ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА ВОДЕНЕТО НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА ВОДЕНЕТО НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО*

I. Кратки исторически бележки.

Институтът на negotiorum gestio е оригинално творение на класическото римско право[1]. Изглежда, житейският случай (occasio legis), дал повод за неговото уреждането в Римската империя, била ситуацията, в която е била надвиснала някаква опасност за отсъстващо лице (dominus negotii) да претърпи вреди, при което някой друг, обикновено приятел или съсед (negotiorum gestor), се намесвал в чуждите дела, за да защити интересите на неприсъстващия (срв. D. 3.5.1). Тъй като опасността от увреждане на тези интереси можела да бъде най-разнообразна, приложното поле на гестията в Рим, по всичко личи, е било доста широко[2]. Известни са напр. следните случаи[3]: negotiorum gestor се явява ответник in litem по иск срещу dominus negotii (D. 5.1.74.2; D. 3.5.30.2; D. 3.5.30.7; D. 3.5.40), изпълнява чужд дълг (D. 3.5.42; С. 2.18.12), поръчителства за чуждо задължение (D. 3.5.45 pr. in fine и 1), събира чуждо вземане (D. 3.5.22), купува вещи за другиго (D. 3.5.21) и т. н.

Античният институт е достигнал до нас чрез сборника на Юстиниан (D. 3.5). Оттам е преминал в големите европейските граждански кодификации от XVIII и XIX в., и то без съществени изменения. От чл. 1372 и сл. от Code civil (C. civ.) des Français от 1804 г. посредством чл. 1140 и сл. от codice civile (CC) italiano от 1865 г. (отм.) воденето на чужда работа без възлагане прониква и в следосвобожденското българско гражданско право: чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) от 1892 г. (отм.). При съставянето на съвременното облигационно право нашият законодател, отчитайки достиженията на континенталната цивилистика от средата на XX в. и най-вече модерния за времето си италиански CC от 1942 г. (срв. чл. 2028 и сл. от с. к.), е уредил гестията в чл. 60 и сл. ЗЗД от 1951 г. Хипотезисът на чл. 60, ал. 1, съдържащ предпоставките за възникването на задължението на управителя, въвежда предмета на гестията твърде лаконично и поради това доста широко: „Който предприеме управлението на работа, за която знае, че е чужда…“

II. Предмет и план на изследването.

Настоящето съчинение има скромната задача да очертае приложното поле на воденето на чужда работа без възлагане според българското облигационно право в следния ход: Първо се обосновава тезата, че управителят следва да извърша само законосъобразни, но не и неправомерни и неморални, действия в чужд интерес (т. III). После се взема становище по предварителния въпрос за делението на правомерните юридически факти – действия на „фактически“ и „правни“ (т. IV); след това се застъпва становището, че гестията е допустима и при двата вида актове (т. V). В зависимост от фактическото или юридическото естество на работата гесторът би могъл да я поеме и завърши самостоятелно, както и да възложи това на трето лице посредством институтите на „косвеното“ и прякото представителство (т. VI). Според от избрания способ („от свое“ или „от чуждо име“) за водене на работата на управителя бива, или не, позволено да извършва формални действия (т. VII). В тази връзка се поставя и проблемът за воденето на чужд процес без овластяване (т. VIII). Negotiorum gestio обикновено има за предмет актове по управление на чуждата работа; разпоредителните актове от чуждо име са допустими, но по изключение (т. IX). Разглежда се възможността negotiorum gestor да извърши действия, насочени към запазване на здравето на dominus negotii (т. X). По-нататък се изтъква, че самото водене на работата е мислимо да се състои от еднократни или продължителни действия (т. XI); като е отворен въпросът за бездействията (т. XII). В края е дадено обобщение на по-важните изводи (т. XIII).

III. Правомерни, неправомерни и неморални действия.

1. Правомерни и противоправни действия.

Преди всичко, в приложното поле на гестията влизат правомерни действия в чужд интерес – арг. от чл. 60, ал. 1 ab initio. Облигационното право (чл. 60-62) допуска едностранната, непринудена и доброволна намеса в чужда правна сфера само ако е законосъобразна (така и р. № 219/04.02.2014 г. по т. д. № 871/2012 г., I т. о.[4]). Не би могло някой да се интервенира в чужд патримониум, когато отделното поемане на чуждите работи би представлявало едно неправомерно действие (срв. и чл. 13, ал. 2 Наказателния кодекс (НК), дори засегнатото лице да има интерес от такова начинание[5]. Ето защо, напр., ако някой, който е осакатен до невъзможност да живее, бъде умъртвен от другиго в негов интерес, действията на последното лице остават неправомерни (арг. от чл. 115 НК; срв. и чл. 127, ал. 1 от с. к.) и не може да бъдат оправдани посредством negotiorum gestio.

Тъй като самото предприемане на чуждата работа от управителя като вид юридически факт на гражданското право по същината си е едно правомерно човешко действие, което е съобразено с диспозицията на правната норма (юридическа постъпка[6]), няма как отделните действия, чрез които се извършва работата, да бъдат противоправни, т. е. да бъдат в разногласие с диспозицията на правната норма. Друг, допълнителен аргумент в преимущество на това твърдение се явява обстоятелството, че ако гесторът е извършвал правни сделки с оглед на поемането и воденето на чуждата работа (чл. 61, ал. 1, пр. I и II), на общо основание за тях важат изискванията за валидност по чл. 26 и сл. В този случай, безспорно, действията на negotiorum gestor не трябва да нарушават постановленията на императивните правни норми (чл. 26, ал. 1 ab initio).

Опора в полза на становището, че неправомерните актове са извън приложното поле на negotiorum gestio, би могла да се извлече и от чл. 62: Dominus negotii не би могъл да одобри водената работа, когато тя е била противна на закона, защото ратификацията е едностранна сделка, за която важат изискванията за действителност на договорите (арг. от чл. 44, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. I). Този тезис може да се илюстрира по следния начин[7]: D., член на престъпна група, е болен и поради това не може да участва в запланирано престъпление. За негова сметка с това се захваща приятелят му (G.). D. не може да претендира откраднатото „от негово име“ или „за негова сметка“ от G. по чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 284, ал. 2, както и G. не разполага с вземане нито по чл. 61, нито по чл. 62 спрямо D. за разноските, претърпени при извършването на престъплението. Възможно е да се разсъждава, че в случая одобрението на господаря на работа би било нищожно, но на друго основание – невъзможен предмет – чл. 26, ал. 2 ab initio. Съгласно мотивите по т. 1. на Т. р. № 4/07.07.2010 г. по т. д. № 4/2009 г. на ОСГК: „Доколкото разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД изрично предвижда като самостоятелно основание за нищожност на договорите началната невъзможност на техния предмет, това основание изключва общото основание за нищожност, предвидено в чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а именно противоречието със закона.“

Това тълкувание на закона не може да бъде споделено нито с оглед на случая, по който се е произнесъл касационният съд, нито с оглед на приведения по-горе пример. Първо, разпореждането с вещ извън гражданския оборот, е нищожно, защото противоречи на определена повелителна забрана – чл. 18 от Конституцията, съотв. на Закона за концесиите[8]. Второ, невъзможен предмет е налице, когато такъв изначално липсва, а в илюстрацията по-горе очевидно има предмет: откраднатите вещи, съотв. претърпените разноски при извършването на престъплението; само че такава „гестия“ не може да породи никакво правно действие, понеже е в противоречие с конкретна императивна правна норма, която се извлича от чл. 194 и сл. НК. Възражението, което би могло да ми бъде отправено, че от престъпна дейност било допустимо да възникне неоснователно обогатяване, би било неуместно. Източникът на такова облигационно отношение е самото имуществено разместване като факт на обективната действителност, който не е неправомерен[9] (иначе биха се приложили правилата на чл. 45 и сл.). Съставите на кондикциите (чл. 55)[10] и на actio de in rem verso (чл. 59) не включват субективни представи и желания нито на обогатилия се, нито на обеднелия, още по-малко пък виновни деяния.

2. Неморални действия.

По същите съображения следва с категоричност да се отхвърли и възможността едно лице да се намеси в чужда правна сфера qua gestor, като извърши актове, противни на добрите нрави (срв. чл. 26, ал. 1, пр. III). Смятам че това се поразбира per se[11]: воденето на чужда работа без възлагане е допустимо, доколкото е в интерес на господаря на работата, а последният не би могъл да има интерес от неморално вмешателство в правната му сфера (срв. D 3.5.1). Доводи в тази насока може да се дирят на историко-правно и сравнително-прано ниво. От една страна, negotiorum gestio е било задължение ex bona fide в римското право[12], а днес всички облигации са на добросъвестността, следователно, гестията не би могло да се предприеме в противоречие с добрите нрави. От друга страна, воденето на чужда работа без възлагане като облигационно отношение quasi ex contractu (срв. Inst. III.27; вж. и чл. 1300 C. Civ. след новелизацията) не би могло да има за предмет действие, накърняващо добрите нрави, също както не би могло да се породи неморално задължение от договор (арг. от чл. 26, ал. 2, пр. III). В крайна сметка: ‘Quid sunt leges sine moribus[?]’[13]

Твърдението, че в приложното поле на гестията не влизат актовете, противни на добрите нрави, може да се скицира по следния начин: G. претендира пред Т., че е „управител на чужда работа“ на D. и би могъл да придобие представителна власт при условията на чл. 61, ал. 1, пр. I. След това той (G.) сключва договор с Т. от името на D., като съотношението между престациите на Т. и на (мнимо!) представлявания D. е до такава степен в ущърб на последния, че ползата за него от това съглашение е практически нулева. Подобен договор би бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. III поради противоречие с добрите нрави и по-конкретно: нееквивалентност на престациите (константна практика на ВКС: р. № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., ІІІ г. о.; р. № 153/ 24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о.; р. № 119/22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. I г. о., както и много други в същия смисъл). Такива неморални действия, освен че са нищожни на общо основание, не могат да обвържат доминуса, най-малкото, защото не са в негов интерес – каквато е една от предпоставките на чл. 60, ал. 1[14]. Прочее дори би било безпредметно да се поставя въпросът за репрезентативната гестия в подобни случаи, т. к. тя предполага осъществяването на фактическия състав на чл. 60, ал. 1.

3. Excursus: Заобикаляне на закона.

Понеже една от предпоставките при заобикалянето на закона e най-малко две сделки, всяка от които поотделно не противоречи на конкретна императивна правна норма (арг. от чл. 26, ал. 1, пр. II[15]), то поемането на чужда работа без възлагане (чл. 60, ал. 1) не може да бъде сторено agere in fraudem legis. По същността си воденето на чужда работа без възлагане не е сделка, но юридическа постъпка[16]. Дори да се приеме, че заобикалянето на закона е възможно при някои юридически постъпки или при съчетаването на юридическа постъпка и юридическо събитие[17], това отново не би могло да стане посредством гестията: Субективният елемент „обща цел“[18] или „необходимо съгласие“[19] на страните, който се извежда от чл. 26, ал. 1, пр. II, изключва приложимостта на чл. 60 и сл.: ‘dominus negotii’ и ‘negotiorum gestor’ са във връзка един с други, а negotiorum gestio е приложимо само при отрицателната предпоставка absentia domini (отсъствие на господаря на работата)[20].

4. Крайна необходимост и неизбежна отбрана.

Нерядко се случва с оглед на извънредните обстоятелства, при които се поема чуждата работа (срв. чл. 60, ал. 3), едно лице да действа qua gestor в ситуация на неизбежна отбрана (чл. 12 НК) или на крайна необходимост (чл. 13 НК)[21]. Причиняването на вреди от negotiorum gestio, или посягането върху блага, защитени от правото, за да бъдат запазени правните блага на dominus negotii, намиращи се в състояние на непосредствена опасност, може да бъде допустимо съгласно предпоставките, установени от наказателното право. Затова в такива ситуации действията на гестора, които иначе биха били противоправни, по силата на чл. 12 или чл. 13 НК се явяват правомерни. Христоматийният пример в това отношение е следният: с оглед на това да поправи спукана тръба или да загаси пожар в съседен имот някой (G.) може да взломи чуждата врата (на D.). Друга илюстрация: ако D. е задържан неправомерно при преминаване на границата на чужда корумпирана държава и G. заплати подкуп на длъжностното лице, за да бъде освободен D., G. може да иска обезщетение от D. за това, което е платил.

Независимо че проникването в чуждо жилище (чл. 170 НК) или плащането на подкуп (чл. 304 НК) в нормалните случаи биха били престъпления, вследствие на изключителните обстоятелства на непосредствена опасност те се явяват правомерни актове, поради което могат да бъдат предмет и на гестия (арг. от чл. 12 и чл. 13 НК, във вр. с чл. 60-62 ЗЗД)[22]. Според едно първоинстанционно решение в Италия[23], т. к. било забранено да се плаща откуп на похитители, съдът в Торино отхвърлил иска на G. (син) по чл. 2031 (actio negotiorum gestorum contraria) от италианския CC за платеното с оглед на освобождаването на D. (баща). Струва ми се, че това разрешение буди някои възражения с оглед на чл. 54 от Codice penale (‘Stato di necessità’[24]).

