(бележки върху Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение)
Според чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД така посоченото право на иск[1] по ал. 1 възниква само тогава, когато обеднилият се не разполага с друг иск за защита. Това отрицателно формулирано изискване[2] за „липса на друг иск“ се използва от различни национални юрисдикции[3], за да бъде закрепена по нормативен път т.нар. субсидиарност на общата претенция за неоснователно обогатяване[4].
В материята на неоснователното обогатяване субсидиарността традиционно се разглежда като концепция, описваща връзката между два иска, която връзка е от такова естество, че едната претенция ограничава другата, дори да са налице изискванията за прилагане на последната[5]. На едно по-високо концептуално ниво субсидиарността се определя и като теория, обозначаваща случаите, в които определен принцип или доктрина ограничават съществуването на други или бива отречена възможната конкуренция между два определени правни института, защото съществуването на единия прави другия нежелан или ненужен[6]. В сравнителноправната литература не е изолирано виждането, според което субсидиарността има за своя последица преклудиране на свободния избор между договорна претенция или каквото и да било друго средство за постигане на имуществено уравнение и общата претенция за неоснователно обогатяване[7]. По подобен начин и в българската доктрина е изяснено, че субсидиарността на actio de in rem verso прави така, щото последният да не може да конкурира с други искове[8], и ако обеднялото лице разполага с друг иск, вещен или облигационен или деликтен, включително и със специален иск за неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД, това е отрицателна предпоставка, която прави претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД недопустима[9]. В тази връзка се настоява още, че когато на разположение на обеднилия се правовият ред дава друг някакъв иск за възвръщане на претърпяното от него имотно намаление, то actio de in rem verso не може да възникне в никой случай. Следователно, ако по отношение на едно и също лице твърденията на обеднилото се лице удовлетворяват фактическия състав на някое специално нормативно правило едновременно с това на общата претенция за неоснователно обогатяване, то ще се приложи именно специалният режим, който дава друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД. Тази сравнително ясна ситуация може да бъде сериозно усложнена, когато друг иск съществува в полза на обеднилото се лице, но не по отношение на обогатилия се, а срещу трето лице. От тук и може да бъде поставен въпросът дали, ако едно лице може да защити своето право с определен иск спрямо друго лице или лица, това му отнема възможността да се защити с иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД спрямо обогатилото се лице. За съжаление повечето автори у нас, които са се занимавали с въпросите на субсидиарността на иска по чл. 59, ал 1 ЗЗД, или не взимат становище по така поставения проблем[10], или се задоволяват да посочат декларативно, че съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД трябва да липсва иск по отношение на обогатилото се лице[11]. Изолиран остава възгледът, според който[12] е без значение дали тези „други искове“ са отправени спрямо обогатения, спрямо него и трети лица, или само спрямо последните. На позицията, че отсъствието или наличието на друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД следва да се преценява само и единствено по отношение на обогатилото се лице застава и ВС. В т. 11 от Постановление 1 от 1979г. на Пленума на ВС е указано, че възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице, не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването. Същата позиция напълно безкритично се поддържа и в по-новата съдебна практика[13], като се разчита на един силно формализиран аргумент, а именно, че ако обеднилото се лице е насочило иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу обогатилия се, то макар и същият ищец да разполага с друг (например договорен такъв) по отношение на трето лице, то нямало как ищците да бъдат задължени да водят дело срещу една страна на договорно основание, която от своя страна да води иск срещу ответника по делото, за да се получи баланс в интересите на обеднилите се и неоснователно обогатилия се[14]. Изтъква се още, че самата възможност обеднилият се да търси отстраняване на обедняването от трето лице не можело да означава, че обогатилият се е освободил от своето задължение[15], а така и че в алинея втора на чл. 59 от ЗЗД законодателят е имал предвид наличието на друг иск между същите страни, а не между една от страните и трето лице[16]. Като допълнителен аргумент се навежда и това, че за да е налице елементът „за чужда сметка”, не било необходимо да съществува пряко преминаване на актив от имуществото на обеднялото лице в имуществото на получателя[17].
