Кратък поглед към небрежността при деликтната отговорност според англосаксонската правна система

Великата харта на свободите  (Magna Carta Libertatum)

потвърдена от крал Хенри ІІІ през  1225 г.

Част първа. Общи постановки. Теории за същността на деликтното право

Увод

Общите постановки за деликтната отговорност в България са уредени в чл. 45- 54 от Закон за задълженията и договорите(ЗЗД) [1]. В правната ни действителност има обаче система от норми, регулиращи специфични обществени отношения [2], извън непозволеното увреждане по ЗЗД,  по начин, който е тясно свързан с международните ангажименти на страната ни или при пряка рецепция от правото на Европейски съюз(ЕС)[3]. Преобладаващо, тази регламентация коренно се различава от общите правила на деликтната отговорност, което следва от чуждите правни постановки в български закон. Това е така, защото липсва аналог във вътрешното ни законодателство, липсват и установени правни доктрини, които да дават теоретична основа при изясняване на новите норми. Ако погледнем  механизма, по който актовете на ЕС са изготвени, бихме видели, в този процес са използвани правни доктрини, присъщи не само за континенталната правна система, но и за англосаксонското право[4]. От друга страна, несъмнено е налице заимстване на постановки между двете обособени правни системи, предвид глобализацията на обществените отношения и търсене на ефективни и адекватни механизми за унифициране на правната им регулация[5]. Тези предпоставки сочат към необходимост за придобиване на представа от действащия правник за разбирането, което анклосаксонското право има към дадени правни институти у нас, които било чрез нормирането им в законодателството или пък посредством прилагането им от съда, създават впечатление за „чуждо тяло“ в материалното ни право.

Не само това, но и на пръв поглед класически за деликтното право институти  се сдобиват с нов прочит. Такъв е случаят с небрежността, поставен в доктрината и съдебната практика у нас[6]. Става въпрос, за друго  разбиране за формата на  вината- небрежност[7],  според което „Небрежно действа този, който не полага изискваната, с оглед на неговата дейност грижа, без да желае или допуска настъпването на противоправен резултат, изразен  в засягането на чужди  защитени от правния ред блага“[8]. Така небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й[9]. Виждането е, че   термините небрежност и вина в ЗЗД  практически са синоними[10]. Очевидно тази доктрина е коренно различна от субективният стандарт за деликтната вина, изхождащ от наказателно- правната теория[11]

Разбирането за небрежността като обективен стандарт на поведение, произхожда от англосаксонското право[12], така е обосновано изучаването на първоизточника, с цел разбиране на смисъла и значението на тази правна доктрина. Настоящото  изложение има за цел  да даде обща представа на читателя към този правен институт, в оригиналният му вид, като плод на англосаксонската правна система. Преценявайки сложността на проблема и неговия обем, изложението се предлага в две отделни части. Първата има за цел да даде престава за особеностите на англосаксонската правна система, историческите и философски причини, довели до използването на обективния стандарт за небрежността. Тя полага основата за втората част- пряко предназначена да синтезира особеностите на интересуващия ни феномен, с което общата цел на изложението се стреми да бъде изпълнена. В изпълнение на тази цел, настоящата първа статия е структурирана в увод, три  точки и заключение. В същността си, статията обсъжда на първо място съвсем накратко историческото развитие и особеностите на англосаксонската правна система, той като това е екосистемата, родила по своите правила института небрежност. След това се обсъжда придобиването на отличителност на деликтното право, като част от системата на обичайното право. Последната точка скицира две от най- популярните и използвани в практиката на съда теории за философското основание на деликта- икономически възпираща и корективна справедливост. На база описаното, като че ли е по – лесно да се придобие ясна представа за небрежността, като правен институт на обичайното деликтно право, което е предмет на втората част от изложението.

Двете статии биха били полезни не само в теоретичен и познавателен план, но и в чисто практически аспект биха способствали на съда, да аргументира правилно тезата за обективен или субективен стандарт на небрежността.

1. Кратък поглед към историческо развитие и особеностите на англосаксонската правна система.

Англия като метрополия дава основни посоки в социалното и обществено устройство на своите колонии, бъдещите независими  държави)- САЩ и Канада[13], Австралия, Индия, Нова Зеландия, ЮАР и др. По тези причини  правната система на империята е пренесена и доразвита там, прието е те да се наричат държави, използващи системата на англосаксонското право, производно на английското. Обосновано е да се погледне в исторически план към първоизточника- правото на Англия, което е специфично, но и съществено различно от правото, прилагано  в Европа.

Развиването на англосаксонската правна система е провокирано по изцяло политически причини[14]. Нобилитетът на Англия, подкрепян от народа, още във времената на средновековието не е бил съгласен с абсолютната власт на монарха, което довело до уникален за времето си феномен- създаване на първият известен исторически документ, ограничаващ кралската власт- Магна Харта(Magna Carta Libertatum)[15]. В последствие, в комплекс с идеите на естествената философска теория на Лок, се поставят основите на специфичната за Англия доктрина за обичайното право.

