В българската правна доктрина още при действието на ЗЗД (отм.) и при липса на изрично законово правило, което да урежда общ иск за неоснователно обогатяване, се е приемало единодушно, че искът за връщане на онова, с което някой незаконно се е обогатил във вреда на другиго, не може да възникне едновременно с някой друг иск[1]. Изтъквало се е, че щом като на разположение на обеднелия правовият ред дава друг някакъв иск за възвръщане на претърпяното от него имотно намаление, то actio de in rem verso не може да възникне в никой случай. Някои автори[2], обясняват това с с невъзможността за конкуренцията между actio de in rem и искове, които имат чисто имуществен характер за връщане в патримониума на цялото обедняване или част от него, като се настоява още, че без значение е, дали тези искове са отправени спрямо обогатения, спрямо него и трети лица, или само спрямо последните. По думите на цитирания автор правилото за конкуренция в действителност води до едно ограничение на приложната област на интересуващия ни иск и е изработено изключително с оглед на сериозни правно-политически съображения. Изтъква се, че „стремежът, именно е, допускайки общия иск за незаконно обогатяване, да се избегне опасността чрез него да се заобикалят законни текстове и да се влияе върху исковете, които са дадени на ищеца за постигане на резултат подобен на този, към който е отправен самият иск за безпричинно обогатяване[3]“.
Във влезлия в сила през 1951г. Закон за задълженията и договорите не само по нормативен път бива закрепено правило предвиждащо общ фактически състав за случаите на неоснователно обогатяване, но и разбиранията в съществуващата доктрина и съдебната практика за субсидиарността на този иск биват материализирани в правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, според което „това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити“. В опит да бъде взето становище по същността на тази субсидиарност, респективно по нейните правните последици, в т. 8 ППВС № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 се изяснява, че по арг. от чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити. Сочи се още, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск и по този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона. Съгласно т. 9 ППВС № 1/28.05.1979 по гр. д. № 1/79 недопустимостта на неоснователното обогатяване като принцип на гражданското право е развит в редица текстове на закона и на него се основава правото на сънаследник при условията на чл. 12, ал. 2 ЗН да иска увеличение в имот или в пари на своя дял; правото на владелеца по чл. 70, ал. 3, чл. 72 и 74 ЗС да иска стойността на подобренията; възможността да се иска поправянето на грешка в пресмятането по чл. 28, ал. 2 ЗЗД и др. Уреждането на тези фактически състави на основата на неоснователно обогатяване, според ВС обаче не означава на всяка цена приложимост на правилото на чл. 59 ЗЗД, т.к когато е налице хипотезата на съответната правна норма, прилагат се уредените в нея правни последици (напр. в хипотезата на чл. 227, ал. 5 ЗЗД размерът на обедняването е без правно значение). Правното основание на предявения иск не е чл. 59 ЗЗД и когато законодателят урежда приложимостта на неговите правни последици в други хипотези (напр. в чл. 61, ал. 3 ЗЗД).
Едно подобно обяснение на субсидиарността обаче не ни дава отговор на въпроса как при заявено от ищеца правно основание на исковата претенция чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съдът може да прецени, че е налице „друг иск“, респективно какви причини за отсъствието на такъв „друг иск“ правят така щото ищецът да има на разположение иска по чл. 59 ЗЗД. Нещо повече, дали това съществуване на „друго“ право на защита по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД означава само абстрактното съществуване на възможност нарушеното право да се защитава по даден ред въобще ( тоест, без оглед на това дали тази възможност (иск) е упражнена, респективно дали упражняването и е имало за последица уважаване на претенцията – тоест искането е било основателно) или не. Тези въпрос са с особена практическа стойност като вземем предвид постановката на т. 10 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, където е предвидено, че с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове. Възниква и друг въпрос – дали липсата на друг иск, по думите на ЗЗД, следва да бъде установявана само по отношение на конкретното лице – ответник по предявения иск, или е нужно изобщо липсващо правно средство, с което да бъде отстранено настъпилото неоснователно обогатяване, вкл. чрез предявяване на искове към трети лица. И още нещо – наличието на друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД би имало за резултат недопустимост или неоснователност на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това са само част от проблемите, които правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД създава в съдебната практика и които са повод за настоящето изложение.