Считам, че така възприетото е не просто последица от едно по-скоро неоправдано стеснително тълкуване на правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, но и води до практически неудържими резултати, създавайки сериозно увеличаване на риска от получаване на двойно обезщетение за едно и също обогатяване[18]. Това ясно проличава от спора, разрешен с Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, станало повод за настоящите бележки, които не претендират нито за изчерпателност, нито за правилност.
От фактическа страна е установено, че върху процесния имот, ищците Р.К.М. и Д.М.М. притежават в режим на съпружеска имуществена общност права на собственост от общо 1/2 ид.ч., а другата 1/2 ид.ч. е притежание на трето за спора лице А.А.Н. Единствено последният отдава под наем целия процесен имот за бирария на ответницата Л.Г.С. през исковия период 23.06.2015г. – 08.12.2015г. При това положение ищците Р.К.М. и Д.М.М предявяват иск с правно основание чл. 59 ЗЗД срещу Л.Г.С., като с решение от 21.04.2017 г., гр.д.76215/15г., СРС, 36 с-в така заявената претенция е уважена, което решение е потвърдено с въззивно решение № 7995 от 28.11.2017г., постановено по в.гр. д. № 9371/2017 г. на Софийски градски съд. И двете решаващи инстанции приемат, че доколкото насрещните страни по делото не са обвързани помежду си от правоотношение по договорен източник относно имота, не се изключва прилагане на института на общия иск за неоснователно обогатяване, т.к в случая договорът за наем, сключен от един от съсобствениците ( притежаващ ½ ид. части), е непротивопоставим на ищците Р.К.М. и Д.М.М. като съсобственици, които не са участвали при сключване на договора. Изтъква се още, че „субсидиарната форма на защита влиза в действие единствено при невъзможност за предявяване или при недопустимост на други искове за същите права между същите страни, с които обеднелият може да се защити, каквато е настоящата хипотеза“. Едновременно с това се приема и че е „ирелевантно за правния интерес от водене на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД дали ищците разполагат с възможност за съдебна защита на правата си по повод имота спрямо трето лице, какъвто е техният съсобственик“. Тези изводи на първоинстанционния и на въззивния съд са формирани като не са разгледани възраженията на ответницата Л.Г.С. по отношение на това, че иск по чл.59 ЗЗД срещу наемателя е недопустим, т.к. ищците могат да предявят искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗЗД срещу техния съсобственик, отдал целия имот под наем, а така и че искът е неоснователен, защото Л.Г.С. има сключен договор за наем за целия имот със съсобственика на 1/2 ид.ч., въз основа на който същата е заплащала дължимата наемна цена, поради което не е налице спестяване на разходи, които да водят до обогатяване.
При това положение касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по възражението на ответника, че е платена наемна цена за ползването на имота на единия съсобственик, и този наем следва ли да се приспадне от обезщетението по чл. 59 ЗЗД за другия съсобственик. За да отговори на този въпрос, решаващият състав, постановил Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отд., е приел, че правото на единия съсобственик по чл.30, ал.3 ЗС и по чл.31, ал.2 ЗС срещу другия съсобственик не погасява правото на първия съсобственик по чл.59 ЗЗД срещу третото лице, ползващо вещта на непротивопоставимо основание. Според съда съсобственикът, притежаващ 1/2 ид.ч. от имота, на когото наемният договор е непротивопоставим, разполагал с две алтернативни претенции, като „той може да иска от другия съсобственик средния пазарен наем за своята част чрез кумулативно съединени искове по чл.30, ал.3 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС(виж т.р.№7-2012- ОСГК), а срещу наемателя в имота има претенция за средния пазарен наем за припадащата му се част на основание чл.59 ЗЗД за лишаване от ползване“.
