По някои въпроси на предявяването на иск от и срещу съдружник в гражданско дружество

Договорът за гражданско дружество, който е уреден в чл. 357 и сл. ЗЗД, може да се определи като съглашение, по силата на което две или повече лица (наричани съдружници) се съгласяват да обединят своята дейност[1] за постигането на една обща, позволена от закона, стопанска цел. Действието на договора за гражданско дружество се изразява в пораждането на определени права и задължения за съдружниците, за които в теорията се твърди, че са паралелно насочени, еднакви по съдържание, като се изтъква oще и взаимността и “несрещупоставимостта” на задълженията[2]. Еднаквото съдържание на правата и задълженията при договора за гражданското дружество в доктрината се обяснява и с наличието на обща за всички стопанска цел[3].

Сред правата, които договорът за гражданско дружество поражда в полза на сключилите го лица, е и правото на управление, което в теорията и съдебната практика се определя като сложно субективно право. В разпоредбата на чл. 360, ал. 2 ЗЗД законодателят е отграничил и отделните правомощия, включени в правото на управление – правото да се управлява общата дейност, правото на глас при вземане на решения относно „работите на дружеството“, правото на вето и правото на контрол[4]. Упражняването на тези правомощия, както и техният обем, като въпрос на съответна уговорка между съдружниците, се регламентира от договора за гражданско дружество. В него следва да се определят както отговорностите за управлението на обединението, така и да се възложи представителството[5] на един или повече съдружници, които да поемат отговорности и да предприемат действия „от името на дружеството“, които рефлектират върху самите съдружници. Под „управление“ следва да се разбира организиране на общата дейност на съдружниците, което като понятие обхваща както техните вътрешни отношения, така и външните им отношения с трети лица, които външни отношения често се изразяват в сключване на различни по вид правни сделки[6]. Именно по повод на тези външни отношения (с оглед на това, че гражданското дружество представлява неперсонифицирана общност, която не притежава своя самостоятелна правосубектност и органи, а се обединява от съвместната дейност и общата стопанска цел на страните по договора за гражданско дружество[7]) възниква въпросът[8] aктивно легитимиран ли е всеки един от съдружниците в гражданското дружество да предяви сам в пълен обем исковете, респективно да отговаря по предявени искове с предмет права, респективно задължения поети „за гражданското дружество“. За да бъде даден отговор на тези въпроси е нужно за всеки конкретен случай да се прецени 1) от кого е подписан договорът; 2) подписалият договора само в лично качество ли е действал или и като пряк представител на останалите съдружници в ДЗЗД, която преценка се извършва чрез тълкуване уговорките в договора за гражданско дружество и в отношенията с трети лица[9];  3) може ли да се обоснове наличие на уговорка за активна или пасивна солидарност; 4) дали се касае за действия, извършвани за дружеството с оглед постигането на общата за съдружниците цел (т.к в противен случай правилата на чл. 357 ЗЗД и следващите не биха намерили приложение).Тези предпоставки считам е нужно да бъдат изследвани за всеки конкретен случай, както при предявен иск от съдружник в ДЗЗД срещу трето лице по повод изпълнение или неизпълнение на договорни задължения, така и когато съдружник в ДЗЗД е ответник по такава претенция предявена от трето лице. Това налага изследване на други два въпроса.Първият е може ли по сключен между един от съдружниците и трето лице договор във връзка с дружествените дела, друг съдружник в гражданското дружество да предяви осъдителен иск срещу третото лице, с който да се претендира пълния размер на дължимата по договора цена?

От практическо гледище този въпрос ще възникне във всички случаи, в които ищецът „Х” ЕООД, чрез процесуалния си представител с депозираната искова молба и допълнението, имащо характера на уточнение към нея, твърди, че е налице валидно сключен договор за покупко-продажба между ДЗЗД, в което гражданско дружество ищецът твърди да е  водещ член ( в което ДЗЗД участват още 4 други самостоятелни ЮЛ) и трето лице – У, като ищецът претендира от съда ответникът У да бъде осъден да заплати цената по сключения договор или обезщетение за вреди от договорното неизпълнение.

Много често по така предявени искове ответникът (в случая У) се брани с възражение за липса процесуална и материална легитимация на ищеца[10]. Обикновено аргументите, които се навеждат по повод липсата на легитимация са, че ищецът е участник в гражданско дружество по смисъла на чл. 365 ЗЗД, следователно той като член на дружеството не е самостоятелно материално-правно и процесуално-правно легитимиран да предяви сам искове, с които да претендира вземане, което принадлежи не само нему. Нужно е да се посочи, че възражението за липсваща процесуална легитимация е неоснователно по причина, че процесуалната легитимация определя принадлежността на правото на иска и следва от правните твърдения в исковата молба, които обуславят не само процесуалната легитимация на ищеца, но и процесуалната легитимация на ответника, тоест надлежните страни. Доколкото обаче от обосновката на ответника за липса на процесуална легитимация у ищеца, става ясно, че той  всъщност твърди по скоро липса на материална такава, следва да се посочи, че липсата на материална легитимация – тоест това дали ищецът в действителност е титуляр на спорното право или не, е въпрос по същество и категорично не касае допустимостта на образувания процес и на иска.

Що се отнася до това може ли в случая Х ( или някой от другите съдружници в ДЗЗД) да предяви в пълен обем срещу У исковете за правата поети във връзка с „осъществяване на дружествените дела“, нужно е да се направят някои предварителни уточнения във връзка с управлението на гражданското дружество по чл. 357 и сл. ЗЗД.

