ЗАКОНОВИ АБСУРДИ

Невярното документиране не е престъпление по НК

Документът представлява материализирано изявление в писмена форма.

Документите се делят на: подписани и неподписани; официални и частни; диспозитивни и удостоверяващи; автентични и неавтентични; верни и неверни; истински и неистински, с формална и с материална доказателствена сила.

Официални са документите, съставени от длъжностни лица и органи по съответния ред, в кръга на службата им, изразяващи властническа, административна воля.

Частни са всички други документи. Не само физически лица създават частни документи. Длъжностните лица и органи също могат да бъдат автори на частни документи, когато действат не като властнически органи, а като равнопоставени субекти. Например министърът, кметът, директорът и т.н. в отношенията със субекти от гражданския оборот е равнопоставен субект и в това си качество е създател на частни, а не на официални документи: договори, разписки, протоколи и др.

Диспозитивните документи съдържат неудостоверителни изявления, т.е. не визират обстоятелства, стоящи извън тях. Удостовереното в диспозитивния документ е всъщност волеизявлението на автора. Съдържанието на документа и волеизявлението на автора са тъждествени. Самото волеизявление съществува, защото документът е съставен, както и документът е съставен, за да има волеизявление. Волеизявлението е акт, който се проявява чрез документа. Волеизявлението и документът се намират в съотношение причина-следствие. Ако го няма документа, няма го и акта. Документът е актът, актът е документът.

Пример за диспозитивен документ: заповед за награждаване на лицето „А“. Самият документ материализира награждаването – без документ няма акт по награждаването. Както и без награждаването няма да има заповед, която да го материализира. Актът и документът възникват едновременно, взаимно се обуславят. Актът не стои извън документа, а е негова вътрешна същност.

Удостоверяващите (свидетелствуващи, декларативни) документи удостоверяват обстоятелства, стоящи извън тях. Документите съдържат изявления за съществуването на тези обстоятелства. Обстоятелствата съществуват и без документите, което е невъзможно при диспозитивните – актът не може да съществува отделно от своята материализация. Авторът на декларативния документ прави изявление за съществуването на определени факти, на които той е или свидетел, или разполага със сведения за тях.

Свидетелствуващи документи са разписки, справки, удостоверения, декларации, констативни актове и пр.

„Автентичен е документът, който действително материализира изявлението на това лице, което се сочи като негов автор (издател)“. „Неавтентичен е документът, когато материализираното в него изявление не е било направено от лицето, сочено като издател на документа“.[1]

Автентичният документ е оригинален, неподправен. Неавтентичен е документът, на който за автор е посочено лице, което не е действителният автор. Действителният автор е деецът, фалшификаторът, извършителят на престъпното деяние. Въпросът за автентичност или неавтентичност се отнася както за диспозитивните, така и за свидетелствуващите документи.

Подправеният документ е неавтентичен. Предмет на подправяне може да бъде както името на автора, респ. подписа, така и текстът над него. Изразът „преправяне съдържанието на документ“ може първоначално да създаде впечатление, че подправката се отнася за факти и обстоятелства, за които документът свидетелствува, че чрез вмешателството се накърнява неговата верност, респ., че се създава документ с невярно съдържание; докато ако се подправи подписа и името на автора, има се предвид авторството, т.е. автентичността на документа, респ. създава се неавтентичен документ.

И в двата случая на подправяне обаче – както на подписа и името на автора, така и на съдържанието – е налице създаване на неавтентичен, а не на неверен документ. Когато подправката е на подписа и името на автора, това е очевидно и не буди съмнение. Когато обаче се подправи примерно датата или вписаната сума, първоначалното впечатление може да бъде, че се накърнява верноста на документа, тъй като се променят факти, за които този документ свидетелствува. Но това е само привидно. Защото и в този случай се касае за авторството, тъй като соченото за автор лице, чиито име и подпис са останали непокътнати, не е съставяло документ с това съдържание. Съставителят (авторът) на документа с новото, с подправеното съдържание е лицето, извършило подправката, а не лицето, създало оригиналния документ.

Че подправеният документ е само неавтентичен, се илюстрира най-добре, ако за пример се вземе диспозитивен документ. Например в заповедта за награждаване, името на награденото лице „А“ се смени с името на лицето „Б“. Тъй като диспозитивният документ не може да е неверен, за подправената заповед остава единствено възможността да е неавтентична. Това е така, защото авторът под оригиналния документ не е материализирал в документ акт по награждаване на лицето “Б“. Документът (подправеният) с лицето „Б“ е създаден от извършителя на подправката.

Неавтентичният документ е равнозначен на липса на документ. Създаването на диспозитивен документ от лице, което няма власт да прави съответното изявление, не прави документа неавтентичен, а невалиден, който също е равен на липса на документ.

Делението на верни и неверни се отнася само за удостоверяващите документи. Диспозитивните документи могат да бъдат само автентични и неавтентични, но не и верни и неверни, тъй като те не носят сведения за други факти. Удостоверяващите документи могат да бъдат и неавтентични, и неверни.

Истинските документи са верни и автентични.[2] Неистинските са или неверни, или неавтентични, или едновременно са неавтентични и неверни.

Както сочи прилагателното „неистински“, в такъв документ се съдържа нещо, което не отговаря на истината. Това може да е или авторството, или съдържанието – цялото или част от него. Ако документът е диспозитивен, неистинността означава неавтентичност, ако е декларативен – неистинността може да е както неавтентичност, така и неверност.