От така формулираните мотиви става ясно, че ВКС приема, че в полза на обеднилото се лице съществуват две самостоятелни вземания на различни основания, при това срещу различни ответници, но за отстраняване на едно и също обедняване, което според мен сериозно увеличава риска от т.нар двойно плащане. И за да не възникне неоснователно обогатяване чрез получаване два пъти на едно и също нещо, решаващият състав бърза да доизяснява позицията си, като изтъква, че претенциите по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и тази по чл. 30, ал. 1 ЗС били алтернативни такива в съотношение на неистинска солидарност, тъй като с тях се защитава един и същи стопански интерес. Видимо се прави не съвсем успешен опит чрез фигурата на несъщинската солидарност да бъде обяснено действието на субсидиарността на actio de in rem verso, когато законът признава на обеднилия се претенция за имуществено уравнение, но срещу лице, различно от обогатилото се. За тази цел решаващият състав като че не съвсем правилно отъждествява несъщинската солидарност със случаите на едновременно съществуване на алтернативни претенции (притезания), но срещу две или повече лица, които претенции са подчинени на удовлетворяването на един и същи кредиторов интерес. Но и дори случаите на неистинска солидарност (за които законова уредба напълно липсва, като и самата правна същност на тази фигура е силно дискусионна) да биха съставлявали пример за алтернативно приложение на гражданскоправни норми, то за да говорим за алтернативност или неистинска солидарност, нужно е законът да не урежда поредност и/или връзка между отделните претенции[19], която да определя съотношението на подчиненост. От тук и по аргумент от чл. 59, ал. 2 ЗЗД едва ли е мислимо претенциите на основание чл. 30, ал 3 ЗЗД и тази по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, макар и по отношение на различни лица, да се намират в съотношение на несъщинска солидарност и да конкурират като алтернативни при условие, че вземането по чл. 59, ла. 1 ЗЗД единодушно се определя в доктрината като една допълнителна и субсидиарна претенция за имуществено уравнение[20], която възниква само когато липсва друго средство за защита (по арг. от чл. 59, ал.2ЗЗД). Мисля, че не е възможно една претенция да бъде едновременно субсидиарна и заедно с това да се намира в съотношение на алтернативна конкуренция с друга претенция дори когато последните са насочени срещу различни лица. Отделно от това при алтернативността ( дори както я разбира съдът като несъщинска солидарност) изборът на ответник е въпрос на преценка на носителя на съответните права, докато при субсидиарносността не би следвало да има място за свободен избор и конкуренция на претенции въобще. Субсидиарността сочи относителна неспособност за конкуренция, доколкото неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД не може да бъде изтъкнато, ако ищецът има средство за защита на друго основание ( например договор или управление на чужда работа или недължимо плащане). Субсидиарността прави още така, щото ищецът да не може да претендира неоснователно обогатяване по отношение на факти, които дават основание за ангажиране на друго защитно средство и не може да се ползват алтернативно или заедно с другите средства както по отношение на обогатилия се, така и когато „другото средство“ е по отношение на лице, различно от обогатилия се. По тази причина не мога да споделя изразеното в Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, че наличието на други способи за имущественото уравнение по отношение на трети лица, различни от обогатилия се, били без значение за определянето на отношението на субсидиарност по чл.59 ЗЗД, защото за субсидиарността по чл. 59, ал. 2 ЗЗД от значение били исковете между едни и същи правни субекти. Едно подобно тълкуване на разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД не държи сметка, че в исторически план субсидиарността възниква не само като ограничител на твърде широкото приложно поле на общата претенция за неоснователно обогатяване, но и като последица от необходимостта да не се допусне общото правило да служи като начин за заобикаляне на съществуващ специален режим[21], респективно като способ за компенсиране загубата на специалния способ за защита. По тази причина не става ясно, защо юриспруденцията веднъж приема, че възникване на вземане с основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е изключено в отношенията между съсобствениците, свързани с ползването на общата вещ поради специалния режим на чл. 31, ал. 2 ЗС[22], но когато ползването е осъществено от трето за съсобствеността лице по силата на наемно правоотношение с един от съсобствениците, то исковете на съсобствениците срещу другия съсобственик, отдал без тяхно съгласие целия имот под наем, са без значение за определянето на отношението на субсидиарност по чл.59 ЗЗД[23]. Считам, че при наличие на изричното изискване на чл.59, ал. 2 ЗЗД, следва винаги да е изключена възможността за право на избор между actio de in rem verso и други специални средства за имуществено уравнение, които правният ред признава в полза на обеднилото се лице. Като това важи в еднаква степен както когато специалният режим намира приложение в отношенията между обеднилото се и обогатилото се лице, а така и когато специалният режим регулира отношенията между обеднилия се и трето за спора лице, каквато е и спорната хипотеза, разрешена с обсъжданото тук Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. Впрочем само по този начин може да бъде постигнато и недопускане на директна претенция от обеднилият се срещу обогатилото се лице[24], когато на разположение на обеднилия се правото признава претенция срещу трето лице за отстраняване на същото обедняване[25], което се приема като оправдание за изискването за „липса на друг иск“ в повечето национални юрисдикции.
