За приложението на Павловия иск спрямо поръчителя. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС

За приложението на Павловия иск спрямо поръчителя. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС[1]

Доц. д-р Таня Йосифова[2]

Ивайло Димитров[3]

I. Въведение

С Разпореждане от 01.06.2017 г. на Председателя на Върховния касационен съд на Република България е образувано тълкувателно дело № 2/2017 г. по описа на ВКС, Общо събрание на Гражданската и Търговската колегии, за приемане на тълкувателно решение по въпросите:

1. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?

2. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?

С Разпореждане за допълване от 27.10.2017 г., поради констатирана противоречива съдебна практика, предметът на тълкувателното дело е допълнен с трети въпрос, а именно:

3. Какъв е реда за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?

Настоящият материал предлага анализ и бележки по отношение на първия въпрос, поставен за разглеждане от общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, а именно за приложението на Павловия иск спрямо поръчителя.

II. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?

1. Противоречивите възгледи в съдебната практика

Съществуват три становища по първия въпрос, застъпени в практиката от българските съдилища. На първо място, според част от съдиите, Павловият иск не може да бъде предявен от кредитор срещу поръчител. Втората група от съдии счита, че искът по чл. 135 ЗЗД е допустим срещу поръчител, който се явява надлежна в материален смисъл ответна страна по него. Третото виждане има относително еклектичен характер и допуска уважаването на отменителен иск срещу поръчител, в случай че срещу поръчителя е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Аргументите в подкрепа на трите виждания са изложени по-долу.

1.1. Павлов иск не може да бъде предявен срещу поръчител

В Решение № 199 от 30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 966/2009 г., II т. о., ТК. въпросът, по който е допуснато касационното обжалване е именно „За приложимостта на Павловия иск спрямо извършените от поръчителя действия.“ Според състава Павловият иск е един от правните способи за обезпечаване вземането на кредитора. Този иск конкретизира принципа, според който цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение (чл. 133 ЗЗД), тъй като неговото упражняване води до запазване, респективно възстановяване на имуществото на длъжника.[4] По смисъла на чл. 135 ЗЗД обаче под „длъжник“ следва да се разбира само лицето, което е насрещна страна в основното правоотношение. Поръчителят не следва да попадне в обхватното поле на категорията „длъжник“ за целите на Павловия иск. Въпреки че поръчителят отговаря за същия дълг и то солидарно, неговата отговорност е акцесорна и има обезпечителна функция. Следователно, поръчителството също е един от предвидените в закона способи за гарантиране изпълнението на главното задължение, какъвто представлява и отменителният иск. [5] Оттук съдът прави ключовия извод, обосноваващ неприложимостта на Павловия иск в тази хипотеза:

„Именно от еднаквата им правна същност и предназначение произтича неприложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение действията на поръчителя. В противен случай би се стигнало до обезпечаване на самото обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла на този институт“ [6]

След постановяването на това решение голяма част от съдиите започват да възпроизвеждат посочените аргументи, че 1) по смисъла на чл. 135 ЗЗД под „длъжник“ следва да се разбира само насрещната страна по главното задължение, и че 2) Павловият иск бил неприложм спрямо действия на длъжника, тъй като представлявало недопустимо обезпечаване на самото обезпечение. В този смисъл – Решение № 245 от 19.01.2017 г. по гр. д. № 1428 / 2016 г. на Върховен касационен съд, III г.о., ГК; Определение № 3498 от 04.12.2015 г. по в.ч.г.д. № 4560/2015 г. на Софийски апелативен съд, ТК; Решение № 127 от 14.11.2016 г. по т. д. № 254 / 2016 г. на Апелативен съд – Бургас.

