НИЩОЖНОСТ НА АРБИТРАЖНОТО СПОРАЗУМЕНИЕ ПОРАДИ НЕГОВАТА НЕРАВНОПРАВНОСТ ПО СМИСЪЛА НА ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ

Въведение:

 Традиционно арбитражът като сурогат на държавното правосъдие  е средство за разрешаване на спорове между търговци, т.е. между равнопоставени лица, притежаващи професионален опит и нужния финансов ресурс да гарантират защитата на своите интереси. От няколко години обаче, арбитражът като недържавно, доброволно и договорно частно правораздаване и способ за разрешаване на частноправни имуществени спорове е използван от фирми за бързи кредити, мобилни оператори, небанкови финансови институции и други търговски субекти като начин за бързо и несправедливо решаване на споровете с техните клиенти.  От създадени от самите търговци арбитражни съдилища масово са осъждани потребители за несъществуващи, погасени по давност или недължими в претендирания размер вземания. Поради обстоятелството, че арбитражният решаващ орган е учреден от по-силната страна в стопанския  оборот, той постановява едностранчиви решения в полза на създалия го търговец.  В България функционират 45 арбитражни институции, разглеждащи потребителски спорове, като една от тях годишно решава над 100 000 дела. Ако се калкулират броя дела спрямо работните часове, това прави по 300 дела дневно, решавани включително в почивните и  в празничните дни. За сравнение, Арбитражният съд при БТПП, авторитетна институция със 20-годишна история през последните години се произнася по между 300 и 800 дела годишно. Всички окръжни съдилища, включително и СГС, където работят над 780 съдии през 2015г. са разгледали 114 550 дела, а са решили 89 565 дела (1).

Целта на настоящето изследване е чрез анализ на европейското и българското  законодателство в областта на защита на потребителите да се даде отговор кога едно арбитражно споразумение е нищожно като неравноправно по смисъла на чл. 143 и сл. от Закона за защита на потребителите(ЗЗП).  Отговорът има голямо практическо значение, тъй като невалидността на споразумението е основание държавният съд да не приеме отвода за наличие на арбитражно споразумение, както и е основание за отмяна на постановеното арбитражно решение по  реда на чл. 47, т. 2 и 3 от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА) и за разглеждане на спора от държавния съд съгласно чл. 49 от ЗМТА, който  да постанови безпристрастен съдебен акт.

Европейското законодателство в защита на потребителите, имплементирано в българския правопорядък:

Изложението в тази му част няма чисто теоретичен аспект, а съдържа разяснение на значението на юриспруденцията на Съда на ЕС в областта на правоприлагането. Не са единични случаите при позоваването пред националните съдилища на задължителната съдебна практика на Съда на ЕС и на постановените от него преюдициални заключения, българските съдебни юрисдикции да не излагат становище по аргументите, черпени от тези заключения. Те или се задоволяват да мотивират решенията си с единственото съображение, че „директивите нямат директен ефект” или че случаят, по повод на който е направено преюдициално запитване касае друга държава – членка на ЕС. Други състави дори не излагат мотиви, независимо от задължителността на тези тълкувателни решения (така например гр.д. №  1572/2014г. на РС- Перник, 5 състав,  гр.дело №13568/2013г., 16 гр.състав на Районен съд Пловдив и адм.дело №1743/2016г., 16 състав по описа на Административен съд Пловдив  и др.)

