1. Проблем
Арбитражът е изключение от държавното правосъдие по граждански дела. Страните по граждански спор могат да решат по взаимно съгласие да отнесат пред арбитраж техен бъдещ или вече възникнал правен спор. Основните преимуществата на арбитражното производство пред държавното правораздаване са, че страните могат сами да изберат арбитър или арбитражен състав, който да разгледа спора. Производството е едноинстанционно и приключва бързо, заразлика от производството пред държавните съдилища, където същото може да продължи години. Производството е гъвкаво и конфиденциално, а арбитражното решение е окончателно. От друга страна именно невъзможността за обжалване е недостатък при постановено неправилно решение. В тази връзка страните много добре трябва да направят своята преценка дали да отнесат спора за решаване пред арбитраж.
В практиката най-често търговците, които са професионалисти и имат повече знания и умения от нетърговците при извършване на дейността си по занятие, отнасят споровете си за решаване пред арбитраж.
И докато е безспорно, че арбитражът е допустим при решаване на спорове, породени от търговски сделки, то не до там безспорен е въпросът дали арбитражът е допустим в дружественото право за решаване на спорове, възникнали във връзка с участие в търговско дружество или така наречените дружествени спорове. Дори арбитражният съд с най-дългогодишна история в България – този при Българска търговско-промишлена палата (БТПП), няма практика по разрешаване на спорове по смисъла на чл. 365, т. 3 ГПК [2] (спорове във връзка с участие в търговско дружество или друго юридическо лице – търговец, както и за недопустимост или нищожност на вписването и за несъществуване на обстоятелство, вписано в търговския регистър и регистъра за юридическите лица с нестопанска цел).
Настоящото изследване цели да отговори на въпросите кои спорове, възникнали на плоскостта на дружественото право, могат да бъдат отнесени за решаване пред арбитраж и дали е допустимо между съдружниците респективно акционерите, търговското дружество и лицата, избрани за членове на неговите управителни органи да се сключи арбитражно споразумение респективно арбитражна клауза да се включи в дружествения договор или устав на дружеството.
2. Сравнително-правен аспект
В Германия всеки трети арбитражен спор е свързaн с корпоративни спорове, като са голям брой дружествените договори и устави на търговски обединения, съдържащи арбитражна клауза[3] .
В немската доктрина и съдебна практика е прието, че спорове между съдружници респ. между съдружниците и дружеството, които са имуществени са арбитрируеми. Също така е допустимо такива спорове без материален интерес да бъдат отнесени за решаване пред арбитраж, стига страните да постигнат валидно споразумение в този смисъл.
Докато в България се приема, че спорове във връзка с отмяна на решенията на общите събрания на капиталовите дружества са неарбитрируеми[4] , то в Германия този въпрос е дискусионен.
Вземането на решение от общото събрание на капиталово дружество е действие, в което участват много страни. Според Федералния съд на Германия решенията, постановени в арбитражни производства, не дават възможност за участие на всички съдружници в арбитражното производство и решенията по арбитражни производства нямат ефекта на сила на пресъдено нещо на съдебното решение. В съдебното производство са осигурени механизми за призоваване и за участие на трети лица, докато такива механизми не са уредени в арбитражното производство.
За да се мисли за допустимост на арбитража при такива спорове, в арбитражната клауза трябва да е предвидена възможност за участие на всички съдружници в арбитражното производство. Споразумението трябва да съдържа възможност съдружниците респ. акционерите да вземат участие в процеса и да се присъединят към страната на ищеца или ответника. По правило арбитражното решение има сила на пресъдено нещо само между страните по арбитражното споразумение, а за да се приложи арбитражът към спорове за отмяна на решения на общи събрания е необходимо решението да има сила на пресъдено нещо спрямо всички съдружници респ. акционери. В противен случай би се стигнало до ситуация, в която е възможно да има арбитражно решение само за един съдружник, което да противоречи на съдебно решение, което има действие спрямо всички съдружници. Или с други думи казано може да се стигне до ситуация за един от съдружниците решението да е действително, а за другите – недействително. Такова положение е недопустимо и би застрашило правната сигурност и търговския оборот.
В тази връзка, за да се мисли за арбитрируемост на спорове за валидността на решения на общите събрания на търговски дружества, арбитражната клауза трябва да предвижда процедура за информиране на всички съдружници респ. акционери в дружеството и възможност за тяхното участие в избора на арбитри. Трябва да се предвиди възможност за пресъединяване на съдружниците и акционерите към страната на ищеца или на ответника и да се уреди ефект на решението спрямо всички съдружници и акционери, подобен на силата на пресъдено нещо при съдебното решение.
В крайна сметка според Федералния съд на Германия допустимостта на арбитража по спорове за действителността на решенията на общите събрания зависи от това как е формулирана арбитражната клауза. Ако клаузата отговаря на споменатите по-горе изисквания, спорове за валидността на решенията на общо събрание могат да бъдат арбитрируеми[5] .