Приема се, че като политическа и легална теория, концепцията на обичайното право е създадена и започва своето развитие през ХVІІ век от  видните английски юристи Коук, Селдън и Хейл(Coke, Selden, Hale), като противостояща на  абсолютистката теория на правото, даваща неограничена власт на кралската династия на Стюартите. Поддръжниците на обичайното право надделяват и налагат идеята за ограничена власт на монарха, с твърдението,  че всъщност властта е свързана със задължения на кралят към народа. Едно от тях е създаване на съдилища, като  не се намесва в дейността им, по този начин съдът ще е във възможност да поправи неправдите като  самостоятелен и независим орган на „справедливостта”. Макар и свързано с теорията за естественото право на Лок(John Locke)[16], всъщност основателите на обичайното право твърдели, че англичаните са разработили уникално по своят род правораздаване, като част от естественият феномен на държавното управление. Този тип политическа организация на управление бил наречен от тях „Древната конституция“, която представлявала „естественото право на Англия“[17].

Прието е англосаксонската правна система да бъде наричана система на „обичайното право”(common law), позната още като „право на прецедента” или „неписано право”.  Принципите  на римското право са запазени и тук, но доразвити по уникален начин, което в крайна сметка довежда и до съществените различия на правото на Британската империя и това в Европа. Автономно, преди близо хилядолетие в Англия се е развила система на правораздаване на  база обичайните морални правила за „даване на справедливост”, която свързва решаването на сходни казуси, с решения по предходни спорове (прецеденти) по подобен, аналогичен начин. Обичайното право разпознава практики и норми, които взети заедно се прилагали в цялата държава, отделни райони  или специфични общества, наричани „обичаи”(customs). Изобщо правният обичай, разбиран по посоченият начин продължава и сега да е в основата на съдебната практика, като дава възможност на съда да решава сходни казуси еднакво, без да губи време и усилия, приемайки дадени обстоятелства за установени [18].

Англия и производните `и държави обаче използват не само обичаите като източник на право. Законите в писмен вид са съществена част от правните им  системи, едновременно съдът използва законовите източници и съдебните прецеденти по своеобразен начин, неприсъщ за континента[19]. На съдът е дадено задължението да спазва писаният закон, но при несъгласие с него има право(в различна степен) да му противостои, като създава прецедент, в последствие превръщан от други съдии в източник на правото. По тези причини в обичайното право под „закон“(law) се разбира и правото, което създава съдът при произнасяне по конкретен казус, т.е. налице са две отделни категории източници на правото – закон, създаден от съда (case law, judge made law) и „писан“ закон, създаден от законодателната власт (statutory law). След като източник на правото е `и съдебният прецедент, то обосновано е да се твърди, че една от съществените разлики на англосаксонската и континенталната правна системи е върховенството на закона при континенталната, срещу предоставянето на свобода на съдиите да решават съобразно своето разбиране на правото отделните казуси[20].

Обичайното английско право  гарантира мира, просперитета и свободата на гражданите с предоставянето на последните на пълен набор от  възможности, чрез които могат да възстановят справедливостта при нарушаване на техните  права върху свободата, живота и собствеността[21]. Неделима част от обичайното право е доктрината за  отговорност при нарушени права, която се развива като гарантиран от съда начин за „възстановяване на доброто“. В този смисъл, обичайното право разпознава деликтното право(tort law)[22] не само като своя съществена интегрална част, но дори и като една от основите, върху която се гради англо- саксонската правна система. Погледнато в общ план, в целият си период на съществуването си, обичайното право приема деликтното право като една своеобразна „система на мира“, алтернатива на насилието, изградена по начин да прави възможно мирното съществуване на членовете на обществото[23].

2. Придобиване на идентичност на деликтното право в англосаксонската правна система

В процеса на своето функциониране, деликтното право се изгражда по пътя на решаване на конкретни проблеми и произнасяния по отделни случаи, то съществува като набор от решения на съда, всяко от тях взето само по себе си „случай- за – случай“ (ad hoc), на база на възникващите нови фактически ситуации, прераснали в съдебни спорове, които съдът решава според нуждите на обществото в съответният момент. Тези решения не са били „правила“ по смисъла на обичайното право, защото не били създадени от съда, с цел да бъдат свързани по между си, напротив, насочеността им е била твърде конкретна. Естествено, макар и да не са правен обичай (custom) в смисъла на обичайното право, решенията са били използвани при решаване на следващи спорове, но в различен контекст- наказателно правен, облигационен, вещен и т.н. Това е дало основание да се счете, че деликтното право е с двойнствен характер, а конкретните решения по съответните правни спорове, имат отношения към всички сфери на обичайното право[24]. Според  Блекстоун(Blackstone, 1723- 1780)  например, деликтното право групира множество „възстановителни“ искове(writs), използвани да защитят лицето, чието конкретно право е нарушено. Той  дори не използва термина деликтно право, а счита, че става въпрос за множество несвързани по между си искове, с които се претендира възникване на деликтна отговорност, като определящото за всеки от исковете е, кое точно субективно право е нарушено[25]. До средата на ХІХ- ти век, за обичайното право не съществува категорията деликтно право. В обобщение, деликта не е бил считан като кохерентен обект с индивидуално обединяващи го признаци[26].

