1. Въведение

Предмет на следващото изложение са някои актуални проблеми, които възникват в рамките на заповедното производство след изменението в ГПК в ДВ, бр. 86 от 2017 г. и ДВ, бр. 102 от 2017 г. Актуалността на поставените в изложението въпроси е свързана с липсата понастоящем на задълбочени научни изследвания на измененията в закона, съответно синтез и анализ на съдебната практика, която също нито е константна, нито е достатъчна, за възприемането на определено становище като преобладаващо – което само по себе си не би могло да бъде индикатор и за неговата правилност.

Заповедното производство е формално, като основната цел е да се провери дали претендираното вземане от заявителят-кредитор е спорно. Ако вземането не е спорно, респ. не бъде подадено възражение в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила – арг. чл. 416 ГПК. Тоест смисълът на заповедното производство е в една бърза, по-евтина и опростена съдебна процедура да се установи дали твърдяното вземане е спорно и в случай че то е безспорно, кредиторът да се снабди със съдебно изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си. Другата цел на заповедното производство е да даде възможност на длъжника да плати доброволно вземането със съдействието на съда и с малко разноски, без изобщо де се стига до принудително събиране на вземането (чл. 414а ГПК).

Като се вземе предвид позитивната уредба в чл. 410 – чл. 425 ГПК, при извършване на граматическо, систематично и телеологическо тълкуване, следва да се достигне до извод, че целите на производството: опростеност, ускореност и ефективност, но и улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт[2], което всъщност е в основата на възстановяването на съществуването му. Същите са прогласени в Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г.  за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес и в Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. В Доклад от 13.10.2015 г. на Комисията до европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно прилагането на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане е посочено, че бързото и ефективно събиране на безспорни неизплатени задължения е от първостепенно значение за стопанските субекти в Европейския съюз. Просрочените плащания са една от основните причини за изпадането в неплатежоспособност, особено при малките и средните предприятия, и водят до загуба на много работни места. Това е накарало редица държави членки да въведат опростени процедури за издаване на заповед за плащане. Производството по издаване на заповед за плащане има за цел да се осигури бързо и икономически ефективно средство за съдебна защита срещу длъжника, задължаващо го да заплати определена парична сума. Един от мотивите за изменението на ГПК е именно постигането на посочената цел[3]. В тази насока може да се отбележи, че законодателят е мотивирал необходимостта от по-добра защита на правата на длъжника в заповедното производство, което доведе и до изменения на правилата за призоваване – в частност чл. 47 ГПК.

2. Измененията в разпоредбата на чл. 411 ГПК

Една от важните законодателни промени, която беше направена, е в разпоредбата на чл. 411 ГПК. Законодателното изменение е в чл. 411, ал. 1 ГПК, според която заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, който в тридневен срок извършва служебна проверка на местната подсъдност. Ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща незабавно на надлежния съд.

Другата промяна е в чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, където е предвидено, че съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато искането не отговаря на изискванията на чл. 410 ГПК и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението.

2.1. Местната подсъдност в правилото на чл. 411, ал. 1 ГПК

Местната подсъдност е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. При граматическото, систематичното и телеологичното тълкуване на разпоредбите на чл. 105 ГПК – чл. 117 ГПК следва извод, че местната подсъдност е относителна положителна процесуална предпоставка, освен в случаите, когато законодателят е предвидил изрично, че същата е абсолютна процесуална предпоставка, доколкото това е свързано с възможността на съда да следи служебно до определен процесуален момент за нея.

В случая законодателят е регламентирал местната подсъдност като абсолютна процесуална предпоставка, тъй като съдът следи служебно за нея. Тоест, когато заявлението за издаване на заповед и изпълнение е подадено срещу физическо лице, съдът трябва да направи служебна справка НБД „Население“ по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. Когато заповедното производство касае юридически лица, тогава следва да се извърши служебна справка от Агенция по вписвания – Търговски регистър, доколкото съобразно чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, ако е посочен идентификационен код, съдът, държавните органи, органите на местното самоуправление и местната администрация и лицата, на които е възложено упражняването на публична функция, организации, предоставящи обществени услуги, включително банките, нямат право да изискват доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър и в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, и представянето на актове, обявени в Търговския регистър.

Практическа трудност при изпълнението на задълженията на съда представлява невъзможността съдията лично да извърши справка НБДН, доколкото не разполага с пряк достъп до регистър „Население“, като справката се извършва от съответен служител, което в по-натоварените съдилища изключва възможността да бъде спазен инструктивният срок по чл. 411, ал. 1 ГПК, което не препятства произнасянето на съда. В тази насока трябва да се посочи, че неспазването на тридневния срок не е основание съдът да отхвърли заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито е основание в случай, че се установи хипотеза на различна местна подсъдност, да бъде повдигната отрицателна препирня за подсъдност.

В случай, че делото е изпратено по подсъдност и вторият заповеден съд установи, че адресът на длъжника – физическо или юридическо лице, е различен, съответно възможно е междувременно да е сменен, без значение е обстоятелството, че към момента на произнасянето на първия съд, адресът се е намирал в районна на втория съд. Последният не може по аргумент, че към момента на неговото произнасяне местната подсъдност е различна, да върне делото на първия заповеден съд. Единствената възможност, която е налице, е повдигането на препирня за подсъдност по реда на чл. 122 ГПК.

2.2. Отстраняване на нередовностите в заявлението по реда на чл. 411, ал. 2 , т. 1 ГПК

С допълнението на ГПК – доп. – ДВ, бр. 86 от 2017 г. – следва да се приеме, че т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, според която „Заповедният съд не е длъжен, при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410, ал. 2 ГПК съобразно с изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 ГПК, да дава указания на заявителя за поправянето му, а отхвърля заявлението. Даване на указания на заявителя се дължи само в изрично уредената в чл. 425, ал. 2 ГПК хипотеза, както и при невнесена в пълен размер държавна такса за заявлението.“ – е загубила значението си[4]. При това положение съдът не дължи указания единствено в посочените хипотези в тълкувателното решение, а следва да направи проверка на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, както прави проверка на редовността и допустимостта на искова молба – арг. чл. 127-130 ГПК.

В случай, че заявлението е нередовно, съдът дължи пълни, точни и изчерпателни указания. Ако заповедният съд не е изпълнил това си задължение и отхвърли подаденото заявление, поради неизпълнение на указанията или поради частично изпълнение на указанията, при подадена частна жалба срещу разпореждането по чл. 413 ГПК въззивният съд следва да отмени последното само на това основание. Тоест, в случай, че районният съд не е изпълнил задължението си за даване на правилни указания, същият следва повторно да даде указания, които да са точни, правилни и изчерпателни, преди да приложи последиците на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, във вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Необходимо е да се отбележи, че в случая е налице известна законодателна непоследователност, тъй като когато се касае за нередовна искова молба, същата подлежи на връщане, докато при заповедното производство съдът е длъжен да се произнесе по заявлението, като го отхвърли. Тоест, налице е произнасяне по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Това разкрива известна непоследователност в законодателната техника. Логично би следвало да се приеме, че законодателното разрешение цели да санкционира заявителя, който не е проявил достатъчна активност, но с оглед измененията на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, този извод не е безспорен.

2.3. Нередовност на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК

Касае се за особена хипотеза на нередовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение в светлината на Определение от 28.11.2018 г. на СЕС по дело C-632/17.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и на член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273 и поправка в ОВ L 293, 2014 г., стр. 59), както и на член 10 и на член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66 и поправки в OB L 207, 2009 г., стр. 14, OB L 199, 2010 г., стр. 40 и ОВ L 234, 2011 г., стр. 46). Запитването е отправено в рамките на спор между Powszechna Kasa Oszczędności (PKO) Bank Polski S.A. (наричано по-нататък „PKO“), банкова институция, установена във Варшава (Полша), и г‑н Jacek Michalski по повод на заповед за изпълнение по извлечение от счетоводните книги на PKO, издадена поради невъзстановяване от г‑н Michalski на сумите, заети с помощта на издадена от PKO кредитна карта.

Двадесет и четвърто съображение на Директива 93/13 уточнява, „че съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“, в какъвто смисъл следва да се тълкуват не само посочените разпоредби на директивата, но и националното право. Трябва да се отбележи, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред, независимо дали една директива е транспонирана, или не, респ. независимо дали са налице условията за евентуалното отключване на директния й ефект – т. нар. непряк ефект (вж. Решение по делото Marleasing SA v La Comercial Internacional de Alimentacion SA, C-106/89). Това е така, защото само по този начин може да се постигне целеният от общностния законодател единен правен ред, който отговаря на заложените в съответните актове цели, минимални стандарти и пълна ефикасност на правото на Съюза – в случая целите на конкретните регламент и директива, за които ответникът твърди, че следва да се отправи преюдициално запитване. За да изпълни така установеното задължение, националната юрисдикция – в случая, първоинстанционният съдебен състав, трябва да използва всичките си правомощия, съобразно вътрешното право и познатите в правната доктрина и съдебната практика методи за тълкуване, което е гаранция, че ще се достигне до разрешение, което да съответства на целите и духа на общностното законодателство – така т. 111 от Решение от 04.07.2006 г., Adeneler, C-212 /04; т. 200 Angelidaki и др. C-378/07, C-379/07 и C-380/07; т. 27 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10.

