Алтернативното обективно съединяване на искове в гражданския процес

Алтернативното обективно съединяване на искове в гражданския процес

1. Въведение

Алтернативното обективно съединяване на искове е форма на съединяване на искове в съдебния граждански процес, която заема междинно място сред кумулативното и евентуалното обективно съединяване, поради което алтернативното съединяване рядко е предмет на специализирани изследвания. Целта на настоящия анализ е да очертае отличителните характеристики на алтернативното съединяване като посочи двете форми, чрез които се реализира – като съединяване на искове с предмет едно и също по съдържанието си материално право с различни правопораждащи факти или като съединяване на искове с предмет различни права, насочени към една и съща престация. С оглед на това се приема, че алтернативното съединяване има за цел чрез предявяването на няколко иска да се постигне удовлетворяването на един интерес на ищеца, като от съда се иска постановяването на един правен резултат.

1. Алтернативността на исковете като форма на обективно съединяване

• Съединяването на искове може да се представи като усложнение в гражданския процес, при което в рамките на едно производство (гражданско дело) се разглеждат повече от един искове. Ако исковете са между едни и същи лица, но са повече от един, то налице е обективно съединяване на искове, тъй като съдът разглежда повече от един иск, макар и между едни и същи страни, т.е. делото има повече от един предмет[1].
• Класическата класификация на обективното съединяване на искове е кумулативно, евентуално и алтернативно съединяване. Това се възприема с оглед на това кога и как ищецът предявява исковете си и начинът, по който съдът ги разглежда.

При кумулативно съединените искове съдът разглежда всички предявени искове. При евентуалните искове съдът разглежда евентуалния иск в зависимост от произнасянето по главния иск. А при алтернативните искове съдът присъжда едно благо, което се иска с всеки един от тях.

• При кумулативното съединяване съдът винаги се произнася по всички предявени искове[2]. При евентуалното съединяване е длъжен да се произнесе по (поне) главния иск, т.е. възможно е да се произнесе по един, но е възможно да е длъжен да се произнесе и по всички предявени искове, в зависимост от изхода на разглеждането на главния иск[3].
• Традиционното виждане в съдебната практика е, че алтернативно обективно съединяване на исковете е налице, когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове. Допустимо е алтернативното обективно съединяване на искове, когато ищецът разполага с няколко конкуриращи притезания или с няколко основания на същото право, като му е безразлично по силата на кое от конкуриращите притезания ще получи престацията или въз основа на кое от конкуриращите основания ще му бъде признато претендираното право[4].

За разлика от кумулативното и евентуалното съединяване, при алтернативното съединяване съдът винаги се произнася като присъжда едно благо (престация, правен резултат). Това е съществената характеристика, която отличава тази форма на съединяване от останалите две и всъщност дефинира алтернативността – това е форма на съединяване на искове, при която ищецът всъщност иска да му бъде присъдено едно нещо, да бъде удовлетворен един негов правно защитен интерес. За да постигне този резултат обаче ищецът предявява няколко иска, с които се стреми да постигне (и иска от съда) един резултат.

1. Същност на алтернативното обективно съединяване

• Изложеното в предната точка показва спецификите на алтернативната форма на обективно съединяване на искове в сравнение с останалите две. Неслучайно за нея се твърди, че граничи с недопустимостта[5]. Това е така, защото при алтернативността липсва тази яснота в претенцията на ищеца, каквато е налице и при кумулативното, и при евентуалното съединяване. Алтернативното съединяване поставя и въпроса как съдът следва да подходи към разглеждането на предявените пред него претенции. Затова обикновено се приема, че алтернативността е твърде близо до неопределеност на иска, т.е. ищецът не е формулирал ясно и недвусмислено какво претендира, по отношение на какво съдът трябва да отсъди. Това би могло да даде аргумент на тезата, че алтернативното предявяване на искове е недопустимо, доколкото не отговаря на основните изисквания за редовност на иска.
• Алтернативността обаче не следва да се бърка с неопределеност или неяснота на петитума на иска. Алтернативността е способ да бъде удовлетворен интерес на ищеца, който интерес има материалноправен източник – ищецът иска да се реализира един материалноправен резултат, по отношение на който ищецът счита себе си за титуляр.