Обичайното право разбира деликтната отговорност, като комплекс от три кумулативно включени в себе си елемента: 1) деяние, което е грешно(wrong); 2) право на иск; и 3) обезщетение. Трите инкорпорирани заедно, дават основата на закона, който пък от своя страна дава възможност на пострадалите лица да се защитят спрямо конкретните прояви на вредоносни действия. Във философски аспект, деликта(tort)е неправда, несправедливост, нещо лошо(wrong). Всеки деликт произхожда от норма на поведение, която изисква да не се накърняват правата на останалите лица по определен начин. Тези норми са легално закрепени, поради и което деликта е в същността си легално дефинирана „неправда“. На тази плоскост, неправдата в морален смисъл не е нито необходима, нито достатъчна, за да бъде налице деликт, а за всеки деликт е налице императивно указание или правило, произтичащо от закона.

Деликтите включват в себе си задължително действия, които причиняват вреда другиму. Когато е налице вреда, причинена от морално укоримо деяние, тази укоримост следва да е приета от закона, а не в смисъла, който увреденото лице `и придава.

По- нататък, обичайното право придава неразривна връзка между деликта и правото на увреденото лице да го заяви пред съда, с цел получаване на „справедливост”. Извършването на деликт дава на увреденото лице конкретна установена от закона власт, наречена право да изисква и(ако определени условия са сбъднати)- да получи съответното  действие от страна на извършителя на деликта. Това съответно действие произтича от отговорността за извършване на деликт  от страна на  делинквента  спрямо увреденото лице. Това насрещно задължение се поражда по инициатива на увреденото лице, така именно жертвата, а не официалните държавни органи решават да предявят иск или не. При успешно провеждане на деликтният иск, увреденото лице обаче се уповава на държавната помощ, за да се задължи осъденият делинквент да изпълни кореспондентното си задължение за поправяне на вредите[27]. От тук класическото разбиране за деликтната отговорност, тя е част от системата на обичайното право, която като цяло е предназначена  да установи и защити индивидуалните права на личността като например телесна неприкосновеност, свобода на движение, репутация и право на собственост.

Деликтното право има за задача да служи по най- добър начин на правото на справедлив процес, то е неизбежна част от либералното управление. В съдебният процес  съдът и журито имат задължение да подведат фактите от конкретният казус към релевантният закон, даващ права на жертвата на деянието, а системата от тези създадени от съда „закони” се структурира от юриспруденцията в средата на ХІХ – ти век на отделни, формални елементи – видове искове и релевантните  „защити”(defenses) на ответника, при предявен специален иск против него(writs). В този период са създадени концепциите релевантни за деликтната отговорност за „приемливост”, „предвидимост”, „директност” и т.н. Накрая, , при решаване на спора от съда, последният прилага посочените норми- елементи и защити, въз основа на правилата на обичайният закон, включвайки в правният анализ и социалните норми на отговорността, които са установени и приложими в случая, съобразно и изявленията на страните и техните адвокати[28].

3. Теории за същността на деликтната отговорност.

За изучаването на феномена  деликтна отговорност, учените използват  теории, въведени често пъти от специалисти от други области на правото, или изобщо от други науки(най- често икономика), което обосновава виждането на обичайното право за интердисциплинарният характер на деликта. Всяка от тези теории разглежда деликта по различен начин и под различен ъгъл- било на база вина, като унифицирана категория на небрежни простъпки; с оглед задължението на всеки за „дължима грижа”,  с оглед различните причини за съществуване на деликтната отговорност- с фаворизиране на компенсационната функция, или пък на санкционната и т.н.[29]. Разбирането за същността на деликтното право еволюира, а в края на ХІХ-ти век и през целият ХХ- ти век, динамиката е видима. Най- често промяната  е в отговор на промяна в политически възгледи, в резултат на несъгласие с някои от проблеми в правната уредба или промяна в обществените отношения. Така например  недоволството от формалната система на правораздаване в началото на ХХ- ти век, довежда до появата на учените реалисти, които налагат в доктрината, в последствие и в съдебната практика, виждането за рационализиране на правото му, за приложение в служба на обществото, а не на негови отделни субекта, скъсявайки неограничените възможности на съда за интерпретация[30]. Подобно е и течението, свързано със засилен прочит на икономиката, като основен двигател за развитие на обществото, което логично довежда и до икономически поглед върху правната система- течение свързано с бурният икономически растеж в средата на ХХ- ти век в САЩ, страхът от монополи, изграждане на модерна пазарна икономика и правилата на добросъвестната конкуренция.