Европейският законодател, отчитайки необходимостта от засилена защита на потребителите,  прие Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Тя урежда критериите, съгласно които една договорна клауза следва да се счита за неравноправна и поради това нищожна и необвързваща страните по потребителски договор. Директивата е транспонирана в чл. 143-148а от Закона за защита на потребителите (пар. 13 а, т. 9 от ЗЗП), като неговите разпоредби следва да бъдат прилагани и разбирани съгласно тълкуването на Директивата, извършвано от Съда в Люксембург. По силата на чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз, Съдът на съюза притежава изключителна компетентност да тълкува правото на ЕС. Тълкувателната си дейност на директивите и на останалите правни актове на съюза, Съдът в Люксембург осъществява чрез своите „преюдициални заключения”. Преюдициалните заключения са тълкувателни решения, които целят да осигурят еднообразното  и автентично прилагане на правото на съюза във всички държави – членки. Независимо от конкретния случай, послужил като основание за отправяне на преюдициално запитване и без значение на националността на запитващата юрисдикция,  преюдициалното заключение става задължително за всяка държава – членка и нейните органи, когато прилагат правото на съюза по аналогични случаи. Налице е  т. нар.“тълкувателна приложимост“ на директивите, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект (2).  По – конкретно по отношение на Директива 93/13/ЕИО    Съдът на ЕС е приел, че „Член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че Съдът на Европейския съюз е компетентен да тълкува понятието „неравноправна договорна клауза“ ….. както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на тази директива, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело.” (3). Правомощията на Съда на ЕС и на националните съдебни юрисдикции са разпределени така, че първият притежава тълкувателен „монопол” и отговаря за тълкуването, а последните за прилагането на съюзното право. Съдът на ЕС няма правомощия да прилага нормите на правото на ЕС към индивидуални случаи и съответно няма право да се произнася по съвместимостта на дадена договорна клауза с Директива 93/13/ЕИО. Компетентен да квалифицира договорна клауза като неравноправна е националният съд, който е натоварен с прилагането на съюзното право и следва при преценката на фактическите и правни обстоятелства, относими към определянето дали дадена договорна уговорка попада в приложното поле на Директивата, да прилага критериите, залегнали в задължителната практика на Съда на ЕС, формирана в  преюдициалните му заключения, с които интерпретира Директива 93/13/ЕИО.

Арбитражните клаузи в потребителските договори и тяхната евентуална неравноправност. Нищожност на неравноправна клауза, която изключва арбитражната компетентност на арбитражния съд. Възможност правният спор да бъде разгледан от държавния съд, независимо от наличието на арбитражен договор

Договорът за арбитраж може да бъде сключен като клауза в материалноправен договор или като отделно арбитражно споразумение. Когато е клауза, инкорпорирана в материалноправен договор, арбитражът е предвиден за решаването на бъдещ спор или спорове относно цялото правоотношение, възникващо от този договор или относно отделни субективни права и задължения, произтичащи от него. Договорът за арбитраж може да бъде сключен след възникване на правния спор под формата на самостоятелно арбитражно споразумение, като в този случай се използва освен за уреждане на спорове, произтичащи от сключени договори и така и на спорове с извъндоговорен източник /деликт, неоснователно обогатяване/.

Договорът за арбитраж се явява едновременно институт на материалното и на процесуалното право. Докато правните последици на арбитража са изцяло процесуални и юрисдикционни, арбитражната компетентност и начина на конституиране на арбитражния съд – институционен или инцидентен имат договорно – правен характер. Арбитражното споразумение като всеки договор  трябва да отговаря на изискванията за валидност на договорите, регламентирани от Закона за задълженията и договорите и в различните специални закони, включително Закона за защита на потребителите (4).

Неравноправните клаузи в потребителските контракти  са израз на икономическото неравенство между търговците и доставчиците на услуги и потребителите, които са в стопанки неравностойна позиция както в преддоговорните си възможности и позицията им в преговорите, така и в степента си на информираност. (5). Поради тази неравнопоставеност в техен ущърб им биват налагани клаузи, защитаващи в противоречие на морала интересите на икономически силната страна по договора. В тези случаи, Съдът на ЕС е заключавал многократно, че да се осигури ефективна защита на потребителите е необходимо чрез външна, включително съдебна намеса формалното равенство между страните в потребителския договор да се замени с реална равнопоставеност.

Потребител по смисъла на & 13, т.1  от ДР на ЗЗП е всяко физическо лице, което придобива стоки и/или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, поради което от потребителската защита са изключени юридическите лица и едноличните търговци.

Чл. 143, чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП от ЗЗП регламентират материалните предпоставки, при наличието на които клаузите в потребителските договори са неравноправни и поради това нищожни и нямат правнообвързващо действие.  Неравноправна е всяка уговорка, която  не е индивидуално договорена, не е съставена по ясен и недвусмислен начин и  която в противовес на принципа на добросъвестност уврежда потребителя като  създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и  тези на потребителя. Нормата на чл. 143, т. 1 до т. 19 съдържа нелимитиран и неизчерпателен списък на типични неравноправни клаузи, които като нищожни не могат да породят правни последици за потребителите.

Точка 16 от чл. 143 от  ЗЗП предвижда, че е неравноправна договорна уговорка, която „изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск или използването на други средства от страна на потребителя за решаването на спора, включително задължава потребителя да се обръща изключително към определен арбитражен съд, който не е предвиден по закон; ограничава необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора”.

