За Павловия иск на цесионера

Увод.

Прегледът на съдебната практика по чл. 135 ЗЗД сочи, че Павловият иск създава проблеми в правоприлагането. Част от тях бяха преодолени с т.1 от Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК на ВКС[1], други от тях предстои да бъдат решени[2], а трети – продължават да генерират противоречива съдебна практика. Такъв е и проблемът за правото на цесионера да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него увреждащите действия на длъжника, извършени след възникване на цедираното вземане, но преди сключване на договора за цесия. Целта на настоящия труд е да направи кратък преглед на съдебните актове, постановени по този спорен въпрос.

Съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

2.1. Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС.

С Определение № 84 от 06.02.2009 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., ІV г. о. на ВКС е допуснато касационно обжалване по материалноправния въпрос, „необходимо ли е договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по цедираното вземане от цедента, за да възникне за цесионера качеството на кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД“. Даденият с Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС отговор е отрицателен и се опира на следните съображения: „Съобщаването на договора за цесия не е елемент от фактическия му състав, тъй като вземането преминава върху цесионера по силата на постигнатото съгласие за прехвърляне на вземането. Правилото на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД поставя като условие за противопоставимост на цесията на длъжника и на трети лица осъществяването на факта на уведомяване на длъжника от предишния кредитор. Неуведомяването обаче не се отразява на валидността на договора за цесия. До съобщаването на длъжника той може валидно да изпълни на предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията да може да му бъде противопоставена. Трети лица също могат да считат прехвърленото вземане като принадлежащо на цедента до момента на съобщаването, но и това не се отразява на валидността на договора за цесия. Прехвърленото вземане вече е преминало върху цесионера с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности и цесионерът има качеството на кредитор по отношение на цедирания длъжник по смисъла на чл. 135 от ЗЗД“. Касационният състав обаче не спира дотук и излиза извън тесните рамки на поставения от касатора въпрос, като обогатява отговора му със следните уточнения относно правното положение на цесионера: „Формално ищецът Ч се явява кредитор на Х. Н. от 13.05.2005 г. (от която дата е договорът на цесия), в който случай за уважаване на иска законът изисква преднамереност на действията на длъжника и третото лице, те трябва да са целели да увредят кредитора (чл. 135, ал. 3 от ЗЗД). Това обаче действително е само формалният прочит на закона. Той не държи сметка, че вземането на Ч. не е възникнало на дата 13.05.2005 г. То е преминало върху него на тази дата, но възникването му е станало на 28.07.2004 г., когато е издаден записът на заповед. Издаването на записа предшества сделката от 02.02.2005 г. Съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗЗД при цесия прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, т.е. цесионерът придобива вземането в този вид и с тези характеристики, които то е имало у стария кредитор. Това означава, че върху новия кредитор преминават всички предимства, които старият кредитор е имал по отношение на длъжника, включително възможността да се иска отменяване на действията, увреждащи кредитора при условията, при които това е могъл да направи цедентът (у. м. – Д. А.). Изложеното води до извод, че Й. Ч. е кредитор на Х. Н. с вземане, чието възникване предхожда извършването на сделката от 02.02.2005 г. Такова увреждащо действие се отменя при условията на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а не при условията по ал. 3 на цитирания член. За него важи презумпцията по чл. 135, ал.2 от ЗЗД – тъй като Х. Н., като прехвърлител по сделката от 02.02.2005 г., е продала имота на свой низходящ, то законът предполага знанието за увреждането. Оборване на презумпцията не е проведено, поради което следва да се приеме, че за собствената на Х. Н. част от прехвърления имот сделката следва да бъде обявена за относително недействителна по отношение на ищеца“.

Становището на ІV г. о. на ВКС (за краткост ще го наречем „гражданското“ становище) заслужава подкрепа. В доктрината и практиката няма спор, че функцията на иска по чл. 135 ЗЗД е да бъде юридическо средство за противодействие на кредитора срещу тези правни действия на неговия длъжник, с които последният го уврежда, като намалява своето имущество, служещо като общо обезпечение на кредиторите му по смисъла на чл. 133 ЗЗД, или само затруднява тяхното удовлетворяване, като прави активите от имуществото си по-трудно достъпни за принудително изпълнение и с това осуетява или намалява изгледите кредиторът да получи удовлетворение[3]. В този смисъл Павловият иск има ясно изразена обезпечителна функция[4]. Неговата нормативна природа безспорно му отрежда място в арсенала от обезпечителни средства в полза на кредитора. Обезпечителните права имат акцесорен характер спрямо главните права[5], които обезпечават, и това обуславя зависимостта им от последните[6]. Тази обща теоретична постановка относно юридическата съдба на акцесорните права е намерила легален израз[7] в разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, според която прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Заедно с вземането върху цесионера ex lege преминават и всички акцесорни права[8]. В този смисъл преминаването на обезпеченията може да се окачестви като част от естественото съдържание (essentialia negotii) на договора за прехвърляне на обезпеченото вземане. Единственото нормативно уредено основание за ограничаване на обхвата на частното правоприемство, настъпило по силата на договора за цесия, е волята на страните. С оглед на това следва да се приеме, че при липса на противна уговорка правото по чл. 135 ЗЗД, възникнало в патримониума на цедента, преминава у цесионера по силата на договора за цесия[9].

2.2. Решение № 199 от 13.11.2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС.