Модерните теории за същността на деликтната отговорност имат няколко общи черти. На първо място, в преобладаващата си част, те са не само теории, но и са използвани (по- рядко или по- често) в съдебната практика. Второ, макар и твърде  различни, всички са построени върху унифициранат теория на  Холмс[31] за същността деликта- било в позитивен(като я възприемат) или в негативен(като я отричат) план. Трето, всички те имат засилен стремеж към рационализация на съществуващата система на деликтното право, намирайки я по една или друга причина за ненужно(неправилно) усложнена. Допълнително,  двата предпочитани групи модерни теории- икономическата и теорията на индивидуалната справедливост(във вида `и- корективна справедливост)[32], са създадени в едно и също време, от действащи съдии, с коренно различно разбиране за същността на деликтното право[33].  Добре е да се отбележи, че в двата лагера на привържениците на теориите е налице отчетливо несъгласие с противниковата теория, те нямат допирни точки по между си.  Заслужава си да се посочат двете групи водещи теории, които по настоящем се изучават в първи курс от студентите по право в САЩ(т.е. настоящите юристи са техни привърженици), а съдът изгражда своите мотиви именно на тях[34]. Важно е да се отбележи, че двете теории са водещи в настоящият исторически етап в англосаксонският свят и с тях се обясняват едни и същи проблеми, но с различен механизъм, като често пъти се достигат и до едни и същи резултати[35].

• Икономически възпиращи теории (Economic deterrence theories).

Икономически възпиращата група теории водят началото си от средата на 60- те и началото на 70- те години на ХХ- ти век, създадена е от водещи юристи, привърженици на икономическите правила, като Гуидо Калабрези, Уилиямс Ландс и Ричард Поснър(Guido Calabresi, William Landes, Richard Posner). Пръв формулира нейните постановки съдия  Калабрези, който стъпвайки на индустриалната теория, пренася терминологията на икономиката в областта на правото, считайки, че към тогавашния исторически етап, деликтното право пропуска значението си като превенция, в този смисъл то е неадекватно. Допълнително Калабрези приема, че икономически възпиращата теория е приложима в множество, ако не и във всички сфери на правото[36]. Това е първият учен, който счита, че общият стандарт на небрежност следва да бъде подменен със стриктната отговорност.За разлика от всички теории за същността на деликтното право, които приемат, че деликтната отговорност се намесва едва когато е налице вредоносното събитие(ex post), икономистите считат възпиращият ефект на деликтното право за водещ, т.е. тяхната теория има за цел превенцията, действа ex ante[37].  Идеята е, че деликтното право минимализира стойността на инцидентите и цената на превенцията от инцидентите, като по този начин дава инициатива на правните субекти, да вземат предвид цената им, която им се налага от останалите членове на обществото[38].

Стартова позиция за тази теория е микроикономическата презумпция, че всяко лице взема решение за действие, оценявайки цената и ползите от него. Правейки тази калкулация, лицето се води от личният си интерес от обогатяване, а не от интереса на обществото. В тази връзка активният субект не се интересува от ефекта на своята дейност спрямо останалите членове на обществото, дали самостоятелното решение не лишава последното от ползи или нанася вреди, дали не струва „скъпо“ за обществото. При липса на законови ограничения, деецът ще реализира деятелността си само в свой собствен интерес, без да взема предвид негативната  `и „цена” за останалите лица, тя е „външна” за деецът, акумулира се от трети нему страни. Тази негативна цена, икономистите наричат „външни фактори” (externalities). Тук влиза в действие деликтната отговорност. Посредством средствата на деликтното право- обезщетение за вреди или забрана за дадено действие, законът повелява на всеки активен субект, да вземе предвид тези външни фактори, преди да реши дали да извърши или не даденото действие. Икономическата теория нарича този процес „усвояване(приемане) на външните фактори”[39].

Полезно е в случая да се онагледи горното с пример, предвид тоталното разлика на тази теория с познатото ни у нас значение на деликтното право. Нека си представим, че лице „А“ притежава къща в близост до дома на лице „Б“, като коминът на притежаваната от „А“ къща се намира в близост до тази на „Б“. Вероятността от възникване на пожар в дома на „Б“, причинена  от искра в комина на „А“е примерно 10%. Ако това се случи, вредите върху къщата „Б“ ще са равни на $1000, преценено през степента на риска, очакваната цена от инцидента ще възлиза на $100. „А“ е имал възможност да закупи димоотвод, който изцяло е способен да предотврати искроотделянето и той струва $80. Ако го стори, той би предотвратил вреди в размер на $100, като цената за преотвратяването им е по- ниска. Ако го стори , „А“ би увеличил социалното благополучие(предотвратявайки по ефективен начин възможността да настъпи инцидент), но пък не бил увеличил своето лично благосъстояние. Като не закупува съответният димоотвод обаче, той спестява $80 и очакваната стойност на инцидента от $100 се поема от „Б“. Алтернативно, ако все пак закупи устройството, това ще му струва $80, без да очаква полза от тази покупка. По тези причини, ако липсва законова регулация, „А“ не би предприел действие по закупуване на димоотвода. При втори сценарий, ако устройството струва не $80, а например $110, то тоталната полза от това действие ще обогати обществената сфера със сума , която е по- голяма от вредата, която би била причинена от пожар. Така това действие би било неефективно[40].

