Както неведнъж съм отбелязвал, линията между наказателното и гражданското право, в най-общ смисъл, е по-скоро допирателна, отколкото разделителна. Налице са редица случаи, в които, за да си отговорим на въпроси от частното право, следва да си изясним тяхната връзка с наказателноправни институти, чието тълкуване така или иначе е от значение за правилното приложение на частноправните норми.
В тази връзка бих искал да се спра на нормата на чл. 78 от ЗС в нейната хипотеза, касаеща собствеността на откраднати или изгубени вещи. На теория, при тази разпоредба няма проблем. Даже има Решение № 1703 от 4.VI.1960 г. по гр. д. № 2339/60 г., I г. о. на ВС на НРБ, което на пръв поглед решава всички въпроси, които биха възникнали по отношение на приложението на тази норма. Не знам дали законодателят от 1960 г. се е замислял за различните хипотези, вследствие на които би могло да бъде противозаконно присвоена дадена чужда вещ. И макар и създавайки норма, която да защити собствениците, жертви на кражба, не мисля, че записът на разпоредбата е коректен. И макар да е бил такъв към момента на приемането на нормата, в днешно време тази разпоредба създава много неясноти, при което единственото нещо, което не подлежи на тълкуване, това е, че разбирането на ВС е, меко казано, остаряло.
Поводът да се спра на „наказатателноправния” анализ на чл. 78, ал. 2 от ЗС са редица проблеми от практиката на органите на досъдебното производство, тогава, когато бъдат сезирани с искания по чл. 113 от НПК; или на съда, когато с присъдата си следва да се произнесе за вещите, предмет на престъплението по реда на чл. 54 от НК. Ако трябва да обобщя, проблемът е на кого следва да се върне вещта – предмет на дадена кражба да речем: на лицето, от което същата е открадната, или на този, който я е придобил на правно основание, без да знае, че същата е открадната; или как следва да се реши конкуренцията между двамата собственици. Проблемът е, че нормата на чл. 78 от ЗС не ни дава пряк отговор. Или по-скоро, отговорът, който ни дава, е от полза само в чисто тривиални хипотези.
Да дадем пример – откраднат е мобилен телефон от магазин на голям мобилен оператор. Същият е продаден в заложна къща; лицето, което противозаконно го е отнело, е попълнило декларация по реда на чл.14, ал.3 от Наредба за дейността на заложните къщи, че е собственик на същия. Впоследствие, нищо неподозиращо лице отива, купува този телефон и при разкриването на кражбата, предава същия с протокол за доброволно предаване. На кого следва да се върне телефонът, или по-скоро – кой е собственикът на вещта. Съгласно принципа, действащ още от римско време, продажбата на чужда вещ не е нищожна. Ако се вгледаме задълбочено в нормата на чл. 78, ал. 2 от ЗС, виждаме, че правата на лицето, потърпевш от кражбата, не се възстановяват по силата на закона. Самият запис на нормата не ни навежда на мисълта, че собствеността върху вещта става обратно притежание на първоначалния собственик по силата на присъдата за кражбата. Още повече, тя създава право на собственика да я претендира в 3-годишен срок от кражбата. Ако първоначалният собственик не е загубил правото си по силата на кражбата и последващото прехвърляне на трето добросъвестно лице, означава да приемем, че продажбата на чужда вещ, придобита посредством престъпление, е нищожна. Именно за да защити интереса на пострадалия собственик, законодателят му е дал възможност да я претендира обратно в тригодишен срок от кражбата. И тук възниква първият сериозен проблем. Дали по този начин са всестранно защитени правата на собственика на вещта? От една страна, му е дадена възможност да си иска вещта в тригодишен срок от кражбата обратно. Но кога е налице кражбата като доказан със сила на присъдено нещо факт? Към момента на влизане в сила на осъдителна присъда от страна на компетентен наказателен съд. А, както знаем, това може да не стане в тригодишен срок от кражбата. Тогава, от една страна пострадалият собственик на вещта би могъл да изпадне в ситуация, при която срокът му за предявяване на иск по чл. 78, ал.2 от ЗС изтича, а не е решен въпросът с това дали вещта му е открадната или не. А има и един още по-тягостен сценарий. Досъдебното производство за кражбата да бъде образувано срещу неизвестен извършител и в срока за разследване, същият да не бъде открит, поради което на основание чл. 244, ал.1, т.2 от НПК наказателното производство да бъде спряно. При тази ситуация ще се получи така, че на практика ще е налице фактът на извършено отнемане на вещ от страна на едно лице, но същото деяние няма да бъде доказано като кражба. При тази ситуация, тригодишният срок по чл. 78, ал.2 от ЗС по-скоро стеснява възможността за защита на правата на собственика по гражданскоправен ред.
