1. Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми дава нееднаквото третиране на младшите адвокати от страна на съдиите, съдебните изпълнители, държавната администрация и други лица и органи, които или са част от съдебната власт, или упражняват публични функции, които засягат правата на физически или юридически лица. Със Закона за адвокатурата (ЗАдв) (обн. ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г.) се въвежда фигурата на младшия адвокат. Това е лице, правоспособен юрист, който отговаря на всички изисквания, посочени в чл. 4, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5 от ЗАдв, спрямо когото не съществуват пречки по чл. 5 ЗАдв, но за разлика от адвоката, все още няма две години юридически стаж, като легалната дефиниция за последното понятие се съдържа в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗАдв. Иначе казано, лицето разполага с необходимите знания и умения, за да упражнява адвокатската професия, проверени чрез успешно полагане на предвидения в ЗАдв изпит (или е придобило образователната и научна степен „доктор по право”), а също така притежава и нравствените и професионални качества за упражняване на професията. Законодателят приема обаче, че поради липсата на юридически стаж това лице не би могло да изпълнява пълноценно задачите, с които адвокат, притежаващ този стаж, би се справил, поради което налага на младшите адвокати ограниченията, които са предмет на настоящата разработка. Още тук смятам да посоча слабостите в тази теза. Първо, в самото определение за „юридически стаж” не се съдържат адекватни критерии, които да доведат до еднозначни изводи относно натрупания от лицето опит. Изискването лицето да е работило на длъжност или упражнявало професия, за която се изискват юридическо образование и правоспособност, автоматично изключва както всякаква юридическа дейност, осъществявана преди придобиването на юридическа правоспособност от лицето, така също и всяка юридическа дейност, извършвана след придобиване на правоспособност, но за която последната не се изисква. Адвокатски сътрудник с шест години опит, натрупан в адвокатска кантора преди или след придобиването на юридическа правоспособност, или младши юрисконсулт, работил десет години като такъв, макар за длъжността му да не се изисква придобита правоспособност, или стажант-адвокат, осъществявал юридическа дейност за адвокатско дружество няколко години (за нито една от длъжностите, които посочих не се изисква юридическа правоспособност), не са по-малко опитни от лице, което две години е заемало длъжност, за която такава правоспособност се изисква. Второ, не се държи сметка за реално извършвана дейност, а за формалното заемане на определена длъжност. Никъде в ЗАдв няма изискване лицето да докаже, че реално е извършвало юридическа дейност през тези две години, докато е работило на длъжност или е упражнявало професия, за която се изискват висше юридическо образование и юридическа правоспособност. Така може да се стигне до парадоксалната ситуация лице, което формално е упражнявало някаква дейност, попадаща в обхвата на дефиницията за „юридически стаж”, да има много по-малко опит от лице, което реално е осъществявало юридическа дейност, която обаче не се зачита за юридически стаж. Поради абстрахирането от реално придобития опит и наблягайки на номиналния, ненуждаещ се от доказване, законодателят създава възможността младшите адвокати да са по-опитни от адвокатите, но първите да търпят ограничения в правата си при упражняване на адвокатската професия. Освен че критерият за ограничаване на правата на младшите адвокати в сравнение с адвокатите е неадекватен, бидейки чисто формален, то и самите ограничения не се отличават с някаква по-голяма смисленост. Както в чл. 104 ГПК, така и в ЗАдв се възприема, че сложността на делото се определя от чисто формални критерии, което е неправилно. Най-добрият пример е чл. 104, т. 4 ГПК, чиято разпоредба гласи: „На окръжния съд като първа инстанция са подсъдни:… 4. (доп. – ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01.03.2008 г.) исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет”. При систематичното тълкуване на тази разпоредба с разпоредбата на чл. 20, ал. 6 ЗАдв („Младшият адвокат може да представлява и защитава страни по дела в районните съдилища и по същите дела в окръжните съдилища, а заедно с друг адвокат – и по първоинстанционни дела в окръжните съдилища”), се стига до извода, че по дело между едни и същи страни, с едно и също правно основание и идентичен петитум (искане), в което единствената разлика е цената на иска, ако последната е до 25 000 лв. младшият адвокат може да представлява и защитава някоя от страните, ала дори с една стотинка цената на иска да надхвърли тази сума, вече няма да има правото да стори това. Очевидно е, че между цената на иска и сложността на делото не съществува взаимна зависимост. Дело, в което материалният интерес е 100 лв. може да представлява много по-голяма фактическа и правна сложност от дело, образувано по иск с цена 100 000 лв. Затова формалните критерии не работят. От една страна, законодателят приема такива при определянето на родовата подсъдност на първоинстанционното дело, а, от