В този смисъл могат да бъдат посочени също Решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490/2014 г. на Върховен касационен съд. IV г.о., ГК и Определение № 1105 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 4214 / 2015 г. на Върховен касационен съд, III г.о., ГК. Според тези съдебни актове авалистът на запис на заповед, когато той не е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора и записът на заповед е издаден с цел обезпечаване на това вземане, е длъжник по смисъла на чл.135 ЗЗД. Това обаче се обосновава заради различията в институтите на авала и поръчителството. Макар пак да има обезпечаваща функция, задължението на менителничния поръчител е самостоятелно и неакцесорно. То представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно едностранна правна сделка.[7] „Следователно менителничното поръчителство има своя специфика и не може да се отъждестви с поръчителството по гражданското право.“ Тази специфика и различие между класическото поръчителство и авала обуславя, според съдиите, възможността авалист, подписал запис на заповед, да е надлежна страна по предявен срещу него иск с правно основание чл.135 ЗЗД.[8]

1.2. Действия, извършени от поръчител могат да бъдат атакувани с Павлов иск

На другия край на спектъра е Решение №255/20.12.2016 по г.д. №1473/2016 на ВКС, ГК, IV г.о. Въпросът за възможността на кредитора да предяви иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на увреждащите действия на поръчителя, независимо от акцесорния характер на поръчителството е определен като процесуалноправен.[9] Съдът се позовава на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което, главният длъжник и поръчителят имат самостоятелно материалноправно положение. По-нататък, те са солидарни длъжници и кредиторът може да търси изпълнение на вземането самостоятелно спрямо когото и да е от тях.  След като се е съгласил да отговаря солидарно за задължението на друго лице, „поръчителят по аргумент от чл. 141 и чл. 147 ЗЗД е длъжник по самостоятелното правоотношение с кредитора на обезпеченото вземане, поради което по отношение на него са допустими всички процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, в това число и да се проведе иск по чл.135 ЗЗД.“[10]

1.3. Поръчител срещу когото е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен иск придобива качеството на длъжник по смисъла на чл. 135 ЗЗД

Третото становище, застъпено в съдебната практика, разграничава хипотезите, в които Павлов иск е подаден срещу поръчител 1) преди и 2) след като срещу последния са предприети успешни процесуални действия и е налице изпълнителен титул. Така според Определение № 172 от 10.02.2016 г. по гр. д. № 5988 / 2015 г. на Върховен касационен съд, III г.о. случаите, в които кредиторът е предприел изпълнителни действия по отношение на поръчителя попадат в различна хипотеза и не са в противоречие с приложимата съдебна практика (бел. а. – Решение № 199/2010 II. т.о. ВКС), тъй като тя се отнася до друга хипотеза, при която поръчителят не е имал качеството на длъжник. Когато обаче спрямо поръчителя  са предприети изпълнителни действия, по аргумент от чл.141 и чл.147 ЗЗД, той също е станал длъжник и спрямо него може да се предяви иск по чл.135 ЗЗД, за да се запази от разпиляване неговото имущество. [11]

2. Анализ

С известни корекции, подкрепа заслужава второто виждане, според което Павловият иск може да бъде предявен срещу поръчител и няма пречка да бъде уважен от съда при наличие на нормативните му предпоставки. Въпреки противоречието в съдебната практика,  въпросът не е бил директен предмет на дискусия в научната литература досега. Това най-вероятно произтича от факта, че при логически анализ на функциите на двата института и тяхната природа въпросът изглежда напълно безспорен. Поради липсата на доктринерни възгледи върху конкретния въпрос, при обосноваване на становището си авторите ще изхождат от принципната същност и характеристиките на поръчителството и отменителния иск по чл. 135 ЗЗД.