5. Правно значение.

Очевидна е юридическата релевантност на разграничението между правомерни и неправомерни или неморални действия: Само първите може да бъдат оправдани при условията на чл. 60 и сл. Когато някой се интервенира в чужда правна сфера, извършвайки една неправда, той би могъл да носи гражданска отговорност на общо основание (чл. 45 и сл. ЗЗД; срв. и § 1035 от Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch).

IV. Excursus: Делението на действията на правни и фактически.

1. Предварителни бележки.

За правомерните актове, попадащи в приложното поле на воденето на чужда работа без възлагане по чл. 60 и сл., често се казва, че може да бъдат „юридически“ и „материални“[25]. Същото дихотомно разграничение на правомерните човешки действия като факти с правно значение се наблюдава в доктрината и когато се отграничават приложните полета на договорите за поръчка[26] и изработка[27]; на прякото и „косвеното“ представителство[28] и т. н. Отговарянето на въпроса, дали правните и/или фактическите действия могат да бъдат предмет на гестията, предполага преди това да се изясни съдържанието на тези понятия, т. е. да се вземе становище по дискусионния въпрос: Кои действия са правни и кои – фактически?

Традиционно се твърди, че първите произвеждали самостоятелни юридически последици, докато обратното било при вторите, които се свеждали до действия с последици в материалния свят[29]. Проблемът е, че, от една страна, са познати много „фактически“ актове, пораждащи самостоятелен правен ефект, и въпреки това не са „правни“ действия. Напр. рисуването на картина, предмет на договор за изработка, се свързва както с правния ефект погасяване на задължението на художника (чл. 258, пр. I и чл. 261, ал. 1, във вр. с чл. 63 и сл. ЗЗД), така и с възникването на авторско право върху произведението на изобразителното изкуство (чл. 3, ал. 1, т. 5 ab initio от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП). Приведено до крайност, критикуваното становище би трябвало да приеме, че материални актове са всъщност правноирелевантните действия, т. к. само те нямат юридически ефект, свеждайки се единствено до изменения в обективния мир (напр. поканата за театър[30], благодарствената усмивка, обещанието за вярност[31] и пр.). От друга страна, „юридическите“ актове далеч не са лишени от физически последици: напр. сключването на договор може да намери отражение във воденето на преговори чрез кореспонденция, размяна и опитване на мостри, даване на заключения от специалисти и пр., докато се стигне до съставянето на документ, съдържащ клаузите му, и т. н.

2. Разграничителен критерий.

Всъщност, всяко външно проявление на активни съзнателни преживявания, което е включено в хипотезиса на правната норма и съобразено с диспозицията ѝ, е правно действие от гл. т. на учението за юридическите факти, защото поражда тъкмо нормативни, а не (напр., нравствени или религиозни) последици. В тази категория правомерни юридически факти се включват волеизявленията и юридическите постъпки (или т. нар. „юридически действия в т. см. на думата“)[32]. Волеизявленията съдържат субективни представи и желания, насочени към пораждане на пряко целени правни последици. Напр. договорът за продажба се сключва, за да се придобие собствеността (чл. 183 и сл.); пълномощното се дава, за да се овласти представителят (чл. 36, ал. 1) и така упълномощителят да придобие права и задължения чрез другиго (чл. 36, ал. 2). При юридическите постъпките, макар и на по-заден план и въпреки че те не съдържат „волеизявления“ (в строгия смисъл на думата), също се наблюдават субективни представи и желания касателно правните последици, свързани от правната норма с поведението на автора им[33]. Независимо в каква степен съзнанието на negotiorum gestor е отнесено към запазването на интересите на dominus negotii при поемането на чуждата робата, не може да се каже, че нему, в нормалния случай, въобще убягва мисълта да търси обезщетение за разноските, които би претърпял.

„Чистите“ фактически действия, наистина, се ограничават до въздействие на човека в материалния свят (напр. зашиването на копче, поправянето на ел. уред, изчистването на едно помещение, манипулацията с някаква машина) и – сами по себе си – не съдържат правни последици. Те придобиват правно значение само ако се съчетаят с други, допълнителни факти[34], сред които централно място заемат активните съзнателни преживявания (т. нар. „примесени юридически действия“[35]). В последния смисъл следва да се схваща терминът „материални“ или „фактически“ действия по-долу в текста. Прочее едно най-обикновено дърворезбоване може, напр., да се квалифицира като юридическа постъпка – възникване на авторско право върху обект на приложното изкуство (чл. 3, ал. 1, т. 5, пр. II от ЗАПСП); като фактическо действие – изпълнение на задължението на изпълнителя по договор за изработка (чл. 258, пр. I и чл. 261, ал. 1, във вр. с чл. 63 и сл. ЗЗД); а също така да бъде и правноирелевантно – нанасянето на някаква фреска върху дърво.

В обобщение: „Юридическите актове“ са тези човешки действия, при които съществено място заемат положителните психически преживявания на автора им досежно правните последици, свързани от правната норма с поведението му, било в по-близък план (както е при волеизявленията), било „зад кадър“ (каквото е положението при юридическите постъпки). „Фактически актове“ са тези човешки действия, влечащи след себе си изменения в материалния свят, при които правни последици настъпват само при съчетаването им с други, допълнителни факти.

3. Правно значение.

Ясна е практическата значимост на делението на действията на „правни“ и „фактически“: за юридическите факти, съдържащи волеизявления, се изисква дееспособност, само те могат да бъдат унищожаеми (чл. 27 и сл. ЗЗД) и да бъдат предмет на представителство (чл. 36 и сл. ЗЗД), нищо от това не важи за материалните актове; принудителното изпълнение на задълженията за фактическо действие става чрез изпълнителния процес (чл. 404 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), при задълженията за извършване на волеизявление е достатъчно предявяването на основателен конститутивен иск (чл. 19, ал. 3 ЗЗД, във вр. с чл. 362 и сл. ГПК); и т. н.

По-особено е положението при юридическите постъпки и материалните актове. Относно тях не може да се даде общовалиден критерий за разграничаването им: първите са хетерогенна категория актове, които не биха могли да се обединят по общи белези (затова за тях няма и не може да има общи правила); диференцирането на двата вида юридически факти трябва да се прави ad hoc с оглед на конкретния случай. Правното значение на отграничаването им се състои в това, че за материалните актове не се изисква дееспособност (напр. малолетен може да участва в кинематографично представление), докато при юридическите постъпки тя – обикновено – е нужна[36], напр. при воденето на чужда работа, изразяващо се в юридически актове[37]. Вярно е, че в някои случаи гестията може да бъде поета от недееспособен[38], но това е допустимо, тъкмо когато тя има за предмет фактически актове. Обаче в такива случаи, т. к. воденето на чужда работа е юридическа постъпка, потребна е поне т. нар. „естествена“ дееспособност[39]. (Последното обстоятелство отново указва, че у гесторът все пак трябва да има някакви представи и желания относно последиците на поемането на работата, колкото далечни да са те и независимо че може да седят на заден план.) Все пак, понеже юридическите постъпки са разнородна категория, има и такива, за които не се изисква дееспособност – напр. при композирането музикално произведение.

V. Правни и фактически действия.

1. Тезис.

Управителят може да извършва и правни, и фактически действия в полза на господаря на работа[40]. Този извод следва, на първо място, от широката редакция на чл. 60, ал. 1, чийто лаконичен хипотезис говори за „чужда работа“. Тази формулировка не е случайна и следва да се обясни с обстоятелството, че с оглед на запазването на интересите на доминуса, каквато е квинтесенцията на гестията, може да бъде наложително извършването на най-разнообразни актове както от правно, така и от материално естество.

Какви точно действия може и трябва да предприеме едно лице qua gestor, е фактически въпрос, на който законодателят не би могъл да отговори изначално и изчерпателно, освен казуистично и непълно; затова абстрактната редакция на чл. 60, ал. 1 е по-правилният нормотворчески подход. По този начин преценката е оставена на съда, който трябва да решава за всеки отделен случай, дали избраният от гестора (правен или материален) акт, съотв. способ за водене на чуждите работи, може да бъде оправдан от чл. 60 и сл.

Че управителят може да извършва фактически и правни актове, на следващо място, ясно следва и от редакцията на задълженията на доминуса (срв. чл. 61, ал. 1): Имало ли е воденето на чуждата работа за предмет правни действия, за господаря на работата би могло да възникне пряко (пр. I) или „косвено“ (пр. II) представителство. Щом гестията е била с предмет фактически актове, за доминуса се поражда дълг за обезщетяване на гестора (пр. III).

Най-сетне, в лексиката на ЗЗД под термина „работа“ се имат предвид както правни, така и материални действия. Това е видно от чл. 49, чл. 360, ал. 1 ab initio, чл. 364 in fine и чл. 368-369. Същият смисъл влагат и други закони в разглеждания израз: срв. напр. и чл. 5, ал. 1 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС), чл. 52 in fine, чл. 661, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ). Може би само при договора за изработка под „работа“ общият облигационен закон има предвид единствено материални действия (чл. 260, ал. 1, чл. 261, чл. 262, ал. 2, чл. 264, чл. 265, чл. 266, ал. 1 и т. н. от ЗЗД), а при договора за поръчка – само правни действия (чл. 288 ЗЗД).

2. Критика и допълнителни аргументи.

Несъстоятелен би бил упрекът към мен, че щом законът употребявал изразите „пълномощие“ (в заглавието на раздел шести, глава втора от общата част на ЗЗД и в чл. 62), „упълномощен“ (в чл. 60, ал. 2) и „сключени от негово име“ (чл. 61, ал. 1, пр. I), то предмет на воденето на чужда работа без възлагане би могло да бъде само юридическо действие. Въпреки използваните изразни средства от законодателя – разкриващи неоправдана приемственост с чл. 45 и сл. ЗЗД от 1892 г. (отм.), – правото гласи друго: „Без пълномощие“ означава не само „без договор за поръчка“, но и без каквото и да е гражданскоправно[41] задължение на управителя да извърши работата.

Освен това, при одобрение на работата от господаря ѝ (чл. 62) отношенията между него и управителя се уреждат от правилата на съответния договор в зависимост от естеството на извършената работа (напр. договор за влог, изработка, превоз, услуга и пр.), а не само за договора за поръчка[42]. „Упълномощаването“ пък, към което препраща чл. 60, ал. 2, се отнася до дължимата грижа, която гесторът трябва положи при извършването на чуждата работа. Тя също се изменя в зависимост от вида на работа, без да се ограничава единствено до тази на довереника (в какъвто смисъл следва да се схваща термина „упълномощен“ в чл. 60, ал. 2: срв. чл. 483 и сл. ЗЗД от 1892 г., отм.), като освен това зависи и от личността на управителя (едно може да се изисква от съсед, поправил срутен покрив, друго – от търговец – строител; срв. чл. 60, ал. 3)[43].

Причината за неадекватната формулировка на текстовете на ЗЗД в чл. 60 и сл., изглежда, е наследена от C. civ. des Français от 1806 г. Комисията по изготвянето на кодекса от 1800 г., уповавайки се на Дигестите, е възложила на negotiorum gestor всичките задължения, които биха последвали от mandatum (чл. 1372, ал. 2, съотв. чл. 1301 in fine след изм. от 2016 г., C. civ.). Струва ми се обаче, че съставителите на Наполеоновия кодекс са пропуснали да съобразят обстоятелството, че докато в Рим предметът на поръчката би могъл да бъде и правно, и фактическо действие (вж. напр. G. 3.161 и 162), подобно на гестията (вж. напр. D. 3.5.2), то съгласно C. civ. поръчката, каквото е господстващото мнение във Франция, може да се даде единствено за извършването на юридически актове (арг. от чл. 1984, ал. 1 C. civ. и по-конкретно от съществителното „pouvoir“), а наемът на работа – само материални действия (чл. 1779 и сл. от C. civ.)[44].