Съгласно чл. 360, ал. 2 пр. 1 во от ЗЗД, ако не е уговорено друго, всеки съдружник има право да управлява, но според законовата разпоредба в този случай всеки от останалите съдружници може да се противопостави на действието на съдружника, преди то да бъде извършено. При разногласие решава мнозинството от съдружниците. Единственият „орган“ на дружеството са съдружниците, а правилото, според което „всеки съдружник има право да управлява” следва да се разбира в смисъл, че всеки има право да сключва сделки за сметка на дружеството, т.е за сметка на общата дейност, за сметка на останалите съдружници. В правната литература се изтъква по този повод, че във връзка с договора за гражданско дружество съдружниците могат както да придобиват вземания (придобити “за дружеството”), вещни права (придобити “за дружеството”), така и да установяват нови фактически състояния (например владение, упражнявано “за дружеството”)[11]. Конкретният модел на управление се избира от самите участници в гражданското дружество[12]. Когато в действията, извършени за дружеството, участват всички съдружници и те са насочени към постигането на общата за съдружниците стопанска цел, то правните последици на тези действия ще се подчиняват на правилата по чл. 359 и сл. ЗЗД (например придобиването на нова вещ ще води до възникване на дялова принудителна съсобственост). Сочи се още, че е възможно с дружествения договор да е предвидено колективно управление[13] – тоест всяко правно действие да налага изявяване на воля от всеки от съдружниците[14]. В тази връзка се обосновава,  че в този случай съдружниците могат да сключват сделките с трети лица съвместно, при което положение техните волеизявление представлявали волеизявление на едната страна състояща се от повече от едно лице[15]. Това виждане поражда някои основателни възражения, т.к макар и правото на управление да касае както вътрешните отношения между съдружниците, така и отношенията на съдружниците с трети лица, то уговореният начин на управление в договора за гражданско дружество, когато касае механизма на извършване на правни действия (в частност на сключване на правни сделки за осъществяване на дружествените дела),  не може да се противопостави на третите лица, които встъпват в договорни отношения със съдружниците.Това следва от принципа за относително действие на договора по арг. от чл. 21 ЗЗД. Същевременно, цитираният автор не сочи какви ще са правните последиците, ако при уговорено колективно управление (в смисъл при налична в договора за гражданско дружество уговорка, според която всяко правно действие, за да произведе ефект, следва да е обхванато от изявена от всеки един от съдружниците воля) само един от съдружниците изяви воля и сключи дадена сделка. С оглед на посочената непротивопоставимост спрямо трети лица на уговорките постигнати в договора за гражданско дружество, считам, че отсъствието на изявена воля от страна на останалите съдружници, няма да лиши от правен ефект сключения договор, но тя ще породи правата и задълженията единствено за съдружника, който я е сключил. Ако ли последният е действал не само в лично качество, но и се е заявил за представител (без да му е учредена представителна власт от останалите или при надвишаване на нейните предели) на останалите съдружници, то те ще станат страни по сделката само ако потвърдят неговите действия[16]. Обратното, когато потвърждаване по реда на чл. 42 ЗЗД липсва, лично задължен е единствено и само подписалият договора съдружник[17], както и когато той е действал единствено в лично качество, сключвайки сделка с оглед осъществяване на общата стопанска цел без да се е заявил като представител на останалите съдружници по договора за гражданско дружество.

Възможно е действието да е осъществено от името само на извършилия го съдружник, макар и за сметка на другите (за дружеството), в който случай правните последици ще възникнат единствено за този съдружник, т.к приложение ще намерят правилата за договор за поръчка по арг. от чл. 280 ЗЗД и сл. При изпълнението на породените задължения от договора за поръчка се пораждат три  групи отношения (две вътрешни и едно външно): 1. между доверителя (в случая останалите съдружници) и довереника (съдружникът, който е натоварен с мандата), като този начин на възлагане може да се съдържа в самия договор за гражданско дружество или да е самостоятелно съглашение, по което доверителите ( съдружниците) възлага на довереника да извърши определено правно действие; 2. между довереника и третото лице (външно отношение) – обикновено се касае до сключване на правни сделки и 3.на последно място – между довереника и доверителя (вътрешно) – с прехвърлянето на породените от изпълнителната сделка субективни права и правни задължения довереникът изпълнява изцяло поетите задължения по договора за поръчка.Това прехвърляне на правата и задълженията от изпълнителната сделка се назовава в практиката отчетна сделка[18]. В този случай действащият от свое име съдружник ще има право да иска всеки един от останалите съдружници да поеме съответната на своя дял част от дълга, но това касае вътрешните отношения, т.к по отношение на третите лица единствен кредитор, респективно длъжник е съдружникът участвал лично в сделката. Едва след завършване на отчетната сделка останалите неучаствалите в сделката съдружници ще придобият права, респективно задължения.

Когато един от съдружниците действа като косвен представител като че ли проблеми не възникват, т.к придобитите от така сключената правна сделка права ще могат да се упражняват единствено от името на съдружника, в чието лице правата са формално фиксирани”[19], а титулярът на насрещните права ще може да иска тяхното удовлетворяване само от лично задължилия се съдружник[20]. Отговорността на последния ще е неограничена и ще се разпростира върху цялото му имущество, независимо от това дали то е придобито във връзка с осъществяването на съвместната дейност по договора за гражданското дружество или не. Разбира се, за да се касае до подобни действия, респективно такива правни последици на извършеното от един от съдружниците правно действие (сделка) следва във всеки конкретен случай да се извършва преценка дали се касае за действия, извършвани за дружеството с оглед постигането на общата за съдружниците цел (подчиняващи се на правилата за гражданско дружество по чл. 357-364 ЗЗД), дали те са извършени за дружеството (т.е. за сметка на съдружниците) или за конкретно осъществилите ги лица (т.е. за отделния съдружник).