За субсидиарността на иска по чл. 59,а л. 1 ЗЗД, за липсата на „друг иск, с който обеднелият може да се защити“ и за неправилната правна квалификация
В редица съдебни решения се изхожда от виждането, според което ако между страните в процеса бъде установен наличието на договорно, деликтно отношение или такова основано на доброволно водене на чужда работа без пълномощие, то уважаване на иск по чл. 59 ЗЗД би водело до недопустимост на съдебното решение, защото ищецът разполагал с друг иск[4]. Първият въпрос, който една подобна формулировка поставя е този какво означава ищецът да разполага с „друг иск“, при условие, че преценка за това може да бъде извършена само въз основа на наведените в исковата молба твърдения и сочени обстоятелства, респективно с оглед възраженията и правните доводи на ответника по иска.
Обичайно в мотивите на съдебните актове липсата на друг иск само се констатира като предпоставка, нужна за успешното провеждане на иска по чл. 59 ЗЗД, без да се изяснява какво всъщност означава това. Така с Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2016 г. по тълк. д. № 5 / 2014 г. на Върховен касационен съд, ОСГК е прието, че лишеният от ползването на общата вещ съпруг не в категорията правни субекти, които биха могли да се ползват от защитата по чл. 59 ЗЗД, защото може да получи защита и съдействие за реализиране на правото си с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Тоест, не би било съвсем необосновано да допуснем, че преценката относно съществуването на друго правно средство за защита на накърненото право се извършва абстрактно без оглед на това дали са налице предпоставките за успешното провеждане на защитата с този „друг иск“ или не. Излиза, че лице предявило иск на друго основание, който е отхвърлен като неоснователен, не разполага с възможността да предяви нов иск на основание чл. 59 от ЗЗД. Това виждане не се споделя от решаващия състав постановил Решение № 56 от 5.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2882/2016 г., IV г. о., ГК. Казусът е бил следният: с исковата си молба ищецът заявява, че по искане на ответника му предоставил паричен заем от 6500 британски лири, която сума наредил по личната банкова сметка на ответника, който не отрича, че е получил процесната сумата, и според ищеца обещал да я върне в най-кратък срок, но не сторил това, поради което ищецът предявил иск по чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД, който иск бил отхвърлен с влязло в сила решение, тъй като не било установено, че е било постигнато съгласие за сключване на договор за заем, като е прието, че фактът на получаване на сумата не е достатъчен, за да се презюмира, че задължението произтича от заемен договор. При така установеното от фактическа страна съставът на ВКС с цитираното решение, уважава иск, квалифициран като такъв по чл. 59 ЗЗД, предявен от същия ищец срещу същия ответник за същата сума, като приема, че отхвърлянето на претенция за същата сума на договорно основание не е пречка за уважаване на иск за същата сума претендирана вече на извъндоговорно основание. От тук логично възниква въпросът може ли лице, което е предявило иск за връщане на определена сума, вещ или друго имуществено благо, който иск впоследствие е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, да търси същото това имуществено благо по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Тоест, обусловено ли е наличието на „друг иск, с който обеднелият може да се защити“, от основателността на този друг иск, вкл. от неговата доказаност. Доколкото обемът на настоящето изложение не позволява детайлно да бъдат изложени всички онези причини, които биха довели до отхвърляне на искова претенция на конкретно основание, то в контекста на поставения въпрос като че ли със сигурност може да се каже, че във всички случаи, в които неуважаването на претенцията се дължи на недоказаност съществуването на твърдяното основание (и във фактическия състав на отхвърлената претенция се съдържат и останалите елементи на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД), то възможността за предявяване на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД остава открита. Това е така, защото вземането, възникващо на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД предполага наличието на разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт. Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на една от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването, като в тежест на ищеца по иска чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Следователно, дори в случаите, в които определена сума или вещ са претендирани на конкретно основание и тази искова претенция е отхвърлена поради недоказаност на твърдяното основание, то същата вещ или сума считам, че може да се претендира на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като наличието на влязло сила решение, с което първоначално заявената претенция е отхвърлен[5] поради недоказаност на твърдяното основание няма да е причина да се приеме, че ищецът е разполагал с „друг иск“ по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД.
