ПОРЪЧИТЕЛИ ЛИ СА СОЛИДАРНИТЕ ДЛЪЖНИЦИ ПО ДОГОВОРИТЕ ЗА БАНКОВИ КРЕДИТИ?

Настоящото изложение има за цел да отговори на въпроса каква е солидарната отговорност в хипотезите, в които в договорите за кредит е предвидено, че трето лице ще отговаря за задълженията на кредитополучателя като „солидарен длъжник“. Дали се касае за общата солидарност, визирана в чл. 121 и сл. от ЗЗД или уговорената в тези случаи солидарност следва да се квалифицира като учредено лично обезпечение по смисъла на чл. 138 и сл. от ЗЗД с произтичащите от тази квалификация важни за третото лице правни последици: поръчителството се погасява на три специфични основания – непредявяването на иск от страна на кредитора в преклузивния шестмесечен срок, предвиден в чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, при продължаването на срока за изпълнение без съгласието на поръчителя и при невъзможност поръчителят да се суброгира в правата на кредитора, дължаща се на виновното поведение на последния; поръчителят за разлика от солидарно задължения съдлъжник има право да противопостави на банката не само общите възражения, но и личните възражения, които принадлежат само на главния длъжник – кредитополучател, както и има право да направи прихващане на вземания на кредитополучателя към кредитодателя.

На практика са чести случаите, страните по договор за кредит да постигнат договореност трето на кредитното правоотношение лице да отговаря за неизпълнението на дълга на кредитополучателя при условията на солидарност, като се уговаря, че това лице има качеството на „солидарен длъжник“. Квалификацията „солидарен длъжник“ е обща, тя не дава информация за същината и характеристиките на отговорността на длъжниците към кредитора. Законът, предвиждайки в чл. 121 от ЗЗД, че освен на законно основание пасивна солидарност може да възникне и по уговорка между страните в договорното отношение не въвежда някаква обща и абстрактна солидарна отговорност. Солидарна отговорност „по принцип“ не съществува, поради това страната, която се позовава на такава, следва да докаже правното основание за възникването й, т.е. да установи, че страните са съдлъжници и за тях трябва да се прилагат само общите правила на чл. 121 и сл. ЗЗД или че е осъществен фактическият състав на друг вид договор, от който може да възникне солидарност: встъпване в дълг, авал, поръчителство, делкредере.

От тълкуване на волята на страните по кредитните сделки, извършено съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД и от анализа на тези договорни уговорки в светлината на институтите на общата солидарност и на поръчителството се формира изводът, че лицето, посочено в кредитните договори като солидарен длъжник притежава качеството на поръчител.

Поръчителството е специфичен вид на пасивната солидарност и за него се прилагат правила, различаващи се в голямата си част от регламентите на родовия институт на пасивната солидарност. В настоящето изложение ще очертая част от основните разлики между двата института, за да дам отговор на поставения въпрос защо уговорената солидарност в договорите за банков кредит е солидарност по смисъла на чл. 138 и сл. от ЗЗД.

Основната отлика между поръчителството и солидарните задължения е, че за разлика от отговорността на солидарните длъжници по чл. 121 и сл. от ЗЗД, отговорността на поръчителя има акцесорен характер. Съгласно чл. 138, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, за да произведе действие уговореното поръчителство е необходимо да съществува главно задължение, което да бъде обезпечено от гаранта, чието задължение е функция на главното правоотношение. Докато солидарните задължения по чл. 121 и сл. от ЗЗД са винаги самостоятелни, между тях не съществува функционална връзка, изразяваща се в съществуването на материалното право на всеки един от солидарните длъжници в зависимост от наличието на друг валидно възникнал и непогасен главен дълг, който да е предпоставка за тяхното съществуване. При поръчителството като каузален договор, основанието винаги е обезпечително – да се гарантира чуждия дълг. Родовият институт на пасивната солидарност има обезпечителен характер, но за разлика от поръчителството солидарните длъжници обезпечават изпълнението и на свое лично задължение /арг.от чл. 121, ал. 1 от ЗЗД/. Основният критерий дали са налице квалификационните признаци на поръчителството или страните са се договорили солидарно да извършат една престация при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД е дали солидарният длъжник гарантира изпълнението на чуждо задължение или изпълнява свой дълг /така Решение № 24 от 03.04.2013 г. по търг. д. № 998/2011 г. на Върховен касационен съд/.