Прочее препратките на C. civ. (както и на реципиралите го граждански законници) при задълженията на negotiorum gestor към тези на mandatarius са частично неправилни. Защото биха били налице и хипотези, в които меродавни ще бъдат задълженията на работника по договор за наем на труд, на влогоприемателя по договор за влог, на превозвача по договор за превоз, на изпълнителя по договор за услуга и пр. Тази „нова“ линия, завещана от съставители на Code Napoléon, която ограничава договора за поръчка до правни действия[45], не е прокарана последователно при воденето на чужда работа без възлагане. Оттук идва и несполучливата редакция на текстовете в действащия ЗЗД в чл. 60-62: „без пълномощно“, „упълномощен“, „пълномощието“ и т. н.[46]

Така или иначе, намирам за ненужно de lege ferenda законодателят да уточни изрично, че воденето на чужда работа би могло да се състои от правни и/или фактически действия. Това следва по несъмнен начин от тълкуването на закона и не буди колебания в практиката (вж. напр. р. № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., IV г. о.). Напротив, подкрепя се със сравнително-правни и историко-правни доводи. Съвременният френски законодател обаче е счел за необходимо да посочи изрично това при новелизацията на общата част на облигационното право в чл. 1301 C. civ.: „Celui qui, sans y être tenu, gère sciemment et utilement l’affaire d’autrui, à l’insu ou sans opposition du maître de cette affaire, est soumis, dans l’accomplissement des actes juridiques et matériels de sa gestion, à toutes les obligations d’un mandataire.“[47] Все пак това изменение ползва твърдението ми, че гестията може да има за предмет правни и фактически действия. Нещо, което е безспорно установено в Австрия, Франция, Белгия, Люксембург, Италия, Испания, Германия, Португалия, Гърция и Холандия[48].

3. Практика.

Като примери за извършване на правни и фактически действия от едно лице qua gestor може да се изтъкнат следните случаи от практиката на българските съдилища[49]: (а) съзнателно плащане на чужд дълг с оглед на избягването на принудително изпълнение върху имуществото на господаря на работата (р. № 64/1893 г., II г. о.[50], р. № 48/1936 г., III г. о.[51]); (б) поправка на чужда вещ от управителя с оглед на запазването ѝ (р. № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г., І г. о.), съотв. (в) на съсобствен имот (константна практика: вж. напр. р. № 615/17.10.2002 г. по гр. д. № 93/2002 г., I г. о.); (г) стопанисването на пречиствателна станция за отпадни води (р. № 1242/27.01.2009 г. по гр. д. № 4795/2007 г., І г. о.); (д) спасяването по море на намиращ се в опасност кораб (р. № 1021/29.06.1999 г. по гр. д. № 251/1999 г., V г. о.); (е) покупка на недвижим имот с оглед на подобряването на положението на доминуса (р. № 920/1930 г., I г. о.), респ. (ж) продажба на недвижим имот (р. № 892/1930 г., IV г. о.[52]); (з) построяване на ограда, дърварник и други постройки в имота на отсъстващ (в случая – негов брат – р. № 64/1893 г., II г. о.[53]). От сравнително-правна гл. т. пред чуждестранните съдилища са били поставяни следните дела в тази връзка: (и) внезапно спиране на моторно превозно средство (МПС) с оглед на привличането на вниманието на шофьора към неизправност в автомобила му (р. от 16.03.1965 г. на федералния Върховен съд (ФВС) на Западна Германия[54]); (к) поръчителстване за чужд дълг – р. от 17.05.1950 г., (л) почистване на сняг – р. от 09.12.1971 г., (м) убиване на наранено куче[55] – р. от 04.11.1981 г. на австрийския ВС[56]; (н) преследване на откраднато МПС с личен автомобил с оглед на възстановяването на владението му (р. от 23.10.1956 г. на la Corte Suprema di Cassazione[57]) и др.

4. Правно значение.

Юридическата релевантност на това дали и какви точно материални или фактически действия ще извърши negotiorum gestor във вр. с воденето на чуждата работа, е следната: в зависимост от естеството на предприетия акт ще се определи дължимата грижа, която трябва да се положи – тази на добрия довереник, на добрия влогоприемател, на добрия комисионер, на добрия превозвач и т. н. (арг. от чл. 60, ал. 2); по същия начин са обусловени и задълженията на dominus negotii от закона (срв. чл. 61, ал. 1: пр. I, пр. II или пр. III, съотв. във вр. с ал. 2) или от одобрението му във вр. със задълженията на доверителя, на влогодателя, на комитента, на товародателя и т. н. (арг.: чл. 62; срв. ст. 982 от ГК на РФ); от правното или фактическото естество на водената работа зависи, дали тя може да бъде възложена на трето лице от управителя чрез „косвено“ или пряко представителство; и т. н.

VI. Пряко и „косвено“ представителство.

1. Общи положения.

В най-срещания случай гесторът ще поеме и извърши работата лично (срв. чл. 60, ал. 1 ab initio, както и чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 283, ал. 1): той ще поправи падналия покрив, той ще събере вземането на доминуса, той ще храни животните му и т. н. Мислимо е обаче управителят, който вече е бил поел работата, да я възложи на трето лице, вкл. и на своите работници или служители (р. от 27.11.1962 г. на ФВС на Германия[58]); напр. третото лице извършва съответните СМР в полза на господаря на работата (р. № 238/19.08.2013 г. по гр. д № 1012/2012 г., ІV г. о.). Тази възможност, от една страна, следва имплицитно от установените задължения на господаря на работата в чл. 61, ал. 1: Съгласно пр. I – при полезно поета и водена работа, ако управителят е действал от чуждо име, налице е пряко представителство, обвързват се непосредствено господарят на работата и третото лице (срв. р. № 338/11.I.2016 г. по гр. д. № 1729/2015 г., IV г. о.); съгласно пр. II – при същите предпоставки, ако управителят е действал от свое име, но за чужда сметка, единствено той е обвързан към трето лице при условията на „косвено“ представителство на господаря на работата (р. 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., IV г. о.)[59]. От друга страна, подобен извод може да направи и от обстоятелството, че след като облигационният закон възлага на negotiorum gestor същите задължения, каквито има и mandatarius (чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 281 и сл.), то първият не може да не разполага и с правото на заместване (substitutio) по чл. 283, ал. 2, пр. II, чийто състав по същността си е една „приложена“ гестия. Избраният способ за извършване на работата от гестора – лично или чрез трето лице – има немалко правно значение. Посредством него ще се определи към кого може насочи претенциите си доминуса: към гестора или към трето лице.

2. Особени случаи.

Юридически действия, свързани с личността на доминуса, поради своето естество са извън приложното поле на negotiorum gestio. Такива актове не може да бъдат предприети alieno nomine от когото и да било[60], още по-малко от някого qua gestor[61], а единствено лично от носителя на съответните права и задължения. Въпреки че не е казано изрично в чл. 60 и сл., това съждение е несъмнено и се обосновава с обстоятелство, че когато управителят на чужда работа действа като задължителен представител на господаря (чл. 61, ал. 1, пр. I[62]), на общо основание за него важат същите ограничения, относими и към представителството[63]. Лични актове от тази категория са: (а) промяна на име (чл. 19 от Закона за гражданското състояние); (б) сключване на брак (чл. 4 и сл. от Семейния кодекс (СК); (в) припознаване (чл. 64 и сл. СК); (г) осиновяване (чл. 77 и сл. СК); (д) съставяне (чл. 18 и сл. от Закона за наследството (ЗН) или (е) отмяна (чл. 38 и сл. ЗН) на завещание; (ж) престирането на работна сила по трудово правоотношение (чл. 124 и сл. от Кодекса на труда); и др. т. Извършените от negotiorum gestor правни актове, за които законът постановява да се извършват единствено лично от dominus negotii, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ab initio.

VII. Неформални и формални действия.

1. При „косвеното“ представителство.

Управителят, който действа от свое име при воденето на чуждите дела (чл. 61, ал. 1, пр. II), може да извършва както формални (ad solemnitatem[64]), така и неформални сделки, с оглед на това да приключи поетата работа. Той задължава единствено себе си към третото лице; дали господарят на работата ще придобие някакви права или задължения от това начинание, зависи от това как е поета и водена работата (чл. 61, ал. 1 ab initio)[65]. В тези хипотези не се поставят въпроси, които да изискват отделно третиране при предмета на гестията[66]. Известни затруднения обаче възникват, когато гесторът действа от чуждо име, като придобива представителна власт спрямо доминуса по силата на чл. 61, ал. 1, пр. I. Поставя се въпросът: Може ли управителят да извършва формални сделки от името на господаря на работата, без да е бил упълномощен в съответната форма или овластен по надлежния ред?

2. При прякото представителство.

а) Предварителни бележки.

Според д-р Д. Тончев[67] negotiorum gestor не може да извършва сделки от името на dominus negotii, за които се изисква писмено пълномощно: напр. да води чужд процес или да ипотекира чужд имот (срв. чл. 37). В обратния смисъл, изглежда, са р. № 892/1930 г., IV г. о. и р. № 920/1930 г., I г. о.[68], по които решаващите състави са приели за конкретните случаи, че управителят може да придобива, респ. да отчуждава, недвижими имоти от името на господаря на работата, за които и актове и към въпросния период се е изисквала форма за действителност. Удобен случай да се произнесе по проблема е имал италианският и Corte Suprema di Cassazione. Той приема с р. № 3225/20.03.1995 г.[69], че гесторът може да сключва дори и формални договори от името и за сметка на доминуса. Този извод съдът основава на чл. 2031 CC italiano, съответстващ на българския чл. 61, ал. 1 ЗЗД.

б) Тезис.

Подкрепа – според мен – заслужава първото разбиране:

Законът за задълженията и договорите в чл. 61, ал. 1, пр. I не въвежда никакви ограничения в представителната власт на управителя. Смятам, че е налице празнина в нормативния акт, която трябва да се запълни по тълкувателен път. За формалните договори, сключвани чрез доброволен представител, законът предпоставя пълномощното да бъде дадено в същата форма (срв. чл. 37). За някои формални сделки, извършвани чрез задължителен представител (родител или настойник), правото изисква разрешение на районния съд, доколкото тези актове не биха били в противоречие с интересите на детето или на поднастойнния (чл. 130, ал. 2 и ал. 3, във вр. с чл. 165, ал. 4 СК). За поемането на някои формални задължения от името на обявения за отсъстващ чл. 11, ал. 2 ЗЛС също въздига като предпоставка разрешение от съда, и то в случай на нужда или очевидна полза за отсъстващия.

Синтезът на посочените правила сочи, че за законодателя извършването на формални правни действия чрез представител трябва да става при условия, осигуряващи сигурност в оборота и избягване на лекомислено волеизявление (при доброволното представителство), съотв. при обективна преценка на интересите на представлявания от безпристрастен орган – съд (при задължителното представителство). Ето защо, ако съставителите на ЗЗД възнамеряваха за нужно управителят да може да извършва сделки ad solemnitatem, или биха били уредили това изрично, или биха били установили процесуален ред за овластяването му, каквито положения и в двете насоки липсват de lege lata. Освен това, ако гесторът можеше да действа и чрез формални актове alieno nomine, то току-що споменатите правила биха се обезсмислили до голяма степен, но, очевидно, не такива са били съображенията на законодателя.

Несъстоятоятелно би било противопоставянето, че черпенето на аргумент от посочените норми било неправилно, понеже те представлявали изключения. Това наистина е така, но институт по чл. 60-62 ЗЗД също представлява един особен случай: в нормалния ход на нещата dominus negotii се грижи за делата си лично или възлага това някому; но тъкмо защото той отсъства (absentia domini; срв. D 3.5.1), – по изключение – е допустимо някой друг, negotiorum gestor, да се намеси в правната му сфера.

Прочее репрезентативната гестия би могла да има за предмет само неформални сделки[70]. Сключили управителят (falsus procurator) договори от чуждо име, за които законът изисква форма за действителност, те ще са (висящо) нищожни (чл. 26, ал. 2, пр. II и III), доколкото не са били одобрени от господар на работата (мнимо представлявания) чрез надлежната форма, която би трябвало да се използва при упълномощаването с оглед на извършената сделка (чл. 42, ал. 2, във вр. с чл. 37)[71]. (В това се заключава и правното значение на разграничението между формални и неформални сделки, извършени alieno nomine от negotiorum gestor.)

Така или иначе, материалноправната легитимация на управителя при gestio representativa е значително затруднена от обстоятелството, че той придобива правото да действа от чуждо име ex lege, и то при определени предпоставки (чл. 61, ал. 1 ab initio), а не от упълномощаване, което да може да бъде материализирано в документ, чрез който представителят да манифестира пред публиката, че действа от чуждо име, бидейки овластен за това от упълномощителя (чл. 37). Ето защо и практическата приложимост на представителното водене на чужда работа без възлагане, дори да се приеме за допустимо при формалните сделки, би била незначителна (напр. с оглед на това да се ипотекира чужд имот едва ли някой нотариус би приел, че гесторът е „овластен“ ipso facto).

Институтът на чл. 19 също е неприложим при репрезентативната гестия, когато negotiorum gestor използва предварителен договор с оглед на сключването на окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма: за подобен предварителен договор е необходима обикновена писмена форма[72] (чл. 19, ал. 1). Открит е въпросът за сключването на предварителен договор с оглед на окончателен договор, за който е предвидена обикновена писмена форма.