Тези съображения обаче остават чужди на решаващия състав, постановил Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, според който за отстраняване на неоснователното обедняване съсобствениците разполагат с конкуриращи алтернативни претенции по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу обогатилото се лице и по чл. 30, ал. 3 ЗС срещу другия съсобственик, който сам е отдал под наем целия съсобствен имот, като според съда двамата длъжници дължат едно и също нещо, но едва когато единият от тях плати, се погасява съответно задължението на другия длъжник. Така изразеното представлява приповтаряне на поддържаното в доктрината[26], че неистинската солидарност е разделност, при която длъжниците дължат една и съща престация, но облигационните отношения не се влияят взаимно, което обяснение търпи следните възражения. На първо място едва ли различните ответници дължат едно и също, доколкото става дума за две самостоятелни вземания, които възникват на различни основания ( в случая чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 59, ал.1 ЗЗД) със самостоятелни правопораждащи фактически състави при това по отношение на различни лица, което прави трудно защитимо твърдението за задължаване за едно и също нещо. Не е вярно и че значение има единствено плащането по едното от двете правоотношения, защото едва тогава щяла да е налице получена полза, която да се отчете при определянето на обедняването по иска за неоснователно обогатяване. Това е така, защото при липса на установена особената връзка между претенциите, плащането по едната от двете претенции – по чл. 30, ал. 3 ЗС, респективно по чл. 59,ал. 1 ЗЗД, не би могло да представлява правоизключващо възражение, което да обоснове неоснователността и на другата претенция. Истинността на твърдението на ищеца за притежавано изискуемо притезание срещу конкретния ответник, което е останало неудовлетворено от последния, е въпрос на основателност на иска, преценката за която ще се осъществява въз основа на конкретното вземане, определено по основание и размер. И от тук едва ли обогатилото се лице би могло да възрази, че обеднилият се ищец е бил удовлетворен за своето вземане чрез изпълнение на задължение, възникнало между последния и трето за спора лице на съвсем различно правно основание – в случая правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС. Това би означавало погасяване на вземане, възникнало на основание чл. 30, ал. 3 ЗС , респективно чл. 31, ал. 2 ЗС, между ищеца и трето за спора лице да доведе до отхвърляне на претенцията на ищеца по отношение на обогатилия се с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което е трудно защитимо. Доколкото двете задължения имат различни правопораждащи основания и не става дума за изпълнение на едно и също нещо, то едва ли може да се счита, че плащане, извършено от страна на обогатилото се лице погасява и дълга, възникнал между обеднилия се съсобственик и трето за спора лице.