3. Спорове по търговски дела
Седемдесет и осем държави в общо сто и девет юрисдикции в света са приели в своето вътрешно законодателство арбитражни закони, основани на Закона-модел на УНСИТРАЛ за международния търговски арбитраж (1985г.) с последващи изменения от 2006г[6] . В Закона-модел понятието търговски арбитраж е определено под линия по следния начин: Терминът „търговски“ следва да бъде тълкуван широко, за да обхване въпросите, произтичащи от всички отношения с търговски характер, независимо дали са договорни или не. Взаимоотношения с търговски характер включват, но не се ограничават до следните сделки: всяка търговска сделка за доставка или замяна на стоки или услуги; за разпространение; търговско представителство или посредничество; факторинг; лизинг; строителство; консултантски услуги; инженерни услуги; лицензиране; инвестиции; финансиране; банкиране; застраховане; договори за аренда или концесия; съвместно предприятие и други форми на промишлено или търговско сътрудничество; превоз на стоки или пътници по въздух, море, железопътен или автомобилен транспорт.
От примерното изброяване в закона-модел е видно, че предмет на арбитраж са имуществени спорове по търговски сделки, като не са изключени и спорове, породени във връзка с различните форми на търговско сдружаване.
На национално ниво Законът за международния търговски арбитраж (ЗМТА) също е базиран на Закона-модел на УНСИТРАЛ.
Безспорно предмет на арбитраж могат да са не само граждански, но и търговски дела, което налага тяхното дефиниране. Различието между гражданските и търговските сделки се състои в предмета и субекта. При последните субектът е търговец и те са насочени към обслужване на търговския оборот и задоволяване на интересите на търговците, т.е. на лица, които по занятие извършват стопанска дейност.
В чл. 365 ГПК е предвидено кои искове се разглеждат по реда на тази глава от окръжния съд като първа инстанция. Чрез нормата на чл. 365 ГПК, указваща кои от исковете подлежат на разглеждане по установените в Глава тридесет и втора „Производство по търговски спорове“ процесуални правила, е даден отговор и на въпроса кои спорове са „търговски„[7] .
За понятието „търговско дело“ липсва легална дефиниция в закона. Критерият за „търговско дело“ е по-широк от преценката на понятието „търговска сделка“ и „търговски спор“ по смисъла на чл. 365, т. 1 – т. 5 ГПК.
Освен изрично изброените в чл. 365 ГПК хипотези, търговски дела са още: производството по чл. 517 ГПК[8] , спорове във връзка с управление на търговско дружество[9] , реализирането на имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по реда на чл. 145 Търговския закон (ТЗ), последиците от неизпълнението на договор за възлагане на управление на АД по чл. 244, ал. 7 ТЗ, респ. по чл. 141, ал. 7 ТЗ /за дружествата с ограничена отговорност/, включително и уреждането на произтичащите от неизпълнението им отношения на страните по тях [10] и други.
Като изходим от гореизложеното и от определението дадено в Закона-модел на УНСИТРАЛ за международния търговски арбитраж трябва да приемем, че търговски дела са всички отношения с търговски характер, насочени към обслужване на търговския оборот и задоволяване на интересите на търговците – както търговските сделки, така и правоотношенията, възникващи на плоскостта на дружественото право, така и всички правоотношения, породени и отнасящи се до търговски сделки по смисъла на чл. 286 ТЗ[11] или до правоотношения, породени или отнасящи се до дружественото право.
В настоящото изложение ще изследвам кои от така дефинираните търговски дела, свързани с дружественото право, са арбитрируеми и кои не са.
4. Общи предпоставки за арбитрируемост на спора
Споровете, които могат да бъдат отнесени за решаване до арбитраж, са арбитрируеми – това са всички имуществени спорове освен тези, които са изключени с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК. Поначало арбитрируемостта на спора се свързва с неговия предмет. Тъй като е изключение от държавното правосъдие по граждански дела, арбитражът може да има за предмет само имуществени граждански спорове, като от неговия обсег са изключени споровете за вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение[12] , както и спорове, по които една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Имуществени са споровете, които се отнасят до права, оценими в пари. Арбитраж е недопустим по граждански дела, които са неимуществени – дела за осиновяване, прекратяване на брака и други, както и по наказателни и административни дела.
Не могат да бъда предмет на арбитраж имуществени респ. неимуществени спорове по дела, които по силата на изрична разпоредба могат да бъдат започнати само от прокурора или в чието разглеждане трябва да участва прокурор [13]. Такива са например споровете: по чл. 70, ал. 2 ТЗ за недействителност на учредено дружество; по чл. 155, т. 2 и т. 3 ТЗ – за прекратяване на ООД поради незаконен предмет и поради обстоятелството, че дружеството няма управител в продължение на 3 месеца; по чл. 252, т. 4 ТЗ – за прекратяване на АД поради преследване на забранени от закона цели.
Според доктрината имущественото право, предмет на спора, трябва да бъде в разпоредителната власт на неговия носител – относно него да може да се направи спогодба[14] .