На следващо място, обемът на главното задължение е мярка за обема на задължението на поръчителя, който отговаря за изпълнението на всички задължения на главния длъжник, включително и за условните и бъдещите му задължения и за всички последици от неизпълнението му и следователно за причинените от неизпълнението вреди /аргумент от чл. 138, ал.2, чл. 139 и чл. 140 от ЗЗД/. При солидарността подобна зависимост не съществува, а при виновно неизпълнение от един от солидарните длъжници, кредиторът може да търси обезщетение за причинените вреди само от него, към останалите той има само притезание за обезщетение за стойността на първоначално дължимата престация / чл. 126, ал. 1 от ЗЗД/.

Следваща съществена отлика е, че изискуемостта на едно от солидарните задължения не е предпоставка за изискуемостта на останалите /аргумент от чл. 126, ал. 2 ЗЗД, тъй като изискуемостта е предпоставка на забавата/. От поръчителя не може да се иска изпълнение преди главният дълг да стане изискуем. Забавата на един от солидарните длъжници няма действие за останалите /чл. 126, ал. 2 от ЗЗД/, докато забавата на длъжника обременява поръчителя, който отговаря, съгласно чл. 140 от ЗЗД, за всички последици от виновното неточно изпълнение на длъжника.

Изпълнението, даването вместо изпълнение и прихващането, извършено от един солидарен длъжник погасяват дълга на всички солидарни длъжници /арг. от чл. 123, ал. 1 от ЗЗД/. Изпълнението, даването вместо изпълнение и прихващането, извършено от поръчителя не погасяват дълга на длъжника, тъй като поръчителят има регресни права срещу него за всичко, което е платил и може да се суброгира в правата на удовлетворения от него кредитор – чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗД.

Солидарните длъжници отговарят помежду си за равна част от дълга, освен ако не следва друго от вътрешните им отношения, именно защото те обезпечават изпълнението на свой дълг /чл. 127, ал. 1 от ЗЗД/. Неплатежноспособността на един от солидарните длъжници се разпределя съразмерно между другите, включително и този, който е изпълнил /чл. 127, ал. 2 от ЗЗД/. Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, поръчителят има регресно вземане за всичко, което е изпълнил.

В договорите за банков кредит често се сочи, че солидарният длъжник безусловно и доброволно се задължава, на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД, да отговаря спрямо банката за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора (за главница, договорна лихва, наказателна лихва, разноски, такси, комисиони), включително за последиците от неизпълнението. Конкретният начин, по който се уговаря отговорността на лицата, посочени като солидарни длъжници и нейното действително съдържание разкриват наличието на квалификационните признаци на правната фигура на поръчителството, законовоуредена в чл. 138 и сл. от ЗЗД. От анализа на уговорките се установява, че целта на страните по договора е да се обезпечи изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. Солидарно отговорният длъжник по договора за кредит няма свое задължение, което да обезпечава, той гарантира единствено изпълнението на задълженията на главния длъжник. Дългът на солидарните длъжници в тези хипотези е функция на дълга по кредитното правоотношение, т.е. има акцесорен, несамостоятелен характер спрямо задължението за погасяване на усвоения кредит, възнаградителните лихви и останалите вземания на банката. Те са обвързани в същия обем като главния длъжник, отговарят за всички задължения на кредитополучателя по договора, вкл. бъдещи такива и при същите срокове за изпълнение, съответно изискуемостта на задължението на солидарния длъжник се предпоставя от изискуемостта на главния дълг, като забавата на кредитополучателя се разпростира и спрямо тях и в тези случаи те отговарят и за всички последици от неизпълнението на главния дълг / срв. чл. 138, ал. 2, чл. 140, чл. 141, ал. 1 от ЗЗД/. Допълнителен аргумент в тази посока е, че в отношенията между страните не се учредява реално обезпечение на задълженията на кредитополучателя с някакви конкретни активи на солидарните длъжници, от което между тях и кредитната институция също се разкрива наличието на правоотношение, сочещо на дадено от солидарните длъжници в полза на кредитора на кредитополучателя по договора за кредит персонално обезпечение на задълженията на последния в полза на банката.