До още по-неудържими на практика резултати води възприетата от съда в коментираното Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение аргументация, като разгледаме съществуващите правоотношения в спорната ситуация. От една страна, по силата на валидно възникналото наемно правоотношение между ответницата Л.Г.С и третото за спора лице ( съсобственик, притежаваш ½ ид. част от процесния имот) първата е заплатила стойността на ползването на целия имота за периода 23.06.2015г. – 08.12.2015г. По-късно, за същия период 23.06.2015г. – 08.12.2015г., Л.Г.С бива осъдена от ищците Р.К.М. и Д.М.М да им заплати обезщетение на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъщественото ползване на тяхната ½ ид. част от процесния имот (тоест, стойност ползване, което тя вече е заплатила на трето за спора лице). Нещо повече, т.к. правоотношенията са самостоятелни, уважаването на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД ще доведе до двойно заплащане, макар и в полза на различни лица (съсобственици), на стойността на ползването на един и същ имот за един и същи период. При това положение изглежда справедливо в полза на ответницата Л.Г.С да бъде призната поне възможността да иска от третото за спора лице ( съсобственикът, отдал сам целия недвижим имот) възстановяване на сумата, заплатена му за ползването на онази част от процесния имот, за която Л.Г.С се оказва осъдена да заплати в полза на ищците Р.К.М. и Д.М.М обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползване на чужда вещ без основание. Това обаче няма как да се случи на практика, т.к наемната цена е заплатена въз основа на валидно възникналото и непрекратено правоотношение между Л.Г.С и другия съсобственик – трето за спора лице. От тук и заплащане стойността на осъщественото ползване на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД няма да доведе до недължимост ( отпадане на дължимостта) на вече платената наемна цена по договор между Л.Г.С и трето за спора лице по причина, че в различните правоотношения основанията, на които се извършва плащането, макара и за едно и също ползване, на един и същи имот и за един и същи период, са различни. Вижда се до колко несправедливи резултати води възприетото от съда конструкция, според която двете алтернативни претенции преди плащането са относителни облигационни права без рефлексно действие (относителните права имат действие спрямо трети лица само в уредените от закона случаи), поради което наличието на правата срещу другия съсобственик по чл.30, ал.3 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС не погасяват правото срещу наемателя по чл. 59 ЗЗД. Освен това, не виждам защо третото за съсобствеността лице, което е заплатило дължимия наем в полза на един от съсобствениците, следва да бъде въвличано в отношенията между съсобствениците , възникнали по повод неудовлетворени претенции по чл. 30, ал. 3 ЗС.
До подобни резултати, несъвместими с функциите и целите на института на неоснователното обогатяване въобще, не би се стигнало, ако съдът в Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение бе отчел и още нещо от изключително значение за разрешаване на спора, а именно, че в процесната ситуация липсват още и обедняване и обогатяване като елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съображенията ми в тази насока са следните:
Доколкото е сезиран с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, то съдът е длъжен да каже в какво се състои обедняването и обогатяването, като по необходимост следва да се произнесе и по направените доводи и възражения дали платената наемна цена от наемателя в полза на един от съсобствениците има значение за обогатяването и обедняването на страните. Според решаващия състав обаче в случая предпоставките на иска по чл. 59 ЗЗД били налице, т.к са спестени от ответницата Л.Г.С. без правно основание разходи в размер на ½ от средния пазарен наем за използвания от нея имот за търговска цел, съразмерни на съсобствената квота на ищците, с които същата не е в договорни отношения, което именно съответства на нейното имуществено обогатяване за тяхна сметка. Тези разсъждения поставят въпроса дали наистина е налице спестен разход при условие, че стойността на осъщественото ползване е заплатена изцяло, макар и в полза на другия съсобственик, който е трето за исковия процес лице. Извършеното плащане или съществуващото задължение за заплащане на стойността на осъщественото ползване на чужд недвижим имот в тежест на ползващия прави, поне според мен, силно уязвимо твърдението за наличието на обогатяване под формата на спестен разход. За съжаление това не се споделя в съдебната практика, която застава на позицията, че обезщетение за лишаване от правото на ползване по смисъла на чл.59, ал. 1 ЗЗД дължи онзи, който е извличал ползите от имота, т.