1. Решение № 902/27.12.2010 г., постановено по гр. д. № 1345/2010 г., I г.о. на ВКС.
Производство по делото е образувано по реда на чл. 307, ал. 2 от Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК).
Лицето Х е подало молба за отмяна, на основание чл. 304 ГПК, на влязло в сила Решение от 13.06.2008 г., постановено по гр.д. № 14635 по описа за 2006 г. на Софийски районен съд, с което е осъдена съпругата на лицето Х на основание чл. 108 от ЗС да отстъпи собствеността и предаде владението на лицето Y, собственик на основание универсално завещание върху апартамент, находящ се в гр. София, поради това, че лицето Х не е било конституирано като необходим другар в производството.
Ответникът – Y, е оспорил допустимостта и основателността на молбата, тъй като според него молителят нямал качеството на необходим другар, защото съпругата му в хода на производството е направила възражение за право на собственост на основание завещание, а заявеното възражение за придобивна давност следвало да се разглежда като такова само за нея, щом се позовава и на завещание.
Върховният касационен съд е приел молбата за основателна, квалифицирайки я като такава по чл. 304 ГПК, поради твърденията на молителя, че решението го обвързва, а не е бил конституиран като страна по делото.
От материалите по делото се установило, че лицето Y е предявило иск по чл. 108 от ЗС против съпругата на лицето Х за апартамент, находящ се в гр. София, като се е позовало на универсално саморъчно завещание от 1997 г., оставено от завещателя – Z. Ответницата (съпругата на Х) е противопоставила възражение за придобивна давност, като e твърдяла че от края на 1990 г. владяла процесния апартамент, в който е била допусната още от собственика – завещател. По делото е бил представен и констативен нотариален акт от 16.03.1999 г., с който ответницата била призната за собственик на основание саморъчно завещание, оставено от завещателя – Z, починал на 24.06.1997 г. Възивният съд е приел, че завещанието, оставено от Z от 11.04.1996 г., от което се е ползвала ответницата е било отменено с последващото завещание, оставено в полза на ищцата. Прието е, че ищцата не е станала собственик на апартамента въз основа на това завещание и защото то е оспорено, досежно авторството му и ответницата не е ангажирала доказателства за установяване на автентичността му. Направеното от нея възражение за придобивна давност е преценено като неоснователно.
С молбата за отмяна било представено удостоверение, видно от което молителят е сключил граждански брак с ответницата на 29.04.1990 г. и заедно с двете си деца от брака са регистрирани на адреса на процесния апартамент.
С оглед на тези данни по делото ВКС е приел, че съгласно чл. 304 от ГПК отмяна на влязлото в сила решение може да иска лицето, спрямо което решението има сила, независимо, че то не е било страна по делото. Такива лица са необходимите другари. Те са страни по материално правоотношение, което е неделимо поради естеството си, или по разпореждане на закона. Неучаствалият необходим другар е обвързан от решението, така както и участвалият в производството. По разпореждане на закона – чл. 216, ал. 2 ГПК, действията, извършени от участващия в производството необходим другар обвързват и неучаствалия другар. Съставът на ВКС се е позовал на ПП-2-77, т. 12, с което е прието, че решението, постановено по спор за собственост без участието на единия съпруг в производството, когато негов предмет е била вещ, съпружеска имуществена общност подлежи на отмяна по чл. 233 от ГПК /отм./. Смисълът на това разрешение произтича от това, че предмет на спора е вещ съпружеска общност, която е бездялова по разпореждане на закона и решението следва да е еднакво по отношение на двамата съпрузи, които са необходими другари. Ако то е постановено без участието на единия от тях, то засяга и правата на другия.
По делото ответницата се е позовала на придобивна давност. ВКС е приел, че имотите, владяни от двамата съпрузи, когато давността е изтекла по време на брака са съпружеска общност /ПП-8-80 т.2/, както и че заявеното възражение от ответницата е преклудирано с влизане в сила на решението, но то обвързва и молителя, като неин съпруг, т.е. той няма да може в отделно производство да защити правата си.
Въз основа на гореизложеното ВКС, първо гражданско отделение, е отменил на основание чл. 304 ГПК влязлото в сила решение от 13.06.2008 г., постановено по гр.д. № 14635 по описа за 2006 г. на СРС и оставилото го в сила решение 26.11.2009 г. по гр.д. № 1154 по описа за 2009 г. на СГС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СРС.
2. Решение № 213 от 05.07.2011 г. по гр. д. № 499/2011 г., II г.о. на ВКС.
Производство по делото е образувано по реда на чл. 307, ал. 2 ГПК.
