Производството по стабилизация – дълго чакана глътка въздух или капан на „стабилността“?

Изненадващо в последните седмици от съществуването си и малко преди Коледните празници Четиридесет и третото Народно събрание прие промени в Търговския закон, обнародвани в ДВ, бр. 105/2016 г., с които беше въведено изцяло ново производство по отношение на търговци в затруднено материално положение – така нареченото производство по стабилизация. Новото производство ще се превърне в правна реалност от датата на влизане на измененията в сила – 01.07.2017 г. Тези изменения преминаха през парламента без широка обществена дискусия (с изключение на няколко по-сериозни публикации, писани предимно от адвокати, и няколко съобщения в медиите, че такива се предвиждат) и следва да намерят малко повече обяснения и анализ поне в специализираната литература[1].

Законодателната история на това предложение е доста турбулентна. През юни 2015 г. Министерството на финансите обяви, че започва подготовка на правила, които да дадат възможност на предприятията да преструктурират задълженията си, без да заплащат големите разноски, свързани с производството по несъстоятелност. Предложенията вероятно не са получили публичност (или поне авторът на статията не можа да открие публично достъпен текст), но накратко могат да се опишат така – създава се бързо производство по инициатива на длъжника без служебен контрол на държавен орган, кредиторите следва чрез следене на търговския регистър да предприемат активни действия да защитят правата си, а планът има действие само на мораториум върху принудителното изпълнение, без приетият план да е противопоставим на неодобрилите го кредитори[2]. Целта на тези усилия е да се изпълнят препоръките на Европейската комисия, дадени през 2014 г. за производството по несъстоятелност – създаване на по-бързи и ефективни производства, които да избягват прекомерни разходи и да дават възможност на търговците да реорганизират дейността си, а не да бъдат прекратявани[3].

След спорове за най-добрия начин за постигане на тази законодателна цел на 14. юни 2016 г. е внесен от Министерството на правосъдието законопроектът, който урежда новото стабилизационно производство. Забележителното е, че уредбата преминава през парламента почти без дискусия, между четенията липсват каквито и да е предложения за промени, а на второ гласуване тази твърде сложна материя е била разгледана след само 10-ина минутно разискване в залата, в рамките на което са изказани само най-общи бележки относно действието на плана за стабилизация и са били поправени някои технически препратки[4]. Това с основание повдига и въпроса дали приемането на този закон ще доведе до облекчаване на положението на затруднените търговци или крие сериозни рискове от укриване на дългове, забавяне на изпълнителни производства и извършване на сенчести сделки със свързани лица. Още по-интересното е дали производството би било широко приложимо и прилагано от съдилищата или ще остане по-скоро една правна екзотика, тъй като не въвежда съществени икономически разлики спрямо същинското производство по несъстоятелност.

КАКВО Е ПРОИЗВОДСТВОТО ПО СТАБИЛИЗАЦИЯ?

Отговорите на този въпрос са били подложени на дискусия още при икономическата криза от 30-те години на ХХ век, когато огромен брой от търговците се изправят пред непреодолими затруднения за продължаване на бизнеса си. Идеите за социална справедливост, които се разпространяват в Европа (както от левите, така и от десните политически сили) и частично в САЩ, трансформират и идеята на производството по несъстоятелност – на него започва да се гледа вече не толкова като на контролирана ликвидация, а като производство, което би дало възможност на длъжника да възстанови предприятието си, ударено от икономическа криза или друг пазарен проблем. Именно с тази цел са предприети и редица облекчени производства по стабилизация, които целят запазването на предприятието на търговеца. България не остава по-назад от тази правно-икономическа тенденция и през 1932 г. е приет Закона за предпазен конкордат[5], който възприема принципите на едноименното производство, въведено от фашистите в Италия по същото време.

Като цяло от 30-те години досега в Европа подходите към улесняване на възможностите за възстановяване на търговеца са два – или реформи на същинското производство по несъстоятелност, които да намалят разходите в него и да дадат възможност за постигане на споразумение между длъжника и кредиторите[6], или пък създаване на ново производство, което предхожда несъстоятелността и цели нейното избягване[7]. И в двата случая целта е постигане на договор с кредиторите, който да доведе до отсрочване и частично опрощаване на задълженията на изпадналия в тежко състояние търговец. Характерното е, че този договор не е задължително да се сключи с всички кредитори, а само с някои от тях. За достигане до подобен договор следва да се изискват минимални процесуални усилия и разходи, за да може производството да не забави фатално търговската дейност на затруднения търговец.

Съединените американски щати възприемат различен подход при възстановяването на затруднени предприятия, който не съответства на европейските модели за развитие на производството по несъстоятелност. В САЩ на практика съществуват няколко форми на производство по несъстоятелност – то може да започне директно с искане за изготвяне на план за стабилизация или пък такъв да бъде предложен в срок от 120 дена от започване на производството. Производство по несъстоятелност чрез ликвидиране на имуществото е различна алтернатива и се прилага в случаи, когато вероятността за възстановяване на дейността на несъстоятелния длъжник е минимална. Същевременно производството, започнало с предложение за план, се трансформира в такова за ликвидация на имуществото единствено в случаите на невъзможност да се одобри план. Така се създава обща уредба на несъстоятелността, но тя може да приеме различни конкретни форми според нуждите на производството и възможностите за възстановяване на финансовата стабилност на длъжника. Тази гъвкавост е възможна благодарение на по-особената роля на управителите на имуществото („синдиците“) в това производство, тъй като в САЩ съществуват специални съдии по несъстоятелност (те нямат статус на магистрати и се занимават само с производства по несъстоятелност), а имуществото се управлява с инструментите на характерния за англосаксонското право тръст[8].

В приетия от Народното събрание вариант производството по стабилизация е развито като отделно съдебно производство, различно от производството по несъстоятелност, което цели да стабилизира дейността на едно заплашено от неплатежоспособност предприятие, за да не се стигне до прекратяването му. С това уредбата следва класическия италиански модел, а и българския модел (на Закона за предпазен конкордат), действал до 1950 г.

НЕОБХОДИМО ЛИ Е ПРОИЗВОДСТВОТО ПО СТАБИЛИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ?

Отговорът на този въпрос, разбира се, не е толкова лесен. От една страна, производствата по несъстоятелност в България са изключително дълги и тромави. Въпреки усилените ми търсения не успях да намеря официална статистика за продължителността на делата по несъстоятелност, но частни статистически данни от 2011 г.[9] посочват като средна продължителност 3,3 години. Освен това тези производства са скъпи, тъй като възнаграждението на един синдик за месец е поне 700 лева според размера, който съдилищата присъждат на назначаваните от тях временни синдици. От друга страна наличието на относително лесно достъпно производство, след което дълговете на едно лице се погасяват (поне частично), по манталитетни причини е една от най-примамливите за българските граждани „благини“ на правната система.

Разбира се, световната тенденция (и то, както беше посочено по-горе – не от вчера) е производствата по несъстоятелност да бъдат реформирани с цел по-малко натоварване на длъжници и кредитори и осигуряване на възможност за истинско и ефективно оздравяване. Едно продължаващо над 2 години производство с големи разходи със сигурност не е добро за бизнеса. То е гаранция, че икономическата активност на  предприятието няма да надживее съдебната процедура. Преди да бъде въвеждан изцяло нов вид производство обаче би следвало да се зададе и един закономерен въпрос – не съществуват ли в действащото законодателство и други средства за постигане на по-голяма бързина и по-ефективно оздравяване на търговци в затруднение?