Когато в договор е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника, квалификациите на правоотношението, давани от страните, сами по себе си не са определящи за неговата същност; важни са съдържателните уговорки, съгласието на страните и преследваната от тях цел. Съдът трябва да изясни конкретното договорно основание за възникване на солидарността, за да установи какво е действителното съдържание на общата воля и съгласие на страните и оттук дали тези лица са съдлъжници или е учредено поръчителско или друго солидарно правоотношение. Задължението е уговорено като поръчителско в случаите, когато в титулната част на договора за кредит едно лице е определено като „солидарен длъжник“, но то не е съзадължено с кредитополучателя, в чийто патримониум е преминала паричната сума и от когото се очаква да погаси кредита, съществуването на дълга на кредитополучателя е предпоставка за съществуването на задължението на солидарния длъжник, с отпадането на задължението на кредитополучателя отпада и задължението на солидарния длъжник, който дължи на собствено правно основание, а намерението на страните и преследваната от страните цел е солидарният длъжник да обезпечи изпълнението на главния дълг/ така Решение № 213 от 06. 01.2017г. по гр.дело № 5864/2015 г. на ВКС, 4 г.о; решение № 654 от 08.01.2008г. на ВКС по т.д. № 320/2007г. на ВКС, ТК, 2 т.о; решение № 161 от 20.03.2006г. по гр.д. № 47/2005г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 788 от 15.12.2005г. по гр.д. № 513/2004г. на ВКС, ІІ г.о/.

От изложеното се налага правният извод, че спрямо лицата, за които в кредитните договори е посочено обстоятелството, че са солидарни длъжници не следва да се прилагат общите правила за солидарността, а регламентацията на института на поръчителството и по – конкретно нормата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Шестмесечният срок е преклузивен, а не давностен и за него съдът следи служебно /така по задължителен за всички начин е изведено в т. 4 б от Тълкувателно решение № 2/13г. на ОСГТ на ВКС/. За разлика от погасителната давност, с изтичането му не се погасява възможността за предявяване на иск и за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Поради това, че преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване и че са недопустими продължаването им и отказа от тях след изтичането им, то хипотезата на чл. 147, ал. 2 от ЗЗД не може да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл.147 ал.1 предл.1 ЗЗД. /Така Решение № 81 от 08.07.2014г. по търг. д. № 1705/2013г. на ВКС/. В случай на уговорка в кредитния договор, че солидарният длъжник се съгласява кредиторът да може да реализира отговорността му безсрочно, тази уговорка е нищожна като противоречаща на материалния закон – чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.

Заявлението на кредитора по реда на заповедно производство по чл. 417, т. 2 от ГПК, респ. исковете му срещу солидарно отговорния за чужд дълг няма да бъдат уважени, поради това че бездействието му има за правна последица погасяване по силата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД на субективното му материално право по отношение на поръчителя. В хипотезите, в които кредитът е обявен надлежно за предсрочно изискуем и кредитополучателят е загубил преимуществото на срока поради забавено престиране на погасителните вноски, респ. поради настъпване на друго обективно обстоятелство, визирано в договора или когато кредиторът предявява претенциите си след настъпване на крайния срок за погасяване на кредита, той следва да инициира производство по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК или по общия исков ред не по-късно от шест месеца – в първата хипотеза от датата, на която волеизявлението на банката че прави кредитът предсрочно изискуем е достигнало до длъжника – кредитополучател, съответно – от настъпването на крайния срок – във втората хипотеза /така за първата хипотеза решение № 58/15.04.2009 г. по търг. дело № 584/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 345/12.11.2012 г. по гр. дело № 481/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 23/24.03.2015 г. по търг. дело № 1717/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 40/17.06.2015 г. по търг. дело № 601/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 132/02.10.2015 г. по търг. дело № 1907/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС/. Обратното разрешение е възприето в решение № 83 от 26.05.2017г. по т.д. № 50394/2016г. на ВКС, 4 г.о., в което е изведено, че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора ще се погасява на отделни погасителни вноски и дадена вноска не бъде погасена на съответния падеж, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. От това съждение съставът на ВКС е формирал и изводът, че от датата на падежа на всяка от вноските започва да тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД поотделно за всяка вноска.

