Корпоративна наказателна отговорност

Част първа. Общи постановки за института на корпоративната наказателна отговорност, според неговия източник – англосаксонската правна система

„ Очаквали ли сте корпорацията да има съвест, когато тя няма душа, която да бъде наранена и няма тяло, което да бъде изритано?……но за Бога, тя има и двете!(шепнешком)“

Edward, First Baron Thurlow 1731-1806 ,

Lord High Chancellor of Great Britain (for 14 years)

Увод.

За Георги, лаик в областта на правото е трудно обяснимо, защо когато една колекторска фирма оказва тормоз върху него чрез постоянни обаждания по телефона, изпълнени със заплахи за живота му, разпространяване на негови познати и работодател на клеветнически и позорни обстоятелства за него и т.н., той не може да сезира прокуратурата, която да внесе обвинение против самата фирма в съда, за да бъде наказана за извършване на посегателство върху личните му права. Според Георги тя, самата фирма, а не анонимните лица, които го тормозят, би трябвало да бъде осъдена по смисъла на Наказателния кодекс(НК)[1], за извършените от нея престъпления. Ако потърси обаче съвет, всеки адвокат безапелационно ще го разубеди, като вероятно го насочи към предявяване на граждански иск с основание чл. 49, ал.1 от Закон за задълженията и договорите. Ако го направи, Георги ще се изправи сам срещу значително по- мощен финансово(а и не само) противник- корпорацията, липсата на законово основание ще остави в страни прякото участие на Държавата, тя не е в помощ на Георги.

Справедливо ли е това?

Настоящата статия няма за цел да търси справедливостта, нито пък да обсъжда текущото състояние на българското законодателство, което е ясно, че не би помогнало на хипотетичният(а вероятно и напълно реален) Георги. Института „наказателна отговорност на юридическо лице“ в българското законодателство е непознат. Според чл. 31, ал.1 -2 от НК, наказателно отговорно е само пълнолетното лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление; или непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. Така българската правна доктрина приема, че наказателната отговорност е лична, субект на престъплението може да бъде само човешко същество, отричайки съществуване на „колективна отговорност”, в частност- тази на юридическите лица[2]. На българският правник е известно, че извън страната ни, преобладаващо това не е така. Именно на правната ситуация извън България е посветено и настоящото изложение, което е насочено към обсъждане на липсващата възможност- наказателна отговорност на юридически лица или както е позната тя- корпоративна наказателна отговорност(КНО).

Статията има за цел да даде на кратко представа за този „забранен“ у нас правен институт, основанието за неговото възникване, същност, предназначение и разпространеността му. Тя не представлява критика или анализ на КНО, няма и претенцията да прави сравнителен анализ със сходни институти у нас[3]. Написаното тук има изцяло опознавателен характер, а изводи автора си позволява да прави единствено в заключението. В изпълнение на поставената си цел, статията е разделена на две отделни части. Първата от тях дава обща представа за произхода и общите постановки на този правен институт, втората накратко описва специфичните черти на КНО в държавите на обичайното право и разпространението `и в международен план. В този ред на мисли, първата част съдържа общият за статията увод и изложение в три точки, а заключението логично е изнесено към втората част. Тъй като това е институт на обичайното право, първа точка е посветена на разбирането, което то има, към субекта на КНО- корпорацията, описвайки освен генезиса на това разбиране, така и господстващите теории за същността на корпорацията в Англия и нейните бивши сателити. Втора точка разглежда КНО в исторически аспект, като се стреми накратко да посочи причини за възникването на този вид отговорност, еволюцията вдоктрината и практиката, довели до формиране на КНО в модерен вид. Трета точка е посветена на предназначението и общите особености на КНО към настоящия момент в държавите с обичайна правна система.

Статията е насочена към българският юрист, който има интерес към запознаване с института на КНО, би била полезна за придобиване на обща представа за неговият смисъл и съдържание.

Корпорацията- историческо развитие и същност.

КНО без съмнение е правен институт на англосаксонското право. Тъй като става въпрос за отговорност на субекта- корпорация, за правилното разбиране на КНО е подходящо, да бъдат накратко изложени бележки, как обичайното право разглежда този субект и какво значение влага в термина корпорация.

Правната наука сочи различен източник и време за възникване на корпорацията. Според някои учени, първите обединения, прародители на съвременната кооперация са се появили в римско време[4], според други- първоизточник е дефинираната от Папа Инокентий IV през ХIII век, т.нар. фикционна теория за корпорацията, в която определя църковните организации, съставляващи различни единици, като едновременно социален факт и персонална фикция, поради липса на тяло и воля, и така не подаващи се на отлъчване от църквата[5].