Във връзка със защитата на правата на този собственик, чиято вещ е предмет на престъпно присвояване, бих искал да коментирам Решение № 1703 от 04.06. 1960г по гр. д. № 2339/60г., I г.о. на ВКС. В него е посочено следното:
„Текстът на чл. 78, ал. 2 ЗС няма приложение по отношение на обсебените вещи. Само собственикът на една открадната или загубена вещ може да я ревандикира от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или загубването на вещта. Законът изчерпателно изброява случаите, при които собственикът може да иска вещта от добросъвестния купувач, на когото тя е била продадена.”
Не бих нарекъл това тълкуване остаряло толкова, колкото същото е несъобразено с целта на закона и считам, че това е било както към момента на приемането на коментираното решение, така и към настоящият момент. Защо? Защото по този начин предявяването на една чисто гражданскоправна претенция се поставя в зависимост от наказателноправната квалификация на дадено деяние. Така или иначе, престъпното отнемане е нарушило свободното упражняване на правото на собственост. В тази връзка, не би било коректно по този начин да се приеме, че собственикът на обсебена вещ не би могъл да си я иска обратно въз основа на стриктното прилагане на законовата норма. Така или иначе, както в хипотезата на осъществена кражба, така и при обсебването, проблемът е противозаконността на осъщественото интервениране от страна на трето лице спрямо правото на потърпевшия собственик. Така или иначе, той е жертва на престъпление . Още по-зле. В мотивите се казва следното: „Ако законодателят искаше да обхване и случаите, при които вещта по волята на собственика е преминала във владение на друго лице, което по престъпен начин я продаде и предаде на друго добросъвестно лице, щеше изрично да го изрази в закона”. И при мен изниква следният въпрос: Как би следвало да изглежда разпоредбата на чл.78, ал.2 от ЗС, ако законодателят беше решил да даде правото да искат ревандикиране на престъпно отнетите си вещи на всички лица, пострадали от кражба, грабеж, обсебване, длъжностно присвояване, документна измама, обикновена измама, противозаконно отнемане на МПС по чл. 346 от НК и пр. и прочие. Целта на закона в случая, според мен, е друга. Пострадалият от престъпление по чл. 194 и сл. от НК не е ощетен в по-голяма степен от пострадалите при гореизброените престъпления. Смисълът на тази разпоредба е да предостави гражданскоправен способ за защита на лицата, станали жертна на съзнателни засягания на възможността им да упражняват правото си на собственост, които са инкриминирани като престъпления, без значение на конкретните им особености от обективна и субективна страна.