Нещо повече, при преценката дали в действителност няма друг иск, с който обеднелият може да се защити, от значение е дали е налице правна възможност за ищеца да реализира своите права по друг ред с оглед на наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения. При липса на твърдения за конкретно основание, на което е настъпило неоснователното обогатяване на ответника, които са наведени било от самия ищец, било от ответника, съдът ще следва да преценява основателността на претенцията по чл. 59 ЗЗД. Така, ако ищецът счита и излага в обстоятелствената част на своята искова молба твърдение, че е извършил разходи, с които се е увеличило имуществото на ответника без да сочи наличие на каквито и да било отношения, то за него не съществува друг ред, освен този по чл.59 ал.1 ЗЗД, с който да защити своите права. Да бъде прието, че при тези твърдения искът по чл. 59 ЗЗД е недопустим, защото напр. съдът е счел, че на разположение на ищеца е претенция по чл. 61 ЗЗД, е погрешно. В този смисъл следва да бъде оценено като неправилно възприетото в Определение от 21. 04. 2010 г. по гр. д. № 174/2010 г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено Определение от 02. 03. 2010 г. по гр. д. № 640/2009 г. на Смолянския районен съд, с което производство по предявен насрещен иск за стойност на извършени подобрения е прекратено с твърденията, че ищецът квалифицирал същия като такъв по чл. 59 ЗЗД , който обаче е субсидиарен иск и е допустим, ако ищецът не разполага с друг иск, а в случая е прието, че ищците имали възможност да предявят претенция по чл. 61 ЗЗД.“ Неправилно съдът се е позовал на посочената от ищеца правна квалификация на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и е приел, че ищецът следва да предяви претенция по чл. 61 ЗЗД. Този начин на процедиране е в нарушение на принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК и на чл. 235, ал. 2 ГПК. Съгласно първата разпоредба страната определя предмета на делото и обема на търсената защита, а съгласно втората разпоредба, съдът основава решението си върху закона. Посочената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда, който е длъжен да приложи относимата към спора правна норма с оглед наведените от ищеца в исковата молба твърдения[6].
Формираният извод за недопустимост на иск по чл. 59 ЗЗД би бил верен само в случаите, в които твърденията на страните в исковия процес сочат на наличие на договорно, деликтно отношение или такова основано на доброволно водене на чужда работа без пълномощие, респективно неоснователно обогатяване по чл. 55- 58 ЗЗД, а съдът се е произнесъл по претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД – само тогава ще говорим за недопустимо съдебно решене, доколкото неправилната квалификация на твърденията на ищеца ще доведе по същество до произнасяне по непредявен иск В задължителната практика на Върховния касационен съд – Тълкувателно решение № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК, се приема, че когато съдът не се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран обуславя правилността, а не недопустимостта на решението[7]. Когато, обаче, съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право, той е допуснал нарушение на материалния закон, което не е основание за обезсилване на решението и връщането му за ново разглеждане. Тоест, ако е предявена претенция по отношение на извършени ремонтни работи от наемател, като са наведени твърдения за сключен между страните договор и клауза, която урежда последиците от извършените подобрения, то предявеният иск би бил този по чл. 231, ал. 2 ЗЗД и затова ако съдът (при тези твърдения, бел.моя, И.Б) квалифицира претенцията като такава по чл. 59 ЗЗД, би било налице недопустимо решение постановено по непредявен иск по чл. 59 ЗЗД[8]. Това е така, защото предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се извършва от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. И когато се твърди наличие на определено основание за настъпилото имуществено разместване, то произнасянето и квалифицирането от страна на съда на иска като такъв по чл. 59 ЗЗД наистина е недопустимо. Друг пример в тази насока, се съдържа в Решение № 80 от 22.02.2011 г. по гр.д. № 941/2010 г. на Върховен касационен съд, в което се сочи правилно, че когато ищецът основава твърденията си на виновно и противоправно поведение на ответника,установено с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 323 ал.2 вр. ал. 1 от НК, същото причинило вредоносни имуществени последици, то правното основание на иска за обезщетение е по чл. 45 от ЗЗД, по отношение на претендираните пропуснати ползи включително. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и е недопустимо да произнесе същия при квалификацията на чл. 59 ал.1 от ЗЗД, която недопустимост обаче не може да се обясни със субсидиарната природа на иска, а с неправилната квалификация.
