ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ. 14, АЛ. 4 ЗСПЗЗ. ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС

I.Уводни бележки

Производството за възстановяване на собствеността по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) е административно по своя характер, като приложение намират специалните правила на ЗСПЗЗ и субсидиарно се прилага общият закон – Административнопроцесуалният кодекс (АПК). Страни в това производство са заявителят (бивш собственик на земеделска земя или негов наследник) и Общинската служба по земеделие (ОСЗ), а когато собственикът на земеделските земи е починал, легитимирани да подадат заявление за възстановяване на собствеността са неговите наследници, като законът не придава значение дали наследството е открито преди или след коопериране на земята. Ако към момента на образуване на ТКЗС възникналата по наследяване съсобственост върху земеделските земи не е била прекратена, имотът подлежи на възстановяване като съсобствен в лицето на всички наследници. Началото на производството се поставя с писмено заявление, за подаването на което в чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ е определен краен срок – 17-месечен от влизане на закона в сила на 5.03.1991 г. Изключения от този срок са предвидени в чл. 15а ППЗСПЗЗ (нов – ДВ, бр. 122 от 1997 г.) и в § 30, ал. 2 ПР ЗИД ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 99 от 22.10.2002 г.).

Решението на ОСЗ възстановява или отказва да възстанови правото на собственост върху земеделската земя в полза на определени лица в стари реални граници, както и признава или отказва да признае правото на възстановяване на собствеността в случай, че при признаване правото на възстановяване на собствеността реституцията не е приключила, необходимо е и второ решение за възстановяване в стари реални граници или с план за земеразделяне, респ. за териториите по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ – заповед на кмета по § 4к ПЗР ЗСПЗЗ. По своята правна същност това решение е индивидуален административен акт с конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта (земеделската земя), така и по отношение на субекта (легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността) и действа за бъдеще (вж. т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС).

По отношение на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ следва да се отбележи, че се касае за положителен установителен иск за установяване правото на собственост към минал момент – включване на имот в ТКЗС или фактическото му отнемане (в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 1997 г., ОСГК на ВКС).

II.Въпроси, които възникват в практиката

Длъжен ли е съдът да зачете доказателствената сила на документ по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ (опис-декларация) за установяване принадлежността на правото на собственост в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако този документ не е бил оспорен от ответниците и е бил приет като доказателство по делото?

Чл. 12 ЗСПЗЗ предвижда облекчена форма на доказване собствеността върху земеделски земи в административното производство по възстановяването им, като признава за допустими и частни писмени документи. В производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато се претендира възстановяване на един и същ имот в лицето на различни лица, всяка от страните следва да докаже претендираното право на собственост към момента на обобществяването. Когато обаче спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти, предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към момента на обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти и в този случай за установяване на собствеността е достатъчен всеки от документите, посочени в чл. 12 ЗСПЗЗ. В производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ принадлежността на правото на собственост може да се установява с изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмени доказателства, които съдът следва да зачете, след като не е направено оспорване. Съдът следва да вземе предвид обстоятелството, че имотът е посочен в опис-декларацията за внасянето на имоти в ТКЗС на общия наследодател и да прецени това обстоятелство, съобразявайки, че общият наследодател е владял имота преди внасянето му в ТКЗС, както и че внасянето на имотите в ТКЗС не прекъсва придобивната давност. Спорът за принадлежността на правото на собственост върху един имот към момента на внасянето му в ТКЗС следва да бъде разрешен и при съобразяване на поддържаното от двете спорещи страни основание за придобиване на правото (в този смисъл са Решение № 40 от 26.02.2016 г., постановено по гр. д. № 4109/2015 г. по описа на ВКС, I г.о., Решение №35 от 22.02.2912 г., постановено по гр.д. №419/2011 г. по описа на ВКС, II г.о., Решение № 166 от 26.03.2009 г., постановено по гр.д. № 6240/2007 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 348 от 18.06.2010 г., постановено по гр.д. № 657/2009 г. по описа на ВКС, І г.о.).

Допустимо ли е съдът да се произнася в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по направено от ответниците възражение за придобивна давност, изтекла след възстановяване на собствеността?