Първият критерий, заложен от европейския законодател в транспонираната в Закона за защита на потребителите Директива 93/13/ЕИО, определящ неравноправността на една арбитражна клауза е уговореното задължение на страните по потребителския договор да се обръщат за решаване на правен спор към конкретен арбитражен съд, чието учредяване не е регламентирано от законодателството.  Нито една от създадените от търговците и доставчиците арбитражни институции или пък арбитражи  ad hoc не са конституирани по силата на изрично законово изискване, така че съобразно този общ критерии всяка арбитражна клауза може да се приеме за неравноправна спрямо потребителите.

Повечето фирми предвиждат в договорите си или в общите условия към тях, че компетентна да разгледа евентуалните спорове  е арбитражна юрисдикция, която както от географска, така и от транспортна гледна точка  е разположена в седалището на търговеца и е отдалечена от местоживеенето на потребителя, което затруднява явяването му в съда. Такава арбитражна клауза следва да се квалифицира като неравноправна, тъй като възпрепятства упражняването на правото на иск и на защита. Съдът на ЕС многократно се е произнасял, че е неравноправна договорна клауза, с която е променена местната подсъдност и е предвидена изключителна териториална компетентност на съда, в чийто съдебен район е седалището на продавача или доставчика, който не съвпада с постоянното местожителство на потребителя. (6) Неравноправността на подобна уговорка се извлича и от обстоятелството, че тя налага значителни разходи за потребителя за пътя до седалището на арбитражния решаващ орган, като при спорове с по-малка цена на иска, разноските, свързани с явяването на потребителя пред съда могат да имат възпиращо действие и да накарат последния да се откаже от защитата си. (7) Освен това подобна клауза за подсъдност позволява на търговеца да осигури отнасянето на всички спорове във връзка със стопанската му дейност до един и същ съд, който не е съдът по местожителството на потребителя, което улеснява организацията по явяването на търговеца пред съда и наред с това води до намаляване на разноските му за тази цел.(8) Всички тези аргументи, касаещи променена по волята на страните местна компетентност на съдебна юрисдикция могат да бъдат отнесени per argumentum a fortiori към преценката за неравноправност на клауза, предвиждаща изключителна териториална компетентност на арбитражен съд, чието седалище не се намира в адреса по местоживеене на потребителя.

Съдът на ЕС в много свои преюдициални заключения се е произнасял за критериите, по които следва да се извършва преценката кога в ущърб на потребителя е налице единия от елементите на общия състав на неравноправността, а именно „значителна неравнопоставеност” между произтичащите от договора и от общите условия права и задължения на страните по него.  Според Съда, за да се установи дали съществува значителен дисбаланс следва да се направи сравнителен анализ между уговорките в потребителския договор и разпоредбите на националното право, приложими при липса на тези уговорки, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. (9) Чрез прилагането на този критерий следва да се направи анализ дали уговорките в договорите, предвиждащи разглеждането на потребителските спорове от арбитражен съд създават липса на равнопоставеност между потребителите и търговците.

Относно клаузите, даващи право на изключителна териториална компетентност на арбитражни състави може да се извлече още един аргумент за тяхната неравноправност чрез приложението на този критерий: съгласно чл. 113 във връзка с чл. 105 от Гражданския процесуален кодекс, потребителят има право да избере къде да предяви своя иск – по своя настоящ или постоянен адрес или по седалището на ответника. Договорите или общите условия, които предвиждат изключителна териториална компетентност на арбитраж в седалището на търговците поставят потребителите в по – неблагоприятно положение в сравнение с нормата от гражданското процесуално право, тъй като последните нямат право на избор да предявя иск  пред арбитражна институция по своето местоживеене.

При прилагането на този критерий могат да се извличат съображения за неравноправност на договорна клауза не само от самия договор, а на широка плоскост, като се отчитат всички обстоятелства във връзка с неговото сключване. Необходимостта да се обследват тези обстоятелства, произтича от изискванията на нормата на чл. 145, ал. 1 от ЗЗП гласи, че неравноправната клауза се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването (курсивът мой-Д.Ф.), както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Съобразно изричното законово постановление, анализът дали са налице фактически и правни обстоятелства, релевантни за неравноправността на една клауза не следва да се ограничава само до договорното съдържание, но може да се разпростре и върху конкретни факти и обстоятелства, стоящи извън правната връзка.