С Определение № 270 от 12.04. 2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС е допуснато касационно обжалване по въпроса, „дали правото на отменителен иск по чл. 135 от ЗЗД на цедента преминава в цесионера, независимо от това, дали атакуваната като относително недействителна разпоредителната сделка с имущество на длъжника е сключена преди самата цесия и нейното съобщаване на длъжника“. С Решение № 199 от 13.11.2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС касационният състав дава отговор, който противостои на „гражданското“ становище: „Правопораждащият правото на П. иск фактически състав на нормата в чл. 135, ал.1 от ЗЗД включва качеството кредитор с възникнало вземане към разпоредилия се с имуществото си длъжник или това качество предхожда разпоредителните действия на длъжника с неговото имуществото, служещо за удовлетворяване вземането на кредитора, съгласно чл. 133 ЗЗД. Ето защо при положение, че това вземане е преминало чрез цесия в патримониума на цесионера, какъвто се явява ищецът по иска и датата на цесията се предхожда от разпоредителната сделка, то цесионерът не е имал качеството кредитор към датата на разпоредителното действие, следователно не е и увреден от него към датата на извършването му. От изложеното следва, че когато атакуваната с П. иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД като относително недействителна разпоредителната сделка с имущество на длъжника е сключена преди датата на самата цесия, с която цесионерът е придобил вземането срещу длъжника, цесионерът не е активно материалноправно легитимиран да води този иск (у. м. – Д. А.)“.

Становището на II т. о. на ВКС (за краткост ще го наречем „търговското“ становище) изобщо не отчита обезпечителната същност на Павловия иск, който попада в каталога от принадлежности, следващи цедираното вземане съгласно чл. 99, чл. 2 ЗЗД[10]. Това разбиране отнема материалноправната легитимация на цесионера по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, поставяйки го в неблагоприятното процесуално положение на ищец по чл. 135, ал. 3 ЗЗД – той не може да се ползва от презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а е натоварен с тежестта да докаже, че длъжникът и третото договарящо лице са действали с намерение да го увредят (animus nocendi)[11], а това често се оказва непосилна доказателствена задача, чийто неуспех води до отхвърляне на иска по чл. 135, ал. 3 ЗЗД. Възприетата от “търговското” становище конструкция неоправдано ограничава приложното поле на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, който е призван да служи като правно средство за защита на кредитора срещу действителни правни действия, с които длъжникът осуетява или затруднява удовлетворяването му. Такава е правната и социална функция на Павловия иск – тя трябва да се укрепва и доразвива, а не да се ограничава[12]. При липса на поето задължение от страна на цедента да отговаря за платежоспособността на длъжника (чл. 100, ал. 2 ЗЗД) се оказва, че единственият правен способ за защита на цесионера е Павловият иск, но в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД успешното му провеждане е трудно постижима процесуална задача и така цесионерът може да се окаже беззащитен срещу неплатежоспособността на длъжника. Затова „търговското“ становище е не само незаконосъобразно, доколкото противоречи на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, но и несправедливо, тъй като лишава цесионера от средства за защита срещу увреждащите действия на длъжника, извършени преди прехвърляне на вземането.

Определения, постановени по реда на чл. 288 ГПК.

3.1. Определение № 276 от 28.03.2016 г. по т. д. № 2442/2015 г., I т. о. на ВКС.

Проблемът за правното положение на цесионера е поставен на дневен ред пред ВКС по повод касационна жалба срещу Решение № 132 от 30.04.2015 г. по в. т. д. № 157/ 2015 г. на Апелативен съд – Варна, с което е прието, че когато увреждащата сделка е сключена преди договора за цесия, цесионерът не е материалноправно легитимиран да води иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, но би могъл да упражни правото по чл. 135, ал. 3 ЗЗД. С Определение № 276 от 28.03.2016 г. по т. д. № 2442/2015 г., I т. о. на ВКС въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване поради обстоятелството, че касаторът не е успял да формулира удачно релевантния за спора правен въпрос, извеждайки го по следния начин: „Легитимиран ли е материалноправно цесионерът като „кредитор“ да води иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, когато цесията предхожда атакуваната разпоредителна сделка т.е. преминава ли правото на иск /притезанието/ по чл. 135, ал. 1 ЗЗД от цедента към цесионера, на основание чл. 99, ал. 2 ЗЗД?“. Въпреки че допуснатата от касатора темпорална грешка е очевидна, касационният състав не е упражнил правомощието си да уточни поставения въпрос съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а вместо това приема, че въпросът не обуславя наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като процесният договор за цесия не предхожда атакуваната разпоредителна сделка.

3.2. Определение № 417 от 16.05.2016 г. по т. д. № 3411/2015 г., I т. о. на ВКС.

