Договорът за лизинг[1] има легална уредба в Търговския закон (ТЗ) на Република България (чл. 342 и сл. от ТЗ). Съгласно чл. 1 ал. 1 т.15 от ТЗ лизингът винаги е абсолютна търговска сделка, независимо от качеството на страните по нея (търговци или лица, които нямат качеството търговци). Като вид договор лизингът се определя като консенсуален, комутативен, неформален договор с периодично изпълнение на задълженията.
Търговският закон урежда две основни форми на договора за лизинг: оперативен лизинг и финансов лизинг. Всъщност понятието оперативен лизинг не е легално за разлика от понятието финансов лизинг, но теорията и практиката са го наложили[2]. Често срещана на практика форма на договора, която няма изрична правна уредба у нас, е т.нар. лизинг на персонал (staff leasing).
Страните по договора за лизинг се наричат лизингодател и лизингополучател.
Оперативният лизинг е договор, на основание на който лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение (чл. 342, ал. 1 от ТЗ). По същността си той почти няма разлика с обикновения договор за наем с изключение на някой особености при счетоводното отчитане, срока и някои от задълженията на страните по договора.
С договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение (чл. 342, ал. 2 от ТЗ). Спецификата на финансовия лизинг се изразява в това, че той съчетава в себе си освен лизинговото правоотношение, още и мандатно правоотношение, на основание на което лизингодателят действа като довереник на лизингополучателя (от свое име и за своя сметка) с оглед на придобиването на правото на собственост върху определена вещ (съвкупност от вещи), които след това отдава на лизинг на лизингополучателя.
Съществена уговорка в договора за финансов лизинг е уговорката за придобиване на собствеността върху лизинговата вещ от лизингополучателя. Реализирането на тази уговорка може да настъпи както по време на договора, така и след неговото изпълнение.
От икономическа гледна точка финансовият лизинг представлява вид инвестиционен кредит, който лизингодателят предоставя на лизингополучателя[3]. Ето защо и предмет на договора са обикновено вещи, които се характеризират като дълготрайни материални активи. Тази същност на договора за финансов лизинг се отразява и при определяне на размера на възнаграждението, дължимо от лизингополучателя на лизингодателя, което за срока на договора трябва да покрие пазарната стойност на вещта, направените от лизингодателя разноски по придобиването й, както и неговата печалба.
Съществена особеност на договора за финансов лизинг е, че рискът от случайно погиване или повреждане на вещта/вещите, предмет на договора, се носи от лизингополучателя (чл. 343 от ТЗ).
Изложените по-горе особености на договора за финансов лизинг показват известно сходство между него и договора за продажба на движими вещи на изплащане по чл. 205 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) със запазване на собствеността до пълно изплащане на цената. Все пак, при продажбата по чл. 205 от ЗЗД предмет на същия са само движими вещи, докато предмет на финансов лизинг могат да бъдат и недвижими вещи. Освен това, за продавача по договора по чл. 205 от ЗЗД има задължение да прехвърли, а за купувача да придобие собствеността върху вещите, докато при финансовия лизинг това е само опция (право) лизингополучателя – едно потестативно право, което той може да упражни или да не упражни.
В настоящата ще се фокусираме върху лизингополучателя като страна-държател на вещта по договора за финансов лизинг и основните способи за защита на правата и законните му интереси.
Преди да пристъпим към изложението по същество, следва да отделим няколко реда на въпроса за качеството на лизингополучателя като страна по договора за финансов лизинг – дали той има качеството на владелец или държател. Този въпрос сякаш е изчистен откъм дискусии в теорията и съдебната практика и към настоящия момент еднозначно се приема, че лизингополучателят е държател. Това е така, защото той осъществява фактическа власт върху вещта на основание на договор, който създава чисто облигационна връзка между него и лизингодателя. От тази гледна точка, фактическата власт на лизингополучателя върху вещта включва единствено елемента corpus, но не и animus (лизингополучателят държи вещта за лизингодателя). Лизингополучателят е лицето, чрез което лизингодателят като собственик на вещта осъществява владение върху същата.
В настоящото изложение ще разгледаме две основни групи средства за защита на лизингополучателя в качеството му на държател – вещно-правни и облигационноправни.
Вещно-правни средства за защита на лизингополучателя
Вещно-правните средства за защита на лизингополучателя са доста ограничени и към тях принадлежи единствено искът по чл. 76 от Закона за собствеността (ЗС).
Предмет на иска по чл. 76 от ЗС могат да бъдат както движими, така и недвижими вещи. Законът не урежда като предмет на иска съвкупности от вещи, но не би следвало да има пречка искът да се приложи и по отношение на тях.