Например, ищецът иска да бъде възстановено по съдебен път упражняването на право на собственост върху дадени вещи; иска да бъде прогласена за нищожна правна сделка; да бъде унищожена такава или да бъде установено, че ответникът е или не е титуляр на определени права. Затова ищецът може да твърди наличието на права, които иска да бъдат реализирани по съдебен ред, като обосновава съществуването им на повече от едно основание. Наред с това, ищецът може да твърди не различни правопораждащи факти – основания, а изобщо да постави за разглеждане от съда различни по съдържание права, т.е. ищецът да притежава различни субективни материални права, удовлетворяващи неговия интерес, които ищецът може да упражни по съдебен ред.

С всеки от съединените искове ищецът може да изложи различни фактически състави, които пораждат едно и също по съдържание материално право. Едната хипотеза е наличието на различен по всеки от исковете фактически състав, който обуславя идентично по съдържание материално право, а другата хипотеза е по всеки от исковете предмет да бъде един или различни правопораждащи фактически състави, които дават основание за едни и същи притезания спрямо един и същ обект. Следователно, в рамките на едно исково производство ще са налице множество искове с различни основания – правопораждащи факти, но един и същ петитум.

• И в двата случая обаче ищецът иска от съда едно: присъждане на един и същ правен резултат, дали поради наличието на едно и също по съдържание субективно материално право (с източник различни факти – основания), или различни субективни материални права, които обаче водят до един и същ материалноправен резултат. По това алтернативността прилича на евентуалността, тъй като ищецът може да търси един и същи правен резултат чрез евентуално заявени искове (така например да се иска нищожност на дадено основание; ако нищожността не се установи на това основание, се иска нищожност на друго основание). Но при евентуалността може и да се претендират повече от едно материални права, с различно съдържание и насочени към различни резултати, докато при алтернативността съдържанието на материалното право, което се претендира, е идентично при всеки един от съединените искове и е насочено към един и същ резултат. Същото се отнася и до кумулативните искове – при кумулативното съединяване ищецът предявява няколко материални права с различно съдържание.

Процесуалните измерения на този анализ се изразяват в това, че при алтернативността ищецът има по всеки един от исковете си идентичен петитум, но посочва различни факти като основания за уважаване на петитума му и иска от съда диспозитив, с който се присъжда едно и също благо, резултат. При кумулативността и евентуалността има повече от един петитум, като при кумулативността съдът се произнася по всички петитуми с няколко различни диспозитива, а при евентуалността – в зависимост от произнасянето на съда по главния иск.

• При алтернативността е възможно да са налице и няколко твърдени материални права – с различни правопораждащи факти и съдържания, всяко от тях водещо обаче до един и същи правен резултат. Това не може да се реализира при кумулативното съединяване, но би могло да бъде налице при евентуалното. В какво, тогава, се съдържа разликата между евентуалното и алтернативното съединяване? Разликата е в разглеждането на исковете. При евентуалното се разглеждат исковете така, както е заявил ищецът – неговата воля следва да се уважи, тъй като задава параметрите на предмета на делото. Възможно е да се разгледа един от исковете, а останалите да не бъдат разгледани; възможно е и всичките да бъдат разгледани – това зависи от връзката между исковете.

Обратно на утвърденото виждане в доктрината и практиката[6], при алтернативното съединяване не следва да се разглежда само един иск от предявените съединени такива. Ако това е така, би се стигнало до явна несправедливост и отказ от правосъдие[7] – ищецът може да предяви един основателен иск, съединен с един неоснователен иск; ако съдът сам се насочи към разглеждане само на един от исковете и това се окаже, че е неоснователният такъв, то тогава ще остави без разглеждане основателния. Нещо повече, ако някой от исковете не се разгледа, се поставя въпроса за силата на пресъдено нещо на решението – тя няма да обхване този иск и той ще може да бъде предявен повторно. Очевидно не това е смисълът на алтернативното съединяване. При алтернативното съединяване съдът дължи разглеждане на всички искове. Тъй като се търси един правен резултат, то съдът в крайна сметка се произнася уважава ли това (този правен резултат), или не. Но не може да се произнесе, без да е разгледал всички искове[8]. Затова е правилно да се приеме не, че съдът разглежда и се произнася по един от предявените алтернативни искове, а че съдът се произнася дали присъжда или не едно благо, престация, правен резултат, който се търси с всеки от алтернативните искове.

