТ като констативен протокол на общинската администрация за установяване степента на завършеност на строителството в груб строеж. „Единствено актът на общинската администрация, с който се дава преценка на степента на завършеност на сградата, е меродавният момент, даващ и отговор на въпроса доколко правото на строеж е реализирано в обекти, годен предмет на прехвърлителна сделка, съгласно чл. 181, ал. 1 ЗУТ“[14]. Уговорката под формата на отлагателно условие не може да обуслови нищожност на договорното съглашение по аргумент от чл. 25, ал. 1 ЗЗД, доколкото самата тя не противоречи на закона или не цели заобикалянето му. Договарянето между страните – собственик и суперфициар на възможността пораждането на вещно – транслативния ефект на придобивното основание по чл. 63, ал. 1 ЗС да премине в патримониума на приобретателя  (суперфициара) при сбъдването на определено условие, имащо характера на отлагателно условие и касаещо изпълнение на престация по друг договор (напр. договор за изработка), не може да обуслови нищожността на договора за учредяване на суперфицията, но и не променя момента, в който настъпват вещно-правните последици в патримониума на суперфициара. Това става именно с изграждането на сградата в груб строеж[15], включително и по аргумент от чл. 26, ал.4 ЗЗД.  

Автор: Проф. ИВАН РУСЧЕВ, д.ю.н.


star



[1] Диков, Л.,  цит. съч.с.80. [2] Така Baudry-Lacantinerie et Barde, op. cit. n. 754. [3] Срв. в този смисъл изследването на противоречието на приложимото право, към което отпраща стълкновителна норма на българското МЧП с норми от публичноправен порядък. [4] Диков, Л. цит. съч. с.79. [5] Изключение е съществувало само относно завещанието, за което чл.130 ЗН (отм.) е постановявал противозаконното, неморално или невъзможно условие да се смята за неписано. [6] Това изрично приема Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право, С. Наука и изкуство, 1985 г., с. 132-133. [7] Дори за завещанието, на базата на препращането в чл.42, б.”в” ЗН към нищожността на мотива за завещанието, се приема (Ц. Цанкова, Хр. Тасев), че то ще бъде нищожно само ако нищожното условие е единственото основание за извършването му. Ако условието няма решаващо значение, завещанието запазва силата си, макар условието да отпада. [8] Така Цанкова, Ц. цит. съч. с. 132- 133. [9] Общественият ред е понятие, на което вътрешният ред не отдава специално значение, различно от това на императивните норми въобще, за разлика напр. от чл.45 КМЧП – за частните правоотношения с международен елемент. [10] Виж Р. от 24.11.2010 г. по гр. д. № 79/2010 г., III г. о., ГК, ВКС докладчик съдията Св. Димитрова. [11] а до изменението на чл. 46, ал. 2 ЗНА от 2007 г. – и на добрите нрави. [12] Така изрично Цанкова, Ц. цит. съч. с. 133. [13] За различните разбирания дали сделките върху неоткрито наследство са самостоятелно основание за нищожност или съчетание между основанията противоречие със закона и противоречие с добрите нрави, вж. Кацарски, А. Основанието за нищожност при сделки върху неоткрити наследства, Съвр. право, 1999, № 6, с.49-55. [14] Така и Р. № 46/12.03.2010 г. по гр. д. № 725/2009 г. І г.о. на ВКС. [15] Р. № 37 от 16.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6418/2014 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Е. Балевска.