Както големите корпорации, така все по-често и малкият и среден бизнес ежедневно се сблъскват с необходимостта от превозване на стоки, които в последствие да реализират на пазара, на който оперират. В условията на свободно движение на услуги, стоки и капитали много от извършваните ежедневно превози имат и международен характер. Качествено и навременно изпълненият превоз е от изключителна важност за всяка една компания. Много често в практиката обаче при организиране на транспорт на стоки, отношенията се усложняват, тъй като получателят или изпращачът с оглед пестене на времеви ресурс, възлага организирането на превоза на спедитор. За съжаление не са редки случаите, в които поради пътен инцидент, неизпълнение на указанията на възложителя, неподходящ температурен режим, грешка на шофьора и т.н., превозваните стоки биват увредени или погиват изцяло или частично. Настоящото изложение има за цел да разгледа реда за обезщетяване на увреденото лице при пълно или частично погиване на стоите или друг вид неизпълнение, когато автомобилният превоз е организиран от спедитор.
Договорът за превоз на стоки или товари намира законодателна уредба в Търговския закон (ДВ, бр. 33 от 2019г.), Закона за автомобилните превози (ДВ, бр. 62 от 2018г.) , а когато се касае за международен превоз, пряко приложение намира Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (Ратифицирана с Указ № 1143 на Държавния съвет от 29.07.1977 г. – ДВ, бр. 61 от 5.08.1977 г. В сила за България от 18.01.1978 г.) („Конвенцията“) Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България „международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.“ Интересно е да се отбележи, че в Държавен вестник №61 от 05.08.1977г. е обнародван единствено Указа на Държавния съвет, но не и текста на Конвенцията. Международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България, но необнародвани в „Държавен вестник“, не са част от вътрешното право на страната, освен ако са приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция и по съществуващия при ратификацията им ред обнародването им не е било задължително. Последните нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Такова предимство придобиват от момента на обнародването (Решение № 7 от 2 юли 1992 г. по конституционно дело № 6 от 1992 г., докладчик съдията М. Д.).
С договорът за превоз на стоки превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози стоки от и до определено място. При международния автомобилен превоз мястото на приемане на стоките за превоз и мястото на тяхното получаване, така както са договорени между страните по превозния договор се намират на територията на две различни държави. Когато поне една от държавите е съдоговорителка по Конвенцията, последната има пряко приложение в отношенията между страните по превозния договор.
- Страни по договора за превоз, сключен от спедитор
Страни по договора за превоз са изпращачът (който обикновено е или товародател или получател на стоките) и превозвачът. Независимо от използвания термин „изпращач“, с който се означава една от страните по превозния договор, това не означава непременно, че той ще предаде стоките на превозвача. Качеството изпращач, се придобива с възлагането на превоза, а не с фактическото предаване на стоките за превоз до крайното им местоназначение.
Възможно е този, който е заинтересован от извършването на превоза, с цел пестене на времеви ресурс, да възложи организирането му на спедитор, който има високи професионални умения в сферата на транспорта. По силата на спедиционния договор, спедиторът поема задължение срещу възнаграждение да сключи от свое има и за сметка на заинтересования договор за превоз на товар. Спедиционният договор има за основа мандатно правоотношение – спедиторът действа от свое име, но за сметка на доверителя си. Правата и задълженията породени от превозния договор ще възникнат в правната сфера на спедитора и той ще се легитимира като страна по првозния договор. Наблюдава се така нареченото косвено представителство.
В хипотезата на несъщинския договор за спедиция, който съдържа в себе си упълномощителна клауза, предоставяща на спедитора представителна власт да действа директно от името и за сметка на доверителя, то страна по превозния договор ще бъде доверителят, а не спедитора.
Несъщинският спедиционен договор може да се определи като договор за поръчка с упълномощителна клауза, по силата на която спедиторът действа като пряк представител на доверителя и правата и задълженията по превозния договор настъпват директно за доверителя му, без да е необходимо извършването на последваща прехвърлителна сделка. Съответно при увреждане на товара, доверителят ще може насочи претенциите си директно към превозвача.