друга страна, ги използва за ограничаване на правата на част от адвокатите. И в двата случая критериите са неподходящи, а едновременното им прилагане води до съществени отклонения от замисъла на законодателя. По дела с изключителна фактическа и правна сложност пред районните съдилища могат да се явяват хора, които нямат достатъчно или почти никакъв опит, а по дела, които не представляват такава сложност, не могат. Многократно съм имал повод да дам становището си по отношение на формалните критерии, залегнали в чл. 104 ГПК, които не установяват реалната сложност на делото, поради което и не изпълняват предвидената си функция, но в настоящата статия няма да се спирам подробно на тях. Още тук бих желал да отбележа, че ако един казус е изключително сложен и за клиента е важно делото да бъде водено от опитен адвокат, той (клиентът) сам ще си намери такъв. Свободният пазар на адвокатски услуги се саморегулира. Опитът на законодателя да предпази клиента чрез ограниченията, предвидени в чл. 20, ал. 6 ЗАдв не е и няма как да бъде успешен, тъй като не установява работещ и приложим механизъм за тази цел. Това, което постига обаче е да затрудни младшите адвокати, създавайки им необосновани пречки, които съществено ограничават възможностите им за конкурентно развитие сред останалите адвокати. В изложението си ще разгледам някои от най-често срещаните проблеми, пред които се изправят младшите адвокати при упражняването на професията си. Ще структурирам по-нататъшната си разработка по следния начин: първо, ще разгледам процесуалното представителство пред административните съдилища и участието на младшия адвокат в административни дела; второ, ще обсъдя участието на младшия адвокат в касационни производства по граждански дела; трето, ще се спра на делата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ); четвърто, ще засегна въпроса за разноските, които се дължат на младшия адвокат; пето, ще направя предложения de lege ferenda; шесто, ще завърша с кратко заключение. В настоящата статия няма как да бъдат засегнати всички ограничения пред младшите адвокати, но ще коментирам онези, които според мен са най-чести. Надявам се, че разработката ми ще породи обществени дискусии по разгледаните в нея въпроси.
2. Представителство пред административни съдилища и участие в административни дела
Разпоредбата на чл. 20, ал. 6 ЗАдв е приета още с първоначалната редакция на ЗАдв от 25.06.2004 г. Административнопроцесуалният кодекс (АПК) обаче влиза в сила две години по-късно, а неговият Дял трети („Производства пред съд”) – на 01.03.2007 г. Именно АПК въвежда административните съдилища в системата на българските съдилища. Не е учудващо, че тези съдилища не се споменават в първоначалната редакция на чл. 20, ал. 6 ЗАдв (към момента на приемането ѝ просто не са съществували), но и до днес, почти дванадесет години след въвеждането на административните съдилища, законодателят не е изменил разпоредбата, съдържаща ограничения пред упражняването на адвокатската професия от страна на младшите адвокати. Логично се поставя въпросът дали младшите адвокати могат да представляват и защитават страни по дела пред административните съдилища. Нещо повече, въпросът може да се раздели на два подвъпроса: дали могат да представляват и защитават страните в административни дела пред административен съд като първа инстанция и дали могат да се явяват пред административни съдилища като втора инстанция (първата е винаги районния съд) по административно-наказателни дела (така наречените „НАХД”). Едното становище е, че понеже административните съдилища са приравнени на окръжни съдилища, то и младшият адвокат не може да представлява и защитава страна по първоинстанционно административно дело, но може да участва в касационното производство пред административен съд по НАХД. Второто становище е, че такова приравняване не съществува, но дори да съществуваше, една ограничителна правна норма, каквато е съдържащата се в разпоредбата на чл. 20, ал. 6 ЗАдв, не може да се тълкува разширително, доколкото би намалила в още по-голяма степен обема на вече ограничените права, което противоречи на принципа на правовата държава, залегнал в чл. 4, ал. 1 и в Преамбюла на Конституцията на Република България от 1991 г. Първото становище се поддържа от някои състави на Върховния административен съд (а също така и от някои състави на административни съдилища), а второто е правилното. В мотивите към Определение № 3968 от 08.04.2015 г. по адм. д. № 4665/2014 на Върховния административен съд четем: „Съгласно чл. 20, ал. 6 ЗА младшият адвокат може да представлява и защитава страни по дела в районен съд и по същите дела в окръжен съд, а заедно с друг адвокат – и по първоинстанционни дела в окръжните съдилища. Нормата е разрешителна. Тя разрешава на младшия адвокат само изрично установеното представителство и защита. Това значи, че представителство и защита извън изрично посоченото в нормата законът не разрешава на младшия адвокат. Фактически за всички останали дела, извън изрично посочените в чл. 20, ал. 6 ЗА, нормата съдържа забрана, т.