Важна особеност на икономически възпиращата теория е изоставяне на принципа за вината, както и свързаните с нея обстоятелства- разумност и честност като морални понятия. Икономистите намират моралните понятия за ирелевантни, защото съобразно обективният стандарт за небрежност, въпреки че човек понякога е в невъзможност да извърши оценка на риска, съответно- да покрие изискванията на  дължимата грижа, той ще бъде отговорен за вредите, причинени от съответното деяние. Проблемът с моралните категории следва да бъде разрешен със средствата на икономическото възпиране. Така когато законът за небрежността установява осъждане на делинквента да плати обезщетение, всъщност той(законът) взема негативно становище и възпира съответното деяние, чрез което се разпиляват ресурси на обществото. Да бъдеш „виновен”, всъщност означава да извършваш губещо действие, в следствие от невземане на необходимите предпазни мерки,  които биха били по – евтини от очакваната цена на инцидента. По този начин санкционирайки деянието, се промотира икономическата превенция, възпирането от извършване на деликти[41].

Може да се заключи, че частно мотивираното решение  служи на обществените нужди при положение, че лицето, което взема решение има съществена причина в процеса на вземане на съответното решение да инкорпорира в своята мотивация и социалният ефект от него. Ако цената, която деецът очаква да получи(съответно бъдещите ползи) са еквивалентни на обществената цена и ползи, тогава изборът, който деецът е възприел, с цел обслужване на личният му интерес, служи също така и на общественият интерес. Външният фактор  на деянието  е просто ефект, който лицето, вземащо решение не е взело предвид. Това означава някаква придобивка или загуба, която се случва в следствие на деянието, но тя е неотносима към деецът, не го засяга персонално. Обратното – ефектът е „вътрешен” , когато личната и обществена цена се уравновесяват, така вземащият решение субект извършва действие, полезно за него и обществото, т.е. „усвояват” се „външните фактори” по отношение на дееца. Икономически възпиращата теория разбира деликтното право именно като усвояване на негативните външни фактори от деликта[42].Теорията на икономическото възпиране макар и  да отрича принципа на вината в разбирането му за деликтното право, стъпва на предходните взети решения на съда, които имат утилизиращ ефект, на база икономически рационализъм.

• Теории за индивидуалното правосъдие- корективна справедливост (corrective justice theory).

Съвсем друг е ракурса на теориите за индивидуалното правосъдие. В един общ план, индивидуалното правосъдие не се счита за единна теория, а за сектор от учения, включващи  в себе си  теория на свободната воля, взаимната теория и теория на корективната справедливост. Обединява ги противопоставянето на модела на утилизация, чрез създаване на нови течения в областта на науката за деликтното право, типично за правните реалисти и в частност – на икономическото течение в правната наука. Вместо това, привържениците на индивидуалната справедливост се опират на корените на деликтното право, стремейки се да му дадат нов прочит[43]. Основна и най- предпочитана от тази група, съответно- с най- голямо влияние в модерната юриспруденция на САЩ е групата на учените, поддържащи теорията за корективна справедливост. Понякога те се наричат поддръжници на теории, основани на правата, като контрапункт на икономически обвързаните разбирания за деликтната отговорност. За обясняване на своята теория те  „поглеждат” към древността, твърдейки, че корените на корективната справедливост  се намират в учението на Аристотел, според който идеята на закона е да третира страните справедливо и еднакво, т.е. законът има  алгебрична функция(равенство)[44].

Основната идея на корективната справедливост е, че деликтното право защитава моралното изискване, че този който нарушава правата, другиму следва да поправи вредите, причинени  от своето неправомерно деяние[45] . В този смисъл корективната справедливост има за своя цел рационална реконструкция на това, което представлява оригиналната Англо- Американска деликтна правна система, с всичките `и особености. По този начин и за разлика от останалите правни доктрини, корективната справедливост  демонстрира виждането си, че основните елементи на деликтното право не са просто исторически артефакт, нито пък изкуствено създадени средства за постигане на целите на деликтната отговорност( възпиране и компенсация), а система , която е създадена с цел да поправи частната несправедливост, като трансферира неправомерно причинените вреди  в тежест на делинквента, който ги е причинил. При тези основи, теорията на корективната справедливост е по същество е в голямата си степен  формална и сложна като структура[46].

Реконструирането на класическите правни принципи на деликтното право, корективното правосъдие извършва през погледа на новите реалности. Така например обяснението на небрежността, за разлика от икономическите теории, които свързват отговорността единствено с цената на риска, съответно- през призмата на полезността за обществото като транзакция на стойности, то тук теорията придава значение на негативното задължение да не се вреди другиму. Всъщност това задължение е свързано с грижата за добро съществуване  и изисква определени изисквания към поведението на правният субект, съответно- постоянен самоконтрол, в противен случай би се породило задължение за обезвреда[47]. Въпреки това, основаното на корективната справедливост учение за деликтното право не е безучастно към социалното, обществено благосъстояние. Осъзнавайки, че икономическият статус не е главен проблем за решаване, все пак се счита, че това е производна функция при конкретизирането на права и отнасянето им към конкретните случаи на деликтите. В този смисъл, не се изключва влиянието на икономическите теории по повод изпълнение функционалната роля на деликтното право[48].