По поставения въпрос с оглед формирана понастоящем практика[5], СЕС счита, че „Преди всичко трябва да се напомни, че съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя при условията на тяхното национално право. Предвид естеството и значението на обществения интерес, на който се основава защитата на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите или доставчиците, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 40 и цитираната съдебна практика).  В този смисъл следва да се подчертае, че макар съгласно постоянната съдебна практика националният съд да е длъжен служебно да преценява неравноправността на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и така да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика, условие за това е той да е запознат с необходимите за целта правни и фактически положения (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 42 и цитираната съдебна практика). В случая запитващата юрисдикция уточнява, че в рамките на първата фаза от заповедното производството упражняваният от нея контрол се свежда до проверка на формалната редовност на извлечението от счетоводните книги на банката. Затова тази юрисдикция отбелязва, че не е запозната с всички фактически и правни положения, произтичащи от съответния договор за кредит. В случая запитващата юрисдикция уточнява, че в рамките на първата фаза от заповедното производството упражняваният от нея контрол се свежда до проверка на формалната редовност на извлечението от счетоводните книги на банката. Затова тази юрисдикция отбелязва, че не е запозната с всички фактически и правни положения, произтичащи от съответния договор за кредит… В отсъствието на хармонизация в правото на Съюза на производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза, тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на държавите членки, при условие обаче да се зачитат принципът на равностойност и правото на ефективни правни средства за защита, предвидено в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 57)… По отношение на правото на ефективни правни средства за защита следва да се отбележи, че задължението, произтичащо от член 7, параграф 1 от Директива 93/13, да се предвидят процесуални правила, позволяващи да се осигури защитата на правата, които правните субекти черпят от Директива 93/13, в случай на използване на неравноправни клаузи, включва изискването за наличие на право на ефективни правни средства за защита, закрепено и в член 47 от Хартата на основните права. Правото на ефективни правни средства за защита трябва да важи както при определянето на юрисдикциите, компетентни да разглеждат искове, основани на правото на Съюза, така и при определянето на процесуалните правила, приложими за подобни искове. Така, за да се определи дали производство като главното е в нарушение на изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, запитващата юрисдикция трябва да определи дали правилата на производството по възражение, предвидени в националното право, не пораждат немалък риск съответният потребител да не подаде изискваното възражение (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61)…   При това положение процесуални правила като разглежданите в главното производство пораждат немалък риск съответният потребител да не подаде необходимото възражение, тъй като, от една страна, изискват от потребителя в двуседмичен срок, считано от връчването на заповедта за изпълнение, да представи фактическите обстоятелства и доказателствата, позволяващи на съда да направи преценка, и от друга страна, го поставят в неблагоприятно положение с оглед на определянето на съдебните разноски (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 69 и 70)…  С оглед на изложените съображения член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска производство, което позволява издаването на заповед за изпълнение, когато съдът, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение, не е компетентен да провери евентуално неравноправния характер на клаузите на съответния договор, тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от тази директива (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 71). … В тази връзка Съдът е постановил, че служебната проверка на националния съд дали са изпълнени изискванията по Директива 2008/48, е средство, с което може да бъде постигнат определеният в член 10 от тази директива резултат и което може да допринесе за осъществяването на целите, посочени в съображение 31 от последната (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 68, и по аналогия, определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 41 и цитираната съдебна практика). Съгласно практиката на Съда това задължение на националния съд да провери служебно дали са спазени изискванията по Директива 2008/48, изисква той да разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 70, и по аналогия, решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32) След като по време на първия етап от производството националната юрисдикция не разполага с данните, които биха ѝ позволили да се увери, че задълженията за информиране на потребителя по смисъла на член 10 от Директива 2008/48 са били изпълнени, тъй като заповедта за изпълнение се издава само въз основа на проверка на формалната редовност на извлечението от счетоводните книги на банката, и след като правилата за упражняване на правото за подаване на възражение срещу такава заповед не позволяват, поради същите причини, каквито бяха изложени в точки 46—48 от настоящото определение, да се осигури спазването на правата, които потребителят черпи от тази директива, член 10 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство.  оглед на изложените съображения в тяхната цялост на поставения въпрос следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и член 10 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, позволяваща издаването на заповед за изпълнение по извлечение от счетоводните книги на банка като доказателство за съществуването на вземане, възникнало от договор за потребителски кредит, когато сезираният със заявление за издаване на заповед за изпълнение съд не е компетентен да провери евентуално неравноправния характер на клаузите по този договор и да се увери, че в него е налице информацията по член 10 от тази директива, тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от посочените директиви.“. Следователно разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК трябва да се тълкува систематично с чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, като в случай, че банката не е предоставила договора за банков кредит, а само извлечение от банкови сметки, съдът следва да даде указания, че следва в тридневен срок от съобщението да представи оригинал или заверен препис от договора за банков кредит – с оглед евентуалната преценка за наличието на неравноправни клаузи.

Тъй като произнасянето на СЕС е от скоро, понастоящем не е налице константна практика, че се касае за нередовност на заявлението. Налице е и друго виждане, според което в случая не се касае за нередовност, а същото трябва да бъде отхвърлено, тъй като не е налице редовен от външна страна документ за издаване на заповед за изпълнение. Този извод се основава на обстоятелството, че с оглед произнасянето на СЕС редовният от външна страна документ е не само извлечението от счетоводни книги на банка със съдържанието предвидено чл. 60, ал. 2, т. 1-3 ЗКИ, но и договорът за банков кредит.

Горната теза не може да бъде възприета, тъй като телеологическото тълкуване на измененията в ГПК, както и с оглед общата логика на  законодателството, в което са познати и други случаи, в които трябва да се представи определен документ, съдът винаги следва да укаже на страната, че представените книжа не отговарят на изискванията, тъй като са непълни. Тоест преценката на съда дали е налице годен от външна страна документ по чл. 417 ГПК, респ. дали в същия е отразен изискуемо вземане, предполага представянето на документа в цялост.

3. Проблеми на възражението по чл. 414а ГПК

От мотивите към ЗИД ГПК се изяснява, че целта за създаване на разпоредбата са проблеми, свързани със случаите, когато длъжникът е платил доброволно, след като е издадена заповед за изпълнение. Правилото на чл. 414а ГПК намира приложение както при твърдения и представени доказателства за пълно изпълнение, така и когато длъжникът твърди, че е изпълнил частично, съответно е представил доказателства в тази насока – арг. чл. 414а, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 414а ГПК длъжник, който е изпълнил задължението си по заповедта за изпълнение в срока по чл. 412, т. 8, може да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение с твърдение, че е изпълнил изцяло или частично задължението си. Към възражението се прилагат доказателства за изпълнението на задължението с препис за заявителя. Необходимостта от представяне на доказателства за плащането е свързана с възможността заявителят да вземе становище по подаденото възражение по чл. 414а ГПК. Тоест, ако длъжникът не е представил доказателства, съдът следва да му предостави подходящ срок за това, като в случай, че такива не бъдат представени, възражението трябва да бъде изпратено на заявителя за изразяване на становище в тридневен срок от съобщението – арг. чл. 414а, ал. 3 ГПК.

Възможно е длъжникът да не е ползвал правилния образец на възражение – приложение № 8 към Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. В този случай съдът следва да тълкува волята на длъжника, съобразно чл. 20 ЗЗД, като ако може да се извлече, че същата по същество касае възражение по чл. 414а ГПК, следва да се пристъпи към изпращане на възражението на длъжника заедно с приложенията на заявителя за изразяване на становище. Възможна е обаче и хипотеза, при която волята на лицето, подало възражението, е неясна. При това положение съдът следва да укаже на страната с допълнителна молба с препис за заявителя да заяви дали оспорва вземането, или го признава, или поддържа, че е изпълнила в срока по чл. 412, т. 8 ГПК. Тези указанията са необходими, включително с оглед постановките на т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, която не е загубила значението си, въпреки законодателното изменение и в която е възприето, че: „Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение.

 

Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по  чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по  чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск.

 

По отношение на спазването на срока по  чл. 414, ал. 2 ГПК съдът преценява данните по заповедното производство, като е допустимо да дава указания и да събира и други доказателства, посочени от страните. Проверката за наличие на оспорване на вземането се прави от съда въз основа на възражението по  чл. 414, ал. 1 ГПК, като се ограничава до констатацията за подадено възражение, независимо дали е ползван образец по Наредба № 6/20.02.08 г.

Оспорване на вземането е налице при всяка изразена форма на несъгласие с вземането по издадената заповед за изпълнение. Оспорване на вземането не е заявено, ако длъжникът е възразил само относно разноските, присъдени в заповедното производство, в който случай същият има право да обжалва заповедта за изпълнение по чл. 413, ал. 1 ГПК. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са налице до момента на оттегляне на възражението. При предявен установителен иск по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК оттеглянето на възражението следва да се депозира или да се изпрати на съда, разглеждащ иска, който прилага последиците по чл. 416 ГПК.“.