в) Предложение с оглед на бъдещия закон и положението дотогава.

Все пак, когато трябва да се извърши юридическо действие от името на неприсъстващ – господар на работата (absentia domini), за което се изисква форма ad solemnitatem, с оглед на действащото право би могъл да се използва институтът на безвестно отсъствие (чл. 8 и сл. ЗЛС) и възможностите, които той предоставя, за да се защити чуждият интерес: назначаване на представител от съда на безвестно отсъстващия за извършване на актове по управление (чл. 8 ЗЛС); възникване на представителна власт по силата на закона в полза на въведените в имуществото на отсъстващия „за да го представляват пред съд и други места и лица“ (чл. 11, ал. 1 ЗЛС); даване на разрешение на въведените лица от районния съд, за да се извърши разпореждане с имуществото на отсъстващия (чл. 11, ал. 2 ЗЛС). Когато местоположението на доминуса е известно, но „не е в състояние да се грижи за своите работи“, той може да бъде поставен под запрещение и от негово име да действат задължителните му представители, респ. той да действа лично с тяхното съдействие (чл. 5 ЗЛС).

Животът обаче предлага най-разнообразни случаи. Мислимо е, напр., едно лице да е „изчезнало безследно“, така че за него няма сведения, но това да не е достатъчно продължително с оглед на чл. 8, ал. 1 ЗЛС, напротив, това лице може да е заминало в чужбина, но опитите за свързване с него просто да са безрезултатни (напр. съседите му знаят, че е в Република Гърция, без да им е известно в кой точно град или дали все още е тази държава)[73]. Също така е мислимо някой да не може да бъде поставен под запрещение, защото не са били налице изискванията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗЛС, но въпреки това той да изпадне в състояние, в което интересите му да налагат сключването формален договор от негово име. Напр., G. се грижи за земеделската продукция на брат си (D.), който е в болница. При поемането на чуждите работи се е очаквало положението на болния да се подобри, но въпреки това по-късно той изпада в коматозно състояние. Ще бъде ли длъжен G. да се грижи за чуждите работи до подобряването на състоянието на D.? Или нему е разумно да се предостави възможност да се освободи от задължението си, като, напр., продаде фермата и вложи полученото по сметка на господаря на работата (чл. 97, ал. 1, изр. II)?

Ето защо считам, че de lege ferenda си заслужава да се обсъди възможността управителят на чужда работа да може да извършва формални действия, за които се изисква нотариална или нотариално заверена форма, от името на господаря на работата само след разрешение от районния съд; за сделките, за които се изисква обикновена писмена форма, мисля, че такава възможност трябва да му се предостави ex lege и без разрешение на съда.

VIII. Excursus: Водене на чужд процес без овластяване.

1. Предварителни бележки.

Воденето на чужд (граждански) процес без овластяване поставя сходни проблеми с извършването на формални сделки от управителя. Ако някой е действал като „косвен“ представител на господаря на работата, той може да води „чужд“ процес, без да му било необходимо овластяване, защото тъкмо той, negotiorum gestor, е носител на спорните материални права (арг: чл. 61, ал. 1, пр. II; срв. и чл. 292, ал. 2, изр. I ЗЗД), които биха били предмет на делото, явявайки се надлежна страна в процеса било като ищец, било като ответник (арг. от чл. 26, ал. 1, във вр. с ал. 2, както и от чл. 124, ал. 1 и чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК). Силата на пресъдено нещо ще има действие само спрямо управителя на чуждата работа и третото лице (чл. 298, ал. 1 ГПК). Затова терминът „чужд“ процес в случая е неточен: главни страни в съдопроизводството са единствено negotiorum gestor и третото лице; dominus negotii обаче може да встъпи (чл. 218 ГПК) или да бъде привлечен (чл. 219 ГПК) като подпомагаща страна.

Всъщност, предявяването на подобен иск от гестора срещу третото лице (съотв. отговарянето по иск на третото лице) може да бъде не само мислимо, но и в някои случаи дори наложително за гестора с оглед на обвързаността му да изпълни задължението си от negotiorum gestio добросъвестно и докрай (чл. 61, ал. 1 in fine и ал. 2, във вр. с чл. 281, пр. 1; чл. 63, ал. 2)[74]. Напр., ако Т. не изпълнява задължението си към G., поето с оглед на воденето на работите на D., G. трябва да предяви иск срещу Т., когато изискуемото притезание е заплашено от кратка погасителна давност или съществуването на самото вземане е застрашено от недълъг преклузивен срок. По различен начин се поставят нещата при представителното negotiorum gestio (чл. 61, ал. 1, пр. I).

2. Тезис.

Воденето на чужд процес без овластяване според българското гражданско процесуално право е недопустимо[75] (така и р. № 2229/30.07.1973 г.[76] на италианския Corte Suprema di Cassazione). Извършвайки юридическите действия от чуждо име, управителят обвързва господаря на работата направо с третото лице (чл. 36, ал. 1, пр. I и ал. 2), щом тя е била поета и водена полезно (чл. 61, ал. 1, пр. I). В такива случаи, за да предяви иск срещу третото лице от името на доминуса или за да отговаря по иск на третото лице срещу доминуса, гесторът трябва или да бъде упълномощен от доминуса (съотв. от негов представител) съгласно изискванията на чл. 32 и сл. ГПК, или да бъде овластен като задължителен представител посредством процесуалния кодекс, напр., като съдът го назначи за особен представител на доминуса. Същото важи и когато самото поемане на чуждата работа изначално би трябвало да се изразява във предявяването на[77] или отговарянето по[78] чужд (на господаря на работата) иск. У нас за овластяване на гестора ipso facto по силата на съдопроизводствения закон би могло да се разсъждава, единствено когато третото лице е предявило иск срещу доминуса (срв. чл. 29, ал. 2 и ал. 3[79] ГПК). Но понеже като „особен представител“ може да бъде овластен само адвокат (вж. Закона за правната помощ), практическата приложимост на чл. 29, ал. 2 и ал. 3 ГПК с оглед на гестия не би била голяма.

Интересно разрешение предлага в тази връзка § 89 „Vollmachtloser Vertreter“[80] от Zivilprozessordnung (ZPO) от 05.12.2005 г. Съгласно ал. 1: „Handelt jemand für eine Partei als Geschäftsführer ohne Auftrag oder als Bevollmächtigter ohne Beibringung einer Vollmacht [срв. § 79, ал. 2 от с. к.], so kann er gegen oder ohne Sicherheitsleistung für Kosten und Schäden zur Prozessführung einstweilen zugelassen werden. Das Endurteil darf erst erlassen werden, nachdem die für die Beibringung der Genehmigung zu bestimmende Frist abgelaufen ist. Ist zu der Zeit, zu der das Endurteil erlassen wird, die Genehmigung nicht beigebracht, so ist der einstweilen zur Prozessführung Zugelassene zum Ersatz der dem Gegner infolge der Zulassung erwachsenen Kosten zu verurteilen; auch hat er dem Gegner die infolge der Zulassung entstandenen Schäden zu ersetzen.“[81] Алинея 2, от която става ясно, че § 89 ZPO е приложим само при предявен иск срещу доминуса, постановява още и че: „Die Partei muss die Prozessführung gegen sich gelten lassen, wenn sie auch nur mündlich Vollmacht erteilt oder wenn sie die Prozessführung ausdrücklich oder stillschweigend genehmigt hat.“[82]

Така или иначе, ако negotiorum gestor предяви иск от името на dominus negotii, без да разполага с представителна власт, исковата молба е недопустима: липсва ѝ абсолютната процесуална предпоставка – представителна власт[83]. Затова съдът следва да даде указания на гестора за представяне на пълномощно (чл. 129, ал. 2, изр. I, във вр. с чл. 128, т. 1 ГПК), преди да върне исковата молба (чл. 129, ал. 3 ab initio ГПК). Правораздавателният орган трябва да остави направо без разглеждане исковата молба, когато установи, че гесторът е предявил чуждо субективно материално право от свое име (чл. 130 ГПК), т. к. negotiorum gestor не е процесуален субституент на dominus negotii (арг. от чл. 26, ал. 2 ГПК). Този порок на процесуалното действие е неотстраним, следователно, даването на указания от съда се явява безпредметно.

3. Предложение с оглед на бъдещия закон и положението дотогава.

De lege ferenda обаче си заслужава да се размишлява над следния проблем: Не е ли оправдано в ГПК да се установи ред за назначаване на особен представител на отсъстващо лице, имащо интерес от извършването от негово име срещу трето лице на нетърпящо отлагане процесуално действие? (Срв. в тази връзка примера по-горе с притезанието, смутено от изтичаща погасителна давност, и вземането, застрашено от недълъг преклузивен срок – т. VIII, п. 1 по-горе.) Считам, че отговорът трябва да е положителен. Въпросът е на законодателна техника, ако това становище бъде споделено, съотв. и предложението по-горе с оглед на бъдещия облигационен закон (т. VIII, п. 2, бук. „в“), дали е необходима отделна уредба в ГПК. Намирам за достатъчно само една разпоредба да бъде установена в тази насока, и то в ЗЗД (срв. чл. 134 ЗЗД).

Дотогава остава приложим институтът на безвестното отсъствие (чл. 8 и сл. от ЗЛС). Отсъстващият би могъл да се представлява пред съда от назначения му представител или от въведените във владение на имотите му (чл. 29, ал. 1 ГПК). Проблемът, който остава нерешен, е, от една страна, че едно лице може да не отсъства продължително, както изисква чл. 8, ал. 1 ЗЛС[84], и пак интересите му да налагат извършването на неотложно правно действие. От друга страна, са мислими ситуации, в които едно лице да присъства de facto, но de iure да е в невъзможност да изяви волята си (напр. лице в безсъзнание след пътен инцидент). (Срв. по-горе т. 7 in fine.) Не бива да се пропуска и обстоятелството, че гесторът не разполага и с право да предяви от свое име чуждото материално право пред съд (чл. 26, ал. 2 ГПК), т. е. че той не е процесуален субституент на доминуса, защото нито материалният (ЗЗД), нито процесуалният (ГПК) закон му предоставя подобна възможност.

4. Сравнително-правни бележки.

В континенталните правни системи gestio representativa също се ограничава само до материално правни действия, но не и до процесуални. Позицията на мнозинството национални съдопроизводствени закони не се различава съществено от тази на българския ГПК[85]. В тази връзка, напр., френският касационен съд приема с р. от 09.03.21982 г.[86], че: „Les règles de la gestion d’affaires ne peuvent avoir pour conséquence de contraindre les tiers à accepter un débat judiciaire engagé par un demandeur agissant comme gérant d’affaires“[87]. Според гръцките съдилища пък подобни процесуални действия биха представлявали лични актове, които са извън предмета на гестията (р. № 202/1975 г. и р. № 1210/1987 г. на Атинския апелативен съд; р. № 258/1977 г. р. № 2823/1990 г. на Солунския апелативен съд[88]). Последното съображение намирам за частично неточно. Воденето на чужд процес без овластяване в Гърция, а и у нас, е недопустимо, т. к. процесуалният закон не е предоставил подобно право на гестора, без да става въпрос за някаква принципиална невъзможност едно лице да води чужд процес, понеже процесуалните действия били от личен характер, за които е неприложимо представителството. Само ще припомня, че представителството пред съд е възникнало дори преди представителството в материалното право (оттам тръгват и фикционните теории за обяснението на института).

5. Колективни искове.

Обсъжданата тема поставя още един любопитен въпрос: Може ли производството по колективни искове (чл. 379 и сл. ГПК) да се разглежда като водене на чужд процес без овластяване (чл. 60 и сл. ЗЗД)?

Относими в случая са няколко разпоредби: Първата е чл. 379, ал. 3 ГПК, която постановява, че лицата, които претендират колективният им интерес да е увреден или застрашен от увреждане, вкл. и организациите за защита на такива лица, могат да предявят от името на всички увредени лица иск срещу „нарушителя“. Второто правило е на чл. 380, ал. 3 ГПК. То установява като задължителен реквизит на молбата по колективен иск представянето на доказателства относно възможностите на ищеца сериозно и добросъвестно да защити увредения интерес и да понесе тежестите, свързани с воденето на делото, вкл. разноските. Третият текст се съдържа в чл. 386, ал. 1 ГПК: Решението по колективния иск поражда сила на пресъдено нещо и по отношение на лицата, които претендират да са били увредени, но не са заявили, че ще осъществяват защитата си в отделен процес.

