По някои въпроси на оспорването на частен документ в гражданския процес

1. Въведение.

В началото на съдебния процес страните заявяват пред съда своите твърдения за осъществените в миналото факти, които в хода на делото се потвърждават или отхвърлят, като съдът приема доказаните релевантни факти за осъществени, и ги подвежда под материалноправна норма, за да реши спора. Съществена роля в този процес, а и в гражданския и търговския оборот като цяло, играят писмените доказателства като най-честият и сигурен начин за документиране на отношенията между частноправните субекти.

Голямата част от съдържанието на почти всяко съдебно дело са частни документи, които страните представят и събират в хода на производството. Често изводите на съда се основават именно на писмените доказателства, поради което от ключово значение за изхода на процеса е оспорването им, което подлежи на специален ред. В практиката се случва страните, а и техните процесуални представители, да не разграничават същността на доказателствената сила и доказателствената стойност на частните документи или да смесват последиците от различните видове оспорване. Настоящата цели да внесе яснота в принципните положения на доказването на факти с частни документи, да разграничи понятията истинност, автентичност и вярност на документа и да разтълкува приложението им в определени практически често срещани казуси.

2. Предварителни бележки

В началото на статията ще бъдат представени двете основни класификационни разграничения на документите.

Официалните документи са тези, които са издадени от субект в качеството му на „длъжностно лице” – такова, на което закон или подзаконов нормативен акт предоставя властническа компетентност. Официалните документи трябва да са издадени във форма и по ред, определени в закон.[1] Частните документи са съставени от частно лице лично или като представител на друго частно лице или от длъжностно лице извън компетентността и кръга на службата му.[2]

Следващото разграничение на документите е на диспозитивни и свидетелстващи. Диспозитивните материализират волеизявление на автора, а свидетелстващите материализират изявление за знание на определени факти. Примери за диспозитивни документи са договорите, завещанията, предизвестията, пълномощните, записа на заповед и др. Примери за свидетелстващи документи са разписки, протоколи, извънсъдебни признания, счетоводни книги и др.

3. Доказателствена сила и доказателствена стойност на частните документи

Преценката относно писмените доказателства в един процес се осъществява въз основа на закрепения в чл. 12 ГПК принцип за вътрешно убеждение, съгласно който съдът преценява свободно всички доказателства по делото. От това положение има законово предвидено изключение – доказателствената сила на документа, която обвързва съда в заключенията му, т.е. го задължава да приеме съдържащата се в документа информация a priori за достоверна и отговаряща на действителното положение^[3]. Доказателствената сила на документите произтича от закона и не може да се изменя. Съвременна теория я разделя в две категории – формална и материална.

Формалната доказателствена сила при частните документи задължава съда да счита лицето, подписало документа, за автор на направеното изявление. Това положение произтича от разпоредбата на чл. 180 ГПК, която въвежда оборима презумпция^[4], че до доказване на противното подписаното лице е действителният автор на съдържанието на документа. Следователно подписаният частен документ представлява пълно доказателствено средство^[5] за авторство на материализираното изявление и съдът е обвързан в извода си относно факта на авторството, докато то не бъде оспорено успешно в хода на процеса.

Материалната доказателствена сила е свързана със съдържанието на документа. Законът в чл. 179 ГПК предоставя такава сила единствено за официалните свидетелстващи документи – тези, които удостоверяват определени правнорелевантни факти. Според разпоредбата съдът е длъжен да приеме за доказани тези изявления или действия, които са направени от или пред длъжностно лице и са удостоверени в официален документ.

Следователно разликата между формална и материална доказателствена сила е че първата обвързва съда относно авторството на документа, а втората го обвързва относно съдържанието му.

Частните документи нямат материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документи да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им  се преценява от съдията по вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК.

Изключение от горното правило правят някои частни документи в заповедното производство, въз основа на които съдът издава заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист (чл. 418 ГПК).

