Ползва ли се със сила на пресъдено нещо по отношение на изпълняемото материално право решението на съда по жалба срещу разпределение на съдебен изпълнител?

Съгласно чл. 460 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), ако събраната по изпълнителното дело сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, съдебният изпълнител извършва разпределение, като най-напред отделя суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение, а остатъкът разпределя между другите вземания по съразмерност.

Законодателят е установил особености в режима на обжалването на извършеното по изпълнителното дело разпределение, в отклонение от установеният в разпоредбите на чл. 435 – 438 от ГПК общ ред за обжалване на действията на съдебния изпълнител. В отклонение от общия режим, съгласно който производствата по обжалване на действията на съдебния изпълнител са едноинстанционни, чл. 463, ал. 2 от ГПК предвижда, че контролът относно законосъобразността на извършеното разпределение може да се осъществи в рамките на двуинстанционно производство, като решението на окръжния съд по разпределението подлежи на обжалване пред апелативния съд.

Повод за написване на настоящата статия е установено в практиката на Върховния касационен съд (ВКС) противоречие по въпроса дали решението на съда постановено по чл. 463 от ГПК се ползва със сила на пресъдено нещо (СПН) по отношение на изпълняемото материално право, съотв. правото на предпочтително удовлетворение. Установеното противоречие между различни състави на ВКС не представлява произнасяне по правен въпрос по смисъла на чл. 290 и сл. от ГПК, а се съдържа в решаващи мотиви на съда в постановени от него съдебни актове. Въпреки това различията при тълкуването и прилагането на закона от съставите на ВКС, водят до различни правни изводи. Това от своя страна създава предпоставки в бъдеще ВКС да има повод да се произнесе със задължителен за долустоящите съдилища акт по разглежданият въпрос, а защо не и да го постави за разглеждане в рамките на тълкувателно дело, решението по което ще има задължителен характер за самите състави на ВКС, чиято практика слага началото на противоречията.

Защита срещу незаконосъобразно принудително изпълнение

При процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение, в отклонение от режима на отменения ГПК, при действието на който всички действия на съдебния изпълнител подлежат на обжалване, в Раздел I „Обжалване на действията на съдебния изпълнител“, Глава Тридесет и шеста от ГПК (чл. 435 – 438), действащият процесуален закон урежда вида действия на съдебния изпълнител, които подлежат на обжалване и кръга на легитимираните лица. Извън предвидените в чл. 435 от ГПК действия, в редица специални норми ГПК предвижда възможност за обжалване и на други действия на съдебния изпълнител, сред които е и разпределението на постъпили по изпълнителното дело суми (чл. 462, ал. 2 и чл. 463 от ГПК).[1]

Защитата срещу незаконосъобразното принудително изпълнение се допълва от отговорността на съдебния изпълнител за вреди причинени на страните в изпълнителното производство или на трети лица, която е уредена в разпоредбата на чл. 441 от ГПК. Съгласно ал. 1 на чл. 441 от ГПК частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Отговорността на съдебния изпълнител за причинените от него при изпълнение на дейността му вреди е деликтна. За да е налице основание за ангажирането й следва да са налице предвидените в закона предпоставки за това, а именно: неправомерно действие или бездействие на съдебния изпълнител, причинени вреди и причинна връзка между тези вреди и действието или бездействието.

Относно СПН на решенията на окръжния съд по чл. 437 от ГПК, постановени по жалби срещу действия на съдебния изпълнител

С Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г., постановено по тълк. д. № 7/2014 г., докладвано от съдиите Симеон Чаначев и Мариана Костова, ОСГТК на ВКС дава отговори на редица въпроси свързани с производството по отмяна на влезли в сила решения (Глава Двадесет и четвърта от ГПК).