Чрез правоприлагане съобразно критерия относно релевантните обстоятелства и националните законови разпоредби, които следва да се приложат, ако не беше сключвана неравнопоставената клауза могат да се формират изводи за неравноправност на арбитражно споразумение поради кратките срокове /15, понякога дори 5 дни/ за отговор на исковите молби, които се дават на потребителите съобразно правилниците на отделните арбитражни съдилища съпоставени със срока за отговор по чл. 131 ГПК, който е едномесечен. Тези правилници безспорно стоят вън от облигационната връзка между страните по потребителското правоотношение, но могат да бъдат взети предвид при извършването на преценката за неравноправност на основание  повелителната разпоредба на чл. 145, ал. 1 от ЗЗП, изискваща съдът да обследва обстоятелствата, свързани със сключването на потребителския договор. Поради това считам, че държавният съд следва да извършва проверка и на отделните правилници на арбитражните съдилища и на регламентираното в тях досежно конституирането на арбитражния състав и относно арбитражната процедура и съответно правата и задълженията, които имат съобразно тях страните по спора, за да извършат цялостен анализ на всички обстоятелства, от които може да се направи заключение дали арбитражното споразумение е неравноправно.  Освен правилниците, следва да се изследват всички релевантни обстоятелства относно неравноправността на арбитражното споразумение, които са съществували към момента на сключването му като за целта са допустими всички доказателствени средства и в съдебното следствие не важи ограничението на чл. 164, ал. 1, т.  от ГПК за недопустимост на свидетелските показания, тъй като с тях не се цели да се установи сключването на потребителския договор, а обстоятелствата, свързани с неговото сключване и които са включени в предмета на доказване съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП. Поради изложеното съдебната практика, която в такива случаи не допуска събирането на гласни доказателствени средства е неправилна /така например гр.д. №  1572/2014г. на РС- Перник, 5 състав, гр.д.  № 64937/15г. на СРС, 26 състав/.

Нищожна като неравноправна е и уговорка в потребителски контракт, съгласно която е предвидено само едната от страните по материалното правоотношение да има право на избор при уговорена алтернативна компетентност – спорът да бъде отнесен за разглеждане от граждански или от арбитражен съд. Преценявайки такова споразумение за арбитраж, АС при БТПП е извършил служебна проверка на компетентността си по реда на чл. 19 от ЗМТА и след като се е позовал на публичния характер на разпоредбите относно нищожността на договорите, се е произнесъл по предвидената в договора алтернативна компетентност, като е счел че уговорка само една от страните да може да упражни право да извърши избор между държавен и арбитражен орган е в противоречие на добрите нрави чл. 26, ал. 1, пред. 3 от ЗЗД, нарушава закона /чл. 9 ЗЗД/ и принципа на равнопоставеност на страните /Определение по ВАД № 109/06г. на АС при БТПП/. На още по-силно основание, подобна клауза в потребителски договор, респ. арбитражно споразумение, сключено след възникване на спор между търговец и потребител ще са нищожни не само защото накърняват добрите нрави, но и като накърняващи специфичната защита, предоставена на потребителите от ЗЗП /чл. 9 от ЗЗД във вр. с чл. 143, т. 19 от ЗЗП/.

Хипотезите на неравноправност на арбитражното споразумение трябва да се преценяват във всеки конкретен случай, като преценката не следва да бъде извършвана само с оглед разпоредбата на т. 16 от чл. 143 от ЗЗП. Списъкът на типичните неравноправни клаузи е примерен, затова за изграждане на правилния извод дали арбитражна клауза е неравноправна следва да се оценят всички фактически и правни обстоятелства, които могат да обосноват нищожност на уговорка или на отделно споразумение за арбитраж.