Нарушението на правата на държателя-лизингополучател се изразява в две квалифицирани форми – вещта, предмет на договора за финансов лизинг, следва да е отнета чрез насилие или по скрит начин.
Нарушението може да е извършено от всяко трето лице. Възниква въпрос, обаче, може ли искът да бъде използван като защитно средство от лизингополучателя срещу лизингодателя при извършено от последния нарушение? Отговорът на така поставения въпрос трябва да е положителен. Съдебната практика еднозначно приема, че искът по чл. 76 от ЗС може да бъде използван като защитно средство от един съсобственик срещу останалите[4]. По аргумент от по-силното основание следва, че щом този иск е допустим между съсобственици, то на още по-голямо основание той следва да е допустим и срещу лизингодателя.
В българската правна теория е прието, че за да е налице насилие, релевантни форми за възпиране на държателя да осъществява фактическата власт върху вещта са както физическото насилие, така и заплашването[5].
Отнемането на държането по скрит начин означава, че то трябва да е извършено по такъв начин, в такова време и с такива средства, че да не е могло да стане известно на държателя. Съгласно трайната практика на Върховния касационен съд (ВКС) отнемането трябва да е скрито не въобще, а конкретно спрямо държателя[6].
Искът следва да бъде предявен в 6-месечен срок, като законът не указва началния момент на срока. В теорията има изказани различни мнения. По-голямата част от авторите приемат, че срокът тече от момента на извършване на нарушението. Други автори приемат, че срокът би следвало да се брои от преустановяване на насилието, респективно от узнаване за отнемането по-скрит начин.[7] Струва ми се, че с оглед на осигуряване по-голяма степен на защита на лизингополучателя като държател второто становище следва да бъде подкрепено. Още повече, че докато трае нарушението, осъществявано чрез насилие (особено в хипотезата на физическо насилие) държателят би бил в обективна невъзможност да се защити.
Облигационноправна защита на лизингополучателя
Лизингополучателят в качеството му на държател разполага и с облигационни искове за защита на правата и законните си интереси. Основните и най-често срещани на практика облигационни искове могат да се групират в няколко групи.
Първата група облигационни искове са тези, насочени срещу лизингодателя, свързани с неизпълнение на уговорени в договора или произтичащи от закона задължения, иманентно свързани с изпълнение на задълженията по лизинговото правоотношение.
Към тази група искове, например, се причислява искът за недостатъци на вещта, включително и исковете по чл. 265 от ЗЗД във връзка с неточно или некачествено изработена вещ, предмет на лизинговото правоотношение. Доколкото договорът за финансов лизинг създава облигационна връзка между лизингодателя и лизингополучателя, то тези искове се предявяват в отношенията между тях. Ако вината за неточното или некачествено изпълнение е на производителя на вещта (изпълнител), то лизингополучателят би следвало да предяви правата си пред лизингодателя, а последният, от своя страна, да предяви иск за същото срещу изпълнителя в рамките на тяхното правоотношение. Възможно е лизингополучателят да предяви правата си по чл. 265 от ЗЗД директно и пред производителя, ако в отношението между последния и лизингодателя тези права са били уговорени в полза на лизингополучателя (договор в полза на трето лице по чл. 22 от ЗЗД).
Във връзка с упражняване на иска по чл. 265 от ЗЗД възниква следният въпрос: преминават ли правата на лизингодателя по чл. 265 от ЗЗД срещу изпълнителя върху лизингополучателя след прехвърляне на вещта, предмет на договора за финансов лизинг? Съгласно чл. 344 ал. 2 от ТЗ лизингодателят е длъжен да прехвърли правата си срещу третото лице (в случая изпълнителя) заедно с прехвърлянето на собствеността върху вещта. Тоест, прехвърлянето на собствеността върху вещта не прехвърля автоматично и правата на лизингодателя срещу изпълнителя към лизингополучателя, за което ще е необходимо допълнително съглашение – най-често договор за цесия. В този смисъл е и трайната съдебна практика[8].