Пряка конфронтация между „гражданското“ и „търговското“ становище откриваме в Решение № 154 от 28.05.2015 г. по т. д. № 243/2015 г. на Апелативен съд – Варна. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен главният иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, мнозинството от въззивни съдии е възприело становището, лансирано с Решение № 199 от 13.11.2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС, а председателят на състава е подписал въззивното решение с особено мнение в подкрепа на разбирането, обективирано в Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС. В изложението към касационната жалба касаторът е поставил на вниманието на ВКС следният правен въпрос: „При наличието на сключен договор за цесия и извършена увреждаща сделка от страна на длъжник преди сключването на договора за цесия, дали цесионерът следва да разполага с правото да заведе Павлов иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, или разполага само с възможността за предявяване на иск по чл. 135, ал. 3 ЗЗД?“. С Определение № 417 от 16.05.2016 г. по т. д. № 3411/2015 г., I т. о. на ВКС въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване по следните съображения: „Не се споделя доводът на касатора, че са постановени две противоположни решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК по поставения първи въпрос. В обжалваното решение ВнАС се е позовал на разрешението дадено с Решение № 199/13.11.2012г. по т. д. № 191/2012г. на ВКС, II т. о. по допуснатия на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК правен въпрос: дали правото на отменителен иск по чл.135 ЗЗД на цедента преминава в цесионера, независимо от това дали атакуваната като относително недействителна разпоредителна сделка с имуществото на длъжника е сключена преди самата цесия и нейното съобщаване. (…) С посоченото задължително решение на ВКС не е отречено правото на този цесионер да иска обявяване за относително недействително на увреждащото го действие от страна на длъжника при условията на чл. 135, ал. 3 ЗЗД . Ето защо произнасянето на съда с обжалвания съдебен акт е в унисон с цитираната практика на ВКС. Решение № 319/27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС, IV гр. о., на което се позовават в особеното мнение съдията-докладчик от ВнАС и в изложението касаторът, е повод допускане на касационно обжалване по различен правен въпрос: необходимо ли е договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по цедираното вземане от цедента, за да възникне за цесионера качеството кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД. Отговорът, даден с посоченото решение, обхваща само проблема за правните последици на съобщаването на договора за цесия, но не и в коя от двете хипотези на чл. 135 ЗЗД – тази по ал. 1 или по ал. 3 цесионерът, който е придобил вземането на цедента срещу длъжника, като цесията е сключена след извършване на разпоредително действие с имущество на последния, може да иска обявяване на това действие за относително недействително спрямо него. Развитите от решаващия съд съображения по съществото на касационната жалба по проверка на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК излизат извън обхвата на отговора по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, поради което и с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 2/2010г. от 28.09.2011г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не може да се направи извод за противоречиво разрешавани правни въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК с двете цитирани решения по чл. 290 ГПК на ВКС“. Постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение на I т. о. на ВКС, с което е отказан достъп до касация, се крепи изцяло на процесуални постановки, черпени от мотивите на Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, като по същество не е поднесен нито един контрааргумент срещу доводите, които обосновават правилността на „гражданското“ становище.

3.3. Определение № 263 от 31.03.2017 г. по гр. д. № 4718/2016 г., III г. о. на ВКС.

С Решение № 390 от 19.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016 г. на Окръжен съд – София е потвърдено Решение № 30 от 16.03.2016 г. по гр. д. № 295/2015 г. на Районен съд – Пирдоп, с което е отхвърлен Павловият иск на ищеца, който се е легитимирал като цесионер по договор за цесия от 11.12.2013 г., по силата на който е придобил вземане по договор за кредит от 15.12.2007 г., с искане да бъде обявен за недействителен спрямо него договор за дарение от 24.09.2010 г. Съображенията на първоинстанционния съд се опират изцяло на “търговското” становище, което въззивният съд възприема като „задължително“. Аргументите в полза на „гражданското“ становище остават необсъдени, защото то „не е постановено по този въпрос“. В касационната жалба е формулиран следният правен въпрос: „При наличието на сключен договор за цесия и извършена увреждаща сделка от страна на длъжник преди сключването на договора за цесия, има ли цесионера качеството на кредитор по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД или ще разполага само с възможността за предявяване на иск с правно основание чл. 135, ал. 3 ЗЗД?“. С Определение № 263 от 31.03.2017 г. по гр. д. № 4718/2016 г., III г. о. на ВКС въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, тъй като „жалбоподателят не е обосновал успешно нито една от специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, предвид обстоятелството, че обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в № 199 от 13.11.2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II TO. Твърдението на касатора за наличието на противоречива практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК е неоснователно, доколкото посоченото решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д.№ 4025/2008 г. IV ГО на ВКС е постановено по различен правен въпрос, обстоятелство, което впрочем сам въззивният съд е отбелязал в атакуваното по настоящото производство решение. Същевременно наличието на две противоречиви решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК би обосновало спиране на производството по делото и внасяне на въпроса пред общото събрание за произнасяне с тълкувателно решение по реда на чл. 292 ГПК, а не допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът в неговата втора част, отнасяща се до възможността при настоящата хипотеза да бъде предявен иск по чл. 135, ал. 3 ГПК не е бил предмет на разглеждане във въззивното решение, доколкото по делото не е имало спор, че предявеният иск е по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. С оглед на това същият не следва да бъде разглеждан като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване“.

3.4. Определение № 694 от 09.10.2017 г. по гр. д. № 1206/2017 г., III г. о. на ВКС.