Един от въпросите, които разглежда съдът е този за приложимостта на производството по отмяна по отношение на решенията на окръжния съд, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител (т. 3 от ТР). ОСГТК на ВКС дава отрицателен отговор на поставения въпрос, като в мотивите си прави ясно разграничение между спора за законосъобразността на действията или отказите на изпълнителния орган и спора за наличието на изпълняемото право. Върховният съд посочва, че правомощията на окръжния съд в производството по жалби срещу действия на съдебния изпълнител са контролно – отменителни и с реализирането им се упражнява контрол за законосъобразност на действието или отказа на изпълнителния орган, а постановеното решение не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на изпълняемото право, дори когато има за предмет материалноправни въпроси, които са преюдициални за жалбата.

Разсъждавайки по поставения въпрос ВКС отива по-далеч и вероятно целейки да разреши съществуващи противоречия в теорията и съдебната практика, дава в мотивите си и отговор на въпроса обвързван ли е съда, който разглежда деликтния иск по чл. 441 от ГПК във вр. с чл. 45 от ЗЗД от решението на съда по жалба срещу действия на съдебния изпълнител. ВКС посочва, че „С разглеждането на споровете по чл. 435 от ГПК – дали съществува правото да се иска унищожаване на действието, проведено от изпълнителния орган или съответно, дали съществува в тежест на съдебния изпълнител задължение да извърши исканото действие, се разрешава процесуалния въпрос за валидността на процесуалните действия на съдебния изпълнител. Приетото от съда разрешение се отнася единствено до обжалваното конкретно действие или отказ на съдебния изпълнител и не се зачита като правоустановяващо действие по други спорове – то не обвързва съда, разглеждащ деликтния иск на увредения за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител по чл. 45 ЗЗД, а по чл. 49 ЗЗД от държавен съдебен изпълнител. Съдът сезиран с посочените искове подлага на самостоятелна преценка законосъобразността на действията или бездействията на изпълнителния орган, като не е обвързан от съдържанието на съдебното решение по чл. 436 ГПК. Решението на окръжния съд не е в състояние да формира сила на пресъдено нещо по законосъобразността на процесуалната дейност на изпълнителния орган, която да бъде съобразена в спорове, в които се третира същия процесуален въпрос.“

Следва да се посочи, че възприетата от ВКС теза в цитираното тълкувателно решение се подкрепя и от доктрината, където се приема, че решенията по жалби срещу незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител се ползват със СПН само по отношение на правото да се иска отмяна на съответния акт, подобно на конститутивните съдебни решения.[2]

Относно СПН на решенията на съда по чл. 463 от ГПК, постановени по жалби срещу извършено по изпълнителното дело разпределение на постъпили суми

В цитираното Тълкувателно решение № 7, постановено по тълк.д. № 7/2014 г., ВКС разсъждава по-разгледаните по-горе въпроси като изхожда от установените в чл. 435 – 438 от ГПК общи правила за обжалване на действията на съдебния изпълнител. Въпреки това тези изводи се възприемат в съдебната практика като относими и към решението на съда по чл. 463 от ГПК, постановено по жалба срещу извършено от съдебния изпълнител разпределение.

В Определение № 75 от 12.02.2019 г., постановено по ч. т. д. № 185/2019 г., I т. о., ТК, с което се оставя без разглеждане молба по чл. 303 от ГПК за отмяна на влязло в сила решение по жалба срещу разпределение, ВКС приема, че постановеното по чл. 463 от ГПК решение не се ползва със сила на пресъдено нещо, а при обжалването съдът се произнася по законосъобразността на извършеното от съдебния изпълнител разпределение на суми, събрани в изпълнителното производство, между взискателите, но не дава разрешение за съществуването на изпълняемото материално право. В този смисъл са и Определение № 92 от 5.03.2019 г., постановено по гр. д. № 583/2019 г., IV г. о., ГК; Определение № 38 от 28.01.2019 г., постановено по гр. д. № 4872/2018 г., III г. о., ГК; Определение № 211 от 2.05.2018 г., постановено по т. д. № 312/2018 г., I т. о., ТК; Определение № 230 от 16.05.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 1698/2019 г., IV г. о., ГК; Определение № 477 от 13.12.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 4720/2017 г., III г. о., ГК на ВКС.

