Когато става въпрос за хазартната дейност, благодарение може би на медиите, на дневен ред излизат игралните казина, онлайн залаганията и лотарийните билети. На практика тези най-масови форми на организиране на хазартни игри събират фокуса на обществото върху себе си и най-често те биват дискутирани. Но в съпътстващите предлагането на хазартните услуги спомагателни дейности също има много проблеми, много въпроси, които подлежат на тълкуване и анализ както от законодалеля, така и от правоприлагащите органи. В настоящата статия съм решила да се спра на дейностите по производство, внос, сервиз и разпространение на игрално оборудване, на техния правен статут и на редица неизяснени въпроси, касаещи контрола върху тяхното извършване. Понякога спецификата на хазартната дейност, особеностите при прилагането на относимото законодателство пораждат погрешно тълкуване на релевантните норми и достигането до правни изводи, които са нелогични и незаконосъобразни.
чл. 1, т. 2 от Закона за хазарта /ЗХ/редени условията и редът за организиране на дейностите по производство, разпространение и сервиз и по внос, разпространение и сервиз на игрално оборудване.
В чл. 9, ал. 7 от ЗХ е въведена забрана за осъществяване на дейностите по чл. 1, т. 2 от ЗХ, когато за тях няма издаден лиценз от Държавната комисия по хазарта /ДКХ/. Нейният текст гласи следното:
„Забраняват се производството, разпространението и сервизът, както и вносът, разпространението и сервизът на игрално оборудване без лиценз, издаден от Държавната комисия по хазарта, както и фактическото осъществяване на дейността по издадения лиценз, без да е получено удостоверението по чл. 34, издадено от председателя на Държавната комисия по хазарта“.
От първия прочит на нормата стигаме или до извода, че този текст е плод на лоша законодателна техника, или до това, че няма как някой да произвежда игрално оборудване, без да осъществява и останалите посочени дейности. Може би логиката на този тип тълкуване би могла да бъде открита в това, че в чл. 1, ал. 2 от ЗХ, косвено и в чл. 8, ал. 1 от ЗХ, горепосочените дейности са групирани именно по този начин. И макар и донякъде това да изглежда теоретичен спор, той придобива ясно изразени практически измерения в момента, в който следва да се отговори на въпроса, представлява ли осъществяването поотделно на някоя от дейностите по чл. 1, ал. 2 от ЗХ нарушение на забраната по чл. 9, ал. 7 от ЗХ и следва ли да се санкционира лицето, което я извършва.
Горният въпрос е бил предмет на Решение № № 3849 от 07.06.2016 г. на АССГ. Съдът е бил сезиран с жалба срещу решение на СРС, с което е потвърдено наказателно постановление на ДКХ за извършено нарушение на чл. 9, ал. 7 от ЗХ. Същото е издадено за това, че дружеството „С“ ООД е извършвало дейност по внос и сервиз на игрално оборудване за хазартни игри, без да е имало издаден лиценз от страна на ДКХ. Като основна защитна теза от страна на дружеството, както в хода на административно-наказателното производство, така и в хода на съдебното обжалване на издаденото НП се е развивала тезата, че за да е налице съставомерно поведение по чл. 9, ал. 7 от ЗХ, следва да е осъществявана в цялост поне една от двете „групи“ дейности. Предвид на това, че административното обвинение е повдигнато само за извършването на дейностите по внос и сервиз, осъщественото от страна на дружеството поведение е несъставомерно и същото не следва да се санкционира. Като допълнителен аргумент, обосноваващ несъставомерността на извършеното деяние е посочено, че макар и дружеството да е внесло игрално оборудване на територията на страната, това е ставало под митнически режим „временен внос“ и целта на внасянето им не е била същите да бъдат разпространявани на територията на страната.
