И отново за екзекуцията на частната собственост

Инстанционността не може да бъде гаранция за защита на правата на гражданите, когато на всяка инстация има достатъчен брой съдии, способни (по най-различни причини) да изкривят закона. Нито пък задължителността на практиката на ВКС може да изцери противоречивите съдебни актове, след като от всеки един съдия зависи преценката доколко задължителни са актовете на върховната инстанция и кога според него те са приложими към поставения пред него казус. Спорът, завършил окончателно с Определение № 293 от 04.07.2016 г. по гр.д. № 1926/2016 г. по описа на ВКС, II г.о. за недопускане до касационно обжалване, е доказателство и за двете.

Фактическа обстановка

Като безспорни в случая могат да се отделят следните обстоятелства: ищецът И. е закупил процесния имот с договор за покупко-продажба през 2008 г., като неговите праводатели от своя страна са придобили фактическа власт върху същия по силата на друг договор за покупко-продажба от 2002 г. Същевременно още през 1999 г. ответникът С. е предявил ревандикационен иск спрямо праводателя на първоначалния праводател на ищеца, като с решение, влязло окончателно в сила на 17.08.2012 г., е прието, че С. е собственик на имота. Именно през тези 13 години от момента на завеждане на иска по чл. 108 ЗС до окончателното влизане в сила на решението са извършени всички прехвърлителни сделки, в резултат от които И. твърди, че е станал собственик въз основа на последователните транслативни сукцесии. При всяка от тях следващият собственик се легитимира въз основа на титула на неговия прехвърлител, а тази верига намира своя край в същия този праводател, спрямо когото е установено през 2012 г., че С. е собственик на имота. Именно затова не е учудващо, че след дългоочакваното влизане в сила на решението по иска от 1999 г. С. много скоро образува изпълнително дело и през декември 2012 г. е насрочен въвод във владение. При извършения въвод се установява, че И. се намира във владение и на основание чл. 523, ал. 2 ГПК му е дадена възможност за спиране на изпълнението, а след като молбата му за спиране е оставена без уважение, И. предявява иск с правно основание чл. 124 ГПК и така се стига до обсъжданото тук производство.

Въз основа на тези обстоятелства, обсъждайки възможността за придобиване на имота на основание сделка, първоинстанционният съд напълно логично и съобразено с недвусмисления текст на чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, аналогичен на чл. 226, ал. 3 ГПК, приема, че искът е недопустим, тъй като решението по чл. 108 ЗС обвързва и И. в качеството му на частен правоприемник на праводателя, осъден да предаде владението на С. Поради преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо решението в тази част е потвърдено от въззивната инстанция и не е обжалвано пред ВКС.

Услужливата давност

Полетите на юридическата мисъл започват при обсъждането на евентуалната претенция на И., че е придобил спорния имот по давност – чл. 79, ал. 1 ЗС. За целите на настоящото изложение няма да се обсъжда дали по безспорен начин е доказана упражняваната фактическа власт, при това с всичките й необходими характеристики – непрекъснатост, явност, необезпокояваност, нито пък дали владението е добросъвестно или не. Няма нужда да се навлиза в по-тъмни дебри като например дали предявеният иск по чл. 108 ЗС не превръща автоматично правоприемника на ответника по иска в недобросъвестен владелец, за да се изумим на логиката на съда по отношение на един предполагаемо много по-прост въпрос: прекъсва ли се придобивната давност на приобретател на ответник по производството с правно основание чл. 108 ЗС след уважаване на иска срещу праводателя на приобретателя, за периода на производството по ревандикационния иск, и възможно ли е да тече придобивна давност, докато производството по иска с правно основание чл. 108 ЗС е висящо?

Първоинстанционният съд отделя един кратък, но ударен абзац на ограничената приложимост на чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./ в настоящия случай, с което решението на казуса променя напълно своята посока. За да признае правото на собственост на И., съдът се мотивира по следния начин:

Неоснователни за доводите на ответника по иска, че в случая намират приложение разпоредбите на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД и чл.116 от ЗЗД. Адресати на разпоредбата на чл.115, б.ж” от ЗЗД са страните в гражданския процес. С разпоредбата на чл. 121 ГПК (отм.) силата на пресъдено нещо на решението се разпростира и върху неучаствалото в спора трето лице, което в хода на делото е придобило права върху спорното право, но същата норма има точно определени последици и не придава на третото лице – частен правоприемник, качеството на страна по спора. Той може да търси защита на правата си на добросъвестен владелец за изтекла, вкл. в хода на делото срещу праводателя му давност. Относно прекъсването на давността следва да се посочи, че съгласно постоянната съдебна практика, намерила израз и в решение № 631 от 26.09.2009 г. по гр. дело № 1525/2008 г. на ВКС, III г. о. , прекъсване на давността има само когато ревандикационният или установителният иск е предявен от собственика срещу владелеца на имота, което в случая не е така. Ищците, респ. техните праводатели не са били страни в исковото или изпълнителното производство, а прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност. Следователно срокът за придобивната давност не е бил спиран, нито прекъсван.