Недопустимо е съдът в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да се произнася по направено от ответниците възражение за придобивна давност, изтекла след възстановяване на собствеността, дори искът да е предявен не непосредствено след постановяване на решенията на ПК (ОСЗ) за възстановяване на собствеността, а повече от 10 години след това. Спорът касае принадлежността на правото към момента на включване на имота в ТКЗС с цел определяне на лицата, в полза на които това право следва да бъде възстановено и следва да бъде разрешен с оглед осъществилите се към този момент правно релевантни факти. Последващите факти, дори да са свързани с придобиването на същото право след възстановяване на собствеността, са ирелевантни, а основаните на тях правопогасяващи и правоизключващи възражения – недопустими (в този смисъл е Решение № 40 от 26.02.2016 г., постановено по гр. д. № 4109/2015 г. по описа на ВКС, I г.о.).

Допустим ли е установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г.?

В посочената хипотеза искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен интерес на ищеца, предвид преклудиране на възможността му за образуване на административно производство за възстановяване на собствеността, като съображенията за това са следните:

Според приетото в Тълкувателно решение № 1 от 07.10.1997 г. по гр.д. № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, тъй като искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установителен иск за собственост към минал момент, условие за допустимостта на този иск (както при всеки установителен иск) е наличието на правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В случай че ищецът по иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е подал заявление в срока по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в пар. 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публ. в ДВ, бр.13 от 2007 г. (до 12.05.2007 г.), правото му да иска от поземлената комисия (сега общинска служба по земеделие – ОСЗ) издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено. В този случай, дори и искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Поради това в тази хипотеза ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с оглед на което този иск би бил недопустим (в този смисъл е Тълкувателно решение от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС).

Налице ли е правен интерес от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато има приключило административно или съдебно производство с влезли в сила решения, с които земята се възстановява на различни собственици?

В процеса на възстановяване на собствеността върху земеделски земи възникналите спорове за материално право се разрешават по исков ред – чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 1/97 г. на ОСГК на ВКС и последвалата трайна съдебна практика приемат, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ може да има за предмет спор по принадлежността на правото на собственост към релевантния минал момент – обобществяването на земята, както върху подлежаща на възстановяване, така и върху възстановена на различни лица земеделска земя.

Когато спорът между претендиращите възстановяването лица възникне още в хода на административното производство, то следва да бъде спряно до разрешаване на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и определяне действителния собственик на земята, на когото тя следва да бъде и върната.

Възможно е административният орган по поземлената собственост – поземлената комисия, сега общинската служба по земеделие, да не спре производството и да постанови решения за възстановяване на земята в полза на различните претендиращи лица, заявили имота за възстановяване в сроковете по ЗСПЗЗ. До хипотеза на възстановяване на земята в полза на различни собственици може да се достигне и при уважаване на жалби по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ срещу откази на административния орган, или при уважаване на искове по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ с влезли в сила съдебни решения. В тези случаи чрез иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ще се установи действителното правно положение към релевантния по ЗСПЗЗ минал момент касателно собствеността на земята, относно която съществува спор между претендиращите нейното възстановяване, за да бъде върната тя на този, който установи качеството на неин собственик. При това положение общинската служба по земеделие в правомощията си по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ ще измени това решение и ще откаже възстановяването на този от претендиращите, чиито права са отречени в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Ето защо следва да се приеме, че е налице правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и в случаите на приключило административно или съдебно производство с влезли в сила решения, с които земята се възстановява на различни собственици (в този смисъл е Решение № 128 от 15.03.2011 г. по гр. д. № 7 / 2010 г., ВКС, I г.о.).

По въпроса относно правния интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при наличие на окончателен отказ за възстановяване на правото на собственост.

Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение 1/1997г. на ОСГК на ВКС правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. Преценката кога административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността следва да бъде извършена във всеки конкретен случай с оглед естеството и правните последици на постановеното от ОСЗ решение. Именно в резултат на такава конкретна преценка следва да се приеме, че когато административното производство е приключило с отказ, основан на това, че наследодателят не е бил собственик на имота, който отказ е потвърден в състезателно съдебно производство по обжалване на административния акт, то административното производство е окончателно приключило (в този смисъл е Решение № 154 / 9.12.2016 г. по гр. д. № 2210 / 2016 г., II г.о.).