Макар да не е изрично посочено в чл. 19, ал. 1 ГПК неарбитрируеми са и спорове с предмет действителност на юридическо лице, спорове във връзка с регистрация на юридически лица, прекратяване на търговски дружества или други юридически лица, действителността на решения на техните органи (искове по чл. 74 ТЗ)[15] , тъй като тези обстоятелства подлежат на вписване в Търговския регистър и регистъра за юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ), а това вписване се осъществява по императивен път, уреден в Закона за търговския регистър и регистъра за юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ) и в ТЗ [16].
Не на последно място страните трябва да възложат бъдещия или вече възникнал спор на избрана от тях арбитражна институция или на арбитраж ad hoc чрез арбитражно споразумение или арбитражна клауза в материалноправен договор, които трябва да са сключени в писмена форма, която е условие за валидност (чл. 7, ал. 2 ЗМТА)[17] .
Споровете, които са неарбитрируеми съгласно българското вътрешно законодателство, могат да се сравнят с делата, които попадат в изключителната компетентност на държавните съдилища съобразно чл. 24 от Регламент 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент 1215/2012г.). Според цитирания член съдилищата на държава членка притежават изключителна компетентност независимо от местоживеенето на страните по дела: които имат за предмет вещни права върху недвижим имот или договор за наем на недвижим имот; които имат за предмет действителността на създаването, недействителността или прекратяването на търговски дружества или други юридически лица или сдружения на физически или юридически лица, или действителността на решения на техните органи; които имат за предмет действителността на вписванията в публични регистри; във връзка с регистрацията или действителността на патенти, търговски марки, дизайни или други подобни права, за които се изисква да бъдат депозирани или регистрирани, независимо дали за това е предявен иск или насрещен иск и по дела във връзка с изпълнението на съдебни решения.
Видно е, че въпреки, че няма пълно съответствие между неарбитрируемите спорове и споровете, по които изключителна компетентност е предоставена на съдилищата, законодателната логика при уреждането на двата института е еднаква [18]. В тази връзка правилата на Регламент 1215/2012г. по отношение на изключителната компетентност могат да бъдат използвани като отправна точка при изследването на допустимостта на арбитража по дружествени спорове.
5. Кои спорове на дружественото право са арбитрируеми
5.1. Общи предпоставки
В България дружественото право не е обособено като самостоятелен клон на правото, както е например във Великобритания, САЩ, Австралия, Нидерландия и други държави[19] . Но под дружествено право следва да се разбира правните норми, които уреждат правното положение на търговците – общите институти, отнасящи се до всички търговци (продажба на търговско предприятие, търговско представителство, вписване в ТРРЮЛНЦ и др.), както и институтите, уреждащи отделните видове търговци – еднолични търговци, търговски дружества (СД, КД, ООД, АД, КДА), кооперации.
По своята същност споровете, които възникват на плоскостта на дружественото право (дружествени спорове) са търговски спорове – спорове за отмяна на решения на общо събрание; за недействителност на учредено търговско дружество; за вземания на съдружниците респ. акционерите за дивиденти, ликвидационни дялове, допълнителни парични вноски и други права на съдружниците/акционерите; за прекратяване на дружество; спорове, свързани с управлението на търговско дружество; спорове, свързани с участие в търговско дружество или в друго юридическо лице-търговец, както и за установяване недопустимост или нищожност на вписването и за несъществуване на обстоятелство, вписано в ТРРЮЛНЦ и други. Разликата между дружествените спорове и тези, които произтичат от търговски сделки, е че дружествените спорове са предимно с неимуществен характер, а вторите са с преобладаващо имуществен характер[20] .
С оглед на това, че арбитрируеми са само имуществени спорове, то всички неимуществени дружествени спорове са неарбитрируеми. Съобразно този критерий, не могат да бъдат отнесени за решаване пред арбитраж спорове: за недействителност на учредено търговско дружество; за прекратяване на дружество; за установяване недопустимост или нищожност на вписването и за несъществуване на обстоятелство, вписано в ТРРЮЛНЦ (чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ); за защита на неимуществените права на съдружниците респ. акционерите в капиталово търговско дружество, освен ако нямат конкретен материален интерес и други.
Не всички имуществени спорове, породени на плоскостта на дружественото право, са арбитрируеми. С оглед на обществения интерес не са арбитрируеми тези спорове, които по силата на изрична норма могат да започнат по иск на прокурора – по чл. 70, ал. 2 ТЗ за недействителност на учредено дружество; по чл. 155, т. 2 и т. 3 ТЗ – за прекратяване на ООД поради незаконен предмет и поради обстоятелството, че дружеството няма управител в продължение на 3 месеца; по чл. 252, т. 4 ТЗ – за прекратяване на АД поради преследване на забранени от закона цели.