Първият от тях е извлечението от счетоводните книги на банките по чл. 417, т. 2 ГПК. Те са частен документ, тъй като не са издадени от лице, на което са предоставени властнически правомощия, а освен това са свидетелстващи, тъй като не удостоверяват волеизявление, а факти, свързани със счетоводното отразяване на парични вземания, произтичащи от договор на банката. Значението, коeто законодателят е предоставил на тези частни документи чрез поставянето им в изчерпателно изброения списък на чл. 417 ГПК,  почива единствено на статута на издателя им – кредитна институция. Подобно решение не почива на логиката на закона, който третира счетоводните записвания на всички търговци по еднакъв начин – тяхната доказателствена стойност съгласно чл. 182 ГПК във вр. чл. 55 ТЗ зависи от редовността на воденото счетоводство и връзката им с останалия доказателствен материал.^[6] Разпоредбата на чл. 417, т. 2 вр. чл. 418 ГПК не означава, че счетоводните извлечения на банките обвързват съда с оглед съдържанието си, тъй като съдът ги преценява единствено от външна страна и следи дали в тях са удостоверени определени реквизити^[7], но практическите последици от възможността въз основа на тях да се получи изпълнителен лист заедно със заповед за незабавно изпълнение, възражението срещу която  не спира изпълнението (чл. 420, ал. 1 ГПК) поставя банките в значително по-привилегировано положение в сравнение с останалите търговци, което положение няма материалноправни основания.

Вторият частен документ са договорите с нотариална заверка на подписите – чл. 417 т. 3, чиито допълнителен признак е нотариалното удостоверяване на авторството на документа (чл. 589, ал. 2 ГПК). Третата хипотеза представляват менителницата и записът на заповед по чл. 417, т. 9 ГПК. Материалната сила на тези частни диспозитивни документи, удостоверяващи едностранно волеизявление за безусловно задължаване за плащане на издателя им, е по-малка в сравнение с останалите документи, тъй като възражението срещу издадената въз основа на тях заповед за изпълнение спира принудителното изпълнение (чл. 420, ал. 1 ГПК).

Анализът на частните документи по чл. 417 ГПК позволява да се направи извод, че същите имат материална доказателствена сила,^[8] която обаче се проявява единствено в заповедното производство и е свързана с допълнителен белег на документа (нотариална заверка на подписите или факта, че е издаден от банка). Тази доказателствена сила обвързва съда единствено по отношение на правомощието му да издаде изпълнителен лист заедно със заповедта и да разпореди незабавното й изпълнение в случаите, когато документът е редовен от външна страна и с него се удостоверява изискуемо вземане на кредитора. Самото съдържание не подлежи на преценка и в този смисъл може да се говори за несъщинска, или ограничена материална доказателствена сила на частния документ.

Доказателствената стойност е характеристика, с която разполагат всички частни документи. Тя се изразява в убеждаващото въздействие върху съзнанието на съдията^[9] по отношение на удостоверените факти, но за разлика от доказателствената сила няма задължителен за съда характер.

Следователно, когато е представен частен писмен документ с определено съдържание, съдът преценява доколко то отговаря на действителното положение чрез съпоставката му с останалите материали по делото и по вътрешно убеждение, без да е обвързан в оценката си по силата на закона.

При свидетелстващите частни документи – тези, които съдържат изявление за знание на факти, доказателствената стойност на удостоверената информация се определя от това дали документът съдържа изгодни за автора му факти, или не. Според проф. Живко Сталев^[10] и някои решения в съдебната практика^[11], ако са удостоверени изгодни за издателя обстоятелства, документът няма доказателствената стойност, а ако обстоятелствата са неизгодни (т.е. от тях произтичат неблагоприятни в спора правни последици), доказателствената стойност е висока и има характер на извънсъдебно признание на факт. Според проф. Стамболиев^[12] разлика в доказателствената стойност в зависимост от удостоверените факти има, но ако те са изгодни за автора, това не отнема доказателствената стойност на документа, а единствено я намалява, в който случай тя ще бъде по-ниска от свидетелските показания на издателя. Второто становище заслужава да бъде подкрепено, тъй като доказателствената стойност на съдържанието както на частните документи, така и на другите доказателствени средства не може да бъде ограничена от правила, които не са предвидени в закона, а се преценява от съда съгласно принципа на чл. 12 ГПК – свободно и във връзка с останалия доказателствен материал.