В правилото на чл. 414а, ал. 4 ГПК е предвидено, че ако заявителят не подаде становище в указания срок, съдът обезсилва изцяло или частично заповедта за изпълнение, включително в частта за разноските. Ако становището е подадено в срок, съдът се произнася по възражението и постъпилото становище. Следва да се отбележи, че приложението на неблагоприятните правни последици (обезсилване на заповедта за изпълнение изцяло или частично) за заявителя – в хипотезата, че не е изразил становище или същото е просрочено, могат да бъдат приложени от съда, но само при положение, че е изпълнено задължението при изпращане на възражението по чл. 414а ГПК на кредитора да бъдат дадени пълни, точни и ясни указания за последиците в случай, че не бъде взето становище или същото не подадено в тридневния срок – арг. чл. 414а, ал. 3 ГПК. В случай, че съдът не е дал указания или е предоставил по-дълъг срок, в който да бъде изразено становище от заявителя (арг. 62, ал. 3 ГПК), не могат да бъдат приложени последиците, предвидени в чл. 414а, ал. 4 ГПК.

С оглед изложеното дотук може да се направи извод, че с въвеждането на чл. 414а ГПК законодателят прави известно отстъпление от схващането си, че целта на заповедното производство е в рамките на едно формално, едностранно, несъстезателно производство да провери дали едно вземане е безспорно. Този извод се обуславя от обстоятелството, че производството по чл. 414а ГПК, макар и в опростен вид, има състезателен характер, като неговият предмет е установяването на твърдяното от длъжника плащане – въз основа на представените документи, съответно съдебни признания на факти в становището, което заявителят взема по възражението на длъжника и представените по делото доказателства. Тоест, производството по чл. 414а ГПК надхвърля както рамките, първоначалната цел и предмет на заповедното производство, така и на производството по издаване на изпълнителен лист[6]. Това е причината по принцип да няма пречка преди съдът да се произнесе по възражението по чл. 414а, ал. 4 ГПК, да се насрочи открито съдебно заседание, в което да се изслуша и заключението на съдебно-счетоводна експертиза. Това може да е необходимо в различни хипотези – напр. при спор дали действително е налице плащане, т.е. дали сметката на кредитора е надлежно заверена; спор по прихващането на изпълнението по чл. 76 ЗЗД и т.н. В тази хипотеза, проблем поражда въпросът за това на кого трябва да бъде възложена отговорността за разноските в случай, че бъде назначена експертиза. Разноските  трябва да бъдат възложени в тежест на страната, която носи доказателствената тежест да установи плащането – в случая това е длъжника. Възможно е обаче спорът за погасяването на задължението да е в следствие поведението на кредитора – напр. при прихващане на изпълнението. В този случай, тъй като последният е станал причина за експертизата, разноски трябва да бъдат възложени в негова тежест.

Няма пречка съдът да се произнесе и в закрито заседание, съобразно представените по делото доказателства, респ. като отчете възраженията на страните.

Съществува и виждане, че в случай, че страните спорят в рамките на производството по чл. 414а ГПК, въпросът трябва да бъде разгледан по същество, като в рамките на това производство не може да се изследва спорния въпрос. Тази теза не държи сметка както за характера на производството по чл. 414а ГПК, така и за целта на създаването на правната уредба. В този смисъл, аргументи против тази теза може да се изведе и от принципа на процесуалната икономия, тъй като е безпредметно развитието на исков процес, ако страните не спорят, че е налице плащане, но спорят какво например е погасено, респ. дали е заверена съответна сметка и т.н., което би могло да се разреши в рамките на процедурата по чл. 414а ГПК, като се изслуша заключението на вещо лице или се представят допълнителни писмени доказателствени средства.

Понастоящем по приложението на чл. 414а ГПК е налице противоречива практика, като са застъпени следните различни становища:

А) според първото разбиране, когато се приеме възражението по чл. 414а ГПК, заповедта за изпълнение се обезсилва, като след влизане в сила на разпореждането делото се архивира;

Б) във второто становище се застъпва, че когато се приеме възражението по чл. 414а ГПК, тогава заповедта за изпълнение влиза в сила, тъй като заповедното производство е постигнало целта си – да провери дали вземането е спорно, като районният съд (заповедният съд) следва да се произнесе и по искането за издаване на изпълнителен лист (обективирано в заявлението за издаване на заповед за изпълнение), като следва да го остави без уважение, поради липса на изпълняемо право, като в тази хипотеза защитата на кредитора е по реда на частната жалба срещу разпореждането за изпълнителния лист – арг. чл. 407, ал. 1 ГПК.

В) налице е разновидност на втората практика, според която производството трябва да бъде прекратено с изричен диспозитив, като според едното схващане такова искане трябва да е направено от длъжника във възражението, а според другото съдът дължи служебно произнасяне по прекратяването на делото. Налице е и трето становище, че с приемането на възражението е налице произнасяне, поради което производството приключва[7].

Заповедното производство е формално, като основната цел е да се провери дали претендираното вземане от заявителят-кредитор е спорно. Ако вземането не е спорно, тоест не бъде подадено възражение в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила – арг. чл. 416 ГПК.

Разпоредбата на чл. 414а ГПК е проявление на посочената цел – да се провери дали вземането е спорно, доколкото с изпълнението на задължението в срока за доброволно изпълнение, ако длъжникът е изпълнил точно креансата, посочена в заповедта за изпълнение, същият удовлетворява интереса на кредитора да получи изпълнение на вземането си. В тази хипотеза е безпредметно да се води исков процес, като заповедта за изпълнение per argumentum a fortiori влиза в сила. За кредитора липсва правен интерес от предявяването на иск, освен в изрично посочените хипотези на чл. 414а, ал. 5 ГПК, съответно ако кредиторът в становището си твърди, че не е налице точно изпълнение на претендираното вземане, което обуславя наличието на правен спор.

Другата хипотеза, когато длъжникът е платил, но производството не приключва веднага, касае разрешаването на материалноправния спор за отговорността за разноските. В случая нито една от посочените хипотези не е налице, а когато страните са изразили становище, че всичко претендирани вземания са погасени чрез плащане, за което по делото са представени писмени доказателствени средства. Следователно с изтичането на срока за становище от заявителя заповедта за изпълнение е влязла в сила, поради което и съдът следва да уважи подаденото възражение по чл. 414а ГПК.

Необходимо е да се изясни, че доколкото вземането е удовлетворено изцяло, макар и заповедта за изпълнение да е влязла в сила и да представлява изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1 ГПК), в същата не е налице годно изпълняемо право, за което да бъде издаде изпълнителен лист, поради което искането за издаване на изпълнителен лист, което е инкорпорирано в подаденото заявление за издаване на заповедта за изпълнение, трябва да бъде отхвърлено.

Следва да се обсъдят и доводите по отношение на останалите тези. От формална страна първата теза е неправилна, тъй като в чл. 414а ГПК не е предвидено правомощие на съда да обезсили издадената заповед за изпълнение в случай на плащане. Тоест, разпореждането, постановено в тази насока, се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено. Систематичното и телеологическото тълкуване на чл. 414а ГПК също не може да обуслови подобен извод, доколкото законодателят изрично е предвидил хипотезите, в които заповедта за изпълнение следва да бъде обезсилена – неподаването в срок на възражение от заявителя (чл. 414а, ал. 4ГПК); обезсилване на изпълнителния лист изцяло или в съответната част, когато е подадено възражение по чл. 414а ГПК срещу заповед за незабавно изпълнение (чл. 414а, ал. 6 ГПК). В случая, когато не са налице хипотезите на обезсилване, законът изрично предвижда, че съдът трябва да се произнесе по възражението, като го приеме или не го приеме. С това произнасяне се изчерпват правомощията на заповедния съд в рамките на производството по чл. 414а ГПК.

За пълнота е необходимо да се отбележи, че законодателят не е предвидил изрична обжалваемост на разпореждането на съда по чл. 414а ГПК по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Последното не се явява и преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не препречва възможността на кредитора да претендира вземането си нито в отделен процес, нито и когато заповедта за изпълнение е обезсилена – арг. чл. 414а, ал. 5 ГПК[8].

3.1. Възражение по чл. 414а ГПК подадено в хипотезата на солидарни длъжници

Възможно да са налице множество длъжници, които да отговарят за дълга при условията на солидарност, която да е възникнало по силата на закона или на договора – арг. чл. 121, ал. 1 ЗЗД. При това положение няма пречка един от солидарните длъжници да е поддържа, че е заплатен част или целият дълг и да е подал възражение по чл. 414а ГПК. Тогава пред съда трябва да се развие производство по чл. 414а ГПК, като участието на всички солидарни длъжници не е необходимо, тъй като същите са обикновени другари и могат да имат различни процесуални позиции, респ. твърдения арг. чл. 216, ал. 1 ГПК и чл. 217 ГПК. В тази хипотеза, ако единият солидарен длъжник е заплатил целия дълг, то за него производството ще приключи в рамките на заповедното дело, а за останалите длъжници, които са оспорили вземането ще следва да се развие исков процес, в който да се установи пълно и главно наличието на дълг, респ. неговото погасяване. Въпросите на ликвидацията на отношенията между самите солидарни длъжници е извън рамките на производството по чл. 414а ГПК, като е проблем на техните вътрешни отношения.