До кой момент е налице правен интерес за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и относно въпроса за значението на постановен отказ от административния орган да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот при висящо производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за този имот.

Според указанията по приложението на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, дадени в т. 2 на ТР №1/1997г. на ОСГК на ВКС, оспорването на принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на това основание е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ. Само ако административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо.

Преценката кога административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността следва да бъде извършена във всеки конкретен случай с оглед естеството и правните последици на постановеното от ОСЗ решение. Ако с решение на ПК е възстановено право на собственост върху земеделски имот в съществуващи (възстановими) стари реални граници и същите са посочени в решението, но впоследствие е постановен отказ правото на собственост да бъде възстановено в реални граници на основание чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ без при това да са посочени границите на имота, не може да се приеме, че административното производство е окончателно приключило по смисъла на дадените в т. 2 на ТР №1/1997г. на ОСГК на ВС указания, особено ако правото на собственост върху същия имот е възстановено и то в стари реални граници на други лица и липсват данни последващото решение на ОСЗ, постановено освен това и в хода на производството по делото,да е било съобщено на заявителя. В подобна хипотеза съдът следва да извърши преценка въз основа на всички събрани по делото доказателства за правните последици на всички постановени от ПК (ОСЗ) решения, както и дали административното производство по възстановяване на собствеността следва да се приеме за окончателно приключило.

По въпроса за значението на постановен отказ от административния орган да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот при висящо производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ досежно този имот се приема следното:

По отношение допустимостта на иска за установяване принадлежността на правото на собственост върху земеделски земи към момента на включването им в ТКЗС обстоятелството, че в хода на производството по вече предявен по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ иск ОСЗ е постановила отказ процесният имот да бъде възстановен в реални граници следва да бъде взето предвид само ако така постановеното решение не е свързано с наличието на спор за материално право, преценява се като валидно и е влязло в сила. Следва да се вземе предвид и обстоятелството дали е налице отказ правото на собственост да бъде възстановено и на двете спорещи страни, доколкото предмет на искането за възстановяване на собствеността е един и същи имот и ако в полза на една от тях е постановен отказ правото да бъде възстановено, а в полза на другата е постановено решение, с което правото на собственост върху същия имот е възстановено в съществуващи (възстановими) стари реални граници, съдът следва да извърши преценка за валидността на постановения отказ и за необходимостта същия да бъде изрично обжалван при наличието на висящо производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Допустимо ли е в производство по предявен ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС за земеделска земя, възстановена на ищците с решение на Поземлената комисия, ищците да доказват наличието на материалноправни предпоставки за издаване на този административен акт (по-конкретно да доказват правото на собственост на своя наследодател върху имота) с гласни доказателства и с доказателствата, посочени в чл. 12, ал. 2 от ЗСПЗЗ?

Съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗСПЗЗ, посочените в този член от закона писмени доказателства са достатъчно доказателство за установяване на правото на собственост на бившия собственик на земеделска земя пред поземлената комисия (сега общинска служба „Земеделие”). Поради това решението на ПК за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя, издадено въз основа на извлечение от емлячен регистър, е материалноправно законосъобразно и като такова, заедно с приложената към него скица, има предвидения в чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ правен ефект – легитимира лицата, в чиято полза е постановено това решение, като собственици на земеделската земя, посочена в решението, и има действието на констативен нотариален акт за собственост. В този случай, ако трето лице оспорва обективираните в това решение на ПК вещни права, в негова тежест е да докаже, че притежава права, изключващи тези на лицето, в чиято полза е постановено решението на ПК. Ако третото лице противопоставя права върху имота към момента на неговото коопериране, то фактически въвежда за разглеждане спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, който спор може да се разгледа съвместно в производството по предявен иск по чл. 108 от ЗС. При разглеждането и решаването на този спор за доказване правото на собственост на страните към момента на кооперирането на процесната земеделска земя са допустими всякакви доказателства, включително и свидетелски показания, установяващи давностно владение върху имота. По предявен иск за собственост, по който ищците се легитимират като собственици с решение на поземлена комисия, записването на процесния земеделски имот в емлячен регистър на името на наследодателя на ищците (респективно съществуването на други доказателства по чл. 12, ал. 2 от ЗСПЗЗ) е достатъчно, за да се приеме, че са били налице материалноправните предпоставки на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху този имот (в този смисъл са Решение № 971 от 27.10.2008 г., постановено по гр.д.№ 3343/2007 г. по описа на ВКС и Решение № 146 от 30.03.2011 г. по гр. д. № 722 / 2010 г., ВКС, I г.о.).