С Решение № 197 от 19.12.2016 г. по в. гр. д. № 483/2016 г. на Окръжен съд – Сливен е потвърдено Решение № 39 от 30.06.2016 г. по гр. д. № 85/2014 г. на Районен съд – Котел, с което е обявен за относително недействителен договор за дарение от 14.06.2012 г. Ищците са се легитимирали като цесионери по договор за цесия от 21.08.2012 г., по силата на който са придобили правата по предварителен договор[13] за продажба на недвижим имот от 25.12.2007 г., по който е извършено плащане от страна на купувача – цедент в размер на 25 000 лв. За да уважи иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че цесионерите са кредитори по предварителен договор, който предхожда сключването на увреждащата сделка. Мотивите, на които се опира изводът на първоинстанционния съд, обаче не са особено прецизни. Последиците на процесния договор за цесия са неправилно обвързани с института на суброгацията: „Продавачът Ц.Т.Х. не изпълнява поетото от нея договорно задължение по предварителния договор за продажба за сключването на окончателен договор, по който договор страна купувач са встъпилите в правата на удовлетворения кредитор М.П.В. и В.Д.М., чрез договора за цесия“. Освен това съдът е приел, че ищците „в качеството си на цесионери са придобили всички права от цедента Н. Б. Н. по предварителния договор от 25.12.2007 г. за покупко-продажба на процесните недвижими имоти“ и че „общият размер на прехвърленото вземане възлиза на 25 000 лв.“, но въпреки това неправилно е квалифицирал процесното задължение, с оглед на което ищците се легитимират като кредитори: „Между ищците и ответника Ц.Т.Х. е налице валиден предварителен договор от 25.12.2007г. за покупко-продажба на недвижим имот. Следователно ищците се явяват кредитори на първия ответник по отношение задължението на последния да му прехвърли имота и вземането му е възникнало преди датата на атакуваната с иска сделка – 14.06.2012 г.“ Съдът не е обсъдил доказаното по делото обстоятелство, че с молба от 29.05.2013 г. по гр. д. № 531/2012 г. ищците са направили изявление за разваляне на предварителния договор, което е достигнало до длъжника, и така задължението за прехвърляне на обещания недвижим имот е отпаднало с обратна сила, като успоредно с това е възникнало задължение за връщане на платената сума от 25 000 лв. като получена на отпаднало основание – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД[14]. Това обстоятелство обаче е взето предвид от въззивния съд, който приема, че „… макар и да няма задължение да сключи окончателен договор за продажба на недвижимите имоти, същата дължи сумата като неоснователно получена. С извършването на цесия на предварителния договор за продажба на недвижимите имоти … цедентът прехвърля възмездно на цесионера вземанията си към предварителния договор за покупко-продажба на недвижимите имоти. В случая се е цедирало вземането за неоснователно получената сума в размер на 25 000.00 лв.“ Необсъдено обаче остава обстоятелството, че сключената на 14.06.2012 г. увреждаща сделка предхожда възникването на вземането за неоснователно обогатяване, което е обусловено от изявлението за разваляне, извършено на 29.05.2013 г[15]. Въззивният съд е приел, че към момента на извършване на дарението длъжницата е „знаела за това, че е получила неоснователно 25 000.00 лв. и че дължи връщането им. В този смисъл няма значение дали към момента на дарението е била осъществена цесията. Дали ще увреди цедента или цесионера, във всички случаи тя извършва сделка увреждаща кредитора“. Сред формулираните в касационната жалба правни въпроси е и този за значението на цесията на правата на продавача по предварителен договор, когато искът с правна квалификация чл. 135 ЗЗД е предявен от цесионера. С Определение № 694 от 09.10.2017 г. по гр. д. № 1206/2017 г., III г. о. на ВКС касационното обжалване не е допуснато по съображения, че общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК е изключено, тъй като формулираният правен въпрос е „прекалено обобщен, а това изключва възможността настоящият състав да прецени неговата връзка с предмета на делото и с въззивното решение“.

3.5. Определение № 42 от 23.01.2018 г. по гр. д. № 1010/2016 г., ІV г. о. на ВКС.

В контекста на изследваната проблематика следва да се разгледа и казусът, който е станал повод за касиране на Решение № 461/10.10.2016 г. по гр. д. № 248/2016 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено Решение № 188/11.05.2016 г. по гр. д. № 1044/2015 г. на Районен съд – Смолян, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД. От фактическа страна по делото е прието, че на 12.08.2009 г. е сключен договор за банков кредит, по силата на който ЕТ „Т. Я.” се е задължил като кредитополучател, а С. Ф. Я. и Д. Н. Г. – като солидарни длъжници. На 09.12.2010 г. банката се е снабдила с изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение от 07.12.2010 г., издадена срещу тримата съдлъжници. На 16.10.2014 г. банката прехвърлила вземането си по договора за кредит на „Е. М.” ЕООД, като на 25.02.2015 г. уведомление за това е връчено на Д. Н. Г., който на 26.02.2015 г. заплатил част от дължимата сума на цесионера. През май 2015 г. между Т. Т. Я. и Д. Н. Г. било подписано споразумение, с което Т. Т. Я. декларирал, че сумата по договора за кредит е усвоена и използвана само от него, като се задължил в тримесечен срок да възстанови на Д. Н. Г. платената от него сума. Междувременно с договор за покупко-продажба от 21.03.2011 г. съпрузите Т. Т. Я. и С. Ф. Я. прехвърлили правото на собственост върху притежавания от тях апартамент на сина си Ф. Т. Я., който придобил и 4/6 ид. ч. от поземлен имот по силата на договор за дарение, сключен с Т. Т. Я. на 25.05.2011 г. При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че Д. Н. Г. има качеството на кредитор по отношение на Т. Т. Я., тъй като упражнява чуждо право – това на банката, в чиито права се е суброгирал и чието вземане е възникнало още от момента на усвояването на банковия кредит от кредитополучателя ЕТ „Т. Я.”, а то предхожда сключването на увреждащите сделки. Основните доводи във въззивната жалба на Ф. Т. Я. касаят твърдението, че към момента на сключване на атакуваните сделки Д. Н. Г. не е имал качеството на кредитор на Т. Т. Я., тъй като е заплатил вноската по договора за банков кредит на 26.02.2015 г., а атакуваните сделки са сключени през 2011 г. Това възражение въззивният съд е намерил за неоснователно по съображения, че заплатилият дълга може да оспори увреждащите действия на длъжника при същите условия, при които е могъл и увреденият, вече удовлетворен кредитор, в чиито права встъпва, а вземането по договора за банков кредит е възникнало с усвояването му, поради което от този момент както банката, така и Д. Н. Г., който е платил чужд дълг, имат качеството на кредитор спрямо Т. Т. Я.