е. нормата съдържа изключение от общото правило, че младшите адвокати не могат да представляват и защитават страна. Изключителните норми не могат да се тълкуват разширително. С оглед на това не може по пътя на разширителното тълкуване да се приеме, че правото на младшия адвокат да представлява и защитава страна пред районния съд значи и право да представлява и защитава страна и пред административния съд.” Тези разсъждения представляват едно изключително неправилно тълкуване на чл. 20, ал. 6 ЗАдв, тъй като не е извършено във връзка с чл. 20, ал. 5 ЗАдв, чиято разпоредба (съдържаща оправомощаваща правна норма) гласи: „Младшият адвокат има правата и задълженията на адвокат с посочените в този закон ограничения.” Иначе казано, законодателят признава по принцип, не че младшият адвокат не може да представлява и защитава страна, както се поддържа в цитираните мотиви, а напротив – че поначало може да осъществява такава дейност. Чл. 20, ал. 6 ЗАдв съдържа изключението от принципа, тъй като въвежда ограничение, т.е. че макар и по принцип младшият адвокат да може да представлява и защитава страни по дела, то това са делата, които са подсъдни на районен съд като първа инстанция и по същите дела – пред окръжните съдилища като втора инстанция, а заедно с друг адвокат – и пред окръжните съдилища като първа инстанция. Това ограничение очевидно е валидно само по отношение на гражданските и наказателните дела, тъй като административните се гледат от административни съдилища. Т.е. по отношение на административните дела законодателят не е въвел ограничение на принципно равните права между адвокат и младши адвокат. Освен това следва да се има предвид, че ако това беше волята на законодателя, то за повече от десет години на действие на АПК, вероятно щеше да измени и разпоредбата на чл. 20, ал. 6 ЗАдв, а първоначалната редакция на тази разпоредба е запазена до днес. Не по-аргументирано звучат и мотивите към съдебните решения на административни съдилища, в които последните биват приравнени на окръжни. Така например в мотивите към Определение № 38 от 11.07.2013 г. по адм.д. № 80/2013 г. на Административен съд Разград четем: „По отношение на разноските от 180 лв., които оспорващата е платила на младши адвокат Х. за защита и представителство по делото пред АС – Разград, съдът счита, че същите не следва да и се присъждат, тъй като младшите адвокати не могат самостоятелно да осъществяват процесуално представителство на страни пред окръжните, респективно административните съдилища като първа инстанция, с оглед разпоредбата на чл. 20 ал. 6 от Закона за адвокатурата.” Но защо да приравняваме окръжни на административни съдилища не става ясно. Чл. 89, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) наистина съдържа следната разпоредба: „Седалищата и съдебните райони на административните съдилища съвпадат със седалищата и съдебните райони на окръжните съдилища”, но тези съдилища разглеждат различни видове дела. Не може да се прави приравняване на административни и общи съдилища произволно и без да се отчита разликата в материята, която бива разглеждана от едните и от другите. Освен това единствено законодателят може да въведе такова фингирано приравняване, но за да бъде то приложимо в конкретния случай, не бива да е приравняване за административни цели, а трябва да е специално с оглед на ограниченията пред младшите адвокати, тъй като тези ограничения засягат правата на младшите адвокати и правата на техните клиенти, а приравняването за административни цели се отнася към друг кръг обществени отношения, в които нито младшите адвокати, нито клиентите им участват в това си качество. Същевременно трябва да се посочи по-новата практика на Административен съд – Бургас, в която се наблюдава правилното тълкуване на чл. 20, ал. 6 във връзка с ал. 5 ЗАдв. Така в мотивите към Решение № 282 от 22.02.2018 г. по адм. д. № 74 / 2018 г. на Административен съд – Бургас (председател съдията Румен Йосифов) четем: „Искът е предявен по пълномощия от младши адвокат Я.К. ***. Съгласно чл. 20, ал. 5 и 6 от Закона за адвокатурата, младшият адвокат има правата и задълженията на адвокат с посочените в този закон ограничения и младшият адвокат може да представлява и защитава страни по дела в районните съдилища и по същите дела в окръжните съдилища, а заедно с друг адвокат – и по първоинстанционни дела в окръжните съдилища. Според съда няма пречка младши адвокати да осъществява процесуално представителство пред административните съдилища, тъй като в Закона за съдебната власт (ЗСВ) се съдържа норма, която приравнява изрично военния съд на окръжен – чл. 95 от ЗСВ, като аналогична норма има и за специализирания наказателен съд – чл. 100а от ЗСВ. За административните съдилища такава норма липсва. Съгласно чл. 89 от ЗСВ, седалищата и съдебните райони на административните съдилища съвпадат със седалищата и съдебните райони на окръжните съдилища. От това съвпадане не се следва приравняване и тълкуване в такъв смисъл би било недопустимо дописване на закона в насока, която законодателят не е дал, поради което според настоящия състав няма пречка младшия адвокат да представлява и защитава страни по дела в административните съдилища.” Изложените в мотивите аргументи са напълно правилни, логични и последователни и следва да бъдат споделени.