Отново с оглед на обществения интерес и императивната законова уредба не са арбитрируеми дружествените спорове, които са свързани с вписване в ТРРЮЛНЦ, като например: спорове във връзка с регистрацията на юридически лица, прекратяване на търговски дружества или други юридически лица, спорове с предмет действителност на юридическо лице, действителността на решенията на техните органи, които подлежат на вписване, и други. Тук аргумент може да се изведе и от правилото на чл. 24 от Регламент 1215/2012г., който предвижда, че изключително компетентни по дела, които имат за предмет действителността на вписване в публични регистри са съдилищата на държавата, в която се води регистърът.
Не са арбитрируеми искове, свързани с несъстоятелността на търговеца, включително тези за попълване масата на несъстоятелността и установителните искове на кредиторите. Това следва от обстоятелствата, че производството по несъстоятелност е универсално, а не индивидуално и в него трябва да участват всички кредитори на длъжника, с императивна правна норма е уреден компетентният съд – окръжният съд по седалище на дружеството, а и по-голяма част от съдебните решения, постановявани в производството по несъстоятелност подлежат на вписване (чл. 622 и 624 ТЗ). В случай, че арбитражно производство с предмет имуществено вземане на кредитор на несъстоятелността е образувано преди откриването на производството по несъстоятелност, то може да продължи само, ако вземането на кредитора не бъде прието в одобрения от съда списък на приетите вземания.
Следва да разграничим имуществените дружествени спорове, по които обстоятелствата не подлежат на вписване в ТРРЮЛНЦ и които не могат да започнат по иск на прокурора, на четири групи в зависимост от това кои са страни по спорното правоотношение:
• Спорове между съдружници/акционери,
• Спорове между съдружници/акционери и търговското дружество,
• Спорове между търговското дружество и лица, избрани за членове на неговите управителни органи;
• Спорове между търговското дружество и трети лица.
5.2. Спорове между съдружници респективно акционери в търговско дружество
Такива правоотношения могат да възникнат по повод подготвителен договор за учредяване на дружество (чл. 66 ТЗ) и по повод договори между съдружници респ. акционери, в които те помежду си уговарят различни права и задължения, като например участието им в управителните органи на дружество, прехвърляне на дружествени дялове респ. акции, задължения всяка от страните да подкрепи предложенията на другата страна при формирането на състава на органите, задължения да се гласува по определен начин в общото събрание и други. Касае се до частноправни споразумения, засягащи както общите и еднопосочни задължения на страните, така и насрещните им задължения. Принципната възможност да се сключи такова съглашение и неговата валидност не би могла да поставя под съмнение. При това тази възможност не е ограничена само до случаите, когато учредителите на едно дружество уговарят предварителните си действия по неговото учредяване, уреждайки принципите на неговото функциониране, участието си в управлението му и т. н. Същата възможност е налице и в условията на съществуващо дружество, особено когато то търпи сериозни реконструкции – увеличаване на капитал, включване на нов или нови съдружници или акционери, промяна в мажоритарното участие, преобразуване.
Уговарянето на условията, при които в тези случаи съдружниците респ. акционерите ще си сътрудничат и което е по-важно ще дължат един спрямо друг определени действия, е широко разпространена практика под формата на т.нар. shareholders’ agreement, получила разпространение и у нас. Често срещан елемент от съдържанието на тези съглашения е уговарянето на начина, по който съдружниците респ. акционерите – страни по тях, ще гласуват в органите на дружеството. Подобни уговорки не са забранени в нашето законодателство и се приемат за валидни. Правата и задълженията, възникващи между страните, ще бъдат свързани само с отговорност помежду им, а не и за дружеството[21] .
По принцип в дружествения договор/устав на дружеството се уреждат членствените права и задължения между съдружниците респ. акционерите и дружеството, а не между съдружниците. Ако обаче в дружествения договор са включени права и задължения между съдружниците, те ще произведат съответното действие. С оглед на това е допустимо съдружниците респ. акционерите да поемат права и задължения помежду си с дружествения договор и устава, както и да уговорят, че спорът между тях по повод на тези права и задължения ще бъде отнесен за решаване пред арбитраж в случай на неизпълнение.
Спорове, породени от неизпълнение на подготвителен договор за учредяване на дружество, безспорно са имуществени, тъй като по силата на самия закон (чл. 66, in fine ТЗ) при неизпълнение на задължения по такъв договор страните отговарят за причинените вреди – търси се имуществено обезщетение, а не реално изпълнение. Спорове между съдружници/акционери по повод такъв договор са арбитрируеми.
За да бъдат арбитрируеми дружествени спорове, възникнали по повод на договори, сключени в условията на съществуващо дружество, е необходимо те да са имуществени. Такива ще са споровете например, когато се претендира неустойка или обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на договорни задължения. В този случай спорът може да бъде решен от арбитраж. Няма да са арбитрируеми обаче претенции, насочени към реално изпълнение на задълженията по такъв договор, които са неимуществени.