Заключение

Изградена на различни принципи и философия, носеща и характерните за Англия белези, англосаксонската правна система се различава от континенталната. Присъщия стремеж за рационализация и утилизиране на правото води съответно и до различни резултати, що касае еднакви за двете  системи правни институти. Историята и философията при създаване и еволюиране са добра основа за правилното разбиране, когато става въпрос за конкретен анализ. След като в настоящата статия са нахвърляни отделни щрихи, даващи възможност за придобиване на обща представа към деликтното право в англосаксонската правна система, то е налице една основа, в следващата част от изложението да бъде разгледан по същество и въпроса с разбирането на небрежността като обективен стандарт на поведение.

 

Автор:©, 2019, Петър Петров, д- р [49]

---

---

---

 

[1] Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г., в сила от 1.01.1951 г., доп., бр. 42 от 22.05.2018 г.

 

[2] Закон за опазване на околната среда(ЗООС); Закона за защита на потребителите, Закон за опазване на селскостопанското имущество(ЗОСИ); Закон за безопасно използване на ядрената енергия(ЗБИЯЕ); Кодекс за търговско мореплаване(КТМ); Закон за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични вреди(ЗОПОЕВ); Закон за генетично модифицирани организми(ЗГМО); Закон за водите(ЗВ); Закон за чистотата на атмосферния въздух(ЗЧАВ)  и др.

[3]  Например Директива 2004/35/ ЕС за екологичната отговорност; Международна конвенция за гражданска отговорност за щети при замърсяване с нефт(CIC 1992); Виенска конвенция за гражданска отговорност за ядрена вреда и др.

[4] Например Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) е приета непосредствено след промяна на Закона за АП на  САЩ  с Digital Millennium Copyright Act-DMCA, кодифициран- 17 U.S.C. § 512), съответно-  08.06.2000 г. и 28.10 1998  и кодифициран- 17 U.S.C. § 512, като заема идеята за специално третиране на доставчиците на услуги в информационното общество(чл. 12- 15) от щатският закон, в който  за първи път в света се изгражда легалната им регулация.

[5] Според Съображение 15 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество, Директивата  има за цел адаптиране на правилата, заложени в  Договора на Световната организация за интелектуална собственост  (СОИС ) за авторското право и Договора на СОИС за изпълнения и звукозаписи(вж. решение на Съдът на Европейски съюз(СЕС) по дело C-135/10, Società Consortile Fonografici (SCF) v Marco Del Corso).  Същото виждаме и в DMCA, където има  пряка препратка към двата договора  на СОИС към вътрешното право на САЩ. Самите споразумения са приети в резултат на исторически компромис между Европа и САЩ, така несъмнено са използвани теории и  принципи, заимствани и от двете правни системи Dinwoodie, Graeme B., The WIPO Copyright Treaty: A Transition to the Future of International Copyright Law making? (January 21, 2010). Case Western Reserve Law Review, Vol. 57, No. 4, 2007, достъпно на SSRN:http://ssrn.com/abstract=1601235, с. 755, с.759

[6] Конов, Т. ,Подбрани  съчинения, Основание на гражданската отговорност, С., 2010, Сиела;  Решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о. ; Решение № 125 от 4.05.2016г. на ВКС по гр. д. №4417/ 2015г.,ІV г. о., ГК  и др.

[7] Господстващото повече от половин век разбиране у нас  е,  че  вината при деликта  е субективното, психическо отношение на делинквента към противоправното причиняване на вреди другиму, вж. Голева , П., Деликтно право, С., 2011, Фенея, с. 88 и др. При небрежността делинквента не желае да настъпят вреди, той може да не съзнава противоправността на своето деяние и неговите последици, или да ги съзнава, но да не ги предотврати Кожухаров, А., Облигационно право. Отделни облигационни отношения, С., Юриспрес, 2002 , с.372, Големинов, Ч., Гражданскоправни източници на задължения, С., 2011, Фенея,  с. 81- 82; Тасев, С., Деликтната отговорност, С., 2012, Сиела, с.36; Голева , П., цит. съч.,с.87- 88 , Траницов, Хр., Деликт, 2002, Пловдив, Анима , с. 93- 96, и др..

 

[8] Конов, Т. , цит. съч.,с.172

[9] Решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о.