Когато се поддържа, че е налице частично плащане, съдът трябва да отчете това обстоятелство в произнасянето си по чл. 414а, ал. 4 ГПК, като за останалата част от вземането в случай, че е налице правен спор, респ. е налице надлежно подаден иск за твърдяното от заявителя вземане, ще трябва да се развие исков процес.

3.2. Подаване на възражение по чл. 414а ГПК при разделна отговорност на длъжници

Ако са налице множество длъжници, които отговарят разделно за съответна част от твърдяното от кредитора вземане, е възможно един или няколко от тях да изпълнят  припадащата им се част от задължението в срока по чл. 412, т. 8 ГПК. В случай, че е подадено възражение по чл. 414а ГПК от съответния длъжник, съдът ще трябва да го разгледа и да се произнесе, като ако приеме възражението на този длъжник, производството ще приключи за негов в рамките на заповедното дело, а ако останалите длъжници са оспорили претендираните от тях креанси, ще следва да се развие исков процес за същите.

Трябва да се отбележи и обстоятелството, че законодателят не е уредил изрично хипотезата при която при разделна отговорност и подадено възражение по чл. 414а ГПК, съответният длъжник поддържа и представя доказателства, че е заплатил изцяло задължението, а останалите длъжници оспорват дълга. Следва да се приеме, че при произнасянето си по чл. 414а, ал. 4 ГПК заповедният съд трябва да отчете единствено частта, която е отразено в заповедта за изпълнение, че се дължи от лицето, подало възражението. С разпореждането си съдът не може да установи, че вземането е изцяло погасено, като по този начин чрез процесуалното действие на един от обикновените другари обвърже и останалите. В случай, че другите длъжници оспорват припадащите им се части от вземането, въпросът ще следва да се установява в рамките на исковия процес (ако такъв се развие), а отношенията между длъжниците, включително при плащане на целия дълг, да се уредят по техните вътрешни отношения, които не са предмет на производството по чл. 414а ГПК.

4. Действието на възражението и правилото на чл. 415 ГПК

В правилото на чл. 415, ал. 1, т. 1-3 ГПК са предвидени три хипотези, в които съдът дължи указания на заявителя за предявяване на иск по реда на чл. 422 ГПК за вземането, което е било предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

В първата хипотеза (чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК) искът е положителен установителен, като указания се дължат, когато длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Тази хипотеза не разкрива особености, като следва да се отчита и изричното правило, че срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК не може да бъде продължаван по реда на чл. 63 ГПК. Този срок може да бъде единствено възстановен по реда на чл. 64 и сл. ГПК, като следва да се отчете обстоятелството, че съобразно общото правило на чл. 66, ал. 1 ГПК молбата трябва да бъде разгледана в открито съдебно заседание. В случай, че молбата не бъде разгледана в открито съдебно заседание, определението на първоинстанционния съд подлежи на обезсилване.

Втората хипотеза (чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК), предвижда задължение за съда да даде указания на заявителя за предявяването на положителен установителен иск за установяване на вземането, когато заповедта за изпълнение е връчена при приложение на фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК. Особеното в тази хипотеза е, че заповедният съд следва да извърши редовно връчване по реда на чл. 47 ГПК, преди да даде указания за предявяване на иск. Тоест, трябва да са налице предпоставките за приложение на фикцията по чл. 47 ГПК, тъй като това обезпечава допустимостта на развитието на исковия процес. С други думи, въззивният съд, с оглед нормата на чл. 269 ГПК, следи служебно за това дали са били налице предпоставките за развитие на исково производство. В случай, че връчването не е било надлежно извършено, тогава първоинстанционното решение подлежи на обезсилване, а делото следва да бъде върнато за ново разглеждане, като особеното е, че следва да бъдат дадени указания първо да бъде извършено надлежно администриране на заповедното производство. Тоест, заповедта за изпълнение трябва да бъде надлежно връчена, респ. да бъде изпълнена правилно процедурата по чл. 47 ГПК, за да се обезпечи допустимостта на исковия процес. Прецизно е в тази хипотеза да бъдат дадени указания от въззивния съд делото да се разгледа от друг състав, доколкото съставът, чието решение е обезсилено, вече е изразил становище по предмета на делото.

Трябва да се отбележи и обстоятелството, че когато заповедният съд дава указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, ако се касае за заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК, съдът дължи изрично да се произнесе и по спирането на изпълнението, тъй като съгласно правилото на чл. 415, ал. 2 ГПК, когато дава указания за предявяване на иск в случаите по ал. 1, т. 2, съдът постановява спиране на изпълнението, ако е издаден изпълнителен лист по чл. 418 ГПК. Касае се за правомощие на съда, което произтича от разпоредба на закона, поради което действието следва да бъде извършено служебно. Нещо повече, доколкото връчването по чл. 47, ал. 5 ГПК е в хипотезата на фикция, длъжникът няма как реално, фактически да е узнал за заповедта за изпълнение, поради което и да сезира съда с изрично искане за постановяване на спиране на изпълнението. Разпореждането на съда, с което се спира изпълнението, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред съответния окръжен съд или пред Софийски Градски съд, тъй като макар и да не е окончателно, същото временно прегражда развитието на изпълнителното производство. В рамките на производството по частната жалба, въззивният съд ще трябва да установи дали са били налице предпоставките за даване на указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, т.е. дали са били налице предпоставките за приложение на фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, доколкото именно указанията на съда при приложението на чл. 47 ГПК и изричната разпоредба на закона са причината за спирането на изпълнението в хипотезата на чл. 415, ал. 2 ГПК.

След влизане в сила на разпореждането за спиране на изпълнението препис от него трябва да бъде изпратен на съдебния изпълнител, за да бъде същото изпълнено. Необходимо е да се отбележи и обстоятелството, че при настоящата редакция на чл. 415, ал. 2 ГПК може да се направи извод, че спирането на изпълнението е последица от приложение на фикцията по чл. 47 ГПК. Тоест, актът на заповедния съд няма конститутивно, а декларативно действие, като само прогласява, че са налице предпоставките за спирането на изпълнението. Следва да се отбележи, че макар и акта на съда да има декларативно действие, което единствено да прогласява настъпилото ex lege спиране, с което се цели яснота за правното положение между страните, то в случай, че районният съд не е постановил изричен акт, но е подадена частна жалба, тогава въззивният съд, следва да върне производството на първоинстанционния съд за постановяване на изричен акт, тъй като предмет на въззивната проверка са именно констатациите на заповедния съд, че са налице предпоставките за настъпилото спиране, а именно, че е налице редовно връчване по чл. 47 ГПК.

В третата хипотеза (чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК) заповедният съд следва да укаже на заявителя да предяви иск за вземането си, когато заявлението е отхвърлено. Искът е осъдителен – арг. чл. 415, ал. 3, пр. 3 ГПК.

За да се обезпечи надлежното развитие на исковото производство в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, е необходимо разпореждането за отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение да е вляло в сила. Неправилна е практиката с разпореждането за отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение да се дават указания за предявяването на иск. Разпореждането по чл. 413, ал. 2 ГПК подлежи на самостоятелно обжалване, поради което е възможно въззивният съд да отмени първоинстанционния съдебен акт и да издаде заповедта за изпълнение, като делото бъде върнато на заповедния съд за техническото издаване на заповедта за изпълнение. В случай, че районният съд погрешно е дал указания, същият не може да върне исковата молба на ищеца, когато е отменено разпореждането му в посочената хипотеза само защото е предявен осъдителен иск. Касае се за нередовна искова молба, поради което съдът следва да укаже на страната в какво се състои нередовността, като укаже, че тъй като е налице заповед за изпълнение, следва да бъде предявен установителен иск.

Когато разпореждането по чл. 413, ал. 2 ГПК влезе в сила, заповедният съд следва да даде указания на заявителя за предявяването на осъдителен иск в едномесечен срок от съобщението. Тъй като в случая няма издадена заповед за изпълнение в случай, че в срока не бъде подадена искова молба, съдът не може да извърши нищо друго, освен да архивира делото. Когато исковата молба е постъпила по-късно в тази хипотеза съдът следва да изпрати същата за образуване от председателя, респ. зам. председателя на съответното отделение.

Възможно е заповедният съд да отхвърли частично заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като издаде заповедта за съответни вземания или част от тях. В тази хипотеза, ако преди влизане в сила на разпореждането по чл. 413, ал. 2 ГПК бъде подадено възражение по чл. 414 ГПК или заповедта бъде връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, няма пречка съдът да даде указания на заявителя за предявяването на иск за установяване на креансите. Практически по-добре би било, ако се изчака изходът от частното производство срещу разпореждането, с което частично е отхвърлено заявлението, тъй като по този начин с един акт на съда ще бъдат дадени изчерпателни указания.