От фактическата обстановка по делото става ясно, че се касае за хипотеза на Павлов иск, предявен от лице, платило чужд дълг в полза на кредитор, който се явява цесионер по договор за прехвърляне на вземане, сключен след извършване на увреждащото действие, т. е. искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не е предявен от цесионер, а от лице, встъпило в правата на удовлетворения цесионер. Проблематиката по казуса може да бъде сведена до следната верига от въпроси: 1) Вземането на цедента възникнало ли е преди увреждащото действие, т. е. касае ли се за хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД? 2) Ако отговорът на първия въпрос е положителен – преминало ли е правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД върху цесионера? 3) Ако отговорът на втория въпрос е положителен – третото лице, платило чужд дълг, встъпва ли правото на удовлетворения цесионер да води иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД?[16]

Касационното обжалване е допуснато с Определение № 42 от 23.01.2018 г. по гр. д. № 1010/2016 г., ІV г. о. на ВКС. Внимание заслужава обстоятелството, че формулираните от касатора правни въпроси („за това притежава ли активна материално правна легитимация да предяви иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД лице, чието качество на кредитор се обуславя от плащане на цесионер по договор за прехвърляне на вземане, сключен след извършване на атакуваната разпоредителна сделка; за това има ли качеството на кредитор по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД лице, което е съдлъжник по договор за кредит, но погасява задължението по договора не към банката кредитор, а към цесионер, който е придобил вземането от банката, след извършване на разпоредителната сделка“) са уточнени от касационния състав съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: „…разполага ли с право на иск по чл. 135 ЗЗД цесионерът, ако увреждащата сделка или действие е извършено след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор – цедент, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането и съобщаването му на длъжника и разполага ли с такова право лице, което е съдлъжник по вземането, но погасява задължението по него не към първоначалния кредитор – цедент, а към цесионера“. С оглед извършеното от ІV г. о. на ВКС преформулиране на въпроса относно правото на цесионера да предяви иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД предстои[17] произнасяне по реда на чл. 290 ГПК, по отношение на което не може да бъде поднесено популярното в съдебната практика възражение, че не е по поставен за разглеждане касационен въпрос.

Съдебни решения, постановени от първоинстанционни и въззивни съдилища.

Борба между „гражданското“ и „търговското“ становище се наблюдава и в други първоинстанционни и въззивния решения, които не са достигнали до вниманието на ВКС.

Някои състави[18] подкрепят „гражданското“ становище, като изрично препращат към Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС. Други състави[19] сами достигат до извода на IV г. о. на ВКС, като се позовават на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, а трети[20] уважават иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД без да навлизат в дълбочината на изследвания проблем, като просто приемат, че цесионерът се легитимира като кредитор по силата на сключен договор за прехвърляне на вземане, което е възникнало преди увреждащата сделка.

Съставите[21], които възприемат „търговското“ становище, изрично се позовават на неговата „задължителност“[22] без обаче да излагат възражения по същество срещу противниковата теза, която отхвърлят, защото не е „задължителна“. Ярък пример за това намираме в Решение № 14 от 09.03.2015 г. по в. т. д. № 9/2015 на Окръжен съд – Търговище, с което е потвърдено Решение № 184 по гр. д. № 511/ 2014 г. на Районен съд – Омуртаг, с което са отхвърлени като неоснователни предявените при условията на евентуалност обективно съединени искове с правно основание чл. 135, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, по които ищецът се е легитимирал като цесионер по договор за цесия от 29.12.2009 г., по силата на който е придобил вземания по договор за банков кредит от 29.11.2007 г., с искане да бъде обявен за относително недействителен спрямо него договор за дарение от 16.12.2009 г. Въззивният състав е отказал да възприеме „гражданското“ становище на фона на следните съображения: „… двете страни по спора се позовават на две различни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. В мотивите на Р № 319 от 27.04. 2010 г., по гр. д. № 4025/2008 г. на ІV г. о. на ГК на ВКС, меродавен в случая е моментът на възникване на вземането въобще, т. е. сключване на договорите за кредит в случая, и при това положение атакуваната сделка се явява сключена след възникване на вземането изобщо. Този извод може да се направи от изложението в мотивите. За да се приеме обаче тази практика за задължителна именно по посочения правен въпрос, то трябва и решението да е допуснато до касация по същия въпрос. Видно от определението на ВКС № 84, от 06.02. 2009 г., правният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване е:“необходимостта цесията да бъде съобщена от цедента, за да възникне за цесионера качеството кредитор“. Т.е. тук се набляга на връзката – съобщаване за цесията – възникване на качеството кредитор. Не на последно място, следва да се отбележи и това, че в началото на мотивите на решение 319 е посочено следното: “Следователно Й.Ч. се явява кредитор на Х.Н. от момента на сключване на цесионния договор. Като е приел обратното, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон“. След това вече са развити други съображения, според които цесионерът придобива и правата да иска обявяване на относителната недействителност на разпоредителни сделки по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, стига вземането на цедента да е възникнало преди оспорваната сделка. Видно е, че мотивите са доста противоречиви по важния за настоящото дело въпрос и това е така, защото не той е бил в основата на касирането на съответното решение на въззивния съд“. Недоумение буди изводът на въззивния съд, че мотивите, обосноваващи „гражданското“ становище, са „доста противоречиви“. Касираното решение е отменено като неправилно, защото погрешно е приело, че поради липса на уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД цесионерът не е придобил цедираното вземане, т. е. не е станал кредитор на длъжника. От цялостния прочит на мотивите на касационното решение става ясно, че „[ф]ормално ищецът Ч. се явява кредитор на Х. Н. от 13.05.2005 г. (от която дата е договорът на цесия), в който случай за уважаване на иска законът изисква преднамереност на действията на длъжника и третото лице, те трябва да са целели да увредят кредитора (чл. 135, ал. 3 от ЗЗД). Това обаче действително е само формалният прочит на закона. Той не държи сметка, че вземането на Ч. не е възникнало на дата 13.05.2005 г. То е преминало върху него на тази дата, но възникването му е станало на 28.07.2004 г., когато е издаден записът на заповед. Издаването на записа предшества сделката от 02.02.2005 г. Съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗЗД при цесия прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, т.е. цесионерът придобива вземането в този вид и с тези характеристики, които то е имало у стария кредитор. Това означава, че върху новият кредитор преминават всички предимства, които старият кредитор е имал по отношение на длъжника, включително възможността да се иска отменяване на действията, увреждащи кредитора при условията, при които това е могъл да направи цедентът. Изложеното води до извод, че Й. Ч. е кредитор на Х. Н. с вземане, чието възникване предхожда извършването на сделката от 02.02.2005 г“. Ето защо мотивите на Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС не могат да бъдат квалифицирани като „доста противоречиви“, а като обосновани и съобразени с буквата и духа на закона. Въззивният състав на Окръжен съд – Търговище обаче възприема „търговското“ становище, обективирано в Решение № 199 от 13.11.2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС, защото по него „[к]асацията е допусната с довода, че точно по този правен въпрос липсва задължителна съдебна практика, с което безспорно се потвърждава и тезата, че решение № 319 не би могло да бъде задължително точно по този въпрос. Затова въззивният съд счита, че именно това е задължителната съдебна практика в случая и именно тя следва да бъде приложена“.