Извод: младшите адвокати могат да представляват и защитават страни по административни дела пред административните съдилища (не и пред Върховния административен съд, заради ограничението, предвидено в чл. 24, ал. 2 ЗАдв за всички адвокати общо) като първа инстанция, както и пред същите съдилища като касационна инстанция по административно-наказателни дела.
3. Участие в касационното производство по граждански дела и при подписване на касационна жалба
Доколкото представителството и защитата по граждански, търговски и наказателни дела, осъществявани от страна на младшия адвокат, биват ограничени до районния съд като първа инстанция и окръжния като втора, а до окръжния съд като първа инстанция – само когато се извършват съвместно с адвокат, то очевидно е, че няма как младшият адвокат да участва в касационно производство освен, както вече бе посочено, в такова по административно-наказателно дело (т.е. пред административния съд като касационна инстанция). Чл. 24, ал. 2 ЗАдв гласи: „Пред Върховния касационен съд и Върховния административен съд страните могат да бъдат представлявани и защитавани от адвокати с най-малко 5-годишен юридически стаж.” Тази забрана обхваща и младшите адвокати, тъй като щом нямат две години юридически стаж, за да бъдат вписани като адвокати, то очевидно няма как да имат и пет години такъв стаж. В тази точка от изложението обаче ще бъде обсъдена възможността на младшия адвокат да приподпише касационната жалба. Чл. 284, ал. 2 ГПК има следната формулировка: „Касационната жалба се приподписва от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност. Към жалбата се прилага пълномощно за приподписването или удостоверение за юридическа правоспособност.” Макар че неведнъж съм имал повод да споделя възгледа си, че нормата, съдържаща се в тази разпоредба, е противиконституционна, накърняваща основното право на защита, тук контекстът е различен, а и до изричната отмяна на тази разпоредба (със закон) или до обявяването на съдържащата се в нея норма за противоконституционна от Конституционния съд, тя поражда правни последици. От текста на чл. 284, ал. 2 ГПК могат да бъдат направени следните изводи: първо, касационната жалба може да се приподпише от адвокат, който не е процесуален представител на касатора; второ, касационната жалба може да бъде подписана и от лице, което не упражнява адвокатската професия стига да притежава юридическа правоспособност; трето, упълномощаването за приподписването е специфично и касае само това действие, но не и процесуално представителство пред касационната инстанция. Младшият адвокат е лице с юридическо образование, но е и положило успешно адвокатски изпит, с което може да се предположи, че притежава необходимите знания, за да извърши преценка за допустимостта и основателността на касационната жалба преди последната да бъде подадена чрез въззивния съд до касационната инстанция. Освен това младшият адвокат, упълномощен да приподпише касационната жалба, може и следва да извърши само това действие. Той не оказва правна защита и не представлява страната пред касационната инстанция, тъй като е ограничен единствено от волята на упълномощителя си, обективирана в пълномощното, т.е. до приподписване на касационната жалба. От езиковото тълкуване на чл. 20, ал. 6 ЗАдв и използвания съединителен съюз „и” между глаголите „представлява” и „защитава”, може да се направи изводът, че е забранено процесуалното представителство от младши адвокат пред определени съдилища по граждански, търговски и наказателни дела. Ала за приподписването не става дума. Тъй като при приподписването не се осъществява процесуално представителство, то и нарушение на ограниченията, които въвеждат чл. 20, ал. 6 и чл. 24, ал. 2 ЗАдв, няма. Не съществуват и пречки страната да е имала друг адвокат или да е нямала въобще процесуален представител пред двете предходни инстанции и да продължи с предишния си адвокат или сама и пред касационната инстанция, а само и единствено приподписването на касационната жалба да бъде извършено от младшия адвокат. Затова и договорът, сключен между страната и младшия адвокат, с който последният се задължава да приподпише касационната жалба, е валиден и поражда правни последици (относно договорите между младшия адвокат и страната ще стане дума в частта от изложението, посветена на разноските).