Когато въпреки сключен арбитражен договор, потребителят е сезирал държавния съд, съгласно нормата на чл. 8, ал. 1, изр. 2 от ЗМТА, последният има правомощието да извърши преценка за валидността на арбитражното клауза или споразумение и ако счете, че то е нищожно, да не прекрати, образуваното пред него дело.  Независимо, че потребителят не се е позовал на неравноправния характер на арбитражния договор, националният съд е длъжен служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството да извърши тази проверка. (10) Съдът не само е длъжен ex officio да изследва дали дадена уговорка е неравноправна, но той има задължението и служебно да проведе съдебното дирене и да събере всички релевантни доказателства, необходими за преценка на неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, предвид характерът и значимостта на обществения интерес, на който се основава защитата, гарантирана от нея. (11) Задължението за служебна преценка се разпростира и спрямо всяка национална юрисдикция, разглеждаща делото като въззивна инстанция. (12)

Относно задължението на съдилищата служебно да преценяват неравноправния характер на договорните уговорки е формирана по реда на чл. 290 от ГПК задължителна практика на Върховен касационен съд, който с решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д. № 3686/14г. на ТК, І-во отд. и в приложение на съдебната практика на Съда на съюза, е постановил, че първоинстанционния и въззивния съд следят служебно за наличието по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор.

Когато националният съд при служебно извършване на контрол върху неравноправните клаузи  има съмнения дали правилно тълкува критериите, съобразно които счита, че дадена арбитражна уговорка е неравноправна по смисъла на Директива 93/13/ЕИО, той има възможност да използва механизма за съдебно сътрудничество и диалог и да инициира запитване до Съда на ЕС за постановяване на преюдициално заключение. Всъщност, при наличие на такива съмнение националните юрисдикции от последна инстанция са длъжни да използват този инструмент на съдебно сътрудничество, целящ да гарантира еднаквото и точно тълкуване на актовете на съюза. Затова в постоянната практика на Съда е възприето, че когато националните юрисдикции от последна инстанция нарушат предвиденото в член 267 от Договора за функциониране на ЕС задължение за отправяне на преюдициално запитване /аналогично чл. 629, ал. 3 от ГПК/, това съставлява нарушение на съюзното право (13). Произволният от обективна гледна точка отказ от преюдициално запитване до Съда нарушава принципа на лоялното сътрудничество по чл. 4, ал. 3 от Договорът за европейския съюз което, от една страна, може да бъде санкционирано от Комисията или от останалите държави членки по реда на производството за установяване на неизпълнение на задължения съгласно член 258 – 260 от ДФЕС, а от друга страна, частноправните субекти могат да се защитят пред националните съдилища по реда на правилата за реализиране на отговорността на държавата за вреди, произтичащи от нарушение на съюзното право (14). Аналогично е възможно ангажиране на отговорността на България и в случаите, в които националните съдилища при позоваване пред тях от страна на страните на  задължителната юриспруденция на съда, обективирана в преюдициалните заключения, интерпретиращи Директива 93/13/ЕИО не я прилагат.

Защита,  основана на неравноправността на арбитражното споразумение в производството по отмяна на арбитражно решение по чл. 47 от ЗМТА

По силата на чл. 47 от ЗМТА арбитражно решение може да бъде отменено от Върховния касационен съд при наличие на изчерпателно изброените в него основания, като съгласно чл. 48 от закона, искът за отмяната му може да бъде предявен в тримесечен срок, считано от получаване на арбитражното решение.

При постановено арбитражно решение въпреки липсата на компетентност на арбитражния състав, който не е имал правомощието да разгледа  спора поради неравноправност на арбитражната клауза, пътят за защита на потребителя е по реда на чл. 47, т. 2 от ЗМТА, който гласи че иск за отмяна на решението може да се предяви на основание недействителността на договора за арбитраж.  Това право потребителят може да упражни за пръв път пред ВКС,  независимо от обстоятелството, че не се е позовал на неравноправността на арбитражното споразумение в хода на арбитражното производство, понеже нищожното арбитражно споразумение не може да се заздрави чрез разглеждането му от арбитражния орган в нарушение на материалния закон, съобразно който е следвало служебно да отрече компетентността си – чл. 19, ал. 1 от ЗМТА във вр. с чл. 9 от ЗЗД и 143, т.16 и т. 19 от ЗЗП  и постановеното в този смисъл преюдициално заключение на Съда на ЕС (15) .