Възмущение буди и прочитът на Решение № 282 от 17.07.2015 г. по в. гр. д. № 237/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е отменено Решение № 13 от 06.01.2015 г., постановено от ПОС по т. д. № 947/2015 г., с което сключената на 15.11.2011 г. разпоредителна сделка е обявена за относително недействителна спрямо ищеца, който се е легитимирал като цесионер по договор за цесия от 12.12.2013 г., по силата на който е придобил вземане по изпълнителен лист от 26.09.2011 г. За да уважи предявения Павлов иск, първоинстанционният състав е възприел “гражданското” становище, като изрично се е позовал на Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС. Въззивният съд обаче е приел, че това позоваване е неотносимо, тъй като „[в] цитираното решение на ВКС ищецът е придобил качеството на кредитор по пътя на договора за цесия по силата на постигнато съгласие между цедента и цесионера. Но договора за цесия, от който произтичат правата на цесионера, предхожда сключването на разпоредителна сделка. Ищецът става кредитор въз основа на договорно правоприемство, но преди сключването на разпоредителната сделка. Настоящият случай обаче е различен, тъй като ищецът става кредитор пак по пътя на цесията, но не преди, а две години след сключената от длъжника разпоредителна сделка“. Изводът на апелативните съдии относно фактическата обстановка, при която е постановено “гражданското” становище, е изцяло погрешен, доколкото от мотивите на Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС става ясно, че по конкретния казус цедентът е кредитор по запис на заповед от 28.07.2004 г., увреждащата сделка е сключена на 02.02.2005 г., а договорът за цесия – на 13.05.2005 г., т. е. хронологията на фактите по казуса се движи по схемата “вземане – увреждане – цесия”[23]. С оглед идентичната хронология на фактите по Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС и Решение № 199 от 13.11.2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС, недоумение буди обстоятелството, че съставът на Апелативен съд – Пловдив споделя “убедителните аргументи” на „търговското“ становище, защото е „постановено при същата фактическа обстановка, при която ищецът – цесионер е придобил качеството на кредитор, но след сключената от длъжника разпоредителна сделка”. Несполучлив се оказва и опитът на въззивния състав да се позове на правната доктрина: “Това е и становището на проф. Ал.К., в новата редакция на труда му „Общо учение за облигационното отношение“ книга- втора,§ 85 „Отменителен иск“, раздел 3 ти с наименование „Легитимирани кредитори“,стр.122.. На тази страница е изложено дословно следното:“ отменителният иск не принадлежи на оня кредитор,чието вземане е възникнало след сключване на атакуваната с иска по чл.135 от ЗЗД сделка“. Или тезата на проф.К. е ,че кредиторът може успешно да проведе иск по чл.135 от ЗЗД , но само ако установи качеството си на кредитор към датата на разпоредителната сделка. Но не и след тази дата , тъй като увредено лице от една разпоредителна сделка или действие на длъжника може да бъде само и единствено кредитора, а не последващия приобретател на вземането. След всяка разпоредителна сделка с имущество на длъжника могат да се извършат „Н“ броя цесии на едно вземане. Но следва да се отчетат само цесиите, извършени до датата на разпоредителната сделка или по-точно – кой е титуляр на вземането към момента на разпоредителната сделка”. Изглежда, че въззивният състав не е дочел докрай въпросната страница[24], където проф. Кожухаров отбелязва, че “отменителният иск ще бъде допустим, макар и атакуваната сделка да е сключена, преди кредиторът да е придобил това качество, ако тя е извършена с единствената цел да бъде лишен кредиторът от обезпечението, на което е могъл да разчита”, т. е. в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД[25].

Заключение.

От изложението стана ясно, че съдилищата сляпо се придържат към „задължителното“ становище, лансирано с Решение № 199 от 13.11.2012 г. по т. д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС – когато увреждащите действия на длъжника са извършени след възникване на цедираното вземане, но преди сключването на договора за цесия, цесионерът не e материално легитимиран да предяви иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, защото „не е имал качеството кредитор към датата на разпоредителното действие, следователно не е и увреден от него към датата на извършването му“. Подкрепа обаче заслужава становището, обективирано с Решение № 319 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/ 2008 г., IV г. о. на ВКС, защото то отговаря на буквата и духа на закона – цесионерът придобива вземането заедно със съпътстващите го акцесорни права, сред които е и обезпечението по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Автор:Диана Асеникова

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] За личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД за ½ идеална част от имота.

[2] С разпореждане на председателя на ВКС от 01.06.2017 г . е образувано тълкувателно дело № 2/2017 на ОСГТК на ВКС по следните въпроси: Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия? Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора? С разпореждане на председателя на ВКС от 26.10.2017 г. тълкувателно дело № 2/2017 на ОСГТК на ВКС е допълнено със следния въпрос: Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?

