Становище по т.д. № 5/01.10.2014 ОСГТК ВКС (съдържание на пълномощното)

Въпрос: Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя?
Налице е противоречива практика на различни състави на ВКС по поставения въпрос.
Първото застъпвано в редица решения становище, условно наричано по-нататък „либерално“, поддържа, че за валидното упълномощаване е достатъчно, пълномощното да посочва конкретни видове разпоредителни сделки, без обаче да е нужно, да се определят съдържанието, съществените елементи и параметрите им.[1]
Второто виждане, наричано по-нататък „рестриктивно“ застъпва тезата, че за да даде представителна власт за разпоредителни сделки, пълномощното трябва да индивидуализира 1) имота, 2) съществените условия на договора, както и 3) цената при договори за продажба. Не съдържа ли тези реквизити, пълномощното е общо и не овластява представителя да извършва разпоредителни действия; извършените с такова пълномощно действия са такива без представителна власт.[2]
Съществува и смекчение на второто – рестриктивното – виждане в смисъл, че определянето на цената не е задължителен реквизит на пълномощното. Ако ли обаче представителят действа във вреда на представлявания (чл. 40 ЗЗД) сключеният от него договор е нищожен поради накърняване на добрите нрави.[3]
Ход на изследването. За да се отговори на поставения въпрос, трябва да се изследва, дали има 1) позитивно-правни аргументи в полза на едното или другото виждане, дали 2) историческата традиция и сравнително-правният анализ или 3) доктрината дават превес на едното или другото виждане. След като тези три фактора от консервативно естество се проверят, с оглед нагаждането на застиналите нормативни текстове към нуждите на оборота, господстващите социални и правно-политически възгледи и предполагаемите цели на законодателя, следва да се направи 4) телеологическо тълкуване, което според нас е от естество много често да преодолее както формално-текстуалните, така и традиционно-доктринерните виждания. Накрая ще се направи 5) опит за дирене на компромис между непримиримите позиции.

Позитивноправна ситуация. В българското право няма общо изискване за определени задължителни реквизити на пълномощното – представителят представлява „по волята“ на доверителя[4] (чл. 36 ЗЗД), обемът на властта му се определя съобразно онова, което доверителят „е изявил“ (чл. 39 ЗЗД).

Изключения от това общо правило (което логически допуска „общото пълномощно“) съществуват в ред специални закони, установяващи т.нар. „специално“, „нарочно“ или „изрично“ пълномощни[5]. Дори и в тези разпоредби обаче има изискване за специфициране само на вида на сделката и по изключение ограничения за времето, когато е позволено извършването й, както и за еднократността на упълномощаването. В никоя от тези разпоредби не се изисква допълнителна спецификация на параметрите на сделката.
Междинният извод е, че за разпоредителните сделки било с недвижими имоти, било с други имуществени обекти не е нужно, пълномощното да има някакви строго определени реквизити. Достатъчно е, волята на доверителя, да извърши разпореждане чрез представителя си, да е достатъчно ясна. Т.е,. общото пълномощно е достатъчно за извършване на всички действия, освен за онези, за които специален закон изисква изрично упълномощаване. A fortiori, не е нужно пълномощното да конкретизира параметрите на сделката, за която се дава.

Историческа традиция и сравнителноправен анализ. Историческите корени на по-старото българско право (ЗЗД от 1892, отм.) и сравнителноправният анализ дават малко по-различна картина от изтъкнатото по-горе. Те обясняват донякъде и колебанията в съдебната практика. В срвнителноправен план романската правна традиция (така Code civil francais, Artt. 1987, 1988; белгийският, испанският и португалският граждански кодекси, вкл. и чл. 487 ЗЗД 1892 (отм.)) прави разграничение между общо и специално пълномощно. Според тази традиция общото пълномощно дава право само на управителни действия, а за разпоредителните е нужно изрично пълномощно (mandat exprès). Задължително трябва да се подчертае, че принадлежащият към романския правен кръг, но значително по-модерен Codice civile italiano от 1942 г. (Artt. 1387 – 1405) изобщо не възпроизвежда споменатото правило на Code civil francais. А известно – макар и почти некоментирано в литературата е – че ЗЗД от 1950 г. плътно следва разрешенията именно на Codice civile italiano от 1942 г.