е. реално е ползвал същия, дори ползването да е било осъществявано със съгласието или по волята на друг правен субект[27] и дори ползващият да е заплатил стойността на ползването на това друго лице. Така с Определение № 443 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 905 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение за сходна на спорната хипотеза, макар и по повод ползване на имот частна държавна собственост, е прието, че плащането на наем и консумативи на трето лице, различно от ищеца, на когото е предоставено правото да управлява, ползва и поддържа имот – държавна собственост, от името на държавата, но за своя сметка и отговорност (чл. 14, ал. 3 ЗДС), няма отношение към претенцията за обезщетение за ползването на този имот от несобственик и е без значение дали ответникът реално е извлякъл ползи[28].Тази позиция на юриспруденцията се обяснява отново с формалистичния аргумент, че не може да бъде задължен ищецът да води дело срещу друго лице, напр. наемодателят на ответника, което от своя страна да води иск срещу трета страна, за да се получи баланс в интересите на обеднилия се и неоснователно обогатилия се[1]. Една подобна конфликтна ситуация се създава не само от изискването на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, но и от възприетото в практиката, че ползващият чужд имот, разполагащ с правно основание за ползване по отношение на несобственик, не го освобождава от отговорност спрямо действителния собственик на имота, спрямо когото подобно основание не е налице. Това е така, когато отдалият имота под наем е лице, което няма права по отношение на имота, но не и когато същият има качеството съсобственик. И докато в първия случай действителният собственик няма друг иск за защита, то във втория случай правото му предоставя достатъчно ефективна защита за отстраняване на настъпилото обедняване чрез правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, респективно на чл. 31, ал. 2 ЗС.
Има и нещо друго смущаващо в мотивите, изложени от решаващия състав при разрешаване на спора, разгледан с коментираното Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. В процесния случай съдът е счел, че и обедняването на ищците Р.К.М. и Д.М.М било доказано и било в същия размер, и обхваща пропуснатата полза на последните да увеличат материалното си състояние с получаване на наемна цена за имота като търговски обект. Изобщо н е изследван релевантният за изхода на делото въпрос, налице ли е обедняване, настъпило в правната сфера на ищците Р.К.М. и Д.М.М, при наличие на възникнало в тяхна полза вземане към трето за спора лице ( другия съсобственик) на основание чл. 30, ал. 3 ЗС. Струва ми се, че ако ищецът (обеднилият се) е предявил друг иск или има друг такъв иск на свое разположение, то той не може да оправдае обедняването си, т.к има на разположение средство, с което да го отстрани, като в процесния случай това средство е искът по чл. 30,ал. 3 ЗС. От тук и рационално погледнато наличието (в смисъл на паралелното съществуване) на претенция ( договорна, деликтна, вещна) и претенция, основана на правилата на неоснователното обогатяване срещу едно и също лице или срещу обогатилия се и трето лице, е немислимо не толкова заради субсидиарния характер на последната, а защото наличието на друга претенция би дерогирало изискването за обедняване. Ако бе възприел тази логика на разсъждение, на решаващия състав не би му се наложило да сочи, че ищците са били поканени да получат припадащата се част от платения наем, но са отказали изрично, но видно от съдържанието на нотариалните покани, същите са били канени от наемателя да получат припадащата им се наемна цена в качеството им на наемодатели, а не като кредитори по неоснователно обогатяване, поради което и отказът на ищците да получават наемна цена в качеството им на наемодатели нямал значение за вземането им по чл.59 ЗЗД срещу наемателя. Считам, че такова вземане въобще не е възникнало, т.к за случаите на неоправдани размествания на блага между съсобственици следва да намери приложени специалният режим на чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС без възможност имуществено уравнение да се търси по пътя на субсидиарната претенция по чл. 59, ал.1 ЗЗД и същата да се третира като алтернативна и конкурираща претенция. От всичко до тук изложено се налага изводът, че actio de in rem verso по отношения на обогатилия се следва да е изключен винаги, когато на разположение на същия правото признава друг иск, чрез който може да се отстрани настъпилото обедняване било срещу същия ответник, било срещу трето лице.