2.1. Основни постановки

2.1.1. Поръчителство

Поръчителството е правна фигура, която възниква на договорно основание, посредством която поръчителят поема акцесорното задължение да отговаря за изпълнението на чуждо задължение.[12] Функцията на поръчителството е обезпечителна – с него кредиторът получава още едно „общо обезпечение“, което да служи за удовлетворяване на вземането му. Тъй като поръчителят отговаря със собственото си имущество, то представлява лично обезпечение. Съгласно чл. 141 ЗЗД поръчителят отговаря солидарно с главния длъжник. Макар и тази солидарност да крие някои различия от класическите правила на пасивната солидарна отговорност, произтичащи най-вече от акцесорния характер на поръчителството,[13] общоприето е, че отговорността на поръчителя не е субсидиарна[14] – длъжникът няма възражение за предварителен иск или за поредност, а кредиторът може да насочи претенцията си както срещу основния длъжник, така и срещу поръчителя, независимо дали първо се е обърнал към главния длъжник. [15] Функцията на поръчителството е обезпечителна. Поръчителят се задължава да отговаря за същия резултат, за който се е задължил и главния длъжник. Идентичният предмет на задълженията е резултатът, който гарантира и обезпечава кредитора, за чието вземане отговарят две имущества, а той има в наличност два „общи залога“ по смисъла на чл. 133 ЗЗД.[16]

2.1.2. Павлов иск

В доктрината е прието, че Павловият иск е личен облигационен иск, който представлява специално средство за защита на кредитора, в случай че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него, т.е. накърнява „общото обезпечение“ на кредитора.[17] Действието на уважен отменителен иск по чл. 135 ЗЗД е, че атакуваното действие става, по силата на съдебното решение, относително недействително спрямо кредитора, който може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в патримониума на трето лице.[18]

От това следва, че основният интерес на кредитора от провеждането на Павлов иск е да придобие възможността да насочи принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземането си към вещта, която е предмет на отменената сделка, въпреки че вещта е валидно придобита от едно трето лице, доколкото последното е било недобросъвестно или е придобило вещта безвъзмездно.[19] Павловият иск е част от общото обезпечение на кредиторите, което е уредено в чл. 133 ЗЗД. Практическият смисъл на относителната недействителност при Павловия иск е двояк и се свежда до: 1) възникването на едно субективно право в полза на кредиторите, чиито  Павлов иск е уважен, чието съдържание състои във възможността кредиторите да се удовлетворят от сумата, получена на публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент; 2) възможността да гарантира реално изпълнение (в хипотезата на отменителен иск по чл. 135 ЗЗД съединен с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД примерно). Субективното право, което възниква в следствие на влязлото в сила съдебно решение с което се уважава Павловия иск е преобразуващо и неговото упражняване зависи изцяло от волята на кредитора.

Обезпечителният характер на това преобразуващо право се проявява двояко – 1) увреждащото намаляване или обременяване на имуществото на длъжника няма действие спрямо кредитора, упражнил Павлов иск; 2) кредиторът с уважен Павлов иск може да насочи принудителното изпълнение върху конкретно благо, което във външните отношения длъжникът е отчуждил.

2.2. Междинен извод

От ключово значение за правилния отговор на въпроса са източникът, същността и характерът на отговорността на поръчителя. Именно 1) самостоятелността на договорното отношение, което поражда отговорността на поръчителя, 2) нейният солидарен характер; 3) липсата на субсидиарност или възражение за поредност; и не на последно място, 4) функцията на личните обезпечения неизбежно водят до извода, че поръчителят има статута на самостоятелен длъжник, спрямо когото е напълно възможно да бъде предявен Павлов иск за обявяване на относително недействителни спрямо кредитора действия и сделки, които го увреждат. В противен случай би се стигнало до хипотеза, в която кредиторът няма средство за защита срещу поръчител, който разпилява имуществото и осуетява възможността на кредитора да прибегне до личното обезпечение, което обезсмисля съществуването му и го прави напълно безпредметно.[20]

2.3. Несъстоятелност на аргументите за недопустимост на Павловия иск спрямо поръчител

Както вече се отбеляза, първоизтичник на виждането, че Павловият иск е неприложим по отношение на действията на поръчителя е Решение № 199 от 30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 966/2009 г., II т. о., ТК, чиито аргументи биват възпроизвеждани от някои съдебни състави безкритично. Изводът, формиран от съдебния състав в това решение обаче почива върху необосновано и концептуално погрешни постановки, които не намират подкрепа нито на законодателна, нито на правнополитическа почва.