Поради тази причина може да се приеме, че след като ЗЗД от 1950 г. не възпроизвежда текста на стария чл. 487 ЗЗД (1892) той, подобно на Codice civile italiano от 1942 г. скъсва с традицията на Code civil francais и съзнатено, а не случайно изоставя изискването за специалното упълномощаване за разпоредителните сделки. Независимо от това, в литературата, съдебната практика и правосъзнанието задълго – видимо и до днес – остава инерцията, създадена от тласъка, даден още през 1892 г.
При това трябва да се отбележи, че въпросната традиция, останала без законовата си основа, заживява „собствен живот“ и тръгва по неочаквани пътища на развитие. Така изискването за „изрично“ (exprès) пълномощно – вероятно под влияние на характерния за юристите формализъм – надскача границите на първоначалния законов текст и отведнъж се „разраства“ до изискване не за специалност, а за конкретно и стриктно специфициране на параметрите на сделката; това е много повече от изискваното от стария ЗЗД (1892 г.)

Доктрината. В първия учебник след 1950 г. по гражданско право, обща част[6] акад. Л. Василев възпроизвежда (законодателно отмененото) старо виждане на чл. 487 ЗЗД от 1892 г., без да се аргументира и без да съобразява новата нормативна реалност, създадена със ЗЗД от 1950 г.

Проф. В. Таджер преодолява това виждане[7] на предходника си и посочва, че общото упълномощаване дава право за извършване на всякакви действия и така „се избягва необходимостта да се изброяват всички правни действия, които пълномощникът може да извършва, а това често е не само трудно, а дори и невъзможно…“.
Проф. М. Павлова[8] се задоволява да отбележи, че представителната власт може да бъде ограничена по обем, без изобщо да споменава в тази връзка видовете упълномощаване „общо“ и „изрично/специално“.
Кр. Таков поддържа виждането[9], че няма законовоустановено ограничение на действията, които представителят може да извършва с общо пълномощно. Той само отбелязва, че „в договорната практика обаче за разпоредителните действия относно недвижими имоти винаги се изисква специално пълномощно. Такова … се изисква и за … банкови сделки … и за изявленията пред административни органи“. Посоченият последен автор препоръчва, с оглед човешка презумпция изрично / специално пълномощно да се изисква и при „безвъзмездни и т.нар. само увреждащи актове“.[10]

Телеологическо тълкуване. При разглеждането на поставения проблем трябва да се съблюдаят няколко групи интереси – 1) на доверителя; 2) на представителя и 3) на лицето, с което представителят договаря. Същевременно, засегнати са не само тези три частни интереса, а и 4) общественият интерес от стабилност на оборота, както косвено – и 5) ред политико-правни ценности, като напр. превеса между социални (леви) и либерални ценности; между справедливост и сигурност; между свобода и гарантираност.