В по-новата практика на съдилищата също се правят опити за поддържане на старите виждания. В Решение № 4977 от 7.07.2014 г. на СГС по гр. д. № 6503/2011 г., съдът достига до следните правни изводи:
„Законът изчерпателно изброява случаите, при които собственикът може да иска вещта от добросъвестния купувач, на когото тя е била продадена“. Т.е. в тази хипотеза не са включени случаите, когато се установява владение чрез друго престъпление -обсебване, длъжностно присвояване, злоупотреба с доверие и др. и това е така, тъй като при тези престъпни състави собственикът сам е предал във фактическа власт вещта на дееца на конкретно правно основание (влог, заем, наем). Приема се, че ако собственикът е бил по-грижлив и внимателен, той би могъл да подбере по-добре лицата, на които да предостави фактическата власт върху вещите. Затова в тези случаи той не може да виндицира вещите от третите лица – законодателят дава предимство на третото добросъвестно лице, придобило владението върху вещите пред собственика, който сам доброволно е отстъпил фактическата власт върху вещта на престъпника”
Предоставеното от съда тълкуване по този въпрос представлява по-скоро дописване на закона в посока, която на първо място считам, че не съответства на целта на закона, а на следващо – би довело до изпадане в хипотези, при които ощетеният собственик, каквото и да направи, ще сгреши. Защо? Защото от една страна може да се получи ситуация, при която поради особеностите на наказателноправната квалификация на престъпното отнемане, той да не може да си предяви правата. В тази връзка, аргументът, че собственикът в хипотезата на присвояване или измама доброволно е предал вещта си и е трябвало да бъде по–грижлив и внимателен, е меко казано, лишен от правна логика. Във всяка от изброените хипотези е налице извършено престъпление, с което по един или друг начин е засегнато правото на собственост на дадено лице. Това, че дадено лице е предоставило своя вещ въз основа на действително или привидно правно основание, не би следвало да се счита, че съответства с целта на закона да бъде ограничена възможността на това лице да ревандикира вещта си по реда на чл. 78, ал.2 от ЗС.
Но да погледнем нещата и от чисто наказателноправната гледна точка. В най-простата хипотеза, при извършена кражба, при която вещта, предмет на престъплението, бъде открита, същата ще бъде приобщена към досъдебното производство като веществено доказателство. Което ще означава, че при произнасяне на присъдата от компетентния съд, на основание чл. 306, ал.1, т.4 от НПК съдът следва да се произнесе по веществените доказателства. Така че, започвам да си мисля, каква ще е тази хипотеза, при която съдът се е произнесъл с осъдителна присъда по отношение на факта на осъществената кражба, а не се е произнесъл по веществените доказателства, и е възможно да бъде заведен иск по чл. 78, ал. 2 от ЗС, вместо да се чака произнасянето с определение на съда по веществените доказатателства.
Във връзка с горното възниква и един друг въпрос. На кого съдът следва да върне откраднатата вещ, при положение, че същата е придобита от трето лице на правно основание? Може би по-логично е връщането да бъде на собственика – пострадало лице от кражбата. А видно от граматическото тълкуване на разборедбата на чл. 78, ал. 2 от ЗС, това не би следвало да е така. Ако логиката на закона беше такава, първоначалният собственик не би имал интерес да иска обратно вещта, придобита на правно основание от трето лице, тъй като по силата на закона той не би престанал да бъде собственик на същата. Горепосочената разпоредба го овластява да претендира връщането, с оглед на което правилно би било вещите да се връщат на лицето, което добросъвестно ги е придобило на правно основание. По този начин би възникнал правният интерес от предявяване на иск по чл. 78, ал. 2 от ЗС.
Друг проблем, на който искам да обърна внимание, е тезата, изразена в Решение № 66 от 18.07.2016г. по гр.дело № 5967 по описа за 2015:
„…с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗС законодателят е създал привилегия за действителния собственик, позволявайки му да ревандикира вещта си посредством предявяването на иск за собственост в определения от Закона тригодишен срок от кражбата или изгубването. С неговото изтичане тази възможност се прекратява. От гледна точка позицията на собственика се прекратява както неговото право на собственост, така и възможността да търси съдебна защита на същото. Следователно уреденият с чл. 78, ал. 2 ЗС срок е преклузивен с произтичащите от това последици : срокът изтича по отношение на всички- без възможност за спиране или прекъсване, като изтичането му следва да бъде съобразено служебно от съда. При констатация за предявяване на иск по чл. 78, ал. 2 ЗС повече от три години от датата на кражбата или изгубването, съдът следва да прекрати производството като процесуално недопустимо”
Намирам, че подобно тълкуване е неправилно от вещноправна гледна точка. Когато разглеждаме иска по чл. 78, ал. 2 ЗС, следва да го изследваме и съпоставим с иска по чл. 108 от ЗС. И най-същественият въпрос, на който според мен трябва да се отговори, е за допустимостта на иск, при който се иска връщане на вещ, която е била открадната.