2.3.1. Липса на забрана за обезпечаване на обезпечението

Твърдението, че обезпечаване на обезпечението е недопустимо, възприето в Решение № 199 от 30.12.2010 г. не намира нормативна опора. Именно този нормативен недостатък на тезата, че обезпечаването на обезпечение е недопустимо и липсата на конкретен текст, на който да се позове, е накарало състава на ВКС да изходи от по-общото принципно положение, че „обезпечаване на самото обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла на този институт [иска по чл. 135 ЗЗЗД – бел. а.]“.

Наистина, съставът на ВКС е прав, че предназначението на двата института е сходно и има обезпечителен характер. Изводът, който е направен на базата на това сходство, обаче, е погрешен. Както беше изяснено по-горе, смисълът на иска по чл. 135 ЗЗД е, на първо място, да съхрани общото обезпечение, което кредиторът има върху цялото имущество на длъжника съгласно чл. 133 ЗЗД и, на второ място, да гарантира реалното изпълнение, което се дължи на кредитора.[21] В този смисъл, Павловият иск е израз на общото обезпечение, което кредиторът има в лицето на длъжниковото имущество.

Изяснено беше също, че благоприятният резултат за кредитора, произтичащ от обезпечителната същност на поръчителството, е наличието на две самостоятелни солидарни задължения с идентично съдържание, за които отговарят две имущества по смисъла на чл. 133 ЗЗД. Ако се приеме, че Павловият иск е неприложим спрямо действия и сделки на поръчителя, с който той намалява или обременява имуществото си, това би означавало, че всъщност кредиторът не притежава общо обезпечение върху имуществото на поръчителя. Следователно, подобно положение би рефлектирало върху функцията на поръчителството и би ощетило кредитора, който би загубил интерес от това да има още едно имущество, с което да се отговаря за вземането му, след като той няма възможността да предпазва обема на допълнителното имущество от увреждащи го действия. Тези аргументи обуславят извод, който е в пълна противоположност с тезата на ВКС, а именно, че наличието на отменителен иск по чл. 135 ЗЗД в арсенала на кредитора спрямо поръчителя е в унисон със смисъла както на фигурата на Павловия иск, така и тази на поръчителството.

Нещо повече, горното очертава съотношението между функциите на двете обезпечителни средства. Вярно е, че възможността действия на поръчител да бъдат атакувани с Павлов иск представлява обезпечаване на или върху обезпечение доколкото искът по чл. 135 ЗЗД гарантира пълноценната функция на поръчителството. Този ефект обаче настъпва в рамките на общото обезпечение, което представляват имуществата на солидарните длъжници, гарантирайки, че поръчителят отговаря с цялото си имущество. С други думи, отменителният иск попада във външните граници на отговорността на поръчителя, очертани от разпоредбата на 133 ЗЗД.

2.3.2. Ирелавантност на акцесорността на поръчителството спрямо поставения въпрос

Решение № 199 от 30.12.2010 г. на ВКС и цитиращата го съдебна практика базират виждането си, на следващо място, върху акцесорния характер на поръчителството. Акцесорността на поръчителството обаче има други проявления и не рефлектира по никакъв начин върху поставения въпрос. Както е изяснено в литературата, акцесорността на поръчителството има три направления.

Първо, поръчителското задължение е функция на друг главен дълг – то не може да съществува самостоятелно, а само във връзка с главното задължение. По думите на проф. Кожухаров „…каквото и колкото дължи главния длъжник, това и толкова дължи и поръчителят“.[22]  Изменението на главния дълг поражда изменения и в акцесорното задължение. Погасяването или прекратяването на главното задължение погасява или прекратява акцесорното.[23] Следващите направления са изяснени от проф. Калайджиев:

„Второто качество на акцесорността се изразява в наличието на едностранна /а не взаимна/ зависимост между главното и акцесорното задължение. Обратна връзка не се наблюдава. Акцесорното задължение не оказва въздействие върху главния дълг…