Така или иначе, първите писмени източници за корпоративни обединения в Англия датират от ХIV век, като първоначално създаването им е било възможно единствено с разрешение на Короната или с акт на Парламента[6]. Идеята била, че кралят предоставя определени привилегии на обединенията, окуражавайки и охранявайки създаването и функционирането им, задавайки им статут на законово оторизирани единици, с цел да могат в последствие да бъдат контролирани[7]. Първоначално, този вид корпорации били църковните настоятелства, отговарящи за управление имуществото на църквата[8], но с течение на времето, кооперирането излиза извън тази сферата. Така през XVI – XVII век в Англия( а и в Холандия) се появяват предшествениците на съвременните бизнес кооперации – търговските компании, на които правителството е предоставило официално привилегии, защитаващи дългосрочно правото им да търгуват и управляват в колониите. Паралелно с привилегированите корпорации, в края на XV – ти век в Англия се повява и първите “свободни” кооперации(joint– stock companies) – компании със съвместен капитал на участниците в тях, по правило не сакционирани от краля. Те притежавали главните характерни особености на съвременните компании- правна идентичност, свобода за сдружаване, свободна прехвърляемост на печалбите на акционерите и централизирано управление[9]. Значението на корпорациите нараства, увеличават се като брой и навлизат в различни сфери на обществения живот, като такива се легитимират вече и болници, университети и други подобни учреждения[10].

В края на ХVІІІ- ти век и до средата на ХІХ- ти, се формира и първоначалното теоретичното разбиране за корпорациите- те следва да се третират като изкуствено създадени личности, отделни юридически единици със собствена легална идентичност и собственост, различна от физическите лица – техни създатели, т. нар. теория за корпоративна персоналност(развитие на фикционното виждане на папа Инокентий)[11]. С установяване на корпоративната форма на управление, се извеждат и трите основни принципа, отличаващи корпорацията от физическите лица, ангажирани в нея:

Първо, корпорацията е различен субект от своите членове;
второ, собствеността на корпорацията е различна от тази на членовете `и,
и трето- отговорността на корпорацията би могла да бъде реализирана единствено и само против нейното имущество, не и против имуществото на нейните членове[12] .

Това виждане е познато за българският юрист[13] , то е важно за настоящата статия, тъй като към този момент, англосаксонското право до тогава не познава института на КНО. Тази класификация дава основа за възникване на института на КНО, на тази база в ХІХ век се изграждат и множеството доктрини в подкрепа на тази отговорност[14].

Теорията еволюира, сега са налице поне три основни виждания[15] за същността на корпорацията в обичайното право- класическата фикционна теория, корпоративен реализъм и корпоративен номинализъм[16]. От една страна е теорията за корпоративен номинализъм, която вижда корпорацията просто като сбор между отделните правни съглашения между нейните членове. Неин опонент е продължението на фикционната теория(описана по- горе,б. моя- П.П.)- доктрината за корпоративен реализъм, основна теза на която е, че законово закрепената индивидуалност на корпорацията е проявление на нейната действителна индивидуалност в обществото[17].

Интересен и пълен с обрати е сблъсъкът между конкурентните теории. Към 1920 год. корпоративният реализъм надделява, причина за това е промяната в икономическата обстановка в САЩ, довела до смяна на контрола върху самата корпорация- от пълна власт на нейните акционери, към професионален мениджмънт, изземващ изцяло оперативните дейности по управлението. В теоретичен план тази подмяна на вижданията се основава на разбирането на John Dewey[18], който критикува на фундаментално ниво неяснотата на двете теории(номинализъм и реализъм), с тезата, че значимостта на личността е такава, каквато законът `и придава, което рефлектира пряко и върху разбирането за корпорацията, като законово определен субект, т.е. фаворизира корпоративния реализъм, макар и в модифициран вид на основната теория[19]. В последствие обаче, корпоративният номинализъм намира своя ренесанс в нейният наследник- т. нар. договорна теория за фирмата[20], която определя корпорацията като законова фикция, която служи като връзка между групата от договорни отношения между нейните членове[21]. Може обосновано да се счете, че това е господстващата към момента доктрина[22], разпознаваема от наука и съд, в англосаксонската правна система[23].

Продължителната остра конкуренция между теориите има съществена връзка с КНО, в частност- защо следва корпорациите да носят отговорност, за какви деяния и каква следва да бъде връзката между деянието и отговорната корпорация. Например, първоначалното третиране на корпорацията като фикционна личност ( persona ficta), за която е невъзможно да притежава умисъл(намерение) за извършване на престъпление (mens rea), ограничава пределите на КНО. В последствие, с навлизане на теориите за организационен модел на корпорацията, този подход се изоставя, тъй като дава основание да се приеме по- близка свързаност на деянието със съответната корпорация, което обосновава и отговорността `и[24]. В частност на въпроса, възможно ли е мрежата от договорни връзки, между участващите лица в корпорацията законосъобразно да бъде определена като самостоятелна морална личност, такава, че да подлежи на санкциониране в контекста на наказателното право, съдът дава положителен отговор, полагайки основи на доктрината за отговорност на юридическите лица[25].