5.3. Спорове между съдружници/акционери и търговското дружество
Чл.7 ЗМТА съдържа легална дефиниция на арбитражно споразумение и изискванията, на които то следва да отговаря. В правната теория и съдебна практика се приема, че арбитражното споразумение е особен вид процесуален договор, насочен към уреждане на процесуални, а не на материалноправни отношения между страните. За да е действително арбитражното споразумение трябва да е сключено в писмена форма. Условие за неговата действителност е да е сключено от лица, имащи право по закон или по пълномощие да изразяват волята на страните по договора. При сключване на договор от търговци – юридически лица, волеизявлението се прави от представителя по закон – управител, изпълнителен директор или упълномощено от тях лице[22] .
Безспорно, ако е налице писмено арбитражно споразумение респ. клауза, сключена между представителя на търговското дружество и отделните съдружници или акционери, ще е допустимо имуществен спор между дружеството и отделния съдружник или акционер да бъде отнесен за разглеждане пред арбитраж.
По-често в практика се е наложило включване на арбитражна клауза в дружествения договор респ. устав на дружеството. Дружественият договор респ. уставът се приема на учредително събрание от учредители. За представител на дружеството може да бъде избрано и овластено лице, което не е съдружник или акционер, и в тази връзка изобщо не е подписвало дружествения договор/устав. Тук се поставя въпросът – допустимо ли е чрез арбитражна клауза в договора респ. устава, който не е подписан от представителния орган на дружеството, а от учредителите, да се обвързва дружеството като страна по арбитражното споразумение. Отговорът на поставения въпрос следва да се изведе като се анализира същността на дружествения договор респ. устава.
В събирателно дружество (СД), командитно дружество (КД) и ООД дружественият договор е правна сделка, чиито последици се определят от волята на съдружниците. Волята на съдружниците е изразена именно в него. Съдържанието на дружествения договор се урежда от правни норми, някои от които са диспозитивни, а други – императивни. По правило диспозитивни са нормите, които уреждат вътрешните отношения между съдружниците и дружеството, а императивни са нормите, които засягат отношенията между дружеството и трети лица [23].
По отношение на СД и КД, ТЗ допуска вътрешните правоотношения между съдружниците да се уредят в дружествения договор, като може да има уговорки, отклоняващи се от диспозитивната правна уредба.
В чл. 115 ТЗ е уредено какво е съдържанието на дружествения договор на ООД. Освен задължителното съдържание, определено в т. 1 до 7 на посочения член, в точка 8 е предвидена възможността дружественият договор да съдържа други права и задължения на съдружниците.
С оглед на горното считам, че няма законова забрана в дружествения договор на СД, КД и ООД съдружниците да включат арбитражна клауза за спорове между дружеството и отделните съдружници, като по този начин правото дружеството или съдружникът да отнесе възникналия спор пред арбитраж ще е част от членственото правоотношение. Такава норма ще породи правно действие.
По отношение на АД, уставът по своята правна природа също представлява договор между учредителите, чийто предмет е вътрешното устройство на АД, неговия капитал, правата и задълженията на акционерите и други. Обстоятелството, че АД трябва във всеки един момент да разполага с имущество на относително висока стойност, и необходимостта да бъде защитено малцинството е причината правната уредба на АД да съдържа по-голям брой императивни разпоредби, отколкото тази на СД, КД и ООД. Тази особеност обаче по никакъв начин не променя правната природа на устава, който има същия предмет, какъвто има дружественият договор при ООД [24].
Чл. 165, т. 10 ТЗ също допуска в устава на АД да бъдат уредени други условия във връзка с учредяването, съществуването и прекратяването на дружеството, което също води до извода, че е допустимо да се уговори арбитражна клауза като част от членственото правоотношение.
Следва да се направи уговорката, че арбитражната клауза в устава е подходяща за АД с малък брой акционери. Необходимо е лицата, желаещи да закупят акции в дадено АД, предварително много добре да се запознаят с неговия устав, тъй като закупувайки акции те биха могли да се обвържат от арбитражна клауза.
При придобиване на акции при учредяваното, съответният учредител е подписал устава на АД и писмената форма, изискуема от закона за действителност на арбитражната клауза, е налице. За да се удовлетвори обаче изискването за писмено арбитражно споразумение при придобиване на акции след учредяването на дружеството е необходимо при придобиването на акциите акционерът да подпише документ, в който се съгласява с клаузите на устава. Вярно е, че с придобиването на акцията той имплицитно се съгласява и с устава на АД, чиито акции придобива, и с включената в него арбитражна клауза. Но, за да се удовлетвори изискването на закона за писмено арбитражно споразумение е необходим някакъв нарочен писмен документ.
Когато спор, възникнал на плоскостта на дружественото право, е отнесен за решаване пред държавен съд, последният е длъжен да съобрази уговорките, залегнали в дружествения договор или устава. Съдът ще е длъжен да съобрази наличието на арбитражна клауза в дружествения договор респ. устава и при направено своевременно възражение да прекрати производството.