Настоящото изложение има за предмет да изследва възможностите за защита, с които разполага собственикът на стоките, когато той не е страна по превозното правоотношение. Поради това несъщинският спедиционен договор няма да бъде предмет на разглеждане. По-долу използвайки терминът „спедитор“, ще визирам спедитор, действащ в условията на същински договор за спедиция.
- Сключване на договор за превоз от спедитор
Договорът за превоз е консесуален и неформален, счита се за сключен при постигане на простото съгласие между страните. С цел бързина в оборота, често превозният договор се сключва неформално, а за да докажат наличието на превозно отношение помежду си, страните разчитат на издадената при съответния превоз товарителница. Товарителницата удостоверява предаването на стоките и условията по договора, така както е посочено в нея. Важно е да се отбележи, че издаването на товарителницата, не е условие за сключване на договора за превоз и липсата на такава не влече недействителност на превозния договор. В товарителницата се съдържат данни за изпращач, място на товарене и разтоварване, превозвач, получател, съществени особености на превозвания товар и други данни, относими към договора за превоз. Много често обаче, когато превозът е организиран от спедитор, товарителницата не съдържа никакви данни за него. Това е така, в случаите, когато спедиторът не присъства по време на процеса на предаване на стоката за превоз и/или приемането и в крайното и местоназначение. Товарителницата съдържа информация единствено за изпращача на стоките (фактическия такъв) и получателя. Фактически изпращач или получател по товарителница в такава хипотеза ще бъде мнимо представляваният доверител (възложител по спедиционния договор). Товарителницата не представлява форма за действителност и няма конститутивно действие по отношение на превозното правоотношение. Поради това от факта, че тя не съдържа данни за спедитора, не може да се направи заключение, че той не е страна по превозния договор. Съгласно чл. 349, ал. 1 във връзка с чл. 361, ал. 2 от Търговския закон правата и задълженията по сключения с превозвача договор възникват за спедитора. Именно спедиторът ще бъде отговорен за изпълнение на задълженията при предаване на стоките (като например да информира превозвача за съществени характеристики на стоките, опаковките, необходимостта от спазване на определен температурен режим), докато лицето, което формално е посочено като изпращач в товарителницата (фактическият изпращач) отговаря единствено за фактическото предаване на стоката. Тези аргументи се подкрепят и от трайната съдебна практика по този въпрос – така и Решение № 16595 от 29.08.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 2284/2013 г., като и Решение № 38 от 2.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60030/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Борислав Белазелков.
В транспортния бранш често се разчита на „джентълменско споразумение“ и при настъпил инцидент, единственият документ, свидетелстващ за предаване на стоките на шофьора остава товарителницата. Очевидно обаче, тя не винаги е достоверен източник за определяне на действителните страни по договора за превоз. Както стана ясно е възможно договорът за превоз да е сключен от спедитор, но това да не е видно от товарителницата. Необходимо е да се докаже наличието на две отделни правоотношения, това между доверителя и спедитора и между последния и превозвача, за да бъде възможно в последствие да се определеи кой е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение от превозвача при увреждане на стоките.
За постигане на по-голяма сигурност е препоръчително възлагането на поръчката на спедитора да се осъществява „поне“ посредством електронни заявки по имейл. При потвърждение на заявката от страна на спедитора и като вземем предвид, че спедиционният договор е нефомален,следва да се направи извод, че договорът ще се счита сключен при условията на чл. 14, ал. 1 от ЗЗД.