Тук е момента да се отбележи, в един по- общ план, че понятието юридическо лице( дословно legal person– бел. моя- П.П.) няма същото значение като у нас[26], като обяснението за това е именно теоретичното разбиране на договорните теории за същността на сдружението, т.е. корпорацията дава легална идентичност на договорните отношения между съдружниците (физически лица) в нея, тя не е личност сама по себе си. Това е и причината в англосаксонското право да се използва термина корпорация ( corporation ) или компания(company), респективно- КНО, когато става въпрос за юридическото лице, което е наказателно отговорно за извършване на престъпления, съответно- да понесе различни по вид санкции(някои единствено възможни за него) от тези на конкретният деец- физическо лице, и на края- да носи наказателна отговорност паралелно и независимо от индивидуалната[27].

В заключение, що касае същността на корпорацията и отношението на този въпрос към нейната наказателна отговорност, може да се обобщи, че е налице промяна във виждането – от фикционен конструкт на закона, който поради това е независим субект, се стига до разбирането, че законът единствено дава легитимност на действията на договорили се лица, които договорни връзки изграждат корпорацията като такава. Тази динамика във виждането обосновава и обяснява в по- пълна степен и причините за възникване, същността и обхвата на института на КНО.

Възникване и развитие на доктрината за корпоративната наказателна отговорност

Причините за възникване на института КНО са множество, но по въпроса кой е правният източник няма спор- това е виждането, че работодателят отговаря за вредите, причинени от действията на своите подчинени, при и по повод изпълнение на служебните си задължения[28]. Деликтната безвиновна отговорност, който както е прието в доктрината, има за цел ефективно, бързо и улеснено да защити интересите на увреденото лице, което може да претендира обезщетение срещу работодателя/ възложителя на дадена работа, при улеснен стандарт на доказване, вместо да търси вина от прекият причинител. Това разбиране е естествен прародител на идеята за КНО. Допълнително се предполага, че работодателят е икономически по- добра мишена за увреденият, вместо прекия делниквент, така бъдещото вземане е обезпечено с цялото несеквестируемо имущество на фирмата[29] .

Очевидно обаче , деликтната отговорност се отличава от КНО. Макар и произхождащи от едни и същи принципни постановки, двата вида отговорности имат своето различно съдържание и в частност- специфично значение. Както и гражданската отговорност за деликти, така и наказателната имат една и съща цел- да предотвратят извършването на нарушения закона, осъществени от корпорации. За да се обоснове виждането, защо последните могат и следва да бъдат наказвани по наказателен път е полезно да се проследи накратко аргументите на доктрина и съд в исторически аспект.

Възникването на института на КНО е свързано със стремежа за утилитаризъм и рационалност на англосаксонското право, така и обяснимо първоизточника на този тип отговорност намираме за първи път в Англия. В средата на ХVІІ- ти век става ясно, че корпорацията има много от характеристиките, типични за физическото лице. Тя може да притежава собственост, да сключва договори, да предявява искове и да е ответник по искове. Въпреки това, като фикционен , абстрактен субект тя няма съзнание и не може да формира умисъл в наказателно правен смисъл[30]. Юриспруденцията в Англия се сблъсква с четири основни проблема, които са пречка една корпорация да бъде наказателно отговорна:

след като корпорацията е една фикционна фигура, то и актове `и имат неперсонифициран характер, така не могат да се разглеждат като действия на наказателно отговорно лице;
корпорациите не могат да притежават качеството „морална укоримост”, като елемент от „обществената опасност”, необходима за съставомерност при извършване на едно умишлено престъпление;
корпорацията не може да отговаря за действия, които не са част от неговият „легален статут”- т.е. не са предмет на органозационния му устав, учредителен договор и пр.;
формални пречки, следващи дословното прочитане на процесуалния закон, например- необходимостта да бъде изправен обвиняемия лично пред съда, което за корпорацията е невъзможно[31].

Така господстващата доктрина не е намирала за уместно да се прилага аналогията с наказателната отговорност, възникваща за физически, лица извършили умишлено престъпление към корпорацията. Виждането е било, че лицата, участващи в дадено сдружение са отговорни, но корпорацията- не[32]. Преобладаващо, доктрината счита, че към този исторически момент Англия не разпознава института на КНО[33].

Що касае обаче деяния, свързани с бездействие и неизпълнение на дадено задължение, например на обществени (правителствени) институции за поддръжка на мостове и пътища[34] поне от 1635 г., корпорациите са носели отговорност, която притежавала и някои отличителни характеристики на наказателната [35]. В действителност, за съда делата за злоупотреба със служебно положение и бездействие, в контекста на неизпълнение на законово определено задължение на корпорацията, не изисквали доказване на умисъл. Така теоретично лесно било да се „прескочат“ изискванията за субективна страна на престъплението- наличие на умисъл, съзнание или конкретно неправомерно намерение.

Подходът на съда по такива дела бил по- скоро формален, отколкото по същество. Основен въпрос бил, дали корпорацията е възможния съответен субект, носещ отговорност съобразно специалният статут, уреждащ конкретното престъпление, без да се анализира изобщо, дали в частност корпорацията, като единица е възможно да осъществи деянието. В крайна сметка без да навлиза в дълбочина, съдът де факто приема и концепцията за корпорацията като съществуващ самостоятелен правен субект[36].