Не така стоят нещата, когато съдът се е произнесъл по правопораждащите фактически твърдения, въведени от ищеца по надлежния процесуален ред. Тогава постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно или не е. Ако ищцовата страна сама излага твърдения, че за нея съществува друг иск (за договорно изпълнение или за обезщетение за вреди), то квалифицирането на така заявената претенция като такава по чл. 59, ал. 1 ЗЗД би било погрешно[9], но би довело до постановяване на неправилно решение (но не би обусловила недопустимостта на последното), поради което въззивният съд следва сам да определи точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на делото[10]. В т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че при неправилна квалификация на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е длъжна да посочи правилната правна квалификация, като даде и указания за събиране на доказателства
Недопустимост или неоснователност на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД при установяване наличието на „друг иск“ по смисъла на чл. 59,ал. 2 ЗЗД
В съдебната практика, навярно поради смесване на последиците на грешната квалификация със субсидиарността на иска по чл. 59 ЗЗД, много често се изтъква, че искът по чл. 59 ЗЗД бил процесуално недопустим, респективно неприложим, ако ищецът имал друг иск. Така с Решение № 308 от 27.07.2010 г. по гр.д. № 1292/2009 г. на Върховен касационен съд, Гражданска колегия, IV г. о е прието, че т.к искът по чл. 59,ал.1 ЗЗД имал субсидиарно значение и се предявявал само тогава, когато лицето не разполага с никакъв друг иск, то наличието на претенция по чл. 54 ЗЗД изключва тази по чл.59 ЗЗД. В Решение № 60 от 02.02.2007 г. по гр.д. № 2581/2005 г., V г.о. на ВКС се казва, че „поради субсидиарния характер на иска по чл. 59 ЗЗД неговото приложение е възможно само тогава, когато липсват други специални правни средства за защита, т.е. когато ищецът не разполага с друга претенция за защита на нарушените си права“. Тъй като в процесния случай се е касаело до имот, за който се твърди наличие на предпоставките по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, който не може да бъде реституиран реално поради това, че не съществува във вида, в който е отнет, защото върху него е реализирано обществено мероприятие, то според решаващия състав претенция за обезщетение може да бъде заявена само по реда на ЗОСОИ, който е специален по отношение на общата уредба в ЗЗД и прави неприложим иска по чл. 59,ал. 1 ЗЗД.
Означава ли това, че при предявена искова претенция с наведени твърдения за обедняване, обогатяване, липса на основание, връзка между обедняването и обогатяването по чл. 59 ЗЗЗД, ако в рамките на исковия процес бъде установено наличие на друг иск (друго средство за защита на накърненото право), то така предявеният иск би бил недопустим, съответно производството по него прекратено, или същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Друго, недопустимо ли е предявяването на иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД при условие, че между страните съществува облигационно правоотношение, тоест ищецът разполага с друг способ за правна защита.
Симптоматични за отговора на поставения въпрос като че са мотивите към Тълкувателно решение № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2 / 2011 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, с което е отклонен въпросът в кои случаи правната квалификация е свързана с допустимостта /включително кога е нарушено диспозитивното начало/ или неправилността на обжалваното решение – при различни видове искове, определящи вида на търсената защита, при различни институти на правото /договорна или деликтна отговорност/, при приложимостта на общия исков ред или на особените искови производства, при неправилна правна квалификация и др. В цитираното тълкувателно решение се настоява, че „в текста на чл. 59, ал. 2 ЗЗД изрично е казано, че този иск /по чл. 59 ЗЗД/, за разлика от исковете по чл. 55 ЗЗД, има субсидиарна процесуална природа, т.е. допустим е „само когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити“. С подобни мотиви и в Решение № 95/04.07.2011 г. по т. д. № 856/2010 г. на ВКС се твърди, че правото да се предяви иска за неоснователно обогатяване възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити- чл. 59, ал. 2 ЗЗД, въз основа на което се прави и изводът, че искът е допустим, когато няма друг договорен или деликтен иск, с помощта на който да се осъществи изравняването. Затова искът по чл. 59 ЗЗД бил субсидиарен, заключва решаващият състав. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 9 от ППВС №1/1979г., когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл.59 ал.1 от ЗЗД. В други съдебни решения не се говори за недопустимост на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД при наличие на „друг иск“ по смисъла на чл. 59,ал. 2 ЗЗ Д, а се казва, че същият е неприложим[11].