[10] Конов, Т. , цит. съч.,с.174

[11] Според доктрината проявната форма на вината това е „ начинът, по който са се отразили в съзнанието на дееца обективните свойства на деянието и неговото обществено значение, както и формирането на тази основа волево отношение на субекта към отрицателните изменения в обществената действителност”, Стойнов, А., Наказателно право. Обща част, С., Сиела,  1999 г., с.254

[12] Вж. Robinette, Christopher J., Can There Be a Unified Theory of Torts? A Pluralist Suggestion from History and Doctrine. Brandeis Law Journal, Vol. 43, p. 369, 2005. Достъпно на  SSRN: https://ssrn.com/abstract=793964 , с.370, 372- 375

[13] В по- голямата си част, например законодателството на щата Луизиана(САЩ) е повлияно съществено от френското, същото се отнася и до законодателството на провинция Квебек(Канада), причините са също исторически и социални, най- малкото голяма част от населението и на двете места използват френски като майчин език, б.а.

[14]Така при Holdsworth, W., A history of English law, vol.VІІІ, London, 1957, достъпно на https://archive.org/stream/historyofenglish13hold, с. 10- 11. Тук не се навлиза в дълбочина на източниците на английското обичайно право, които според някои автори намират своите корени още от Римско време, и непосредствено след него, коренейки се в правото на възмездие за умишлено причинено деяние- смърт, кражба и пр.- вж. при Holmes, O., The common law, 1881,препубликувано през 2011 г., Торонто, Канада, достъпно на http://www.general-intelligence.com/library/commonlaw.pdf, с.6- 8

[15]Подписана на 15.06.1215 г., значението на Магна Харта (достъпен текст на български език  на http://nauka.bg/2015/79/Velika-harta-na-svobodite-na-angliiskoto-kralstvo-tekst-ot-1215-godina-2015.pdf) е забележително, всъщност част от създателите на обичайното право поставят неговите основи, тълкувайки правата и задълженията на монарха, фиксирани в Магна Харта- така целият труд на Едуард Коук, представлява тълкуване на Хартата четири века по – късно- Coke, E., The second part of the institutes of the lawes of England (1642), препечатано през 1809 г., Англия, New York public library , достъпно на http://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=nyp.33433008578514; вж. също и при   Holmes, O., цит. съч. с.231 и др.

[16] вж. повече в Лок, Дж., Опит върху човешкия разум, С., 1972 г.

[17]Goldberg, John C. P., The Constitutional Status of Tort Law: Due Process and the Right to a Law for the Redress of  Wrongs (November 15, 2011). YaleLawJournal, Vol. 115, p. 524, 2005; Vanderbilt Public Law Research Paper No. 05-27, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=789784, с.532- 533

[18] Rothman, Jennifer E., Copyright, Custom and Lessons from the Common Law (November 30, 2012). INTELLECTUAL PROPERTY AND THE COMMON LAW, Shyamkrishna Balganesh, ed., Cambridge University Press, Forthcoming; Loyola-LALegalStudies Paper No. 2012-48. Достъпно на  SSRN:http://ssrn.com/abstract=2183317, с.2

[19]Вж. при Петров, И., Преглед на съдебната система на Съединените Американски Щати, С., 2004, с.67- 74

[20]LTC Harms, The enforcement of intellectual property rights: a case book, WIPO publ., 2008, Geneva, с. 11- 12.

[21]При коментара на гл. 29 от Магна Харта , Едуард Коук подчертава задължението на Кралят да осигури на всеки англичанин полагащите му се най- добри права по раждане- неговите вещи, земя, жена,  деца, тяло, живот , достойнство и почит , като ги защити от нарушения- вж. Coke, E., цит. съч., с.45

[22] термина „деликтно право“ се използва в смисъла, придаван му от обичайното право , т.е. става въпрос за tort law, не за деликтно право в разбирането му у нас, б.а.

[23]Така Hasnas, J., What’s Wrong With a Little Tort Reform?, 32 Idaho Law Review 557 (1996), достъпно на http://faculty.msb.edu/hasnasj/GTWebsite/TortReformFinalDraft.pdf, с.3

[24]Robinette, Christopher J., цит. съч., с.390

[25]Глава ІІІ от Коментарите на Блекстоун е озаглавена „Частни неправди”(private wrongs), където по отделно е обяснено разбирането на автора за основанията за отговорност при различни простъпки, включително реда,  по който следва да се заявят исковете- компетентност на съда и пр., вж. Blackstone,W.,  W. Blackstone’s Commentaries on the Laws of England, (T. Cooley 2d rev. ed. 1872), достъпно на http://lonang.com/library/reference/blackstone-commentaries-law-england/

[26]Robinette, Christopher J., цит. съч., с. 394- 399, където са дадени и примери за деликта в контекста на наказателното , договорното и вещно право.