Тук се налага и едно уточнение – в правната литература се твърди, че правни последици ще възникнат единствено за този съдружник, когато действието е осъществено от името само на извършилия го съдружник по силата било на съществуващо косвено представителство или при условията на чл. 61, ал. 2 ЗЗД[21]. Не ми се струва да е правилно това виждане в частта относно приложимостта на правилото на чл. 61, ал. 2 ЗЗД в отношенията между съдружниците в гражданско дружество. Според визираната законова разпоредба ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му. В действителност negotiorum gestio урежда отношенията между гестора и доминуса, който гестор ако имаше мандат, щеше да има позицията на мандант, но дали тези правила могат да намерят приложение по отношение на съдружниците в гражданско дружество. Тоест има ли actio negotiorum gestorum contraria[22], който съответства в някаква степен на обратния иск на мандатаря към манданта или на actio mandati contraria съдружник, който не е натоварен с мандат, но е извършил правно действие за сметка на останалите съдружници с оглед на постигане на общата стопанска цел. При предприемане на чуждата работа без натоварване, гесторът знае, че се касае до чужда работа – тоест без да е натоварен поема някакви задължения. Не мисля, че подобна ситуация е налице при гражданското дружество, доколкото обединяването за постигане на обща стопанска цел изключва като че ли възможността при извършване на определени  действия съдружникът да действа със съзнание[23], че извършва чужда работа. Нещо повече, следва да се приеме, управляващият съдружник ( който е посочен за такъв в дружествения договори или ако няма такъв изрично посочен, то такива ще са всички съдружници) сключва сделката с третото лице, но във вътрешните отношения той все едно има за манданти останалите съдружници и трябва да отчете това, което е придобил, а ако е направил някакви допълнителни разходи, вреди или други, ще има actio mandati contraria, който обаче няма да бъде наречен actio mandati contraria, а actio pro socio за изравняване на това, което той в повече е направил като разходи, вреди за дружеството. Тези разсъждения разколебават вероятността в описаната хипотеза приложение да намерят правилата за водене на чужда работа без натоварване.

Отвъд така направеното уточнение, някои трудности поражда и хипотезата, в която действията извършени за дружеството са осъществени само от един от съдружниците (било то по повод на конкретно правно действие или в качеството му на съдружник, назначен за управител на имуществената общност ), но той изрично е упълномощен за това[24] (пълномощно за извършването на конкретно действие или общо пълномощно за извършване на действия по управление). В този случай правните последици ще настъпят директно за всеки един от съдружниците. Това виждане се приема и в правната теория[25] и в съдебната практика – при постигната договореност за представителство,  действията следва да бъдат извършени от представителя-съдружник, който изразява съгласие от името на всички съдружници за сключване на договора, пораждащ права и задължения за тях[26]. Идентични са правните последици и в случаите, в които конкретни действия по осъществяването на общата стопанска цел се извършват „за дружеството“ и чрез трето лице-пълномощник, действащо от името на съдружниците. В тези две хипотези възникват множество въпроси относно за активната материално-правна легитимация на съдружниците в гражданско дружество и по-конкретно пита се налице ли е кредиторова солидарност в резултат на отношения, възникнали при учредяване на гражданско дружество по чл.357 и сл. ЗЗД и ако не е налице, активно легитимиран ли е всеки един от съдружниците на гражданското дружество да предяви в пълен обем исковете за правата поети във връзка с „осъществяване на дружествените дела“. Следва ли съдът да уважи претенцията в пълен обем ако е заявена само от един от съдружниците или длъжникът разполага с възражение за разделност на кредиторите, в който случай съдът ще следва да уважи иска само до частта на съдружника предявил го съобразно дела му в общността.

В ЗЗД липсва отговор на така поставените въпроси. Същевременно в правната литература[27] по отношение обхвата на имуществената общност при гражданското дружество, се сочи, че тя включва всички имуществени права, задължения и фактически състояния, които се придобиват от съдружниците (като съсобственици, съпритежатели, съкредитори, съдлъжници и съвладелци) във връзка с постигането на общата стопанска цел при спазване на изискванията на закона Стават ли наистина съкредитори съдружниците в гражданско дружество?

В съдебната практика се приема[28], че ако съдружникът при сключване на сделката е действал от името на всички съдружници ( или сделката е сключена от трето лице – договорен представител при спазване на изискванията на представителната власт), то всички са кредитори и могат да упражняват правата по сключените от тяхно име и за тяхна сметка сделки. В тази връзка се сочи и, че независимо, че придобитите права са общо на съдружниците във вътрешните отношения техните дялове са еднакви или съразмерни на дяловете им в дружеството по арг. от чл.359, ал.1 и ал.2 ЗЗД). Това разрешение струва ми се не е съвсем издържано, а даденият положителен отговор на въпроса дали може всеки един от съдружниците в гражданското дружество да предяви сам в пълен обем исковете, с които да упражни права на „гражданско дружество“ произтичащи от договорно правоотношение с трети лица, е верен само ако приемем, че е налице активна кредиторова солидарност. Това е така защото принцип в облигационното право е разделността на задълженията и вземанията[29], а солидарността е изключение. При разделността са налице толкова независими едно от друго вземания и задължения, колкото кредитори и длъжници има. Всеки кредитор може да иска само това, което лично му се дължи, съответно всеки длъжник може да бъде преследван само за това, което той лично дължи. Оттук според някои[30] при разделността са налице толкова отделни искове за изпълнение, колкото са на брой длъжниците, като отделните искове могат да възникнат от едно и също правно отношение (например по заем) или от различни облигационни отношения. Тоест, когато един длъжник поеме задължение към няколко кредитори отношенията между страните може да се уредят, като всеки от кредиторите е овластен да иска от длъжника изпълнение само за съответната част от задължението. Единствено ако е налице фигурата на „активната солидарност“ всеки от множеството кредитори би могъл да претендира изпълнение на целия дълг, а изпълнението от длъжника на единия от кредиторите, погасява задължението му спрямо останалите кредитори. Проблемът е, че активната солидарност, за разлика от пасивната (чл.121 и сл. ЗЗД), не произтича от закона. Тя може да бъде уговорена между кредиторите и длъжника в договор. Това виждане е застъпено и в съдебната практика^[31]