Средства за защита на доверителя при неизпълнение на превозвача по превозния договор, сключен от спедитора
Законът възлага в отговорност на превозвача да пази предадените му за превоз стоки от момента на получаването им, до момента на тяхното предаване на получателя. Негово задължение е да следи за запазване целостта на стоките и навременното им пристигане в местоназначението им. Пълното и частичното погиване или увреждане на стоките в степен, която ги прави негодна за обикновеното или договорното им предназначение или забавеното изпълнение, имат за последица причиняването на вреди на доверителя по спедиционния договор. Спедиционния договор е изграден на принципа на договора за поръчка (чл. 361, ал. 2 във връзка с чл. 348, ал. 2 от Търговския закон) и има за основа мандатно правоотношение, поради което доверителят по спедиционния договор не разполага с пряк иск срещу превозвача. Облигационото правоотношение има относително действие единствено между страните по него – изпращач (спедитор) и превозвач, и не се отразяват в партимониума на доверителя – чл. 21 от ЗЗД ( виж Колева, Ж. Спедиционният договор. С., Сиела Норма АД, 2017, с. 253). Когато по вина на превозвача е увредена имуществената сфера на собственика на стоките (който е и доверител по спедиционния договор), за последния съществуват няколко правни способа за обезвреда, в зависимост от това дали спедиторът ще укаже или не дължимата от него грижа.
III.1. Прехвърляне на правата по изпълнителната сделка
Спедиторът, действайки като косвен представител придобива права и задължения по изпълнителната сделка (сключеният от него договор за превоз), но дължи прехвърлянето им на мнимо представлявания. Тези права и задължения настъпват в партимониума на спедитора, но само дотолкова, доколкото той има задължението да ги прехвърли в последствие на доверителя си. Когато при лошо или пълно неизпълнение на превозния договор, настъпят вреди за доверителя по спедиционния договор, то спедиторът има задължение да го информира и да му прехвърли правата си срещу превозвача (чл. 352, ал. 2 във връзка с чл. 355 във връзка с чл. 361, ал. 2 от Търговския закон). Спедиторът е длъжен да прехвърли „резултатите“ от изпълнителната сделка, а това понятие обхваща в себе си и рекламационните права, и правото на иск срещу превозвача. Прехвърлянето на правата срещу превозвача става посредством отчетна сделка, която има правен характер и може да бъде разглеждана като една своебразна цесия. Прехвърляйки правата срещу превозвача, на практика спедиторът прехвърля на доверителя си вземането за парично обезщетение по чл. 373, ал. 1 и ал. 2 от Търговския закон (виж Колева, Ж., пак там, с. 236)
Възможно е спедиторът да предяви претенциите си срещу превозвача и след това да извърши отчетната сделка по спедиционния договор. Тогава в случай, че е получил парично обезщетение от превозвача, то отчетната сделка ще има за предмет прехвърляне на паричното обезщетение. По силата на мандатното правоотношение спедиторът няма основание да придобива права за себе си от изпълнителната сделка (чл. 361, ал. 2 във връзка с чл. 355 от ТЗ) и ако задържи полученото от превозвача обезщетение, той би се обогатил неоснователно за сметка на доверителя.
III.2. Иск за реално изпълнение на косвено представлявания срещу спедитора
Когато спедиторът не указва необходимото съдействие за запазване правата на косвено представлявания – отказва да изпълни задължението си за прехвърляне на правата, които е придобил срещу превозвача и същевременно не предприема действия за реализиране на отговорността на последния, той създава реална опасност от последваща невъзможност за обезщетяване кредиторовия интерес на доверителя му. В такава хипотеза доверителят по спедиционния договор разполага с иск за реално изпълнение срещу спедитора по чл. 362, ал. 2 във връзка с чл. 352, ал. 2 от Търговския закон. Това право има притезателен характер и доверителят може да иска довереникът му да бъде осъден да му прехвърли правата, които е придобил от изпълнителната сделка. Решението по този иск ще има осъдителен ефект, но не и конститутивен такъв. Тоест дори след като спедиторът бъде осъден да прехвърли правата си срещу превозвача, прехвърлянето им в правната сфера на доверителя ще бъде обусловено от последващо доброволно волеизявление на спедитора или от способите на принудително изпълнение. Ако се прибегне до изпълнително производство, доколкото се касае за незаместимо задължение, единственият възможен способ за принуда се явява този по чл. 527, ал. 1 от ГПК. Съдебният изпълнител не разполага с други правни средства освен при неизпълнение на задълженията на спедитора да прехвърли на доверителя правата по изпълнителната сделка, да му налага последователно глоби. Волеизявлението на спедитора не може да бъде заместено от действие на съдебния изпълнител в изпълнителния процес.