В началото на ХІХ век проблемите на КНО започват да намират своите решения, като поетапно се елиминират посочените първоначални препятствия. Съдът на практика заема от деликтното право теорията за отговорност за действия на друго лице (vicarious liability)[37], основана на правилото respondeat superior[38]. Този вид отговорност се поражда в ситуация, при която една от страните има контрол върху другата страна и допълнително придобива пряка финансова полза от нейното нарушение. Класически случай е този, при който работодателят наема свой служител, а действията на този служител, представляващи нарушение, са „в името” на работодателят и от тук водят до неговата отговорност[39].

По едно от първите такива дела в Англия[40], обвинението се базира на твърдението, че отговорността на корпорацията почива на факти, които са едни и същи като при деликтните искове, затова контратезата за освобождаване от наказание на корпорацията е под въпрос. Предходните правила, обосноваващи невъзможност да се носи наказателна отговорност от корпорацията, били създадени в съвсем друго състояние на обществото, във време, в което броят на корпорациите е било съвсем малък, това заедно с горните факти обуславяло и промяна на тези правила, в противен случай би се достигнало до съществено неудобство и бъдеща тенденция за освобождаване на корпорациите от отговорност за подобни деяния, което се явявало несправедливо. При произнасянето си, съдията по случая, нарича правилото[41], освобождаващо корпорацията от отговорност за умишлени престъпления, но пък възможност за осъждането `и за неумишлени, за „изумително абсурдно“. Действително, длъжностното лице не може да носи отговорност за бездействието на компанията, където работи; така не може да се вмени във вина на служителя деянията на корпорацията. Корпорацията като такава може да бъде виновна в качеството си на корпоративно тяло, упражняваща действията, с които се нарушава общественият ред в неговата цялост. В крайна сметка английският съд стига до решение, в което е прието, че кооперацията може да носи самостоятелно отговорност при действия, свързани със злоупотреба на права и засягащи публични интереси[42].

В последствие на законодателно ниво се урежда въпроса с наказуемостта на корпорацията, като във всички закони се предефинира понятието „личност“, към което се добавя и фразата „…към която, освен ако основателно не става ясно обратното,[се включват ] и корпоративните тела“ [43].

Към средата на ХХ- ти век съдът в Англия в три свои последователни решения преодолява поне две от съществуващите пречки, все още ограничаващи обхвата на КНО: изискването за субективна вина( mens rea) при обективиране на КНО и второто- че корпорацията не отговаря за умишлени простъпки(престъпления) , извършени от неговите служители[44]. Съдът отбелязва, че „…корпоративното тяло е „личност“, която освен различните способности, които притежава, следва да бъде прибавено и качеството „съзнание“, способно да знае и формира умисъл..“[45] . Така , ако мениджъра на дадена корпорация извърши измама, то отговорност за това носи и корпорацията, в контекста на доктрината за криминална конспирация(съучастие), защото и тя е свързана с извършване на деянието и като отделна личност има необходимото намерение за това[46].

Малко преди това, със закон са преодолени и някои от основните процедурни пречки, изтъквани като проблем за съдене на корпорацията. В частност що касае личното изправяне пред съд на корпорацията, тя може да бъде представлявана от договорен защитник или представител,писмено или устно да пледира „виновен“ или „невиновен“[47].

Може да се обобщи, че английският съд, стъпвайки на основата на деликтното право и концепцията за отговорност за чужди действия, доразвива доктрината за КНО и създава концепцията за първична отговорност на корпорацията за извършени от представляващите (управляващите) я лица умишлени престъпления[48]

От другата страна на океана, съдът в САЩ, ползвайки опита на английският съд, в различни наказателни процеси в средата на ХІХ век, стига и до аналогични на неговите заключения, но следвайки друга логика, развивайки КНО единствено в контекста на вторичното нарушение- vicarious liability [49]. След множество съдебни решения, касаещи проблема, Конгресът отчита промяната в обществените отношения и в началото на ХХ- ти век поставя първи законодателни стъпки, регулиращи КНО[50].

Приема се, че делото New York Central & Hudson River Railroad [51] е повратната точка в съдебната практика, от където въпроса със съществуването на КНО в САЩ е вече решен[52]. По това дело, Върховният съд на САЩ е категоричен- корпорацията може да носи отговорност за действията на свой служител, отделно от личната такава. Съдът стига и до извода, че намерението на Конгреса да криминализира престъпленията, извършени от корпорацията(до тогава – само при престъпно бездействие)[53] остава „недовършено”, поради което съдът е този, който съобразно и принципите на обичайното право, следва да определи параметрите на тази отговорност[54]. На база на същото решение, в последствие съдът утилизира механизмите за бъдеща законодателна регулация на отношенията, свързани с престъпления, извършени от корпорации в последователна и надграждаща се съдебна практика по проблема[55].

На федерално ниво, законът от 1962 год.[56] говори вече за ограничена отговорност за чужди действия на корпорацията(vicarious criminal corporate liability), най- малко в случаите, когато високо поставен в йерархията служител извършва деянието, поне отчасти в полза на корпорацията и в кръга на служебните си задължения. Допълнително отделни щати изграждат свое вътрешно законодателство в подобна посока[57].