От тук следва, че активна /кредиторова/ солидарност в отношенията между съдружниците в гражданското дружество по чл.357 и сл.ЗЗД, и длъжника, по сключен между тях договор, може да възникне само ако бъде изрично уговорен. В този случай всеки солидарен кредитор ( съдружника в ДЗЗД) може да иска от длъжника изпълнение на цялото вземане, а длъжникът няма възражение за разделяне на дълга^[32].

Възниква въпросът как, къде и между кого следва да е постигната подобна уговорка, за да говорим за активна солидарност в отношенията между съдружниците в гражданско дружество и трето лице, с което един от съдружниците ( действащ в лично качество и като пълномощник на останалите) е сключил договор. В доктрината ни^[33] се сочи, че за обосноваване наличието на солидарно задължение, не са нужни някакви нарочни изрази, а е достатъчно от договора по ясен и недвусмислен начин да е видно, че волята на страните е всеки от кредиторите да може да иска цялата престация. Това разрешение се възприема и в съдебната практика с аргументите, че доколкото гражданското дружество е неперсонифициран правен субект, то плащането/изпълнението на задължения поети към него се дължи именно на съдружниците в гражданското дружество общо, като въпрос на вътрешните техни отношения е последващото разпределение на сумите[34].Тоест, активна (кредиторова) солидарност в отношенията между съдружниците в консорциум, учреден под формата на гражданско дружество по чл. 357 и сл. ЗЗД, и длъжника, по сключен между тях договор, може да възникне и само ако следва от договора, без да е необходимо това да е направено изрично в него [35]. В подобен смисъл са и изказаните в литературата мнения[36], които следва да бъдат споделени  с уговорката, че активната солидарност според мен следва да е уговорена и обхваната от съгласието не само на съдружниците в гражданското дружество, но и на третото задължено лице. В този смисъл е трудно споделимо разбирането[37], според което, за да е налице активна солидарност е достатъчно тя да е уговорена в договора за гражданско дружество, т.к активната солидарност касае начина на изпълнение на едни дълг, по отношение на който е налице субектно усложнение и длъжникът следва да се е съгласил с това -да знае кому дължи. И при активната солидарност, независимо, че длъжникът продължава да дължи същото и независимо, че не могат да бъдат възприети възражения относно личността на кредитора, е нужно съгласие на задълженото лице. Като допълнителен аргумент в тази насока може да послужи и аналогията с пасивната солидарност (чл.121 ЗЗД), за чието възникване съгласно принципа на договорната автономия (чл.9 ЗЗД) се изисква съгласие на страните по съглашението, а двамата кредитори ( съдружници в ДЗЗД) са на едната страна на подобно съглашение за създаване на активна солидарност. При все това, решаващ аргумент, че уговарянето трябва да включва не само двамата (или повече длъжници), но и кредитора – при пасивната (респективно – уговорка както между кредиторите, така и с длъжника – при активната) е безспорното обстоятелство, че солидарността не е между длъжниците (респ. – между кредиторите), а между тях и кредитора, респ. между кредиторите и длъжника – при активната.

Наличието на активната кредиторова солидарност между съдружници в гражданско дружество се установява от фактите по всяко конкретно дело. Ако липсва подобна уговорка, респективно същата не може да бъде изведена при тълкуване волята на страните, струва ми се, че следва да се отговори отрицателно на въпроса дали всеки един от съдружниците в гражданското дружество може да предяви в пълен обем исковете (както за реално изпълнение, така за обезщетение за вреди) с предмет правата на „гражданско дружество“ произтичащи от договорно правоотношение[38]. В този случай отношенията между страните могат да се уредят като всеки от кредиторите ще може да иска от длъжника изпълнение само за съответната част от задължението, която ще е съответна на неговия дял определен в договора за гражданско дружество[39]. Това е така защото при липса на активна солидарност считам, че всеки един от кредиторите – съдружниците на гражданското дружество няма да се яви активно материално легитимиран да предяви в пълен обем исковете за правата на гражданско дружество.