• От горното може да се направят следните заключения:
  • При кумулативно съединяване – предявяват се различни материални права; разглеждат се всички предявени искове; уважават се тези от тях, които са основателни (един или повече).
  • При евентуално съединяване – предявява се едно материално право като предмет на главния иск; разглежда се главният иск, а съединените с него се разглеждат в зависимост от изхода по главния иск; уважава се един иск или повече, в зависимост от връзката между главния и другите искове.
  • При алтернативно съединяване – предявяват се материални права с едно и също съдържание и различни факти-основания като предмет на различни искове ИЛИ няколко различни материални права като предмет на различни искове с един и същи петитум; разглеждат се всички предявени искове и се дължи произнасяне по всеки от тях.

1. Допустимост на алтернативното обективно съединяване

• Общи предпоставки за допустимост на обективното съединяване

Съгласно чл. 210, ал.1 ГПК, обективно съединяване е възможно при следните кумулативни предпоставки: (1) ищецът и ответникът по исковете са идентични; (2) исковете са подсъдни на един и същи съд и (3) се разглеждат по един и същ съдопроизводствен ред. Съгласно чл. 104, т. 6 ГПК, в случай че единият от исковете е подсъден на окръжен съд, въз основа на връзката между исковете това ще обоснове и подсъдността на окръжен съд и на останалите искове, предявени с него, при положение, че всички се разглеждат по един процесуален ред.

• Допустимост на алтернативното съединяване
  • Искът трябва да е очертан от исковата молба (чл. 127, ал. 1 ГПК) по отношение на искането и обстоятелствата, на които се основава, в противен случай е нередовен и следва да бъде уточнен; ако не бъде уточнен, исковата молба се връща (чл. 129 ГПК). Затова точната идентификация на иска е предпоставка за допустимостта му. Алтернативните искове са допустими, ако са достатъчно ясно и точно посочени от ищеца с оглед на характеризиращите белези на иска – страни; предмет (спорни материални права); петитум (искане).
  • При обективното съединяване исковете са между едни и същи страни (чл. 210, ал.1 ГПК). Предметът на алтернативните искове може да бъде едно и също материално право – например, ако се търси защита на право на собственост, следва да се посочи какви са правопораждащите факти, които обуславят твърдяното право на собственост. Но е възможно ищецът да посочи и няколко материални права, за които твърди, че е титуляр, които са насочени към едно и също. Например ищецът твърди, че му се дължи една и съща парична сума от ответника като посочва, че се дължи като обезщетение за договорно неизпълнение (на общо основание – 79 ЗЗД) или като неустойка по същия договор.
  • На трето място, с петитума на алтернативните искове следва да иска от съда постановяването на един и същ правен резултат – присъждане на парична сума; установяването на едно правно положение; предаването на дадена вещ и др. Така, ако се иска връщането на отнето владение, то всеки от предявените искове трябва да иска присъждане на владението над имота. Ако, например, се претендира връщане на имота и/или присъждане на обезщетение, то налице са кумулативни или евентуални искове, не алтернативни.
  • Анализът по-горе показва, че при алтернативното съединяване на исковете страните и петитумът на всеки от алтернативно предявените искове са идентични. Тогава обаче по какво се различават алтернативните искове, тъй като, ако не се различават помежду си, то ще става въпрос за напълно идентични искове? Разликата е в предмета. Това може да са различните правопораждащи факти, които обуславят спорното право, предмет на всеки от алтернативните искове. Алтернативността е налице при множество фактически състави с един петитум. По този начин, ако се претендира връщане на владение от собственика на имота, разликата между отделните искове е в различните факти, които обуславят правата на ищеца: той иска да му се върне владението над имота, тъй като прехвърлителната сделка, с която е отчужден имота, е развалена, или изобщо не е произвела действие поради нищожност. Възможно е и предметите на отделните искове изобщо да се отнасят до различни материални права – различни притезания например, а не едно и също вземане с различни правопораждащи факти. Ищецът претендира дадена парична сума, представляваща обезщетение, като аргументира, че е налице договорна или деликтна отговорност, следователно ищецът е титуляр на вземане за обезщетение в един и същ размер по договор или поради непозволено увреждане.
  • В правната доктрина се посочва традиционно, че с алтернативно съединяване могат да се предявят и конкуриращи се притезания[9], както показва предходната точка. Примерът, който често се привежда, е ищецът да иска връщане на вещ или, алтернативно, равностойността й[10]. С алтернативното заявяване на двата иска ищецът оставял на съда да му присъди каквото реши по свое усмотрение, тъй като ищецът не се интересувал какво конкретно ще му присъдят – и двете притезания го удовлетворявали еднакво, а и той предварително се съгласявал с даване вместо изпълнение (чл. 65 ЗЗД)[11].