Считам тези изводи за погрешни най-малкото по причина, че правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД не съдържа някакво специално изискване, обуславящо процесуалната допустимост на иска, което изискване да се съдържа в материалния закон. Следва да се приеме, че субективното притезателно, предвидено в чл. 59, ал. 1 ЗЗД, възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт. Наличието на последните обаче не прави иска по чл. 59 ЗЗД недопустим, а неоснователен при условие разбира се, че дадената квалификация по чл. 59 ЗЗД е съответна на изложените твърдения в исковата молба. В тези случаи установяването на наличие на друг иск, според мен, ще доведе до отхвърляне на претенцията по чл. 59 ЗЗД.
Следва да се приеме, че липсата на друго право е по скоро част от ФС за възникване на материалното право по чл.59 ЗЗД, тоест за основателност на заявената претенцията. Разпоредбата на чл.59 ал.1 от ЗЗД постановява, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Правото да се претендира равностойността на обедняването по реда и на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване – чл.59 ал.2 от ЗЗД, тоест когато няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно разместване на имуществени ценности. Възможността на ищеца да осъществи правата си на друго основание – договорно, деликтно или чрез иск за защита на вещно право, изключва възможността да бъде предявен субсидиарният иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Друг иск по смисъла на чл.59 ал.2 от ЗЗД може да е и предвиден в закона иск, уреждащ конкретна хипотеза на неоснователно разместване на имуществени блага – чл.55 ал.1 от ЗЗД, чл.57 ал.2 от ЗЗД, чл.61 от ЗЗД, чл.75 ал.2 от ЗЗД, чл.72 и чл.74 от ЗС и други. Друг иск може да бъде и иск за реално изпълнение на съществуващо между страните договорно правоотношение, съответно иск за обезщетение за вреди от неизпълнението на договора или за неустойка, когато неоснователното разместване на блага е настъпило в резултат на неизпълнение на договорни задължения. Възможността да бъде предявен друг иск не води обаче до недопустимост на претенцията по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл.59 от ЗЗД може да бъде извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства[12]. В случай, че въз основа на направената от него преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът установи, че на разположение на ищеца е друг иск за защита на претендираното от него право, то тогава искът по чл.59 ал.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен[13].
Този извод може да бъде допълнително обоснован с оглед изискването за липса на основание, което чл. 59,а л.1 ЗЗД поставя като предпоставка за възникване на вземане от неоснователно обогатяване[14], предпоставка, от чието наличие или отсъствие се преценява по същество на спора и обосновава основателността или неоснователността на иска, а не неговата допустимост. Във всички случаи обаче ( дори да се установи, че съществува основание за настъпилото разместване на имуществени блага, което основание ще обоснове и друг ред за защита в смисъла и на друг иск по арг. от чл. 59, ал 2 ЗЗД), то разглеждането на предявения иск по чл. 59 ЗЗД от съда е допустимо, тъй като е възникнал граждански спор между правоспособни лица. Това, че ищецът твърди, че ответникът се е обогатил за негова сметка и това е достатъчно като основание за предявяване на иск по чл.59 от ЗЗД, с което се поставя и началото на съдебния процес. Наличието или липсата на основание за реализиране на права по специален ред, а не по реда на чл.59 от ЗЗД предопределя наличието или липсата на основание, като предпоставка за възникване на вземане от неоснователно обогатяване. Дали обаче между страните е налице правоотношение, по силата на което едното лице е задължено да даде на другото нещо /като източник на това правоотношение може да бъде и административен акт/, съдът ще преценява разглеждайки спора по същество, а не във фазата на допустимостта на процеса /Опр. №10/03.02.2005г. по гр.д. №16/2005г. на ВКС/. Така, когато страните са обвързани от договор (писмен, устен или сключен с конклудентни действия), разместването на благата се основава на постигнатото съгласие и даденото може да подлежи на връщане според изпълнението или неизпълнението на дължимите престации. При гестията също се разместват блага, но отношенията между страните се уреждат според интереса, в защита на който е предприета работата. В тези отношения са приложими и чужди правила – тези на договора за мандат (когато заинтересованият одобри управлението на работата), както и тези за неоснователно обогатяване (когато гесторът е действал въпреки волята на заинтересования), но основанието за разместването на благата остава да е гестията – само приложимите правила са различни. При деликта обикновено няма разместване на блага, в тези случаи обезщетението се дължи поради противоправното увреждане на чужда имуществена или лична сфера. Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на една от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В тежест на ищеца по иска чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването (причинната връзка)[15].