Някои съдебни състави приемат, че в определени случаи не е необходимо извършването на отчетна сделка, с която спедиторът да прехвърли правата, които е придобил по изпълнителната сделка. Съгласно цитираната по-долу съдебна практика, когато доверителят е получател на стоките и по време на приемането им установи, че те са увредени и не могат да бъдат използвани по предназначение и е вписал възраженията си в товарителницата, то от този факт следва да се направи заключение, че е приел резултатите от изпълнителната сделка. Фактическите действия, извършени от спедитора в изпълнение на възложения му мандат са сведени до знанието на доверителя, а последният с подписване на товарителницата приема правата и задълженията, възникнали от изпълнителната сделка. ( в този смисъл е влязло в сила Решение № 1605 от 14.03.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 10484/2017 г.). Макар този извод на съда да би бил задоволителен за търговския оборот, защото така биха се избегнали допълнителни фактически и правни действия, ми се струва недокрай издържан, особено що се касае до института на косвеното представителство. Когато превозвачът по изпълнителната сделка, не изпълни или изпълни лошо задълженията си по нея, за спедиторът възниква задължението да уведоми незабавно доверителят по спедиционния договор (чл. 361, ал. 2 във връзка с чл. 352, ал. 2 от Търговския закон). Макар спедиторът да уведоми надлежно доверителя относно фактът на неизпълнението и в какво точно се изразява то, това не е достатъчно, за да се счита, че спедиторът е прехвърлил „резултатите“ от изпълнителната сделка. Необходимо е изрично волеизявление, с което той да прехвърли правата си срещу трето за мандатната сделка лице – превозвачът. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 352, ал. 2 от ТЗ – след като доверителят е узнал за неизпълнението, той има право да поиска извършване на „отчетна сделка“ от страна на спедитора. Установяване на вредите или липсите на стоките при приемането им от доверителя или уведомяването му от страна на спедитора за тяхното повреждане или погиване имат за последица един и същи резултат – до знанието на доверителя се свеждат резултатите от изпълнителната сделка, но с това не се прехвърлят правата по нея. Обратното би позволило на доверителя да упражни пряк иск срещу превозвача и да се избегнат „сложни маневри“ от прехвърляне на права, но би противоречало на института на косвеното представителство. Ако приемем едно такова тълкуване за правилно, то тогава подразделението на спедиционния договор на същински и несъщински би било безпредметно.
III.3. Косвен иск по чл. 134, ал. 1 от ЗЗД
Косвеният иск по чл. 134, ал. 1 от ЗЗД предоставя възможност на кредитора, чиито имуществени интереси са застрашени от бездействието на неговия длъжник, да упражни от свое име чужди имуществени права, когато за това не се изисква лична преценка. Ако при погиване или увреждане на стоките по време на превоза им (когато това е вменено като отговорност на превозвача), спедиторът не укаже необходимото съдействие на доверителя си и не прехвърли нему правата, които е придобил срещу превозвача, то предявяването на сурогационен иск от доверителя ще бъде едно от средствата му за защита.