Общи характеристики на корпоративната наказателна отговорност.

За разлика от деликтното право, респективно- гражданската отговорност на корпорацията, КНО има някои типични черти, които несъмнено я отличават :

Стриктно определена процедура при разследване и съдебен процес, съобразно и наказателните процесуални закони;
Много по- силно и ефективно средство за защита на увредените интереси от извършено престъпление, отколкото частният граждански процес;
Значително по- строги санкции за извършителя на престъплението- корпорацията;
Уникална санкционна система на наказанията;
Значително по- сериозна превантивна функция[58];

Смисълът на КНО е в нейната санкционна част, което обосновава нейното съществуване отделно и паралелно от гражданската отговорност. Традиционната доктрина предпоставя две функции на наказанието по смисъла на наказателното право- възпираща и превантивна. Действително на корпорацията не може да бъде наложено наказание „лишаване от свобода”, но наказания със сходен характер имат подобен възпиращ ефект. Така например е познато заличаване на фирмата( еквивалент на смъртно наказание за физическото лице); спиране на дейността `и за определен период от време(равностойно на затвор за физическите лица); „пробационен” период от време, през който ако обвинената корпорация осъществи престъпление ще бъде санкционирана и за първото престъпление вече ефективно( условно наказание лишаване от свобода).

Превантивната функция на КНО е от особено съществено значение и често пъти е значително по- ефективна, от колкото при реализиране на наказателна отговорност против отделни физически лица. От една страна с оглед огромни по размер финансови наказания[59] множество от корпорации са склонни да осъществяват правомерно поведение, да съдействат на органите при разкриване на престъпления и да се стремят да гарантират, че техни служители няма да извършат такива. От друга страна осъждането на корпорация за извършване на определен вид престъпления, често пъти въздейства сериозно на нейният авторитет и възпрепятства реалното `и участие в търговският обмен. Опасността една корпорация да бъде подведена под знаменателя „престъпник” е от особено значение за нейната репутация, така превантивният ефект на КНО е дори по- силен, отколкото самото наказание. На трето място по- широката система на наказания, води често пъти до обстоятелството, че корпорацията е лишена от възможността реално да упражнява търговска дейност, което също има сериозен възпиращ ефект.

Особено значение в практически аспект има и факта, че КНО е свързана с по- нисък стандарт за нейното доказване. В наказателният процес въпрос на изследване е субективната страна на дееца при извършване на престъпление, в частност вината, при изясняване на КНО принципа е, че тя възниква при виновно поведение на служител на корпорацията, но елемента „вина” е ирелевантен по отношение на ЮЛ.

Защитата на публичният интерес доминиращо е предмет на регулация от наказателното право, за разлика от защитата на частните интереси, които преимуществено са обект на гражданското право. Така съобразно и доктринерните принципи, не е оправдано престъпления, които са извършени от страна на корпорации да не влизат в обхвата на наказателният процес и в частност- на санкциониране по наказателен ред. По този начин КНО има своята оправдана обществена полезност[60].

В крайна сметка наличието на КНО е житейски оправдано. Корпорацията като лице съществува и със своята дейност, посредством действията на служителите си може самостоятелно да осъществява състав на престъпление. За обществото дейността на служителите на фирмата се идентифицират с корпорацията като извършител дадено престъпление, тя е прекият виновник, който следва да носи отговорност в погледа на широката общественост[61]. Така в житейски план е без обяснение, защо не може ЮЛ бъде съдено от държавата за осъществени престъпления, при сбъдване на дадени условия.

Доктрината, съдът и законът в държавите от англосаксонската правна система по настоящем разпознават три групи(доктрини) , на база та които КНО възниква. Това са:

Отговорност за чужди действия (vicarious liability)

Тази доктрина позволява корпорацията да бъде осъдена за наличие на криминално престъпление, когато от обективна страна е осъществено забранено от закон деяние(actus reus ) от страна на членове на корпорацията(управляващи, служители и тн.) , което деяние е извършено при изискуемия наказателно правен умисъл(mens rea ) . Така КНО следва вината на работодателя, служителя или представител на корпорацията. По настоящем, това е доминиращата доктрина в САЩ, но същата е разпознаваема и в останалите държави от англосаксонската правна система, със сравнително по- малко приложение[62].

Идентификационна доктрина.

Според същата „този, който контролира или управлява делата на компанията следва да се счита за въплъщение на самата компания“[63]. Има се предвид бордът на директорите или останалите главни служители на компанията, които осъществяват функции по нейното управление, правят изявления от нейно име, така „говорят“ и „действат“ като самата компания[64]. Служители на ниско ниво в йерархията не попадат в тази категория и техните простъпки не могат да доведат до КНО за самата компания. Това виждане господства в Обединеното кралство, Канада и Нова Зеландия, естествено със своите особености[65].

Доктрина на съвкупността.

