28-05-2015

  1. Проблемът за съпричиняването на вреди при пътно-транспортно произшествие

Чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако увреденият е допринесъл при деликт за настъпването на вредите, обезщетението, което му се дължи може да се намали. Поставя се въпросът дали пострадалият пътник при пътно-транспортно произшествие (ПТП) е допринесъл за настъпването на деликта, ако е пътувал в автомобил, който се управлява от водач, който е употребявал алкохол. И следователно следва ли обезщетението, което му се дължи да бъде намалено поради съпричиняване на вредата.

По въпроса съществува противореречива съдебна практика. В някои свои решение ВКС приема, че когато увреденото лице евентуално е било в състояние да предположи или да допусне да бъде увредено от деликвента поради употребата му на алкохол, то има поемане на риска и това представлява особен случай на съпричиняване.[1] В Решение № 252 от 05.02.2015г. на ВКС, I т. о., е прието, че  правнозначим при прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е фактът на знанието на пострадалия за употреба на алкохол от страна на водача на МПС, чийто пътник е. Управлението на МПС след употребата на алкохол е обстоятелство, повишаващо риска от настъпването на ПТП и на вредоносен резултат, който риск пострадалият е поел. С това си рисково поведение, увреденият допринася за настъпване на вреда за себе си по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД в случай, че възникне ПТП, обусловено и от употребата на алкохол от страна на водача.

Обратното е прието в Решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010г. на I т.о.  С него ВКС е отменил като неправилно обжалваното въззивно решение, с което е прието съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия поради това, че качвайки се в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, пострадалият пътник е могъл и е бил длъжен да допусне вероятността от настъпване на нежелан пътен инцидент. Съставът на ВКС е счел, че необосновано е приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е било доказано, пострадалият със свои действия да е станал причина за настъпване на вредите, които се претендират. Прието е още, че приносът на управлявалия автомобила за настъпване на ПТП, винаги е личен и не може да обуслови автоматично принос и на пътуващите в същия автомобил[2].

Поради наличието на противоречива практика по така очертания проблем е образувано тълкувателно дело, пред ВКС, като поставеният въпрос е: “Налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?“[3] По делото е прието Решение № 1/2014г. от 23.12.2015г. ОСТК на ВКС приема за правилно първото становище, а именно, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.

Според мен приетото заключение на ВКС е правилно, но не е достатъчно обосновано и не изброява всички предпоставки, при наличието на които има съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза. Съпричиняване не е налице във всички случаи, когато пострадалто лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.

В следващото изложение ще посоча подробно всички предпоставки, които е необходимо да бъдат налице, за да има съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза. Настоящата разработка изследва т. 7 от тълкувателното решение, изсянява пропуските в мотивите му, разширива обосновката дадена от ОСТК на ВКС. Въпреки правилното заключение на върховните съдии, неизяснени остават предпоставките на института – някои от тях само са посочени, а други са изцяло изпуснати и необсъдени в решенито. Това ще създаде проблеми при правоприлагането.

  1. Непозволено увреждане. Предпоставки за деликтна отговорност.

Правният правопорядък е въздигнал закрилата на живота на гражданите, на тяхното здраве и лична собственост в правно задължение за всички. Всеки е длъжен да поправи вредата, която виновно е причинил.  Следователно всеки е задължен да не нанася вреда други му. Това е задължение на всички към всички, обезпечаващо признатата закрила на личността и имота й, развитието на обществения живот и правопорядък въобще[4]. Нарушението на това общо задължение спрямо някого именно съставлява деликт и дава живот на облигационното отношение между нарушителя и увреденото лице, насочено още от самото начало към обезвреда.

Предпоставките, за да е налице деликтна отговорност са на първо място да има деяние и то да е противоправно. Необходимо е още да има вреда и причинна връзка между противоправното деяние и настъпването на вредата. Накрая е необходимо да има вина – увреждащото деяние да може да се вмени във вина на дееца. Без вина няма отговорност (чл. 45, ал.1 ЗЗД). Релевантен е както умисълът – пряк и евентуален, така и небрежността – несъзнавана и съзнавана. Вината предполага съзнание, способност да се разбира свойството и значението на деянието. Липсва ли такова съзнание, не може ли деецът да разбира свойството и значението на деянието си, липсва ли възможност за свободно волеопределяне, не може ли деецът да ръководи постъпките си, то няма възможност да възникне деликтна отговорност за него – чл. 47, ал. 1 ЗЗД. За това при малолетните; непълнолетните, ако не са могнли да ръководят постъпките си и да разбират свойството и значението на деянието, което са извършили; душевно болните и въобще всички, които макар и временно, са лишени от способността да разбират поведението си, стига само да не са се поставили виновно в това състояние, е изключена вината за извършване на деликта. Следователно, ако деецът е бил невменяем или деянието е било случайно, то липсва вина и съответно отговорност за извършеното непозволено увреждане не се носи.