Всъщност, подобна теза е силно разколебана от обстоятелството, че разноските от воденето на колективния иск лягат не върху лицето, което би трябвало да е ‘dominus’, а върху това лице, което би трябвало да е ‘gestor’ (арг. от чл. 380, ал. 3 in fine ГПК), и то в зависимост дали колективният иск е бил уважен или отхвърлен (срв. чл. 78, ал. 1 ГПК). Характерно за negotiorum gestio е друго: господарят на работата дължи обезщетение на управителя, ако тя е била предприета уместно и добре водена (чл. 61, ал. 1 ab initio). Обстоятелството дали след завършването ѝ господарят е извлякъл някаква полза е без значение (изрично в този смисъл: чл. 208, ал. 2, изр. I КЗ (отм.), съотв. чл. 396, ал. 1, изр. I КЗ от 2016 г., както и чл. 1486, ал. 1 от Code civil du Québec[89]). Така или иначе, проблемът е дискусионен и следва да се принесе в процесуалната наука, чиято задача е самостоятелното научно изследване на особеното исково производство по глава 33 от ГПК, едва след което цивилистиката може да се произнесе по въпроса за гестията в процеса.

IX. Управителни и разпоредителни действия.

1. Тезис.

Действията, предмет на воденето на чужда работа без възлагане, могат да бъдат както управителни, така и разпоредителни. Този извод се налага по същите съображения, изложени по-горе (т. V, п. 1-2), относно лаконичната редакция на чл. 60, ал. 1, в която не се съдържат ограничения само до единия от двата вида актове[90]. Това законодателно разрешение е разумно. Не бива изначално да се поставят рестрикции в нито в едната, нито в другата насока, защото веднъж е възможно интересите на господаря на работата да трябва да бъдат запазени чрез „управителни“, но друг път – чрез „разпоредителни“ действия. „Съгласно разума на [чл. 60], управлението на чужда работа, имайки за цел да поправи или да запази чужд имот, може да има за предмет освен чисто управителни действия, но и разпоредителни действия, напр. [а] покупката на един недвижим имот за сметка на заинтересувания, щом с тая покупка се подобрява положението на последния.“ (р. № 920/1930 г., I г. о.[91]).

Разбира се, на практика, най-често, negotiorum gestio има за предмет действия, насочени към запазването и поддържането на чужди права (срв. чл. 61, ал. 1, пр. III), а именно: (б) отдаване под наем (р. № 22/1943 г., III г. о.[92]) или (в) ремонтиране на чужд недвижим имот (р. № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г., І г. о.); (г) предявяване на иск за защита на владението на цялата съсобствена вещ (р. № 101/1924 г., II г. о.; р. № 492/1931 г., I г. о.; р. № 236/1933 г., I г. о.; р. № 501/1938 г., I г. о.[93]) и т. н.[94] В този смисъл разпоредителните действия, извършени от управителя на чужда работа, са изключение, т. е. допустими са в особени ситуации на необходимост или спешност[95] (срв. чл. 60, ал. 3), поради което предполагат особено третиране на въпроса.

2. Допълнителни бележки.

Актовете на разпореждане с чуждо имущество при условията на negotiorum gestio (чл. 60-62) представляват законодателно отстъпление от началото, че: ‘Nemo dat quod non habet.’ Това следва от същността на института: За да възникне задължение за някого като управител на чужда работа, една от предпоставките на закона е наличието от обективна гл. т. на чужд интерес от поемането на работата (арг. от чл. 60, ал. 1, във вр. с чл. 61, ал. 1 ab initio). Единствено това обаче не е достатъчно. Гесторът трябва не само да е предприел уместно работата, но и да я е водил добре, с оглед на това да обвърже директно доминуса с третото лице, разпореждайки се чуждото имущество (арг. от чл. 61, ал. 1, пр. I). В противен случай актовете на управителя от чуждо име не пораждат ефект за господаря на работата, доколкото последният не ги одобри (срв. чл. 42, ал. 2 и чл. 62).

Всичко това е видно exampli gratia[96]: По време на Френско-пруската война (19.07.1870 – 28.01.1871 г.) били продадени 25 000 бушела (680 т. и 383 кг.) американска пшеница в гр. Хавър, Франция с уговорката, че купувачът (Е.) щял да приеме стоката до 8 дни. След няколкократни покани от продавача (V.) към E. да вдигне стоката си E. отишъл в Хавър, заплатил цената и си заминал, оставяйки зърното на V., без да му е дал някакви инструкции. При тези обстоятелства V. продал зърното, т. к. чуждият интерес бил изложен на две опасности: вражеско нашествие и изфирясване на пшеницата. След това V. предявил вземането си за обезщетение qua gestor срещу E. Френският Cour de cassation уважил иска, независимо от обстоятелство, че продавачът действал и в собствен интерес (р. от 18.06.1872 г.).

3. Критика.

Неоснователно би било апострофирането, че разпоредителните действия на гестора не може да бъдат оправдани при условията на чл. 60 и сл., поради това че, щом законът говорел за „управлението на работа“ (чл. 60, ал. 1 и чл. 62), действията на negotiorum gestor трябвало да бъдат непременно управленски. Подобно буквоядско тълкуване на закона би било неуместно поради съображенията, изтъкнати по-горе (т. V, п. 2), спрямо термините „без пълномощно“, „упълномощен“, „пълномощието“ в чл. 60-62. Затова под „управление“ по смисъла на чл. 60, ал. 1 и чл. 62 следва да се влага смисъл на „поемане“ (срв. чл. 60, ал. 3), „предприемане“ (чл. 61) или, което е все същото, „водене“ на чужда работа (каквото е и заглавието на раздел шести, глава втора от общата част на ЗЗД), т. е. извършване на някакво действие в чужда полза.

Прочее, намирам за неубедително становището на проф. Ал. Кожухаров[97], че „гесторът може да извършва само управителни актове“. Доводът за това било съображението, че „[съ]собственикът не може да виндицира идеални части от общата вещ, които не му принадлежат.“, т. к. предявяването на иска по чл. 32, ал. 1 от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите (отм.)[98] било акт на разпореждане. Като аргумент се привежда и р. № 19/1936 г., III г. о. на ВКС на Царство България. В съвременната практика обаче това тълкувание на закона е изоставено. Напротив, константната практика е в обратния смисъл: петиторният иск е акт по управлението на общата вещ (р. № 424/13.07.2011 г. по гр. д. № 964/2009 г., І г. о.); rei vindicatio, предявен от един измежду съсобствениците, „цели запазването на правото на собственост в неговата цялост“ (Т. р. № 91/01.10.1974 г. по гр. д. № 63/1974 г. на ОСГК на ВС).

Всъщност, разбирането на Ал. Кожухаров е странно на фона на приведеното в сборника му р. № 892/1930 г., IV г. о.[99], по което се приема, че управителят все пак можел да отчужди недвижим имот на господаря на работата, като продажбата в случая представлявала акт по управлението на имота. Решения в последния смисъл се срещат и във френската практика: „учредяването на сервитут върху имота на господаря, когато това може да бъде в полза на последния, представлява един акт на добро управление“ – р. от 25.06.1901 г., la Cours de cassation[100]^{, [101]}. Колебания в практика на ВКС на Царство България може да се открие и в други съдебни актове. Така, напр., в р. № 22/1943 г. на III г. о.[102] решаващият състав е застанал на позицията, че гестията била допустима само за управителни действия, докато в р. № 892/1930 г. на IV г. о.[103] се приема – правилно според мен, – че актовете на разпореждане, извършени от гестора, били допустими само по изключение. Тази нерешителност на съдилищата може да се обясни с водената по това време дискусията във Франция дали le gérant d’affaires може да извършва le acte de disposition или само les actes conservatoires[104]. Така или иначе, съвременната френска юриспруденция застава на становището, че управителят може да извършва и управителни, и разпоредителни действия; но практиката все пак е предпазлива в последните случаи[105].

4. Правно значение.

Практическият смисъл на това дали воденето на чужда работа ще има за обект „управителни“ или „разпоредителни“ действия следва от самото естество на тези актове: докато първите са насочени към запазване и поддържане на чуждото субективно право, то посредством вторите се внася такава промяна в него, като то се прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява (срв. Т. р. № 91/01.10.1974 г. по гр. д. № 63/1974 г., ОСГК на ВС). По-нататък различни са изискванията на закона спрямо извършването на едните или другите актове (срв. напр. чл. 18, чл. 229, ал. 2).

X. Excursus: Действия в защита на здравето другиму.

1. Систематично място на проблема.

Според Ch. v. Bar[106], в предмета на the Benevolent Intervention in Another’s Affairs (кн. V от DCFR) няма никакви ограничения относно актовете, свързани със запазването на здравето на друго лице като, напр., превързване на рани, завеждане на болен до медицинско заведение и съдействие някому в затруднено (болезнено) състояние. У нас, въпреки че не открих практика по въпроса, едва ли може има съмнение в допустимостта на воденето на чужда работа без възлагане с предмет подобни действия. Считам, обаче, за ненужно тази категория актове да се обособява отделно от правните и фактическите действия[107]. Защото с оглед на опазването на жизнеспособността на друго лице може да бъдат извършени и юридически (напр. сключването на договор за медицинска услуга), и фактически (оказване на долекарска помощ) актове. Всичко зависи от обстоятелствата по конкретния случай, състоянието на доминуса, избрания способ за това от гестора, способностите на последния (напр. ако той е лице, притекло се на помощ при ПТП, и притежава висше медицинско образование) и т. н. Всъщност, такова разграничени има raison d’état не при изясняването на приложното поле на института по чл. 60 и сл., а при изследването на интереса на господаря на работа – имуществен и/или неимуществен[108] – като предпоставка за възникване на задължението на управителя по чл. 60, ал. 1. Този проблем обаче е извън обхвата на настоящето съчинение.

2. Допълнителни бележки.

Проблемът със защитата на здравето от едно лице qua gestor, всъщност, поставя по-общия въпрос: „Натоварено“ ли е по смисъла на чл. 60, ал. 1 ЗЗД лицето, което има висше медицинско образование[109], и се притече на помощ на пострадал? Според някои в такива случаи не би могло да се приложи институтът на воденето на чужда работа без възлагане, а единствено този за неоснователното обогатяване, понеже медикът бил „задължен“ да окаже помощ на всеки, намиращ се в състояние на опасност за здравето му.

Считам подобно възражение за неоснователно[110].

Първо.

Медиците са нравствено – но не и правно(!) – задължени да окажат лекарска помощ с оглед на Хипократовата клетва: „Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.“; която те полагат на основание чл. 176, ал. 1 от Закона за здравето (ЗЗ). Подобно морално задължени може да се извлече и от чл. 11 от Кодекса за професионална етика на лекарите в България: „Независимо от своята специалност, квалификация или ангажименти, лекарят е длъжен да оказва спешна помощ на всеки болен, чието здраве и живот се намират в непосредствена опасност.“; както и от чл. 58, ал. 3 от с. к.: „Незаплатен хонорар не може да бъде основание за отказ за оказване на спешна помощ на пациент, намиращ се в непосредствена опасност за живота. Лекарят не изисква хонорар при оказване на спешна медицинска помощ.“ Работата е там, че нравствената обвързаност не е „натоварване“ по смисъла на чл. 60, ал. 1 ЗЗД, за да бъде изключена гестията[111]. Неоправдано би било прекословението, че чл. 100, ал. 3 ЗЗ[112] създавал „правно“ задължение за оказване на медицинска помощ: въпросната обвързаност е към „лечебното заведение“, а не към медика – физическо лице; освен това тя е административноправна (вж. чл. 221 ЗЗ), а не гражданскоправна.

Второ.

Престъпните състави на чл. 141, гл. II „Престъпления против личността“, раздел III „Злепоставяне“ от НК също не са „натоварване“ по смисъла на чл. 60, ал. 1 ЗЗД[113]. Няма разум, въз основа на който на лица, адресати на въпросната наказателноправна норма, да се откаже „привилегията“, която предлага институтът на воденето на чужда работа без възлагане спрямо неоснователното обогатяване (срв. чл. 61, ал. 1, ab initio, съотв. във вр. с ал. 2, и чл. 59). Освен това обществените отношения, регулирани от наказателното право, и тези, уредни от гражданското право, са напълно различни: целта на първото е да се въздейства върху личността на извършителя на престъпление, а на второто – в случая да се разпределят определени вреди. Съвпадаха ли приложните полета на НК и на ЗЗД, то медикът би трябвало да може да предяви вземането си за разноски към този, комуто е помогнал, на основание чл. 141 НК, а държавата би могла да му търси наказателна отговорност, ако същият е водил чуждите работи „зле“ по чл. 60, ал. 2 ЗЗД. . .

Трето.

