Вашата земя – това съм аз, защото я обичам безплатна

Промените в Закона за държавната собственост, предложени от кабинета Борисов – 3, самонатрапват аналогии с разказа „Няма вече римско право“ на великия общественик и писател на ХХ век Луи Арагон. Герой на този разказ е немски майор, военен съдия, бивш професор по римско право, обсебен от възхищението си към фюрера, отменил в името на националния интерес безапелационно всички действащи закони в Германия. Един от знаменателните моменти в разказа е съжалението на бившия професор, че поради вътрешното им съвършенство, мислите на фюрера не могат да бъдат кодифицирани, за да заменят съществуващия правен ред. Как прекрасно би звучало Хитлеров, а не Наполеонов кодекс! – си мисли професорът – нацист.

Седемдесет години по-късно, в малка България, от мислите и проповедите на първия човек в държавата, в защита отново на националния интерес, се роди нов закон – Законът за държавна собственост, кодифициращ успешно 10 години – посредством всички изменения и допълнения, приети след 2009 година – несъвършената мисъл на премиера. Мисълта, както всички знаят, е една: магистрала, а нейния пророк, естествено, се явява Законът за държавна собственост. Според самия вдъхновител на ЗДС, пречка за просперитета на държавата са всички собственици на земи, имали наглостта да наследят, закупят, изобщо да притежават земя и собственост там, където той вижда магистрала. Самият премиер в изказванията си трескаво представя собствеността като враг на прогреса и държавата, като така се отдава на най-тежкия политически грях – печелейки магистрала, противопоставя едни българи – собствениците на земя, срещу други българи – пътуващите. Две групи българи, едните са просто излишни, според Борисов, и за тези вторите, парламентът им приготви малка българска Вартоломеева нощ – с багери, асфалт и инвеститори, и познатите на всички изпълнители (строители).

Законът за държавната собственост е новата библия на кабинетите Борисов 1,2,3. От инаугурацията на първия Борисов кабинет през 2009 година, този закон е променян 26 пъти, и то предимно в частта, с която трябва се кодифицира и укрепи идеята и пътя за отчуждаването. Знаменателно е, че дори Конституционният съд, все повече впечатляващ с правния си конформизъм, не успя принципно да приеме правния живот на чл. 34 от ЗДС, предвиждащ предварително изпълнение на решенето за отчуждаване, и го отмени през 2013 с Решение по КД № 5/ 2013 година. Сега, с последните промени в ЗДС, парламентът, като обикновен спекулант, заобикаля решението на КС, и отново предлага предварително изпълнение, но този път – постановено от съда, който следва да се яви като съучастник на администрацията и оръжие на мисълта на премиера. Сред вносителите на законопроекта няма депутат с юридическо образование, освен един, представил се на сайта на парламента като инженер – юрист.

Кое е възмутителното на тези 26 промени, вкл. последната, внесена от депутати патриоти и такива за европейското развитие на България, или както ги знаят – ГЕРБ? Завършеният вече вид на ЗДС е не просто ария на експроприацията, а на национализацията, ЗДС е просто ДС. Разбирайте го както искате. Обикновеното опростачване на закона за 10 години доведе до следните нетърпими положения:

До 2010 година ЗДС допускаше отчуждаване на имоти и части от имоти – собственост на физически или юридически лица, само при наличие на влязъл в сила подробен устройствен план за задоволяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин. В съда МС (Министерски съвет) трябваше да доказва всички предпоставки, за да отчужди, включително, че нуждата е „голяма“, и не може да се задоволи по друг начин. Съдът беше последователен и отменяше заповеди за отчуждаване, ако държавната администрация не можеше да докаже неотложна нужда.

От 2010 година, кабинетът Борисов – 1 се измъкна от това съдебно неудобство, да доказва очевидното за него, и невидимо за съда и страните. Наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, според измененията, публикувани в ДВ, бр. 87, 2010 година се установява с влязъл в сила подробен устройствен план. Какъв съдебен аванс от парламента към тогавашния кабинет Борисов – 1: устройственият план всъщност е административен акт, нищо повече, който може да е приет и преди 10 години. С тази промяна, един административен акт служи като доказателство за и фактическо основание на друг административен акт. Това не е обикновена законодателна необорима презумпция, това е процесуална магия, която се опитва да ни убеди, че както човек винаги има нужда от вода, така жаждата за магистрали (колектори, селски стадиони и др.) е вечна и незадоволима, и не се доказва.