Субективни предели на субсидиарността на иска по чл. 59 ЗЗД
В Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС се настоява, че възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили. Това означава, че чл. 59, а. 2 ЗЗД следва да се тълкува като липса на друго средство за защита по отношение обаче на конкретния ответник или ответници в исковия процес, а не изобщо липса на правно средство за отстраняване на настъпилото неоснователно разместване на блага. Дали обаче едно подобно разрешение е оправдано и дали неговото възприемане няма да се окаже несправедливо, и дори в някои случаи и накърняващо принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, който разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е призвана да брани.
Така например с Тълкувателно решение №12 от 22.III.1971 година, ОСГК на ВС е прието, че лицето, което е дало издръжка вместо задълженото да я дава, има право да води иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД срещу последното лице, независимо от това дали имащият право да търси издръжка е предявил или не иск за такава. Дали бихме възприели това разрешение, ако лицето дало издръжка е действало в изпълнение на поето задължение да стори това към определено трето лице, при това на основание възмезден мандатен договор помежду им. Тоест, може да се окаже, че ищецът в действителност се е обеднил, ответникът се е обогатил, но действията, които ищецът е предприел са в изпълнение на договорна обвързаност с трето лице. В подобна ситуация би излязло, че лицето, което е изпълнило чуждото задължение, разполага с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД по отношение на лицето задължено да дава издръжка, и същевременно има на договорно основание иск за заплащане на уговореното възнаграждение по сключения договор за мандат, т.к е изпълнил задължението, с което е бил натоварен от третото лице да заплати чуждото задължение за издръжка. Подобна спорна ситуация е разгледана в Решение № 187 от 22.02.2017 г. по търг. д. № 2724/2015 г., I т. о. на ВКС, с което решаващият състав се е произнесъл по въпроса дължи ли собственикът на имот, в който са извършени подобрения, заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице? Квалификацията, която е дадена от съда с оглед на изложените в исковата молба от подобрителя твърдения е тази по чл. 59 ЗЗД. В рамките на исковия процес е установено като безспорно, че всъщност подобренията са извършени от ищеца в качеството му на изпълнител по договор за строителство с третото лице различно от собственика на имота, в който са извършен подобренията. При това макар и формално да са налице елементите от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД между страните в исковия процес, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.В хипотеза, когато при изпълнение на валиден договор престацията на едната от страните е за осъществяване на резултат и той е постъпил в патримониума на трето за договора лице, не е налице обедняване за изпълнителя. Престирането от него е в изпълнение на задължение, произтичащо от договора. Дори и насрещната страна по договора да не е извършила своята престация, последната се дължи и представлява своеобразен еквивалент на вече престираното от изпълнителя.С оглед на изложените съображения, собственикът на имот, в който са били извършени подобрения в изпълнение на валиден договор между подобрителя и трето лице, не дължи заплащането им на подобрителя, въпреки че формално предпоставките по чл. 59 ЗЗД са налице.
По сходен начин може да се разреши и въпросът за подобренията извършени от пренаемател, подобрил чужд недвижим имот, но на основание наличие на изрична уговорка в пренаемния договор с наемодателя (който се явява първоначален наемател). В тези случаи обективно обогатяването настъпва в правната сфера на собственика на подобрения недвижим имот, а в отношенията между собственика и пренамателя-подобрител липсва правно основани за осъщественото разместване на имуществени блага макар и такова основание за заплащане на подобренията и така за отстраняване на настъпилото неоснователно обогатяване съществува в отношенията между наемателя и пренаемателя и тяхното заплащане се дължи именно на основа договорна връзка. В тази хипотеза се приема, че не е налице неоснователно обедняване на подобрителя-пренаемател, т.к неговорите действия са предприети в изпълнение на договор между него и наемателя, а евентуалното обогатяване на наемодателя-собственик е въпрос на уреждане на отношенията с неговия наемател /виж решение №733 от 12.11.2010 г. по гр. д. № 1274/2009 г,. IV г. о. на ВКС и решение № 223 от 30.01.2015г. по търг. д. № 3907/2013 г., I т. о. на ВКС.