Разбира се, за да има един частен свидетелстващ документ доказателствена стойност на извънсъдебно признание, той трябва да е създаден именно с тази цел. С такава стойност не разполага „случайният документ”, т.е. който не е изготвен с цел удостоверяване на правнорелевантни факти (например частна кореспонденция, която няма връзка с правоотношението или протокол от изявление пред орган по разследване, който няма връзка с гражданските правоотношения на лицето). В определени случаи обаче случаен документ може да представлява „начало на писмено доказателство” и да има голямо значение при оспорването на верността на документ, както ще стане ясно  по-долу.

4. Оспорване на частен документ в гражданския процес

За да бъдат разгледани различните хипотези на оспорването на частен документ,

трябва първо да се обсъдят понятията „автентичност”, „вярност” и „истинност” на частния документ, използвани в теорията и в текстовете на закона.

Автентичността на един документ означава, че в него действително е материализирано изявление на лицето, което е посочено като автор. Това разбиране е единно и в теорията, и в практиката. Един документ е неавтентичен, когато е съставен от лице, различно от посоченото като автор, или когато текстът преди подписа на автора е подправен^[13].

Вярност на документа означава, че изявлението, материализирано в него, отговаря на действителното положение. Такова качество могат да имат само свидетелстващите документи, тъй като те съдържат изявление за знание на определени факти. Неверен документ е този свидетелстващ документ, който удостоверява факти, които не отговарят на истината.^[14]

Истинността на документа е легален термин и означава, че той има обвързваща съда доказателствена сила. Неистински частен документ е този, чиято доказателствена сила относно авторството му е опровергана чрез оборване на презумпцията по чл. 180 ГПК. В резултат от установяване на неистинността на документа съдът не е длъжен да приеме за автор посоченото лице. Същият ефект има и установяването на неавтентичността, поради което може да се приеме, че при частния документ качествата „неавтентичен” и „неистински” съвпадат. Това твърдение е вярно единствено за частните, а не за официалните документи. Следователно оттук нататък в статията понятията оспорване на авторство, оспорване на истинността, установяване на неавтентичност или неистинност на един частен документ имат едно и също значение, а именно – че документът е подписан от лице, което не е неговия автор.

В хода на процеса страните могат да оспорват всяко едно от трите качества на документа, само че по различен ред и с различни последици.

4.1. Оспорване на истинността на частен документ

Когато страна оспорва истинността на един частен документ, това означава, че иска да опровергае формалната му доказателствена сила и да установи, че авторът му е различен от посочения (т.е. че документът е неавтентичен).^[15] Оспорването става в хода на отделно производство (чл. 193 и 194 ГПК) в рамките на съдебното дирене. За откриването му трябва по делото да е представен частен документ, за който насрещната страна да твърди, че подписът (неин или на друго лице) не е на действителния автор на изявлението. В този случай, ако страната, която го е представила, иска да се ползва от него, съдът трябва да направи проверка на автентичността (чл. 193, ал.2 ГПК).

По същността си оспорването по реда на чл. 193 ГПК е предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ^[16]. Същевременно оспорването по чл. 193 ГПК не е взаимозаменяемо с иска по чл. 124 ал.4 ГПК. Ако в хода на висящ исков процес страната е пропуснала срока за оспорване на документа по чл. 193 ГПК (отговора на съдопроизводственото действие, в което е представен), то искът по чл. 124 ал.4 ГПК се явява недопустим.[17]

В хода на този процес в процеса няма ограничения на доказването, подобно на свидетелските показания по чл. 164 ГПК, и проверката на автентичността се извършва от съда чрез подходящите доказателствени средства (чл. 194 ГПК)^[18]. Целта е да се установи дали частният документ е подписан от посоченото като автор лице, в който случай съдът ще бъде обвързан от формалната доказателствена сила по чл. 180 ГПК. Ако документът се признае за неавтентичен, той ще бъде изключен от доказателствата и ще бъде пратен на прокурора за преценка дали подправянето му не съставлява престъпление (чл. 194 ал.2 ГПК). По въпроса за истинността на частния документ съдът се произнася с нарочно определение или направо в решението. Определението не подлежи на самостоятелно обжалване по реда на чл. 274 ГПК, а се обжалва заедно с решението^[19].