Впоследствие въззивният съд, за който един разжалван прокурор погрешно смяташе, че обхваща три граници, с достатъчна предполагаема компетентност, за да може да прецени правилността на горепосочения довод на първоинстанционния съд, пропуска да се произнесе по него. Макар аргументът за неприложимост на чл. 115, б. „ж“ и чл. 116 ЗЗД да е по-обуславящ от всеки друг при така предявената претенция и макар в констативната част от мотивите си да споменава, че такова възражение е било направено още в самото начало на исковото производство и е поддържано във въззивната жалба, съдебният състав на нито едно място не коментира дали е съгласен или не с крайния извод на долустоящия съд и защо отхвърля доводите на ответника. Педантично концентриран върху фактическите въпроси кой кога е владял и кой свидетел какво е разказал, съставът – умишлено или не – не коментира основно правно твърдение на едната страна, без което цялата претенция на И. увисва. Защото без да може изобщо да тече давност, обстоятелството дали ищецът е извършвал ремонтни дейности в имота преди три или осем години има точно нулево значение. Крайният резултат от този полет, около който кръжи флагрантното нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, е потвърдителното Решение № 236 от 05.02.2016 г. по гр.д. № 3862/2015 г. по описа на САС, 8 с-в.

След като пред ВКС са представени няколко съдебни актове, включително задължителни, от които се налага единствено възможният извод, върховната инстанция не може да си позволи подобно на въззивната да игнорира твърдението за прекъсване на придобивната давност спрямо И. Но за сметка на това, облягайки се на „опущението“ на Апелативния съд, съдът „наказва“ касатора за това, че го занимава с въпроси, които явно не са били достатъчно интересни за въззивната инстанция, та какво остава за върховната:

„Тези поставени от касатора въпроси, както и самият той поддържа, не са обсъждани от въззивният [sic!] съд в решението, предмет на настоящето произнасяне.“

С други думи, щом нещо не е обсъждано във въззивното решение, от това според ВКС следва, че не е решаващо за изхода на делото, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Или иначе казано – предметът на спора изглежда, че се определя не от „господаря на процеса“, ищеца, нито пък от възраженията на ответника, а единствено от това какво съдът е благоволил да обсъди в мотивите си.

Или още по-иначе казано: ако въззивният съд изобщо не се мотивира, това значи, че неговото решение никога не може да бъде контролирано от ВКС, тъй като тогава няма да има и теоретична възможност „въпросите да са обсъждани от въззивнияТ съд в решението“.

Излишно е да се казва, че щом въпросът не е решаващ за изхода на делото, а „само“ за правилността на решението, съдът напълно легитимно и съобразено с голяма част от досегашната си практика, формирана след ТР № 1/2009 г. на ОСГТК, не влиза в никакви допълнителни подробности и не взима отношение по проблема, който е поставен още пред първата инстанция и предрешава неговата воля, но затова пък е счетен за незначителен от въззивния съд и съответно – за необуславящ крайния акт от касационния.

Централният материалноправен/процесуалноправен проблем…:

Въпреки че единствено първоинстанционният съд се е занимавал по същество с въпроса за персоналния обхват на спирането и прекъсването на давността при предявен ревандикационен иск, и трите инстанции приемат за правилно (или не толкова съществено, че да се поставя въпросът за правилността), че правоприемникът на един спорен имот е освободен от материалноправните последици на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116 ЗЗД в хипотеза на предявен иск по чл. 108 ЗС срещу праводателя му. Аргументацията се изчерпва до това, че въпросните разпоредби важали само за страните по конкретния съдебен процес, а правоприемникът не бил страна въпреки изключението за обхвата на сила на пресъдено нещо по чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./ – чл. 226 ГПК.

Относно съществеността на този въпрос би било белег на неуважение да се повтори, че когато ищецът доказва собствеността си въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, въпросът дали давността изобщо е текла или не, въведен като твърдение от самото начало на исковото производство, е ключов за цялостния изход от делото – независимо дали съдът е извършил процесуалното нарушение да не го обсъжда или не. Възникването и съществуването на едно право зависи от всички възможни правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правотлагателни възражения, така че в случай на необсъждане на възражения, неразривно свързани с предмета на спора (а по-кристален пример от този, че при право на собственост, претендирано на основание давност, спирането и прекъсването на давността са именно такива), единственото правилно действие би било отмяна дори само на това основание. Впрочем в ТР № 1/2009 г. един от примерите за формиращ волята на въззивния съд въпрос (при това още считан за съществен съгласно неотменената от КС формулировка на чл. 280 ГПК) е тъкмо „при разглеждане на правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения на ответника“.

Относно същината на въпроса – спирането и прекъсването на давността имат действие и спрямо правоприемника на спорното право при предявен ревандикационен иск и решението на съда е погрешно. За целта е достатъчно да се цитират няколко други актове на ВКС, касаещи този проблем, и тотално неглижирани от решаващия състав по гр.д. № 1926/2016 г. по описа на ВКС, II г.о.

Според Решение № 97 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 6353/2014 г., ІІ г. о. (решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК) „материалното правоприемство в хода на процеса не дерогира последиците на чл. 116, б.“б“ и чл. 115, б.“ж“ ЗЗД вр.чл. 84 ЗС. Така, както в хода на висящия процес придобивната давност върху спорния имот спира да тече за страните по делото, така спира да тече и за третото лице, придобило имота в хода на висящия процес. Оттук следва, че така както страните не могат да се позоват на текла по време на процеса придобивна давност, не може да се позове на придобивна давност и третото лице, придобило от тях владението върху спорния имот.“ „Въпреки осъществяването от ищцата владение на имота по време на висящия исков процес с участието на нейния праводател, давност не е текла съгласно чл. 115, б.“ж“ ЗЗД вр.чл. 84 ЗС.“

Нещо повече – касационното обжалване в горния случай е допуснато именно по въпроса дали при висящ процес по иск с правно основание чл. 108 ЗС, тече придобивна давност за третото лице – приобретател на спорния недвижим имот, което лице се позовава на добросъвестно владение по силата на придобивна сделка с ответника, срещу когото е уважен искът за собственост, тоест фактическата обстановка е идентична.

Според Решение № 80 от 07.07.2014 г. по гр. д. № 6441/2013 г., ІІ г. о. (също постановено по реда на чл. 290 ГПК) „по отношение на приобретателя важат и материалноправните последици от предявяването на иска за делба спрямо неговия праводател, а именно прекъсване на течението на придобивната давност съгласно чл. 116, б.“б“ ЗЗД и чл. 84 ЗС и спиране течението на давността докато делото е висящо /чл. 115, б.“ж“ ЗЗД/, т. е. до приключването на делбения процес с влязло в сила решение по извършване на делбата. С оглед на това настоящият състав на ВКС намира, че лице, на което един от съделителите е дарил целия делбен имот в първата фаза на делбата, не би могло да го придобие по давност по време на втората фаза на делбения процес.“

Макар в този случай да става дума за делбено производство, а не за ревандикационен иск, изводът на съда се отнася за съпоставима хипотеза. Това е така, тъй като материалноправните последици на предявения ревандикационен иск съвпадат с последиците на предявения иск за делба, а именно – водят до прекъсване на придобивната давност и спиране на давността, докато делото е висящо. Отново се касае за спор с предмет права на правоприемник, придобил претендираните си права след началото на производството, по което ответник е неговият праводател.

Макар да не представлява задължителна практика, тъй като е определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК, следва да се посочи и Определение № 1153 от 28.11.2011 г. по гр. д. № 459/2011 г., І г. о. В него е поставен въпросът разпростират ли се всички последици на исковото производство спрямо приобретателите на спорното право и с оглед на това, докато е висящо делото, прекъсва /спира/ ли се придобивната давност по отношение на третите добросъвестни лица, приобретатели на спорното право, които не са страна по висящо производство по чл. 108 ЗС, в случаите, в които исковата молба не е вписана, респ. съдебното решение по чл.108 от ЗС също не е вписано.

Отговорът на съда, който влече след себе си недопускане на касационното обжалване, е следният: „Материалното правоприемство в хода на процеса не влече след себе си някакви процесуални последици, извън посочените в чл.121 от ГПК /отм./, сега чл.226 от ГПК и по-специално – не дерогира текстовете на чл.116, б.”б” и чл.115, б.”ж” от ЗЗД, вр.чл.84 от ЗС. Така, както в хода на висящия процес придобивната давност върху спорния имот спира да тече за страните по делото, така спира да тече и за третото лице, придобило имота в хода на висящия процес. С други думи – така, както страните не могат да се позоват на текла по време на процеса придобивна давност, така не може да се позове на давност за този период и третото лице, придобило от тях владението върху спорния имот. Тук вписването на исковата молба и на съдебното решение по спора нямат никакво отношение към въпроса за придобивната давност.“

При това положение е абсолютно несъстоятелно твърдението, обективирано в мотивите на първоинстанционния съд и необсъдено по никакъв начин от въззивния и касационния съд, че едновременно е възможно изключение от общите правила на чл. 298 ГПК, с цел обхващане на правоприемника на спорното право, но въпреки това същият не е обхванат от ефекта на прекъсване на давността. Това е така на първо място, защото източник както на прекъсването, така и на пределите на силата на пресъдено нещо, е еднакъв – влязлото в сила съдебно решение. Нещо повече – идеята зад института на разпростиране на силата на пресъдено нещо е да бъде предпазен действителният собственик от недобросъвестност на владелеца, който би могъл да прехвърля до безкрай спорното право, така че винаги да има възможност да го прехвърли на лице, което да не е обвързано от правния спор между него и собственика. Абсолютно същата е и целта на прекъсването на придобивната давност – собственикът да бъде предпазен от действията на владелеца, които биха осуетили удовлетворяването на правото му. Ако се приеме за правилно становището на съда, то владелецът лесно би се освободил от ефекта на прекъсването на давността, като прехвърли спорния имот на едно трето за съдебния спор лице, спрямо което същата не би била прекъсната.

Или практическите резултати от прилагането на окончателната воля на съда са следните:

Ищецът, похабил време и средства за предявяване на ревандикационен иск, трябва да следи всекидневно кой упражнява фактическа власт в спорния имот и в мига, щом се появи нов владелец, да бърза да предяви ревандикационен иск и спрямо него – разбира се, отново костващ време и средства, само и само за да не изтече придобивната давност в полза на новия владелец;
Ищецът, който може да не носи никаква вина за забавянето на производство, не само може да пострада от бавно правосъдие, често пагубно за интересите му да разполага с имота си и да бъде въведен във владение възможно най-скоро, но освен всичко периодът за разглеждане на делото му може да е толкова случайно дълъг, че дори да доведе до изтичане на законово определения давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Нещо повече – постулатите на първоинстанционния съд, споделени от двете следващи инстанции, съжителстват с мотивите му, че чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./ е безспорно приложим в случая. За съда в случая не съществува съмнение нито по отношение на факта на правоприемство, от който И. черпи права срещу С., нито по отношение на факта, че И. е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, с което е прието, че С. е собственик, но въпреки това без никаква опора в закона биват измислени специфики на приложението на чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, така че правилото хем да се прилага, хем – не съвсем.

Логиката зад тази разпоредба обаче е именно тази един добросъвестен невладеещ собственик да е защитен, включително и от претенции за настъпила придобивна давност, стига да предяви иска си срещу лицето, което владее имота към момента на предявяване на иска. Няма как тази логика да действа при претенция за собственост въз основа на сделка, но да не действа при претенция, основана на придобивна давност и да се прилага само за едната хипотеза. Не може едновременно да се приложи процесуалната последица на чл. 226, ал. 3 ГПК, без да се приложи и материалноправната последица на прекъсване на придобивната давност, която е пряко и непосредствено следствие от предявяването на иска и неговото последвало уважаване. А дори няма да се обсъжда обстоятелството дали лице, основаващо собствеността си на сделка, може паралелно с това да притежава намерението да свои по начина, по който институтът на придобивната давност изисква от него, за да придобие имота под евентуалност и на това основание.