[3] Цит. съч. Матеева, Е. Може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност. – В.: Търговско право, 2013, № 2, с. 11.

[4] Пак там. Вж. също Калчева, Т. Обезпечителният характер на иска по чл. 135 от Закона за задълженията и договорите. – В.: Търговско и облигационно право, 2014, № 5, с. 27; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. С.: 2013, с. 604.

[5] Цит. съч. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: 2002, с. 189.

[6] Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 1972, с. 174.

[7] Вж. още чл. 150 ЗЗД, съгласно който залогът и ипотеката следват обезпеченото вземане при прехвърлянето му и се погасяват, ако то се погаси.

[8] Цит. съч. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. С.: 2013, с. 516.

[9] В този смисъл вж. Илиева, М. Прехвърляне на арбитражната клауза при договор за цесия. В.: Търговско право, 2014, № 1, с. 38: „… придобивайки качеството кредитор, цесионерът може да упражни и правото по чл. 135 от ЗЗД. Доколкото придобиването на това качество става вследствие на договора за цесия, както и да бъде квалифицирано правото по чл. 135 от ЗЗД (като принадлежност, обезпечение на вземането или друго), то неминуемо ще възникне вследствие на цесията“.

[10] Това е отбелязано мимоходом в Становището на Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 2/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС, достъпно на http://www.vas.bg/bg/c/vrkhoven-kasatsionen-sd: ”В Решение № 199 от 13.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 191/2012 г., II ТО, обаче споменаването на Решение № 199 от 30.12.2010 г. е по-скоро попътно, тъй като решаващият мотив на състава е, че: „когато атакуваната с П. иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД като относително недействителна разпоредителната сделка с имущество на длъжника е сключена преди датата на самата цесия, с която цесионерът е придобил вземането срещу длъжника, цесионерът не е активно материалноправно легитимиран да води този иск“, който решаващ аргумент не е предмет на обсъждане (макар да заслужава да бъде споменат чл. 99, ал. 2 ЗЗД, според който вземането преминава с „другите му принадлежности“)…”.

[11] В този смисъл е константната съдебна практика по приложението на чл. 135, ал. 3 ЗЗД – вж. Решение № 777 от 01.12.2005 г по т. д. № 380/2005 г., I т. о. на ВКС, Решение № 1314 от 10.03.2009 г. по гр. д. № 1765/2008 г., I г. о. на ВКС Решение № 97 от 02.06.2011 г. по т. д. № 828/2010 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 179 от 11.05.2011г. по гр. д. № 1198/2010 г., ІІІ г. о. на ВКС, Решение № 207 от 13.12.2013 г. по т. д. № 771/2011 г., I т. о. на ВКС.

[12] Така Сталев, Ж. Преглед на практиката на Върховния съд по отменителния иск (чл. 135 ЗЗД), Правна мисъл, 1969, № 1, с. 105. Вж. и ППВС № 1 от 29.03.1965 г. по гр. д. № 7/1964 г.

[13] По въпроса за цедирането на права по предварителен договор вж. Токушев, В. Промяна на страните по предварителен договор. [http://www.tokushev-lawoffice.com/wp-content/uploads/2012/04/TP_Viktor_Tokushev_prelim_contract.pdf], както и Коев, К. Цесия на права от предварителен договор. [http://research.bfu.bg:8080/jspui/bitstream/123456789/222/1/BFU_MK_2011_T_II_Koev.pdf]

[14] Някои автори квалифицират даденото по предварителен договор като получено с оглед на неосъществено основание (чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД) – така Сукарева, Зл. Облигационно право. Извъндоговорни източници на облигационни отношения. С.: 1998, с. 65 – 67, както и Розанис, С. Преглед на практиката на Върховния съд по някои въпроси на неоснователното обогатяване. – Социалистическо право, 1976, № 4, с. 77. Според други автори получената въз основа на предварителен договор престация подлежи на връщане като дадена на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) – така Митев, Кр. Неоснователно обогатяване по чл. 55 – 58 ЗЗД. С.: 2014, с. 89. Второто становище заслужава подкрепа, тъй като отчита възможността предварителният договор да има и престационен, а не чисто организационен характер. Само по себе си несключването на окончателен договор не създава кондикция в полза на престиралата страна. Правото да се иска връщане на даденото по предварителен договор възниква едва при неговото разваляне, а последното безспорно попада в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – вж. ППВС № 1 от 28.05.1979 г.

[15] Вж. Решение № 121 от 05.03.2010 г. по гр. д. № 3118/2008 г., III г. о. на ВКС, постановено по следния правен въпрос: „в кой момент възниква вземането на кредитора и той може успешно да упражни отменителния иск по чл.135 ЗЗД, както и свързания с него въпрос за правната квалификация на иска – по ал. 1 или ал. 3 от текста …“. По делото е установено, че със съдебно решение, влязло в сила на 02.04.2007 г., процесният договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане е развален до размера на ¾ ид. ч. поради неизпълнение от страна на ответницата, която на 04.05.2006 г. е дарила на майка си притежаваните ¾ ид. ч. от имота. При тази фактическа обстановка съставът на въззивния съд е приел, че тъй като вземането за връщане на имота е възникнало с влизане в сила на решението за разваляне на алеаторния договор, а увреждащото действие е извършено преди това, то би било относително недействително, само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което е договарял, да увреди кредитора – чл. 135, ал. 3 ЗЗД. И тъй като разпитаните по делото свидетели са установили само влошаване на отношенията между снаха и свекърва, липсвали доказателства ответниците по делото да са договаряли в ущърб на ищцата. Касационният състав е отменил въззивното решение като неправилно на фона на следните съображения: „При установените фактически данни искът е бил основателен и доказан и при двете хипотези, предвидени в чл. 135 ЗЗД – ал. 1 и ал. 3 на текста. Действително съществува различие в по-старата и нова практика на ВКС по поставения въпрос – кога възниква вземането на кредитора спрямо длъжника по отменителния иск в случаите, когато подлежащата на връщане престация е недвижим имот. С решения № 1397/29.11.1993г. по гр.д. № 36/93г. и № 267/03г. по гр.д. № 1325/03г. на ВКС, IV г.о., № 219/15.04.8.1986г. е прието, че третите лица следва да запазят придобитите вещни права преди вписването на исковата молба за разваляне на алеаторния договор, което разваляне обуславя качеството на кредитор по чл.135 ЗЗД. Обратното становище е застъпено в решения № 545/10.07.2007г. по гр.д. № 272/06г. на ВКС, III г.о. № 424/8.05.01г. по гр.д. № 990/2000г. на ВКС, II г.о., определение № 1228/3.09.09г. по гр.д. № 893/2009г. на ВКС, IV г.о. и др. С тях е посочено, че прехвърлителят по алеаторен договор придобива право да иска развалянето му и връщане на имота /става кредитор/ от момента на първото неизпълнение. Вписването на исковата молба за разваляне на алеаторния договор има значение само за допустимостта на павловия иск с оглед установяването на правния интерес от търсената защита, но не и за правната квалификация на иска“. Вж. в този смисъл и Решение № 100 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 3071/2015 г., III г. о. на ВКС.