Такива средства като че ли наистина са измислени. На първо място това е възможността за приключване на производството по несъстоятелност с план за стабилизиране на длъжника (чл. 696 – 709 ТЗ). Тази възможност наистина дава на предприятието множество средства за продължаване на икономическата му дейност, доколкото с плана е допустимо да се отсрочват и разсрочват вземания, да се прави частично опрощаване на вземанията и т.н., за да продължи дейността на търговеца. Недостатъкът на този вид процедура обаче е, че тя се развива в общото производство по несъстоятелност, т.е. за да се одобри план въобще трябва да бъде утвърден окончателен списък на вземанията, а при множество заведени искове между кредиторите (чл. 694 ТЗ) това може да продължи с години. Междувременно съдбата на предприятието е неясна и никой не би искал да търгува с него, а разходите в несъстоятелността (и особено възнаграждението на синдик) се трупат главоломно, допълнително утежнявайки положението на длъжника. Това е и причината в България много малко от производствата по несъстоятелност да завършват без предложение за план за оздравяване (запознати адвокати твърдят, че става въпрос за под 5% от делата).

Втората възможност е значително по-облекчена – това е уреденото в чл. 740 – 741а ТЗ извънсъдебно споразумение. При него кредитори и длъжник могат да предотвратят ликвидирането на търговското предприятие в по-ранен етап на производството по несъстоятелност с договор помежду си. Проблемът е, че в този случай договорът следва да бъде одобрен от всички кредитори, а законът поставя изискване и те да бъдат с приети вземания – т.е. отново следва да се мине през затруднителния процес на оспорване на списъци с вземанията и производства по установителни искове, водени между кредиторите (чл. 694 ТЗ). Дори и след това един инатлив кредитор може да съсипе цялото споразумение с отказа си да го одобри.

Всичко това прави уредените в закона факултативни способи за приключване на производството по несъстоятелност на практика трудно приложими и то почти винаги се превръща в прекратяване на търговеца с ликвидиране на имуществото му – принудителна продажба на всички активи, които имат някаква стойност на цената на загубени работни места, прекратяване на една икономическа единица и т.н. В известен смисъл може да се каже, че производството по несъстоятелност по ТЗ е „брутално“ – макар и законодателят да е предвидил, че една от целите му е оздравяване на предприятието на длъжника (чл. 607, ал. 1 ТЗ), процесуалните възможности за подобен изход са твърде ограничени.

Следователно, законодателят правилно е предвидил едно ново по вид производство, доказало се през годините[10] – това на предварителното оздравяване на дружеството (производство по стабилизация, предпазен конкордат). За да бъде това производство ефективно, то трябва да може да се развие бързо; да не струва твърде много; да може да се ползва, без да е необходимо да се водят множество паралелни искови процеси, и да не изисква съгласието на всички кредитори, като предвижда гаранции за равното им третиране. При отбелязаните вече по-горе манталитетни особености обаче – склонности към спорове и злоупотреба, в български условия това производство трябва да осигурява и възможности за контрол на съда и за предотвратяване на измамни действия с кредиторите.

УРЕДБА НА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО СТАБИЛИЗАЦИЯ

Преди да се насочим към въпроса дали тези изисквания са удовлетворени от уреденото в пета част на Търговския закон производство, би следвало да бъде дадено и кратко описание на основните му характеристики и начина на протичането му.

Съгласно приетите разпоредби производството по стабилизация е съдебно производство пред окръжния съд по седалището на търговеца, което започва по молба единствено на длъжник – търговец или неограничено отговорен съдружник в търговско дружество (чл. 763 ТЗ), като той следва да докаже вероятност в следващите 6 месеца да изпадне в състояние на неплатежоспособност (чл. 762, ал. 1 – 2 ТЗ). Доколкото липсва забрана за това, а чл. 762 ТЗ борави с понятието „търговец“, би следвало да се приеме, че производството може да се открие и за търговско дружество в процес на ликвидация. Разбира се, в определени случаи производството не може да започне въобще, като критериите за това са няколко:

(а) За определени лица провиждането на производство по стабилизация е напълно изключено – чл. 764 ТЗ. Това са на първо място публичните предприятия-монополисти, за които не се провежда и производство по несъстоятелност и поради това е безпредметно и стабилизирането им по частноправен ред. Производството обаче е ограничено и по отношение на банките и застрахователите, тъй като тяхната дейност е свързана с множество дребни кредитори, а и са приложими специфични правила за стабилизация под надзора на административни органи с отраслова компетентност.

(б) Производство по стабилизация не се допуска и за длъжници, които са показали склонност към измамливо поведение или стабилизацията им не съответства на принципите на добросъвестност  – основанията за това са уредени в чл. 762, ал. 3, т. 1 и 4 ТЗ и в чл. 773, ал. 1, т. 3 и 5 – 7 ТЗ. Тук се включват търговци, които са укрили финансовите си отчети; такива, натрупали задължения към свързани лица; които не са се явили лично в първото заседание по делото; представили са план, който очевидно не отговаря на финансовото им състояние, или са изпаднали в несъстоятелност поради недобросъвестно поведение. Производство по оздравяване не се допуска и когато същото би нарушило правилата на ЕС относно държавните помощи – правило, което следва и от разпоредбите на ДФЕС в тази област. Направеното разграничение между горните хипотези – при едни от тях (укрити финансови отчети и дългове към свързани лица) производството е въобще недопустимо, а при всички останали искането се разглежда и ако бъдат открити, производството се прекратява от съда с определение, е странно, тъй като наличието на задължения към свързани лица е обстоятелство, което би следвало да се установи в открито заседание, като се даде възможност на длъжника да установи дали наистина кредиторите му са свързани с него лица, а не да води до недопустимост, прогласена в закрито заседание. Друга интересна липса е тази на уредба относно невъзможност производството по стабилизация да започне, ако се установи, че търговецът е представил неверни данни още в самото му начало (това е основание за прекратяване на вече започнало производство – чл. 796, ал. 1, т. 3 ТЗ). В този случай съдът не следва да открива производство, но това се извежда чрез систематично тълкуване на посочените по-горе разпоредби („скрито” основание за отказ за образуване на производство), тъй като започнатото производство ще трябва да бъде прекратено веднага.

(в) Последната група предпоставки, при които не се открива производство по стабилизация, са свързани с имущественото състояние на длъжника и наличието им е белег за малка вероятност за провеждане на успешно оздравяване. В чл. 762, ал. 3, т. 2 – 3 ТЗ са уредени формалните предпоставки – наличие на условия за откриване на производство по несъстоятелност или вече протекло (безуспешно, с оглед нуждата от ново) стабилизационно производство на длъжника. При наличие на тези факти самата молба за откриване на производство по стабилизация е недопустима и това е обяснимо – длъжникът вече е доказал некомпетентността си да уреди своите търговски дела. В чл. 773, ал. 1, т. 2 и 4 ТЗ са дадени и предпоставките, които съдът следва да провери в открито съдебно заседание – дали не са основания за откриване на производство по несъстоятелност и дали предложението за оздравяване не е очевидно неизпълнимо. Тук делението на предпоставките е логично – наличието на свръхзадълженост, неплатежоспособност или очевидна неизпълнимост на плана за стабилизация е обстоятелство, което следва да се установи след изслушване на доводите на засегнатите от производството лица.