В подкрепа на становището за допустимост на арбитражна клауза в дружествения договор респ. устава може да се добави още и аргумент, извлечен от правилото на чл. 69, ал. 2 ТЗ. Според цитирания член когато сделка е извършена от учредителите или от упълномощено от тях лице от името на дружеството до деня на учредяването, правата и задълженията преминават по право върху възникналото дружество. В Решение по МАД № 63/1992 г. на АС при БТПП е прието, че разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ТЗ предвижда, че правата и задълженията от сключените от името на учредяваното търговско дружество договори преди деня на вписването, преминават върху възникналото дружество. Изводът е, че след вписването на дружеството, то трябва да се счита за обвързано от сключените от негово име договори и съдържащите се в тях арбитражни клаузи.
Щом дружеството ще се счита обвързано от арбитражни договори, сключени с трети лица преди възникването му, то на по-силно основание трябва да се приеме, че дружеството ще се счита обвързано и от арбитражна клауза, която е включена в дружествения му договор/устав и с която клауза самите учредители са решили да обвържат дружеството.
5.4. Спорове между търговското дружество и лица, избрани за членове на неговите управителни органи
Управителят е задължителен орган на управление при дружеството с ограничена отговорност, като за управител може да бъде и избрано и лице, което не е съдружник. Представителни органи на АД са съветът на директорите при едностепенната система на управление, съответно управителният съвет при двустепенната система [25]. Правоотношението, което възниква между лицето, избрано за представител, и търговското дружество в резултат на валидно решение на общото събрание за назначаването му, е обозначено в теорията и съдебната практика като органно правоотношение.
Съгласно чл. 141, ал. 7 ТЗ (за ООД), чл. 241, ал. 1 и чл. 244, ал. 7 ТЗ (за АД) отношенията между дружеството и членовете на представителния орган се уреждат с договор за възлагане на управление [26]. Сключването на такъв договор обаче не е задължително, затова сключването респ. прекратяването му не водят до промяна в правното положение на управителя, което е очертано в закона [27].
Изложеното определя статута на членовете на представителните органи на дружеството като страна по две правоотношения с търговското дружество – органно и договорно (мандатно), които са взаимно обусловени и по необходимост съществуват заедно и паралелно [28]. Затова трябва да се направи разграничение между спорове, свързани с правоотношението между управителя и дружеството, породени от договора за възлагане на управление, и спорове между дружеството и управителя, породени от органното правоотношение.
5.4.1. Договорно (мандатно) правоотношение
Договорът за управление на търговско дружество има смесен характер. Той съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка, защото включва в съдържанието си задължения за извършване както на материални, така и на правни действия[29] . Договорът за възлагане на управление съдържа и елементи от трудовия договор, но е самостоятелен договорен тип, който стои най-близо до договора за поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД), което предполага субсидиарно приложение на правилата на ЗЗД. Това е мениджърски договор, който има гражданскоправен характер [30].
По естеството си договорът за възлагане на управление е договор, по силата на който довереникът – мениджър се задължава да извърши от името и за сметка на доверителя възложените му действия по управление и представителство на търговско дружество срещу възнаграждение [31]. С договора за управление могат да бъдат уредени поемането на задължение за постигане на определен стопански резултат – рентабилност, производителност, обем на продажбите, печалба, намаляване на загубите, разработване на нови пазари и други. В договора за възлагане дружеството също може да поеме различни задължения към управителя – за заплащане на възнаграждение и тантием, за обществено осигуряване, за предоставяне на жилище или МПС и други.
Договорът за възлагане не е трудов и затова по спор, породен между лицето, избрано за член на представителния орган и дружеството във връзка с такъв договор, е допустим арбитраж. Необходимо е в договора за възлагане да има арбитражна клауза или страните да са сключили отделно арбитражно споразумение. Също така арбитрируемостта ще е възможна само за спорове относно имуществени права. Такива са например споровете за заплащане на възнаграждение и тантием. Някои спорове за изпълнение на непарични задължения, поети с договора, също могат да имат имуществен характер и да са арбитрируеми, например спорове за предоставяне на жилище или автомобил за служебно ползване и други.
5.4.2. Органно правоотношение
Управленските правомощия и представителната власт на управителните органи възникват въз основа на решение на общото събрание на дружеството, за което е необходимо да е прието надлежно решение.
Спорове във връзка с органното правоотношение са например такива свързани с валидността на освобождаването на управителя или на член на съвета на директорите респ. управителния съвет, отказът на управителя да изпълни решения на общото събрание на дружеството и други. За да бъдат арбитрируеми тези спорове, е необходимо да е сключено арбитражно споразумение между управителя респ. член на съвет при АД и дружеството или в дружествения договор респ. устава да е включена арбитражна клауза, която да предвижда, че спорове между управителя респ. член на съвета и дружеството ще се разглеждат от арбитраж.
В случаите, когато управителят или член на съвет в АД не е съдружник, за да бъде спазено изискването за писмена форма на арбитражното споразумение трябва да имаме изрично писмено съгласие на управителя или члена на съвета, че се съгласява с арбитражната клауза в дружествения договор респ. устава на дружеството [32].