Извод: тъй като при приподписването на касационната жалба (чл. 284, ал. 2 ГПК) младшият адвокат не осъществява процесуално представителство на страната (бъдещ касатор) по нейно дело пред Върховния касационен съд или пред Върховния административен съд (към момента на приподписването на молбата касационно дело все още не е и образувано), то правното действие по приподписването може да бъде извършено и от младши адвокат като не е налице нарушение нито на чл. 20, ал. 6 ЗАдв, нито на чл. 24, ал. 2 ЗАдв. За тази правна услуга на адвоката се дължи възнаграждение, не по-малко от предвиденото в чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (300 лв.).
4. Подаване на жалба да Европейския съд по правата на човека
Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) не е част от българската съдебна власт и неговата компетентност, както и условията за оказване на процесуално представителство и защита пред него не се уреждат от вътрешното ни законодателство. По отношение на производствата пред този съд се прилагат Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС или Конвенцията) и протоколите към нея. Република България е страна по Конвенцията от датата на ратифицирането ѝ със закон, обнародван в ДВ, бр. 80 от 02.10.1992 г., в сила от 07.09.1992 г. Съгласно чл. 34 от Конвенцията: „Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Високодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията или в Протоколите към нея. Високодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.” Правилото за поведение, съдържащо се във второто изречение, създава задължение за държавата да не създава пречки пред упражняването на правото на жалба, съдържащо се в разпоредбата на първото изречение. Никъде в Конвенцията не се съдържа изискване жалбоподателят да подаде жалбата си лично, нито пък процесуалният му представител да е адвокат изобщо. Затова и няма как към подаването на жалбата до ЕСПЧ да се прилага чл. 20, ал. 6 ЗАдв. ЕСПЧ не е обвързан от ЗАдв, а единствено от Конвенцията и правила, съдържащи се в нечие вътрешно законодателство, които противоречат на Конвенцията или ограничават някое право, за което в последната не е предвидена дори хипотетичната възможност да бъде ограничено (правото на защита примерно), не обвързват този съд. Българските съдилища не проверяват жалбите до ЕСПЧ, нито пък имат някакво отношение към тях, поради което единствено ЕСПЧ проверява допустимостта на жалбата. Разбира се, дори и да бе възможно прилагането на чл. 20, ал. 6 ЗАдв, то съдържащата се в разпоредбата забрана, нямаше да касае представителството и защитата пред ЕСПЧ, тъй като тези действия не са изрично включени в нейния обхват. Забраната се отнася до процесуално представителство и защита пред съдилищата, които са част от съдебната система на Република България, както и до инстанционността, тъй като урежда пред кои инстанции, или по-скоро пред кои съдилища като първа и втора инстанции може да представлява и защитава страната младшият адвокат. ЕСПЧ обаче не осъществява инстанционен контрол, а следи за нарушаване на правата по Конвенцията на физически и юридически лица от Високодоговарящите държави. Затова, независимо от обстоятелството, че младшият адвокат не е участвал в изчерпването на всички вътрешноправни средства за защита (тъй като не може да участва във всички съдебни инстанции поради забраните, съдържащи се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв и чл. 24, ал. 2 ЗАдв) или в прилагането на нито едно от тях, то той може да представлява и защитава страната в производството пред ЕСПЧ.
Извод: тъй като забраните, съдържащи се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв и в чл. 24, ал. 2 ЗАдв не обхващат процесуалното представителство и защита пред ЕСПЧ, то последните могат да бъдат извършвани и от младши адвокат.
5. Относно разноските
По граждански дела на страната, която е получила защита на твърдените от нея права, се дължат разноски на основание чл. 78 ГПК. Поставя се въпросът за дължимите разноски, когато страната е била представлявана от лице, което не е имало правото на това в нарушение на чл. 20, ал. 6 ЗАдв. Иначе казано, ще се дължат ли на страната, на която следва да се присъдят разноски поради обстоятелството, че правният спор е бил решен (изцяло или частично) в нейна полза, такива, когато е заплатила възнаграждение на младши адвокат, който не е имал правото да я представлява и защитава? Още тук следва да се направи важното уточнение, че основанието за участието на младшия адвокат в производството пред съд е упълномощаването, което е едностранна сделка. Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗАдв: „Адвокатът или адвокатът от Европейския съюз представлява своя клиент въз основа на писмено пълномощно.” Договорът между младшия адвокат и доверителя му служи за доказване на сторените разноски, но от него не произтича представителната власт на процесуалния представител. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв: „ Размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.” Тъй като за упълномощаването като едностранна сделка важат правилата за договорите на основание чл. 44 ЗЗД („Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения”), то тук предметът на едностранната сделка и на договора ще съвпада – представителство и защита по делото, поради което двете сделки ще бъдат разгледани от гледна точка на този предмет.