Това разбиране обаче не отговаря на принципите и логиката на гражданския съдебен процес. Ищецът определя параметрите на процеса и „задава“ какво иска от съда да отсъди и присъди. Съдът може да взема решения вместо ищец само в хипотезата на спорна съдебна администрация. В останалите случаи е напълно недопустимо съдът да упражнява дискреция дали да се присъди вещ или парична сума. На второ място, под „конкуренция“ на притезания обикновено се разбират притезания, насочени към едно и също благо, тъй като удовлетворяват един интерес[12] (например, право на собственост върху имот на основание договор или придобивна давност). Става въпрос за права по отношение на един и същи обект, които са концентрирани в един и същи субект и е негов изборът върху кое от тях да основе претенцията си. Правото на собственост върху вещта и вземането на парично обезщетение не са алтернативни; това могат да бъдат евентуални притезания (ако не се открие вещта у ответника, да се присъди парична сума на равностойността й), но не и алтернативни такива. Затова цялата теза следва да се отрече и да се приеме, че алтернативно съединяване е допустимо, когато се съединят искове по отношение на различни притезания, насочени към един и същи обект, респективно искащи от съда един и същи правен резултат.

1. Отграничения между алтернативно съединяване на искове и други фигури.

• Алтернативни искове и алтернативност на престацията

Правната доктрина приема, че алтернативното съединяване е приложимо в хипотезата на алтернативни престации[13], така че вместо страните избор между алтернативните престации следва да извърши съдът. Внимателният анализ на чл. 131, ал. ЗЗД обаче показва, че разпоредбата урежда процесуално правомощие на съда да замести липсваща воля на страните по облигационно правоотношение. Заместването на липсващата воля на страна по правоотношение или на трето лице, което е натоварено да определи елементите на правоотношение чрез волеизявлението си, се отнася до процесуалната фигура на намесването от страна на съда в съответното гражданско правоотношение и определяне на развитието му, т.е. администрацията му (това например може да се наблюдава при чл. 32, ал. 2 ЗС; чл. 299-300 ТЗ; чл. 59 СК, чл. 127 СК и др.). Това обаче тогава прави чл. 131, ал. 3 ЗЗД правно основание за извършване на съдебна администрация[14]. Разпоредбата регламентира правото на една от страните по дадено правоотношение да се обърне към съда с искане съдът да избере коя е дължимата измежду алтернативните престации.

Следователно трябва да се разграничи приложението на чл. 131, ал. 3 ЗЗД от алтернативното съединеняване на искове. Първото е хипотеза на съдебна намеса и администриране на материалното отношение между страните, а не истински исков процес.