Втората група облигационни искове са тези, които стоят извън лизинговото правоотношение. Най-често това са исковете за непозволено увреждане на вещта, причиненo от трети лица. Най-същественият въпрос, който възниква във връзка с упражняване на тези искове е кой е активно легитимиран да ги предяви: лизингодателят като собственик на вещта, изхождайки от принципа res perit domino или лизингополучателят, изхождайки от законовата норма на чл. 343 от ТЗ, че всички рискове от случайно погиване и повреждане на вещта при финансовия лизинг са за лизингополучателя. Преди да отговорим по същество на така поставения въпрос, обаче, трябва да дадем отговор на въпроса, дали непозволеното увреждане (виновни действия на трети лица) спада към хипотезата на случайно погиване или повреждане на вещта? Когато говори за случайно погиване или повреждане на вещта законодателят очевидно визира случаите на погиване или повреждане на вещта вследствие на случайно събитие. Следователно, за да отговорим на въпроса, дали непозволеното увреждане спада към хипотезата на случайно погиване или повреждане на вещта, трябва да изясним, дали случайното събитие може да настъпи вследствие на човешки действия. И теорията, и практиката отговарят положително на този въпрос, стига да са налице другите белези на случайното събитие (непредвидимост и непреодолимост).[9]
Що се отнася вече до поставения малко по-горе въпрос по същество отговор е даден в трайната и задължителна практика на ВКС. Върховните съдии дават еднозначен отговор, че активно легитимиран да предяви иск за непозволено увреждане в тази хипотеза ще бъде единствено лизингополучателят в отклонение от общия принцип res perit domino[10]. Това е така, защото законът вменява всички рискове от случайно погиване и повреждане на вещта на лизингополучателя. На практика, това означава, че дори вещта да погине, задълженията на лизингополучателя към лизингодателя за плащане на лизинговото възнаграждение не се погасява. Ако активно легитимирам в този случай бе лизингодателят, то на практика той би се обогатил неоснователно като веднъж получи дължимото му се по договора за финансов лизинг възнаграждение и втори път обезщетението от третото лице за непозволено увреждане на вещта.
Все пак, тук възниква и следният въпрос – какви са времевите граници на носене на риска от страна на лизингополучателя, което ще определи и началния момент на възникване на активната легитимация и съответно до крайния момент, до който тя продължава.
Струва ми се, че началният момент на възникване на активната процесуална легитимация, аналогично на договора за продажба по чл. 205 от ЗЗД, е този на фактическо предаване на вещта от лизингодателя на лизингополучателя, а не датата на сключване на договора за финансов лизинг. Същата би следвало да е логиката и по отношение на определяне на крайния момент на активната процесуална легитимация – това би следвало да е моментът на фактическо връщане на вещта от лизингополучателя на лизингодателя, когато възникне такова задължение (например, ако договорът бъде развален поради виновно неизпълнение на задължения от страна на лизингополучателя и вещта следва да бъде върната). Ето защо, ми се струва, че в този смисъл неправилно е разрешението, възприето в практиката на ВКС, че крайният момент, до който рискът се носи от лизингополучателя е датата на прекратяване на договора за финансов лизинг[11]. ВКС приема, че след този момент рискът се носи от лизингодателя като собственик на вещта и ако тя погине в този промеждутък от време, той ще бъде активно легитимиран да предяви иск. Няма логика началният момент на възникване на риска да е момента на предаване на вещта от лизингодателя на лизингополучателя, а крайният да е прекратяване на договора за лизинг, а не връщането. В крайна сметка, дори след прекратяване на договора задължението на лизингополучателя за връщане на вещта не отпада и именно поради това до изпълнението му с грижата на добрия търговец и като част от тази грижа той следва да носи риска от случайно погиване или повреждане на вещта.
На последно място, но не по важност, следва да се обърне внимание на това, че лизингополучателят разполага в своя защита и с иска по чл. 134 от ЗЗД, т.нар. сурогационен иск. Той може да бъде упражнен по отношение на имуществени облигационни права на лизингодателя спрямо трети лица, за които лизингодателят бездейства и по този начин застрашава интересите за удовлетворяване на лизингополучателя. Тези хипотези на практика са по-редки, но напълно възможни. Съдебната практика приема, че по реда на чл. 134 от ЗЗД може да се предяви иск за получаване на застрахователно обезщетение срещу застраховател от името на лизингополучателя като процесуален субституент на лизингодателя.
Автор: Калин Добрев
[1] Найденов, Б. – Лизингът (финансов и правен аспект), София, 1995г.
[2] Герджиков, О. – Търговски сделки, София, 1997г., ИК Труд и право, стр. 85
[3] Герджиков, О. – Цит. Съч., стр. 89
[4] Решение № 3530 от 30.11.1981 г., I г.о. на ВС
[5] Венедиков, П. – Система на българското вещно право, София, 1993г. стр. 77
[6] Съдебно решение No 4 от 06.02.2012г. по гр.д. 388/2011г. по описа на ВКС, I ГО
[7] Боянов, Г. – Вещно право, София, 2001г, ИК Авалон, стр. 69
[8] Решение № 4 от 16.05.2013 г. по търг. д. № 439/2011 г. на Върховен касационен съд, II TO
[9] Калайджиев, А. – Облигационно право – обща част, София, 2001г. ИК Сиби, стр. 274
[10] Решение № 170 от 23.07.2012 г. по търг. д. № 806/2010 г. на Върховен касационен съд, II ТО
[11] Решение № 24 от 21.06.2016 г. по т. д. № 1526 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение