ЗАКОНЪТ:
Съгласно чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Съгласно чл. 51, ал. 3 ЗЗД, ако е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
ПРОБЛЕМЪТ:
Ако е предявен иск за присъждане на обезщетение на причинените вреди и съдът е приел съпричиняване от увредения ( напр. 50%), като съответно е намалил обезщетението, т.е. приложил е чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но впоследствие нетрудоспособността на увредения се е увеличила и той е предявил нов (втори) иск за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди, настъпили в резултат на непозволеното увреждане, следва ли по второто дело обезщетението да се намали със същия процент поради съпричиняване?
СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ЧЛ. 290 ГПК
В решение 167 от 30.12.2015 г. по т.д. 2005/2014 г., Първо т.о., ТК на ВКС, публикувано в списание „Търговско и облигационно право” 2016 г., бр. 7, с. 38-40, е допуснат касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за произнасяне по въпроса, дали с влязлото в сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) (отм.) се преклудира спорът за наличието на допринасяне за настъпване на вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в последващото производство между същите страни за вреди от ексцес.
Под „ексцес” се разбира влошеното здравословно състояние на увредения, което не е било взето предвид от съда при първоначалното разглеждане на спора.
Що се отнася до иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), това е прекият иск на увредения срещу застрахователя по застраховката „гражданска отговорност” на застрахования причинител на вредите (делинквента). Прекият иск е функционално зависим по основание и размер от деликтния иск на увредения срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД. И по двата иска, които съществуват успоредно, макар да не се кумулират, предмет е притезанието за обезщетение на вреди. Те имат общо фактическо основание (непозволеното увреждане) и еднакъв размер, който се определя съобразно правилата на чл. 51 ЗЗД, а при иска по чл. 226, ал. 1 КЗ може да бъде ограничен от застрахователната сума.
Чл. 226, ал. 1 КЗ е отменен от 1.1.2016 г. и на негово място влиза в сила чл. 432 от новия Кодекс за застраховането.
Освен това, следва да се отбележи, че е без значение дали се разглежда искът по отменения чл. 226, ал. 1 КЗ, респ. този по чл. 432 от сега действащия КЗ или иска по чл. 45 ЗЗД в контекста на поставения въпрос, защото става дума за еднакви по основание, съдържание и размер искове (разликата е само в страните). Така че, макар цитираното по-горе решение да е застрахователно, съжденията, които то съдържа, се отнасят и за иска по чл. 45 във връзка с чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Искът по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е функционално обусловен от иска по чл. 45 ЗЗД. И при двата иска определянето на обезщетението става по правилата на чл. 51, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, както и по чл. 52 ЗЗД, които в настоящата статия играят решаваща роля. С други думи, независимо дали се касае за прекия иск срещу застрахователя или за деликтния иск срещу причинителя на вредите, и към двата иска се прилагат чл. 51, ал. 2 и ал. 3 и чл. 52 ЗЗД.
Според цитираното съдебно решение, на увреденото лице е било присъдено обезщетение от 30 000 лв. с влязло в сила решение на Софийски градски съд. Но увреденото лице предявява втори иск поради влошено здравословно състояние – ексцес. През 2010 и 2011 г. са му направени две операции за подмяна на поставения остеосинезен материал на счупената при пътно-транспортно произшествие лява раменна кост, в резултат на което той е претърпял допълнителни болки и страдания.
Първоинстанционният съд е уважил иска за 10 000 лв., като е отрекъл съпричиняване на вредонсния резултат от страна на пострадалия. Второинстанционният съд е приел, че обезщетението трябва да бъде 20000 лв., но поради акцептирано от него съпричиняване, на увредения е присъдено обезщетение от 10000 лв. Ответникът по иска въобще не е правил възражение за съпричиняване.
В първото производство по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) не е било прието съпричиняване, поради което в горецитираното решение ВКС правилно приема, че въпросът за вината е преклудиран с влязлото в сила решение по първото дело и този въпрос не може да се пререшава във второто производство (производството по ексцеса). Във второто производство застрахователят по прекия иск, респ. делинквентът по деликтния иск може да направи възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД САМО ПО ОТНОШЕНИЕ НА ОТГОВОРНОСТТА ЗА ЕКСЦЕСА, ако пострадалият е допринесъл за настъпване на НОВИТЕ последици от увреждането, т.е. ако е допринесъл за влошаване на трудоспособността си.
Следователно, ВКС приема правилно, че с влязлото в сила решение по иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), с което е установен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, се преклудира спорът дали има или няма принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В едно второ производство по присъждане на обезщетение за ексцес по чл. 51, ал. 3 ЗЗД между същите страни възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само по отношение на ексцеса (само ако увреденото лице е допринесло за увеличаване на своята нетрудоспособност. Не може за първи път в това второ производство да се разглежда въпросът, дали пострадалият е допринесъл за настъпване на ПТП-то, от което са произтекли вредите.
ИЗВОДЪТ от горепосоченото решение на ВКС е следният:
Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да се прави само в производството по иск за обезщетение на претендираните вреди. Когато се претендира увеличаване или намаляване на обезщетението, се касае за ново материално право и нов иск с ново правно основание – чл. 51, ал. 3 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД (евентуално и с иска по чл. 226, ал. 1 КЗ) и чл. 52 ЗЗД, макар и двата иска да се предявяват между едни и същи страни. Първият иск се основава на непозволеното увреждане и правното основание е чл. 45 (чл. 226, ал. 1 КЗ) във връзка с чл. 52 ЗЗД. Вторият иск се основава на непозволеното увреждане и на увеличаването на нетрудоспособността и е с правно основание чл. 51, ал. 3 във връзка с чл. 45 ЗЗД ( чл. 226, ал. 1 КЗ). Общият факт по двата иска е непозволеното увреждане. Този факт остава непроменен и във второто производство. Затова във второто производство се приема това, което е установено от съда с влязло в сила решение по първото производство (деяние, противоправност, причинна връзка, вреди, вина, съпричиняване, изтекла погасителна давност и прочее възражения), а във второто производство новият факт е само увеличаването на нетрудоспособността и само тя подлежи на доказване. Докато непозволеното увреждане, като установен вече с влязло в сила решение факт не подлежи на преразглеждане, а трябва да се приеме такова, каквото е установено от съда по първото производство. Ако в първото производство е направено възражение за съпричиняване от пострадалия, това съпричиняване следва да се приеме и във второто производство и обезщетението за ексцес да се намали с дела, с който е намалено обезщетението по първото дело.
Ако не е направено възражение за съпричиняване или то е било отхвърлено от съда с влязло в сила решение, във второто производство (производството по ексцеса) възражението за съпричиняване на ексцеса не може да се прави или ако е направено, трябва да се отхвърли.
Възможно е обаче пострадалият да е допринесъл за собственото си увреждане и това да е установено с решението по първото дело, а във второто дело ответникът отново да направи възражение за съпричиняване, като последното се отнася само до ново възникналите (ексцесивните) вреди, доказани от застрахователя или делинквента. Възможно е следователно да има признато съпричиняване по първото дело и установено съпричняване по второто дело относно нововъзникналите вреди. Тогава съдът трябва два пъти да намалява обезщетението (един път на основание чл. 51, ал. 2 във връзка с чл. 45 ЗЗД, респ. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) с влязлото в сила решение по първото дело и втори път получената сума следва да се намалява отново на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 51, ал. 3 ЗЗД поради съпричиняване на ексцеса.
Напр. съдът определя обезщетение от 10000 лв. за неимуществени вреди при ексцес и 50% съпричиняване от увредения, както и 50% съпричиняване на ексцеса. На основанието приетото от съда съпричиняване на непозволеното увреждане по първото дело, във второто производство обезщетението се намалява с 50% и става 5000 лв. На основание съпричиняване на ексцеса (по възражение, направено по второто дело за нововъзникналите вреди), обезщетението от 5000 лв. се намалява на 2500 лв.
Автор: Проф. д-р Поля Голева
Подобни статии
Непозволено увреждане, социално осигуряване, регрес
ВЛАДЕНИЕ И КОНТРОЛ ПРИ ФИНАНСОВИТЕ ОБЕЗПЕЧЕНИЯ – ЗАКОНОДАТЕЛСТВА И СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ДЪРЖАВИ ЧЛЕНКИ НА ЕС
За отговорността на лекаря спрямо увредения пациент и спрямо лечебното заведение – негов работодател
За правните последици на договор, сключен от мним представител и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД)?
ВЕЩНО ПРАВО – СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕЗ МЕСЕЦ АПРИЛ 2017 Г.