Този извод е верен струва ми  освен за случаите, в които един от съдружниците не е изрично овластен от останалите да води искове във връзка със събиране на определено вземане произтичащо от сделка сключена с трето лице за осъществяване на дружествените дела и постигане на общата стопанска цел. Само в този смисъл могат да бъдат разбирани мотивите съдържими в  Определение № 206 от 07.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 2301/2013 г., според които с оглед особеностите в правния режим на гражданското дружество, създадено по реда на чл. 357 ЗЗД, дори когато съдружниците са упълномощили някого от тях да ги представлява пред съда, страна по делото винаги се явяват самите съдружници. Процесуалното представителство по пълномощие може да бъде възложено единствено на лицата посочени в чл. 32 ГПК (както и съдебния адресат – чл. 39 ГПК). В тези случаи тяхната представителна власт произтича от волята на представлявания.  Тоест, няма как упълномощеният съдружник ( физическо или юридическо лице) да предяви иск от името и за сметка на останалите съдружници, с който да претендира и тяхната част от вземането без последните да бъдат страни в исковия процес. В тези случаи една възможна хипотеза  е овластеният съдружник да отговаря на изискванията на чл. 32 ГПК, в който случай той ще бъде техен процесуален представител, а съдружниците ( вкл. овластеният да предяви иска) ще станат страна по делото. Ако ли останалите кредитори (съдружници) са упълномощили само един от тях (който не отговаря на изискванията на чл. 32 ГПК) да претендира цялото вземане произтичащо от сделка сключена с трето лице за осъществяване на общата стопанска цел на гражданското дружество, то възникват основателни съмнения как това ще бъде осъществено при условие, че чл. 32 ГПК поставя изисквания към фигурата на представителя. Същевременно, пълномощникът с общо пълномощно може да преупълномощи друго лице, стига то да е от кръга на лицата по чл. 32 ГПК. Тоест, ако останалите съдружници са упълномощили с общо пълномощно един от тях да извършва действия на управление и на разпорежда с конкретно вземане произтичащо от сделка сключена с оглед постигане на  общата стопанска цел и ако в обема на представителната му власт е включена възможността да ангажира адвокат, предоставяйки му правата по пълномощното, то последният може да предяви иск с предмет това вземане, по който иск по силата на упълномощаването страни ще станат и останалите съдружници като ищци[40].  Не би било основателно в тази насока възражението, че след като преупълномощителят  не е от кръга на лицата по чл. 32 ГПК, той не може да преупълномощи лице, притежаващо съответните качества по чл. 32 ГПК за представителство пред съд. В трайната и непротиворечива практика на съдилищата, вкл. на ВКС, се приема, че изискванията по чл. 32 ГПК са приложими за лицата, които осъществяват самото процесуално представителство, а не по отношение на пълномощника, на когото страна е възложила преупълномощаването[41].

Такова ли ще бъде разрешението и в хипотезата, в която се касае не до права, а до задължения възникнали от правни действия насочени към постигане на общата стопанска цел. Възниква въпросът пасивно материално легитимиран ли е всеки един от съдружниците в гражданското дружество да отговаря в пълен обем за задълженията поети при сключване на правна сделка за осъществяване на общата стопанска цел. В Решение № 236 от 20.01.1960 г. по гражд. д. № 9278/1959 г., I г. о решаващият състав приема, че третите лица могат да осъществят правата си спрямо всички членове на гражданското дружество, ако задължението е прието от член на дружеството, който по условията на дружествения договор може да задължава членовете на дружеството. Дали обаче това е така? Дали би била основателна ( при това в пълен размер) исковата претенция за дължимо парично възнаграждение предявена от трето лице – изпълнител по договор за изработка, в който договор като страна възложител е посочено ДЗЗД (а договорът е подписан за ДДЗД от неговия управляващ съдружник или партньор)[42], ако искова претенция е насочена срещу само един от съдружниците в „дружеството“ по чл. 357 и сл. ЗЗД.

В теорията[43] се сочи, че съдружниците в гражданско дружество трябва да се обединяват в една стопанска дейност и всичко, което се придобива за дружеството, става обща собственост на участниците в него. Всеки съдружник трябва да получава част от печалбите, но и да участва съответно в загубите, като дяловете на съдружницте определят именно пропорционалното отношение, при което страните участват в печалбата и загубата.В тази връзка в теорията[44] се аргументира, че сделка сключена дори само от един от съдружниците в гражданското дружество поражда задължения за всички съдружници. Това виждане не считам за правилно, защото задължението на съдружниците да участват в загубите не е тъждествено със задълженията, които се пораждат от сделки сключени с трети лица. Така наречените загуби ( дружественият пасив) е онази част от разходите, която не е покрита от приходите, следователно , за да се изчисли е нужно да е направена рекапитулация. В този смисъл поетите към трети лица задължения не са непременно разходи по смисъла на чл. 361 ЗЗД. За неправилността на това виждане свидетелства и текстът на 473 ЗЗД отм., според който „Въ всичките дружества освенъ търговските, съдружниците не отговарятъ солидарно за дълговете на дружеството, и единъ отъ съдружниците не може да задължи другите, ако те не са го упълномощили за това“. В подобен смисъл е и чл.475 ЗЗД (отм.), който гласи, че условието, че задължението е сключено за сметка на дружеството, задължава само съдружника, който го е сключилъ, а не другите, освенъ ако последните са го упълномощили, или ако вещьта е отишла въ полза на дружеството. Тест изпълнение в тези случаи може да се търси само от съдружника сключил договора .