Производството по стабилизация може да се открие единствено по молба на длъжника (чл. 769 ТЗ). Това изискване е логично, тъй като длъжникът е облагодетелстван от това да бъде стабилизиран и има най-голям интерес да инициира производство за това, докато при кредиторите са налице разнопосочни интереси, които не включват задължително запазване на търговската дейност на длъжника. Освен това с оглед необходимостта от лично участие на длъжника, който следва добросъвестно да представи и множество достъпни само за него данни, откриването на производството от други лица е нелогично и не обслужва целите му. Към молбата за откриване на производството се прилагат и документи, които доста подробно следва да отразят състоянието на предприятието (чл. 770, ал. 1, т. 1 – 8 ТЗ и чл. 770, ал. 2, т. 1 – 9 ТЗ), както и съобщение до фиска (чл. 770, ал. 2, т. 11 ТЗ във връзка с чл. 77а ДОПК). След подаване на молбата в съда по партидата на търговеца в търговския регистър се прави отбелязване на съобщение, че има такава молба (чл. 767, ал. 1 ТЗ).

Съдът разглежда молбата за откриване на производството в закрито заседание (чл. 771 ТЗ) и я отхвърля, ако е подадена от търговец, който не отговаря на формалните условия за недопускане на производството – не е обявил финансови отчети, изпаднал е в неплатежоспособност или свръхзадълженост, има дългове към свързани лица, или пък е подавал молба за стабилизация в последните три години (чл. 762, ал. 3 ТЗ). Това разпореждане изрично е предвидено като обжалваемо (чл. 771, ал. 2, изр. второ ТЗ). Ако има нередовности, съдът постъпва по обичайния за подобни случаи начин, като дава седмичен срок за отстраняването им, а при неотстраняване връща молбата, като разпореждането отново е обжалваемо (чл. 771, ал. 3 ТЗ).

Оттук нататък съдът може да реши, че молбата е основателна и да открие производство с определение, постановено в закрито (принципът е такъв) или в открито (чл. 771, ал. 4 ТЗ) заседание. С оглед на сложността на изискванията към плана и тяхното доказване би следвало да се предположи, че изключението за разглеждане на молбата в открито заседание бързо ще се превърне в правило. Друга възможност е отказът за откриване на производството – този път с определение (акт по основателността на молбата), като основанията за отказ са два вида: (i) абсолютни – (а) посочените по-горе (букви „а“ – „в“) основания, с изключение на тези, които се следят по допустимостта (по чл. 762, ал. 3 ТЗ), както и едно допълнително – (б) представяне на план, който не отговаря на изискванията на закона, и (ii) относителни – установено сключване на безвъзмездни сделки от търговеца за последните три години, или пък невъзможност дейността на търговеца да продължи (чл. 773, ал. 2 ТЗ). Определението е обжалваемо с частна жалба.

Ако производството бъде открито, съдът е длъжен да постави длъжника под контрола на нарочно „доверено лице“ (квази-синдик, който осъществява надзор над имуществените разпореждания на длъжника) – чл. 772, ал. 1, т. 2 ТЗ и чл. 782 ТЗ. Любопитно е, че изискванията към довереното лице са дори по-строги от тези за синдиците – не е възможно довереното лице да е с икономическо образование, то трябва да е юрист (чл. 782, ал. 2 ТЗ в сравнение с чл. 655, ал. 2, т. 6 ТЗ). Длъжникът следва да съдейства на довереното лице (чл. 778 ТЗ). При това търговецът търпи сериозни ограничения – той не може да изпълнява парични задължения освен тези за данъци (чл. 776, ал. 1 ТЗ), освен ако съдът не му разреши това под контрола на довереното лице (чл. 776, ал. 2 и 5 ТЗ). В останалите алинеи на чл. 776 ТЗ се предвиждат и други ограничения на имуществените разпореждания на търговеца, характерни за производството по несъстоятелност – забрана за сключване на сделки без разрешение на съда, приемане на пари от името на търговеца само от страна на довереното лице и т.н. Чл. 777 ТЗ позволява и прекратяването на твърде обременителни договори на търговеца от страна на съда, а чл. 779 ТЗ въвежда забрана за прихващане, подобна на тази в производството по несъстоятелност (чл. 645, ал. 1 и 4 ТЗ). В замяна на задължението да търпи подобни тежести длъжникът получава привилегията да бъдат спрени всички изпълнителни производства срещу него (чл. 780 ТЗ), като те се възстановяват, ако производството приключи без одобряване на план. По време на производството по стабилизация не тече давност (чл. 781, ал. 1 ТЗ).

При ограниченията на имуществено разпореждане прави впечатление, че откриването на производството по стабилизация няма ефект върху задълженията на длъжника – за разлика от производството по несъстоятелност (чл. 617, ал. 1 ТЗ), те не стават изискуеми в този момент, нито се превалутират (§ 2 ТЗ).

В хода на производството довереното лице и назначените от съда проверители – регистрирани одитори (чл. 784 ТЗ), и вещи лица (чл. 785 ТЗ) имат за задача да проверят имущественото състояние на длъжника и да преценят дали планът за стабилизация е осъществим (чл. 783, ал. 3 ТЗ и чл. 784, ал. 2 ТЗ). При тази проверка довереното лице следва да установи и дали правилно е изготвен приложеният към плана списък на кредиторите, като приема възражения на другите кредитори (чл. 786, ал. 1 ТЗ и чл. 783, ал. 1, т. 1 ТЗ). Всичко това трябва да се случи за 14 дена, след които довереното лице представя на търговеца списъка и му дава 7 дена да изложи становище по възраженията на кредиторите (чл. 786, ал. 1 ТЗ). След това довереното лице има 14 дена да състави проект на окончателен списък и да го представи на съда, който го одобрява и свиква събрание на кредиторите (чл. 786, ал. 2 – 5 ТЗ).

Разбира се, производството по стабилизация може да бъде прекратено преди достигане на логичния си завършек – одобряване на план, ако настъпят някои неблагоприятни за кредиторите обстоятелства. Това се случва в няколко хипотези:

(а) ако се окаже, че условията за провеждане на производството по чл. 762, ал. 3 ТЗ не са налице (чл. 796, ал. 1, т. 3, предл. 1 ТЗ) – на практика това са три мислими случая – ако се окаже, че длъжникът е бил изпаднал в неплатежоспособност преди откриване на производството; ако е свръхзадължен или в хода на производството стане свръхзадължен, или ако има дългове към свързани лица, които не е обявил;

(б) ако търговецът има недобросъвестно поведение – ако се окаже, че е представил неверни данни към молбата за откриване на производството (чл. 796, ал. 1, т. 3, предл. 2 ТЗ), или ако не съдейства на помощните органи на съда в производството, включително ако не заплати разноските по дейността им (чл. 796, ал. 1, т. 6 ТЗ), както и ако нарушава наложените му от съда ограничения за разпореждане с имущество (чл. 796, ал. 1, т. 5 ТЗ), или

(в) ако длъжникът оттегли молбата си за образуване на производство – чл. 796, ал. 1, т. 1 ТЗ.

Производството има и краен срок – то не може да продължи повече от 4 месеца от датата на откриването, като ако в този срок не се приеме план за стабилизация, производството се прекратява служебно (чл. 796, ал. 1, т. 2 ТЗ).