[16] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. С., 2013, с. 309, където авторът приема, че третото лице, заплатило чужд дълг встъпва и в акцесорните права на кредитора, които имат обезпечителен характер за главницата, като посочва, че сред тях е и правото по чл. 135 ЗЗД.

[17] Към момента гр. д. 1010/2017 г. на ІV г. о. на ВКС е обявено за решаване съгласно справка, извършена на http://www.vks.bg/vks_p03.htm

[18] Решение от 30.11.2016 г. по в. гр. д. № 338/2016 г. на Окръжен съд – Ямбол, Решение № 12 от 08.01.2018 г. по гр. д. № 569/ 2017 г. на Районен съд – Смолян.

[19] Решение № 134 от 11. 06. 2014 г. по гр. д. № 432/2014 г. на Районен съд – Севлиево.

[20] Решение № 31 от 07.04.2015 г. по гр. д. № 121/2014 г. на Районен съд – Каварна, Решение № 752/28.11.2014 г. по гр. д. № 3175/2013 г. на Районен съд – Хасково, потвърдено изцяло с Решение № 168 от 20.04.2015 г. по в. гр. д. № 71/ 2015 на Окръжен съд – Хасково.

[21] Решение № 1441 от о3.07.2015 г. по в. гр. д. № 4509/ 2014 г. на Софийски апелативен съд, Решение № 282 от 17.07.2015 г. по в. гр. д. № 237/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив, Решение № 467 от 01.11.2016 г. по в. гр. д. № 337/2016 г. на Софийски окръжен съд, Решение от 19.07.2014 г. по в. гр. д. № 290/ 2016 г. на Софийски окръжен съд, Решение № 3240 от 13.05.2015 г. по гр. д. № 5594/2013 г. на Софийски градски съд, Решение № 14 от 09.03.2015 г. по в. т. д. № 9/2015 на Окръжен съд – Търговище, Решение № 564 от 19.06.2017 г. по гр. д. 2419/ 2016 г. на Районен съд – Стара загора.

[22] Вж. мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, с които се прие, че към задължителната за съдилищата съдебна практика спадат “и всички решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото”. Срв. чл. 290, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017 г.), с който законодателят обяви, че решенията по чл. 290 ГПК не представляват задължителна съдебна практика. Вж. още Георгиев, Ив. За „задължителната“ практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела – В: Търговско право, 2016, № 1 и Кунчев, К. Защо при селективната касация решенията на ВКС са задължителна практика в частта, с която се тълкува законът. [http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2018/5/28/-] (28.05.2018).

[23] Срв. Решение № 1091 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 983/2014 г. на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, по който ищецът се е легитимирал като цесионер по договор за цесия от 17.07.2013 г., по силата на който му е прехвърлено бъдещо вземане на неоснователно обогатяване, възникнало на 04.08.2013 г. (след изтичане на петдневен срок от връчване на уведомление за разваляне на предварителен договор, сключен на 15.09.2011 г.), а увреждащата сделка е сключена на 23.07.2013 г. При така установената фактическа обстановка хронологията на казуса се движи по схемата „цесия – вземане – увреждане“, а тази последователност обуславя квалификацията на иска по чл. 135, ал. 3 ЗЗД.

[24] Вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения. П. Попов. С., 2002, с. 566.

[25] Срв. Решение № 470 от 14.03.2016 г. по гр. д. 3728/2015 г. на Апелативен съд – София, с което е обезсилено като постановено по непредявен иск Решение № 3240 от 13.05.2015 г. по гр. д. 5594/2013 г. на Софийски градски съд, с което искът, квалифициран от съда като такъв по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е отхвърлен като неоснователен по съображения, черпени от „търговското“ становище. Вместо да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е приел, че „[с] оглед твърденията на ищеца, съдържащи се в исковата молба, искът се основава на разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД. В исковата молба ясно е заявено, че цедирането на вземането, придаващо на ищеца качеството на кредитор, следхожда договора за дарение, сключен между ответниците. Заявено е също, че „посоченият договор за дарение на недвижим имот от 30.06.09 г. е сключен след издаване на запис на заповед от 06.02.09 г. и ответникът е знаел, че с договора за дарение намалява своето имущество”. При анализ на така наведените доводи търсената защита следва да се подведе под състава на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, като на ищеца се укаже, че е негова доказателствената тежест да установи намерението на длъжника да увреди бъдещия си кредитор”.