Лицето М е подало молба за отмяна, на основание чл. 304 ГПК, на влязло в сила Решение, постановено по гр.д. № 442/2008 г. по описа на Районен съд – Троян, влязло в законна сила на 05.11.2010 г. В молбата за отмяна на влязло в сила решение било посочено, че процесният имот е придобит от съпруга на молителката – М, по време на брака му с последната, което е налагало на основание чл. 216, ал. 2 ГПК и нейното участие в процеса, тъй като молителката би могла да представи доказателства по отношение на спора, които са от съществено значение.
С влязлото в сила решение, чиято отмяна било поискана, съдът е приел за установено по отношение на ответника М, че ищецът – Б, е собственик на недвижим имот, представляващ дворно място. Като последица от основателността на установителния иск за собственост, съдът е отменил издадения в негова полза констативен нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, за собственост на същия недвижим имот. При разглеждането на делото, ответникът М е направил възражение за неоснователност на предявения иск, тъй като е придобил имота на основание изтекла в негова полза придобивна давност. Съдът е разгледал възражението, като е счел същото за неоснователно, доколкото не е констатирал наличие на предпоставките за това.
ВКС е приел, че възражението на ответника, направено в хода на разглеждане на спора между страните пред Районен съд – Троян, е правоизключващо по своя характер. Също така, според този състав на ВКС, с приемането на възражението за неоснователно, съдът е отрекъл правата върху спорния имот на ответника по спора, като обстоятелството, че молителката М е съпруга на ответника не й придава качеството на необходим другар в процеса. „Постановеното решение не формира сила на пресъдено нещо по отношение на молителката в настоящото производство. Доколкото молителката претендира права върху спорния имот, то те не и се отричат с влязлото в сила решение и същата може да ги предяви в самостоятелно производство.“ Предвид изложеното и в обратния смисъл на Решение № 902/27.12.2010 г., по по гр. д. № 1345/2010 г., I г.о., ВКС е оставил без уважение молбата на М за отмяна на влязло в сила решение №31, постановено на 09.02.2009 г. по гр.д. № 442/2008 г. по описа на Районен съд – Троян, като неоснователна.
3. Няколко думи относно Тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС
За пълнота на изложеното следва да се отбележи, че горепосоченото тълкувателно дело е образувано с Разпореждане от 17.06.2014 г. и допълнително Разпореждане от 01.06.2016 г. на председателя на ВКС, като за тълкуване са поставени следните въпроси:
- Какво е другарството на съпрузите по предявени от или срещу тях искове за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност?
- В случай, че се възприеме тезата за задължителност на другарството на съпрузите по делата за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, как следва да процедира съдът, когато искът за собственост е предявен само срещу единия съпруг – да конституира служебно другия съпруг или да даде съответни указания на ищеца за насочване на иска срещу него по реда на отстраняване нередовностите на исковата молба?
На 29.06.2017 г. с Тълкувателно решение №3/2016 г. по Тълкувателно дело № 3/2016 г. се прие, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари.
3.1. Към въпроса по т. 1 от Тълкувателно дело № 3/2016 г. ОСГК на ВКС.
3.1.1. Другарство
В теорията [1] се приема, че за другарство говорим, когато се съединят исковете на няколко ищци или срещу няколко ответници за общо разглеждане и решаване в едно и също производство, при положение, че те имат за предмет правоотношения, които са тъждествени, макар и само по предмет или по източник. Целта е да се постигне процесуална икономия и да се избегне противоречие между съдебни решения. Или казано с други думи другарство възниква в два случая: 1) когато предмет на съдебния спор са общи техни права или задължения (напр. при съсобственост, възникнала от различни правопораждащи ЮФ; солидарност при поръчителство, встъпване в дълг и пр.) или 2) когато предмет на спора са права или задължения, които са породени от едно и също основание (напр. съсобственост, възникнала от наследяване; гражданска отговорност на двама делинквенти; солидарност при съдлъжници, възникнала по тяхната воля с един и същ частноправен акт и пр.). Освен изброените изисквания съществува и още едно, а именно – исковете на другарите да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред и да са подсъдни на един и същи съд (арг. чл. 210, ал. 1 ГПК).
3.1.2. Видове другарство
Активно и пасивно – разграничението е с оглед на обстоятелството дали другарите са конституирани на страната на ищеца (активно) или на страната на ответника (пасивно).
Обикновено и необходимо – тук разграничителният критерий е дали другарите са в идентично материалноправно положение, обуславящо по необходимост еднакво решаване на правния спор по отношение на всеки един от другарите (необходимо другарство – чл. 216, ал. 2 ГПК) или правният спор може да се реши различно по отношение на другарите съобразно тяхното нетъждествено материалноправно положение (обикновено другарство – арг. чл. 216, ал. 1 ГПК).