При неизпълнение на задълженията си управителят респ. членовете на съветите при АД отговаря за вреди – съгласно чл. 142, ал. 3 и чл. 240, ал. 2 ТЗ. Лицата, избрани за членове на представителните органи на дружеството, отговарят, дори и да няма сключен договор за управление – на основание на органното правоотношение, което възниква между тях и дружеството след назначаването им. С договора за управление може да се разширят основанията за отговорност[33] . Във връзка с това и доколкото искът за реализиране на отговорността на управителя респ. членовете на съветите при АД за причинени вреди е с имуществен характер, то спорове по повод на отговорността за вреди (независимо дали са породени от мандатното или от органното правоотношение) са арбитрируеми, стига да е налице арбитражно споразумение или клауза.
5.5. Спорове между търговското дружество и трети лица
В дружествения договор респ. устава не могат да се уреждат отношения на дружеството или на съдружниците респ. акционерите с трети лица. Дружественият договор респ. уставът, по същество не могат да уреждат въпроси, които стоят извън корпоративните вътрешни работи. Като всеки договор, действието на дружествения договор се ограничава между съдружниците и ООД[34] . Същото важи и при персоналните дружества, както и за устава при АД, чието действие е ограничено между акционерите и АД. Третите лица нямат възможност да влияят на дружествения договор респ. устава на търговското дружество. Те не подписват тези документи и в тази връзка няма как да се обвържат от арбитражна клауза, включена в тях. Противното би застрашило правната сигурност и интересите на дружествените кредитори.
Това заключение следва на първо място от вътрешната нормативна уредба, която изисква писмено споразумение, сключено между страните, за да е налице валидно арбитражно споразумение. В международноправен аспект също е налице съдебна практика[35] и литература[36] , споделящи застъпеното становище.
6. Заключение
От изложено може да се направи заключение, че арбитражът е допустим при така наречените дружествени спорове и в България, за което няма законови пречки и ограничения. Споровете трябва да са имуществени и да е налице писмено арбитражно споразумение или да е налице клауза в дружествения договор или устава на дружеството. Арбитрируемостта е винаги конкретна и се отнася само до спорове, чийто обхват е определен чрез индивидуализиране на материалното правоотношение и на страните по спора. Затова в арбитражното споразумение респ. клауза трябва да е уредено кои спорове са арбитрируеми и между кои страни – дали между съдружниците и акционерите; между съдружниците/акционерите и търговското дружество или между дружеството и лицата, избрани за членове на неговите управителни органи.
Арбитражното производство предлага много преимущества, които са подходящи именно за решаване на дружествени спорове. Производството е бързо, гъвкаво и конфиденциално и предполага доверие в правораздавателния орган, който решава спора. Търговците от своя страна са професионалисти в сферата си на дейност, разполагат с повече знания и могат да направят информиран и компетентен избор на арбитрите, на които да възложат решаването на спора, като имат възможност да изберат лица със задълбочени и/или специални познания в конкретна материя.
Всички тези плюсове на арбитражното производство, а и опитът, който може да почерпим от по-напредналите държави, биха спомогнали за развитието на търговското право и биха обезпечили един от основните принципи на търговското право – този за бързина и сигурност на търговския оборот.
Автор: адв. Маргарита Балабанова –
докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН[37]
[1] Статията е публикувана в сп. Търговско право, 2018г., бр. № 2, стр. 49-62
[2]http://www.bcci.bg/competency.html
[3]Duve, Ch., Arbitration in Germany. The Model Law in Practice, ISBN 978-90-411-2718-1, p. 978, par. 1
[4]Така Сталев, Ж., Арбитраж по частноправни спорове, С., Сиела, 1997г., ISBN 954-649-096-2, стр. 65, Голева, П., Corporate governance, медиация и арбитраж в дружественото право, публикувана в електронния сайт на Грамада, (публикувана на 21.11.2018г.) и Желязкова, В., Арбитражът като способ за решаване на имуществени спорове (първа част), Издателски център при Русенския университет, 2017г., ISBN 978-619-207-122-6, стр. 34 и други
[5]Bundesgerichtshof (Federal court of Justice) 29.03.1996, NJW 1996, 1753.