Третата характеристика на акцесорните сделки и задължения е тяхната относителна самостоятелност. Те не са напълно подчинени на главния дълг и имат собствени закономерности.“[24]

За първите две направления е безспорно, че нямат значение по отношение на въпроса за приложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД спрямо поръчител, третото изисква анализ. От друга страна, самостоятелните закономерности на поръчителството се изразяват в това, че: 1) поръчителят може да отговаря при по-леки условия – чл. 139 ЗЗД; 2) моментът на настъпване на изискуемостта може да е различен; 3) договорното продължаване на срока между кредитора и главния длъжник освобождава поръчителя – чл.147, ал. 2 ЗЗД; 4) възраженията на длъжника се запазват за поръчителя дори и първият да е направил отказ или признание на вземането – чл. 142 ЗЗД; 5) прекъсването на давността или отказът от давност на главния длъжник са ирелевантни за поръчителя  – чл. 148 ЗЗД и др.[25] Нито една от тези особености обаче не дава отражение върху приложимостта на Павловия иск. Ето защо, позоваването на акцесорността на поръчителството в подкрепа на становището, че Павловият иск е неприложим спрямо поръчител е необосновано и неправилно.

2.4. Неправилност на третото виждане

Неправилно е също виждането, че поръчителят придобивал качеството на длъжник едва след като срещу него са предприети успешни изпълнителни действия и има издадена заповед за изпълнение.[26] Това виждане неглижира примата на материалноправните отношения пред процесуалните, които в общия случай са средство за правилното реализиране на материалното правоотношение и са функция от него. В този смисъл, издаването на изпълнителен титул е обусловено от годността на материалноправния статут на длъжник на лицето, срещу което е насочено изпълнителното действие. Несъстоятелно е да се твърди, че поръчителят придобивал качеството на длъжник по смисъла на материалноправна норма (чл. 135 ЗЗД) едва след като спрямо него е издадена заповед за изпълнение. Да се приеме това би означавало на практика, че преди момента на издаване на изпълнителен титул срещу поръчителя той няма качеството на длъжник. Подобен извод е contra legem, тъй като противоречи на чл. 141, ал. 2 ЗЗД, на цялостната уредба на поръчителството в българското право и може да бъде категоризиран като логически абсурден.[27]

2.5. Корекция на второто виждане

Както беше резюмирано, според Решение №255/20.12.2016 по г.д. №1473/2016 на ВКС, ГК, IV г.о, въпросът за възможността на кредитора да предяви иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на увреждащите действия на поръчителя е процесуалноправен, а съдът нарича Павловия иск „процесуален способ“. Несъмнено възможността да се упражни иск по чл. 135 ЗЗД спрямо поръчител има процесуалноправно измерение доколкото съдът, сезиран с подобен иск ще трябва да се произнесе по допустимостта и основателността му, а самият иск също има процесуално измерение доколкото преобразуващото право се предявява посредством конститутивен иск по чл. 124, ал. 3 ГПК. Процесуалноправният характер обаче е вторичен и е производен от материалноправните правоотношения и правилният отговор на въпроса дали кредиторът притежава материалното преобразуващо право по чл. 135 ЗЗД спрямо поръчителя. Ето защо е неправилно да се акцентира върху процесуалните отражения на проблема, а въпросът за възможността да се проведе иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на действия на поръчителя е преди всичко материалноправен.

2.6. Действие на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД спрямо Павловия иск

Съгласно чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД „Поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.“ Общоприето е, че поръчителството се прекратява след изтичане на шестмесечния срок след настъпване на падежа на главния дълг в случай, че кредиторът не е предявил иск спрямо длъжника. Изтичането на този срок, съпроводено с липсата на заведен иск срещу длъжника от кредитора погасява задължението на поръчителя, а кредиторът губи правото си на иск спрямо последния. Това неминуемо би следвало да се отрази и върху възможността на кредитора да упражни Павлов иск спрямо поръчителя. Доколкото отменителният иск представлява субективно преобразуващо право, което е вторично на главното вземане, то загубването на главното вземане би следвало да прекрати и производното преобразуващо право.[28]