Така изведената квалификация на отговорността на солидарните длъжници за задълженията на кредитополучателя по договорите за кредит като такава на поръчители открива възможността за погасяване на поръчителството и по реда на друго специфично основание по чл. 146, ал. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 146, ал. 3 ЗЗД, поръчителството се прекратява, когато поради действията на кредитора, поръчителят не може да се суброгира в правата му. Тези действия трябва да представляват виновно поведение на кредитора, макар законът да не въвежда изрично изискване в този смисъл /така решение № 716 от 1955 г., ІV г.о. на ВС, решение № 776 от 1955 г., ІV г.о. на ВС и Решение № 48 от 14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро т.о./. Становището, че вината е част от фактическия състав на прекратяването на поръчителството по чл. 146, ал. 3 от ЗЗД се мотивират с вмененото задължение на кредитора да обезпечи суброгирането на поръчителя. Според съдебната практика отговорността на поръчителя отпада по силата на чл.146, ал. 3 от ЗЗД, когато невъзможността за суброгиране на поръчителя в правата на удовлетворения кредитор е окончателно настъпила. Това е момента, от който се преценява дали са настъпили предпоставките на чл. 146, ал. 3 от ЗЗД, като основание за освобождаването му от отговорност поради невъзможност да встъпи в правата на кредитора е виновно поведение на последния, изразяващо се например в прекратяване на дадени от главния длъжник или от трети лица обезпечения /така Решение № 48 от 14.07.2016 г. по т. д. № 404 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро т.о. /. Поръчителството не се погасява в хипотезите, в които поради бездействието на кредитора дадено изпълнително дело е прекратено ex lege по перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Това е така, тъй като прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона срещу главния длъжник не води до погасяване на съдебно установеното материално право, нито до обезсилване на изпълнителното основание и на изпълнителния лист, въз основа на който до изтичане на давността срещу главния длъжник може да бъде образувано ново изпълнително производство при същия или при друг орган на принудителното изпълнение. Регресните права на поръчителя възникват в момента, когато той е изпълнил изцяло задълженията на длъжника към кредитора. От този момент той става кредитор на мястото на първоначалния кредитор, като вземането на поръчителя е различно по основание, а неговият размер се формира от размера на изплатения чужд дълг, лихви, разноски, вкл. и разноски по изпълнението. От този момент, поръчителят, който следва да докаже изпълнението си с писмени доказателства, може на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК да иска изпълнение на вземанията си към главния длъжник въз основа на изпълнителния лист, издаден в полза на взискателя.

Специфично основание за прекратяване на поръчителството е визирано в чл. 147, ал. 2 от ЗЗД – при продължаване на срока, даден от кредитора на длъжника без поръчителят да е изразил воля и съгласие за това. Именно поради квалификацията на отговорността на солидарния длъжник по договорите за банков кредит като отговорност, чието съдържание съдържа всички признаци на лично обезпечение по чл. 138 и сл. от ЗЗД при удължаване на срока за погасяване на кредита по постигната договорка между кредитора и главния длъжник без волеизявлението в тази посока на обезпечилия чуждия дълг, ще се осъществи сложния юридическия факт по чл. 147, ал. 2 от ЗЗД, погасяващ даденото лично обезпечение.

Солидарният длъжник именно защото има качеството на поръчител има и правото да извърши прихващане между вземанията на главния длъжник и кредитора, както и да противопостави на банковата институция не само общите им възражения, например по чл. 143 и сл. от Закона за защита на потребителите за наличие на неравноправни клаузи или по чл. 58, ал.1, т. 1 и т. 2 и чл. 59, ал. 2 от Закона за кредитните институции, но и личните възражения на главния длъжник, като например правоизключващи или правоунищожаващи възражения, въведени на основание чл. 26 и сл. от ЗЗД, които са опорочили кредитната сделка.

Автор: адв. Десислава Филипова