С оглед необжалването на отхвърлителната част от решението по отношение на собственическата претенция на основание сделка ВКС е следвало да приеме за окончателно и обвързващо го като всеки друг влязъл в сила съдебен акт, че И. основава иска си на правата, съществували в патримониума на праводателите му. По тази причина е още по-необясним друг пасаж от Определението на ВКС по гр.д. № 1926/2016 г., а именно:

Извън горното съображение за липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на релевираните основания, дори и да се приеме, че с потвърждаването на първоинстанционното решение, съдържащо съображения за неоснователност на довода на ответника за приложение на разпоредбите на чл. 115, б. „ж” /с оглед висящото производство по иска на настоящия ответник против С.о. към момента на придобиването на имота от физическите лица, праводатели на ищците/ и чл. 116 ЗЗД, всъщност е налице произнасяне и на въззивния съд по тях, изводът за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване не би се променил. Съображението е за липса на относимост на представената съдебна практика, касаеща прехвърляне на спорното право в хода на висящо производство от страна в него, докато в случая придобивното основание на физическите лица с нотариалния акт от 2002 год. е от дружество, легитимиращо се като собственик на основание включване в капитала му при преобразуването на държавно, респ. общинско предприятие, като предоставен му за ползване от държавата имот, т. е. търговското дружество [фирма] се е легитимирало като собственик на основание на закона – чл. 17а ЗППДОбП /отм./, а не на основание прехвърлителна сделка от общината.

Тази мисловна операция би трябвало да оправдае необвързаността на ВКС от горецитираните съдебни актове, а именно: щом правоприемството между всички правоприемници на праводателя, осъден по чл. 108 ЗС, се основава на няколко различни юридически факта, а не на един и същи, значи всякакви принципни положения, по които съдът се е произнесъл по задължителен начин, не важат. Това не само погазва вече възприетите изводи в онази част от решението, която е влязла в сила и съгласно която е прието, че се прилага чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./ поради непрекъснатото правоприемство между осъдения от С. праводател на И. и самия И., но и е опит чрез откриване на формална, незначителна спрямо общата картина, разлика да се преодолее задължителността на изводите на ВКС, постановени в производство по чл. 290 ГПК. Излиза, че еднаквите казуси се решават еднакво, но някои казуси са по-еднакви от други.

… и някои тревожни процесуални размисли

Механичното копиране на мотивите на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК по подобие на дългото вглеждане в пъпа произвежда трудно разбираеми съдебни звуци. Формулировката „значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение“, която навярно е почивала на някаква логика преди повече от пет години, се е превърнала в бързо и лесно средство за необсъждане по същество на актове, включително когато са очевидно грешни.

Оказва се, че ако произнасянето, респ. непроизнасянето по един въпрос, води в крайна сметка до неправилност на решението, то по възприетия принцип „или това, или онова“ („но не и за правилността на обжалваното решение“) жалбата срещу него не подлежи на допускане до касационно обжалване. Най-сигурният начин да не бъде допуснато до касационно обжалване едно решение, е да е видно, че същото е неправилно, защото по логиката „или-или“ на Тълкувателното решение, пречупена през призмата на състави като тук обсъждания, това ще значи, че то не отговаря на предварителната предпоставка „произнасяне по въпрос“. Нещо повече – доколкото съдът е длъжен да отдели спорното от безспорното, да не допуска неотносими доказателства и изобщо е натоварен със задачата още на първа инстанция да изчисти спора от всичко ненужно, трудно може да си представим въпрос, който е формирал волята му, но въпреки това няма връзка с правилността на решението. Ако обсъден от съда въпрос е обуславящ за мотивите му, но въпреки това няма отношение към крайния извод, това най-вероятно би бил някой неотносим въпрос, който така или иначе не може да доведе до отмяна на решението поради своята неотносимост.

В действителност формулировката „но не и за правилността на обжалваното решение“ има логика единствено ако се тълкува в смисъл, че за да се допусне до касационно обжалване, решението може да се окаже напълно правилно, но въпреки това да има въпрос, по който произнасянето му отговаря на някоя от трите алтернативи по чл. 280 ГПК. Противното становище, изразено и от състава, решил гр.д. № 1926/2016 г., води дотам, че ако съдът е убеден, че на касатора му е разрешено по-голямото (отмяна на неправилното решение), той е едва ли не длъжен да му откаже по-малкото (допускане до касационно обжалване).

И обратно към началото – какъв е смисълът от триинстанционното производство по граждански дела, ако едната инстанция не иска да види, втората не иска да чуе, а третата отказва да произнесе, че има явно нарушение на закона и здравия разум? И защо ни е задължителна практика, ако не върви с указания – например за всички предпоставки, при които казусите са еднакви и следва да се решават еднакво?

Автор: Анастас Пунев