Задължително и факултативно необходимо другарство – разликата тук е с оглед на това дали възниква съвместна процесуална легитимация между другарите, обуславяща допустимостта на исковия процес (задължително) или те, макар и да са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението при идентичност на тяхното материалноправно положение, тяхното участие в процеса не е необходима процесуална предпоставка за допустимостта на исковото производство (факултативно).
По принцип задължително другарство има само в случаите когато самият закон предписва, че всички необходими другари трябва да участват в производството (например чл. 134, ал. 2 ЗЗД, чл. 440, ал. 2 ГПК, чл. 60, ал. 4 СК, чл. 63 СК, чл. 68 СК, чл. 69 СК и пр.), но съдебната практика разширява приложното поле на този правен институт (по иск за делба; по чл. 32, ал. 2 ЗС; по искове за обявяване на нищожност, респ. относителна недействителност от трето лице на оспорената сделка и т.н.).
Преди приемането на горепосоченото тълкувателно решение в съдебната практика преобладаваше становището, че по тези дела съпрузите са задължителни необходими другари, поради което съвместното им участие в процеса е предпоставка за неговата допустимост, както и за допустимостта на постановеното съдебно решение. В този смисъл например са Решение № 431 от 08.10.2010 г. по гр.д.№ 439/10 г. на ІІ г.о., Решение № 538 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1386/10 г. на ІV г.о., Решение № 83 от 21.03.2014 г. по гр.д.№ 644/12 г. на І г.о., Решение № 73 от 01.04.2014 г. по гр.д.№ 810/12 г. на І г.о. и др.
Основните аргументи, с които се прие, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари, са следните:
- Със задължителното необходимо другарство се ограничава правото на иск, защото при отказ на задължителния другар да се присъедини като ищец към първоначалния ищец по делото, производството се прекратява. Затова то е уредено като изключение само в изрично предвидените от закона случаи.
- Предвид ограничителния му характер, задължителното другарство не може да се тълкува и прилага разширително по отношение на хипотези, в които законът не го предвижда или естеството на спора не налага задължително участие на определени лица.
- При необходимото другарство на съпрузите по искове за собственост законът не предвижда изрично тяхната съвместна процесуална легитимация – липсва процесуалноправна норма, която да изисква задължителното им участие по тези искове.
- Естеството на спора също не налага задължителното участие на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по дела за собственост.
- Разрешението, дадено с т. 3 на ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което доброволната делба, извършена без участие на единия съпруг, когато идеална част от съсобствения имот се притежава в режим на съпружеска имуществена общност, не е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 от Закона за наследството. Тя е непротивопоставима на неучаствалия съпруг и може да бъде оспорена само от него по реда на чл. 24, ал. 4 СК, ако делбеният имот не е получен в дял от съпруга – съделител.
- Възприемането на тезата, че другарството на съпрузите по делата за собственост е задължително, би могло да доведе дотам, че при фактическа раздяла, влошени отношения или несъгласие на единия съпруг за предявяване на иск за собственост и др., правото на защита на другия съпруг не би могло да се реализира предвид изискването за съвместна процесуална легитимация. Така едно признато от Конституцията на Република България и закона право, каквото е правото на иск, ще бъде отречено на основание, което законът не предвижда.
- При предявяване на иск за собственост срещу съпрузите изискването за съвместна процесуална легитимация също би довело до недопустимо ограничаване на правото на иск на основание, което законът не предвижда. Ако другарството е задължително, при всеки иск за собственост срещу физическо лице посочването на брачния статус на ответника ще е елемент от изискванията за редовност на исковата молба и същата ще подлежи на връщане, ако ищецът не изпълни указанията на съда за отстраняването на тази нередовност.