Според проф. Петко Венедиков един частен документ може да се оспорва като неистински още и когато съдържанието на документа е преправено след подписването му, както и когато е положен подпис на бял лист, върху който впоследствие е сложено съдържание, различно от уговореното^[20]. В посочените хипотези действително е налице разминаване между материализираното върху документа изявление на автора и действителната му воля поради намеса на трето лице, поради което следва да попаднат в обхвата на неистински частни документи.

От практически интерес е да бъдат разгледани някои възможности за оспорване на истинността на документ и последиците на такова оспорване за разпределението на доказателствената тежест. За пример можем да вземем представена от ищеца разписка или протокол, които удостоверяват, че определена стока на определена дата е доставена на ответника.

Ако ответникът оспори истинността на такъв документ, това означава, че той оспорва обвързващата доказателствена сила по чл. 180 ГПК и твърди, че не е автор на изявлението. В такъв случай съдът съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК ще попита ищеца дали все пак иска да се ползва от документа, и ако да – ще разпореди проверка по реда на чл. 193-194 ГПК, която да установи дали действително подписът е на ответника. Ако се установи неавтентичност, съдът ще бъде освободен от обвързващата го доказателствената сила и документът ще бъде изключен от доказателствата по делото като неистински^[21].

Ако следваме общите правила на доказването (чл. 154, ал.1 ГПК), ищецът ще трябва да докаже автентичността на подписа. Чл. 193 ал. 3, изр. 1 ГПК обаче размества доказателствената тежест и я възлага на страната, която оспорва документа. В конкретния пример това ще е ответникът и в хода на процедурата за проверка на истинността той трябва да докаже, че подписът върху разписката не е негов. Ограничения на доказателствените средства съгласно чл. 194 ал.1 ГПК няма. Ответникът ще може да представи или да изиска по реда на чл. 186 и чл. 190 ГПК безспорни документи, да поиска назначаване на графологична експертиза, или да поиска допускане на разпит на свидетел.

Обратно е разпределението на доказателствената тежест, когато документът не носи подписа на страната, която го оспорва (чл. 193 ал.3, изр.2 ГПК). Подписът да не се носи от оспорващата страна значи по външен признак документът да е подписан от насрещната страна или трето лице.^[22] В случай, че ответникът оспорва представен от ищеца частен документ, върху който не се чете подпис на ответника (а например на  външна за процеса страна), то тогава ищецът ще трябва да докаже истинността на документа, т.е. че той действително е подписан от лицето, посочено като автор. Доколко от външна страна се чете подпис на оспорващата страна или на друго лице е фактически въпрос и конкретната преценка принадлежи на съда.

Някои по-специфични аспекти могат да се разгледат в случаите, когато ответникът – оспорваща страна е юридическо лице, например търговско дружество.

Ако дружеството оспори истинността на документа, тогава съдът трябва да прецени дали върху документа се чете подпис на управителя или друго лице със законна представителна власт (прокурист), който подпис е достъпен като образец в Търговския регистър. Ако да, тогава по силата на чл. 193, ал.3 ГПК ответното дружество трябва да докаже неавтентичността на разписката. Ако върху нея се чете подпис на друго лице, тогава авторът на документа ще е лице, различно от оспорващата страна и доказателствената тежест ще падне върху ищеца по силата на чл. 193, ал.3 изр.2 ГПК. В този случай обаче физическото лице – автор на разписката (например служител в склад на дружеството), тъй като не е страна по делото, може да бъде разпитан като свидетел за установяване на фактите, удостоверени в документа. Доказателствената сила на свидетелските му показания  ще се определя от потвърждаването на участието му в издаването на документа и посочването по какъв начин е узнал удостоверените факти – дали като очевидец, или въз основа на други факти, на които е очевидец и т.н^[23].