Всъщност, отношенията между медика (gestor), претърпял разноски във вр. с оказването на помощ на пострадал (dominus), в действителност биха могли да се развият на плоскостта на чл. 59, вместо по чл. 61, съотв. чл. 62. Обаче това е така, когато не се е бил осъществил състава на чл. 60, ал. 1, но не поради липса на възлагане, а, напр., защото медикът не знае, че работата е чужда; съотв. когато не са били налице предпоставките на чл. 61, ал. 1 ab initio: управителят – медик не е бил предприел уместно работата или не я е бил управлявал добре и господарят на работата – пострадал не е одобрил действията му. В крайна сметка, не бива да се забравя, че actio de in rem verso е субсидиарно спрямо actio negotiorum gestorum contraria (арг. от чл. 59, ал. 2).

XI. Еднократни и продължителни действия. Воденето на чужда работа без възлагане – чл. 60, ал. 1, може да се състои в действие, извършено в относително кратък промеждутък от време, или еднократен акт. Напр.: с оглед на избягването на принудително задържане чрез техническо средство тип „скоба“ на чуждо МПС, паркирано в небезвъзмездна градска зона, без да е била заплатена съответната такса, някое лице просто изпраща SMS със стойността на цената за престоя за определено време; съотв. премества чуждото МПС (р. от 08.11.1966 г. на Хертогенбоския апелативен съд)[114]; или пък гесторът указва долекарска медицинска помощ на лице в безсъзнание след ПТП или полага на усилия за осигуряването на необходимата медицинска помощ (р. от 07.11.1960 г. на ФВС на Западна Германия)[115]; и др. т.

Нерядко обаче предмет на гестията са действия, които се състоят от поредица от отделни актове[116], действия и/или бездействия, извършени в определена поредност през известни интервали от време. Така е в примера (т. VII, п. 2, бук. „в“ по-горе) с хоспитализирания (D.), чиито работи са поети от брат му (G.): последният изорава земеделската земя, изчаква известено време, след което я засява, събира реколтата, съхранява я и след това я продава, открива банкова сметка на името на брат си, получените суми внася в нея и т. н., докато не се прекрати задължението му (чрез изпълнение, поради обективна невъзможност и т. н.). Най-често гестията има предмет за предмет действия с трайно изпълнение, затова един пример в това отношение е достатъчен.

Правното значение на въпросното разграничение се състои в това, че при воденето на чужда работа без възлагане с еднократно действие не възникват някои от задълженията на управителя, които иначе биха се породили, ако гестията бе с продължително изпълнение. При водене на чужда работа с еднократно действие, задължението на управителят се прекратява със самото му извършване (арг. от чл. 60, ал. 1 in fine). В тези случай гесторът рядко придобива в държанe чужди вещи, поради което за него едва ли биха се породили дългове за custodia (чл. 63) и съотв. за предаване (чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 284, ал. 2, пр. II). По-нататък, би било безпредметно (доколкото въобще е възможно!) той да бъде обвързан да уведоми доминуса за поемането на делата му (арг. от чл. 283, ал. 3[117]). Обичайно, задължението управителя, след като е приключил чуждата работа в сравнително кратък промеждутък от време, се ограничава до това да осведоми господаря на работата за приключването ѝ и, евентуално, да му даде сметка (чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 284, ал. 1, съотв. ал. 2, пр. I).

XII. Бездействие.

1. Предварителни бележки.

Обикновено, negotiorum gestio има за предмет ясно изразена в обективната действителност съзнателна постъпка на управителя, състояща се било в еднократно действие, било в действие с продължително изпълнение. Не е изключено обаче поемането и извършването на чуждата работа да се изрази в съчетаването на действия и бездействия (както е в примера по-горе с обработването на земята). Възниква обаче интересният въпрос: Може ли воденето на чужда работа без възлагане да се изрази единствено в бездействие?

Приема се, от някои автори, че на практика това трудно би могло да се случи, но теоретично би било мислимо[118]. Предложени са следните илюстрации[119]: Нотариус, пред когото е сключена сделка за прехвърляне на собственост върху МПС, се е задължил да заплати местен данък, но междувременно е узнал, че въпросното публично вземане ще бъде отменено в най-скоро време, затова и не го изпълнява (р. от 03.05.1983 г. на римския Corte d’Appello[120]). Другият пример е следният – изпълнител по договор за поправка на МПС не изпълнява задължението си, с оглед на това да го предпази от отнемане от страна на окупационните власти (р. от 10.12.1948 г. на холандския Hoge Raad[121]). Според Christian von Bar[122] в тези случаи се касаело по-скоро до изпълнение на договорно задължение, отколкото до negotiorum gestio.

Това разбиране е правилно и заслужава подкрепа[123], защото договорите задължават „не само за това, което е изразено [изрично] в тях, но още и за всичките последствия, които според справедливостта, обичая или закона изтичат от тях“ (чл. 29 ЗЗД от 1892 г., отм.; същата мисъл е по-мъгляво прокарана в чл. 63 ЗЗД от 1951 г., но едва ли някой се съмнява в основателността ѝ). Освен това тезата, че в примера с нотариуса била налице гестия чрез бездействие, е силно обезнадеждена у нас от чл. 265 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Други автори се противопоставят категорично на възможността гестията да се изразява единствено в бездействия, т. к. такива действия били противни на закона или на bonos mores[124]. Така или иначе, проблемът е доктринерен, без да има особени правни последици в единия или в другия случай.

2. Тезис.

За водене на чужда работа без възлагане чрез бездействие би могло да се разсъждава тогава, когато в действителността се очаква да настъпи нещо, което в обикновения ход на нещата би се случило, а господарят на работата има интерес в конкретната ситуация то да не се случи. Очевидно, настъпването на това „нежелано“, но „типично“ действие, събитие или състояние трябва да зависи от управителя на работата, за да може именно неговото въздържане от действие да придобие правната релевантност на поеме на чужда работа по смисъла на чл. 60, ал. 1.

Наистина, това би било рядко срещано явление в практиката. Но все пак би то могло да се илюстрира по следния начин: G. не упражнява правото си по чл. 52 ЗС да бъдат отсечени клоните на дърветата, които се простират над неговия имот, и корените, които преминават в неговия имот, въпреки че вече се е сдобил с надлежното разрешение и е наел работници в тази връзка, докато съседът му (D.) не си обере плодовете. G. се въздържа от упражняването на правото си, докато D. не събере продукцията си. През това време обаче G. търпи вреди, защото вече е бил ангажирал строителна бригада, на която, съгласно договореното помежду им, трябва да заплати възнаграждение, независимо че не са извършвали никаква дейност. Струва ми се, че би трябвало G. да разполага с actio negotiorum gestorum contraria за платеното на работниците срещу D. по чл. 61, ал. 1.

XIII. Synopsis.

По-важните изводи от всичко, изложено дотук, може да се обобщят по следния начин: Управителят може да извършва само правомерни актове, предмет на воденето на чужда работа без възлагане, но не и противоправни или неморални актове (арг. от чл. 60, ал. 1). Когато действа при условията на неизбежна отбрана или крайна необходимост, действията му, които иначе биха се явили незаконосъобразни, се явяват правомерни по силата на чл. 12 и чл. 13 НК (т. III).

В приложното поле на гестията влизат както юридически, така и фактически актове (така и р. № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., IV г. о.). Този извод се налага, от една страна, от това, че в лексиката на ЗЗД под „работа“ най-често се разбират и двете категории действия (срв. чл. 49, чл. 360, ал. 1 ab initio, чл. 364 in fine и чл. 368-369). От друга страна, това следва от широкия хипотезис на чл. 60, ал. 1, който говори единствено за „поемането на чужда работа“. (т. V)[125]. По подобни на последните съображения следва да се приеме, че negotiorum gestio може да се състои и от управителни, и от разпоредителни действия (така р. № 920/1930 г., I г. о., както и р. 892/1930 г., IV г. о.). Просто в законът не се съдържат никакви ограничения в едната или в другата посока. Какви точно актове ще предприеме гесторът, зависи от това, какво изисква запазването на интереса на доминуса (т. IX).

При намеса на трети лица при гестията би могло управителят да бъде пряк или „косвен“ представител на доминуса, възлагайки извършването на чуждата работа на трето лице (арг. от чл. 61, ал. 1, пр. I и II). Така или иначе, актовете свързани с личността, понеже изначално са извън приложното поле на представителството, не биха могли да бъдат и предмет на gestio representativа (т. VI). Когато гесторът действа като „косвен“ представител на доминуса, той може да извършва формални сделки (ad solemnitatem), но не и когато е действа като пряк представител. За такива сделки законодателят обикновено поставя допълнително изискване – разрешение от съд, каквото в института на чл. 60-62 ЗЗД липсва (срв. чл. 11, ал. 2 ЗЛС; чл. 130, ал. 2 и ал. 3, във вр. с чл. 165, ал. 4 СК; чл. 37 ЗЗД). Приеме ли се противното, чрез репрезентативната гестия приложното поле на тези институти би се обезсмислило до голяма степен (т. VII).

Воденето на чужд граждански процес от управителя, без да е бил упълномощен или овластен, е недопустимо: не е налице абсолютна процесуална предпоставка: представителна власт. De lege lata гесторът единствено би могъл да бъде назначен като „особен представител“ на доминуса – ответник при условията на чл. 29, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Но de lege ferenda липсва разпоредба, по силата на която управителят да придобие право да води чужд процес от името на господаря на работата – ищец. Negotiorum gestor не е процесуален субституент на dominus negotii, т. к. нито процесуалният, нито материалният закон му предоставя такова право (арг. от чл. 26, ал. 2 ГПК). (т. VIII).

Поемането и воденето на чуждата работа от управителя може да се състои от еднократни действия (оказване на долекарска медицинска помощ), както и от действия с продължително изпълнение (водене на преговори, сключване на договор и доброволното му изпълнение), какъвто е най-честият случай (т. XI). Спорен е въпросът дали гестията може да се състои от бездействие (т. XII).

Автор: Светослав Иванов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

* Всички препратки към нормативен акт, без да е посочено заглавието му, са относно ЗЗД от 1951 г. Съдебната практика, доколкото не е уточнено друго, е цитирана по правно-информационни системи (ПИС) „Сиела“, „Апис“ и „Лакорда“, актуализирани с ДВ бр. 85/24.10.2017 г. Решение, за което не е посочено от кой съд е постановено, е на ВКС. Всеки един курсив в текста е мой – Св. Ив.

[1] Вж. Stoljar, S. Negotiorum gestio. (Chapter 17.) – In: Restitution – unjust enrichment and negotiorum gestio. (Volume X.) International encyclopedia of comparative law. Tübingen: J. C. B. Mohr (Paul Siebeck), the Hague, Boston, London: Martinus Nijhoff Publishers, 1984, p. 18; вж. и цит. там по-стара литература. Вж. също и Zimmermann, R. The law of obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Reprinted. Cape Town, Wetton, Johannesburg: “Juta & Co” Ltd., 1992, p. 435.

[2] Срв. Жирард, П. История и система на римското право. (Manuel élémentaire de droit romain). Част II. Облигационно право. Преводач С. Ангелов. С.: Издание на Софийския университет, 1915 г., с. 900; Андреев, М. Римско частно право. 5. изд., С.: „Софи-Р“, 389-390; Zimmermann, R. Op. cit., p. 439.

[3] Срв. Zimmermann, R. Op. cit., p. 437.

[4] Срв. и р. № 99/10.01.1964 г. по гр. д. № 2315/1963 г., I г. о. на ВС: „Разпоредбите на чл. 36, ал. II ЗЗД не намират приложение в случаите, когато упълномощеното лице по поръчение на упълномощителя си чрез деликт причини щети на увредения.“ С други думи: не може да се овласти някой, за да се извърши правонарушение. Но след като при определени предпоставки управителят може да бъде задължителен представител на господаря на работа – чл. 61, ал. 1, пр. I (срв. Иванов, Св. Към въпроса за правната уредбата на представителното водене на чужда работа без възлагане в българското облигационно право. – Юридически свят, 2017, № 2, 90-122), то за репрезентативната гестия важат същите ограничения, които са относими и за представителството. Иначе казано: gestio representatitva – подобно на представителството – не може да има за предмет неправомерни действия „от чуждо име“.

[5] В същия смисъл – вж. v. Bar, Ch. Benevolent Intervention in Another’s Affairs: (PEL Ben. Int.). New York: Oxford University Press; Munich: Sellier, European Law Publishers, 2006, p. 105.

[6] Или т. нар. още „юридически действия в т. см. на думата“. Срв. в този смисъл напр.: Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: „Наука и изкуство“, 1973, с. 199 (§ 64, т. 8); Кацарски, Ал. Предприемане на чужда работа без пълномощие (чл. 60 ЗЗД). – Държава и право, 1988, № 8-9, с. 48.

[7] Примерът е взет от v. Bar, Ch., E. Clive. Principles, Definitions and Model Rules of European private law. Draft common frame of reference. Volume 3. Munich: „Sellier. European law publishers“, 2009, p. 2881 (illustration 7). По-нататък съчинението се цитира за краткост като „Draft common frame of reference“.