4.1. Винаги ли съдът дължи указания за предявяването на иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК?

Не във всички случаи, когато заповедният съд отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение, се дължат указания за предявяването на осъдителен иск. Когато заявлението е отхвърлено на процесуално основание, което се явява пречка за надлежно сезиране, респ. възникването на надлежно процесуално правоотношение, указания за предявяване на иск не се дължат – напр. когато длъжникът е починал преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Този извод е обусловен от нормата на чл. 130 ГПК, тъй като е безпредметно да се дават указания за предявяване на очевидно недопустим иск[9]. Тоест, заповедният съд следва да извърши преценка на основанието, поради което е отхвърлил заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Прецизно е това обстоятелство да бъде отбелязано още в разпореждането по чл. 413, ал. 2 ГПК.

4.2. Налице ли е основание за отвод, когато заявлението е отхвърлено и са дадени указания по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК?

По поставения проблем са налице две становища:

1. Според първото становище независимо дали съдът е отхвърлил изцяло или отчасти заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е изразено становище, свързано с материално право – напр. неравноправни клаузи, нищожни неустойки поради противоречие със закона (с оглед потребителски кредит по ЗПК), респ. клаузи на договора или договори в противоречие с чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 3, ал. 2, пр. 3 ЗЗД и т. н., е налице основание за отвод, тъй като още в рамките на заповедното производство, съдът е изразил становище по предмета или част от предмета на исковото производство. Тоест, в случай на оспорване на вземането с подадено по делото възражение по чл. 414 ГПК, респ. подаването на искова молба по реда на чл. 422 ГПК, едва в исковото производство въпросът за нищожността ще бъде изследван в рамките на състезателния исков процес.
2. Според втората теза основание за отвод не е налице. Този извод се основава на схващането, че заповедният съд се произнася в рамките на едностранно производство, преди размяна на книжата и съобразно данните по делото, които са налични към този момент. Тоест, същият следва да се произнесе по скоро за вероятното наличие на нищожност, съответно неравноправни клаузи, като в рамките на контрадикторния състезателен исков процес, това становище може да бъде променено – напр. доказване, че клаузите са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП (по подобие на произнасянето на съда в рамките на обезпечителното производството за вероятно не/основателност на иска).

Втората теза следва да бъде споделена, тъй като същата е в съответствие както с практиката на СЕС[10], така и с практиката на ВКС[11]. Формален аргумент в тази насока може да се черпи от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, в която изрично е предвидено правомощие на заповедния съд да следи за противоречие със закона (в широк смисъл) и добрите нрави[12].

Следва да се посочи, че въведеният модел на заповедно производство в България все още има несъответствие със стандартите на правото на ЕС в частта относно: правомощието на съда служебно да следи за неравноправни клаузи в потребителски договори в заповедното производство, стандартите и начина на връчване на заповедта за изпълнение, предпоставките за удостоверяване на изпълняемост и предпоставките за искане за спиране на незабавното принудително изпълнение. Тези четири въпроса са ключови за оценката на ефективността на заповедното производство и съответствието на българската уредба на правото на ЕС в сферата на защита на потребителите.

За да се гарантира в заповедното производството правото на защита на длъжника потребител в пълна степен, на първо място следва още на фазата на издаване на заповедта за изпълнение за съда да се предвиди задължение служебно да извършва проверка за вероятно неравноправни клаузи, както и правомощие при положително становище на съда заявленията в частта си, с която се претендират вземания, основаващи се на такива клаузи, да бъда отхвърляни.  При това съдът ще дава указания на ищеца да си предяви иск за тези вземания, ако желае. Така ще се гарантира и принципът за равенство и състезателно начало, като странните ще са уведомени за становището на съда и ако заявителят желае, може да предяви иск, в който да изложи своето становище и да представи доказателства, че в случая не са налице неравноправни  клаузи.

Тоест, когато заповедният съд констатира, че са налице вероятно неравноправни клаузи, това е достатъчно основание за отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и след влизане в сила на разпореждането, да даде указания за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изложените дотук съображения са валидни в хипотезите на договори за потребителски кредит и предвидените в тях неустойки, ГПР над позволения в закона размер, такси имащи характер на скрити лихви и неустойки, влизащи в противоречие с императивните правила на ЗПК. Този извод се подкрепя от нормата на чл. 2 ЗПК, според която целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит[13].

5. Проблеми на основанието за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК

С изменение на ГПК, обнародвано в ДВ бр. 122/2017 г., разпоредбата на чл. 417 ГПК беше променена, като беше създадена разпоредбата на чл. 417, т. 8 ГПК (нова ДВ бр. 122/2017 г.), в която е предвиден нов документ, въз основа на който би могло да се издаде заповед за изпълнение и да се допусне незабавно изпълнение – влезли в сила задължителни предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда” (ГИТ) до работодател за изплащане на забавени повече от два месеца парични задължения по трудови правоотношения. В изменението бяха включени и предходните т. 8 и т. 9 на чл. 417 ГПК, които станаха съответно т. 9 и т. 10, а разпоредбата на чл. 420, ал. 1 ГПК беше изменена съответно – възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1 – 9 ГПК, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите.

Новото основание за издаване на заповед за изпълнение е свързано с целите на изменението, за което в мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ е отбелязано, че „цели да предостави да се предостави допълнителна защита на правата на работниците и служителите в случаите, когато работодателите не им изплащат трудовите възнаграждения и обезщетения“[14]. Конкретно изменението на чл. 417 ГПК е мотивирано от възможността за бързо и облекчено събиране на дължимите неизплатени от работодателя, съответно признати и начислени възнаграждения и обезщетения, дължими на работниците и служителите, без да се налага да водят съдебни дела (т.е. искови производства)[15].

5.1. Съотношението между чл. 417, т. 1 и т. 8 ГПК? Каква е правната природа на задължителните предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”?

Предвиденото основание в чл. 417, т. 1 ГПК би могло да повдигне въпроса дали изобщо е нужна законодателната промяна, тъй като с измененията на КТ е можело да се предвиди, че актът на административния орган, по който ще се допуска изпълнението, е възложен на гражданските съдилища. Тоест, според това виждане основанието по чл. 417, т. 1 ГПК поглъща основанието по чл. 417, т. 8 ГПК.

Според другото виждане се касае за различни хипотези, като двете основания се разминават. В подкрепа на това виждане се изтъква и аргументът, че т. 8 на чл. 417 ГПК не визира административен акт.

Краткото представяне на тези две становища изисква и разглеждането на поставения проблем. Струва ми се, че втората теза трябва да бъде подкрепена, като съображения за това могат да се извлекат от една страна от нормативната логика и цел на основанието по чл. 417, т. 1 ГПК, а от друга – да се изтъкне различната правна природа на актовете по чл. 417, т. 1 и т. 8 ГПК.

Основанието за издаване на заповед за изпълнение, което е предвидено в чл. 417, т. 1 ГПК, има отношение към частни парични вземания, но не може да се приложи към публичните вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2 ДОПК. Публичните вземания се установяват и изпълняват по реда на ДОПК – арг. чл. 163 ДОПК и чл. 166 ДОПК[16].

Това основание е приложимо и при частни вземания, установени по реда на чл. 268 АПК, като носителят им може да избира между исковия процес и заповедното производство[17].

В доктрината и практиката са се очертали и други подобни хипотези, които могат да бъдат посочени, макар и неизчерпателно – вземания за вреди от незаконосъобразни административни актове и незаконосъобразно принудителни изпълнение – арг. чл. 204, ал. 2 АПК; чл. 299 АПК и чл. 300 АПК; актове за установяване на частни парични вземания по ЗУТ – арг. чл. 210, ал. 6 ЗУТ; чл. 196, ал. 6 ЗУТ, чл. 225, ал. 5 ЗУТ; в хипотезите на чл. 78 ЗАНН и чл. 79 ЗАНН и т.н.[18]. Характерното е, че се касае за административни актове или за правораздавателни актове (каквито са наказателните постановления)[19], но общото между тях е, че създават частни парични вземания.

Казаното дотук остава впечатление, че първото от посочените виждания има своето основание и би могло да се приеме. Според мен, то обаче не държи сметка за правната природа на задължителните предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”.

Правилото на чл. 399 КТ очертава широко обхвата на контрола за спазване на уредбата на трудовите правоотношения. Става въпрос за цялостен контрол за спазване на регламентираните от трудовото законодателство права и задължения. Законодателят не е направил разлика и не е изключил от обхвата някоя част на индивидуалното или колективното трудово право. Нещо повече, в обхвата на контрола попадат и всички отрасли в национален мащаб, при които се престира работна сила – независимо дали собствеността на работодателя е частна или публична, респ. дали се касае за работодател частно физическо или юридическо лице, или държавен орган[20].