От кой момент доверителят придобива качеството на кредитор по смисъла на чл. 134, ал. 1 от ЗЗД? Считам, че това е моментът на увреждането или погиването на стоките, моментът на виновното неизпълнение на превозвача. Доверителят има едно правно очакване, при евентуално неизпълнение на превозвача, да придобие правата срещу него посредством отчетната сделка на спедитора. Той не разполага с пряк иск срещу превозвача и ако същевременно спедиторът е недобросъвествен и не изпълнява задължението си „за прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка“, то интересите на доверителя биха били сериозно застрашени. Предпоставка за упражняване на косвения иск по чл. 134, ал. 1 от ЗЗД е кредиторът да има интерес от това. В доктрината е прието, че такъв интерес е обоснован, когато длъжникът бездейства или не разполага с достатъчно имущество да удовлетвори кредитора си. В хипотезата на спедиционния договор е достатъчно единствено да е налице бездействие на спедитора. Това е така, тъй като при погиване на стоките например, доверителят не може да търси обезвреда от спедитора и е без значение стойността на активите в имуществото на последния. Бездействието на спедитора – длъжник застрашава възможността за търсене на отговорност на превозвача по съдебен ред, особено имайки предвид кратката едногодишна давност, предвидена в чл. 366 от ТЗ и следователно създава риск доверителят да остане неудовлетворен.
III.4. Упражняване правата на спедитора на основание чл. 134, ал.3 от ЗЗД
Считам, че в определени случаи доверителят има интерес да поиска от съда да го овласти по реда на обезпечаване на исковете на основание чл. 134, ал. 3 от ЗЗД да упражни правата на спедитора, придобити срещу превозвача, за които не се изисква предявяване на иск. Такова например би било правото на рекламация срещу превозвача, когато то е процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск. Съгласно чл. 30, параграф 3 от Конвенцията, предпоставка за упражняване на правото на обезщетение при забавено доставяне на стоките е предявяване на рекламация пред превозвача в срок от 21 (двадесет и един) дни от момента на предоставяне на стоките на разположение на получателя. Ако спедиторът бездейства това би застрашило от преклудиране правото на иск срещу превозвача. В този случай освен правата по чл. 134, ал. 3 от ЗЗД, доверителят има на разположение и специалният иск за даване на сметка по чл. 352, ал. 2 във връзка с чл. 361, ал. 2 ТЗ, но в последния случай докато трае съдебният процес ще изтече дълъг период от време, през който ще се погаси рекламационната претенция и това ще доведе в последствие и до преклудиране на възможността за търсене на обезвреда по съдебен ред.
Транспортната политика създава условия за развитието на конкуренцията и считам, че към превозните и спедиционни правоотношения трябва да се подхожда отговорно и с достатъчна доза професионализъм. Настоящата статия има за цел да внесе по-голяма яснота относно реда за ангажиране отговорността на превозвача, тогава, когато „простото“ преместване на товара в пространството е в основата на редица правоотношения , които в крайна сметка имат една крайна цел – стоките да бъдат реализирани по предназначение. Когато по причина, за която отговаря превозвачът, стоките не могат да достигнат последващ етап в търговския оборот, така както е било предвидено, той трябва да понесе последствията от вредите, които виновно е причинил.
Източници:
- Колева, Ж. Спедиционният договор. С., Сиела Норма АД, 2017
- Герджиков, О., Търговски сделки, Второ преработено и допълнено издание, ИК „Труд и право“, 2000
- Съдебна практика
Автор:Мариела Илиева
Подобни статии
ДОГОВОР ЗА ПРЕВОЗ И СПЕДИТОРСКИ ДОГОВОР, ОТГРАНИЧЕНИЯ. УРЕДБА ПО НЕМСКОТО ПРАВО И НЯКОИ ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ
Някои съждения относно правния характер на договора за превоз
НЯКОИ АСПЕКТИ НА ВЪПРОСА ЗА ХАРАКТЕРА И ОСОБЕНОСТИТЕ НА ОТГОВОРНОСТТА НА ПРЕВОЗВАЧА ПО ЧЛ.17, ІV ОТ КОНВЕНЦИЯТА ЗА ДОГОВОРА ЗА МЕЖДУНАРОДЕН АВТОМОБИЛЕН ПРЕВОЗ НА СТОКИ (CMR)
Особености на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане
СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРИ ЗА КРЕДИТ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ НА ПОТРЕБИТЕЛИ ПРИ ПРЕДВАРИТЕЛНО УСТАНОВЕНИ ОТ КРЕДИТОРА ОБЩИ УСЛОВИЯ