Отделно от това, обстоятелството, че ефектът на дадена сделката може да възникне и за съдружници в гражданското дружество, които не са участвали като страни по конкретен сделка, т.к те ще понесат както печалбите, така и загубите от общата дейност, не бива да се смесва с действието на самата сделка, което е относителни и се разпростира само между страните. Именно това действие ни дава отговор и на въпроса от кого може да се търси отговорност за изпълнение на поетите задължения – а безспорно това са само страните по сделката

Считам, че възможността представляващият гражданското дружество съдружник, на когото е възложено и управлението, да задължава останалите съдружници при сключване на сделка с трети лица всякога зависи от обема на предоставената му представителна власт, който обем подлежи на доказване. Това разрешение се споделя и в съдебната практика[45] Съдружникът, който по силата на чл.360, ал.2 ЗЗД има право да управлява и представлява гражданското дружество може да задължава пред трети лица останалите съдружници, ако в договора няма клауза, с която изрично да се изключва тази възможност, но единствено при положение, че е действал при условията на пряко или косвено упълномощаване[46]. При липса на дадено от останалите съдружници пълномощие на съдружник сключил конкретната сделка с трети лица за сметка на всички, произтичащите от нея задължения се считат за възникнали единствено за него – аргумент от чл. 36-43 ЗЗД. Тоест, ако един от съдружниците при сключване на сделката е действал като косвен представител, то в този случай задължения възникват само за него (поне до извършване на прехвърлителната сделка) и само от него третото лице, с което е договаряно, може да търси изпълнение на задълженията.

Дали тези изводи са верни и в случаите, в които страна по договора са всички съдружници (било защото са участвали лично, било защото са представлявани пряко от един съдружник или от трето лице при сключване на договора). Пита се в тази хипотеза пасивно материално легитимиран ли е всеки един от съдружниците в гражданското дружество да отговаря в пълен обем за задълженията поети във връзка с осъществяване на общата стопанска цел. Пряк отговор на този въпрос не можем да намерим в действащия ЗЗД. В правната литература се сочи, че отговорността на съдружниците за общо поетите задължения не е солидарна[47], но солидарност за задълженията поети за дружествените дела съдружниците могат да уговорят в договора за гражданско дружество или в договора с трето лице[48], в който случай всяко заинтересувано трето лице може да се позове на нея. Следва да се посочи, че доколкото източник на пасивна солидарност освен закона, е и правната сделка, то още в чл. 93 ЗЗД (отм.) е било закрепено правилото, че солидарността не се предполага, а трябва да бъде изрично уговорена или предписана, за да се изключи правилото за разделяне на вземането или на дълга между множеството кредитори или длъжници, а съгласието следва да е насочено към кредитора по солидарния дълг. Именно по тази причина не ми се струва аргументирано допускането, че солидарна отговорност между съдружниците в гражданското дружество може да възникне въз основа на уговорка съдържим в самия договор за гражданско. Съдружниците следва да уговорят солидарност не помежду си, а по отношение на трети лица, а доколкото солидарността е обезпечение в полза на кредитора, то подобна уговорка струва ми се следва да се съдържа в договора с трето лице -кредитор, за да може то да се ползва от правилото на чл. 121 и сл. ЗЗД. Не е нужна тази уговорка да е изрична – тя винаги може да се изведе  при тълкуване волята на страните – например, ако е посочено, че дългът се поема от ДЗЗД или общо от съдружниците, макар и дългът да е възникнал от договор сключен от един от съдружниците в лично качество и в качеството му на пряк представителна останалите. В подобна насока е и съдебната практика.[49] Ако ли подобна уговорка за пасивна солидарност липсва и не може да се изведе при тълкуване волята на страните по договора, считам, че кредиторът ще има право да иска изпълнение на задълженията от отделните съдружници при условията на разделност – тоест от всеки за определена част съответна на дела му. И ако искът е насочен от третото лице – кредитор срещу само един от съдружниците, няма да може да бъде уважен за пълния размер на претендираното вземане, а само за онази част, която е съответна на дела на конкретния съдружник. Подобно разрешение липсва в сега действащия ЗЗД, но е присъствало в ЗЗД от 1982, където съгласно 474 ЗЗД (отм.). съдружниците отговарятъ спрямо кредитора, съ когото са сключили договоръ, всякой единъ за по равна часть, макаръ някой отъ тяхъ да има въ дружеството по-малка часть, освенъ ако договорътъ е ограничилъ задължението на последния до размера на неговата часть. Това виждане като че ли не е чуждо на доктрината[50], а и на съдебната практика. Така с Решение № 3593 от 1.12.2009 г. на РС – Варна по гр. д. № 3638/2009 г. съдружници в гражданско дружество, които са страни по договор за изработка са осъдени разделно да заплатят възнаграждение в полза на ищеца изпълнител, всеки съобразно припадащата се на дела му част съобразно уговорките в договора за гражданско дружество.Това разрешение  налага кредиторът-ищец  винаги да предявява претенциите си срещу всички участници в гражданското дружество или консорциума под формата на кумулативно обективно съединени искове.Това неудобство би било преодоляно, ако направим твърде смелото допускане, че съдружниците в ДЗЗД са задължителни другари в исковия процес. Но при липса на позитивна нормативна уредба в този смисъл това съждение остава в сферата на правната екзотиката. Задължителното необходимо другарство е процесуална предпоставка за допустимост на иска – то е изискване за съвместна процесуална легитимация. Не всяка общност или свързаност на права и задължения води до изискване за съвместна процесуална легитимация. Вярно е обратното – подобна общност на права или задължения води по правило до обикновено другарство, а по изключение до необходимото другарство. Последното може да бъде факултативно или задължително, като само задължителното другарство представлява изискване за съвместна процесуална легитимация, необходима за допустимостта на иска. Доколкото само законът може да предвижда процесуалните предпоставки за правото на иск, то задължителното необходимо другарство е допустимо само когато законът го предвижда изрично. Такова изискване законът не предвижда в случаите на гражданско дружество[51].