С оглед нормата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ тече ли придобивна давност до постановяване на решение по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и издадено въз основа на него решение по чл. 14, ал. 7а от ЗСПЗЗ в полза на третите лица-преобретатели?

В мотивите на Решение № 584/25.09.2009 г., постановено по гр.д. № 2949/2008 г. по описа на ВКС І г.о., което е постановено по ревандикационен иск, предявен от друга група наследници против ответниците е прието, че нормата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ заличава изтеклата придобивна давност за имотите, подлежащи на възстановяване до 22.11.1997г., но предвид принципа, че давност не тече по отношение на този, който не може да защити правата си е прието, че при висяща административна процедура по възстановяване на имота не тече придобивна давност и за третите лица.

С нормата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, която се прилага и при реституция по ЗСПЗЗ, съгласно изричното й съдържание е даден нормативен израз на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. На основание тази норма обаче се заличава придобивната давност изтекла само до 23.11.1997г. Ако до този момент е възстановено правото на собственост, от тази дата може да тече нова давност. В случаите, когато правото на собственост се възстановява след тази дата, то давността започва да тече от момента на възстановяване на правото на собственост, защото това решение има конститутивно действие. Претендиращите права върху същите имоти обаче могат от момента на признаване правото на възстановяване на заявените имоти, да предявят иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, защото най-рано от този момент могат да докажат правен интерес. След постановяване на решението за възстановяване на собствеността на първоначалния титуляр няма висяща административна преписка, а законът не определя краен срок, в който може да се предяви иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. За придобивната давност, съгласно чл. 84 от ЗС се прилага субсидиарно и чл. 116 от ЗС. С предявяване на искът по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ против титулярите по решението, с което са признати, или възстановени права се прекъсва придобивната давност, съгласно изричната норма на чл. 116 б. “б” от ЗЗД, ако искът бъде уважен, тъй като предмет на решението на ОСЗГ са същите права, които са предмет и на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Ответници обаче по иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ могат да бъдат само титулярите по решението и давността се прекъсва само по отношение на тях. Третите лица, придобили права от тях не могат да бъдат страна по иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Те не са обвързани от решението като частни правоприемници, дори да са придобили правата си след предявяване на иска, съгласно чл. 298, ал. 2 от ГПК, тъй като те не могат да встъпят, или да заместят ответниците по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и така да защитят правата си. Обективните предели на силата на пресъдено нещо, която решението по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ създава обхваща само притежанието на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС. Тя не включва в пределите си правото на собственост към настоящия момент. Дори да участват преобредателите, те не могат да противопоставят възражение за придоибвна давност, текла след възстановяване правото на собственост, защото това не е предмета на спора. Не е предвидено и вписване на исковата молба по иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Затова с предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ не се прекъсва давността на третите лица – частни правоприемници в хода на производството и решението по този иск не съставлява сила на присъдено нещо за тях, респективно не ги обвързва

В периода от приключване на процедурата по възстановяване на правото на собственост на първия титуляр по решението до приключване на производството по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако не е било спряно административното производство, не е налице висяща административна процедура, а за претендиращите право на възстановяване на собствеността не е имало пречка да защитят правата си чрез предявяване на този иск. За тях е открита възможността да обезпечат бъдещия си или вече предявеният иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, като поискат налагане на възбрана върху имота, но докато трае производството по този иск и не е налице висяща административна процедура за възстановяване на собствеността, няма основание да се приеме, че давност не тече по отношение на третите лица преобретатели.