[6]UNCITRAL Model Law on International Commercial Arbitration (1985), with amendments as adopted in 2006
[7]Определение № 248 от 09.04.2013 г. по ч.пр. д. № 1615/2013 г. на т.к. на ВКС
[8]Определение № 189 от 22.03.2011 г. по търг. д. №771 /2010 г. на I т.о. на ВКС
[9]Определение № 202 от 20.09.2012 г. по търг. д. № 178/2012 г. на I т.о. на ВКС
[10]Определение № 714 от 25.10.2011 г. по ч.пр. д. № 646/2011 г. на I т.о. на ВКС
[11]Определение № 433 от 03.07.2014 г. по ч.пр. д. № 1932/2014 г. II т. о. на ВКС
[12]Решение № 135 от 30.01.2014 г. по търг. д. № 36/2012 г. II т. о. на ВКС
[13]Решение № 48 от 28.03.2014 г. по търг. д. № 3350/2013 г. I т.о. на ВКС
[14]Така Ж. Сталев – Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, Сиела, С., 2012г., ISBN 978-954-28-1016-2, стр. 799, и Иванов, Ат. – Арбитраж, Нова звезда, С., 2014, стр. 55
[15]Тук трябва да направим уговорка, че не всички решения на общите събрания на капиталовите търговски дружества подлежат на вписване, а само тези, за които изрично е предвидено в закона – чл. 140 и чл. 231 ТЗ. В тази връзка отворен остава въпросът дали спорове във връзка с решения, които не подлежат на вписване в ТРРЮЛНЦ, могат да са арбитрируеми.
[16]Така Желязкова, В. Цит. съч., стр. 34
[17]Иванова, Р. – Арбитражната компетентност в практиката на АС при БТПП, Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев, Сиела, С. 2009г., ISBN 978-954-28-0506-9, стр. 186-191
[18]Желязкова, В. – Цит. съч., стр. 25
[19]Калайджиев, А. – Търговско право. Обща част., ИК Труд и право, С., 2015г., ISBN 978-954-608-232-9, стр. 15
[20]Голева, П., Търговско право. Търговци, С., Нова звезда, 2018г., ISBN 978-619-198-070-3, стр. 29
[21]Така Решение от 04.03.2003г по МАД № 12/2002г на АС при БТПП
[22]Решение № 157 от 11.01.2013 г. по т.д.611/201г на ВКС, I т.о. на ВКС
[23]Калайджиев, А. , Търговски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност, Сиби, С., 2014, ISBN 987-954-730-888-6, стр. 40
[24]Калайджиев, А., Търговски дружества…, стр.42
[25]Преобладаващо в доктрината и съдебната практика е становището, че СД и КД нямат органи. Така Русчев, И., Проблемът за органовата структура при персноланите дружества, С., ИК „Труд и право“, 2011г., кн. 12, стр. 5 – 12 и др. При СД всеки съдружник има право да управлява дружествените работи и да представлява дружеството, но с дружествения договор управлението може да се възложи на един или няколко съдружници или на трето лице. При КД управлението и представителството на дружеството се извършват от неограничено отговорните съдружници или управлението може да се възложи на трето лице. Обратното вж. Стефанов, Г. Имат ли персоналните търговски дружества общо събрание и подлежат ли на съдебна отмяна техните решения, Търговско и конкурентно право, С., ИК “Труд и право“, 2012г., кн. 8. стр. 5-13, който приема, че персоналните дружества имат общо събрание.
[26]Между СД респ. КД и лицата, на които е възложено управлението, също може да се сключи договор за възлагане на управлението. В този смисъл вж. Антонова, Ан. – Събирателно дружество, С., Сиби, 2004г., ISBN 954-730-232-9, стр. 90
[27]Калайджиев, А., Търговски дружества…, стр. 289
[28]Николова, Б. – Отговорността на управителите за вреди, причинени на капиталовите търговски дружества, Търговско и облигационно право, ИК „Труд и право“, С., 2016г., кн. 2.
[29]Решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 5272 / 2014 г. IV гр. отд. на ВКС
[30]Така Решение № 557 от 12.04.2002 г. по гр. д. № 1713/2001 г., IV г. о. на ВКС
[31]Решение № 101 от 08.03.2012 г. по гр. д. № 728/2011 г. на IV г.о. на ВКС
[32]При АД, когато член на съвета на директорите респ. на управителния съвет е юридическо лице, според мен е достатъчно физическото лице, овластено да бъде представител на юридическото лице, да се съгласи с арбитражната клауза и това съгласие ще обвърже юридическото лице.
[33]Калайджиев, А., Търговски дружества…, стр. 290
[34] Таджер, В., Герджиков, О. Стефанов, Г. Касабова, К., Бузева, Т., Капиталови търговски дружества. ИК“Труд и право“, 2011, ISBN 978-954-608-180-3, стр. 42
[35] Вж. Case 136 III 107 (4A_446/2009) of The Swiss Federal Supreme Court, където съдът е приел, че арбитражната клауза не може да се приложи за искове, предявени от кредиторите срещу членовете на съвета на директорите на дружеството, а единствено за искове предявени от самото дружество срещу членовете на съвета на директорите.
[36] Böckli, Schweizer Aktienrecht, 4th edition, Zurich 2009, § 16 paras. 149 et seqq.; Forstmoser/Meier-Hayoz/Nobel, Schweizerisches Aktienrecht, Bern 1996, § 36 paras. 118 et seq.; Götz Staehelin/Stebler, Prozessuale Hürden in Verantwortlichkeitsprozessen, in: GesKR 2009, p. 484 et seq.
[37]Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“ – www.balabanova-vasilev.com