Всяко едно от застъпваните от съдебната практика виждания – либералното и рестриктивното – застава всъщност зад единия или другия интерес, като жертва противоположния; подкрепя едната от посочените ценности за сметка на другата. Поради това въпросът не може да получи задоволително разрешение на правно-схоластично ниво. Той в крайна сметка опира до привързаност към философски и социални виждания.
Рестриктивното становище в съдебната практика еднозначно застъпва интересите на доверителя. Ако то бъде последвано, доверителят ще може 1) да се позове и на най-лекото отклонение от даденото пълномощно, за да твърди недействителност или непротивопоставимост на сключения договор; 2) да настоява, че поради непълнота на съдържанието пълномощното изобщо не е породило представителна власт и поради това той не е обвързан от сключената сделка. Тези възможности на доверителя, разбира се, запазват правата му в най-висока възможна степен – разбира се, за сметка на всички споменати по-горе лица и обществени интереси и ценности.
Рестриктивното разбиране държи сметка за сериозните опасности, идещи от 1) прекалено общо формулираното, 2) неограничено със срок пълномощно и от 3) фактическата и правна невъзможност, прекратяването на такова пълномощно да се противопостави на трети добросъвестни лица.
Прекомерната защита обаче понякога е задушаваща. Представителят, „окован“ в тесния калъп на такова пълномощно, няма да може да реагира своевременно на изменения на пазарната ситуация, като така доверителят или ще изпусне изгодна сделка, или въобще няма да може да стане страна по желаната от него сделка.
Интересите на представителя не изглежда да са засегнати от идеите на „рестрикционистите“. Представителят в случая на рестриктивно разбираното пълномощно ще деградира до прост нунций. Той няма да има свобода на действие, но няма и да носи отговорност за действията си – защото ще е безропотен приносител на чужда воля, а не творец на сделка за другиго.
Интересът на лицето, с което представителят договаря, също не изглежда особено засегнат от рестриктивната теория. Той дори изглежда допълнително обезпечен, доколкото третото лице практически няма как да бъде изложено на опасността, сключеният с него договор да се окаже „непораждащ действие“ за доверителя по силата на чл. 40 ЗЗД (действия във вреда на доверителя). Наистина, не може да се счете да е във вреда на доверителя онова, което той сам изрично е поискал и чиито параметри стриктно е определил. Всъщност, интересите на третото лице страдат, но по друга причина: при рестриктивно разбирано пълномощно отсреща си ще имаме не представител, а тривиален нунций. Да се преговоря с такъв представител е смислено толкова, колкото може да се преговаря с автомат за продажба на кафе или с интернет-сайт за електронна търговия.
Рестриктивното виждане като страничен – а може би и не винаги съзнаван от поддържащите го съдии ефект – пречи на оборота и намалява свободата.
Рестриктивното виждане не държи сметка, че представителството не е някакво далекосъобщително средство, а начин, волята на доверителя да се замести от волята на представителя. Такова заместване е не само смислено, но и единствено възможно там, където е нужна бърза и повратлива реакция, както и там, където доверителят няма знанията и уменията да действа сам. В тези случаи да се иска от незнаещия и неможещ да действа доверител предварително да укаже на представителя си, какво да прави, е абсурдно и вредно.
В обобщение и допълнение на казаното, рестриктивното виждане прави обречен опит, чрез пълна забрана на всичко да създаде повсеместна сигурност.
Либералното виждане, обратно, неглижира до известна степен интересите на доверителя. При това обаче го прави с добрата аргументация jus de vigilantibus scriptum est. Това, което се получава срещу „жертваните“ интереси на доверителя, е стабилност на оборота, насаждане на идеята, че както всеки извлича ползата от усилията си, така и всеки отговаря за действията си и в крайна сметка – увеличаване на мярата на свобода в обществото. То компенсира – на пръв поглед застрашения – доверител с възможността да има активен и повратлив представител, който да сключи максимално изгодната за него сделка в конкретна пазарна ситуация.
Либералното виждане еманципира упълномощения от робската и сигурна позиция на нунций до свободната и отговорна ситуация на представител. То му дава възможност да спечели от сключената от него сделка и вложените в нея усилия, като от друга страна го товари с риска, да отговаря за прекомерно отклонение от дадените му правомощия.
Третото лице има интерес, да може да преговаря със свободен и суверенен представител, а не със закрепостен от волята на доверителя съдоговорител. Този удовлетворен интерес третото лице заплаща с риска, сключената сделка да се окаже под ударите на споменатия чл. 40 ЗЗД.
Правилото на чл. 40 ЗЗД (действия във вреда на доверителя) е много сполучлив компромис между крайностите на либералното и рестриктивното виждане. Макар текстът да не изглежда лесно приложим на практика, чрез разумно тълкуване той може да бъде разбиран по начин, който да го направи достатъчно ефективен. За недостатъците на законовия текст и за предлаганото тяхно тълкувателно преодоляване вече има становище в доктрината[11], което нееднократно е било споделяно от съдебната практика.