Преди да се спра на въпроса за това, дали групирането на дейностите е относимо към административно-наказателната отговорност, искам да поразсъждавам върху въпроса дали за да е налице внос по смисъла на чл. 1, ал. 2 от ЗХ и на чл. 9 ал.7 от ЗХ, е от значение под какъв митнически режим са поставени стоките, представляващи игрално оборудване. Не считам, че режимът има значение, предвид на това, че практическото значение на нормата е да няма игрално оборудване на територията на страната, което да не е под надзора на ДКХ. В тази връзка, изложените в жалбата и поддържаните при първоинстанционното разглеждане на делото аргументи, че стоките са предмет на временен внос, не са относими към хипотезата на внос, предвидена в чл. 9 ал. 6 от ЗХ. По своята правна характеристика, съгласно чл. 1 от Истанбулската конвенция за временен внос, същият е дефиниран като: „режим, при който определени стоки/включително транспортни средства/, трябва да бъдат въведени на митническата територия, условно освободени от заплащане на митни сборове и данъци по вноса и без да се прилагат забрани за внос или ограничения от икономически характер; тези стоки трябва да бъдат внесени с определена цел и да бъдат предназначени за реекспорт в рамките на определен срок, без да се подлагат на каквито и да било промени с изключение на нормалното износване, дължащо се на използването им“. За същия режим, в чл.137 от Регламент №2913/92 г. е посочено, че „режимът временен внос разрешава ползването на митническата територия на Общността с пълно или частично освобождаване от вносни сборове и без прилагане на мерките на търговската политика на необщностни стоки, предназначени да бъдат реекспортирани, без да са претърпели изменения, освен нормалното износване на тяхната употреба.“
По същество, искам да наблегна на следното: В нормата на чл. 9, ал. 7от ЗХ, под внос следва да се разбира въвеждането на дадени стоки на територията на страната. Различните режими, под които това може да стане, касаят дължимостта, и размера на митните сборове, респективно освобождаването от тях. Предвид на това, ЗХ не конкретизира при кои митнически режими би следвало да се счита, че е налице внос и при кои не. От значение за съставомерността на нарушението на нормата на чл.9, ал.7 от ЗХ е самият факт на въвеждането на дадени стоки на територията на страната, като няма значение дали същите ще бъдат пуснати за продажба на територията на страната или ще са предназначени за реекспорт. С внясянето на игралните съоръжения на територията на страната се създава фактическата възможност същите да бъдат използвани за организирането на хазартни игри. Именно с оглед на това е предвиден разрешителен режим за осъществяването на тази дейност. Следва да се има предвид, че ако тълкуваме нормите на ал. 4 и ал. 7 на чл. 9 от ЗХ във съвкупност ще достигнем до извода, че дейностите, описани в ал. 7 представляват частни хипотези на забраната, предвидена в ал. 4, а именно: „Забранява се държането на игрално оборудване за организиране на хазартни игри извън обектите, за които е издаден лиценз по този закон“ . Описаните в ал. 7 дейности представляват частни хипотези на горецитираната забрана, които конкретизират целта на държането на игралното оборудване. С оглед на това, неотносимо към съставомерността на извършеното административно нарушение е статутът на оборудването като вид стока за митнически цели, респективно това под какъв митнически режим е поставено същото.
В Решението на касационната инстанция е посочено следното:
Доколкото от представените писмени доказателства пред въззивната инстанция /ЧМР товарителници, фактура и рамков договор от 02,12,2014/ по безспорен начин се установя ,че въпросното игрално оборудване е транспортирано от Ч. /страна членка на ЕС/, то и съгласно Регламент 2913/92г на ЕС, въвеждащ митническия кодекс на общността ,това прехвърляне на стоките не е внос, а вътреобщностна доставка, за която не се дължи начисляването на мито и акциз. Т.е не е налице внос по смисъла на закона.
Горецитираният аргумент на съда е меко казано неправилен, както с оглед на фактологията по казуса, така и с оглед относимостта му към законовите разпоредби, предмет на административното нарушение. Следва да се има предвид, че наказателното постановление е издадено за осъществяването на внос и сервиз на игрално оборудване в нарушение на чл. 9, ал. 7 от ЗХ, а не за прехвърляне на същото под формата на възмездна сделка. В случая не е е налице каквото и да е „прехвърляне“ на права върху игралното оборудване. Също така, абстрахирайки се от това дали от данъчноправна гледна точка е правилен изводът, че е налице вътреобщностна доставка, а не внос, ще се фокусирам върху неточната преценка за това, какво в случая представлява внос по смисъла на закона. Както по-горе уточних, смисълът на нормата на чл. 9, ал.7 от ЗХ е да няма игрално оборудване на територията на страната, за което на практика регулаторният орган в лицето на ДКХ да не знае, с оглед на осъществяването на надзора върху хазартната дейност по чл. 16 от ЗХ. Именно заради това вносът по смисъла на чл. 9, ал. 7 и на чл. 1, ал. 2 от ЗХ, следва да се разглежда в широк аспект като всяко въвеждане на игрално оборудване на територията на страната. Иначе би било законно някой да купува игрално оборудване от държави – членки на ЕС и да го продава в България и предвид на това, че осъществява вътреобщностна доставка на стоки по смисъла на ЗДДС, същият да не би трябвало да получава лиценз за тази дейност от ДКХ.
Възприемането на тезата, приета от АССГ по настоящия казус, би създала възможности за множество злоупотреби от страна на некоректни търговци и би създала предпоставки за заобикаляне на изискванията на законодателството в областта на хазартната дейност. С оглед специфичния характер на дейността по организиране на хазартни игри, и обществено значимите последици при извършване на такива дейности без лиценз, засилените мерки които се взимат от държавата на основание разпоредбите на ЗХ се обезмислят, при неправилното тълкуване на разпоредбата. Не на последно място трябва да се има предвид пряката вреда за фиска, която е следствие на грешното разбиране на АССГ.
Автор: Гинка Панаретова
Подобни статии
По някои въпроси, касаещи Тълкувателно решение № 3/2016 от 12.03.2016г. на ОСНК на ВКС и критиката към него
По някои въпроси, касаещи ДДС режима на доставките с предмет право на строеж в светлината на практиката на СЕС
По някои въпроси, касаещи чл. 100м от ЗППЦК, предмет на Решение № 2020 от 24.02.2015 г. по адм. д. № 8623/2014 г., VII о.
За съотношението между чл. 9, ал.3 от Закона за хазарта и чл. 327, ал.1 от НК с оглед на приетото в ТР № 3 от 22. 12. 2015г. по тълк. дело № 3/ 2015 на ОСНК на ВКС
Чл. 76 от Закона за наследството – правно-историческа бележка в светлината на Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК.