Интересен е случаят, в който от документа е видно, че подписът е положен за дружеството (например чрез посочване на фирмата и неговия ЕИК), но подписът е на лице, различно от субектите с представителна власт. В този случай ще има значение дали са посочени имената на автора, или просто е положен някакъв подпис без идентификация. Ако приемем в първата хипотеза (посочени белези на дружеството и име на автора), че подписът, щом не е на законен представител на дружеството, е на трето лице, тогава формалното тълкуване на чл. 193, ал. 3 ГПК ще доведе до извод, че ищецът следва да доказва автентичността на разписката. Подобно разместване на доказателствената тежест обаче не отговаря на целта на разпоредбата. Според теорията^[24] разместването на доказателствената тежест в чл. 193, ал.3 ГПК е приложимо към случаите, в които оспореният документ е издаден и подписан от лице, което няма качеството страна по делото, оспорваща истинността на документа. В този смисъл, ако в документа има индикации, че издател е юридическото лице – ответник по делото, а автор е конкретно физическо лице, не е обосновано върху ищеца да се прехвърли тежестта да докаже кое точно физическо лице се е подписало за дружеството. Това е въпрос, който може да има своите последици във вътрешните отношения между дружеството и подписалия документа, но не трябва да бъде намесван в спора за истинността между ищеца и ответника. Във втората хипотеза, в която върху документа се четат индивидуализиращи белези на юридическото лице, но не е посочен конкретният му автор, следва да се приеме, че документът действително е издаден от трето лице и доказателствената тежест ще се понесе от ищеца. Такъв извод би се обосновал с аргумента, че индивидуализиращите данни на едно юридическо лице могат да бъдат лесно положени върху документ от всяко друго лице, и доколкото не е ясно кое точно физическо лице е положило подписа си за дружеството, от външна страна такъв документ по-скоро би принадлежал на трето за спора лице.

От горните хипотези следва, че за юридическите лица е от значение кое точно физическо лице подписва частен документ на дружеството и в какво качество, поради което е препоръчително при съставянето им да се следи за посочването на тези данни.

Ако дружеството, освен истинността оспори още и факта на приемането на стоките, удостоверен в разписката, това е оспорване на верността на съдържанието на документа, което е различно от оспорването на истинността му по реда на чл. 193 ГПК^[25] и ще бъде разгледано по-нататък.

Ако дружеството заяви, че подписът е на лице, което не го обвързва с изявлението си и например стоките всъщност не са приети, тогава спорът се премества от плоскостта на автентичността на документа и влиза в хипотезите на представителната власт^[26]. В такъв случай производство по чл. 193-194 ГПК изобщо не се открива, а пред ищеца има някоя от следните възможности. Той може да докаже, че подписът е на лице, което е служител на ответника и е имало правомощие да приеме стоките от името на дружеството (чрез изискване на справка за трудов договор в НАП например). Ищецът може още да докаже, че стоката е приета и с други доказателствени средства (свидетелски показания, счетоводна експертиза на книгите на дружеството за отчитане на стоките и др.).

Ако от самият подпис не личи ясно кой е неговият автор – напр. положен нечетлив подпис, или подпис под името „Петров”, без някое от лицата с представителна власт да има такава фамилия, за ищеца ще е много трудно да докаже автентичността на документа и оттам обвързващата доказателствена сила, поради което ще бъде по-лесно да се позове на презумпцията на чл. 301 ТЗ и да релевира, че независимо от истинността на документа ответникът е приел стоката, като не се е противопоставил на действията на автора на разписката. В този случай процедурата по чл. 193 ГПК също ще е неприложима^[27].