Потребителят може да предяви и втори иск с правно основание чл. 47, т. 3, пр. 3 от ЗМТА, като се позове на противоречието на арбитражното решение с обществения ред на Република България. Съобразно практиката на ВКС, за да се обоснове наличието на фактическия състав на чл. 47, т. 3, пр. 3 от ЗМТА е необходимо да е налице незачитане на свръхповелителни норми, формиращи основните начала в правопорядъка на България. В юриспруденцията си Съдът на ЕС неколкократно е приемал, че  системата на защита, предоставяна от Директива 93/13/ЕИО няма да се осъществи ефективно, ако не се предаде на императивните норми на съюзното право същото значение като на норми от обществен ред. Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че  „Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.  С оглед на положението на потребителя на по-слаба страна в договорните си отношения с търговеца, член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Видно от съдебната практика на Съда в Люксембург, член 6, параграф 1 е  императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях.(16)  С оглед на естеството и значението на обществения интерес, на който се основава гарантираната от Директива 93/13 защита на потребителите, Съдът на ЕС заключава, че член 6 от нея трябва да се приеме за разпоредба, равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от публичен ред във вътрешния правопорядък . Поради това в случаите, в които правните норми на държавата – членка изискват националния съд да отмени арбитражно решение въз основа на неспазване на нормите от обществен ред,  съгласно задължителната практика на Съда на ЕС неравноправността на арбитражното споразумение може да бъде релевирана като норма от такъв ред. (17)

Съдът на ЕС отива още по-напред в предоставянето на защита на потребителите, като приема, че националният съд, сезиран с молба за принудително изпълнение на окончателно арбитражно решение, постановено без явяване на потребителя следва съгласно вътрешните процесуалноправни норми да прецени служебно противоречието между арбитражна клауза и националните норми от публичен ред, той е длъжен също служебно да прецени неравноправния характер на тази клауза с оглед на член 6 от Директива 93/13/ЕИО, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, доколкото съгласно националните процесуалноправни норми съдът може да извърши такава преценка в рамките на сходни (курсивът мой – Д.Ф.) национални производства (18).   Съгласно чл. 51, ал.  от ЗМТА в Република България компетентен да издаде изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение е Софийски градски съд. Той е длъжен съобразно постановеното  по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08г. в проверката по чл. 406, ал. 1 от ГПК да приеме, че ако арбитражното споразумение представлява неравноправна клауза, арбитражното решение не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, тъй като е налице противоречие с обществения ред по смисъла на чл. 47, т. 3 от ЗМТА и на публичната норма на чл.  6, параграф 1 от Директива 9/13/ЕИО.

Практически проблем се поставя от уредената в нормата на чл. 8, ал. 2 от ЗМТА възможност, арбитражната юрисдикция да започне, продължи и да постанови решение по спор, който е висящ пред държавен съд.  Чести са случаите, в които независимо от обстоятелството, че държавния съд е счел арбитражната клауза за неравноправна и поради това за нищожна и не е приел отвода за арбитраж, се постановяват осъдителни решения от арбитражни органи, разглеждащи потребителски спорове, пред които производството е започнало след завеждането на гражданско дело. Целта на търговците е да „изпреварят” съдебното решение, като се снабдят с изпълнителен лист, използвайки бавността на триинстанционното производство пред държавните съдилища, изричната законова възможност по чл. 8, ал. 2 от ЗМТА и законодателния вакуум, дължащ се на липсата на уредба как следва да се процедира в случаите на противоречащи си съдебно и арбитражно решения. Правната доктрина е категорична, че съгласно чл.  297 ГПК всеки субект, включително и арбитража следва да зачете силата на присъдено нещо на съдебното решение. (18).   Предвид възможността обаче търговецът да се снабди с изпълнителен титул и да проведе принудително изпълнение върху имуществото на потребителя и то в много по-ранен времеви период преди да приключи съдебното производство и с оглед да се избегне накърняване на имуществената сфера на потребителя, рационално е последният да се защити, като образува производство по чл. 47, т. 2 и 3 от ЗМТА за отмяна на арбитражното производство. Този проблем не би бил толкова остър, ако Софийски градски съд изпълнява своето задължение да следи служебно за неравноправност на арбитражното споразумение, в случаите в които потребителят не е взел участие в арбитражното производство. Считам, че de lege ferenda следва законовата празнина да се запълни с изрична правна норма, предвиждаща спиране на арбитражното дело докато е висящо съдебното производство.

Заключение:

Потребителските спорове следва да бъдат регламентирани като неарбитрируеми и да бъдат решавани само от държавните съдилища, а арбитражът да се върне в нормалното си русло на способ за доброволно решаване на спорове между търговци. В Народното събрание е внесен законопроект вх. № 654-01.84/07.0.2016г., известен в публичното пространство като законопроекта на Омбудсмана на Република България г-жа Мая Манолова. Проектът на закон съдържа предложение да бъде забранено споровете между търговец и потребител да се разглеждат от арбитражни състави. Същевременно, в него се предвижда допустимост на арбитражни споразумения между тях, т.е. създава се възможност след като е възникнал спорът, страните по потребителски договор да постигнат съгласие той да бъде разрешен от арбитражен съд. Това предложение минира потребителската защита, тъй като потребителите не познават правата си в пълен обем и е възможно отново да бъдат използвани съществуващите и досега недобросъвестни практики на търговците и на колекторските фирми, ангажирани за събиране на вземанията им, с които потребителите да бъдат заблуждавани и по този начин с тях да бъдат сключват арбитражни договори за несъществуващи или погасени по давност задължения. Независимо дали законопроектът ще се превърне в законова реалност, понастоящем съществува богатият арсенал на правото на европейския съюз, гарантиращ засилена защита на потребителите. Чрез правният инструментариум на съюзното право потребителите могат да се защитят срещу неравноправните арбитражни споразумения и да си гарантират справедливост и правосъдие чрез отнасяне на спора към държавните съдилища.

Автор : Десислава Филипова, адвокат

1. Източник: вестник „Капитал”, брой 8-14.10.2016г., „В името на потребителите. Парламентът забранява арбитража между клиент и монопол”, автор Мирела Веселинова.
2. Така Решение по делоVon Colson, №  14/83г.
3. Виж т. 2 от диспозитива на решението по дело № C-137/08г.,VB Pénzügyi Lízing Zrt
4. „Българско гражданско процесуално право”, Анелия Мингова, Огнян Стамболиев, Валентина Попова, Ружа Иванова, девето преработено и допълнено издание, стр. 796
5. Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C-240/98—C-244/98, съображение 25, Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C-168/05, съображение 25, Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, съображение 29,  Решение от 9 ноември 2010 г. по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, съображение 45, Решение от 3 юни 2010г. по дело C-484/08, Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, съображение 27,  Решение по дело Aziz C-415/11, съображение 44, Решение от 30 април 2014г. по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, съображение 32
6. Съображения 35, 40, 41 и 44 и т. 3 от диспозитива по дело № C‑243/08, Pannon GSM Zrt.
7. Съображения 21- 24 по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, С- 240/98 – С- 244
8. виж в този смисъл Решение по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, С- 240/98 – С- 244, съображение 23 и Решение по дело VB Pénzügyi Lízing Zrt., С-137/2008г., съображение 55)
9. Виж съображение 27 от Определение по дело Katalin Sebestyén № С – 342/13г. и т. 2 от диспозитива на Решение по дело Aziz C-415/11
10. Виж в този смисъл Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, точка 26, Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 31, Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 49, Решение по дело Aziz C-415/11, точка 46, Решение по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 34
11. Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, съображение56
12. Виж т. 1 от диспозитива на решението по дело Erika Jőrös № С-397/11г.
13. Виж Решение от 30 септември 2003 г. по дело Köbler, № C‑224/01г.
14. Виж Решение по дело Комисия/Италия № C‑129/00г., Решение по дело Köbler, № C‑224/01г. и Комисията/Италия, С-209/, 88г.
15. Виж Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05 , съображение 39
16. Виж Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05 , съображение 36 и Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C‑243/08, съображение 25 и Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, съображение 30 51
17. Виж Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05 , съображение 35 и Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, съображение 52
18. Виж Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, съображение 53, 54, 59 и диспозитива на решението
19. Ружа Иванова, „Арбитражната компетентност в практиката на АС при БТПП”, стр. 208, публикувана в „Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев”

ЗАБЕЛЕЖКА: цитираните в изложението преюдициални заключения на Съда на ЕС са налични на официалния сайт на съюза: eur-lex.europa.eu

Подобни статии

НЕРАВНОПРАВНА ПО СМИСЪЛА НА ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ, РЕСП. НИЩОЖНА ЛИ Е КЛАУЗАТА ЗА ЕДНОСТРАННА ПРОМЯНА НА ЛИХВАТА ПО ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ, ОБЕЗПЕЧЕН С ИПОТЕКА ? За приложението на чл. 301 от Търговския закон по отношение на арбитражното споразумение ЗАЩИТАТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ И ЗАПОВЕДНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ Може ли изпълнителното производство да бъде прекратено поради перемпция, ако между взискателя и длъжника е сключено споразумение, по което се извършва плащане директно на взискателя? Закрилни норми за потребителите на кредитни услуги, уредени в Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (Обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.)