Съвкупността позволява деянията(действия и бездействия) и субективното отношение на повече от едно лице в дадена компания да бъдат комбинирани, с цел да бъде запълнен изцяло състава на дадено престъпление[66]. Доктрината има по- ограничено приложение, но все пак е използвана от съда , най- вече в Австралия[67].

В обобщение и трите форми за обективиране на КНО са свързани с деяния, извършени от физически лица, но в по принцип отговорността на корпорацията е твърде различна от тази на преките извършители.

Както ще видим във втората част, държавите от обичайното право развиват на горната база свои самостоятелни механизми за реализиране на КНО. Пак така, в международен план института КНО се възприема, което пък прокарва и пътя му към вторичното право на Европейски съюз, а от там- към държавите от континенталната правна система.

Автор: Петър Петров

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г., в сила от 1.05.1968 г., посл. изм. бр. 16 от 22.02.2019 г.

[2] Приема се за монолитно това виждане в доктрината- вж. например Филчев, Н., Наказателно право. Теоретични въпроси и съдебна практика, С., 2014, ИК УНСС, с.94, но всъщност не е точно така. Критика на това виждане прави например Гиргинов, който го нарича „въпрос на законодателен избор“ и излага аргументи за необходимостта на КНО и у нас- вж. Гергинов, Ан., Наказателно право на Република България. Обща част. С., 2002, Софи- Р, с. 71- 73

[3] На пръв поглед като че ли е non- sens изобщо да се споменава, че има сходни на КНО институти в България. Тук само се посочват чл. 83, ал.1 (ЗАНН) и чл. 83а- 83е от Закон за административни нарушения и наказания, за причините, довели до въвеждането на последните разпоредби през 2012 год. вж. мотиви на Министерство на правосъдието, достъпни на www.justice.government.bg/…/Мotivi_ZID_ZANN.do

[4] Balakrishnan. K; “Corporate Criminal Liability – Evolution of the concept” (1998) Cochin University Law Review, достъпно на http://dspace.cusat.ac.in/jspui/bitstream/123456789/10911/1/Corporate%20criminal%20liability%20-.PDF с. 255

[5] Sheley, Erin L., Tort Answers to the Problem of Corporate Criminal Mens Rea (August 30, 2018). North Carolina Law Review, Vol. 97, 2019. Достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=3241533, с. 799

[6] 3 W. HOLDSWORTH, A HISTORY OF ENGLISH LAW (1923), достъпно на https://archive.org/details/historyofenglish12holduoft/page/n8 , с. 475- 476

[7] Brickey,Kathleen F., Corporate Criminal Accountability: A Brief History and an Observation, 60 Wash.U.L.Q. 393 (1982). Достъпно на : http://openscholarship.wustl.edu/law_lawreview/vol60/iss2/6 ,с. 397

[8] 3 W. HOLDSWORTH,цит. съч., с. 471-474

[9] Iwai, Katsuhito, Persons, Things and Corporations: The Corporate Personality Controversy and Comparative Corporate Governance (June 1997). American Journal of Comparative Law, Vol. 47, No. 4, pp. 583-632, 1999. Достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=1861919, с.9; въпреки, че разликата между привелигированите корпорации и joint- stock companies е наличието или липса на привилегиии от Короната, има и примери, при които частните компании са получавали такива- например Източно- индийска компания, така Brickey,Kathleen F., цит. съч., с.399, т.33 под черта

[10] Holdsworth, English Corporation Law in the 16th and 17th Centuries, 31 YALE L.. 382, (1922), достъпно на https://www.jstor.org/stable/787883?seq=1#metadata_info_tab_contents , с. 382

[11] Weissmann, Andrew, Newman, David, Rethinking Criminal Corporate Liability, Indiana law journal, vol.82, No 2, spring 2007, достъпно на http://ssrn.com/abstract=979055 , с 418

[12] Brickey,Kathleen F., цит. съч., с.400

[13] Общата теория на правото у нас дава сходни определения, например : „ юридическо лице е създадено по ред, определен от закона, социално образувание, което може да придобива права, да поема правни задължения, да извършва правни действия чрез свои органи, съставени от физически лица, и не притежава властнически правомощия“- Павлова, М., Гражданско право. Обща част. С., 2002, Софи- Р, с. 306

[14] Dubber, Markus D., The Comparative History and Theory of Corporate Criminal Liability (July 10, 2012). Достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=2114300 or http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.2114300, с.11

[15] Тези теории еволюират с времето си, налице са естествено и други, като характерно за обичайното право е свързването им с икономиката, вж. Hill, Jennifer G., Corporate Criminal Liability in Australia: An Evolving Corporate Governance Technique?. Vanderbilt Law School, Law and Economics Research Paper Series No. 03-10; Journal of Business Law, p. 1, 2003. Достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=429220 or http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.429220 , с. 5, за икономическа теория на Вебер- подробно при Heugens, Pursey P.M.A.R., A Neo-Weberian Theory of the Firm. Достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=1091432; много подробно при [15] Iwai, Katsuhito, цит. съч. и мн. др.