4.2. Оспорване на верността на частен документ

Както беше изяснено по-горе, верността касае съдържанието на документа. Тя стои извън плоскостта на автентичността и истинността, които са свързани единствено с  авторството на материализираното изявление. Следва, че един частен документ (напр. протокол от общо събрание на ООД) може да бъде автентичен, т.е. да е подписан от лицата, посочени като негови издатели, но да е неверен – когато съдържанието му не отговаря на действително осъществените факти^[28].

Тъй като законът не предвижда задължителна доказателствена сила на изявленията и фактите, съдържащи се в частен документ, съдът не е обвързан в преценката си за тях, поради което и при оспорване на верността не се открива процедурата за по чл. 193 ГПК, а доказването на посочените в документа факти се провежда в хода на съдебното дирене. ^[29] В практиката понякога се случва страна, която се стреми да убеди съда, че съдържанието на определен частен документ не е вярно, да поиска оспорване на истинността по реда на чл. 193 ГПК, което е грешно процесуално действие.

Особеността при оспорването на верността на съдържанието на частния документ произтича от ограничението по чл. 164 ал.1, т.6 ГПК. То въвежда забрана за страна по делото да доказва със свидетелски показания, че съдържанието на изходящ от самата нея частен документ е невярно. „Изходящ от страна” означава подписан от нея. При юридическо лице това означава да са посочени индивидуализиращите му белези и да е положен подпис от конкретно физическо лице. В противен случай документът няма да има качество „изходящ” от юридическото лице и верността му ще може да бъде опровергана чрез свидетелски показания.

Под понятието „съдържание” на документа проф. Венедиков смята, че трябва да се разбира „правопораждащата част на документа”^[30]. Проф. Стамболиев приема, че опровергаването на съдържанието „означава да се доказва, че отразеният в документа факт не се е осъществил”^[31]. Проф. Сталев^[32] счита, че практически случаите на опровергаване на съдържанието на частния документ се изчерпват с установяването, че волеизявлението в него всъщност не е направено, т.е. е симулативно. Понятието „съдържание” не следва да се тълкува стеснително, тъй като законът не ограничава  приложението на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, поради което в обхвата на нормата следва да попада както опровергаването на факти, удостоверени с документа, така и доказването на симулативност на закрепените волеизявления. Съгласно закона и в двата случая оспорващата страна няма да може да се позове на свидетелски показания.

Законът в чл. 165, ал. 2 ГПК  предвижда изключение от недопустимостта на свидетелски показания, когато страната се стреми да докаже неверността на симулативен диспозитивен документ – такъв, в който страните са положили подписите си под записаните волеизявления, но не са ги направили в действителност. Условие за приложимостта на разпоредбата е да е представено писмено доказателство за симулацията, което може да бъде както обратно писмо, така и друг документ, от който да се заключи, че привидността е вероятна^[33]. Другите две изключения от недопустимостта са страните изрично да са се съгласили свидетелски показания да са допустими (чл. 164, ал. 2 ГПК), или да се касае за писмен документ, изискуем по силата на закон, за който е доказано, че е загубен или унищожен не по вина на страната (чл. 165, ал.1 ГПК).

Ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК няма да бъде приложимо и относно т.нар. „случаен документ” – такъв, който не е създаден с доказателствена цел^[34]. Дори да представлява извънсъдебно признание на факти (напр. лична кореспонденция, в която се споменава за дължима сума), такъв документ няма да попада в ограниченията на чл. 164 ГПК и оборването на съдържанието му ще е възможно чрез свидетелски показания.

Случайният документ обаче би могъл да има съществено значение в хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК и се приеме за начало на писмено доказателство, напр. ако в него са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, без привидността да е изрично призната^[35]. Дали един случаен документ може да послужи за начало на писмено доказателство и така да изключи ограничението на свидетелските показания подлежи на конкретна преценка на съда и зависи от съдържанието, а не от авторството му.

Извън оспорването на верността на частния документ, а оттам и извън ограниченията на свидетелските показания попадат случаите, когато страна твърди, че волеизявлението й е недействително. Установяването на порок в изявлението, който би довел до нищожност или унищожаемост стои извън плоскостта на верността на документа.