[27]Goldberg, John C. P. And Zipursky, Benjamin C., Tort Law and Responsibility (May 22, 2013). In John Oberdiek, ed., Philosophical Foundations of the Law of Torts (2014, Forthcoming); Fordham Law Legal Studies Research Paper No. 2268683, достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=2268683 . 11- 12

 

[28]Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory. Georgetown Law Journal, Vol. 90, 2002. Достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=347340 или  http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.347340, с.6- 7

[29]Вж. при Goldberg, John C. P. And Zipursky, Benjamin C., цит. съч., с. 3- 6

[30]Това са учени, между които и  Kenneth Abraham, Michael Green, James Henderson,

William Powers, Robert Rabin, Gary Schwartz, Aaron Twerski и  John Wade, които се считат за най- известни и до сега в историята и развитието на деликтното право, създали властващата близо 70 години в САЩ компенсационно възпираща теория, която е основа на щатското правораздаване и на разглежданите тук други теории, създатели са на „Преформулировките за деликта“  и множество фундаментални научни трудове- вж. Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory., с. 9- 11

[31] Вж. втора част на статията, б.а.

[32] Не става въпрос за две отделни теории, а по- скоро за множество отделни теории, които обаче принципно стоят на двете различни основи, в изводите си всяка отделна теория се различава, б.а.

[33]Robinette, Christopher J., цит. съч., с.382- 383

[34]Други известни теории са компенсационно възпираща теория,  теория за индустриалната отговорност, теория за социалната справедливост, феминиската теория, прагматизъм и др. Същите или нямат съществено приложение(теория за индустриалната отговорност) или са изоставени от юристите(компенсационно възпираща теория) или пък са само в сферата на теоретичен модерен дебат- така при Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory., с. 2-3 и Galligan, Thomas C.,Haddon, Phoebe A.,Maraist, Frank L.,McClellan, Frank , Rustad, Michael L. , Terry, Nicolas&Wildman, Stephanie M., Tort Law: Cases, Perspectives, and Problems. Santa Clara Univ. Legal Studies Research Paper No. 07-29; TORT LAW: CASES, PERSPECTIVES, AND PROBLEMS, LexisNexis, 2007

[35] Такъв анализ е направен при разглеждане на делото за „горещото кафе на Мадконалдс”Liebeck v. McDonald’s Restaurants, 08/18/1994 NCJ, чрез използване на различните правни теории- вж. Galligan, Thomas C., и др., цит. съч., с.10- 25. Всъщност по делото е приложена по- скоро доктрината за стриктна отговорност, с налагане на прекомерно високи наказателни вреди, с цел превенция. Аналогично , в негативен аспект е разгледано сравнение между двете водещи теории за деликтното право при Hershovitz, Scott, Harry Potter and the Trouble with Tort Theory (October 5, 2010). Stanford Law Review, Forthcoming; U of Michigan Public Law Working Paper No. 219; U of Michigan Law & Econ, Empirical Legal Studies Center Paper No. 10-027, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=1687923. Изводът е, че в еднаква степен и двете теории не достигат поставените си цели, макар и по различен начин и в различна степен, б.а.

[36]Calabresi, Guido, Some Thoughts on Risk Distributions and the Law of Torts , THE YALE LAW JOURNAL VOLUME 70 MARCH 1961 NUMBER 4 , достъпно на http://digitalcommons.law.yale.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=3035&context=fss_papers, с.534- 553

[37]Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory, с.41

[38]Hershovitz, Scott, цит. съч., с. 103

[39]Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory, с.41- 42

[40] Goold, Patrick Russell, Is Copyright Infringement a Strict Liability Tort? (December 8, 2014). Berkeley Technology Law Journal, 2015 Forthcoming, достъпно на   SSRN: http://ssrn.com/abstract=2535557, с. 15- 16

[41][41]Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory, с.43

[42] Gordon, Wendy J., 1) Copyright as Tort Law’s Mirror Image, and 2) Of Harms and Benefits: Torts, Restitution, and Intellectual Property (reprinted from J. Legal Stud.). McGeorge Law Review, Vol. 34, p. 533-570, 2003, достъпно на  SSRN: http://ssrn.com/abstract=433660, с. 534

[43]Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory, с.65

[44]Подробно при Perry, Stephen R., The Moral Foundations of Tort Law, 77 IOWA L. REV. 449, 453 (1992), достъпно на http://scholarship.law.upenn.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=2153&context=faculty_scholarship, с. 452- 458

[45]Hershovitz, Scott, цит. съч., с.127

[46]Goldberg, John C. P., Twentieth Century Tort Theory, с.74- 75

[47]Goldberg, John C. P., The Constitutional Status of Tort Law: Due Process and the Right to a Law for the Redress of Wrongs, с. 608

[48]Geistfeld, Mark, Efficiency, Fairness, and the Economic Analysis of Tort Law (April 29, 2009). NYU School of Law, Public Law Research Paper No. 09-26; THEORETICAL FOUNDATIONS OF LAW AND ECONOMICS, Mark D. White ed., Cambridge U. Press, 2009; NYU School of Law, Public Law Research Paper No. 09-26; NYU Law and Economics Research Paper No. 09-21. Достъпно на SSRN: http://ssrn.com/abstract=1396691, с. 40

[49] Авторът е съдия в РС- Димитровград, доктор по право. За контакти с автора  e- mail : pvpetroff69@gmail.com