От нормата на чл. 40 ЗЗД може да се направи и извод за идеята на законодателя, че представителят може да злоупотреби и доверителят да бъде увреден. Ако законът да изхождаше непременно от виждането, че пълномощното трябва да се формулира стриктно и на представителя да се отнеме всяка свобода, каква би била raison d’être на чл. 40 ЗЗД? Напротив, наличието на чл. 40 ЗЗД е безспорно свидетелство за нормативната идея, че представителството е свързано с опасности и че тези опасности не се преодоляват чрез ограничаване на пределите на представителната власт, а чрез специални правни средства.
Либералното виждане фаворизира оборота, поощрява самоотговорността за стореното и е склонно да жертва справедливостта –но само разбирана като (илюзорна) недосегаемост на правата.
В допълнение на тези аргументи pro & contra иде и една проверка с оглед реалността (reality check) – дали ако се приеме рестриктивното виждане, то ще е годно да постигне целената сигурност? Т.е., каква ще е очакваната ефективност на рестрикциите? Опасяваме се, че крайно ниска. Рестрикциите ще помогнат само при най-тривиалните измами и увреждания. Съдиите, привърженици на ограниченията, вероятно настояват на ограничения, граничещи с дребнавост, водени от най-добри намерения, но игнорират множество въпроси, като например:
– Смята ли се овластен представителят да получи плащане (и след това да изчезне с получените пари, които точно съответстват на исканата от доверителя сума)?
– Може ли стриктно изпълняващият инструкциите представител да уговори, че плащането ще бъде извършено на трето лице (което също изчезва с получените пари или се оказва несъстоятелно и сумата е отишла за удовлетворение на негови кредитори)?
– Може ли представителят, стриктно придържайки се към съществените елементи на сделката строго дефинирани в пълномощното, да добави „от себе си“ допълнителни елементи като напр. отсрочване или разсрочване на дължимата сума?
– Може ли представителят да „избере“ или да се съгласи с избора на нотариус, който е ноторно „рехав“ при проверка на собствеността и се задоволява с годни само prima facie доказателства за нея?
И така – рестриктивното виждане предлага ограничения на съществените елементи на договора. То обаче забравя, че „дяволът е в детайлите“, и че може да свърши злото си дело на полето на допълнителните елементи на сделката или като дерогира естествените й елементи. Гаранцията, която рестриктивното виждане предлага, поради това е колос на глинени крака. Не е необходимо да се изброяват всички възможни злоупотреби, които ще се появят въпреки рестрикциите на пълномощното. Мислене, основано на забрани, забравя, че запушването на едни пробойни пред сигурността веднага води до отваряне на нови. В крайна сметка, жертването на свободата пред олтара на сигурността създава опасни илюзии и не премахва злоупотребата, а само я прави по-перфидна.
Наред с всичко останало рестриктивното виждане е практически негодно и би направило представителството немислимо при ред сделки. Такива са на първо място договорите с минимално необходимо съдържание – напр. някои потребителски договори, в частност в туризма (вж. ЗЗП и ЗТур), някои договори за платежни услуги (вж. ЗПУПС). Такива са договорите, при които задължително се предоставя преддоговорна информация (туризъм, инвестиционни и приватизационни сделки). По какъв начин ще сработва в тези случаи рестриктивно разбираното пълномощно? Само по един – осуетявайки сключването на съответната сделка. Защото по съдържанието и обема си пълномощното няма да се различава съществено от договора, за чието сключване се дава.
Така като страничен ефект би се оказало, че изготвянето на пълномощното е работа, сравнима по сложност с изработването на проект за самия договор, за който то е дадено. Цената на такова пълномощно би нараснала несъразмерно.
Срещаното само в отделни съдебни решения допълнително изискване за точна индивидуализация на имота също е по-скоро привързаност към формалното, нежели към разумното. Ако доверителят иска да продаде единствения си имот, индивидуализацията на имота е излишна. Ако е посочил, че ще се продава „който и да е от имотите“ му, тогава тя е още по-излишна. А ако е искал да продава точно определен имот, а е посочил „всички мои имоти“ тогава индивидуализацията няма да му помогне. Защото на малограмотния и глупавия никой не може да помогне в достатъчна степен, но на инициативния и талантливия мнозина могат да попречат. Нещо повече – какво разрешение предлага рестриктивното виждане, ако доверителят иска да купи имот с инвестиционно намерение, но не знае почти нищо за съответния пазар и не може да индивидуализира имота? В случая рестрикцията се превръща в пълна забрана. Най-сетне, като се има предвид свръхформализираното отвъд границите на разума мислене на мнозина юристи в България, дребна грешка или пропуск в индивидуализацията на имота може необратимо да препятства сделката.
Изискването, да се посочва точната цена има един очакван и един неочакван страничен ефект. Очакваният е, че при драстични промени на цените стриктното съблюдаване на посочената в пълномощното и станала неадекватна цена ще доведе до тежко увреждане на доверителя, като при това ще му е пресечен пътят на защита по чл. 40 ЗЗД. Неочакваният ефект е, че някои нотариуси могат да сметнат пълномощните с точно определена цена за „документи с определен материален интерес“ и да събират върху тях огромни нотариални такси.
Извод. Направените разсъждения решително накланят везната в полза на либералното виждане. „Бягството от свободата“ не си струва. Свободата принципно не следва се заменя за сигурност. Защото всяка замяна на свободата срещу каквото и да е ще е нееквивалентна. И защото замяната й за сигурност ще е напълно напразна – сигурност няма да се възцари, а свободата ще е загубена.