• Алтернативно обективно съединяване на искове и алтернативност на страна (на ответник)

Алтернативното съединяване може да се открие както при обективното съединяване на искове, така и при субективното такова. За това косвено свидетелства и чл. 72, ал. 3 ГПК, който допуска евентуално и алтернативно съединяване на искове срещу повече от един ответник. Това са хипотези, при които ищецът търси едно и също от различни лица. За разлика от хипотезата на солидарност обаче ищецът не иска всички ответници да бъдат осъдени да престират едно, а да бъде осъдена само част от тях (обикновено един) в зависимост от това кой бъде установен като длъжник. При евентуално предявяване ищецът посочва реда, в който ще се установява отговорността на ответниците. При алтернативното съединяване ищецът обосновава дължимостта на един правен резултат, който иска да получи от ответниците, без да се интересува от кого от тях конкретно. Ищецът иска да получи дължимото или от единия, или от другия, без значение от кого.

И при алтернативното обективно съединяване на исковете, и при алтернативността на ответниците се търси от съда да присъди едно, един резултат. Разликите са, на първо място, в това, че към субективното съединяване се прилагат правилата на другарството, тъй като по делото са привлечени няколко ответника. Другата основна разлика с алтернативното обективно съединяване е, че при него се търси или едно и също по съдържание материално право с различни основания, или реализацията на едно от няколко материални права, насочени към един и същи резултат; а при алтернативните ответници се претендира едно и също материално право, но срещу различни лица.

• Алтернативни възражения на ответника

Възражението е средство за отблъскване на претенцията на ищеца. От материалноправна гледна точна, чрез възражението се релевират материални права, които изключват, унищожават, погасяват или отлагат изпълнението на твърдените от ищеца права[15]. Следователно, възможно е да се направи аналогия между алтернативното съединяване на искове и алтернативното съединяване на възражения. И при двете се наблюдават две форми: или предмет на отделния иск, респективно възражение, е едно и също материално право, но с различни основания, или се релевират различни права, насочени към един и същи резултат. И в двата случая на алтернативни възражения ответникът представя пред съда алтернативни твърдения, с които се търси едно и също, а именно отхвърляне на иска.

1. Последици от алтернативното обективно съединяване

• Държавна такса

Тъй като държавната такса за дело по ГПК е такса, следва логиката на дължимост на таксите към държавата, т.е. представлява заплащане за предоставена от държавата услуга[16], в случая правораздавателна такава. Отговорът на въпроса за размера на таксата се съдържа в характера на предоставената от държавата (чрез съда) „услуга“ при разглеждането на дела с алтернативни искове. Предмет на такова дело е едно и също по съдържанието си материално право; към съда е отправено едно искане, по което съдът е длъжен да се произнесе. Следователно, макар да са предявени алтернативни искове, дължимата държавна такса следва да е в размер като за един предявен иск. В същото време по делото са предявени множество искове, макар и по отношение на едно благо. Това би могло да обоснове дължимостта на такса в размер като за няколко иска, а не един. Съдът разглежда всички предявени искове и доколкото предоставя „услуга“ по всеки от тях, то трябва да се дължи такса за всеки от тях. Не бива и да се забравя, че при конкуриращи се притезания са предявени различни материални права, макар и насочени към едно благо.

Въпросът е разрешен изрично от чл. 72, ал.2 ГПК, който посочва, че при алтернативно съединени искове се дължи такса за един иск. Това може да се разглежда като допълнително доказателство, подкрепящо тезата, че чрез алтернативността се търси един правен резултат, независимо от броя искове – така, както би се търсил, ако е предявен само един иск. От друга страна, следва да се подчертае и че независимо от правата, представляващи предмет на делото при алтернативно обективно съединяване, налице е един петитум (идентичен по всеки от исковете). Това дава и ratio legis за законодателното разрешение на чл. 72, ал. 2 ГПК.

От практическа гледна точка разпоредбата позволява на ищеца с няколко твърдени права по отношение на едно благо да „подсили“ претенцията си като претендира срещу ответника всички тях, разчитайки поне едно от тях да бъде уважено, при положение, че размерът на таксата, който ще плати, е като за един иск.

• Събиране на доказателства

Както беше посочено по т. 3.4 по-горе, алтернативното съединяване се характеризира с това, че съдът следва да разгледа всички предявени искове. Това означава, че трябва да се съберат доказателства за всеки един от предявените искове. Съдът няма как да се ограничи само до един от исковете, тъй като дължи разглеждане на всеки един от тях. Съдът не може да събере доказателства само за единия от съединените искове, тъй като следва да се произнесе дали всеки един от тях е доказан[17].

1. Решението при алтернативно съединяване на искове

• Диспозитивът на решението, в което съдът се произнася по алтернативно съединените искове, следва да се отнася до това дали съдът постановява искания правен резултат, или не. Тъй като с всеки от исковете се търси един и същ резултат, то съдът дължи произнасяне по този въпрос. В същото време силата на пресъденото нещо на решението обхваща произнасянето на съда в диспозитивната част на решението, като съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК силата на пресъдено нещо ще обхване основанието на иска, т.е. правопораждащите спорното материално право факти. Тогава, след като става въпрос за множество фактически състави по съответното дело, съдът ще трябва да се произнесе по всеки от тях. Това множество от фактически състави формира предмета на делото и съдът трябва да го изчерпи при вземането на решението. По това алтернативността е сходна на кумулативността, доколкото и при двете съдът трябва да се произнесе в решението по всички изложени по делото фактически състави, с разликата, че при кумулативността съдът ще присъди с диспозитива различни блага, а при алтернативността – само едно.
• Това означава в диспозитива да се произнесе, а следователно в мотивната част на решението да се разгледа и анализира всеки от предявените искове. В по-старата съдебна практика[18] се приема, че би било отказ от правосъдие да се отхвърли един от съединените искове, а да не се разгледат останалите, тъй като някой от тях може и да е основателен. Затова се прави изводът, че ако всички са неоснователни, съдът трябва да разгледа всеки от тях. Тази логика е правилна, но не изцяло. Дали съединените искове са основателни, или не, няма отражение върху задължението на съда да разгледа предявните искове и да се произнесе по тях. Правните и фактически изводи на съда се формират при решаването на делото в тайното заседание. В хода на процеса той не е установил окончателно кой иск ще уважи и кой – не. Следователно, в хода на делото съдът трябва да предприеме такива процесуални действия, каквито са необходими за разрешаването на всички предявени искове, тъй като не знае в крайна сметка кои ще уважи и кои – не. А това означава, че при решаването на делото в тайното съвещание съдът има налице всичко необходимо да се произнесе по всеки от предявените искове. Би било крайно изкуствено да „разкъсаме“ мисловния процес на вземане на решение, така че разглеждайки заедно всички доказателства, съдът да подходи към произнасяне по единия от съединените искове, а да откаже да се произнесе по другите. Всъщност той и може, и е длъжен да се произнесе по всеки един от тях и да даде мотивите си за това, независимо от това дали съдържанието на спорното материално право е едно и също по всеки от съединените искове, или са налице различни притезания. Затова е необходимо да се произнесе с отделен диспозитив по всеки от алтернативните искове, за да се формира сила на пресъдено нещо по всеки от тях[19]. Обратното би довело до непълнота на решението. Липсата на мотиви за някой от исковете пък ще доведе до неправилност.