[16] Доктрината за трите теории не е монолитен стандарт, множество са разбиранията за същността, характер и особености на всеки елемент от теорията , включително и самото разделение на това „триединство“, вж. Iwai, Katsuhito, цит. съч.,с.3, т.4 под черта

[17] Iwai, Katsuhito, цит. съч.,с.3

[18] Dewey, John,“The Naturalistic Theory of Perception by the Senses”, The Journal of Philosophy, 22(22): 596–606, достъпно на https://www.jstor.org/stable/i334836

[19] Iwai, Katsuhito, цит. съч.,с.3

[20] Вж. подробно при Radin, Max ,‘The Endless Problem of Corporate Personality,’ 32 Columbia Law Review,643(1932) , достъпно на https://www.jstor.org/stable/1114707?origin=crossref&seq=1#page_scan_tab_contents

[21] Sheley, Erin L., цит. съч., с.799

[22] За съвременното разбиране на корпорацията като субект, в контекста на отношеинята (и задълженията) с обществото- подробно при Choudhury, Barnali and Petrin, Martin, Corporate Duties to the Public (Introduction) (2019). Corporate Duties to the Public (Cambridge University Press, 2019), с.37- 94

[23] Естествено икономическата договорна теория също се критикува, но няма спор, че тя е определяща към настоящия исторически етап- вж. Hill, Jennifer G.,, с.5

[24] Ibid

[25] Sheley, Erin L., цит. съч., с.780

[26] съчетанието legal person почти не се използва в англоезичната литература, вместо него срещаме entity или agency, б.а.

[27] Hill, Jennifer G., цит. съч., с.5- 6

[28] Khanna, Vikramaditya S., цит. съч., р.1485

[29] Khanna, Vikramaditya S., цит. съч., р.1492

[30] Brickey,Kathleen F., цит. съч., с. 401

[31] Khanna, Vikramaditya S., Corporate Criminal Liability: What Purpose Does it Serve?. Harvard Law Review, Vol. 109, No. 7, p. 1477, 1996. Достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=803867, с.1479-1480.

[32] Така съдът на короната в Англия по Anonymous Case (No. 935), 88 Eng. Rep. 1518, 1518 (K.B. 1701)

[33] Така при Weissmann, Andrew, Newman, David, цит. съч., с.419; също при Brickey,Kathleen F., цит. съч.,с.401. Налице е и тезата, че наказателна отговорност за сдруженията, възникваща за някои видове престъпления е позната за Англия поне от ХІІІ- ти век- вж. Dubber, Markus D., цит. съч., с. 11- 12

[34] Вж. First, Harry, General Principles Governing Criminal Liability of Corporations, Their Employees and Officers (February 23, 2017). White Collar Crime: Business and Regulatory Offenses (Obermaier, Morvillo, Anello and Bohrer, eds.) (Law Journal Seminars Press) (2017). Достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=3180887, с. 5

[35] Case of Langforth Bridge, 79 Eng. Rep. 919 (K.B. 1635) посочено от Brickey,Kathleen F., цит. съч.,с.401.

[36] Подробно при Khanna, Vikramaditya S., цит. съч., с.1481- 1482; също при Brickey,Kathleen F., цит. съч.,с.402 ; First, Harry, цит. съч., с.6

[37] Bucy, „Corporate Ethos: A Standard for Imposing Corporate Criminal Liability“ (1991) 75 Minn L Rev 1095, 1102ff; Adlestein, „A Corporation’s Right to a Jury Trial Under the Sixth Amendment“ (1994) 27 U Cal, Davis L Rev 375, 383ff, достъпно на https://scholarship.law.umn.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=3047&context=mlr , с. 1102

[38] който в същността си е равен на отговорността на надзираващият върху действията на лицето, което трябва да контролира , така Taipale, K. A., Secondary Liability on the Internet: Towards a Performative Standard for Constitutive Responsibility. (February 2003). Center for Advanced Studies Working Paper No. 04-2003. Достъпно на SSRN:http://ssrn.com/abstract=712101 или http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.712101, с. 15

[39] Landes, William M. & Lichtman, Douglas, Indirect Liability for Copyright Infringement: An Economic Perspective. Harvard Journal of Law and Technology, Vol. 16, No. 2, Spring 2003; U Chicago Law & Economics, Olin Working Paper No. 179. Достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=379201 или http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.379201, с.398

[40] Последващият текст е основан на произнасянето на съда по дело The Queen v. Great North of England, Railway Co, US Eng. Rep. 1294 (Q.B. 1846).

[41] Една от особените черти на англосаксонският процес е, че съдията, който решава делото, освен че е длъжен да обоснове актът си по същество писмено, задължително се произнася и в съдебно заседание устно, б.а.

[42] Brickey,Kathleen F., цит. съч.,с.402- 402; също и Khanna, Vikramaditya S., цит. съч., с.1481.