В Определение № 410 от 12.10.2018 г., постановено ч. т. д. № 2234/2018 г., I т. о., ТК, ВКС изрично посочва, че мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение № 7 по тълк.д. № 7/2014 г., изложени по отношение на жалбите по реда на чл. 435 от ГПК, „са напълно относими и към обжалването по чл. 463 ГПК, тъй като атакуваното решение съдържа произнасяне единствено по процесуален въпрос – за начина по който следва да се разпределят суми по изпълнителното дело между взискателите, на основание чл. 460 ГПК, но не и произнасяне по въпроси, касаещи материално правоотношение между страните.“

От направеният по-горе кратък преглед, може да се приеме, че въпреки съществуващите отклонения в режима на обжалването на разпределението като акт на съдебния изпълнител, съдебната практика се ориентира към извод, че решението по жалбата не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на изпълняемото право. Изложеното становище се застъпва и в доктрината.[3]

Това от своя страна дава основание спрямо тази категория решения по чл. 463 от ГПК да се възприеме и тезата, че те не обвързват по задължителен начин съда, който разглежда деликтен иск по чл. 441 от ГПК във вр. с чл. 49 от ЗЗД, съотв. чл. 45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение.

Въпреки привидно установеното единство в практиката на ВКС по очертаните въпроси, липсата на изрично посочване в тълкувателното решение, че възприетите постановки са приложими и по отношение на решението по чл. 463 от ГПК по жалба срещу извършено от съдебния изпълнител разпределение, дава основание и за обратния извод, а именно, че то е изключено от обхвата му и формираните от ВКС изводи не се отнасят за него.

В Решение № 104 от 08.08.2019 г., постановено по гр.д. № 2844/2018 г., III г. о., ГК, при произнасянето си по иск по чл. 441 от ГПК във вр. с чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на Министерство на правосъдието за вреди от незаконни действия или бездействия на държавен съдебен изпълнител при упражняване на функциите му по осъществяване на принудително изпълнение, след като дава отговор на поставени правни въпроси относно имуществената отговорност на съдебния изпълнител, в мотивите си по съществото на спора, ВКС приема, че „За разлика от производствата по жалби срещу действията на съдебния изпълнител – по чл. 435 и сл. ГПК, където страната упражнява потестативното си право да бъде отменено конкретно действие или отказ на съдебния изпълнител и по съществуването единствено на което право се формира сила на пресъдено нещо, производствата по чл. 463 ГПК се характеризират като спорна, правораздавателна процедура. … С решението в това производство съдът се произнася не само по процесуалния въпрос за законосъобразността на извършеното разпределение, но разрешавайки този въпрос той установява и съдебно признава, респ. отрича съществуването и на самото материално право за предпочтително удовлетворяване на обезпечените кредитори …“. Така въпреки, че в хода на делото ВКС е установил, че в действителност държавният съдебен изпълнител не е взел предвид съществуващата в полза на ищеца привилегия, основавайки се на цитираните съображения, съдът приема, че постановено решение по чл. 463 от ГПК, е било задължително за съдебния изпълнител и като се е подчинил на този обвързващ за него съдебен акт относно извършеното разпределение, чиято процесуална законосъобразност е потвърдена и е отречено правото на предпочтително удовлетворяване на обезпечения кредитор от постъпилата от осребреното имущество сума, и въз основа на стабилизираното разпределение при условията на чл. 462, ал. 2 от ГПК е предал сумите по него, съдебният изпълнител не е осъществил противоправно деяние по изпълнителното дело и не е налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на Министерство на правосъдието. В подкрепа на изводите си ВКС цитира Решение № 205 от 21.12.2013 г., постановено по т. д. № 2798/2013 г., I т. о., ТК на ВКС, постановено по молба за отмяна на влязло в сила решение.

Изводите на ВКС в цитираното решение, макар и да не попадат в обхвата на правните въпроси по чл. 290 от ГПК, по които съдът се е произнесъл, повдигат няколко въпроса.