2.7. Сравнителноправни аргументи

Застъпеното мнение в настоящото становище може да бъде подкрепено и със сравнителноправни аргументи. Възможността действия и сделки на поръчител да бъдат атакувани с Павлов иск и обявени за недействителни спрямо кредитор е потвърдена в практиката на френския Върховен касационен съд. Така например, в Решение №12-11788 от 10.04.2013 г. на състав на Първо гражданско отделение на Френския касационен съд[29] разглежда Павлов иск по чл. 1167 от Френския граждански кодекс (ФГК) (отм.),[30] предявен от обединение на търговски банки срещу физическо лице, което поръчителства в полза на дружество, длъжник на банките, на което самото лице е управител. С иска се атакуват два акта на дарения, с които физическото лице дарява в полза на децата си недвижими имоти. Съдът изследва подробно правоотношенията между кредитора и поръчителя и по-специално допустимостта на Павловия иск в тези отношения. Според решението, когато са налице предпоставките за уважаването му, съдът следва да прогласи непротивопоставимостта на сделките на поръчителя спрямо кредитора. Съдът подробно изследва платежоспособността на поръчителя (какво имущество притежава, на каква стойност са трудовите му възнаграждения, здравословното му състояние), както и как дарението се отразява на платежоспобността на главния длъжник, т.е. на удовлетворяването на кредитора. Оттук съдът прави извода, че даренията увреждат кредитора и са извършени с това знание от поръчителя и поради това Павловият иск е допустим.[31]

2.8. Окончателен извод

С оглед на всичко изложено по-горе, считаме, че искът по чл. 135 ЗЗД е приложим и допустим спрямо действия и сделки, извършени от поръчител стига кредиторът да не е изгубил иска си срещу поръчителя на основание чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Автори: Доц. д-р Таня Йосифова

Ивайло Димитров

---

---

---

[1] Настоящата публикация е част от статия, публикувана за първи път в сп. „Норма“, бр. 3/2018 г.

[2] Доцент по гражданско и семейно право в ЮФ на УНСС

[3] Редовен докторант към ЮФ на УНСС

[4] Решение № 199 от 30.12.2010 г. по т. д. № 966/2009 г. на Върховен касационен съд., II т.о., ТК

[5] Пак там.

[6] Пак там. Вж.също Решение № 245 от 19.01.2017 г. по гр. д. № 1428 / 2016 г. на Върховен касационен съд, III г.о., ГК; Определение № 3498 от 04.12.2015 г. по в.ч.г.д. № 4560/2015 г. на Софийски апелативен съд, ТК;

[7] Решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490/2014 г. на Върховен касационен съд. IV г.о., ГК и Определение № 1105 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 4214 / 2015 г. на Върховен касационен съд, III г.о., ГК.

[8] Пак там.

[9] Пак там.

[10] Пак там.

[11] Определение № 172 от 10.02.2016 г. по гр. д. № 5988 / 2015 г. на Върховен касационен съд, III г.о., ГК; Вж. също Решение № 120 от 3.4.2015 г. по гр.д. № 5489/2014 г. на Върховен касационен съд, IV г.о., ГК.

[12] Калайджиев, А. Облигационно право – Обща част. С.:2010 г., Сиби, 5-то изд, с. 593; Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова ред. Попов, П. С.: 2002 г., ЮРИСПРЕС, УИ „Св. Климент Охридски“, с. 581; Калайджиев, А. Поръчителството. С.: 1993 г., Сиби, с. 20.

[13] За изчерпателно изброяване на отликите в режима на солидарните задължения по принцип и солидарността при поръчителството Вж. Калайджиев, А. Облигационно право…, с. 596-597. Вж. също Кожухаров, А. цит. съч., с. 591-592.