Автор: Ирина Богданова
[1]Така Бъров, Учебник по гражданско право с увод в правото, Свищов Книгоиздателство на Фонда „Научни цели“ при ВУССН, 1948, с. 607. Така и Берон, В., Незаконно обогатяване във вреда на другиго, Кооперативна печатница Гутенберг 1932, с. 35.
[2]В този смисъл Диков, Л., Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том ІІІ. Фототипно издание. Ун. издателство „Св. Кл. Охридски”, С. 2015 г., с. 550-551
[3]Пак там.
[4] Виж напр. Решение № 107 от 29.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3360/2016 г., IV г. о., ГК.
[5]Стига отхвърлянето да се дължи на недоказаност на елементите от ФС на твърдяното основание, наведено като такова за осъществяване на настъпилото разместване на имуществени блага и същото да не може да бъде отстранено по пътя на кондиционните претенция предвидени в чл. 55, ал. 1 ЗЗД, доколкото и по чл. 59 ЗЗД и по чл. 55,ал.1 предл. първо ЗЗД следва да се твърди и докаже липса на основание.
[6]Виж Определение № 455 от 21.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 368/2010 г., IV г. о., ГК
[7]В същия смисъл са и решенията на Върховния касационен съд по уеднаквяване на съдебната практика – напр. Решение № 107 от 29.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3360/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, III г. о., в което се приема, че само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото, неправилната правна квалификация на иска е основание за обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
[8]Така решение № 658/1.11.2006 г. по т. д. № 261/2006 г. на ВКС-I т. о. Решение № 941 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1673/2008 г., III г. о., ГК.
[9] Произнасяне в този смисъл се съдържа в Решение № 196 от 22.06.2016 г. по гр. д. № 956 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
[10]Срв. решение № 317/27.06.2012 г. по гр. д. № 117/2012 г., IV г. о., решение № 503/16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г., IV г. о., решение № 161/1.07.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г., IV г. о., решение № 277/3.10.2013 г. по гр. д. № 977/2012 г., IV г. о., решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о., решение № 359/16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/2013 г., IV г. о. и цитираните в него актове).
[11] Така в Решение № 329/09.01.2013 г. по гр. д. № 381/2012 г. на ВКС, III г. о., се казва, че доколкото страните са уредили отношенията си във връзка с извършените ремонтни работи /подобрения на имота/ с подписания между тях договор, разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е неприложима. В решение № 1250/30.12.2008 г. по гр. д. № 4644/2007 г., III ГО на ВКС, се изтъква, че наемателят не може да претендира стойността на извършените подобрения като обезщетение за неоснователно обогатяване на осн. чл. 59 ЗЗД, т.к отношенията на страните произтичат от договора и са договорно уредени. В същия смисъл е и Решение № 215 от 29.04.2015 г. по т. д. № 4171 / 2013 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение.
[12] В този смисъл решение №148 от 28.02.2006г. по т.д.№703/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
[13]Така в Решение № 239 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2012 г., IV г. о., ГК се сочи, че когато не е налице някой от фактическите съставаи на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. В конкретния случай ищецът е разполагал с иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което евентуално съединеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е неоснователен.
[14]Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД съдържа елементите – 1. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, 2. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването, 3. липса на правно основание за имущественото разместване, 4. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.Решение № 276 от 12.12.2015 г. по гр. д. № 5496 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
[15]Така изрично Решение № 67 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 4147 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение
Подобни статии
Преглед на становищата относно крайния момент, в който съделител може да упражни правото си по чл. 505, ал.2 ГПК
Може ли кредитор с ипотека или възбрана върху имот, който е удовлетворен частично в разпределение по ЗОЗ от продажбата му, да го продаде отново по реда на ГПК
Съставлява ли изявление на длъжника, което не е адресирано до кредитора, признание на вземане по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД
МАРКОВА ГАВРА С ЧУЖДО ЛИЧНО ИМЕ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДОТВРАТЕНА!
По някои въпроси на общото завещателно разпореждане като основание за наследствено правоприемство