Да се приеме, че искова претенция за връщане на вещ, която е била открадната след тригодишния срок по чл. 78, ал.2 от ЗС е недопустима, е неправилно по няколко причини. На първо място, правната възможност по цитираната разпоредба касае засягането на правата на добросъвестния владелец. А въпросът, който искам да поставя, е: кога разбираме, че дадено лице е добросъвестен владелец? Какъв е проблемът искът за връщане на откраднатата вещ да бъде квалифициран от съда като такъв по чл. 108 от ЗС, в рамките на който да се решава въпросът за това, дали ищецът е собственик; дали вещта се владее от другиго без правно основание. Защото на практика, въпросът за това дали лицето, което е приобретател на откраднатата вещ, няма как в рамките на наказателното производство да се изяснява дали е добросъвестен владелец или не, тъй като там не е предмет на доказване основанието, на което той е придобил вещта, а нейното престъпно отнемане от евентуален негов праводател. С оглед на това фактът, че дадено лице е представило фактура за покупко- продажба на движима вещ или договор за това, не го легитимира като добросъвестен владелец, тъй като е напълно възможно, например, ако движимата вещ е МПС, за което по чл.144 от ЗДВП има специална форма за прехвърляне, да има само писмен договор без нотариална заверка на подписите. И да приемем, че предявен иск срещу същото това лице след срока по чл.78, ал.2 от ЗС е недопустим, е необосновано ограничаване на правата на истински собстевник, тъй като владелецът в случая не е добросъвестен.
С ОГЛЕД НА ГОРЕИЗЛОЖЕНИТЕ РАЗСЪЖДЕНИЯ, СЧИТАМ, ЧЕ РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 78, АЛ.2 ОТ ЗС ПОСТАВЯ МНОГО ПРАКТИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ КАКТО ОТ ГРАЖДАНСКОПРАВНО, ТАКА И ОТ НАКАЗАТЕЛНОПРАВНО ЕСТЕСТВО. ВЪВ ВРЪЗКА С ТОВА Е НАЛИЦЕ НУЖДА ОТ ПО-ВСЕОБХВАТЕН АНАЛИЗ НА ПРОБЛЕМА СЪС СОБСТВЕНОСТТА И ПРАВАТА ВЪРХУ ВЕЩИ, СТАНАЛИ ПРЕДМЕТ НА ПРЕСТЪПНО ОТНЕМАНЕ, А СЪЩО ТАКА И НЯКОИ ЗАКОНОДАТЕЛНИ ПРОМЕНИ, КОИТО ДА НАГОДЯТ ГОРЕЦИТИРАНАТА РАЗПОРЕДБА КЪМ СЪВРЕМЕННОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ИКОНОМИЧЕСКИ УСЛОВИЯ.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
Критика на някои концепции относно отговорността за чужди данъчни задължения, наложени в съдебната практика
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, ВЪЗНИКВАЩИ ПРИ ПРЕГЛЕДА НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ЧЛ. 50, АЛ.3 ГПК
По някои въпроси на неустойката и приложението на чл. 16, ал.1 от ЗКПО
Преглед на съдебната практика на ВАС по приложението на чл. 218 от ЗУТ
За санкционната функция на неустойката и някои проблеми свързани с приложението на института