На първо място, следва да бъде очертан точно предметът на упълномощаването и на договора, когато обсъждаме евентуалното приложение на забраната по чл. 20, ал. 6 ЗАдв. Последният забранява представителството и защитата от младши адвокат по дела, които са подсъдни като първа инстанция на окръжен съд (освен заедно с друг адвокат) и като втора на апелативен съд, както и касационните производства пред ВКС и ВАС. От правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 20, ал. 6 ЗАдв можем да направим следните изводи: първо, на младшия адвокат не е забранено да изготвя каквито и да било документи за бъдещата страна по все още необразувано дело в това число искови молби, въззивни жалби, касационни жалби, частни жалби, молби за отмяна и т.н., стига да не осъществява процесуално представителство; второ, младшият адвокат може да изготвя и документи по вече образувани дела без значение от инстанцията, стига да не осъществява процесуално представителство (неслучайно в чл. 9, ал. 1-4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е посочено: „(1) За изготвяне на искова молба и писмен отговор по искова молба, на въззивна жалба и отговор по въззивна жалба, без процесуално представителство, както и за проучване на гражданско дело и приподписване на касационна жалба по чл. 284, ал. 2 ГПК, когато не е изготвена от приподписващия адвокат, възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 300 лв.; (2) За изготвяне на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 600 лв.; (3) За изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 500 лв.; (4) За изготвяне на молба за отмяна на влязло в сила решение без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 300 лв. Когато адвокатът се явява в съдебно заседание, възнаграждението е не по-малко от 500 лв.”); трето, ограничението, формулирано в чл. 20, ал. 6 ЗАдв, трябва да се тълкува стеснително или стриктно, но не може да се тълкува разширително, тъй като съдържа намаляване на обема, в който може да се упражнява определена съвкупност от права. С оглед на последния извод, струва си да се отбележи, че ако в пълномощното е предоставено и правото на младшия адвокат да преупълномощава друг адвокат със своите права, произтичащи от упълномощаването, с оглед защита на интересите на упълномощителя, и младшият адвокат упълномощи адвокат, с когото да се явява съвместно по съответното дело, то и забраната по чл. 20, ал. 6 ЗАдв отпада, макар че упълномощителят не е упълномощил лично адвоката. Затова един такъв реквизит е полезна добавка в пълномощното, която позволява на младшия адвокат едновременно пълноценно да защити интересите на клиента си и да не бъде ограничен от забраната, съдържаща се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв (за чиято неадекватност вече изложих аргументите си във въведението на настоящата статия). Дали обаче разноските, сторени от страната за изготвянето на документи от младши адвокат, който не я е представлявал и защитавал по делото, следва да бъдат присъдени на основание чл. 78 ГПК (не цитирам алинеи, тъй като разноски могат да се дължат на всяка от страните по делото и то на различни основания). Този въпрос е изключително интересен и практически приложим не само когато се касае за оказана от младши адвокат правна услуга, но и когато същата е извършена от адвокат. Когато в чл. 78, ал. 1, 6 и 9 ГПК законодателят говори за разноски, той ги определя като „разноски по производството”, а не като „разноски в производството”, поради което не само разноските, които страната е сторила в рамките на висящото дело пред съда, подлежат на обезщетяване от санкционираната с окончателния съдебен акт страна, но и онези, които получилата защита страна е извършила, за да защити интересите си в правния спор, в това число и по изготвянето на съответните документи от младшия адвокат, който не е имал правото и поради това не е представлявал страната в производството. Всичко това са „разноски по производството”, защото те са сторени с цел протичане на последното по начин, който да доведе до крайната цел на страната – съдебен акт, с който правните ѝ твърдения ще бъдат потвърдени и тя ще получи защита на оспорваното си право. Не съществува пречка страната да е имала двама адвокати – младши адвокат, който да е изготвил някакъв документ, и адвокат, който да е осъществил процесуално представителство, но в този случай, съдът ще съобрази правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК и ще присъди възнаграждение за един адвокат (този, който е осъществявал процесуалното представителство), а за младшия адвокат ще присъди „разноски по производството”, които също следва да се докажат от страната. Накратко, когато младшият адвокат е изготвил документи за страната, които са от значение за защитата на нейните права в съдебно производство, но без да се осъществява представителство и защита от него, то страната може да претендира сторените от нея разноски (за заплащане на възнаграждение на младшия адвокат за изготвените от него документи) като такива „по производството”. Ако съдът реши правния спор в нейна полза, то той следва и да ѝ присъди тези разноски.
На второ място, трябва да се изследва въпросът за валидността на упълномощаването и на договора, когато се нарушава забраната, съдържаща се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв. Вече споменах за полезния реквизит за преупълномощаване в пълномощното на младшия адвокат, но тя има значение само за възможността да представлява доверителя си пред съда, а не и за договора с последния. Тъй като нормата, съдържаща се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв е императивна, както и повечето забрани за извършване на правни действия в българското право, то може да възникне съмнение дали пълномощното е нищожно или унищожаемо и на какво основание. В случая няма да е налице грешка в лицето като основание за унищожаване на договора и съответно на упълномощаването, ако доверителят, съответно упълномощителят, не е знаел за забраната или за обстоятелството, че съконтрахентът му е младши адвокат, а не адвокат. Грешката в лицето (чл. 28, ал. 1 ЗЗД) е такава относно самоличността, т.е. наместо едно лице, с което си мисли, че договаря страната, изпаднала в грешка, тя влиза в отношение с друго, т.е. съществуват две лица – едното, с което страната си мисли, че договаря (или което си мисли, че упълномощава), и другото, с което тя действително договаря (или което упълномощава). Освен това нормата, съдържаща се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв забранява изначално извършването на определени действия от страна на младшите адвокати, т.е. забранява предмета на двете сделки. Този порок е твърде кардинален, тъй като сделка, която няма предмет е нищожна. Затова с оглед на тежестта на порока следва да се приеме, че сделките са нищожни. Ала на какво основание? Чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (противоречие със закона) или чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД (невъзможен предмет) ще бъде основанието за нищожност на сделките? Предметът на тези договори е изначално възможен. Неслучайно чл. 20, ал. 5 ЗАдв извежда принципното положение, че младшият адвокат има правата на адвокат, а чл. 20, ал. 6 ЗАдв въвежда ограничения в тях. С други думи, този предмет е не просто възможен, но и представлява съществена част от упражняването на адвокатската професия съгласно чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Така че предметът не е нито фактически невъзможен, нито правно невъзможен поради забраната му изобщо. Всъщност забранен е само в една специфична хипотеза – когато осъществяването на характерната престация (представителството и защитата) се осъществява от младши адвокат. Затова е налице противоречие със закона и по-точно с императивната правна норма, съдържаща се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв, т.е. както упълномощаването, така и договорът ще бъдат нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Как следва да процедира съдът, когато му бъде представено нищожно пълномощно, въз основа на което се твърди, че младшият адвокат осъществява процесуално представителство, или нищожен договор, който доказва сторените разноски, които се претендират от страната? Служебно ли установява нищожността или по възражение на насрещната страна? Правилно българската съдебна практика се ориентира към служебното начало, когато една правна сделка страда от толкова тежък порок, че да бъде обявена за нищожна, тъй като изначално не поражда правни последици. Нелогично е съдът да бъде задължен да приложи „правно нищо”, защото липсва възражение на насрещната страна. Няма как да се счетат за настъпили правни последици, чиято предпоставка (сделката) не съществува за правния мир, тъй като по този начин би се разкъсала иманентната връзка между хипотеза и диспозиция. Както правилно се посочва в мотивите към Определение № 75 от 11.02.2016 г. по гр. д. № 5913 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение: „Нищожността се урежда от императивни правни норми от публичен ред и съдът следи служебно за нея.” Същото се приема и в мотивите към Определение № 336 от 28.04.2016 г. по т. д. № 2524 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение: „Съдът следва да приложи императивна материалноправна норма, каквато се явява чл. 26 ЗЗД, относно нищожността на договорите, дори и нейното нарушение да не е наведено от страната.” Полезни са и мотивите към Решение № 33 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 3903 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, в които четем: „За наличието на основание за нищожност поради противоречие със закона е без значение дали страните са нарушили закона, защото не го познават, или са действали съзнателно, т.е. субективното отношение на страните към нарушението е ирелевантно – достатъчно е обективно противоречие на договора или отделни негови клаузи със конкретна правна норма.” Ако съдът установи, че пълномощното или договорът са нищожни поради нарушаване на правилото, съдържащо се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв, то в първия случай следва да укаже на страната, че е налице нередовност, която трябва да бъде отстранена в седемдневен срок (на основание чл. 129, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 6 ГПК примерно), а във втория случай, когато се претендират разноски по нищожен договор, съдът ще откаже да ги присъди, тъй като именно договорът се твърди като основание за заплащането им, а той не съществува. Когато младшият адвокат е преупълномощил друг адвокат, то процесуалното представителство, осъществено от последния, ще бъде валидно, тъй като, от една страна, е в съответствие с волята на упълномощителя, а, от друга страна, не противоречи на закона. Разбира се, необходимо е в пълномощното да е включена така наречената „преупълномощителна уговорка”, за която стана дума по-горе. Така в тази си част пълномощникът е упълномощен с правото да преупълномощи и упълномощаването (в тази си част) не е нищожно (намира приложение чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Договорът обаче, който е сключен само с младшия адвокат, си остава нищожен и не поражда правно действие, а съответно не представлява и годно основание за разместване на имуществени блага, т.е. за получаване на възнаграждение от младшия адвокат, поради което и в този случай съдът няма да присъди възнаграждение на основание някоя от хипотезите на чл. 78 ГПК.
Извод: на младшия адвокат не е забранено изготвянето на документи, за което и да било производство пред съд, а само представителството и защитата като част от неговите правомощия като адвокат по чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗАдв (забраната, съдържаща се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв не се прилага по отношение на правата на адвоката по чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗАдв). Сторените от страната разноски за дейността на младшия адвокат, която не му е забранена и преследва удовлетворяването на интереса на клиента в съдебното производство, са „разноски по производството” и подлежат на присъждане от съда на основание чл. 78 ГПК. Упълномощаването на младшия адвокат за осъществяване на представителство и защита в нарушение на правилото, съдържащо се в чл. 20, ал. 6 ЗАдв, както и сключването на договор със същия предмет са нищожни поради противоречие със закона (чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД) и за нищожността им съдът следи служебно. По нищожен договор за представителство и защита съдът не следва да присъжда адвокатско възнаграждение.
6. De lege ferenda
След като подробно обсъдих във въведението на настоящата статия аргументите срещу въвеждането на фигурата на младшия адвокат и поставянето на ограничения пред пълноценното упражняване на адвокатската професия от лицата със статус на младши адвокати, на това място в изложението ще направя и предложение de lege ferenda. Считам, че ограниченията не са оправдани, а дори и да имат някакво основание, те не постигат целта, с оглед на която са въведени. От чисто формалния критерий „юридически стаж” не може да се направи извод за подготвеността на конкретното лице по конкретния казус, а от чисто формалните критерии, определящи родовата подсъдност на първоинстанционните граждански дела (чл. 104 ГПК) не може да се прецени фактическата и правната сложност на делата. Сега съществуващите критерии не носят реална полза никому, а само затрудняват упражняването на адвокатската професия от адвокатите, които тепърва „прохождат” в нея. Освен това, ако за едно лице е от значение професионалният опит на неговия евентуален процесуален представител, то може да подбере подходящия според него адвокат въз основа на този критерий и без някакви нормативни изисквания и ограничения. В този смисъл подборът на адвокати се регулира по-добре от извънправни механизми, отколкото от забраните и ограниченията, съдържащи се в ЗАдв. А и не бива да се забравя, че съществува задължението (или по-точно забраната) за адвокатите по чл. 43, ал. 1 ЗАдв: „Адвокатът или адвокатът от Европейския съюз не може да поема работа, за изпълнението на която знае или е бил длъжен да знае, че не притежава необходимите знания и подготовка.” Затова предлагам изцяло да отпадне фигурата на младшия адвокат, а всички разпоредби, които я уреждат, да бъдат отменени. Това означава и отмяна на чл. 4, ал. 1, т. 3 ЗАдв, тъй като в тази разпоредба се съдържа единственият критерий, въз основа на който понастоящем се прави разграничение между адвокати и младши адвокати. Разбира се, на отмяна подлежи и чл. 20 ЗАдв, а наименованието на Глава четвърта следва да бъде изменено на „Адвокатски сътрудник”. Ако определението за „юридически стаж”, дадено в § 1, т. 1 от ДР на ЗАдв се запази, то следва сериозно да бъде преразгледано и да не изхожда от формални, а от реални критерии, които да са в състояние да удостоверят реалните умения и придобития опит от адвоката.
7. Заключение
Настоящата статия цели да разясни правното положение на младшите адвокати съгласно действащия Закон за адвокатурата и съдържащите се в него ограничения. Разгледани са някои, макар и не всички, спорни хипотези, в които могат да се породят въпроси относно упражняването на адвокатската професия от тези лица. Както и в останалите си статии, не претендирам нито за безспорност на изводите си, нито за непоклатимост на аргументите си, но се надявам на задълбочена дискусия, която трябва да започне с въпроса дали изобщо е оправдано съществуването на фигурата на младшия адвокат, а след това и с обсъждане на обосноваността на съществуващите пред младшите адвокати ограничения.
Автор: Владислав Дацов