В разпоредбата на чл. 399, ал. 1 КТ е предвидено, че цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности, включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, се осъществява от Изпълнителната агенция „Главна инспекция по труда” към министъра на труда и социалната политика. За да бъде спазено предвиденото в чл. 399, ал. 1 КТ, в нормата на чл. 404, ал. 1, КТ е предвидено, че за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл. 400 и 401 по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат следните принудителни административни мерки: т. 12 (нова – ДВ, бр. 102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г.) да дават задължителни предписания на работодателя и органа по назначаването за изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовите правоотношения.

При буквалното и систематичното тълкуване (вкл. във връзка с мястото на чл. 404 КТ – Глава XIX КТ „Контрол за спазване на трудовото законодателство и административно наказателна отговорност за неговото нарушаване“, раздел I „Контрол за спазване на трудовото законодателство“) следва, че законодателят е предвидил правомощията на ГИТ да се осъществяват чрез реализирането на принудителни административни мерки (ПАМ). Именно в разликата между индивидуален административен акт, наказателно постановление и ПАМ е ключът за разбиране и отграничаване на чл. 417, т. 1 ГПК и чл. 417, т. 8 ГПК.

Общата уредба на принудителните административни мерки е в чл. 22 и чл. 23 ЗАНН, според които за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. За предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки[21]. В случая се касае за административна принуда в тесен смисъл, с която се цели борба с допуснато или възможно допускане на административно нарушение (арг. чл. 414, ал. 1 КТ), респ. неговото отстраняване. От общо-теоретично гледище в случая ГИТ прилага диспозицията на правната норма, а не санкцията й[22]. Тоест, когато ГИТ дава своето предписание, се констатира, че е допуснато административно нарушение и се заповядва то да бъде отстранено[23]. Именно това е целта и логиката на чл. 404, ал. 1 КТ. Макар и актът на ГИТ да носи характеристиките на индивидуален административен акт[24] (по смисъла на чл. 21, ал. 1 ГПК), то последният е извън обхвата на чл. 417, т. 1 ГПК, тъй като целта, която се преследва, е различна. Нещо повече, ако се приеме обратното, то тогава на практика би се достигнало до ситуацията, че всички ПАМ, които установяват частни парични вземания, да бъдат допуснати до изпълнение по чл. 417, т. 1 ГПК, което очевидно би обезсмислило изпълнението по административен ред.

Струва ми се, че тук може да се отбележи и още един аргумент в тази насока – за разлика от чл. 417, т. 1 ГПК, в която се визират по-скоро вземания, които са установени, тоест възникващи във връзка със съответните административни актове или с други думи последните имат по-скоро конститутивен характер, то разпоредбата на чл. 417, т. 8 ГПК обхваща по скоро хипотезата на декларативен админстративен акт по смисъла на чл. 21, ал. 2 АПК, според която норма индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения. Намирам, че това тълкуване държи сметка за гражданскоправния характер (в широк смисъл) на отношенията между работодателя и работника или служителя. С други думи, когато се извърши съответният контрол по спазване на трудовото законодателство, административният орган ще констатира, че работодателят не е изпълнил едно от основните си задължения да изплати дължимото трудово възнаграждение за престирания труд (арг. чл. 128, т. 2 КТ) и за съответния период, съответно да заплати дължимите обезщетения на работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение (чл. 220-224 КТ, чл. 226, ал. 2 КТ).

5.2. Подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК. Обхват на разпоредбата.

Правилото на чл. 417, т. 8 ГПК е по-тясно от предвиденото в законодателното изменение. В него са включени единствено вземанията за забавени повече от два месеца парични задължения по трудови правоотношения. С оглед на факта, че заповедното производство е формално и че основанията за издаване на заповед за изпълнение са регламентирани строго формално, то не би могло да се направи извод, че е допустимо издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 8 ГПК за вземания за неизплатени обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение. В тази насока трябва да се отбележи, че при формалния прочит на КТ, респ. с оглед евентуално изменение на ГПК, то това биха били обезщетенията по чл. 220-224 КТ, чл. 226, ал. 2 КТ.

При граматическото тълкуване на чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ се изяснява, че разпоредбата има по-широко приложение от чл. 417, т. 8 ГПК. Това поставя под съмнение действието на изменението в ГПК, доколкото за работника и служителя не е безразлично дали своевременно ще му бъде заплатено съответното обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, или ще му бъде изплатено единствено дължимото трудово възнаграждение, респ. няколко такива.

Обезщетенията, предвидени в чл. 220-224 КТ и чл. 226, ал. 2 КТ, освен чистата си функция на обезщетения (както ги регламентирал и законодателят), имат и определен социален ефект, който не може да бъде пренебрегнат и е отчетен и от правната доктрина. В тази насока трябва да се отбележи, че очевидно de lege lata е налице разминаване между нормативната цел, която се изяснява от мотивите към законопроекта за изменение и допълнение КТ, и действителната промяна в ГПК. Нещо повече, в самите мотиви е предвидено, че режимът на чл. 417 ГПК трябва да бъде приложим и за съответните обезщетения.

5.2.1. Активна легитимация за подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Дължи ли се държавна такса?

Активно легитимиран да подаде заявление за издаването на заповед въз основа на документ по чл. 417, т. 8 ГПК е работникът или служителят.

Принудителната административна мярка по чл. 404, ал. 1, т. 2 КТ на ГИТ установява наличието на наличното притезание на работника или служителя спрямо работодателя. ГИТ не може да бъде заявител на мястото на работника или служителя, тъй като тогава ще е налице хипотеза на упражняване на чужди права, а съобразно правилото на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото, като освен в предвидените от закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Редно е да се отбележи, че обективното ни право не предвижда подобна възможност, а в мотивите към законопроекта липсват дори индиции за подобно тълкуване на правната уредба. Съображения в тази насока могат да се черпят от една страна – per argumentum a contrario от чл. 399, ал. 3 КТ (нова – ДВ, бр. 102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г.), където ГИТ е изрично легитимиран молба по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност при изискуеми и неизпълнени за повече от два месеца задължения за трудови възнаграждения към най-малко една трета от работниците и служителите на търговеца, а от друга страна при систематичното и телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ, във вр. чл. 404, ал. 3 и ал. 6 КТ – когато задължителното предписание по ал. 1, т. 1 и/или т. 12 се отнася до отстраняване на нарушения на трудовото законодателство и на законодателството, свързано с държавната служба, то може да бъде дадено по искане на работника или служителя до предявяването на иск пред съда, след което въпросът може да бъде решен само от съда. копие от влязло в сила предписание по ал. 1, т. 12 се предоставя от контролните органи на работника или служителя по негово искане. Тоест, самият законодател в чл. 404, ал. 3 КТ предвижда, че принципно исковият процес, а от тук и per argument a fortiori заповедното производство, трябва да се инициира от работника или служителя, за която цел на него се предоставя копие от съответното предписание, с което е наложена принудителната административна мярка спрямо работодателя.

5.2.2. Изисквания към задължителни предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”

В ГПК и КТ не е предвидено изрично какво трябва да бъде съдържанието на документа по чл. 417, т. 8 ГПК, за да бъде годно основание за издаване на заповед за изпълнение.

Това предпоставя проблема за съдържанието на документа. Струва ми се, че за да бъде годно основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК, документът трябва да съдържа следното минимално съдържание[25]:

– документът да бъде подписан от съответното оправомощено длъжностно лице от ГИТ и да бъде подпечатан с печата на ГИТ;

– данни за индивидуализация на кредитора и длъжника;

– конкретна констатация за основанието за възникване на трудовото правоотношение;

– индивидуализиране на вземането по основание и период. Тук е възможно в документа да бъдат инкорпорирани различни вземания – напр. вземания за трудово възнаграждение, които не са изплатени и за съответни обезщетения за забавено изпълнение (арг. чл. 245, ал. 2 КТ, във вр. чл. 86, ал. 1 КТ), като в случая различните вземания ще трябва да бъдат индивидуализирани по пера – кое вземане, на кое основание, за кой период и за какъв размер се твърди, че не е платено от работодателя;

– данни и удостоверяване на ликвидността и изискуемостта на вземанията (която да е настъпила към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение), респ. данни че работникът или служителят е престирал работната си сила през процесния период – арг. чл. 418, ал. 3 ГПК. Тук трябва да бъде налице и удостоверяването, че предписанията на ГИТ са влезли в сила.