4. Вместо заключение
Въпреки гореизложеното, считам че, отговорът на поставения в т. 1 на Тълкувателно решение №3/2016 г. по т.д. № 3/2016 г., следваше да е в полза на задължителното необходимо другарство на съпрузите по предявен от или срещу тях за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност. В подкрепа на това становище могат да се изтъкнат следните аргументи:
4.1. При спор с вещноправен характер относно вещ в режим съпружеска имуществена общност (СИО), спорното правоотношение е от такова естество, че решението трябва да бъде еднакво за двамата съпрузи именно поради естеството на правоотношението, което по силата на закона е неделимо. Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от Семейния кодекс докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност. Естеството на това правоотношение налага необходимостта искът по отношение на вещ в режим на СИО да бъде предявен от или срещу двамата съпрузи и затова в делото те би следвало да имат положение на задължителни необходими другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК. Необходимите другари (които, както беше изяснено по – горе в изложението, са факултативни и задължителни) са обвързани от постановеното решение, независимо дали са били конституирани като страни по делото, поради което, при висящо дело, имат право на жалба срещу решението, постановено без тяхно участие, а при влязло в сила решение – имат право да искат отмяната му по реда на чл. 304 ГПК. Единствената разлика между факултативното и задължителното необходимо другарство е, че при задължителното, участието на всички другари е условие за допустимост на исковия процес. Тази задължителност не е ограничение на правото на иск, както се приема в ТР 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, а гарантира стабилното, окончателно разрешаване на материалноправния спор. До задължително необходимо другарство се стига според естеството на правоотношенията, включително, но не само и единствено по разпореждане на закона. Следователно не може да се прави довод, че необходимото другарство е винаги само факултативно, щом не е изрично уредено в закона, нито, че по този начин се прави разширително тълкуване на ограничително правило. Евентуалните затруднения по конституиране на задължителен необходим другар се преодоляват със съдействието на съда, който в този случай е длъжен и служебно да следи за участието на всички другари, докато при факултативното необходимо другарство съдът няма подобни задължения (изцяло от заинтересованата страна зависи дали да рискува евентуална отмяна на влязлото в сила решение поради неучастие на необходим другар).
4.2. Решението по иск за собственост трябва да е еднакво за двамата съпрузи и когато единият съпруг не е бил конституиран като ищец или като ответник, постановеното с участие само на другия съпруг решение има сила на пресъдено нещо и по отношение на невзелия участие в делото. Със сила на пресъдено нещо се ползва съдебното решение по иск за собственост, предявен само от единия съпруг или само срещу единия съпруг, независимо дали искът е уважен или отхвърлен, с такава сила се ползва и определението за прекратяване на делото поради отказ от иска, като в тези случаи неучаствалият съпруг не може да предяви отново същия иск. Невъзможността спорът да се пререши, въпреки че при формиране на силата на пресъдено нещо не е участвал единият съпруг, налага извода, че неговото участие в делото следва да се обезпечи с оглед произтичащата от императивна разпоредба на закона неделимост на спорното право, която съдът следва да приложи. Това обуславя изискването за съвместна процесуална легитимация на съпрузите, независимо дали е на страната на ищеца или на ответника. Затова в т. 12 на Постановление № 2/1977 г. на Пленума на ВС се казва, че „искът следва да бъде предявен от или срещу двамата съпрузи”. В случая с постановлението изрично е прието, че съпрузите са в процесуално положение на задължително необходимо другарство.
4.3. Както се спомена, преди приемането на ТР № 3/2016 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, голяма част от съдебната практика приемаше, че съпрузите са задължителни необходими другари, като този извод се обосноваваше с особената същност на СИО, която по силата на правната норма е неделима и бездялова съсобственост и не може процесуалните права на всеки от съпрузите да бъдат по-големи по обем от материалноправните им правомощия относно общите вещи и права върху вещи – чл. 24, ал. 3 СК – разпореждане с общо имущество се извършва съвместно. При СИО естеството на правоотношението е именно от такова естество, което прави задължително участието и на двамата съпрузи по искове за собственост относно вещи и вещни права, притежавани в условията на такъв вид съсобственост. Тя е особена съвместна бездялова собственост и правото на двамата съпрузи се простира върху цялата обща вещ, а не върху дялове, като те могат да се разпореждат с вещта само заедно, като законът не позволява да извършват разпореждане дори с дела, който биха получили при бъдещо прекратяване на имуществената общност.
Автор: Кристиян Трендафилов
[1] Вж. Сталев, Ж., О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданскопроцесуално право. С.: Сиела, 2012, 360-369.
Подобни статии
Приложимо ли е правилото на чл. 87, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на чл. 262, ал. 2 ЗЗД? Преглед на две противоречиви решения на ВКС.
Коментар на две противоречиви решения на АССГ
НЯКОИ НАБРОСКИ ПО ПОВОД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 5/2015 НА ОСГК НА ВКС, ПОСТАНОВЕНО НА 18 МАЙ 2017 ГОДИНА
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС, РАЗГЛЕДАНИ В ТР НА ВКС ОТ 10.07.2017 Г. ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3 ПО ОПИСА ЗА 2015 Г. НА ВКС, ОСГТК
Критичен преглед на Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по тълк. д. № 6/2011 г., ОСГК на ВКС