Всички посочени по-горе основания за прекратяване на производството се прилагат  от съда с определение, а то подлежи на обжалване само пред въззивната инстанция (апелативния съд) – чл. 797, ал. 1 ТЗ

Ако се установи, че няма основание за прекратяване на производството, се преминава към същинските действия по стабилизация на длъжника. Условията за тази стабилизация следва да бъдат предвидени в изготвен от търговеца план (чл. 770, ал. 1, т. 9 – 13 ТЗ), който предвижда мерки за облекчаване на финансовото му състояние и за продължаване на дейността му. Тук свободата на договаряне между кредиторите и търговеца е голяма, но облекченията, които последният може да получи, са ограничени в няколко насоки:

(а) забрани за освобождаване от задължения – те могат да се разгледат в няколко насоки – забрана за опрощаване на повече от 50% от вземането на всеки кредитор, с изключение на свързаните лица (чл. 770, ал. 3 ТЗ); забрана за опрощаване на вземанията на обезпечените кредитори в размер, по-висок от пазарната стойност на даденото обезпечение (чл. 770, ал. 4 ТЗ); забрана за разсрочване на вземания за срок повече от три години от датата на приключване на производството (чл. 770, ал. 5 ТЗ);

(б) задължителна пазарна оценка – такава се предвижда за активите на длъжника, които той е представил в обезпечение (чл. 770, ал. 3, изр. второ ТЗ); за стойността на предприятието на длъжника, ако то ще се продава (чл. 770, ал. 5 ТЗ), както и на вземания, които се планира да се превърнат в част от капитала (чл. 770, ал. 6 ТЗ);

(в) забрани за различно третиране на кредиторите – не се допуска по-голямо удовлетворение на някои кредитори от един и същ клас (чл. 790, ал. 2, т. 3 ТЗ); не се допуска кредитор да получи повече от размера на вземането си (чл. 790, ал. 2, т. 5 ТЗ); свързаните с длъжника лица се удовлетворяват само след удовлетворяване на останалите кредитори (чл. 790, ал. 2, т. 6 ТЗ), като съществува и едно относително изискване, което се преодолява при одобряване на плана с по-голямо мнозинство – вътре в даден клас да няма кредитор, който се третира по-благоприятно от останалите в класа (чл. 790, ал. 2, т. 4 ТЗ)[11];

(г) забрани с публичен характер – планът задължително трябва да бъде одобрен от фиска в лицето на министъра на финансите (чл. 790, ал. 2, т. 7 ТЗ) и не следва да нарушава правилата за предоставяне на държавни помощи съгласно правото на ЕС (чл. 790, ал. 2, т. 8 ТЗ).

Планът трябва да предвиди гаранции за изпълнението си (тук би следвало да се приложи и практиката на ВКС, според която „гаранции“ в оздравителния план в производството по несъстоятелност са не само обезпеченията по материалното право, а и всички други мерки, облекчаващи и осигуряващи изпълнението на плана), като може да предвиди и назначаване на надзорен орган (чл. 770, ал. 1, т. 13 ТЗ и чл. 796, ал. 2 ТЗ).

По възможността предложеният план да постигне целите си се произнася довереното лице с нарочен доклад, с който кредиторите се запознават преди заседанието за одобряване на плана за стабилизация (чл. 783, ал. 3 ТЗ). Доклади може да има от вещи лица и проверители, като кредиторите могат и да поставят въпроси на длъжника, за да може той да уточни плана си (чл. 788 ТЗ). След обсъждането му планът се гласува по класове кредитори – обезпечени кредитори; работници и служители; кредитори с публични вземания; хирографарни кредитори и свързани лица, като всеки клас следва да одобри плана с мнозинство от 50% от вземанията във всеки при кворум поне 3/4 от всички кредитори в класа (чл. 789, ал. 1 и 3 ТЗ), като за него трябва да са гласували и кредиторите с поне 3/4 от размера на всички вземания, които не са свързани лица (чл. 789, ал. 4 ТЗ) – мнозинство, конструирано по начин, който много наподобява гласуването на план за оздравяване в производството по несъстоятелност.  При облагодетелстване на отделни кредитори за плана се изисква и по-голямо мнозинство – одобрение на плана трябва да дадат 3/4 от броя на кредиторите от класа на облагодетелствания кредитор (чл. 790, ал. 2, т. 4 ТЗ). След гласуването планът се утвърждава или не се приема от съда с определение в закрито заседание, като и в двата случая производството се прекратява (чл. 796, ал. 1, т. 7 – 8 ТЗ). И двете определения (чл. 790, ал. 3 ТЗ и чл. 797, ал. 2 ТЗ) подлежат на обжалване само на една инстанция – директно пред Върховния касационен съд.

Редакцията на чл. 796, ал. 1, т. 2 ТЗ не позволява да се направи еднозначен извод дали фазата по обжалване пред ВКС се включва в четиримесечния срок за протичане на производството, но би следвало да се приеме, че това е така, доколкото същата разпоредба предвижда да има утвърден план (т.е. да има влязло в сила определение). В част пета на Търговския закон не се предвижда предварително изпълнение на нито един от актовете на съда, което означава, че утвърждаването на плана ще има действие едва след изтичане на срока за обжалване.

Одобреният план има действие само за участвалите в производството по стабилизация кредитори, независимо дали са гласували за него (чл. 791, ал. 2 ТЗ). Това разрешение е противоположно на разпоредбата за персоналното действие на плана за оздравяване в производството по несъстоятелност (чл. 706, ал. 1  ТЗ), която предвижда действие и за неучаствали в производството кредитори. За участвалите в производството по стабилизация кредитори продължават да бъдат спрени и всички частни изпълнителни производства (чл. 791, ал. 8 ТЗ), като спирането (а не прекратяването) се явява своеобразно обезпечение на изпълнението на плана. Планът обаче не засяга учредени преди производството обезпечения, независимо дали те са лични или вещни (чл. 791, ал. 3 ТЗ) – това е логично с оглед на идеята за запазване на дейността на длъжника, но не е уреден въпросът дали това правило не може да се преодолее, ако обезпеченият кредитор е гласувал за плана и той предвижда отпадане на обезпечението му или трансформацията му от един вид в друг, ако съществува предварително съгласие на обезпечилия.

Въпросите за надзорния орган са решени по сходен начин с производството по несъстоятелност, като дори има пряко препращане към чл. 700а ТЗ (чл. 796, ал. 2 и ал. 3, т. 2 ТЗ); по същия начин е определен и срока за продажба на търговското предприятие на длъжника (чл. 793 ТЗ).

По отношение на изпълнението на плана са предвидени няколко особени правила. На първо място неизпълнението на плана не е основание за откриване на производство по несъстоятелност за длъжника, а дава на ощетения кредитор право да продължи спряното си изпълнително производство (чл. 791, ал. 8 ТЗ и чл. 793, ал. 3 ТЗ), а ако такова не е започнало да се снабди с изпълнителен лист въз основа на одобрения план (чл. 793, ал. 1 ТЗ). В тези случаи длъжникът губи предимството на плана и следва да изпълни задължението си такова, каквото е съществувало преди одобряването на плана за стабилизация (чл. 793, ал. 2 ТЗ). За да може тези възможности на кредиторите да получат реализация, е предвидено, че давността за всички засегнати от плана вземания (при това във вида, в който са били преди одобряването на плана) или се прекъсва (за преобразуваното с плана вземане), или се спира (за опростената му с плана част) – чл. 794 ТЗ.

Накрая, срещу одобрения вече план се допуска и искова защита – с иск за унищожаването му от кредитор, който е бил заплашен или измамен да гласува за плана (чл. 795 ТЗ), но при уважаване на иска планът запазва действието си по отношение на останалите кредитори.

ОСИГУРЯВА ЛИ ПРОИЗВОДСТВОТО ПО СТАБИЛИЗАЦИЯ ДОСТАТЪЧНО ГАРАНЦИИ НА КРЕДИТОРИТЕ?

Според първоначалното предложение за уреждането на това производство – като временна забрана за осъществяване на принудително изпълнение по искане на длъжника, такава гаранция не беше осигурена по никакъв начин. Производството по първоначалния (останал непубликуван) проект целеше само бързина, но не и сигурност и равнопоставеност на кредиторите – самото вписване на искането на длъжника за оздравяване щеше да означава мораториум върху принудително изпълнение срещу неговото имущество[12].

Одобреният от парламента вариант на производство по стабилизация предвижда много повече средства за защита, но е странно защо не назовава принципа, на който  изгражда системата им. А този принцип не е никак непознат на българското частно право – става въпрос за добросъвестността. Почти никъде в проекта на част пета не се говори за добросъвестност на длъжника. Вярно е, че тя е изведена на много места в проекта – от ограниченията за откриване на производството, през задълженията, наложени на „стабилизиращия се“ търговец, та чак до основанията за прекратяване на производството (чл. 773 и чл. 796 ТЗ), но думата „добросъвестност“ се споменава само веднъж в новите текстове на Търговския закон – при основанието за отказ да се открие производството, дадено в чл. 773, ал. 1, т. 6 ТЗ, която е почти дословен препис на чл. 16, т. 4 от Закона за предпазен конкордат (отм.). Вярно е, че и този закон не извежда задължението за добросъвестност като принцип, но същевременно той много по-общо е уреждал изискванията за спазването му през времето на цялото производство. Това задължение е било скрепено дори с клетва (чл. 44) – нещо, което в днешното време на празни обещания няма особено значение, но щеше да бъде проява на добра правна техника принципът да бъде изведен в началото на новата част пета от ТЗ.

Извън тази по-скоро стилистична бележка, липсата на едно проявление на принципа за добросъвестност в хода на производството по стабилизация, при неспазването на което старият Закон за предпазен конкордат е предвиждал прекратяване на производството, е повод за известна критика. В чл. 61 от същия закон е посочено основание, което Търговският закон се е посвенил да изведе – производството се прекратява, ако длъжникът има „нескромен“ начин на живот по време на производството (чл. 28 от закона). Това основание носи един по-скоро морален заряд – че затрудненият длъжник следва да има положението на „каещ се“ и да не проявява типичната за българския „бизнесмен“ от последните години разточителност. Тази аморфност вероятно прави основанието трудно доказуемо в съда, но създава за длъжника един обоснован риск от несъстоятелност, който той трудно би могъл да пренебрегне с лека ръка. В този смисъл би следвало основание за прекратяване на производството по стабилизация да бъде не само неспазването на ограниченията, наложени от съда – едно формално основание за прекратяване на производството – но и създаването от страна на длъжника на пречки за изпълнение на плана – напр. при установено укриване на имущество, когато съдът не е наложил всички плащания към търговеца да се приемат от довереното лице (чл. 776, ал. 4 ТЗ). В последния случай няма изрично уредено задължение за съобщаване от страна на търговеца за местонахождението на активите му – чл. 778 ТЗ задължава търговеца да съобщава само за сключени сделки, но не и за получаване на изпълнение, а чл. 776, ал. 1 ТЗ предвижда задължение за търговеца само да не отчуждава свое имущество, без да съобщи на довереното лице. В тази сложна система от задължения задължението за неукриване на имущество се е „изгубило“ сред основанията за прекратяване на производството – то може да се приложи само по аналогия с чл. 796, ал. 1, т. 6 ТЗ (задължението за предоставяне на информация и съдействие при поискване от довереното лице или съда). Така още с приемането й в уредбата на стабилизационното производство е отворена празнина, подлежаща на тълкуване.

Отмененият Закон за предпазен конкордат е разрешавал частично въпроса с наказателните си разпоредби, като в чл. 69 е предвиждал затвор за длъжник, който укрие имущество. Поради бързането си обаче българският законодател още не е създал престъпни състави, които да гарантират кредиторите в производството по стабилизация по начина, по който това е предвидено в производството по несъстоятелност. Дори и преди това да стане, обаче, е редно подобен вид недобросъвестно поведение да води до последици и в самото производство по стабилизация – а именно до прекратяването му със съответните негативни за длъжника последици (възобновяване на изпълнителни производства и т.н.).

Още един принципен въпрос, който има отношение към удовлетворяването на кредиторите, и е намерил разрешение в Закона за предпазен конкордат, няма уредба в разпоредбите за новото производство по стабилизация – това е въпросът за отношението му с производството по несъстоятелност. ТЗ забранява тези производства да се развиват едновременно (чл. 762, ал. 3, т. 3 ТЗ) – поради това производството по стабилизация логично следва да предхожда това по несъстоятелност (с оглед най-вероятния сценарий на постепенно влошаване на състоянието на длъжника). Затова следва да се предвидят правила, които да уредят какви са последиците от проведеното производство по стабилизация в едно последващо производство по несъстоятелност. В отменената уредба на чл. 5, ал. 2 от Закона за предпазен конкордат по този въпрос е било предвидено, че ако бъде одобрен предпазен конкордат, с който част от вземанията на кредиторите се опрощават, привилегията на опрощаването отпада при неизпълнение на конкордата или последващо обявяване на търговеца в несъстоятелност. Разбира се, буквалното въвеждане на това правило не съответства на съвременните икономически условия и идеята, че производството по стабилизация трябва да осигури продължаване на дейността на предприятието на длъжника. Може би затова законът урежда отпадане на привилегията на опрощаването само за конкретния кредитор при искане за продължаване на изпълнително производство – чл. 793, ал. 2 ТЗ, но е пропуснал да уреди какво става с кредиторите в производството по несъстоятелност, които не са поискали продължаване на изпълнението по частен ред. По принцип за тези кредитори планът за стабилизиране има преобразуващо действие, т.е. вземанията им остават в намален размер (чл. 791, ал. 1 ТЗ), като, ако те не са поискали възобновяване на изпълнителното производство преди откриването на производството по несъстоятелност (и следователно вземанията им не се преобразуват обратно до пълния си размер по правилото на чл. 793, ал. 2 ТЗ), няма как да го направят, тъй като чл. 638, ал. 1 ТЗ предвижда, че откриването на производството по несъстоятелност е основание за ново спиране на изпълнителните производства, като тук няма изключения. Така се оказва, че по-„бързите“ кредитори могат да получат пълно удовлетворение, тъй като за тях планът за стабилизация няма да има преобразуващо действие (техните вземания са в пълен размер – чл. 793, ал. 2 ТЗ), а останалите кредитори ще участват в производството по несъстоятелност с вземания в намален размер (получава се случай на „принудително опрощаване“ на вземания при бездействие на кредитора).

На следващо място, доколкото в производството по стабилизация един дълг е бил признат от търговеца – длъжник, не би следвало същите вземания да могат да бъдат оспорвани в производството по несъстоятелност от други кредитори, гласували за приемането на плана за оздравяване. Това би позволило съкращаване на продължителността на производството по несъстоятелност, но не следва да разширява твърде много, защото длъжникът би могъл да използва подобно средство, за да си създаде многобройни фалшиви кредитори, с които да влияе на изхода на производството по несъстоятелност. Изрична разпоредба в този смисъл обаче отсъства в ТЗ – чл. 691 ТЗ не се отнася за одобрени от съда планове за стабилизация, а само за осъдителни решения и отново по тълкувателен път следва да се извлича забрана за оспорване на приети от съда вземания.

Извън тези по-скоро преодолими проблеми следва да се отбележи, че производството по стабилизация по начина, който е уреден в закона, не създава предпоставки за лесно ощетяване на кредиторите. Най-голяма гаранция за тях е предвиденият персонален кръг на действие на одобрения план за стабилизация – той ще има преобразуващо действие само за онези кредитори, които са участвали в производството. При това положение е трудно мислимо да бъде предпочетен един кредитор спрямо всички останали. Предвидените забрани за прекомерно дълго разсрочване на задълженията (до три години – чл. 770, ал. 5 ТЗ) и за освобождаване от повече от половината от задълженията гарантират кредиторите. Институционалната гаранция за техните права е изискването за съдебно одобрение на плана – както предварително при откриване на производството, така и при одобрение на самата сделка от кредиторите. На съда са дадени широки възможности да не позволи на кредитора да разпилява имущество, като налага подходящи ограничения на имуществените разпореждания, както и възможности да санкционира длъжника, вкл. чрез най-тежката за него санкция – прекратяване на производството, което отново го изпраща в неравна борба с кредиторите му, а евентуално – и в несъстоятелност. В някои отношения обаче се наблюдават и несъвършенства в уредбата на производството.

