Настоящата разработка има за цел да обобщи и посочи противоречива практика на ВКС по някои въпроси свързани с иска по чл. 422 ГПК, в хипотезата на договор за банков кредит и обявена предсрочна изискуемост, които въпроси създават проблеми в практиката и водят до непредвидимо правосъдие.
Предметът на всяко дело се очертава с исковата молба, с която се посочват страните по спора, правното основание (фактите, от които произтича претендираното право) и искането към съда. Практиката на ВКС е последователна, че при иска по чл. 422 ГПК след проведено заповедно производство и постъпило в срок възражение основанието на установителния иск трябва да е идентично с основанието посочено в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение или за издаване на заповед за парично задължение. ВКС, последователно в своите решения застъпва становището, че основанието на иска по чл. 422 ГПК за вземане по договор за банков кредит при твърдения за обявена предсрочна изискуемост е не само наличието на облигационна връзка между страните по спора, а именно съществуването на валиден договор за банков кредит, но и наличието на обявена предсрочна изискуемост. Изводът, до който достига ВКС е, че при ненадлежно упражняване на правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то вземането на банката не е възникнало на заявеното правно основание. Това е становище е застъпено и в мотивите към т.18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС: „Предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.“.
В Решение № 190 от 14.12.2016 г. по т.д. № 2349/2015 г. на Първо т.о., ВКС: „Видно от разрешението в т.18 на ТР № 1 / 2014 год. по тълк.дело № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС (авторът е имал предвид решението постановено по Тълкувателно дело № 4/2013 ОСГТК, ВКС- бел.м.), настъпването на предсрочната изискуемост е обусловена и от кумулативното наличие на предпоставката „ упражнено право на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем„.Когато изискуемостта не се претендира при условията на договорените , съответстващи на дължимото точно изпълнение на длъжника, падежи, настъпването на нов юридически факт , променящ падежа на вземанията – какъвто е упражняване правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем – подлежи на установяване от този, който го твърди и извлича полза от последиците му, т.е . от кредитора.“, както и в Решение № 139 от 05.11.2017 г. по т.д. № 57/2012 г. на Първо т.о., ВКС.
Следва да се отбележи, че при постановяване на решението си съдът не е обвързан от посочената дата на предсрочната изискуемост, допустимо е да се приеме друг момент на настъпване на предсрочната изискуемост, стига той да прехожда дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
Решение № 64 от 17.07.2015 г. по т.д. № 3187/2013г. на ВКС, I т.о. „В производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, съдът установява съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, като може да определи за момент на настъпване на предсрочната изискуемост дата, различна от твърдяната от банката, но тази дата следва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.“
Решение № 135 от 16.10.2015 г. по т.д. № 1672/2014г. на ВКС, I т.о „Въз основа на разрешението по т.11.б на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС и в контекста на настъпване на предсрочна изискуемост на банков кредит с решение № 64/17.07.15г. по т.д.№ 3187/13г. на І т.о. на ВКС е прието, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, съдът установява съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, като може да определи за момент на настъпване на предсрочната изискуемост дата, различна от твърдяната от банката, но тази дата следва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. „
Именно поради различното правно основание е допустимо съединяването под евентуалност на установителен иск по чл. 422 ГПК след проведено заповедно производство и постъпило възражение от длъжника, за вземане по договор за банков кредит с настъпила предсрочна изискуемост с осъдителен иск за заплащане на падежирилите анюитетни вноски по договор за банков кредит. Или съединяване под евентуалност с осъдителен иск по чл. 79 ЗЗД на различно основание (настъпила след издаване на заповедта – с получаването на исковата молба, предсрочна изискуемост – Решение № 139/05.11.2014г. по т.д.№.57/12г., ВКС, Първо търговско отделение). В тази хипотеза вторият иск се разглежда, в случай че се установи, че предсрочната изискуемост не е обявена по надлежния ред.
От друга страна обаче в новата си практика ВКС приема иск по чл. 422 ГПК за вземане по договор за банков кредит с твърдение за упражнено право за обявяване на кредита за предсрочно изискуемост, за основателен до размер сборът на анюитетните вноските с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивното производство (съобразно правилата на чл. 235, ал. 3 ГПК), в хипотеза, в която в се установи, че не е на лице обявена по надлежния ред предсрочна изискуемост.