Опит за търсене на компромис. Там, където законодателят е видял сериозна опасност, той е предприел мерки – като е установил изискване за изрични пълномощни, въвел е формални изисквания, дал е специфични правни средства (вкл. и това на чл. 40 ЗЗД). Да се действа отвъд тях ще е опит, Върховният касационен съд излишно, а и опасно да дописва Закона за задълженията и договорите. Въпросният закон и без това е „обрасъл“ с толкова специфични разпоредби, действащи в отделни случаи, че от елегантните му правила е останало твърде малко. Жалко и ненужно ще е, това малко да се жертва без необходимост.

Ако при все това ОСГТК на ВКС сметне, че някакви рестрикции са необходими, нека те се сведат до разумен минимум. Такъв би могъл да се търси в следните посоки:
– Специфициране най-много на типа разпоредителна сделка – продажба, замяна, апорт и др. – но не и на параметрите на съответната сделка (били те съществени, допълнителни или естествени елементи на договора);
– Изрично овластяване за безвъзмездни разпоредителни сделки;
– Изрично овластяване за възмездни, но алеаторни разпоредителни сделки;
– Изрично овластяване за възмездни разпоредителни сделки, свеждащи се до дълготрайно предоставяне на ползване (лизинг и наем над 3 години);
– Изрично овластяване за учредяване на обезпечения за чужд дълг;
Смятаме, че макар изброените примерно по-горе сделки да попадат под общото понятие „разпореждане“, те са сравнително необичайни транзакции или крият висок и неочакван риск за доверителите, поради което може да е оправдано изискването за конкретно овластяване за извършването им. Дори и в тези случаи обаче не следва да се настоява на стриктно специфициране на параметрите им.
София, 28. Ноември 2014 г.

автор: доц. д-р Кристиан Таков,
катедра „Гражданскоправни науки“ на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Вж. цитираните в запитването 1 решение на ВКС по ГПК `2009 и 1 решение по отменения ГПК.
[2] Вж. цитираните в запитването 5 решения.
[3] Вж. цитираните в запитването 2 решения. Застъпеното в тези решения виждания е неправилно. Договор, попадащ под нормата на чл. 40 ЗЗД не е нищожен, а висящо недействителен. За подробна аргументация вж. Таков, Кр., Доброволно представителство, ІІ. изд., стр. 275 и сл. Тъй като обаче това схващане няма пряко отношение към поставения въпрос, то няма да бъде разглеждано по-подробно.
[4] Навсякъде по-нататък се използва този термин вместо звучащия почти еднакво с „представител“ термин „представляван“, както и двойката „упълномощител“ – „упълномощен“.
[5] Вж. напр. упълномощаванията по по чл. 88а, ал. 2, чл. 95, ал. 2, чл. 96, ал. 2 ЗГР, чл. 21, 28, ал. 3, чл. 29, ал. 3, чл. 31, ал. 1 ЗЗЛД, 22, ал. 2, чл. 26, ал. 2, чл. 65, ал. 3, чл. 84, ал. 2, чл. 114, ал. 2, чл. 137, ал. 1, т. 7 и ал. 4, чл. 163, ал. 1, чл. 423, 626, ал. 4, чл. 670, ал. 1 ТЗ, чл. 15, ал. 1 и 2 ЗТР, чл. 114, 116 ЗППЦКн, чл. 155, ал. 2 КЗастр, чл. 338 КТК, чл. 45 КТ, чл. 29, ал. 5, чл. 34, ал. 2 и 3 ГПК, както и множество случаи на пълномощни по ЗАдв.
[6] Василев, Л., Гражданско право на Народна република България, Обща част, С., 1956 г., стр. 513.
[7] Таджер, В., Гражданско право на Народна република България, Обща част, дял ІІ, С., 1973 г., стр. 336.
[8] Павлова, М., Гражданско право, Обща част, С., ІІ. Изд., 2002 г., стр. 603.
[9] Таков, Кр., Доброволно представителство, 2006, стр. 185-186.
[10] Ibidem.
[11] Вж Таков, Кр., op.cit., стр. 264-278.