[43] Чл. 2, 1- The Interpretation Act 1889(52&53 Vict.Ch.63), достъпно на https://www.legislation.gov.uk/ukpga/1889/63/pdfs/ukpga_18890063_en.pdf

[44] DPP v. Kent and Sussex Contractors Ltd. and Another [1944] 1 All E.R. 119.; R v. ICR Haulage, Ltd [1944] 1 All E.R. 691; Moore v. I. BreslerLtd. [1944] 2 All E.R. 515.

[45] Из изявлението на съдия Managhten J., при постановяване на решение по делото DPP v. Kent and Sussex Contractors Ltd. and Another [1944] 1 All E.R. 119

[46] Balakrishnan. K, цит. съч., с.260- 262

[47]Sec.33 от Criminal Justice Act of 1925, достъпно на https://www.legislation.gov.uk/ukpga/Geo5/15-16/86/section/41

[48] Hill, Jennifer G., цит. съч.,с.10, има и виждане, че еволюцията на това разбиране не откъсва неговия характер от вторичната отговорност в контекста на доктрината vicarious liability- така Gobert, James “The Evolving Legal Test of Corporate Criminal Liability” in John Minkes and Leonard Minkes (ed) Corporate and White-collar Crime (Sage Publications, London, 2008), с. 67

[49] Дела State v. Morris &Essex Railroad Co., 23 NJL. 360 (1832); Commonwealth v. Proprietors of New Bedford Bridge, 68 Mass. (2 Gray) 339 (1854)

[50] Elkins Act, 57th Congress, Sess. 2, ch. 708, 32 Stat. 847, достъпно на https://archive.org/stream/jstor-1883490/1883490_djvu.txt

[51] Дело New York Central & Hudson River Railroad v. United States 212 U.S. 481 (1909)

[52] Weissmann, Andrew, Rethinking Criminal Corporate Liability, Indiana law journal, vol.82, No 2, spring 2007, достъпно на https://www.repository.law.indiana.edu/ilj/vol82/iss2/5/ p.420- 421

[53] Вж. подробно при Brickey,Kathleen F., цит. съч.,407- 415

[54] Всъщност важните аргументите на съда са два- първият е пряката заемка на общата хипотеза на деликтната отговорност във варианта на vicarious liability , вторият е не по- малко съществен- това е политически аргумент в полза на равенството на отделните правни субекти, съдът приема, че е не е справедливо корпорацията да се ползва с различен статут от физическото лице, когато е извършено престъпление- подробно при First, Harry,цит. съч., с.9- 11

[55] Например делата Dollar S.S. Co. v. United States, 101 F.2d 638 (9th Cir. 1939); United States v. Basic Constr. Co., 711 F.2d 570, 573 (4th Cir. 1983), United States v. Twentieth Century Fox Film Corp., 882 F.2d 656, 660 (2dCir. 1989); In re Hellenic, Inc., 252 F.3d 391, 395 (5th Cir. 2001) и др.

[56] Вж. Model Penal Code, § 2.07(1)(c), 1962 https://archive.org/stream/ModelPenalCode_ALI/MPC%20full%20%28504%20pages%29_djvu.txt

[57] Weissmann, Andrew, цит. съч., p.423

[58] Khanna, Vikramaditya S., цит. съч., р.1492

[59] В периода 80-те години на ХХ-ти век до началото на ХХІ век, глобите според законодателството на САЩ са се увеличили от максимален размер от $45,790 до $646,000,000, Arlen, Jennifer, Evolution of Corporate Criminal Liability: Implications for Managers. NYU, Law and Economics Research Paper No. 04-022; LEADERSHIP AND GOVERNANCE FROM THE INSIDE OUT, Jeffrey Sonnenfeld & Robert Gandossey, ed., 2004. достъпно на SSRN: https://ssrn.com/abstract=591202, с. 2- 3

[60] Khanna, Vikramaditya S., Corporate Criminal Liability: What Purpose Does it Serve?, Harvard Law Review, Vol. 109, No. 7, p. 1477, 1996, р.1486

[61] Gobert, James& Pascal, Ana-Maria, European Developments in Corporate Criminal Liability,UK, 2011, p.24- 25

[62] Wong, Kristen, BREAKING THE CYCLE: THE DEVELOPMENT OF CORPORATE CRIMINAL LIABILITY, 2012, University of Otago, New Zeаland, достъпно на https://www.otago.ac.nz/law/research/journals/otago041733.pdf , с.13- 14

[63] Colvin, Eric“Corporate Personality and Criminal Liability” (1995) 6 Crim LF , с.8

[64] Дело Tesco Supermarkets Ltd v Nattrass, HL31MAR 1971, достъпно на https://swarb.co.uk/tesco-supermarkets-ltd-v-nattrass-hl-31-mar-1971/ ,

[65] Wong, Kristen, цит. съч., с.17- 18

[66] Gobert ,James, “The Evolving Legal Test of Corporate Criminal Liability” in John Minkes and Leonard Minkes (ed) Corporate and White-collar Crime (Sage Publications, London, 2008)., с.68

[67] Вж. дело United States v Bank of New England 820 F 2d 844 (1 st Cir. 1987)