Така в Решение № 15 от 09.05.2017 г. по т.д. № 60034/2016 на Първо гр.о., ВКС: „С разясненията на ТР 4/2013 година на ОСГТК на ВКС , т.17 , т.18 във вр. с т.2 и т.9 , ОС на Гражданската и Търговска колегии приема , че „предметът на делото“, предявен по реда на чл. 422 ГПК , се определя от правното твърдение на ищеца /кредитор/ в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане , за което е издадена заповед за изпълнение. Когато вземането произтича от Договор за банков кредит , чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника/ ответник по иска / преди подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, поради неплащане на една или повече вноски/ арг. чл. 60 ал.2 Закон за кредитните институции/, то не може да се поддържа, че има изменение на договора и да се търсят последиците именно на това изменение на договорната връзка. Наред с това не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията договорени между страните кредитор и кредитополучател, в т.ч. и сключените между тях анекси. Липсата на точно изпълнение по тях, без настъпилите последици на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението- главница или лихви , следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по чл. 422 ГПК. По отношение на онази част на неточно / забавено / изпълнено на задължението за погасяване на кредита спрямо кредитора/ Банка/, т.е. неизпълнената част на задължението, съставляващо сбора на непогасените вноски с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция/ арг. чл. 235 ал.3 ГПК/, доколкото същият винаги може да бъде установен , не може с решението на съда, базирано на основание чл. 124 ал.1 ГПК да бъде отречена, като недължима част на признатото по реда на заповедното производство вземане на кредитора. Това е така , тъй като се касае до вземане , възникнало на основание съществуващ валидния договор за кредит, по който договор длъжника-ответник по иска дължи изпълнение макар и само до онази част , по отношение на която е настъпил падежа , договорен от страните. Доколкото не може да се приеме , че вземането е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост при условията на закона , то не може въобще да се отрече съществуването на самото вземане като се отхвърли иска, в обема на безспорно установеното неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски.“
Идентично становище е застъпено в Решение № 7 от 19.05.2017 г. по т.д. 60053/2016 г. на Второ гр.о., ВКС. Обратното в Решение № 123 от 09.11.2015 г. по т.д. № 2561/2014 г. на Второ т.о.: „Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното от заявителя основание.“.
Оказва се, че ВКС в своята практика приема, че съединяването на иск по чл. 422 ГПК за вземане по договор за банков кредит с настъпила предсрочна изискуемост с осъдителен иск в размер на падежиралите вноски по договор за банков кредит (под евентуалност) е допустимо, тъй като твърдението за наличието на предсрочна изискуемост променя правното основание на иска, но пък от друга страна е налице задължителна практика, при която се уважава искът по чл. 422 ГПК до размера на падежиралите вноски до приключване на устните състезания във въззивната инстанция, макар да се установява, че предсрочната изискуемост не е обявена по надлежния ред. Промъква се въпросът, ако ВКС е толкова последователен в практиката си за възможността за съединяване на исковете, поради наличието на различно правно основание в разгледаните хипотези, то когато се уважава иск по чл. 422 ГПК, предявен на основание настъпила предсрочна изискуемост, за падежиралите вноски, то това решение не е ли постановено по непредявен иск. И каква следва да е защита на страните в процеса срещу едно недопустимо решение постановено от ВКС, доколкото то не подлежи на инстанционен контрол, а извънинстанционният способ за отмяна по чл. 303 и сл. ГПК е предвиден като средство за защита единствено срещу неправилни решения. Звучи сякаш за пореден път, в своята практика, ВКС приема становище, което не развива докрай, приема решение без да се съобразява с последиците, които настъпват от подкрепеното становище и решава да не ги прилага.
Противоречие откриваме в задължителната практика на ВКС и по още един въпрос, а именно дължима ли е уговорената в договора за банков кредит възнаградителна лихва за оставащите непадажирали вноски при обявена предсрочна изискуемост на вземането. Едното становище е, че тази лихва не се дължи, тъй като длъжникът е лишен от възможността да ползва паричната сума за оставащото време. Това е застъпено в Определение № 974 от 07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010г. на ВКС, II т.о.: “Обстоятелството, че предсрочната изискуемост на кредита,поражда задължение за кредитополучателя да върне получената сума в цялост, респ. остатъка от същата, изключва, както правилно е счел и въззивният съд, наличието на основание за формиране на договорна лихва, имаща възнаградителен характер. Нещо повече, дори да се приеме, че и така заявеното по реда на чл.417, т.2 ГПК вземане за лихва има обезщетителен характер, то основани на закона са съжденията на СРС, възприети от въззивната инстанция, че самото кумулиране на две обезщетения за забавата на длъжника, касаещи един и същи период би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, което действащият в страната правов ред не допуска. Отделен в тази вр. остава въпросът, че съобразена законовата уредба на договора за потребителски кредит в Закона за потребителския кредит изпадането на длъжника в забава обуславя правото на кредитора да търси единствено мораторна лихва за периода на същата и то, както правилно е посочено в обжалваното определение, съизмерима с лимитирания размер законна лихва, което в случая не е налице – арг. от чл.19 Закона.“
Обратното становище е застъпено в Решение № 99 от 01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011г. на ВКС, I т.о. „По изложените съображения съставът на ВКС, ТК, І отделение дава отговор на поставения правен въпрос в следния смисъл: При уговорена в договор за заем за потребление предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата парична сума, настъпва предсрочна изискуемост и на непадежиралите към този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни лихви и такси.“.