[14] Вж. Калайджиев, А. Поръчителството, с. 75-77. Авторът критикува необходимостта от солидарна отговорност на поръчителя и аргументира de lege ferenda предложение за отпадане на солидарната отговорност на поръчителя, която да бъде заместена от субсидиарна и несолидарна такава, както според автора било в много други страни. Въпреки това обаче, авторът признава, че след влизането в сила на ЗЗД от 1951 г., нормативната уредба регламентира солидарна отговорност на поръчителя, при която няма субсидиарност.

[15] Калайджиев, А. Облигационно право…, с. 605. Вж. също Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК: „Те [главният длъжник и поръчителят – бел. а.] са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си.

[16] В този смисъл Кожухаров, А. цит. съч., с. 585-586.

[17] Вж. Апостолов, И. Облигационно право – Част първа. Общо учение за облигацията. С.:1990 г., БАН, Фототип. изд., с. 481-482; Калайджиев, А. Облигационно право – Обща част. С.:2010 г., Сиби, 5-то изд, с. 582-583.

[18] Тълкувателно решение № 5/2013 г. по т.д. № 5/2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК.

[19] Пак там.

[20] Вж. в този смисъл Становище на НА Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 2 / 2017 г., с. 6, достъпно онлайн на адрес: http://www.vas.bg/bg/a/stanovishche-po-tlkuvatelno-delo-2-2017-g-osgtk.

[21] В този смисъл и Постановление № 1 от 29.03.1965 г. по гр. д. № 7/1964 г., Пленум на ВС.

[22] Кожухаров, А. цит. съч., с. 594.

[23] Калайджиев, А. Поръчителството, с. 141 и цитираните там автори.

[24] Пак там.

[25] Пак там, с. 142.

[26] Определение № 172 от 10.02.2016 г. по гр. д. № 5988 / 2015 г. на Върховен касационен съд, III г.о., ГК; Вж. също Решение № 120 от 3.4.2015 г. по гр.д. № 5489/2014 г. на Върховен касационен съд, IV г.о., ГК.

[27] Вж. в този смисъл Становище на НА Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 2 / 2017 г., с. 7, достъпно онлайн на адрес: http://www.vas.bg/bg/a/stanovishche-po-tlkuvatelno-delo-2-2017-g-osgtk: „Тази конструкция предполага, че издаването на изпълнителен лист има материалноправен (конститутивен) ефект – до тогава няма задължение – от тогава възниква задължение. Осъждането обаче няма такъв ефект, а е само предпоставка за принудително изпълнение.“

[28] Вж. Димитров, И. Погасяват ли се по давност потестативните права? Към въпроса за квалификацията на срокове, – Търговско право, 2013, № 2, с. 107-108.

[29] Civ. 1^re, 10 avr. 2013, n° 12-11788, достъпно онлайн на: http://www.juricaf.org/arret/FRANCE-COURDECASSATION-20130410-1211788.

[30] Нов чл. 1331-2 ФГК след реформата на ФГК, предприета през 2016 г. с Ordonnance n° 2016-131 du 10 février 2016. Относно промените в Павловия иск, уреден във ФГК и новия чл. 1331-2 Вж. http://reforme-obligations.dalloz.fr/2015/04/15/les-actions-du-creancier-projet-art-1331-1-et-1331-2/.

[31] В крайна сметка решението на апелативния съд, с което отменителният иск е отхвърлен е потвърдено от касационния съд. Мотивът за това обаче е, че към момента на извършване на даренията, главният длъжник – дружеството – не е бил в невъзможност да изпълни и следователно кредиторите не са имали иск срещу поръчителя. Следва да се има предвид, че по френското право поръчителят има възражение за поредност – Вж. чл. 2288 ФГК : „Celui qui se rend caution d’une obligation se soumet envers le créancier à satisfaire à cette obligation, si le débiteur n’y satisfait pas lui-même“ (Този, който даде поръчителство за едно задължение се задължава спрямо кредитора да изпълни това задължение, ако длъжникът сам не изпълни  – превод на авторите).  В този смисъл и Калайджиев, А. Поръчителството, с. 75.