5. Заключение

Практическата цел на документа в гражданския оборот е да носи сведения за вече осъществени факти в случай на спор. За да бъде тази функция качествено изпълнена, е нужно страните да отчитат значението и особеностите на доказването при съставянето на частни документи, за да могат те да бъдат успешно използвани в хода на съдебното дирене. Отделно от това, с оглед ефективната защита на интересите си в хода на самия граждански процес участниците трябва да разграничават доказателствената сила на представените по делото документи, както и видовете, реда и последиците от тяхното оспорване.

 

Автор: Васил Стойнов

---

---

---

[1] Легалното определение на официален документ се съдържа в чл. 179 ГПК.

[2] Постановление на Пленума на ВС № 3/1982

[3] Стамболиев, О. Доказването в гражданския процес. С.: Сиела, 2012г., с. 91.

[4] Така Стамболиев, О. Цит.съч., с. 88; Мингова, А. Тежест на доказване при оспорване истинността на частен документ. – Държава и право, кн.6/1990 г, с. 8.

[5] Стамболиев, О. Цит съч., с. 89 и цитираните там източници

[6] Решение № 2 от 20.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 478/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 169 от 23.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 664/2011 г., II т. о., ТК

[7] Определение № 130 от 24.02.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 11/2012 г., II т. о., ТК, Определение № 461 от 28.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 272/2010 г., II т. о., ТК

[8] Стамболиев, О. Цит съч., с. 91.

[9] Стамболиев, О. Цит съч., с. 92.

[10] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012., с. 282.

[11] Решение № 1556 от 28.02.1984 г., гр. д. № 977/84 г. IV г. о.

[12] Стамболиев, О. Цит съч., с. 93.

[13] Венедиков, П. Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес. С.: Сиби, 1994 г.с. 8.

[14] Тълкувателно решение № 5 от 18.10.2012 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГТК на ВКС

[15] Стамболиев, О. Цит съч., с. 151

[16] Тълкувателно решение № 5 от 18.10.2012 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГТК на ВКС

[17] така и Тълкувателно решение № 5 от 18.10.2012 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГТК на ВКС

[18] вж Определение № 227 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 884/2012 г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС

[19] вж Определение № 236 от 12.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3088/2013 г., г.к., ІІ г.о. на ВКС

[20] Венедиков, П. Цит съч., с. 35.

[21] Мингова, А. Цит съч., с. 31.

[22] Венедиков, П. Цит съч., 50 – 51 и Мингова, А. Цит.съч., с. 34

[23] Решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС

[24] Мингова, А. Цит.съч., с. 34

[25] вж. Определение № 227 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 884/2012 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС

[26] вж. и Стамболиев, О. Цит съч., с. 152.

[27] така в Решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, в което е прието, че дори и инж. М да не е бил овластен от изпълнителя да подпише протокол за СМР, с гласните доказателства е установено, че търговецът, от чието име е действал инж. М, не е възразил по съставянето на протокола и на основание чл. 301 ТЗ се счита, че е потвърдил протокола.

[28] О. Стамболиев, Цит съч., с. 135; П. Венедиков, Цит съч., с. 37.

[29] Решение № 1181/30.12.2008 г. по гр. д. № 3537/2007 г. на ІІІ г.о.; Решение № 404/04.09.2009 г. по гр. д. № 828/2008 г. на І г.о.; Решение № 376/13.05.2004 г. по гр. д. № 1659/03 г. на І т.о.; Определение № 936 от 30.12.2010 г. по ч.т.д. № 995/2010 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС; Решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010 г., г.к., ІV г.о. на ВКС

[30] Венедиков, П. Цит съч., с. 42.

[31] Стамболиев, О. Цит съч., с. 135.

[32] Сталев, Ж. Цит съч., с. 283.

[33] Решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г., г. к., ІV г. о. на ВКС

[34] така  Сталев, Ж. Цит съч., с. 292 и Венедиков, П. Цит съч., с. 89.

[35] Решение № 484 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 375/2010 г., IV г. о., ГК