Въпреки целта на заповедното производство – да провери дали едно изискуемо вземане е спорно между страните, то считам, че и предвидената възможност за работника и служителя да претендира дължимите суми за трудово възнаграждение се обхваща от понятието за трудов спор, съгласно нормата на чл. 357, ал. 1 КТ, поради което приложение намира и правилото на чл. 359 КТ, според което производството по трудови дела е безплатно за работниците и служителите. Те не плащат такси и разноски по производството, включително и за молбите за отмяна на влезли в сила решения по трудови дела. Тълкуването на закона в противен смисъл би довело до обезсмисляне на целите на закона, тоест аргумент се черпи от телеологическото тълкуване на правилата, като тук би могъл да се ползва и похватът reductio ad absurdum, доколкото ако работникът или служителят би предявил иск по общия ред, то той не би заплатил държавни такси, но би дължал такива за заповедното производство. Очевидно подобно тълкуване води до абсурден резултат, още повече, че целта е именно да се провери дали вземането е спорно. От друга страна ограничителното тълкуване на чл. 357, ал. 1 КТ, във вр. чл. 359 КТ в смисъл, че последните визират единствено спорните производства на практика би ограничило достъпа до съд в светлината на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи[26].

С оглед на горното единственият логичен извод е, че работникът и служителят не дължат такса при подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК.

6. Искане за спиране на изпълнението по чл. 420, ал. 2 ГПК

След изменението на ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) е налице промяна в чл. 420, ал. 2 ГПК. В първоначалната редакция на разпоредбата беше предвидено, че когато в срока за възражение е направено искане за спиране, подкрепено с убедителни писмени доказателства, съдът, постановил незабавно изпълнение, може да го спре. А понастоящем редакцията гласи, че когато в срока за възражение е направено искане за спиране, подкрепено с писмени доказателства, съдът, постановил незабавно изпълнение, може да го спре и без да е необходимо обезпечението по ал. 1.

При действието на отменената редакция на разпоредбата трайно в практиката и доктрината беше залегнало разбирането, че убедителните писмени доказателства следва да бъдат в насока, че установят, че изпълняемото право не съществува. Тоест към момента на произнасянето на съда от доказателствата да може да се направи вероятен извод за несъществуването на вземането. Касаеше се за доказателства, с които да се проведе непълно и едностранно доказване (извън състезателен процес), от което да може да се направи извод за вероятната основателност на твърденията, респ. възраженията за недължимост, без да предрешават правния спор по същество[27].

При действието на настоящата редакция на разпоредбата на чл. 420, ал. 2 ГПК и нейното граматическо и историческо тълкуване, следва да се направи извод, че е налице занижен стандарт за доказване, при искането за спиране на изпълнението по чл. 420 ГПК. Тоест, длъжникът следва да представи единствено писмени доказателства[28]. Допълнителна индиция за наличието на занижен стандарт за доказването е и обстоятелството, че съдът може да спре изпълнението, без да бъде представено обезпечение по чл. 420, ал. 1 ГПК. Въпреки това разпоредбата на чл. 420, ал. 2 ГПК трябва да бъде тълкувана систематически и  телеологически, като се отчита балансът на интереси на заявителя и длъжника, което се отчита именно при целевото тълкуване. При това положение трябва да се направи извод, че макар и законодателят очевидно да е предвидил по-занижен стандарт на доказване, то от представените от длъжника доказателства трябва поне да се индицира, че изпълняемото право не съществува, съответно че твърдения на длъжника при провеждането на пълно и главно доказване (дори по индиции) евентуално биха били изцяло или частично основателни.

7. Някои въпроси на връчването на заповедта за изпълнение

За да се постигне целта на заповедното производство да се установи дали едно вземане е безспорно, до длъжника се изпраща съобщение с описание на твърденията на кредитора и вземанията, които той претендира, имплементирани в заповед за изпълнение. За да се постигне целта, са необходими гаранции, че това съобщение реално ще бъде получено от длъжника. Тези гаранции са в основата на това производство и го превръщат в легитимен алтернативен ред на исковото производство.

Преимуществата за длъжника са, че той няма да плаща разноски за исково производството, което може да се развива на три инстанции, т.е. дългът му няма да нараства, или поне това няма да се случва неконтролируемо. Преимущество за кредитора е, че той има сигурност, че заповедта за изпълнение ще се връчи бързо и ако има оспорване, ще има исково производство, но ако няма оспорване, това означава, че вземането е безспорно и съответно има  легитимно основание да се издаде изпълнителен лист, като по този начин ефективно и бързо се установява реалното правно положение и се дава защита на законните права на гражданите. Гаранцията обаче производството ефективно да постигне тези две цели е основана в това длъжника реално да узнае за заповедта.

Към настоящия момент уредбата на заповедното производство се развива по начин, отклоняващ се от изискването на правото на ЕС за ефективен и бърз начин за уреждане на спорове.

Проблемът е, че ако при връчване длъжникът не се намери на регистрирания адрес или чрез работодател, директно се дават указания на кредитора за предявяване на иск. Така кредиторът е загубил времето си със заповедното производно, като не е установен адресът на длъжника и вземането остава спорно, тъй като длъжникът не е уведомен за претенцията. По тези причини редът на заповедното производство става напълно неефективен, което стимулира кредитора да завежда директно искови производство, които са по-скъпи за длъжника, но се оказват по-бързи и сигурни за кредитора. Тоест, нали е увеличаване на исковите производства за сметка на заповедните.

При това положение  длъжникът ще плати разноски в двоен размер, а може – и в троен в хипотезата, когато му се назначи особен представител в исковото дело, което е твърде вероятно, при хипотезата, че длъжникът не е намерен на регистрирания си адрес в заповедното производство. Всичко това обаче за длъжника не води до по-добра  гаранция за правото на защита, а напротив – утежнява драстично положението му и увеличава размера на дълга му. Основнят недостатък на производството остава – длъжникът продължава да е в неведение за делата срещу него, като междувременно в негова тежест се генерират и допълнителни разноски. Това всъщност изцяло противоречи на мотивите на законопроекта, предмет и на общественото му обсъждане, че целта на промените в ГПК правата на длъжника да бъдат гарантирани в пълна степен.

На второ място, за да се гарантират правата и на длъжника, и на кредитора, правният ред следва да гарантира, че всички действия по връчване на реалния адрес на длъжника са извършени от съда.

Безспорността на едно вземане, изведена от неоспорването на длъжника, е свързана с постигане на стандарти за връчване, гарантиращи с висока сигурност или висока степен на вероятност, че длъжника е узнал за заповедта. Въвеждането на  стандартите и тяхното реално изпълнение при връчването е гаранция за ефективността на заповедното производство.

Посоченото по-горе е принципната основа за изменението на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, както и за изменението на чл. 47 ГПК. Въпреки това, връчването на заповедта за изпълнение остава проблем в рамките на заповедното производство. Не може да бъде възприет формалният подход след първото залепяне на уведомление и неуспешно връчване чрез работодателя веднага да бъдат давани указания на заявителя за предявяването на иск за установяване на вземането по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

В практиката се наблюдават различни подходи, като най-общо същите могат да бъдат сведени до следното:

1. Изпращане на повторно съобщение на адреса с указания връчителят да събере информация и съответно да бъде изпълнена повторно процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК.
2. Съобщение чрез работодателя, включително повторно, ако същият не е открит на адреса. Съобщението може да бъде връчено чрез всеки един служител на работодателя. Не е задължително лицето да го получи лично. При наличието на информация, че лицето е напуснало работа, което следва да бъде надлежно удостоверено от връчителя, както и лицето, от което е получило данни, връчването не може да бъде извършено по този ред. За установяването наличието на трудово правоотношение, съдът изисква служебно справка от регистъра на НАП.
3. Възможно е да се поиска и справка от мобилните оператори за наличието на телефонен номер на лицето. В този случай след разговор с лицето може да се получи информация за актуален адрес или същото да бъде уведомено, че може да получи книжата в канцеларията на съда. Този практически подход дава резултати, като често лицата идват и лично получават съдебните книжа. Неправилна е практиката, която се формира, че заповедта за изпълнение може да бъде изчетена по телефона и същата се счита редовно връчена. От една страна, при връчване по телефона винаги има несигурност дали адресатът е същия, а от друга страна, заедно със заповедта за изпълнение съдът е длъжен да връчи и съответните формуляри за подаване на възражение.

В хипотеза обаче, че адресът е регистриран и обитаем по данни на съседите, няма пречка, дори напротив – стандартите предвиждат фикция[29], че длъжникът се счита за уведомен чрез залепване на съобщение и пускане на документите в пощенската кутия. Тези действия се считат за достатъчни,  за да се приеме че длъжникът е редовно уведомен за издадената заповед за изпълнение, като изискването е адресът на длъжника е известен със сигурност. Въпреки това, при действието на настоящата правна уредба, когато съдът връчи заповедта за изпълнение чрез фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, на заявителя следва да бъдат дадени указания за предявяването на иск за установяване на вземането.

8. Заключение

След измененията на ГПК по въпросите на заповедното производство не е налице константна практика, като към настоящият момент отделните проблеми възникващи при правоприлагането се разрешават ad hoc от съответните първоинстанционни и въззивни състави, което е предпоставка не само за създаването на противоречива съдебна практика, но и такава която се прилага в района на съответните окръжни съдилища. За това допълнително допринася и т. 8 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, което въпреки, че дава отговор на множество възникнали проблеми на правоприлагането към момента на неговото постановяване, на практика понастоящем прегражда възможността ВКС са да се произнесе по част от възникващите въпроси на правоприлагането. Единствената възможност за това е при наличието на противоречива практика да се отправят сигнали до ВКС за приемане на тълкувателно решение по съответни въпроси, респ. да се преосмисли виждането, че заповедното производство приключва на фазата на въззивното производство, тъй като актовете на въззивния съд не подлежат на касационно обжалване.