Автор: Ирина Богданова
[1] Законът, говорейки за „липса на друг иск“, не визира иска като публично потестативно право да се възбуди производство за разрешаване на спор със сила на пресъдено нещо, а по-скоро става дума за правната възможност (субективно право) да се постигне имуществено уравнение. Терминът иск е употребен като синоним на субективно материално право също и в чл. 34, ал. 3 ЗС, чл. 19, ал. 3, чл. 197, ал. 1 ЗЗД.
[2] В действителност формулата за липса на друг иск е присъща по-скоро за националните законодателства, които са повлияни от романската правна традиция, доколкото в немския правен модел субсидиарноста на общата претенция за неоснователно обогатяване, закрепена в §812 BGB, доколкото такава субсидиарност се признава, се свежда до самия механизъм на настъпване на обогатяване, като се дава преимущество на преките кондикции пред т.нар. непреки кондикции ( Nichtleistungskondiktion). Още по този въпрос Reinhard Zimmermann, Jacques du Plessis, ‘Basic Features of the German Law of Unjustified Enrichment’ (1994) 2 Restitution Law Review 14.
[3] Тази формула срещаме също в чл. 2298 от ГК на щата Луизиана, новелата на чл. 1303-3 (2018) от Гражданския кодекс на Франция, чл. 2042 от ГК на Италия, чл. 1348 от ГК на Румъния, влязъл в сила 2011 г., чл. 474 от ГК на Португалия, чл. 886 от бразилския ГК
[4] Виж BEATSON & SCHRAGE, Cases, Materials and Text on Unjustified Enrichment, Hart Publishing: Oxford 2003, p. 38
[5] Graham, R.,. Rickett. Ch., On the Subsidiarity of Unjust Enrichment. – Law Quarterly Review, 2001, p. 273.
[6] Smith, L., Property, Subsidiarity, and Unjust Enrichment, (2000) Oxford U Comparative L Forum 1 at ouclf.iuscomp.org,
[7] Jorge, A. The subsidiarity rule: the unjust enrichment doctrine in construction law. – International Journal of Law in the Built Environment, 2013, № 5, pp. 253-254.
[8] Сукарева, З. Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения. С., 1998, с. 75
[9] Така Сукарева, З. цит съч, с.75. В същия смисъл и Кожухаров, Ал., Облигационно право : [Т. ] 2. Отделни видове облигационни отношения 2002 Нова редакция и допълнения проф. Петко Ст. Попов, с.573.
[10] Така например в изложеното у Сукарева, З., цит. съч. Кожухаров, А., цит. съч. напълно липсва изследване на въпроса дали преценката за липса на друг иск по смисъла на чл. 59,ал. 2 ЗЗД следва да се извършва само по отношение на обогатилото се лице, или и по отношение на трето лице.
[11]Така Василев, Л., цит. съч., с. 600 – 601 А така и Големинов, Неоснователно обогатяване. Гражданскоправни аспекти, Фенея, 2011 г.Трето преработено и допълнено издание, с. 142
[12] Диков, Л. Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Т. III. Облигационно право. Обща част. 3 изд. С., Уиверситетска печатница, 1943, с.589 , така и Берон, В. Незаконното обогатяване във вреда на другиго. С., печ. Гутенберг, 1932.с.85 и сл.
[13] Виж например Решение № 129 от 16.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 406/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 272 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 49 / 2012 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение., Решение № 531 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1350/2010 г. на Върховен касационен съд
[14] Това е становището, застъпено в Решение № 75 от 15.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 770/2008 г., II г. о., ТК, в което решаващият състав е приел, че макар и между ищеца ( обеднило се лице) и трето за процеса лице „Д“ ЕООД е налице договор, по силата на който за отстраняване на твърдяното обедняване ищците разполагат с договорен иск, то тъй като искът бил предявен срещу ответник, по отношение на който ищецът не разполага с друго средство за защита, претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважена. По-късно същите мотиви са преповторени в Решение № 266 от 11.08.2016 г. по т. д. № 271 / 2016 г. на III състав на Апелативен съд – Пловдив, Решение № 456753 от 24.07.2018 г. по гр. д. № 60507 / 2015 г. на Софийски районен съд
[15] Виж Определение № 816 от 30.12.2009 г. по т.д. № 673/ 2009 г. на Върховен касационен съд, ТК.