На първо място ясно се наблюдава тенденцията да се фаворизира един кредитор – това е държавата в лицето на фиска. Макар и производствата по изпълнение на публични задължения да се спират с откриване на производството по стабилизация (по арг. от чл. 780, ал. 3, изр. 2 ТЗ във връзка с чл. 780, ал. 2 ТЗ), търговецът може да извършва плащане на публични задължения (чл. 776, ал. 1 ТЗ). Подобна привилегия би била обяснима за осигурителните плащания – те имат социален характер и служат за обезпечаването на оцеляването на работниците и служителите на изпадналия в затруднение търговец, но няма никакво основание по отношение на вземанията за данъци, които нямат насреща си пряка цел за осигуряване на издръжка на конкретна публична функция. Икономическата роля на държавата в производствата по стабилизиране на предприятието би следвало да бъде обезпечаване на съществуването на още един данъкоплатец, а не изпращането му в тежка несъстоятелност. Разбира се, държавата има интерес и от това да не се приеме план за стабилизация, защото тя би могла да „изпревари“ някои кредитори въз основа на по-предния си ред при гласуване в производството по стабилизация (чл. 789, ал. 1, т. 3 ТЗ) и на привилегията си в производството по несъстоятелност (чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ). Затова е малко странно, че всеки план за стабилизация следва задължително да получи одобрението на министъра на финансите – чл. 790, ал. 2, т. 7 ТЗ. На първо място не е ясно защо това трябва да е длъжностно лице с толкова висока длъжност – това може да се прави и от изпълнителния директор на НАП или съответния териториален директор по седалището на съда. От друга страна е странно защо държавата да има такова привилегировано положение спрямо останалите кредитори – на практика тя има право на вето върху всеки план за стабилизация. Липсва и критерий за това кога министърът на финансите следва да одобри или да не одобри даден план за стабилизация, а това създава предпоставки за неравно третиране на кредиторите.

Друго несъвършенство на производството, което евентуално може да заплаши равнопоставеността на кредиторите, е фактът, че откриването на производството по стабилизация не се отразява на изискуемостта на вземанията. Това правило, съдържало се в стария Закон за предпазен конкордат, е целяло да осигури относителна равнопоставеност на кредиторите, тъй като тези с вземания с далечен падеж са по-застрашени от кредиторите с краткосрочни вземания – ако планът за стабилизация не се изпълнява, кредиторите с вземания с близък падеж вече ще са получили изпълнение на част от вземанията си, а тези, падежът на чиито вземания настъпва след години, няма да имат възможност да получат никакво удовлетворение до момента, в който длъжникът би изпаднал в пълна фактическа невъзможност да изпълни плана. Така ще се получи ефектът на пирамидалните схеми – първите печелят, а последните остават без нищо и нямат възможност да изравнят „резултата“ си с този на първите (в производството по стабилизация няма преферентни искове).

Извън тези „материалноправни“ проблеми на производството по стабилизация съществуват и няколко странни процесуални разрешения, които могат да предотвратят разкриването на обективната истина в производството (съдът следва служебно да дири обективната истина в това производство на основание чл. 768, ал. 2, т. 1 ТЗ) и така да увредят кредиторите. На първо място, не е ясно защо е прокаран принципът, че откриването на производството става в закрито заседание (чл. 771, ал. 1 ТЗ). Това не дава възможност на кредиторите да възразят срещу евентуалните основания за откриване на производството и да спестят разноски и време за удовлетворяване на вземанията си, което би спасило и длъжника от течащи лихви за забава. Би следвало съдът винаги да насрочва разглеждането на молбата в открито заседание, което законът позволява (чл. 771, ал. 4 ТЗ), за да може да установи дали длъжникът е добросъвестен (чрез личното му явяване и разпит) и дали няма да има възражения срещу допустимостта на производството. По този начин съдът ще изпълни задължението си за разкриване на обективната истина, тъй като той няма начин да провери достоверността на представените от длъжника данни (именно поради това Законът за предпазен конкордат е предвиждал и задължително лично явяване на длъжника в това заседание – чл. 16, т. 2). По същите причини е странно уреден и реда, по който кредиторите биха могли да предявяват възражения за вземанията на други кредитори. Чл. 786, ал. 1 ТЗ предвижда това да става писмено, като предвижда и като че ли преклузивен срок (по аргумент от чл. 786, ал. 5 ТЗ, където се говори за „окончателен“ списък) за предявяване на възражения. Възраженията се разглеждат в закрито заседание от съда (чл. 786, ал. 3 ТЗ) и той одобрява окончателния списък. Следва да се отбележи, че до този момент на практика производството протича изцяло без да е налице личен контакт между съда и кредиторите, освен ако съдът не е разпоредил въпросът за откриване на производството по стабилизация да се разгледа в открито заседание. Кредиторите не биха могли да оспорват качеството си в рамките на откритото заседание за гласуване на плана и това силно затруднява възможностите на съда да установи обективната истина при непосредствено участие на страните в производството. Това положение силно се различава от действалия Закон за предпазен конкордат и като че ли не е стъпка напред в приложението на института на производствата за оздравяване на изпаднали в затруднение търговци.

Така крайният отговор на въпроса за това дали уредбата на производството по стабилизация осигурява достатъчна защита на кредиторите като че ли е двояк – в рамките на производството по стабилизация са осигурени голям набор от средства за защита, които обаче следва да бъдат задълбочени в някои аспекти, докато резултатите от това производство могат да доведат до сериозни щети за кредиторите, ако не бъде уредено подробно отношението между производството по стабилизация на търговеца и евентуалното последващо производство по несъстоятелност, ако такова бъде открито. Въпросите за отношенията между кредиторите, засегнати по различен начин от плана за стабилизация не намират винаги задоволителен отговор в приетата понастоящем уредба.

УДОВЛЕТВОРЯВА ЛИ ПРОИЗВОДСТВОТО ПО СТАБИЛИЗАЦИЯ ИЗИСКВАНИЯТА ЗА БЪРЗИНА И НИСКИ РАЗХОДИ?

Както вече нееднократно беше посочено, производството за възстановяване на икономическата стабилност на търговец в затруднение следва да отговаря не само на условието за равнопоставеност и гарантиране на правата на кредиторите, но и да осигурява бързина и икономичност с оглед на разходите, за да може да се запази икономическата стабилност на длъжника. Постигането на тази цел се осигурява с множество средства, които да позволят ефективен контрол върху длъжника с минимални разходи, включително съдействие на различни обществени организации и държавни органи, поемане на разноските от държавата и т.н.

Уредбата на производството по стабилизация в ТЗ тръгва по точно обратния път. В частта от ТЗ, посветена на това производство никъде не се говори за таксите, които се изискват в него, от кого и как се внасят. Поради това следва да се приеме, че действа общият принцип, уреден в чл. 4, б. „а“ ЗДТ и чл. 71 ГПК, а именно, че съдебната дейност е платена. Няма специална уредба за това кога се събират таксите, поради което следва отново да се приеме общото правило, че те се плащат предварително (чл. 3, ал. 1 ЗДТ и чл. 76 ГПК). Какъв ще бъде размерът на дължимите се в производство такси и доколко те няма да улесняват длъжника да започне производство, а ще се превръщат в средство за изпращането му в несъстоятелност, е въпрос, който следва да бъде решен от Министерския съвет с промяна на тарифата за таксите, които се събират за производства по ГПК. Спорно е дали по дела за стабилизация е допустимо освобождаване от такси. Този въпрос отново следва да се разреши с прилагане на общите правила в ГПК, доколкото в част пета от ТЗ липсват специални (чл. 768, ал. 1 ТЗ). Със сигурност това няма да е възможно за търговските дружества, тъй като чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда, че освобождаване от такси и разноски се допуска само за физически лица. Не виждам обаче пречка подобно освобождаване да се допусне за еднолични търговци и неограничено отговорни съдружници – физически лица, макар че аргумент за противното може да бъде намерен в чл. 24, т. 3 ЗПрПом, който забранява да се предоставя правна помощ по търговски дела. Поради съществуването на последната разпоредба изпадналият в затруднение търговец няма как и да използва средствата на правната помощ, за да му бъде изготвен план. Държавата не е предвидила и никакви помощни органи, които да помагат на подобни търговци при изготвяне на план, ако отговарят на определени условия (напр. за микро- и малки предприятия).

Още по-тежко стоят нещата за длъжника при определянето на разноски за органи, които да водят производството. В по-съвременните правни уредби на производствата за възстановяване на икономическата стабилност на търговец понижаване на разноските в производството се постига, като се предвижда в определени случаи то да може да се проведе не под надзора на нарочно определено за конкретното производство лице – управител на имущество, а с използване на капацитета на обществени организации или при засилен надзор на съда (вж. напр. § 270 и сл. Insolvenzordnung в Германия; чл. L621-4, ал. 4 от Code de commerce). Тази възможност е предвидил и българският законодател през 1932 г. (чл. 30, ал. 2 от Закона за предпазен конкордат), но не и българският законодател през 2016 г. – чл. 772, ал. 1, т. 2 ТЗ предвижда задължително назначаване на доверено лице, при това задължително – възмездно. Нещо повече – изискванията към довереното лице са дори по-строги от тези към синдиците – довереното лице е такова, което отговаря на изискванията за синдик и има юридическо образование (чл. 782, ал. 2 ТЗ). Защо законодателят дава на икономисти да са синдици, но не им позволява да бъдат доверени лица, е загадка, която по скромното ми мнение може да се обясни само по един начин – натиск на определени професионални съсловия. Друга причина за неравното третиране не може да бъде намерена, още повече, че в Закона за предпазен конкордат се е предвиждало доверени лица да бъдат предимно посочени от търговско-индустриалните камари лица (чл. 30, ал. 1 във връзка с чл. 14) – в крайна сметка целта на производството по стабилизация на търговеца е да разреши икономическите, а не правните му проблеми.

Но проблемите на длъжника в затруднение не свършват тук. Той трябва да поеме издръжката на довереното лице, което съдът му избира (без да е задължен поне да съобрази преценката на самия длъжник и да се мотивира защо не я подкрепя) и на което определя възнаграждение (тук, за разлика от производството по несъстоятелност, дори кредиторите нямат думата – те могат само да искат освобождаване на неподходящото доверено лице, но не и да изберат ново – чл. 782, ал. 5, т. 5 ТЗ). Ако длъжникът не го стори, производството се прекратява – чл. 796, ал. 1, т. 6 ТЗ, като причините за неплащането нямат значение (напр. спор по размера на възнаграждението). Определението на съда за назначаване на вещо лице, всъщност, не подлежи на никакъв контрол – чл. 782, ал. 7 ТЗ. По този начин довереното лице на практика се превръща в избран напълно по усмотрение на съда професионалист, като липсват каквито и да са критерий за избор, забрани за концентрация и т.н. Няма никаква пречка определен съдия да използва само едно вещо лице по всички висящи пред него дела за стабилизация. На всичкото отгоре довереното лице на практика има и привилегия при разпределянето на наличните средства на длъжника пред всички кредитори (поради посоченото по-горе основание за прекратяване на производството, разноските за него следва да се авансират и да му се платят), а и липсват правила кога и как се изплаща възнаграждението му (това пак се определя еднолично от съда). Този режим затруднява в огромна степен възможността на длъжника да се сдобие с евтино производство и на практика ще превърне производството по стабилизация на търговци в по-скоро екзотична възможност, отколкото в реален инструмент за облекчаване на положението на дребния бизнес. Както вече беше многократно посочено, най-голямото перо от разноските в производствата по колективно изпълнение или оздравяване са винаги разходите за управителя на имуществото. На практика само те биха могли за няколко месеца да направят множество дребни търговци неплатежоспособни, дори да са в относително добро финансово състояние. Затова затруднение е трудно да се каже кога някой търговец би прибегнал до такова производство при съзнанието за разноските по него.

В хода на производството длъжникът ще бъде натоварен и с още разноски – в редица случаи (посочени в чл. 770, ал. 4, 6 и 7 ТЗ) длъжникът е задължен да извърши оценка на пазарната стойност на своите активи. Не е ясно дали тази оценка може да се направи от посочени от длъжника лица или е необходимо да бъде изготвена от независими оценители. Законът не предвижда и възможността определени длъжностни лица да бъдат използвани в производството, за да се спестят разноски (така например държавните съдебни изпълнители биха могли да предложат оценка на някои активи с оглед на собствения си опит). Липсата на особени правила и в материята на проверителите (чл. 784 ТЗ) и вещите лица (чл. 785 ТЗ) също предполага натоварването на длъжника с допълнителни разноски в производството, които той може и да не е в състояние да поеме. Не е ясно също така защо е предвидена задължителна оценка на обезпеченията на кредиторите на търговеца (чл. 770, ал. 4 ТЗ) в случаите, когато обезпечените кредитори се съгласяват с намаляване на размера на вземането им при запазване на обезпеченията, а също и дали обезпечените кредитори могат да се откажат от правото си, за да спестят разноски на длъжника в производството (странно е да се твърди, че например на една банка, която ежедневно учредява вещни обезпечения, й трябва особен оценител, за да определи размера на обезпечението си, с който длъжникът може да се съгласи).

По отношение на обезпечените кредитори пък е уредена и поредната трудно преодолима трудност пред длъжника – при изработване на план за стабилизация, той не може да намали размера на онова, което обезпечените кредитори биха получили след плана, ако след намалението сумата на задължението е по-малка от размера на даденото обезпечение. Не е ясно защо на самия обезпечен кредитор не е дадена възможност да се откаже от тази своя привилегия. Той би могъл да направи това по един доста странен начин – като опрости част от задължението на стабилизиращия се търговец с договор (чл. 108 ЗЗД), но пък това опрощаване трябва да бъде под условие за одобряване на плана, за да не бъде поставен кредиторът в по-лошо положение спрямо останалите, а не е ясно дали подобна уговорка (за опрощаване под условие) е действителна. Малко по-подробна уредба в тази насока е редно да се включи в закона, като се допусне вземането на обезпечен кредитор, който изрично се е съгласил и е гласувал в подкрепа на плана, да бъде намалено и под размера на учреденото от него обезпечение. При липса на подобна възможност в съвременните икономически условия, в които основен кредитор са банките, а те обикновено обезпечават вземанията си, е трудно въобще да се одобри план за стабилизация.

Извън тези „материалноправни“ терзания на длъжника, целящ да запази търговското си предприятие, при настоящата уредба на производството по стабилизация той би се изправил и пред няколко процесуални трудности, която по-скоро се дължат на недоглеждане. На първо място търговецът не може да обжалва наложените му от съда ограничения при управление на собствеността (чл. 776 ГПК). Макар и търговецът сам да е започнал производството по стабилизация с ясното съзнание, че може да претърпи ограничения на разпоредителната си власт, тези ограничения биха могли да се окажат непропорционални и да доведат до колапс на текущата му търговска дейност. При това положение за него възниква интерес да оспори преценката на съда по отношение на възможността да се разпорежда с имуществото си, но няма тази възможност. Определенията за налагане на ограничителни мерки не преграждат развитието на производството (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК) и не са обявено от закона за обжалваеми, поради което подлежат на преразглеждане само от състава на съда, който ги е наложил (чл. 776, ал. 8 ТЗ), без възможност за преценка на друг съдебен състав. В края на производството търговецът също е изправен пред една трудно обяснима, макар и минимална трудност – определението, с което се одобрява плана за стабилизация, не подлежи на предварително изпълнение. Това създава пречки за бързото развитие на икономическата дейност на търговеца след одобряване на план и не спомага за запазване на интереса на кредиторите, които са подкрепили плана, но трябва да чакат и произнасянето на горната инстанция (ВКС – чл. 790, ал. 3 ТЗ). През това време дейността на търговеца продължава да е подчинена на строгите рамки на производството и на практика той трупа разходи (издръжка на доверено лице), вместо да развие дейността си при условията на плана за стабилизация. Липсата на уредба на предварителното изпълнение на определението за одобряване на плана влияе и върху определянето на четиримесечния срок за развитие на производството (чл. 796, ал. 1, т. 2 ТЗ). Тъй като посочената разпоредба предвижда прекъсване на този срок с „утвърден от съда план“, следва да се приеме, че срокът продължава да тече, ако определението за одобряване на плана не е влязло в сила. в този случай забавянето на горната инстанция може да се окаже фатално за стабилизирането на търговеца (спорно е и дали 4-месечният срок по чл. 796, ал. 1, т. 2 ТЗ може да бъде удължен при условията на чл. 63, ал. 1 ГПК).

Накрая, длъжникът не е защитен и след одобряване на план и приключване на производството по оздравяване. При твърдение на кредитор, че планът не се изпълнява, ТЗ не предвижда бързо средство за защита на длъжника. Чл. 795, ал. 1 ТЗ предвижда в тези случаи директно издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 405 ГПК. Търговецът може да се защити, като твърди че е изпълнил плана, едва след възобновяване на изпълнителното производство с жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист (чл. 407 ГПК). През това време обаче дейността му може да бъде саботирана от изпълнителните действия и предприятието да прекрати нормалните си операции, а с това и сериозно да се засегне икономическото му състояние.

С оглед на всичко това следва да се направи извод, че производството по стабилизация във вида, в който е уредено в последната редакция на ТЗ, е силно неизгодно за длъжника, тъй като не е ясно дали той не би могъл с по-малко разходи да постигне одобряване на план за оздравяване в производството по несъстоятелност, като в този случай планът ще има действие спрямо всички кредитори и той би се облагодетелствал от по-малко рисковите материалноправни последици в този случай. Посочените по-горе икономически проблеми дават основание да се направи прогноза, че производството по стабилизация ще бъде ползвано повече от големи търговци, а не от малки предприятия в икономически затруднено положение, и следователно е трудно да се прецени дали целите на новата уредба могат да бъдат постигнати.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Направеният по-горе анализ позволява да достигнем до два извода – производството по стабилизация във вида, в който е уредено в ТЗ, вероятно трудно ще постигне крайната си цел и то не поради неизпълнение на изискванията за защита на кредиторите, а поради несъответствие на принципите за икономическа ефективност (високи разходи за прилагането му). Макар и да преодолява недостатъците на съществуващите процедури за икономическо възстановяване – риска от обявяване в несъстоятелност и дългата продължителност при оздравителното производство, и нуждата от пълно единодушие на всички кредитори при извънсъдебното споразумение в производството по несъстоятелност, това ново производство не може докрай да преодолее икономическата неефективност на подобни процедури в България, свързана с високи разходи за прилагането им.

Рисковете от злоупотреби с производството са относително малки, но ще продължат да съществуват, докато не бъде уредена адекватна наказателноправна защита на кредиторите и не се уреди съотношението между производство по оздравяване и производство по несъстоятелност. Поради това уредбата има нужда от дялане на много трески по нея, за предпочитане – преди окончателното й влизане в сила от 1. юли 2017 г.

Автор : Андрей Георгиев, кандидат за младши съдия

---

---

---

[1]  Скоро се очаква първа монография по темата – Маданска, Н. Новите положения в Търговския закон (ДВ бр. 105 от 30 декември 2016 г.). С., ИК „Труд и право“, очаквана публикация на 20.02.2017 г.

[2] Част от предложенията са описани в статията на Матева, Ирина. Залагат бомба в Търговския закон. Електронно издание „§ 22 Седмичник“ – http://www.paragraph22.bg/22-sedmichnik/read/zalagat-bomba-v-turgovskiia-zakon.

[3] Препоръка на Комисията от 12.3.2014 година за нов подход към фалита и несъстоятелността на прередприятията. С(2014) 1005(final). http://ec.europa.eu/justice/civil/files/c_2014_1500_bg.pdf .

[4] Вж. стенограмата от заседанието на Комисията по правни въпроси от 15.12.2016 г. – http://parliament.bg/bg/parliamentarycommittees/members/2331/steno/ID/4484 .

[5] ДВ, бр. 295 от 29.03.1932 г.

[6] Например в Австрия и в Германия се допуска производство без синдик и освобождаване от такси, когато несъстоятелният длъжник е физическо лице (със или без търговско качество) – правилата са уредени съответно в § 4а и сл. (такси) §270 и сл. (процедура без синдик) от Insolvenzordnung (Германия) и § 184 (такси) от Konkursornung (Австрия). В Германия през 2011 г. е приет и специален закон за изменение на Insolvenzordnung, който цели да направи производствата по несъстоятелност по-бързи и евтини (BGBl. 2011, I, S. 2582).

[7] В Италия и до днес действа (със съответни изменения) Кралски декрет № 267 от 16 март 1942 г. (Regio decreto 16 marzo 1942, n. 267), който урежда и производството по предпазен конкордат. Във Франция след 2005 г. производството е уредено в книга шеста, титул втори от code de commerce и носи името „[производство по] съхранение“ – sauvegarde.

[8] По-подробно производството по несъстоятелност е описано в изданието на съдебната власт на САЩ Bankruptcy Basics, достъпно на http://www.uscourts.gov/sites/default/files/bankbasics-post10172005.pdf.

[9] Стайков, Калоян. Защо да се фалира по най-лесния начин е добре за икономиката. Институт за пазарни инициативи, 2012. Достъпно на: http://ime.bg/bg/print/type:article/id:6711/

[10] Според Кацаров, Конст. Систематичен курс по българско търговско право. IV фототип. изд. С., 1990, с. 975 само през първите две огодини от действието си Законът за предпазен конкордат е бил използван от 2 до 6 пъти повече от производството по несъстоятелност.

[11] Това правило не следва да се отнася за удовлетворяване на кредитора в по-голяма степен, което е изрично забранено по чл. 790, ал.  2, т. 3 ТЗ, а се отнася само до друг вид облекчение – например получаване на плащане в по-ранен срок, учредяване на обезпечение, получаване на вещ вместо изпълнение и т.н.

[12]  За недостатъците на мораториума вж. Кацаров, К. цит. съч., с. 972.