На първо място, какво представлява тази „спорна, правораздавателна процедура“ по чл. 463 от ГПК и с какво тя се отличава от производство по чл. 435 и сл. от ГПК, което безпротиворечиво в теорията и съдебната практика се характеризира като двустранно, спорно и правораздавателно по характера си (така т. 3 на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г., постановено по тълк. д. № 7/2014 г. и т. 1 на Тълкувателно решение № 3 от 12.07.2005 г., постановено по тълк. д. № 3/2005 г., ОСГТК на ВКС). Решението не дава отговор на този въпрос, а дори е налице основание за извод, че изтъкваната от ВКС разлика е в действителност сходство.

На следващо място, изложените мотиви са основание за извода, че според съставът на ВКС, постановките възприети в т. 3 на Тълкувателно решение № 7, постановено по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК, не се отнасят до решенията на съда по чл. 463 от ГПК по жалби срещу извършено от съдебния изпълнител разпределение. Така, следва да се приеме, че щом решенията по чл. 463 от ГПК се ползват със СПН по отношение на правото на предпочтително удовлетворение, а следователно и по отношение на изпълняемото право, то те следва да попадат в предметния обхват на производството по отмяна по чл. 303 от ГПК, което има за цел да преодолее формираната неправилно сила на пресъдено нещо на съдебния акт, когато този резултат се дължи на изчерпателно изброените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 от ГПК основания. Това от своя страна, при отмяна на решението по чл. 463 от ГПК, ще доведе до възстановяване на висящността на производството по обжалване на разпределението. С оглед продължителността на уредените в чл. 305 от ГПК срокове, в които може да се иска отмяна обаче, възможно е да се стигне до хипотеза при която вече няма да е налице правен интерес от реализацията на правата по самото разпределение, защото сумите по него ще са предадени от съдебния изпълнител. За взискателя ще остане възможността да потърси евентуална защита на засегнатите си права по исков ред.

На трето място, с оглед възприетите от ВКС изводи, стои въпросът ще бъде ли тогава решението по чл. 463 от ГПК обвързващо за съда, който разглежда спор за имуществена отговорност на съдебния изпълнител. От внимателният анализ на цитираното решение може да се направи извод, че ВКС пропуска да изложи каквито и да е мотиви по този въпрос. Касационният съд посочва, че в хода на делото е установено, че съдебният изпълнител не е включил обезпеченото с ипотека вземане на взискателя в извършеното разпределение и не е запазил по сметка припадащата се част от сумата, получена от извършената публична продан на ипотекирания имот. Въпреки това ВКС приема, че решението по чл. 463 от ГПК е задължително за съдебния изпълнител и като се е подчинил на този обвързващ за него съдебен акт относно извършеното разпределение, чиято процесуална законосъобразност е потвърдена, и е отречено правото на предпочтително удовлетворяване на обезпечения кредитор от постъпилата от осребреното имущество сума и въз основа на стабилизираното разпределение при условията на чл. 462, ал. 2 ГПК е предал сумите по него, държавният съдебен изпълнител не е осъществил противоправно деяние по изпълнителното дело.

В заключение, въпреки различията между общия режим на обжалване на действията на съдебния изпълнител (чл. 435 – 438 от ГПК) и специалните разпоредби, които уреждат обжалването на извършеното по изпълнителното дело разпределение, най-същественото от които е двуинстанционния характер на производството по чл. 463 от ГПК, не са налице аргументи, които да обосноват различия в правните последици на решенията по двата спора, най-значимата от които е силата на пресъдено нещо. Логически непоследователните мотиви на съда и липсата на обоснованост в разглежданото по-горе Решение № 104 от 08.08.2019 г., постановено по гр.д. № 2844/2018 г., III г. о., ГК на ВКС, дават основание да се приеме, че вероятно възприетите в цитираното решение изводи, се основават на съображения и интереси от извънправно естество. Така въпреки опита на ОСГТК на ВКС да преодолее с мотивите изложени по т. 3 на Тълкувателно решение № 7, постановено по тълк.д. № 7/2014 г. съществуващите в практиката противоречия по разглежданите въпроси в деликатната материя на защитата срещу незаконосъобразното принудително изпълнение, те продължават да съществуват, като отделни състави на ВКС допринасят за задълбочаването им.

Автор: Борислава Първанова,

адвокат