[16] Решение № 148 от 29.11.2000 г. на БАС по т. д. № 98/2000 г.
[17] В подобен смисъл е и Решение № 272 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 49 / 2012 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, с което изрично се приема, че възможността на обеднялото лице – ищец, да се защити с иск на друго основание (в случая по договорно правоотношение с влогоприемателя на банковата сметка, в която са се съхранявали негови парични средства и на неговата съпруга към онзи момент), не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се (в случая ответницата, закупила на свое име жилище с пари от банкова сметка, в която са се съхранявали парични средства на ищеца) връщане на полученото от него до размера на обедняването на основание чл. 59 ЗЗД.
[18] Тези аргументи се споделят от Birks, P.‘At the Expense of the Claimant”: Direct and Indirect Enrichment in English Law’ in D Johnston and R Zimmermann (eds), Unjustified Enrichment: Key Issues in Comparative Perspective (Cambridge, CUP, 2002) 493.
[19] По подобен начин с Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2010 г. на Общо събрание на Търговска колегия на ВКС е прието, че независимо, че деликтното право и прякото право по чл. 226 КЗ (отм.) принадлежат на едно лице и възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав, които ги поражда, то от различните им основания следва, че при отсъствието на изрична законова разпоредба, уреждаща поредността или връзката помежду им в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, те съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се, и се погасяват в един и същи момент.
[20] Така Василев, Л. Облигационно право. Ч. 2. С., Наука и изкуство, 1954. 416 с. 2. прераб. и доп. изд., със загл.:Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. 1958 г, с. 608
[21]Който обслужва същия интерес и чието упражняване би довело до същия резултат, както и при успешното провеждане на actio de in rem verso
[22] Решение № 267 от 15.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2014 г., I г. о., ГК . В подобен смисъл e I Решение № 188 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 4287 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отд. по повод спор за подобряване на общи части в сграда в режим на етажна собственост съдът е имал възможност да отрече наличие на вземане по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което като общо и субсидиарно правило бива изключено от наличието на специални правила, които регламентират отношенията между страните – съсобственици.
[23]Решение № 156 от 07.11.2018 по гр. д. № 1223/2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. Че от значение са исковете между едни и същи правни субекти, е прието и с цитираната т.11 от ППВС №1-79.
[24] Така Johnston, D., Zimmermann, R. Unjustified Enrichment : Surveying the landscape В: Unjustified Enrichment : Key Issues in Comparative Perspective, Cambridge University Press, 2002 , p.20.
[25] Виж Visser,D., Searches for Silver Bullets: Enrichment in Three-Party Situations in David Johnston & Reinhard Zimmerman, eds., Unjustified Enrichment.- Key Issues in Comparative Perspective (Cambridge: Cambridge University Press, 2002, 526 at seq.
[26] Марков, М. Облигационно право. Modus studendi, 9-то изд., Сиби, С. 2014, с. 203.
[27] Така Решение № 419 от 13.10.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на ВКС.
[28] В същия смисъл са мотивите на решение № 598 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 1302/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о, а така и на решение № 642/22.03.2017 г. по гр.д. № 5324/2016 г. на Апелативен съд София
Подобни статии
По някои въпроси на предявяването на иск от и срещу съдружник в гражданско дружество
За правото, което възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити
ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ ПРИ НАЛИЧИЕ НА АРБИТРАЖНА КЛАУЗА
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА УСТАНОВЯВАНЕТО НА ДАНЪЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПРИ НАЛИЧИЕ НА ПРОИЗВОДСТВО ПО НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ
ПРОБЛЕМЪТ С ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ ПРИ ЕКСЦЕС И ПРЕКИЯ ИСК НА ТРЕТОТО УВРЕДЕНО ЛИЦЕ СПРЯМО ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ
