Особености на частните производства по ГПК

Глава 21-ва ГПК предвижда специален ред за обжалване на определенията, постановени в хода на процеса, като тези особени правила се прилагат и за обжалване на разпорежданията, арг. от чл. 279 ГПК. Законодателят е посочил само онези характеристики, които отличават частните производства от общото исково производство, като за неуредените изрично случаи, се прилагат правилата за обжалване на решенията, арг. от чл. 268, ал. 4 ГПК. Основна характеристика на производството за обжалване на решенията (чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК) е наличието на ограничение (преклузии) за допускане и събиране на доказателства, като, относно правилността на обжалвания акт, проверяващият съд е ограничен до посоченото в жалбата.

Противоречие в практиката на ВКС намираме относно това, дали въззивният съд, сезиран с частна жалба, респ. ВКС, сезиран с частна касационна жалба, дължи произнасяне единствено по доводите, посочени в частната жалба, или съдът, разглеждащ частното производство, е длъжен изцяло да провери правилността на обжалваното определение/разпореждане.

Част от съставите приемат, че съдът е длъжен да се произнесе изцяло по правилността на обжалвания съдебен акт, като в частните производства не намират приложение правилата на ограничения въззив. Така в:

Определение № 309 от 24.04.2014 г., , гр.д. № 1596/2014 г. Четвърто гражданско отделение, ВКС: „По повдигнатите правни въпроси Върховният касационен съд намира, че въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по неговата допустимост – само в обжалваната част, а по правилността на решението той е ограничен от посоченото в жалбата. В това се изразява ограниченият въззив на първоинстанционните съдебни решения. Режимът на обжалването на определенията е различен и не е променян от 1951 г. насам. При действието на новия ГПК определенията продължават да се обжалват при условията на пълен въззив – без основания за обжалване и без ограничения на служебните задължения на въззивната инстанция.“

Определение № 627 от 13.08.2014 г., по ч.гр.д. № 3124/2014 г. на Четвърто гр.о., ВКС: „По първия правен въпрос Върховният касационен съд намира, че чл. 269 ГПК урежда правомощията на въззивния съд при ограничения въззив на съдебните решения. Обжалването на определенията и на други съдебни актове с частна жалба както при действието на отменения, така и при действието на новия ГПК, е при условията на пълен въззив – няма основания за обжалване и въззивният съд дължи произнасяне по същество, без да е ограничен от посоченото в частната жалба.“

Определение № 584 от 12.10.2017 г. по ч. т. д. № 2246/2017 г. на Второ търговско отделение, ВКС: „С релевантния за настоящото дело въпрос какви са правомощията на въззивния съд при разглеждане на частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд е налице задължителна практика, обективирана в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 627/13.08.2014 г. по ч. т. д. № 3124/2014 г. на ВКС, ІV г. о. Според даденото в определението разрешение, разпоредбата на чл.269 ГПК урежда правомощията на въззивния съд при ограничения въззив на съдебните решения; обжалването на определенията и на други съдебни актове с частна жалба както при действието на отменения, така и при действието на новия ГПК, е при условията на пълен въззив – няма основания за неправилност и въззивният съд дължи произнасяне по същество, без да е ограничен от посоченото в частната жалба. При разглеждане на частната жалба, с която е бил сезиран, въззивният съд е процедирал в съответствие с относимата към обжалването на определенията задължителна практика на ВКС като е извършил е цялостна проверка на правилността на обжалваното пред него първоинстанционно определение. Поради това не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол.“

Определение №442 от 29.09.2016 г. по ч.гр.д. № 3544 /2016 г. на Четвърто гр.о., ВКС „Въззивният съд е длъжен да се произнесе не само по всички оплаквания в частната жалба, които имат отношение към законосъобразността на обжалвания съдебен акт, но и да я разгледа при условията на пълен въззив, ограниченията на неговите правомощия, уредени в чл. 269 ГПК се отнасят само до съдебните решения.“

Противоположното становище е застъпено (частните производства като ограничен въззив) в актове на други състави на ВКС:

Определение № 437 от 14.07.2014 г. по ч. гр.дело № 3501/2014 г. на Първо гражданско отделение, ВКС: „По поставения правен въпрос: Производството по обжалване на определенията, постановени от първата инстанция по своя характер е въззивно и въззивната инстанция следва да разгледа заявените с частната жалба оплаквания. Субсидиарното приложение на правилата за възивното производство към производството по обжалване на определения е изрично предвидено с чл. 278, ал.4 ГПК. Въззивната инстанция разглежда валидността на обжалвания съдебен акт и допустимостта му в обжалваната част служебно, а по правилността – по наведените в жалбата оплаквания – чл. 269 ГПК. В изпълнение на принципа, залегнал в чл. 2 ГПК, съдът е длъжен да разгледа заявените от страните оплаквания и възражения.“

Определение № 608 от 22.11.2016 г. по ч. т. д. 1579/2016 г. на Второ търговско отделение, ВКС „По поставения трети процесуалноправен въпрос е формирана постоянна съдебна практика – ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/12г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и посочените от частния жалбоподател решение № 57 от 02.03.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 700 от 23.07.2010г. по ч.гр.д. № 838/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Тази практика е относима и към задълженията на въззивния съд в производството по въззивно обжалване на определенията. „

Определение № 432/ 26.09.2016 г., по ч.гр.д. № 3626 /2016 г. на Четвърто гражданско отделение, ВКС „Но дори да се възприеме противоположен извод за обуславящото значение на поставения въпрос, то той не е разрешен в нарушение на обвързващата еднопосочна съдебна практика (известна служебно на настоящия съдебен състав, но непосочена от жалбоподателката в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване) по приложението на чл. 269 ГПК. С т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, се прие, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда всички доказателства, доводи и възражения на страните, а само онези от тях, които са посочени във въззивната жалба или които са свързани с валидността и допустимостта на решението, с приложението на императивни материалноправни норми или със задължението на съда да следи за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца. С оглед препращането на чл. 278, ал. 4 ГПК за обжалването на определенията и разпорежданията на съда към общия режим на обжалването на решенията, тези задължителни постановки намират съответно приложение и към частните въззивни производства. Настоящият съдебен състав не намира за обоснована необходимостта по смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, да се създаде нова съдебна практика по прилагането на цитираните процесуални правила.“

Разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК посочва, че съдът, разглеждащ частната жалба може да събира доказателства, ако намери това за необходимо. Въпросът, който следва да се постави: всички доказателства ли могат да се събират от съда или само тези, които не са били събрани от първоинстанционния съд, поради допуснати нарушения на процесуалните правила, съобразно ограниченията, предвидени в чл. 266 ГПК. Отговорът на този въпрос е корелативно свързан с възприетото разрешение относно характеристиката на производството по обжалване на определенията/разпорежданията – производство по ограничен въззив или производство по пълен въззив.

По мое мнение, в производствата, образувани по частни жалби, би следвало да се прилагат правилата на ограничения въззив. От една страна, нормата на чл. 278, ал. 4 ГПК ясно препраща към правилата за обжалване на решенията, без изключения. От друга страна, законодателят с новия ГПК, в сила от 2008 г., се стреми към дисциплиниране на страните в производството, неслучайно и разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ГПК предвижда, че действията, извършени извън съответните процесуални срокове, не се взимат предвид от съда. За недопустими би следвало да се приемат всички доказателства, представени към частната жалба, които са могли да бъдат представени пред съда, постановил обжалваното определение, тогава, когато непредставянето им не се дължи на нарушение на процесуалните правила. Това е така, тъй като, ако се приеме обратното становище, би се позволило на една от страните да злоупотребява с процесуални права и да постави другата страна в неравно положение в нарушение на принципа за равенство на страните. За да бъда по-ясна, ще посоча следния пример:

При искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск страната не представя към молбата убедителни писмени доказателства, с които разполага, съответно първоинстанционният съд не допуска обезпечение, което страната обжалва и с жалбата си представя за пръв път доказателствата, с които е разполагала още при първоначалното подаване на молбата за обезпечение. Въззивният съд допуска обезпечение, което определение, съобразно правилата на чл. 396, ал. 2 ГПК подлежи на обжалване пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Поражда се въпросът, гарантирано ли е правото на защита на ответника при положение, че правото му на обжалване е предпоставено от преминаването на един предварителен филтър (цедка) и допускане до касационно обжалване?

Давайки възможност на страната да представи пред въззивната инстанция доказателства (с които е разполагала и е имала възможност да представи и пред първоинстанционния съд) не се ли позволява на тази страната да бави (шиканира) процеса. Например: при постановено първоинстанционно или въззивно решение и съответно постъпване на въззивна или касационна жалба страната, сред изрични указания на съда, не представя доказателства за внесена в срок дължима държавна такса, поради което следва връщане на подадената жалба. При обжалване на разпореждането за връщане, обаче страната представя доказателството, с което разполага, за внесена в срок държавна такса. В хипотезата на един пълен въззив при разглеждане на частното производство, то това доказателство (макар и непредставено по волята на страната) бива допустимо и води до отмяна на иначе правилния съдебен акт. В тази хипотеза не се ли стига до едно неоправдано забавяне на производството (макар и с няколко месеца), като освен това и насрещната страна прави разноски (за заплащане на адвокатки хонорар по частното производство). В този ред на мисли считам, че въззивната инстанция следва да извършва проверка за правилността на обжалвания съдебен акт въз основа на доказателствата, събрани и представени пред първа инстанция, освен ако несъбирането на определени доказателства не се дължи на нарушение на процесуалните правила.

Довод в подкрепа на посоченото са и мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълкувателно дело № 6/2013 г. на ОСГТК, ВКС „Представянето на доказателствата за своевременно предявяване на иска пред въззивния съд в производството по подадена частна жалба срещу определението за отмяна на обезпечението, не обуславя отменяване на същото. Въззивният съд отменя определението за отмяна на обезпечението само в случаите, когато частният жалбоподател докаже, че е изпълнил задължението си по чл. 390, ал. 3, изр. ІІ-ро ГПК, но доказателствата за това неправилно не са били зачетени от съда по обезпечението. Когато законът задължава страната да представи доказателства за настъпването на определен факт (аналогична хипотезата по чл. 415, ал.2 ГПК вр. с чл. 422, ал.1 ГПК), съдът няма служебно задължение да изследва дали фактът се е осъществил, а последиците от недоказването му се понасят от страната, която не е изпълнила процесуалните си задължения.“, т.е. съдът не следва да приема доказателства по делото, които са могли да бъдат представени пред съда, постановил обжалвания съдебен акт, но не са били представени.

Въпросът за допустимостта на представянето на доказателства обаче не следва да се решава еднозначно, а въззивната инстанция следва да съобразява вида на частното производство. Под вида на частното производство имам предвид предмета на постановеното определение – за прекратяване на делото поради недопустимост на предявения иск, освобождаване от държавна такса, отказ от съдията по вписванията и т.н.

Особеност притежават частните производствата по освобождаване на страна от държавна такса и допускането на правна помощ. В няколко свои определения касационният съд характеризира посочените производства като охранителни. В ГПК откриваме специални разпоредби за охранителните производства – гл. 49 ГПК. Разпоредбата на чл. 540 ГПК изрично изключва приложимостта на чл. 266 ГПК ( недопустимост на представени доказателства), поради което следва да се приеме, че именно в частните производства по обжалване на актове на съдилищата относно освобождаване на страна от държавна такса и допускане на правна помощ е допустимо представяне и събиране на доказателства, които са могли да бъдат посочени и представени и пред първоинстанционния съд, но не са. Потвърждение, че тези две частни производства са по –особени е и фактът, че макар и да има конституирана втора страна в исковото производство при произнасяне на съда и обжалване на определението, често както съдебният акт, така и частната жалба срещу него не се връчват на насрещната страна, което не е основание жалбата да се приеме за ненадлежно администрирана (уважаване на искането на страната за освобождаването й от държавна такса, както и назначаването й на особен представител не подлежи на обжалване от насрещната страна, нейното участие в това частно производство и дори правеното на разноски ( за адвокатско възнаграждение) свързани с подаване на отговор е неоснователно).Така в:

Определение 278 от14.10.2016г. по ч.гр.д. № 3508/2016г. на Първо гр.о., ВКС „Съдът при решаването на въпроса по чл. 83, ал. 2 ГПК не решава правен спор. Съдът осъществява съдействие по правото на защита, предмет на основното производство. Следователно правото по чл. 83, ал. 2 ГПК се разглежда в пределите на охранително производство, което няма самостоятелно значение, а рефлектира върху основното производство (по доказването във връзка с предмета на гражданското дело). В това несамостоятелно охранително производството важат общите правила на глава 49-та ГПК. Правото на страната на освобождаване от разноските по гражданското дело е въпросът по съществото, което охранителното производство разрешава. Отказът за освобождаване от разноски подлежи на обжалване пред горната инстанция по реда на чл. 278 ГПК, но при условията на пълен въззив (чл. 538 ГПК), а определението, с което въззивният съд го потвърждава, е допустим предмет на частна касационна жалба (чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК).“ Това становище е застъпено и в:

Определение № 173 от 16.04.2015 г. по ч. гр. д. № 866/2015 г. на Първо гр. отделение, ВКС “Производството по чл. 83 ал.2 ГПК, макар да се развива в рамките на исковия граждански процес, е самостоятелно и има всички белези на охранително производство: с него не се разрешава гражданскоправен спор, а съдът се произнася по отправена молба за съдействие по смисъла на чл. 2 ал.1 предл. 2 ГПК; производството се развива едностранно /препис от молбата не се връчва на противната страна/ и съдът няма задължение да разглежда молбата в открито заседание. От охранителния характер на производство следва, че при разглеждане на искането за освобождаване от държавна такса и разноски , са приложими общите правила за охранителните производства и на основание чл. 533 ГПК съдът е длъжен да провери служебно дали са налице основанията за уважаване на молбата. В рамките на тази преценка, съдът има право , включително и по своя инициатива да събира доказателства и да вземе предвид непосочени от молителя факти, от значение за основателността на искането като например служебно известни данни във връзка с други дела, по които молителят е страна, служебни справки в търговския регистър, в службата по вписванията и др.”

Аналогично разрешение в практиката на ВКС намираме и относно обжалване отказите на съдиите по вписванията. Съставите на съда приемат тезата, че доколкото се касае отново за охранително производство, то е допустимо да се събират доказателства по всяко време на делото, като проверката на съда относно правилността на обжалвания отказ не се ограничава до посоченото в жалбата.

Така в: Определение 324 от 16.11.2016г. по ч.гр.д. №4190/2016 г. на Първо гр.о. ВКС “В производството по обжалване на отказа на съдията по вписванията пред окръжния съд (чл. 577 ГПК) е допустимо да се представят нови доказателства, че към подаване на молбата за вписване съдебният изпълнител е наложил възбрана върху недвижимия имот, върху който е насочено принудителното изпълнение по частното гражданско парично притезание, както и да се установят данните, удовлетворяващи изискванията за съдържание от чл. 26, in fine ГПК. Допустимо е да се отстранят и нередовности на молбата за вписване”

Определение № 582. 15.12.2016 г. по ч.гр.д. № 5149/2016 г. на Четвърто гр.о., ВКС „Първият въпрос (за правомощията на съда, пред когото е обжалван отказ на съдия по вписванията да впише нотариален акт за правна сделка) е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По него има установена практика и тя е съобразена от окръжния съд при постановяване на обжалвания акт. В производството по частни жалби срещу първоинстанционни определения съдът действа при условията на пълен въззив и проверява правилността на постановения отказ не само по основанията, изложени от съдията по вписванията и жалбоподателя, а изцяло.“

Следва да се приемат и за допустими и всички доказателства, представени пред въззивния съд, по онези частни производства, които пред първа инстанция са се развили като едностранни – заповедното производство, както и обезпечителното. Доколкото едната страна въобще не е взела участие в тях, то тя не е имала и възможност да представи доказателства, като относно проверката за правилността на обжалвания акт, въззивният съд следва да е ограничен до доводите, изложени в жалбата.

Вместо заключение: Почти по всяко гражданско дело се развива едно или даже няколко частни производства, преценката за допустимостта на представените доказателства пред възззивната инстанция, както и възможността за проверка правилността на обжалвания акт не само по заявените доводи, не следва да се решава еднакво за всички частни производства, но практиката по различните производства следва да се уеднакви.

Автор: Магдалена Татарева