Автор: Васил Александров

---

---

---

[1] Статията  е публикувана за първи път в Ius Romanum. In memoriam 2018. Studia in memoriam Theodori Piperkovi, 39-81, ISNN: 2367-7007, http://iusromanum.eu/documents/985691/6198273/%D0%A2heo-10.05.2019.pdf/b528b7f0-288c-4eba-bbc2-c19056e31e9e

[2] По сходен начин са дефинирани целите на заповедното производство – вж. Чернев, С. Заповедно производство. С., 2012, Сиби, с. 18 и сл.; Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданскопроцесуално право. С., 2012, Сиела, 850-851; Пунев, Бл. и Колектив, Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, С.: 2017, ИК „Труд и право“, с. 978 (макар и неизчерпателно).

[3] Изводът в тази насока се черпи от мотивите към ЗИД ГПК, които могат да бъдат проследени на страницата на Народното събрание – https://www.parliament.bg/.

[4] При внимателен прочит на мотивите на Тълкувателното решение може да се достигне до извод, че ВКС е отговорил на поставения въпрос, който е бил неправилно формулиран. Тоест, очевидно ако въпросът беше поставен в светлината на чл. 101 ГПК, отговорът щеше да е различен.

[5] Решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349), и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC (C‑49/14, EU:C:2016:98), решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 50),  решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska (C‑176/17, EU:C:2018:711)

[6] Петров, В. Правомощия на заповедния съд при плащане – https://www.challengingthelaw.com/grajdanski-proces/pravomoshtiya-zapoveden-syd/

 

[7] С известни различия второто и третото становище са застъпени от Петров, В. цит. съч.

[8] Спорен би бил въпросът дали приемането на възражението и влизане в сила на заповедта не формира СПН, което е част от по-общия дебат дали влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение формира СПН. Тъй като обаче настоящото изложение не е цели изясняване на въпроса, същият не следва да бъде коментиран.

[9] Към момента по дадения пример е налице висящ тълкувателен въпрос по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС.

[10] В решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че Националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение. Логиката на това схващане е въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (Решение от 27 юни 2000 г. по дело Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores, C-240/98-C-244/98, Recueil, стр. I-4941, точка 25, Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C-168/05, Recueil, стр. I-10421, точка 25, както и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, Сборник, стр. I-9579, точка 29). Касае се за императивни разпоредби, с които се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. Решение по дело Mostaza Claro т. 36, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, посочено по-горе, точка 30, Решение от 9 ноември 2010 г. по дело, Сборник, стр. I-10847, точка 47 и Решение от 15 март 2012 г. по дело C-453/10, т. 28). За да се произнесе обаче националният съд по въпроса, трябва са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства (вж. Решение по дело Pannon GSM). В този смисъл и изложеното по-горе в т. 2.3 по отношение представянето на договора за банков кредит заедно с извлечението от счетоводните книги. Именно в договора за кредит се съдържат правните и фактически обстоятелства, които се явяват основата за произнасянето дали клаузите са неравноправни на етапа на заповедното производство. В горния смисъл Кунчев, К. Следи ли съдът служебно за неравноправни и нищожни клаузи в заповедното производство? – https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/neravnopravni-klauzi-zapovedno-proizvodstvo/.

[11] Така Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО, Решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО., в които съобразявайки и задължителната практика на СЕС, е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства.

[12] При преценката за противоречие с добрите нрави следва да се имат предвид постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС.

[13] Така в Определение № 974 от 7.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., ВКС, II т. о. е прието, че при заявление по реда на чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Така и Определение № 974 от 7.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., ВКС, II т. о.

[14] Мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ са достъпни на http://www.parliament.bg/bills/44/754-01-40.pdf

[15] Пак там

[16] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданско процесуално право. IV-то преработено и допълнено издание. Първо по действащия ГПК., С. 2012, Сиела, 866-867; Влахов, Кр., К. Топалов, Б. Белазелков, Вл. Вълков, Хр. Мъгърдичиян, А. Бонева, Б. Балинова, Св. Калинова, К. Маринова, Помагало по гражданско процесуално право за кандидатите за младши съдии, С. 2015, НИП, 109-110.

[17] Решение № 52 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 512/2010 г., I т. о., ТК.

[18] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, цит. съч., 866-873; Влахов, Кр., К. Топалов, Б. Белазелков, Вл. Вълков, Хр. Мъгърдичиян, А. Бонева, Б. Балинова, Св. Калинова, К. Маринова, цит. съч., 109-112.

[19] Дермеджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов Админиситративно право на Република България. Обща част. С. 2001, Сиби, с. 335[19] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, цит. съч., 866-873; Влахов, Кр., К. Топалов, Б. Белазелков, Вл. Вълков, Хр. Мъгърдичиян, А. Бонева, Б. Балинова, Св. Калинова, К. Маринова, цит. съч., 109-112.

[19] Дермеджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов Админиситративно право на Република България. Обща част. С. 2001, Сиби, с. 335, където авторите изрично отбелязват, че наказателното постановление от гледна точка на неговия автор е един индивидуален административен акт (понастоящем по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК), но от гледна точка на неговото съдържание, то представлява правораздавателен акт, тъй като с него се установява фактът на виновно извършване на административно нарушение от конкретно лице, на което се налага съответното административно наказание. Вероятно именно поради близостта на индивидуалните административни актове и наказателните постановления, когато възникват парични вземания е причината теорията и практиката да ги включат в разпоредбата на чл. 417, т. 1 ГПК.

[20] Мръчков, В. Трудово право. VII-мо издание, С. 2010, Сиби, с. 921.

[21] Че се касае за принудителни административни мерки – вж. Мръчков, В. цит. съч., 929-930 и с. 932 (където изрично е авторът е отбелязал, че предписанието по чл. 404, ал. 1 КТ има характеристиката на принудителна административна мярка).

[22] Дермеджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов цит. съч., с. 364; Мръчков, В. цит. съч., 929-930.

[23] Мръчков, В. цит. съч., с. 931.

[24] Пак там, с. 931, вж. и Лазаров, К. Принудителни административни мерко, С. 1981, Наука и изкуство, 12-82; Еленков, Ал., А. Ангелов, А. Дюлгеров, А. Дишева, Л. Панов, М. Казанджиева, С. Янкулова, Т. Николова, Ю. Ковачева Административно-процесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, С. 2013, ИК „Труд и право“, с. 241.

[25] Тук е уместно да се спомене, че с оглед измененията на ГПК (ДВ бр. 86/2017 г.) в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК е предвидено, че очевидно при нередовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съдът ще следва да дава указания за отстраняването й. Тази разпоредба практически обезсмисля част постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Струва ми се, че обаче общата постановка – че чл. 411 ГПК се прилага и при издаване на заповед по чл. 417 ГПК, не е поставена под съмнение. Тоест, дори при издаването на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, с оглед буквалното тълкуване на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, съдът ще дължи указания, ако се касае за нередовност единствено на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но не и по отношение на нередовност (негодност) на документа, представен от длъжника и въз основа на който се иска издаване на заповедта по чл. 417 ГПК.

[26] Вж. делото Feldbrugge v. The Nerherlands; делото Estima Jorge v. Portugal, № 24550/94, 21.04.1998, делото Comingersoll S.A. v. Portugal, № 35382/97, 06.04.2000, в които изрично е аргументирана възможността за приложимост на чл. 6 от Конвенцията към заповедното производство.

[27] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, цит. съч., с. 896; Чернев, С. цит. съч., 214-215. Така напр. Определение от 14.09.2016 г. по ч. гр. д. № 10683/2016 г. по описа на СГС, II-A въззивен състав; Определение от 28.03.2018 г. по ч. гр. д. № 3854/2018 г. по описа на СГС, IV-Б въззивен състав; Определение от 03.10.2017 г. по ч. гр. д. № 12291/2017 г. по описа на СГС, IV-A въззивен състав; Определение № 586 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 355/2012 г., II т. о., ТК; Определение № 292 от 13.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 67/2010 г., IV г. о., ГК.

[28] Трябва да се отбележи, че в мотивите към ЗИД ГПК липсва обосновка за необходимостта от направеното изменение на чл. 420, ал. 2 ГПК.

 

[29] Въвеждането на такава презумпция е важна гаранция за ефективността на заповедното и исковото производство, което е видно и от чл.17, т.3 на  Резолюция на Европейския парламент от 4 юли 2017 г. с препоръки към Комисията относно общи минимални стандарти за гражданското производство в Европейския съюз (2015/2084(INL), която е обнародвана в Официален вестник на Европейския съюз на 19.09.2018г. Следва при изменение на закона да се предвидят и перспективите на европейското законодателство, което скоро ще изисква от националните съдилища въвеждането на такава презумпция.