Ако първата промяна има по- скоро „диуретичен“ характер и облекчава МС в съдебна фаза, то втората промяна в §1 а, т.2 от ЗДС от 2014 година е ятаган за истинската Вартоломеева нощ на отчуждените собственици. В тази си част законът се занимава с най-важното – оценката на отчуждаемите недвижими имоти. Заблуждение е, че оценката трябва да е справедлива, такова изискване българският закон не поставя. Принципът е, че имотът, който се експроприира, следва да бъде оценен по пазарна стойност, като се вземат предвид сделки със сходни имоти. Какво сътворикабинетът Борисов-2, веднага след като пое управлението през 2014 година? От сделките, които служеха като аналог, отпаднаха 80% от банковите ипотеки, и останаха само тези, обезпечаващи покупко-продажба на имот. Известно е, че банковото кредитиране в бизнеса рядко е за придобиване на имот, а е за инвестиционни дейности, оборотни средства. Кредитът се отпуска приблизително на 70 % от стойността на имота, служещ за обезпечение, и по тази причина тези сделки, сравнително обективно, установяват стойността на един имот. От друга страна, ипотеки, обезпечаващи покупко-продажба на имот, са т. нар. ипотечни кредити, с които се купуват предимно апартаменти. Някой да е чувал да се отчуждават апартаменти за магистрала? Със същото изменение, от аналозите отпаднаха и „другите възмездни сделки, по които поне една от страните е търговец“, и продажбите на идеални части от имоти, т.е. – значителна група пазарни сделки от 2014 година не могат да служат при оценяването на частните имоти в случай на отчуждаване. При липса на аналози, обезщетението се определя по цени в Правилника за прилагане на закона за държавната собственост (ППЗДС). Ефектът и целта от тези промени е да няма пазарни аналози, т. е. – да няма справедлива оценка, за да може обезщетението да бъде символично, като се определи в размер, посочен в Правилника за прилагане на закона за държавната собственост (ППЗДС) или в Наредба за определяне на цени на земеделски земи, която в основната си ценова част не е променяна от 2006 год., а в своя чл. 6, ал.2 препраща към допълнителни, необнародвани инструкции на Министъра на земеделието, храните и горите. Отчуждаване с инструкция и окръжно, дори другарят Т. Живков би се възхитил на тази находчивост.

С редакциите в ЗДС от 2014 година, една голяма група собственици не само бяха лишени от притежанията си почти безвъзмездно, но и от справедлив процес, доколкото цената на имотите им, дадена от МС, е неоспорима, определя се не от потенциала им, а от отчуждаващия – администрацията, по „държавни“, „нормативно – регулирани“ цени. Един кръг на нормативна поквара, в който МС отчуждава, МС обезщетява по оскъдни цени, определени пак от МС, а не от пазара. В случая, след 2014 год. част от съдебните решения бяха заместени от предварителните калкулации за размера на обезщетението, определени от Министерски съвет, приел ППЗДС. Тези промени имат едно послание – няма нужда от съд, а от калкулатор. Абсолютно идентичен бе отчуждителният процес през социализма, тогава вместо правилник за ДС, имаше Наредба за държавните имоти – съвършеният нормативен изчислител за отчуждаване. Едно тихо завръщане в миналото, предложено от Борисов-2.