Документ с невярно съдържание е този, в който авторът му е удостоверил неверни обстоятелства или изявления.

Пример за истински (автентичен и верен) документ – „Х“ съставя разписка, в която вярно отразява, че дължи на „А“ 100 лева.

Примери за неистински документи: автентичен, но неверен – „Х“ съставя разписка, в която невярно твърди (примерно при заплаха или грешка), че дължи на „А“ 100 лева; неавтентичен, но верен – „У“ съставя разписка от името на “Х“, в която вярно твърди, че „Х“ дължи на „А“ 100 лева; неверен и неавтентичен – разписката е съставена от „У“, придаден й е вид, че автор е “Х“, в която невярно се твърди, че „Х“ дължи на „А“ 100 лева.

Ако истинският (верен и автентичен) документ бъде подправен, например в разписката цифрата 100 се преправи на 1000, налице е съставяне на неавтентичен, а не на неверен документ.

Докато не бъде установена неистинността, документът е напълно годен да окаже съответното влияние, да предизвика съответната промяна и пр. Това показва колко опасни могат да бъдат за обществото и държавата неверните и неавтентичните документи и колко е важно да се разкрива тяхната порочност. Ако бъде разкрит, неистинският документ няма доказателствена сила, т.е. изявленията в него се считат за ненаправени. Но има доказателствена стойност – в наказателния процес ще се ползва като веществено или писмено доказателство за доказване именно факта на създаването му.

Въпреки несъмнено високата обществена опасност на неверните документи, те са оставени извън обсега на наказателната репресия. С изключение на една част официални документи (чл. 311 НК), създаването на невярно документиране не е обявено от закона за престъпление. Обект на наказателно преследване са само онези неверни официални удостоверяващи документи, които са съставени със специалната цел да послужат като доказателство за отразените неверни обстоятелства. Например констативни актове, съставени от длъжностно лице в съответната форма и по съответния ред, когато на този акт законът нарочно е предписал функцията да бъде доказателство за отразените факти и констатации (констативни актове на инспектори, ревизори, органи на КАТ пр.). Не е съставомерно сътавянето на други официални документи, които не притежават нарочната функция да служат за доказване на отразените обстоятелства. Такива са документите от вътрешния документооборот, както и много други, съпътствуващи дейността на звеното – справки от проверки, докладни, предложения, описи и др.

Съзнателно ли законодателят е оставил извън полезрението си невярното документиране, като се има предвид, че в огромната си част фалшифицирането на документи представлява именно създаване на документи с невярно съдържание, и че много по-малък е обемът на неавтентичните документи? Едва ли. Тогава?

Отговорът може да бъде намерен в един единствен текст на НК – чл. 93, т. 6.

Даденото обяснение там е грешно.

Според него „неистински документ“ е този, на който е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е съставило“. Ще подминем въпроса какво се цели с употребата на определението „конкретно“ към съществителното „изявление“; както и въпроса неконкретните изявления, каквото и да представляват, не правят ли документа неистински?

По-важно е да направим съпоставка с цитираните по-горе дефиниции на проф. Ж. Сталев за неистински и неавтентичен документ. Веднага впечатлява констатацията, че в НК дефиницията за неистински документ (неавтентичен или неверен) е подменена с дефиницията за неавтентичен документ. Неистинският документ е определен и стеснен само до едната си разновидност – неавтентичност.

По този начин от съдържанието му е извадена по-голямата част – невярното документиране, т.е. свидетелствуващите документи, в които са отразени неверни обстоятелства и изявления. Това са огромната част от документите в дейността на хората, държавата и обществото, частни и официални (без тези по чл. 311 НК), издадени както от физически лица, така и от длъжностни лица и държавни органи, когато действат като равнопоставени субекти.

Основните текстове на Глава девета на НК, озаглавена „Документни престъпления“, чл. 308 и чл. 309 обявяват за съставомерни деянията съставяне на неистински или преправяне съдържанието на документ. Не е обявено за престъпление деянието невярно документиране, респ. съставянето на документ с невярно съдържание. Изключение прави коментирания по-горе чл. 311 НК, отнасящ се за невярно документиране по отношение на определена част официални документи.

И тъй като според даденото обяснение в чл. 93, т. 6 НК, неистински документ е само неавтентичният, както и че преправянето (вж. по-горе) също е съставяне на неавтентичен документ, освен тавтология, означава, че престъпление е само създаването на неавтентичен документ, но не и на неверен.

Ето как чрез една погрешно обяснено понятие остават ненаказани множество общественоопасни деяния (за радост на авторите им).

Невярното документиране нямаше да е ненаказано, ако т. 6 на чл. 93 НК съдържаше правилната дефиниция за неистински документ – неавтентичен или неверен. Тогава съставомерни по чл. 308 и чл. 309 НК ще са и деянията, отнасящи се до съставяне на документи с невярно съдържание (като разновидност на неистинските).

Нещата ще си дойдат на мястото, само трябва в закона да се запише коректно правилното определение за неистински документ; да се запази обяснението за неавтентичен и да се добави обяснение за неверен документ. Наложително е това да се случи незабавно. Защото е неудобно и дразнещо, в „Библията на НК“, както наричат общата част, години наред да се съдържа неправилна дефиниция.

Автор : Пеньо Грозев