Считам, че следва да се застъпи първото становище, тъй като възнаградителната лихва се дължи на кредитора, заради това че за един период от време (уговорен в договора) той е лишен от възможността да се разпорежда с едно свое благо- определена парична сума. От друга страна, длъжникът дължи възнаградителната лихва именно поради това, че свободно може да ползва едно чуждо благо. При упражняване правото да се обяви кредитът за предсрочно изискуем длъжникът губи преимуществото на срока, той става задължен да върне благото на кредитора веднага, лишен е от възможността да го ползва за целия период от време. Макар едно неправомерно поведение на длъжника да е причина за обявяване на предсрочната изискуемост, то последица от това негово поведение е възникване дължимостта на уговорените в договора за банков кредит наказателни лихви и/или неустойки. Институтът на възнаградителната лихва има друга цел, предпоставка за дължимостта е не недобросъвестно поведение на длъжника, което поведение е предпоставка за възникване и упражняване от банките на други институти (наказателни лихви и неустойки и т.н., които банките не пропускат да уговорят като последица при неточно изпълнение във времево отношение по договора), а предпоставка за възникване на дължимостта на възнаградителната лихва е използване на чуждото благо през определен период от време.
Друг зараждащ се проблем в исковото производство по чл. 422 ГПК е този свързан с института на солидарната отговорност. В няколко свои последователни решение различни състави на Второ гражданско отделение на ВКС приеха, че всеки от солидарните длъжници следва да е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост, за да стане цялото вземане изискуемо, като уведомяването на един от длъжниците няма правни последици за останалите съдлъжници.
Така в Решение № 7 от 19.05.2017 г. по т.д. № 60053/2016 г. на Второ гр.о., ВКС: „Уговорената по договор солидарност на задължението между двама и повече длъжници, уредена с чл. 121 ЗЗД, не предполага действие на обявената от Банката предсрочна изискуемост по отношение на един от съдлъжниците. За да бъде изискуемо изцяло задължението по банковия кредит спрямо всички съдлъжници, предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задължението следва да е обявена надлежно на всеки един от тях. По отношение на неизпълнените падежирали вноски условията по договора нямат промяна.“
Решение № 6 от 12.06.2017 г. по т.д. № 50203/2016 г. на Второ гр.о., ВКС: „Уговорената по договора за банков кредит солидарност на задължението между двама и повече длъжници по см. на чл. 121 ЗЗД , не предполага действие на обявената от Банката предсрочна изискуемост по отношение на един от съдлъжниците и спрямо другия солидарно отговорен длъжник, ако по отношение на него няма редовна процедура по обявяване на предсрочната изискуемост. За да бъде изискуемо изцяло задължението по банковия кредит спрямо всеки един от длъжниците, предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задължението следва да е обявена надлежно на всеки един от тях . По отношение на неизпълнените падежирали вноски условията по договора остават такива , каквито са договорени, т.е. клаузата за солидарност е валидна. „
Решение № 41 от 29.05.2017 г. по т.д. № 60106/2016 г. на Второ гр.о., ВКС: „На останалата част от въпроса, касаеща необходимостта за предсрочната изискуемост да бъде уведомен не само кредитополучателя, но и солидарния длъжник по договора, отговорът следва да е положителен. Солидарният длъжник участва в договора заедно и наред с кредитополучателя. В отношенията с кредитора той се намира в същото положение, в каквото и кредитополучателя. Затова той разполага с всички права и задължения на кредитополучател, включително нему също се дължи уведомяване за настъпване предсрочна изискуемост на кредита.“
Приетото от ВКС разрешение е житейски оправдано, но се поставя въпросът какво се случва, когато в процеса като ответници са конституирани всички солидарни длъжници, а в производството по делото се установи, че само един от тях е надлежно уведомен за предсрочната изискуемост. Следва ли с решението този солидарен длъжник да бъде осъден за размера на цялото вземане, заедно с наказателните лихви и/или неустойки, а останалите солидарни длъжници да бъдат осъдени единствено за непогасените падежирали анюитетни вноски, заедно с възнаградителната лихва. Поставя се въпросът в тази хипотеза какво се случва с института на солидарността отговорност? Въпроси, които тепърва все по-често ще възникват в практиката и на които следва да се търси справедлив и нормативно оправдан отговор.
Сякаш заповедното производство, последвано с исково след постъпило в срок възражение, поражда все повече противоречива практика и все повече спорни въпроси, което от своя страна обосновава необходимостта от приемане на ново тълкувателно решение, с цел спазване принципа на предвидимост в правораздаването или крайно справяне с проблема чрез законодателна промяна.
Автор: Магдалена Татарева- юрист
Подобни статии
ПРЕДСРОЧНА ИЗИСКУЕМОСТ НА ВЗЕМАНЕТО ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ В ХИПОТЕЗАТА НА ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 422, АЛ. 1 ГПК
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ ПРИ ПРЕДЯВЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ПО ЧЛ. 422 ОТ ГПК ЗА ВЗЕМАНЕ ПО ЗАПИС НА ЗАПОВЕД – ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС СЛЕД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4/2013 Г.
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ ФЕВРУАРИ 2017 Г.
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ АПРИЛ 2017 Г.
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ МАЙ 2017 Г.