[8] В същия смисъл – вж. Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013, с. 76. Струва ми се, че позицията на ВКС по-скоро е последица от инертно придържане към авторитетния курс по „Гражданско право – обща част“ на проф. В. Таджер (Цит. съч., с. 259). Последният също приема, – противно на застъпената от мен теза, – че сделката с предмет res extra comercio е нищожна поради това, че имала невъзможен предмет.

[9] Вж. Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Том III. Облигационно право. Обща част. 3. изд., С.: Университетска печатница [св. Климент Охридски], 1943, с. 589; Василев, Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. 2. прераб. и доп. изд. С.: „Наука и изкуство“, 1958, с. 575; и др. в същия смисъл.

[10] Contra: Митев, Кр. Неоснователно обогатяване по чл. 55-58 ЗЗД. С.: „Сиби“, 2014, 58-74. Авторът обосновава тезата, че „«даване» има, когато е престирано, за да се изпълни задължение или за да се осъществи фактическия състав на сделка. И в двата случая се преследва цел, която не се е осъществила.“ Че съставите на кондикциите не включват субективни предпоставки, настоява и Кр. Таков в становището си относно защитата на хабилитационния труд на Кр. Митев (‘http://procedures.uni-plovdiv.bg/docs/procedure/520/8659891851195318012.pdf’, линкът е проверен последно на 11.10.2017 г.). Обратното би означавало, че даденото от малолетен не би могло да се иска обратно, т. к. той няма изискуемата воля от правото, за да може да осъзнае „целта“ на престирането(!). Това разрешение е очевидно неприемливо.

[11] Според Ch. v. Bar (Op. cit., p. 105) предвиждането на изрично правило, че Benevolent Intervention in Another’s Affairs не би могло да има за предмет действия, противни на public policy, би било излишно и опасно, като би могло да доведе до неправилно разбиране на института. Това становище е правилно и следва да бъде подкрепено. Всъщност, в DCFR предложението на v. Bar очевидно е споделено от Комисията, т. к. в кн. V от същия проект липсва подобна недвусмислена формулировка.

[12] Вж. напр. Жирард, П. Цит. съч., с. 898; Zimmerman, R. Op. cit., p. 437.

[13] Находчивата мисъл на Хораций, която може да се преведе по следния начин: „Какво са законите без [добри] нрави[?]“, взех от: Темнов, Е. Звучащая юриспруденция. М.: „Волтерс Клувер“, 2010, с. 86.

[14] Въпреки че това не е казано изрично в чл. 60, ал. 1, то следва от разума на закона (срв. D 3.5.1), а също и от чл. 61, ал. 1 ab initio.

[15] Вж. вместо всички Димитров, М. Цит. съч., 196-219.

[16] Срв. бел. № 6 по-горе.

[17] В тази връзка срв. напоследък интересната статия на Недев, Д. Участието на юридически събития и юридически постъпки във фактическия състав на заобикаляне на закона. – В: Право и бизнес усъвършенстване на нормативната уредба. Сборник с доклади от Юбилейна научна конференция 2016 г., организирана по повод 25 години от ЮФ на УНСС. Том I. Частно право. С.: ИК „УНСС“, 2017, 190-200. Съчинението е достъпно и на ‘https://www.challengingthelaw.com/grajdansko-pravo/uchastieto-na-postapki-sabitiq-zaobikalqne-zakona/’; линкът е проверен последно на 24.XI.2017 г.

[18] Вж. Димитров, М. Цит. съч., с. 198, и цит. там литература.

[19] Вж. Недев, Д. Цит. съч., с. 191.

[20] Въпросният елемент от състава на задължението на управителя се извлича от чл. 60, ал. 1 in fine. Гесторът трябва да продължи работата, „докато заинтересуваният може да я поеме“, разбира се, доколкото, преди да се е появила такава възможност за доминуса, гесторът вече не е бил завършил работата. По довод от противното следва, че преди поемането на работата господарят ѝ също не трябва да е бил в състояние да се погрижи за нея (самостоятелно или чрез трето лице). Била ли е налице такава сгода за dominus negotii, никое лице поначало не може да се намеси в работите му qua gestor, освен при постигането на съгласие между двете страни. Но тогава пък биха се приложили правилата за съответния вид договор, при което воденето на чужда работа без възлагане отново е изключено, защото то е субсидиарно спрямо задълженията, възникващи от договор (арг. от чл. 60, ал. 1: „без да е бил натоварен“).

[21] Срв. кн. VI, чл. 5:202, ‘Self-defence, benevolent intervention and necessity’ („Неизбежна отбрана, водене на чужда работа без възлагане и крайна необходимост“) от Draft Common Frame of Reference (DCFR). Съотношението на чл. 46 към чл. 60-62 ЗЗД, от една страна, и на чл. 12 и чл. 13 НК, от друга страна, поставя интересни въпроси във вр. наслагването на различните институти, които обаче не може да бъдат разгледани тук, поради обема на съчинението. Към тях ще привлека вниманието на читателя в отделно съчинение.

[22] В подобен смисъл и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 105; оттам взех втория пример.

[23] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 106 и p. 172.

[24] На бълг. от ит. ез.: „неизбежна отбрана“, букв.: „състояние на необходимост“.

[25] В този смисъл: Планиол, М. Елементарно ръководство по Гражданско право. Специални договори. Преводач Т. Наследников. С.: „Работническа кооперативна печатница „Напред“, 1919, с. 376 (№ 2274); Павлов, Хр. Фактическо представителство (Negotiorum gestio). – Юридическо списание, год. V, с. 191-197; Стойнов, Н. Negotiorum gestio (кратка монография по въпроса). – [Седмичен юридически вестник] Право, 1920, V, № 19, 253-258; Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Част I. 2. прераб. и доп. изд. С.: „Ц. Н. Чолаков“, 1929, 347-348 (№ 303); Тице, Х. Гражданско право. Облигационно право (обща и специална част). Преводач Ал. Кожухаров. С.: „Т. Ф. Чипев“, 1933, с. 245; Кожухаров, Ал. Водене на чужда работа без пълномощие. – Във: Кожухаров, Ал., К. Телбизов, Д. Димитров, Л. Радоилски, М. Геновски. Основи на правото на НРБ. Част II. С.: „Наука и изкуство“, 1953, с. 411; Василев, Л. Цит. съч., с. 605; Таджер, В. Цит. съч., с. 314; Stoljar, S. Op. cit., p. 3 и p. 105; Кацарски, Ал. Цит. съч., 48-55; Сукарева, Зл. Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения. С.: УИ „Стопанство“, 1998, с. 84; Попов, К. Водене на чужда работа без пълномощие. – Български законник, 2003, № 2, 68-70; Голева, П. Облигационно право. 5. прераб. и доп. изд. С.: „Фенея“, 2013, с. 489; Draft common frame of reference, p. 2880; Пунев, Ан. Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване. – Търговско и конкурентно право, 2011, № 9; Марков, M. Облигационно право. Помагало. Modus studendi. 9. прераб. и доп. изд. С.: „Сиби“, 2014, 401-402. Срв. и Гай, D. 3.5.2.

[26] Срв. Zimmerman, R. Op. cit., 420-421; Кожухаров, Ал. Основи на правото…, с. 411; Василев, Л. Облигационно право…, с. 605.

[27] Срв. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция О. Герджиков. С.: „Софи-Р“, 1996, с. 170.

[28] Срв. Таков, Кр. Цит. съч., 38-39.

[29] Вж. напр. v. Bar, Ch. Op. cit., p. 104; Таков, Кр. Цит. съч., 38-39.

[30] С уговорката, че канещият не би закупил билета на поканения даром, нито като мандатар.

[31] Срв. чл. 15 in fine Семейния кодекс (СК) от 1985 г. (отм.). Изискването за вярност между съпрузите при изграждането на отношенията им не е въведено от законодателя в чл. 14 СК от 2009 г., и то едва ли несъзнателно.

[32] Така Ганев, В. Цит. съч., с. 158.

[33] В същия смисъл Ганев, В. Цит. съч., 158-159: „Колкото съзнанието на автора при научно или художествено творчество да е заето предимно с други преживявания, не може да не се признае, че, макар понякога и на заден план, в неговото съзнание не липсват представи и желания относително правните последици, свързани според обективното право с изготвянето на едно духовно произведение или едно изобретение. Тия представи и желания […] изплуват на пръв план всякога, когато авторът поиска да използва тъй създаденото правно положение на произведеното или изобретеното от него със сключване на някои сделки по отношение на него, напр., със сключването на издателски договор.“

[34] Вж. и Таков, Кр. Цит. съч., с. 39.

[35] Ганев, В. Цит. съч., с. 35.

[36] Contra: Таков, Кр. Цит. съч., с. 40. Според него за извършването на юридическа постъпка в никой случай не се изисква дееспособност.

[37] Срв. Иванов, Св. Кой може да бъде управител на чужда работа без възлагане? (под печат).

[38] Вж. напр. Тончев. Д. Цит. съч., с. 343-346 (№ 302).

[39] Т. нар. ‘la capacità naturale’ в Италия. Срв. Иванов, Св. Кой може да бъде управител…, (под печат).

[40] Становището на мнозинството автори, посочени в бел. № 25 по-горе, е правилно и следва да бъде споделено.

[41] Като в някои случаи дори административноправното задължение на „управителят“ – държавен орган да се погрижи за работите на „господаря“ изключва правилата на чл. 60 и сл. (напр. органите по пожарна безопасност не биха могли да искат разноски за погасяването на пожар в чужд имот). Изрично правило в този смисъл може да бъде открито в модерния ГК на РФ. Съгласно ст. 980 от с. к.: „Условия действий в чужом интересе“, („Условия за действие в чужд интерес“), ал. 2: „Правила, предусмотренные настоящей главой, не применяются к действиям в интересе других лиц, совершаемым государственными и муниципальными органами, для которых такие действия являются одной из целей их деятельности.“ („Правилата, предвидени в настоящата глава, не се прилагат за действия в интерес на други лица, извършени от държавни и общински органи, за които такива действия са една от целите на тяхната дейност.“).

[42] Отново недвусмислена разпоредба в подкрепа на това твърдение може да бъде открита в ст. 982 на Гражданский кодекс (ГК) на Руската федерация (РФ): „Если лицо, в интересе которого предпринимаются действия без его поручения, одобрит эти действия, к отношениям сторон в дальнейшем применяются правила о договоре поручения или ином договоре, соответствующем характеру предпринятых действий, даже если одобрение было устным.“ („Ако лицето, в чийто интерес се извършват действията без негова поръчка, одобри тези действия, към отношенията на страните занапред се прилагат правилата за договора за поръчка или друг договор, съответстващ на характера на предприетите действия, дори ако одобрението е било устно.“).

[43] Че дължимата грижа се изменя в зависимост от това дали едно лице действа qua gestor в своя професионален кръг или е търговец, настоява и Ch. v. Bar (Op. cit., p. 212), по арг. от кн. V, чл. 2:101 ‘Duties during intervention’ („Задължения по време на воденето на работа“), ал. 1, бук. „а“ DCFR. Това задължение на управителя е корелативно на право му на възнаграждение спрямо господаря на работата: чл. 3:102, ал. 1 ‘Right to remuneration’ („Право на възнаграждение“): ‘The intervener has a right to remuneration in so far as the intervention is reasonable and undertaken in the course of the intervener’s profession or trade.’ („Управителят има право на възнаграждение, доколкото водената работа е полезна и поета във връзка с професионалната или търговската дейност на управителя.“).

[44] Вж. напр. Планиол, М. Цит. съч., 356-357 (№ 2232).

[45] Какви са били съображенията на съставителите на C. civ. от 1804 г. в тази връзка, понеже протоколите на Комисията и мотивите към проекта за C. civ. не ми бяха достъпни, не мога да отговоря. Възможно е съставителите да са взели предвид някой френски обичай.

[46] Срв. критика на терминологичния апарат на ЗЗД у Иванов, Св. Към въпроса за правната уредба на представителното водене на чужда работа…, 90-122, както и посочената там литература.

[47] Текстът би могъл да се преведе по следния начин: „Този, който, без да е длъжен, съзнателно и полезно поеме работата на другиго, без знанието или възражението на господаря на тази работа, е обвързан при завършването на правните или материалните действия по неговото управление с всичките задължения на довереника.“

[48] Срв. v. Bar. Ch. Op. cit., 128-131.

[49] Вж. вместо всички: Иванов, Св. Практиката на българските съдилища (1893–2015 г.) върху воденето на чужда работа без възлагане. – Съвременно право, 2015 г., № 5, 87-98. Статията е достъпна и на ‘https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/vodene-na-chujda-rabota’; линкът е проверен последно на 13.10.2017 г.

[50] Бояджиев, П., Ив. Минчев. Цит. съч., с. 60.