Действително, за да предявят иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ищците следва да са заявили правата си и пред ОСЗГ, или тези права да им са признати с решение по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ, но инициативата за това изхожда от тях в рамките на установените законови срокове. Образуването на производство по възстановяване на правото на собственост и по двете алинеи на чл. 11 от ЗСПЗЗ не прекъсва започналата да тече придобивна давност в полза на третите лица, които не са страни по това производство, а не могат да бъдат страни и в процес по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Затова съдът приема, че за третите лица давност тече и докато трае процеса по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Ако след уважаване на иска по чл. 14, ал. 4 се заяви искане за издаване на ново решение по чл. 14, ал. 7а от ЗСПЗЗ, то това искане има за последица възстановяване висящността на административната процедура. Лицата, в полза на които е признато право на възстановяване с влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ могат да предявят иск по чл. 108 от ЗС за обекта на реституция след издаване на решение по чл. 14, ал. 7а от ЗСПЗЗ, но за тях не е била изключена възможността да защитят правата си чрез своевременно предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ непосредствено сред признаване правото на възстановяване, когато все още титулярите по решението не могат да прехвърлят правото на собственост, чрез налагане на възбрана върху вече възстановените имоти, или чрез предявяване на иск по чл. 108 от ЗС и спиране на производството докато трае производството по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Затова по отношение на тях не намира приложение принципът че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си (в този смисъл е Решение № 383 от 02.11.2011 г., постановено по гр. д. № 1388/2010 г. по описа на ВКС, I г.о.).

Недопустим или неоснователен е иск за съдебна делба на земеделски имоти, за които успешно е проведен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, но няма постановено последващо решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността?

Констатирано е противоречиво разрешаване в практиката на съдилищата на въпроса дали е недопустим или неоснователен иск за съдебна делба на земеделски имоти, за които успешно е проведен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, но няма постановено последващо решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността. Според Решение № 834 от 20.12.2005 г., постановено по гр.д. № 556/2005г. по описа на на ВКС, І г.о., такъв иск е преждевременно предявен и като такъв – недопустим понеже процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила. Решение № 215 от 04.05.2001г. по гр.д. № 617/2000г. на І г.о. на ВКС приема, че в същата хипотеза искът за делба следва да бъде отхвърлен като неоснователен поради липса на съсобственост.

При разрешаване на въпроса следва да бъде взето предвид и Решение № 726 от 08.08.2011 г. по гр.д. № 1829/2009г. по описа на ВКС, І г.о., според което решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не установява право на собственост към настоящия, а към минал момент, поради което не може да легитимира ищците като собственици. Затова е необходимо и задължително да се проведе допълнителна процедура по чл. 14, ал. 7, 7а ЗСПЗЗ, като установеното право на собственост към минал момент се трансформира в право на собственост, придобито по реда на земеделската реституция.

Съобразявайки посочената практика, следва да се приеме, че отговорът на правния въпрос не може да бъде еднозначен. По принцип проверката на допустимостта на предявения иск се извършва въз основа на изнесените твърдения и факти в исковата молба – чл. 130 ГПК. Затова когато от изложените фактически обстоятелства е явно, че е постановено съдебно решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, но липсва последващо решение на службата по земеделие и следователно реституционната процедура не е приключила, то искът за съдебна делба следва да се приеме за недопустим. В този случай липсата на процесуална легитимация на ищеца като съсобственик е очевидна – той не е станал носител на материалното право, чиято защита е предизвикала правния спор. Затова не разполага с право на иск за делба.

Когато горните обстоятелства не са изложени от ищеца, а е наведено единствено твърдение за съсобственост по наследство и земеделска реституция, то преценка за недопустимост не може да бъде направена въз основа на исковата молба. Ищецът следва да се счита надлежно легитимиран да води иска с оглед правното си твърдение, че е съсобственик и едва след събиране на съответните доказателства в хода на процеса съдът би могъл да установи, че правото на собственост още не е възникнало в патримониума на наследниците. В такъв случай искът следва да се отхвърли като неоснователен (в този смисъл е Решение № 95 от 04.05.2012 г., постановено по гр. д. № 971/2011 г. по описа на ВКС, II г.о.).

Автор: Кристиян Трендафилов