ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ.229, АЛ.1 Т.5 ОТ ГПК

При разглеждането на редица чисто гражданскоправни спорове, в хода на съдебното производство, при събирането и проверката на релевираните от страните писмени доказателства се поставят въпросите за тяхната истинност, за това, дали същите действително отразяват обективираната в тях воля на частноправни субекти, посочени като техни автори, респективно дали същите инкорпорират в себе си верни обстоятелства, ако имат характера на официални документи. Така или иначе, при анализа на горните въпроси неминуемо възниква въпросът дали установената неистинност или неавтентичност не следва да има наказателноправни последици, които да бъдат от значение за конкретния гражданскоправен спор с оглед разпоредбата на чл.300 от ГПК. Във връзка с това, следва да се обърне на първо място внимание на някои концептуални постановки, касаещи както самото констатиране на престъпни обстоятелства от значение за даден гражданскоправен спор, така и границите на компетентността по тяхното установяване от страна на гражданския съд.

Нормата на чл.229, ал. 1 т. 5 от ГПК гласи, че „съдът спира производството, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор“.

Въз основа на посоченото в нормата, считам, че следва да се изясни на първо място кои обстоятелства следва да бъдат считани за престъпни, а също така и по какъв начин следва да стане тяхното разкриване, респективно докъде се простира компетентността на гражданския съд.

Предмет на доказване в гражданския процес са твърдяните от страните обстоятелства, въз основа на които същите претендират наличието, респективно липсата на права и задължения. С оглед на горното, разкриване на престъпно обстоятелство няма как да бъде част от предмета на доказване по гражданско дело, освен в хипотезата на чл. 124, ал.5 от ГПК. Което от своя страна означава, че установяването на наличието на такива обстоятелства е възможно предимно във фазата по събирането и проверката на доказателствата, въз основа на които страните доказват твърденията си.

Но ако се замислим, на практика се получава така, че в преценката на доказателствата, въз основа на които страните обосновават твърденията си, гражданският съд не следва да се занимава с това, дали при изготвянето или събирането на същите е налице извършване на съставомерно деяние по смисъла на Наказателния кодекс. Например, когато бъде представен документ, който следва да доказва наличието на дадено изявление от значение за изхода на дадено дело, по отношение на който е установено, че същият е неистински, преправен или волята на лицето, манифестирана посредством него, е опорочена, гражданският съд следва да изложи мотиви, с които да мотивира отказа си да го кредитира като годно доказателствено средство. Не е в неговите компетенции да установява от кого е изготвен същият, целта, с която е изготвен, респективно, дали самото изготвяне е съставомерно и съответно по кой състав от НК това е така. По същия начин, ако в хода на дадено гражданско дело, едно лице бъде разпитано в качеството си на свидетел и същото потвърди неистина или затаи истина поради осъществено спрямо него подбуждане към лъжесвидетелстване или упражнена спрямо него принуда, това, което е в компетенциите на гражданския съд, е единствено да не кредитира дадените показания въз основа на изложени мотиви, защо не приема дадените показания като обективни. Съдът може да констатира наличието на индиции за осъществено съставомерно деяние, но няма процесуален ред, по който същият може да го установи със сила на пресъдено нещо. С оглед на това, се налага корективно тълкуване на разпоредбата на чл.229, ал.1, т. 5 от ГПК, в частта, в която се посочва разкриването на престъпни обстоятелства в хода на разглеждане на гражданско дело. Гражданският съд не е компетентен да инициира наказателно производство. Съгласно чл.212 от НПК, досъдебно производство се образува с постановление от прокурора. В тази връзка, констатираните в хода на развитието на гражданско производство факти и обстоятелства, които биха могли да се приемат за престъпни обстоятелства, могат да представляват достатъчно данни по смисъла на чл.211 от НПК за образуване на досъдебно производство, но дали те са такива или не, това следва да бъде преценено от прокурора в качеството му на орган, на когото е възложена преценката дали да бъде образувано досъдебно производство или не.

Във връзка с горните разсъждения е уместно да се прецени доколко е оправдано спирането на гражданското производство при констатиране на обстоятелства, които биха могли да имат престъпен характер. Преценката на гражданския съд за това, кога тези обстоятелства ще са от значение за крайния изход на гражданския спор, следва да е ad hoc и когато става въпрос за доказателства, за чието съществуване, респективно за тяхното събиране са констатирани индиции за наличие на престъпление, не би било оправдано да се спира цялото гражданско производство до установяването по надлежния ред на това дали същите са предмет на престъпление ли не, при положение, че те представляват незначителна част от доказателствения материал по делото и за съответните обстоятелства, които те доказват или оспорват са налице и други доказателства.

В горния ред на мисли са изводите на ВКС, обективирани в Определение № 44 от 26.01.2010г. по гр.дело №15/2010г. на II г.о. Там е посочено, че:

„ Само по себе си образуването на досъдебно производство срещу една от страните в гражданския спор вкл. по повод твърдения за извършени действия,касаещи представен и приет като доказателство по делото частен документ,не обуславя наличието на предвидените в тази разпоредба предпоставки за спиране на производството. За да се приеме,че е налице така установеното в процесуалния закон основание за спиране на производството е необходимо в хода на производството да е разкрито престъпно обстоятелство и установяването на това обстоятелство да има значение за изхода на гражданския спор.“ По нататък обаче, в същото определение, съдът излага изводи, които не могат да бъдат споделени, а именно“ Автентичността на представеното в производството пред първоинстанционния съд саморъчно завещание,съставено на 06.10.1988г. не е била оспорена по предвидения в ГПК ред,в хода на гражданското производство не е установено същото да е написано и подписано от лице, различно от соченото като негов издател,т.е. не е установено да е налице престъпно обстоятелство. Освен това дори подобно престъпно обстоятелство да бъде установено по реда на НПК при липса на оспорване на документа в хода на гражданското производство постановеният от наказателния съд акт не би могъл да промени изхода на гражданския спор“

Ще се опитам да онагледя ситуацията с пример, който не претендирам да отразява фактическата обстановка по делото, по което е постановено процесното определение. Едната страна представя частен документ- саморъчно завещание, въз основа на който претендира съответни права. Същият документ не бива оспорен от насрещната страна в срока по чл.193, ал.1 от ГПК. С оглед на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и предвид на това, че чл.194 от ГПК овластява съда да извърши проверката на документа, в случай, че същият не е бил оспорен по реда и в срока по чл.193, съдът се оказва с вързани ръце по отношение на установяването на истинността, респективно неистинността на представения частен документ. Именно в тази ситуация, би било наложително съдът да спре производството по реда на чл.229 ал. 1 т. 5 от ГПК при едновременното наличие на доказателства, създаващи предположение за неистинност на даден документ и в същото време на липсата на неговото оспорване от насрещната страна. Сериозният проблем в случая се състои в това, че именно от това установяване зависи до голяма степен изходът на гражданския спор. И ако от съществено значение е установяването на авторството на даден частен документ, въз основа на който се претендират права, тогава горният проблем с липсата на негово оспорване донякъде би могъл да бъде решен посредством възлагане от съда служебно на основание чл. 195 от ГПК и по реда на чл. 197 от същия кодекс на експертиза, която да установи неговото авторство. Обаче какво правим, ако с оглед на другите доказателства по делото или на дадени обяснения от страна на свидетелите са налице съмнения за това, че при съставянето на документа, по отношение на автора е била налице форма на принуда или същият е бил въведен в заблуждение относно естеството на документа, който подписва или правните последици, които същият би породил? Точно в такива случаи, разглеждането на гражданскоправния спор би следвало да бъде спряно. Като контрааргумент на тази теза може да се посочи възможността по реда на чл. 303, ал.1, т.2 от ГПК да бъде отменено влязлото в сила съдебно решение, когато по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху които е основано решението, или престъпно действие на страната, на нейния представител, на член от състава на съда или на връчител във връзка с решаването на делото. В този смисъл е Определение № 378 от 28.05.2010г., на ВКС по ч.т.д. № 383/2010г., II т.о. В него се казва следното:

„ГПК не предвижда задължителна доказателствена сила на издадените в досъдебното производство актове, поради което решаващият съд не е обвързан от съдържащите се в тях констатации и с оглед на доказателствата по делото може винаги да приеме за установени различни факти, като именно това несъответствие, при евентуална влязла в сила впоследствие присъда в обратен смисъл е преодолимо по реда на осъществявания от ВКС извънинстанционен контрол- арг. от чл. 303, ал.1, т.2 от ГПК“

Но така или иначе, изброените в гореописаната норма предпоставки не са изчерпателни. Както споменах, престъпните обстоятелства от значение за изхода на едно гражданско дела, не касаят единствено неистинността на документи, лъжесвидетелстване или изготвяне на неверни заключения от страна на вещи лица, респективно престъпни действия на страната. Не са единични хипотезите, в които лица, които нямат процесуално качество по съответното дело, осъществяват престъпно поведение, което няма как да бъде установено от гражданския съд.