[51] Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-216. Синтез на юриспруденцията. С.: „Общ фонд за подпомагане студентите от Висшите учебни заведения в България“, 1948, с. 216.

[52] Цукев, Г. Съдебна практика. Кн. 1-4. С.: „Стопанско развитие“ АД, 1937, № 3328. (Съчинението е цитирано по-нататък само с името на автора и поредния номер на решението в сборника.)

[53] Вж. Бояджиев, П. Ив. Минчев. Цит. съч., с. 60.

[54] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 128.

[55] Вероятно negotiorum gestor е действал при условията на крайна необходимост (вж. § 34 от австрийския Strafgesetzbuch).

[56] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 129.

[57] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 130.

[58] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 128.

[59] В този смисъл и v. Bar, Ch. Op. cit., 297-298.

[60] Вж. напр. Таджер, В. Цит. съч., с. 313; Таков, Кр. Цит. съч., с. 41.

[61] Така и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 106.

[62] Вж. in toto Иванов, Св. Към въпроса за представителното водене на чужда работа…, с. 90-122.

[63] Така и Draft Common Frame of Reference. p. 2882.

[64] Формата ad probationem и нарушаването ѝ са извън предмета на настоящето изследване (срв. чл. 164 ГПК).

[65] Не са ли налице предпоставките на actio negotiorum gestorum contraria (чл. 61, ал. 1 и ал. 2), пред управителят на чужда работа остава открита възможността за предявяването на actio de in rem verso (чл. 61, ал. 3, във вр. с чл. 59).

[66] Особена значимост те добиват при обратните искове на гестора (чл. 61 и чл. 62), който проблем е извън предмета на настоящото съчинение. Въобще за проблемите и на „косвеното“, и на прякото представителство препращам към специализираната литература.

[67] Тончев, Д. Коментар…, с. 354 (№ 310). Единственото съчинение, което споменава проблема у нас.

[68] Цукев, Г. Съдебна практика…, № 3328. Решенията може да бъда открити и в Иванов, Св. Практиката на българските съдилища…, с. 90.

[69] Draft Common Frame of Reference…, p. 3077.

[70] Иванов, Св. Към въпроса за представителното водене на чужда работа…, 90-122.

[71] Ако господарят на работата е ограничено дееспособен, ратификацията следва да бъде дадена лично от него ведно със съдействието на неговия попечител (родител). При напълно недееспособен доминус одобрението може да изхожда от неговия законен представител (родител или настойник). Тези съждения произтичат от систематическото тълкуване на чл. 42, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 129, ал. 1 (респ. чл. 164, ал. 2 или чл. 168, ал. 2) СК.

[72] Ако такъв предварителен договор бъде сключен устно, ще бъде нищожен (чл. 26, ал. 2, пр. II); вж. в този смисъл и р. № 4016/21.03.2013 г. по адм. д. № 11511/2012 г. на ВАС.

[73] Вж. р. № 4259/10.06.2013 г. по в. гр. д. № 2460/2013 г. на Софийския градски съд (СГС): „Не може да се приеме, че след като лицето не се намира на територията на страната, същото следва да се обяви за отсъстващо съгласно чл. 9 от ЗЛС.“

[74] В този смисъл и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 106. Че „косвен“ представител (комисионер) може да води процес срещу третото лице, с което е сключил сделка за чужда сметка (на комитента), е безспорно у нас – вж. напр. в този смисъл р. от 28.12.1993 г. по арб. д. № 26/1992 г., на Арбитражния съд при БТПП: „Искът може да бъде предявен и от самия доверител [комитент], след като от страна на комисионера му бъдат прехвърлени съответните права [към третото лице].“ (Практиката е цит. по: ПИС „Сиела“, като съдебният акт може бъде открит и в сп. Търговско право, 1993, № 2.)

[75] Така и Тончев, Д. Цит. съч., с. 354 (№ 310); както и Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. 4. доп. и прераб. изд. С.: ДП „Наука и изкуство“, 1988, с. 151, който се позовава на опр. № 43/1956 г., II г. о. на ВС, което, за жалост, не ми беше достъпно при изготвянето на съчинението.

[76] Цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 130.

[77] Срв. D. 3.5.1.

[78] Срв. D. 5.1.74.2, D. 3.5.30.2, D. 3.5.30.7, D. 3.5.40.

[79] Алинея 3, чл. 29 ГПК се отнася до назначаването на особен представител на ответника, но не важи за ищеца (срв. и чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 ГПК; както и р. № 203/21.10.2015 г. по гр. д. № 2973/2015 г., I г. о.; опр. № 373/19.07.2017 г. по гр. д. № 1956/2017 г., ІV г. о. и др.).

[80] „Неовластен представител“.

[81] „Ако някой действа като управител на чужда работа без възлагане или като упълномощен без представяне на пълномощно, той може да бъде допуснат в производството на предварително основание срещу или без предоставянето на обезпечение за разноските и вредите. Окончателното решение може да бъде постановено само след изтичането на срока за представяне на одобрението. Не е ли било представено одобрение до времето, когато окончателното решение е постановено, лицето, допуснато до процеса на предварително основание, трябва да бъде осъдено за обезщетяване на насрещната страна за разноските, които тя е била претърпяла като резултат на водения от първото лице процес; освен това то е длъжно да обезщети насрещната страна за вредите, които последната е била претърпяла като резултат от това допускане.“

[82] „Страната трябва да допусне делото срещу нея да бъде водено по този начин, дори когато е предоставила представителна власт само устно или ако тя е била одобрила воденето на процеса изрично или мълчаливо производството.“

[83] Въпреки липсата на изричен текст, подобен на § 88, ал. 2, пр. I ZPO, постановяващ, че представителната власт на представителя е абсолютна процесуална предпоставка, у нас това се приема като постулат (вж. напр. р. № 203/21.10.2015 г. по гр. д. № 2973/2015 г., I г. о.; срв. напр. Сталев, Ж. Цит. съч., с. 152, и др.).

[84] Така Таджер, В. Цит. съч., с. 29 (§ 30, т. 2).

[85] Вж. както v. Bar, Ch. Op. cit., 106-107, така и Malaurie, Ph., Laurent A., Ph. Stoffel-Munck. Droit civil. Droit des obligations. 8^e édition. À jour au 1^er aout 2016. Paris: ‘L. G. D. J/Lextenso éditions’, 2016, p. 603.

[86] Malaurie, Ph., Laurent A., Ph. Stoffel-Munck. Op. cit., p. 603

[87] „Правилата за водене на чужда работа без възлагане не могат да имат за последица принуждаването на трети страни да приемат съдебен спор, учреден от ищеца, действащ като управител на чужда работа.“

[88] Срв. обаче р. № 28/1977 г. и р. № 981/1973 г. на Άρειος Πάγος, особено това, което се приема в последният акт като краен резултат. (Практиката на гръцките съдилища е цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 129.)

[89] Разпоредбата гласи: „Le géré doit, lorsque les conditions de la gestion d’affaires sont réunies et même si le résultat recherché n’a pas été atteint…“ („Господаря на работата, когато условията за водене на чужда работа са изпълнени и дори желаният резултат да не е постигнат, е длъжен…).

[90] По този начин и Кацарски, Ал. Цит. съч., с. 48: „концепцията, че действието [по предприемане на чужда работа] трябва да е управително, а не и разпоредително, няма нормативна опора.“. В същия смисъл: Stoljar, S. Op. cit., p. 95, 106-108; както и Breccia, U. La gestione di affari. – Trattato di Diritto Privato. Vol. IX: Obbligazioni e contratti. Tomo primo. 2 ed. Torino, 1999, 876-877 (цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 130).

[91] Цукев, Г. Съдебна практика…, № 3328. Същото изнамират и италианските съдилища: вж. напр. както р. от 03.03.1954 г. и р. от 23.07.1960 г. на la Corte Suprema di Cassazione, така и р. от 16.08.1955 г. на флорентинския la Corte d’Appello (цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p.130).

[92] Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите…, с. 216.

[93] Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите…, с. 216.

[94] Вж. и интересните примери у Stoljar. S. Op. cit., 106-107.

[95] Така и Stoljar, S. Op. cit., p. 107. Вж. в този смисъл и цит. съч. в бел. № 95.

[96] Stoljar, S. Op. cit., p. 106.

[97] Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите…, с. 216. Срв. и Кожухаров, Ал. Водене на чужда работа без пълномощие…, с. 411.

[98] Разпоредбата съответства на чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС).

[99] Цукев, Г. Съдебна практика…, № 3328. Същото решение може да бъде открито и в Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите…, с. 216, както и в Иванов, Св. Практиката на българските съдилища…, с. 90.

[100] Цит. по: Досев, Д. Закон за задълженията и договорите. Доктрина и юриспруденция. С.: „С. М. Стайков“, 1926, с. 151.

[101] Така или иначе, не може да има съмнение, че продажбата на една вещ (транслативна сукцесия) или учредяването на вещно право върху един имот (конститутивна сукцесия) – в който и да било случай(!) – не могат да имат характер на актове по управление. Срв. Т. р. № 91/01.10.1974 г. по гр. д. № 63/1974 г. на ОСГК на ВС. Някой би възразил: какъв би могъл да е чуждият интерес от обременяването на един имот със сервитут? Нему бих отговорил със следния пример: G. прокарва тръбопровода си през имота на D., при което водоизточникът може да се ползва от двете лица, съотв. за напояването на двата имота; налице е гестия в съвместен интерес (срв. D. 3.5.30.7).

[102] Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите…, с. 216.

[103] Цукев, Г., Съдебна практика…, № 3327.

[104] За тази дискусия вж. Stoljar, S. Op. cit., p.107, и цит. там литературата.

[105] Вж. напр. Malaurie, Ph., Laurent A., Ph. Stoffel-Munck. Op. cit., p. 603.

[106] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 104.

[107] Contra: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 104.

[108] Учебното помагало на проф. М. Марков (Цит. съч., с. 401) оставя впечатление, че той се съмнява във възможността интересът на dominus negotii да бъде неимуществен, поставяйки въпроса в тази връзка при поемането на работата от negotiorum gestor, т. е. с оглед на приложното поле на гестията. Считам обаче, че така поставеният въпрос („а може ли интересът да бъде неимуществен?“, пак там, с. 401) от автора е по-скоро с дидактическа цел.

[109] За краткост в текста по-нататък само: „медик“.

[110] За континенталната юриспруденция в същия смисъл – вж. v. Bar, Ch. Op. cit., 128-131, и посочените там решения и съчинения. Срв. и Stoljar, S. Op. cit., 141-152.

[111] Така и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 190.

[112] „Всяко лечебно заведение е длъжно да извърши възможния обем медицински дейности при пациент в спешно състояние независимо от неговото гражданство, адрес или здравноосигурителен статут.“

[113] В същия смисъл v. Bar, Ch. Op. cit., p. 190.

[114] Практиката е цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 131.

[115] Практиката е цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 128.

[116] Така v. Bar, Ch. Op. cit., p. 104.

[117] Въпросната разпоредба е частен случай на т. нар. „приложена“ гестия: Иванов, Св. Към въпроса за представителното водене на чужда работа…, 90-122.

[118] В същия смисъл и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 104.

[119] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 105.

[120] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 172. Би трябвало публичноправното задължение обаче да е отпаднало с обратна сила (ex tunc).

[121] v. Bar, Ch. Op. cit., p. 172.

[122] v. Bar, Ch. Op. cit., 104-105.

[123] Contra: Пунев, Ан. Цит. съч., № 9, с. 35. Привеждайки пример, който, изглежда, е зает от v. Bar, Ch. Op. cit., p. 105 (срв. илюстрацията с нотариуса по-горе), Ан. Пунев приема, че „гестията би могла да се извърши и чрез бездействие“. Само че получаването на пари за плащане на чужд дълг предполага поне мандат, т. е. налице е „възлагане“ по смисъла на чл. 60, ал. 1, което се явява пречка за поемането на чуждите дела qua gestor.

[124] Срв. цитираната гръцка литература у v. Bar, Ch. Op. cit., p. 129.

[125] Актовете на управителя били те материални (оказване на лекарска помощ от медик), били те юридически (сключването на договор за медицинска услуга) – дори когато той е лице с висше медицинско образование – може да бъдат насочени към запазването на здравето на господаря на работата (т. X).

ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА ВОДЕНЕТО НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

Благодарение на:

SOS Банкова сметка на Сдружение Грамада за съхраняване и развитие на платформата

Правила за адвокатите

SOS банкова сметка на Сдружение Грамада в БАКБ

ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА ВОДЕНЕТО НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

Подобни статии

Благодарение на:

SOS Банкова сметка на Сдружение Грамада за съхраняване и развитие на платформата

Правила за адвокатите

SOS банкова сметка на Сдружение Грамада в БАКБ