1. Правен интерес от обжалване при алтернативно съединени искове

• Единствената разпоредба, която пряко регламентира особеностите при обжалването на обективно съединени искове, е чл. 271, ал. 2 ГПК. Тя обаче се отнася до отмяна на главния иск, т.е. става въпрос за хипотеза на евентуално съединяване. Особеностите на алтернативното съединяване не са уредени изрично.
• Тъй като при алтернативно съединяване всеки от исковете е насочен към едно и също благо и с петитума му се иска присъждане на един резултат, то уважаването на един от исковете следва да удовлетвори интереса на ищеца, тъй като ще получи онова, което претендира. Нещо повече, в крайна сметка той се интересува само от едно благо, независимо на какво основание. Затова стои въпросът има ли ищецът интерес от това да обжалва решението в частта, с която се отхвърлят някои от алтернативно съединените искове при положение, че търсеното благо вече е присъдено с уважения иск. Би ли имал ищецът правен интерес да обжалва решението в тази хипотеза?
• Правният интерес на ищеца да обжалва решението зависи от това дали то е постановено съгласно с направените от него искания пред съда. Доколкото искането на ищеца е уважено с единия от исковете, то той не би имал правен интерес да обжалва решението в останалата му част. Наистина, съдът ще е уважил исковете на дадено основание, а на друго – не. Но по начало ищецът предявява исковете си като алтернативни, когато той няма предпочитание на кое основание искът му ще бъде признат за основателен – той предявява колкото се може повече основания, за да увеличи шансовете си за успех. Ако ищецът има предпочитание – предпочита търсеното от него благо да бъде присъдено на дадено основание и чак ако това не се случи – на друго основание, то ищецът трябва да предяви исковете си като евентуално съединени. Тогава, ако основанието, което ищецът предпочита и формулира като главен иск, не бъде установено, ищецът ще има правен интерес да обжалва и да иска отмяна на решението в тази част. Обратно, когато ищецът поставя всички основания на съединените искове с идентичен петитум наравно, то ще е налице алтернативно съединяване и отхвърлянето на един или няколко от съединените искове няма да обоснове правния му интерес, доколкото поне един от исковете е уважен и търсеното благо е присъдено.

1. Обезпечаване на алтернативно обективно съединени искове

• Обезпечаване на алтернативни искове

Обезпечаването на алтернативно съединени искове е допустимо, тъй като с всеки от съединените искове се търси присъждане на един и същ резултат, следователно обезпечителният интерес на молителя е един и същ за всеки от исковете. При преценката на допустимостта и вероятната основателност на исковете съдът следва да подходи съгласно т. 3.4 и т. 7 по-горе, т.е. да разгледа допустимостта и вероятната основателност на всеки от съединените искове.

• Алтернативни искания за обезпечаване
  • Възможно е и молителят да направи пред обезпечителния съд искания за алтернативни обезпечителни мерки, например: запор върху вземания по банкови сметки или възбрана на недвижим имот. Само по себе си такова искане е неопределено. За разлика от алтернативното обективно съединяване, което удовлетворява един интерес на ищеца и цели присъждането на един правен резултат, при алтернативно направени искания за обезпечаване макар и да се цели обезпечаване на един интерес на молителя, липсва яснота каква е волята на молителя (коя мярка предпочита), липсва и сигурност какво точно се иска от съда да постанови.
  • Именно с оглед на това алтернативност на искания за обезпечителни мерки не бива да се допуска. От друга страна обаче, ако молителят е оставил на преценката (дискрецията) на съда да допусне онази мярка, която е най-адекватна на обезпечителната нужда на молителя, тогава алтернативността би била допустима. Това е така, тъй като с формулираното по този начин искане молителят ще даде критерий, въз основа на който съдът може да упражни правомощията си и направи исканата от него преценка, както и ще даде сигурност какво точно се иска от съда да присъди (най-адекватната според обстоятелствата мярка).