Автор : Ирина Богданова

---

---

---

[1] Спецификите на договора за гражданско дружество сочат, че той е многостранен, а волеизявленията, правата и задълженията на страните по него са еднакви по своето съдържание и са насочени в една посока – постигане на съвместната цел. Тя е общото основание, взаимният интерес на страните от сключване на тази сделка, по която съдружниците поемат права и задължения, но не един спрямо друг, а спрямо учредената общност.

[2] Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. С1995 г, с. 412.

[3] Така Василев, Б., Облигационно право, специална част.С 1992, с. 253, също така и Кожухаров, Ал. цит съч. с. 413.

[4] За начина на разпределяне на управлението между съдружниците или за възлагането му чрез договор за поръчка в тежест на трето лице вж. Чаначев, С., Право на управление при договора за гражданско дружество – Правна мисъл, кн. 3/1999, с. 32-34.

[5] Използване на израза „представителство на гражданското дружество“ е условно, доколкото за да е налице представително правоотношение са нужни два самостоятелни субекта, които при условие, че дружеството по ДЗЗД не е самостоятелен правен субект, липсват. Законът използва именно термина “за дружеството” (чл. 359, ал. 1 ЗЗД), а не “от името на дружеството”, тъй като в случая липсва правен субект, който да бъде представляван. Впрочем именно липсата на самостоятелни субекти се използва в теорията, за да се очертаят спецификите на органното представителство и да се обоснове, че се касае до специфична легитимация, с която се обозначава, че действията на ЮЛ са по отношение на трети лица. Външно изразената спрямо третите лица воля от органния представител, принадлежи на ЮЛ, но това не е същинско представителство по см. на ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Виж по въпроса Вж. Русчев, Ив. Приложим ли е институтът на „договаряне сам със себе си” при органното представителство. – В: Liber amicorum, сборник в чест на проф. д-р Огнян Герджиков и проф. д-р Огнян Стамболиев по случай 65 години от рождението им. С., 2013, с. 28.,

[6] Така Кожухаров, Ал. цит. съч. с. 414 – 415.

[7] Решение 131 от 21.03.2014 г. по т. д. 1121/2011 г. на ВКС; Решение № 423 от 20.03.2000 г. на ВКС по гражд. д. № 1489/1999 г.; Определение № 564 от 22.08.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 744/2014 г.; Определение № 749 от 25.11.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2737/2014 г.; Решение № 306 от 17.06.2010 г. на ВКС по гражд. д. № 4555/2008 г.; Решение № 126 от 14.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 701/2010 г.

[8] Създаденото по реда на чл. 357 и сл. ЗЗД гражданско дружество няма статут на юридическо лице и съгласно чл. 27, ал. 1 ГПК не се ползва с процесуална правоспособност, което самò по себе си изключва възможността същото да е носител на правото на иск, респективно да бъде ответник по предявени срещу него искове.

[9] За да бъде максимално защитено третото лице, което договоря със съдружник/ съдружници в гражданско дружество, може би било разумно то да направи официална справка в регистър „БУЛСТАТ“, където подлежат на вписване всички обстоятелства относно гражданските дружества, относно това кой е овластен да представлява и задължава дружеството – чл. 3, т. 6 във връзка с чл. 36, ал. 1 от Закона за регистър БУЛСТАТ (ЗРБ).

[10] Такива са доводите наведени от Министерството на външните работи като ответник по предявен срещу него ( в качеството му на възложител) иск от само един от съдружниците в ДЗЗД, с което е сключен договор за изработка, като договорът е подписан от всички участници в ДЗЗД. Спорът е разгледан в Решение № 131 от 21.03.2014 г. по търг. д. № 1121/2011 г. на Върховен касационен съд

[11] В този смисъл в изложеното от Ставру, Ст., Гражданското дружество като общност, Търговско и конкурентно право“, 2007 г., кн. 03, стр. 90

[12] Чаначев, С. Договорът за дружество. София: Фенея, 2009, с. 133

[13] Виж още у Чаначев, С., Право на управление при договора за гражданско дружество – Правна мисъл, кн. 3/1999, с. 32-34.

[14] Така Чаначев, С. цит. съч. , с. 131

[15] Така и Таджер, В.,  Граждаснко право на НРБ Обща част, Дял II, С. 1973 г,  с. 202 – 203

[16] Определение № 1076 от 03.12.2012 г. по ч.пр. д. № 381/2012 г. на Върховен касационен съд

[17] Определение 1076 от 03.12.2012 г. по т. д. № 381/2012 г. на ВКС.

[18]По въпроса касаещ възможните предмети на изпълнителната сделка и начина на нейното осъществяване виж Машев, Кр., Иск на комитента срещу комисионера по чл. 355 ТЗ. Комисионен договор, „Търговско и облигационно право“, 2014 г., кн. 04, стр. 88

[19] Вж. Кожухаров, Ал., цит. съч., с. 277. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Под редакцията на Огнян Герджиков. С., 1996, с. 271.

[20] Вж. Василев, Б., цит. съч., с. 258.

[21] Виж в този смисъл Ставру, С., Гражданското дружество като говор, Търговско и конкурентно право“, 2007 г., кн. 02, стр. 88, бел. под линия № 9

[22] В Рим гесцията първоначално като че ли възниква в хипотезите на excessus mandati – когато мандатарят е свършил някаква работа или е надхвърлил грижите, които са му възложени. Виж. вж.Zimmermann, R. The law of Obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Juta & Co Ltd., 1992, p.433- 449.

[23] Този анимус ще бъде налице и когато схващаме, че интересът не е изцяло чужд, а може да е и в някаква степен наш, но не и когато се касае до извършване на дейност, която е насочена към обща стопанска цел, тоест към обща дейност, по отношение на която е налице задължение на всеки от съдружниците за грижа. Вж. Чаначев, С. Договорът за дружесвто, Феня, 2009 г, с.111

[24] В този смисъл във връзка с процесуалното представителство вж. Решение № 423/20.03.2000г., V г. о. на ВКС.

[25] Така Чаначев, С. , цит. съч. с. 133 – 135

[26] Решение № 469 от 06.07.2010 г. по гражд. д. № 410/2009 г. на ВКС; Решение № 1014 от 20.07.1999 г. на ВКС по гражд. д. № 338/1999 г.

[27] Виж Ставру, Ст. , Граждаснкото дружество като общност, Търговско и конкурентно право“, 2007 г., кн. 03, стр. 88.

[28]  Виж Решение № 131 от 21.03.2014 г. по търг. д. № 1121/2011 г. на Върховен касационен съд

[29] Последната хипотеза възниква най-често в случаите на наследяване, например, при частична цесия, когато цедентът и цесионерът стават заедно кредитори – всеки за съответната част от вземането.

[30] Диков, Л. Курсъ по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том III, (фототипно издание), Издателство „Св. Климент Охридски”, С, 2015,  с. 524

[31] Решение № 131 от 21.03.2014 г. по търг. д. № 1121/2011 г. на Върховен касационен съд.

[32] Taкa изрично Тончев, Д, Коментар на ЗЗД, Т. ІІІ, с. 229.

[33] Апостолов, И., Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С., 1947 г., с . 429.

[34] Виж мотивите към Решение  №  368 от 24.11.2015 година на Апелативен съд гр. Пловдив, III граждански състав, в.т.д №  488 по описа за 2015 г., в което решение е постановено диспозитив,  който длъжникът – трето лице се осъжда да изпълни общо в полза на всички съдружници по договора за гражданско дружество, които са индивидуализирани в съдебния диспозитив

[35] В мотивите на Р. № 131 от 21.03.2014 г. по т. д. № 1121/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС се обосновава, че „С договора за строителство, ответникът се е задължил по отношение на консорциума, а не по отношение на някоя от страните по договора за гражданско дружество. Доколкото е уговорено в чл.9 на договора, че изпълнителят има право на възнаграждението, т.е. възложителят да дължи общо, касае се до уговорена активна солидарност на кредитори „

[36] Така Чаначев, С. цит. съч. с. 135

[37] Пак там.

[38] Този въпрос възниква само когато всички съдружници били действащи лично, било представлявани от един от тях или т трето лице са страни по договор сключен с трето лице, т.к подобно питане в случаите, в които договорът е сключен само с един съдружниците в качеството му на косвен представител не сме изправени пред подобен проблем…

[39] Друг е въпросът , че и това разрешение не е съвсем коректно, защото наличието на дялове на съдружниците в придобитото общи имущество е 1) относимо към вътрешните отношения между съдружниците и 2) съдружник в гражданско дружество не може да иска своя дял от общата собственост, преди излизане от дружеството или при прекратяването му – чл. 359 ал. 3 ЗЗД. В този смисъл са разрешенията дадени в :Р.№159/21.02.2000 г. по т.д.№ 713/1999 г.,II т.о., Р.от 23.03.2006 г. по гр.д.№ 902/ 2005 г.,II г.о, Р.№78/17.06.2009 г. по т.д.№ 756/2008 г. на ВКС,II т.о.

[40] Като че ли именно това е имано предвид в Решение № 131 от 21.03.2014 г. по търг. д. № 1121/2011 г. на Върховен касационен съд, където се сочи, че ако един длъжник поеме задължение към няколко кредитори, то отношенията между страните могат да се уредят като всеки от кредиторите може да иска от длъжника изпълнение само за съответната част от задължението или чрез упълномощаване на един или повече от кредитори да се претендира цялото вземане

[41] Определение № 337 от 14.05.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2081/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова

[42] Формулировка на клауза широко застъпена при изготвяне на договори за гражданско дружество, чието съдържание и значение твърде често следва да се извлича посредством тълкуване на договора за гражданско дружество.

[43] Виж Атанасова, С., За правата и задълженията на съдружниците в гражданското дружество. – Пазар и право, кн. 4, 2001, с. 21.

[44] Чаначев, Ц. цит. съч. с.135

[45] Виж Определение № 1076 от 03.12.2012 г. по ч.пр. д. № 381/2012 г. на Върховен касационен съд

[46] Пак там.

[47] Противното мнение, че отговорността на съдружниците винаги е солидарна е застъпено в Голева, П. Облигационно право. С., 2004, с. 248.

[48] Виж Василев, Б., цит. съч., с. 255 и 258

[49] Виж Решение № 24 от 03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. на ВКС се приема, че е уговорена между страните по реален договор за заем по чл. 240 ЗЗД пасивна солидарност, когато две лица са получили паричната сума общо, т.е. без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически . Съдът обаче приема че изводите за възникване на солидарна отговорност могат да се основават и на уговорката относно поетото задължение за връщането на сумата – дали кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците или всеки от тях отговаря пред кредитора за определена част от задължението.

[50] Чаначев, С., цит. съч.с 135- 136.

[51] „Съдружниците не са задължителни необходими другари по искове, предявени във връзка с дейността на гражданското дружество, поради което и предявените само срещу настоящия ответник искове не са недопустими“ –  Определение № 252 от 28.01.2015 г. на САС по в. гр. д. № 154/2015 г., влязло в сила.