– Логичен завършек на подетото от 2010 година са последните промени в ЗДС – ДВ, бр. 44 от 2019 год. С тях, НС е успяло да прескочи, заобиколи, лиши от смисъл и действие решението на КС от 2013 година, с което се отрече принципно възможността за предварителното изпълнение на заповедта за отчуждаване. Сега, вместо от административния орган – МС или областния управител, предварително изпълнение ще се допуска от съда, по искане на МС. Според закона, съдът може да не допусне предварително изпълнение, само ако се отчуждава единственото жилище, т.е. в 99,99% от случаите, предварителното изпълнение ще да бъде допуснато, съдът просто няма избор, законът (парламентът) е решил вместо него, като му е посочил какво и как да реши. По този начин, според парламентаристите, се защитават особено важни държавни или обществени интереси. Как и по какъв начин държавните интереси се различават от обществените, е въпрос, който, сигурен съм, никой от вносителите не може да обясни. Производството на подобни законодателни „отпадъци“, при които мисълта отсъства от нормативния текст, не е тревожно. Тревожна е законодателната вулгарност, с която НС се отнася към КС, тъй като, според НС, това, което КС прие като противоконституционно, невъзможно и неправилно през 2013 год., всъщност се явява за парламента една временна пречка, отстранима при малко повече парламентарна изобретателност. Така опитът да се създаде традиция и правна сигурност с принципни решения на КС, е саботирана от законодателно конюнктурно бракониерство.

– С открояваща се безочливост е и промяната, която предвижда , че при вече допуснато предварително изпълнение, верни до доказване на противното са фактическите констатации на администрацията, отразени в протокол-опис за състоянието на имота преди завземането му, дори и описът да е извършен при отсъствие на собственика. Описанието на имота има значение за оценката на имота, преди да бъде завзет или разрушен, ако е постройка. Тази норма ще бъде използвана за злоупотреби, защото е замислена с тази цел. След като вече отчуждаемият обект е унищожен, ако е постройка, възможността да се установява пред съда действителното състояние, респ. справедлива оценка, е невъзможно. Съдът ще реши тези въпроси от оценка, направена от администрацията и протокол-опис, съставен също от администрацията с презумпция за истинност. Подобни норми и презумпции са вече принцип в законодателството повече от 10 години. Това, което един държавен орган е констатирал, вече е безусловно, и следва да се приема за вярно от съда до доказване на противното, само че няма как да се докаже противното. Това е истинското лице на планирания саботаж срещу разделението на властите. Отнемаш на съда възможността да установява фактите, и го задължаваш да приеме за факт само това, което се поднася от изпълнителната власт, гарантирано с презумпция за правилност от парламента. По този начин се отнема най важната гаранция за независимостта на съдебната власт – сама да прави извод за фактите и обстоятелствата. Това е истинският удар срещу съда и независимостта на съдията, който следва да решава въз основа на формално – обвързващи и задължаващи доказателства, и необорими презумпции – методи, характерни за средновековния, а не за съвременния процес.

Промяната, която предвижда отчуждаване да може да се извърши и за изграждане на индустриални зони или технологични паркове, ако последните са обявени за национални обекти с решение на МС, е безпрецедентна форма на средновековен абсолютизъм, която казва: Вашата земя, това вече съм аз. Значението на тази промяна е следното – държавата ще може да преразпределя собственост между гражданите и предприятията, и то само с едно решение на МС. Тази норма предполага имотен тероризъм. Само да си представим как би се развил проект, ако членът на работодателската организация Х реши да гради индустриална зона върху земя на член на друга работодателска организация, която си няма премиер за патрон. В ХХІ-ви век биха започнали преговори, оферти, контра оферти, и др. Сега, след тези промени, инвеститорът просто трябва да се разходи до МС. Кабинетът бързо ще обяви бъдещия обект за национален – нов Димитровград, ще отчужди обекта по базисни държавни цени от работодателя У, и ще го сервира на Х. Защото важните и неотложни държавни интереси винаги налагат да се вземе от един, за да се даде на друг. Законът вече сякаш е новата валута на корупцията. Ако не вдъхновена, то тази промяна е сякаш преписана от нацистките закони от 30 – те години на миналия век, според които собствеността е разглеждана само като предпоставка за увеличаване на националното богатство, като притежатели на собственост могат да бъда само онези, които служат на тази цел, а отклонилите се от тези ограничения и задължения, следва да бъдат лишени от нея. Критериите за това, кое служи за увеличение на националното богатство и тогава, и сега, са неустановими, но сигурно е, че подобни пропагандни и плакатни законодателни съображения са основа на произвол. Убедени сме, че след многократното приложение на Закона за държавната собственост в последната му редакция, възклицанието L’etat, c’est moi ще звучи така: Вашата земя, това сме ние, защото я обичаме безплатно.