Буди известно несъгласие посоченото в същото определение, че „Обстоятелството, че постановлението на прокуратурата за отказ да бъде образувано наказателно производство срещу ответника, поради неговата необжалваемост не е влязло в сила, само по себе си не е достатъчно, за да обуслови наличие на предпоставките за спиране на производството по делото по реда на чл.229, ал.1 т.5 от ГПК.“ Преценката за това следва винаги да е ad hoc, според конкретния случай, тъй като в дадени случаи, дори по въпрос, относим по един или по друг начин към предмета на доказване по гражданското дело да е налице образувано досъдебно производство, то може да не е от толкова съществено значение, а в други, дори и само образуваната прокурорска преписка би била от значение. Така, ако по едно гражданско дело има няколко свидетели, като само по отношение на показанията на един от тях има съмнения за лъжесвидетелстване или даване на обяснения въз основа на принуда, или ако от няколко документа, които служат като доказателства за обстоятелство от значение за изхода на делото, само по отношение на един има съмнения, тогава не е наложително спирането на производството по реда на чл.229, ал.1, т.5 от ГПК.

Във връзка с гореизложеното, интерес представляват мотивите по този въпрос, формулирани в Определение № 777/08.11.2010г., на ВКС по ч.т.д. № 681/2010г.:

„Предвиденото в чл.229, ал. 1, т. 5 ГПК основание за спиране на производството по делото предполага при разглеждането му да са разкрити престъпни обстоятелства, установяването на които да обуславя изхода на гражданския спор. В настоящия случай това изискване не е налице. Въззивният съд е спрял производството единствено въз основа на твърденията на ответника по иска за упражнена върху него психическа принуда при подписване на процесния запис на заповед, без да съществуват каквито и да било конкретни данни, сочещи на подобен извод. Сами по себе си, твърденията на страната за наличие на определени престъпни обстоятелства не са равнозначни на „разкриване” на тези обстоятелства и не могат да бъдат основание за спиране на производството по делото по реда на чл.229, ал. 1, т. 5 ГПК“.

Да бъде отказано спирането на производството при наличието на обстоятелства като тези, по които е било произнесено цитираното определение, представлява буквално тълкуване на процесната разпоредба, без отчитане на обстоятелствата от значение за конкретния спор. Твърденията за упражнена принуда при подписването на записа на заповед са от такова естество, че тяхната истинност не може да бъде установена от гражданския съд. Сами по себе си те са индиция за наличие на престъпни обстоятелства при изготвянето на процесната запис на заповед, поради което неминуемо следва да се сезират компетентните органи да извършат проверка на твърдените обстоятелства. Лицето, което твърди, че е упражнена спрямо него принуда, не би могло само да „разкрие“ престъпните обстоятелства, нито може да се приеме, че в негова тежест е първо да сезира органите на досъдебното производство, а след това да иска спиране от гражданския съд. Постановяването на такова разрешение представлява нарушаване както на принципа за установяване на обективната истина по чл. 10 от ГПК, така и на императивното правило на чл. 2 от ГПК, съгласно което съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Дължимото от съда поведение е било незабавно да спре производството и да изпрати съобщение до компетентната прокуратура, която да провери твърдените от страната обстоятелства. Разбира се, задължение на съда е да недопуска използване на подобни твърдения от страна на страни по процеса, които единствено целят забавяне на решаването на делото.

Като обобщение бих искал да изтъкна, че когато даден съд е сезиран с искане за спиране по реда на чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, същият следва да прецени доколко искането е основателно не въз основата на формални критерии, а с оглед конкретиката на случая, с който същият е сезиран и въз основа на оценка за това доколко евентуално наличните престъпни обстоятелства са от значение за предмета на доказване по гражданското дело.

Автор: Александър Натов