1. Алтернативното обективно съединяване в изпълнителния процес

• В изпълнителния процес ищецът от исковия процес вече е получил титул, въз основа на който може да пристъпи към изпълнение на установено и признато от съда материално право. Затова вече има качеството на взискател. Той не може да иска от съдебния изпълнител удовлетворяване на конкуриращи се притезания или на свое право, основано на различни правопораждащи факти, тъй като в исковия съдебен процес вече е установено на какво има право ищецът и му е присъден търсеният от него резултат (в противен случай изобщо не би се стигнало до образуването на изпълнително производство). Това поставя въпросът дали и ако да – как, би могло да се осъществи алтернативно обективно съединяване в изпълнителния процес.
• В изпълнителния процес предмет на изпълнение е притезанието на взискателя, но то се осъществява чрез изпълнителни способи. Така например, ако взискателят има парично вземане, той може да го осъществи чрез изпълнение върху движима вещ (проданта й); върху недвижима вещ (проданта й); изпълнение върху вземания (например по банкови сметки). Взискателят разполага с едно признато от съда материално право, което иска от съдебния изпълнител да бъде реализирано чрез принудителни действия върху обектите в патримониума на длъжника. Изпълнителният процес се инициира от взискателя с искане до съдебния изпълнител (чл. 426, ал. 2 ГПК). Взискателят може да конкретизира какви способи иска съдебният изпълнител да използва. Ако посочи няколко способа, то е налице обективно съединяване. Ако ги постави в зависимост един от друг (например – изпълнение върху вземания; ако не се удовлетвори притезанието – публична продан на имот), то това ще е евентуално съединяване. Възможно е обаче взискателят да посочи способите за удовлетворяването на притезанието без да конкретизира кой от тях иска да бъде използван. Тогава съдебният изпълнител е длъжен да използва всички в поредност според неговата воля и преценка, докато не бъде удовлетворено притезанието на взискателя. Той търси един резултат (например парична сума), без да се интересува дали ще се реализира чрез един или друг способ. Става въпрос за алтернативно обективно съединяване, отговарящо на особеностите на характеристиките на изпълнителния процес.

1. Изводи

Горният анализ показва, че алтернативността има редица отличителни черти, които обосновават пълноценното й съществуване от теоретична и практическа гледна точна. Алтернативно обективно съединяване следва да се различава от неопределеност на петитума и да не се прилага по отношение на алтернативността на престацията по смисъла на чл. 131, ал. 3 ЗЗД, която се отнася всъщност до спорна съдебна администрация. Алтернативното съединяване е средство ищецът да удовлетвори свой интерес като посочи с всеки отделен иск отделен фактически състав, обосноваващ твърдяното с иска материално право или като предяви няколко притезания, които са насочени към един и същи резултат. В крайна сметка алтернативните искове имат за цел съдът да постанови и присъди един правен резултат. Съдът следва да разгледа, събере доказателства и мотивира решение по всеки от предявените искове, макар всички да са насочени към един и същи резултат. Алтернативното съединяване е инструмент в полза на ищец, който иска да „стигне“ до един резултат като обоснове претенцията си на няколко твърдени фактически състава, особено при положение, че дължимата държавна такса ще бъде една като при един иск.

Автор: Деян Драгиев

---

---

---

[1] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 429

[2] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 432; Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, 2012 г., стр. 314

[3] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 433-434; Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, 2012 г., стр. 318

[4] Решение № 392 от 18.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2010 г.

[5] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 433

[6] Вж. например Решение № 392 от 18.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2010 г.

[7] Решение 2657 от 25.10.1971 г. по гр. д. 1485/71, Върховен съд на НРБ

[8] Вж. О. Стамболиев, Обективно съединяване на искове в гражданския процес, 1999 г., стр. 81

[9] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 433; О. Стамболиев, Обективно съединяване на искове в гражданския процес, 1999 г., стр. 79-80

[10] О. Стамболиев, Обективно съединяване на искове в гражданския процес, 1999 г., стр. 79-80

[11] Вж. Тълкувателно решение 114 от 01.11.1963 г. по гр. д. 95/1963 г. на Върховния съд на НРБ

[12] В. Таджер, Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял I, 2001 г., стр. 399; М. Павлова, Гражданско право. Обща част, 2002 г., стр. 208

[13] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 433

[14] Вж. по-подробно за спорната съдебна администрация Д. Драгиев, Спорната съдебна администрация на гражданските отношения, сп. Търговско право 4/2015 г.

[15] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 215

[16] Ст. Кучев, Финансово право, 2004 г., стр. 175

[17] Вж. О. Стамболиев, Обективно съединяване на искове в гражданския процес, 1999 г., стр. 81

[18] Решение 2657 от 25.10.1971 г. по гр. д. 1485/1971, Върховен съд на НРБ

[19] Вж. О. Стамболиев, Обективно съединяване на искове в гражданския процес, 1999 г., стр. 81