Съгласно чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България „гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон“. Правата на гражданите за достъпна медицинска помощ, чрез здравно осигуряване и безплатно ползване на медицинско обслужване са основни конституционни права. Последните са неотменими съгласно разпоредбата на чл.57, ал.1 от Конституцията на Република България.
Съобразно решение на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 16 от 2011, съдия докладчик Георги Петканов- „правото на здравно осигуряване е основно право и това се определя от конституционната му уредба и от значението му за живота на гражданите. То е неотменимо право (чл. 57, ал. 1 от Конституцията) и не може да бъде премахвано с последващ законодателен акт. Неговото съществуване следва пряко от Конституцията като върховен закон и от непосредственото действие на нейните разпоредби (чл. 5, ал. 1 и 2 от Конституцията)“. “Достъпна медицинска помощ” означава медицинска помощ, чиято цена може да заплати всеки гражданин, когато се нуждае от нея за своето здраве. Той не бива да се лишава от нейното ползване поради материални затруднения, които може да му причини заплащането й. Тази “достъпност” на медицинската помощ създава равни възможности за всички граждани да я получат“[1].
Конституционният съд с решение № 32/1998 г. по к.д. № 29/1998 г. тълкува “Понятието “достъпна” по смисъла на чл. 52, ал. 1 от Конституцията означава възможност за медицинско лечение на всички граждани в случай на заболяване и равни условия и еднакви възможности за ползване на лечението”. Колкото и да е важен белегът “цена”, той не е достатъчен да разкрие богатото съдържание на конституционното понятие “достъпна медицинска помощ”.
С разпоредбата на чл. 109, ал. 1 от ЗЗО е предвидено, че здравно осигурителните права на гражданите, които се осигуряват за своя сметка се прекъсват в случай, че те не са внесли повече от три дължими месечни осигурителни вноски за период от 36 месеца до началото на месеца, предхождащ месеца на оказаната медицинска помощ. Практически законодателят не е определил поредността на навнесените осигурителни вноски- дали същите следва да са невнесени последователно за няколко месеца или за различни месечни периоди в рамките на 3 години.
Разпоредбата на чл. 109, ал.1 от ЗЗО предвижда задължително оказване на медицинска помощ, но съобразно изречение второ на същия член при условие, че лицето с прекъснати права заплати оказаната помощ. Практически медицинска помощ в лечебните заведения на лица с прекъснати здравно-осигурителни права не се оказва, ако същата не се заплати предварително, извън случаите на спешна такава.
Не би могло критерии за достъпа до медицинска помощ да е плащането на здравно-осигурителните вноски. Това е така, защото дори да не са заплатени същите, лицето пак е здравно-осигурено, но дължи публично вземане към бюджета на НЗОК. Спирането на плащането би могло да се дължи на най-различни причини- възраст, материално положение, липса на доходи и други.
Санкцията за спиране на плащането на здравните вноски би могла да бъда само в начисляване на лихви за забава за неплатените здравно-осигурителни вноски, а не изключване на лицето от здравната система с вменяване на задължение да заплаща оказаната медицинска помощ. Последното, особено за лица, които нямат финансова възможност за заплащане на медицинската помощ би довело до допълнително тежко увреждане на емоционалното и психическото здраве свързано с взимане на заеми, кредити, продажба на вещи на безценица и прочие.
Следва да отбележим, че независимо, че лицето плати оказаната медицинска помощ, то остава длъжник на НЗОК за неплатените здравно-осигурителни вноски. Редът за събиране на публичните вземания, между които са и здравно-осигурителните вноски е този по ДОПК.
В ал.2 на чл. 109 от ЗЗО е посочено, че здравно-осигурителни права на лицето се възстановяват, когато то заплати всички дължими здравно-осигурителни вноски за период от 5 години. Практически, лицата с прекъснати здравно-осигурителни права се санкционират да си платят медицинската помощ не за последните 3 години, а за по-дълъг период- 5 години. Бездействието на публичния изпълнител да събере здравните вноски се стоварва върху главата на лицето с прекъснати здравно-осигурителни права.
Разпоредбата на чл. 109, ал.1 от ЗЗО се отнася за лицата, които не се осигуряват на друго основание, както и засяга най-вече свободните професии. Последните се третират неравнопостановено спрямо лицата, които са в трудово и служебно правоотношение. За последните ЗЗО, изрично в чл. 109, ал.4 предвижда, че невнасянето на здравно-осигурителни вноски не ги лишава от здравни права. Практически лицата, които внасят за своя сметка здравно-осигурителни вноски са в неравноправно положение спрямо лицата, които упражняват труд по трудово и служебно положение. Следва да отбележим, че при последните здравно-осигурителните вноски се разпределят в съотношение между работодател и осигурено лице. Т.е. независимо, че длъжник за осигурителните вноски е работодателя, реално погледнато осигуреното лице е без платени здравно-осигурителни вноски.
Формулата за лишаване от здравно-осигурителни права на лицата, които се осигуряват за своя сметка води до противоконституционност на разпоредбата на чл. 109 от ЗЗО, поради следните причини:
- Създава се неравнопоставеност с и лицата, които упражняват труд при работодател;
- Лишават се от здравно-осигурителни права на базата на критерия „плащане“.
Уредбата на чл. 109 от ЗЗО противоречи на чл. 52, ал.1 от Конституцията на Република България, тъй като не е намерила адекватна защита на оказаната медицинска помощ на лицата длъжници на НЗОК, които се осигуряват за своя сметка. Практически в нарушение на решение № 32/1998 г. по к.д. № 29/1998 г на Конституционния съд лицата, които се осигуряват за собствена сметка се лишават от достъп до медицинска помощ. Автоматичното изключване от достъпна медицинска помощ на основание „плащане“ не би могло да бъде законов критерии за лишаване от права. Процедурата по събиране на здравно-осигурителни вноски е уредена в специален закон- ДОПК, като неплащането на публично задължение не би могло да лиши никого от достъп до медицинска помощ. Практически държавата абдикира, чрез неосигуряване на принудително събиране на здравно-осигурителни вноски, чрез вменяване на задължения за „плащане“ и то само за лицата, които се осигуряват за своя сметка.
Автор: адвокат Любомир Владикин
[1] онституционно дело № 16 от 2011, съдия докладчик Георги Петканов