  1. Съпричинване на вреди от пострадалия

Съпричиняване на вреди от пострадалия е налице когато за настъпването на вредата са допринесли най-малко две лица – деликвентът и увреденият. Имаме обща каузалност, две причини за настъпването на вредата – едната от деликвента, а другата – от увредения. Причинноста на поведението на пострадалия няма самостоятелно съществуване, а е обусловено от наличието на причинна връзка между деянито на деликвента и вредата[5].  Чл. 51, ал. 2 ЗЗД визира случаите, когато вредоносният резултат е в причинна връзка както с виновните действия на този, който се държи отговорен за причинените вреди, така и с действията на самия увреден[6]. Необходимо е също така настъпилата вреда да е неделима. В случай че вредата е делима, не е налице съпричиняване и последиците се разпредлят по общите правила.

Деянитето на деликвента и поведението на пострадалия, с което е допринесъл за настъпването на вредата, образуват две отделни, успоредно съществуващи линии, всяка от които задължително трябва да завършва с общата вреда. Не е необходимо тези поведения да се намират в причинна връзка помежду си, макар че е възможно деянието на единя да е обусловено от деянието на другия. Във всеки случай обаче поведението на пострадалия, трябва да се прояви преди или едновременно с непозволеното увреждане, извършено от деликвента, а не след него.

Пострадалият не носи гражданска отговорност за действията, с които е допринесъл за настъпване на вредния резултат. Той не извършва непозволено увреждане. Поради това и различни са предпоставките, при които имаме деликт и тези, при които има съпричиняване. За да е налице съпричинване на вреди от пострадалия, трябва да имаме деяние, вреда и причинна връзка на деяниeтo с вредата. Не е необходимо извършеното от пострадалия да е противоправно, нито да е извършено виновно. Затова не мога да се съглася с мотивите на ТР №1/2014г на ОСТК, с което се приема, че всякога поведението на пострадалия трябва да е противоправно.

Пострадалият съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването на вредата или е превърнал създадената от деликвента реална опастност в действителност. Съпричиняването е налице, когато пострадалият е създал определен риск и този риск се е реализирал посредством извършения от друго лице деликт. Рискът поначало е налице, когато дейността на пострадалия нарушава правни, морални или обичайни правила за поведение, но е възможно този риск да възникне в сферата на пострадалия стихийно и случайно и да не се намира под неговия контрол. Съпричинването от пострадалия не е противоправно, защото не съществува забрана за самоувреждане. То може да е противоправно, само ако нарушава определна правна норма.[7] Например неправилно пресичане на улицата, неспазване на нормите на Закон за движението по пътищата (ЗДвП), неспазване на нормите за безопастни и здравословни условия на труд и други.

  1. Вина на пострадалия при съпричиняване на вреди

В т. 7 на ППВС № 17/63 г.[8] е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, както и че съобразно конкретните обстоятелства разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се прилага и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността на тези субекти да действат разумно. Обективният характер на съпричиняването е признат и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за долустоящите съдилища характер съобразно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о. В същото е посочено, че: Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването; Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди[9].

Тоест, за да е налице съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е без значение вината на пострадалия, а само причинната връзка между поведението му и настъпилата вреда. В разглежданата хипотеза, относно това дали е налице съпричинване на вредата от пострадалия, който е бил пътник в автомобил, управляван от лице, употребило алкохол, следва да се изследва въпроса не дали има вина, а имали причинна връзка. Вината на пострадалото лице няма значение. Затова, ако се допусне да е налице съпричинване от лице, което се е возело в автомобил, дори и без да е знаело, че водачът е употребил алкохол, това означава да се приеме, че във всички случаи на ПТП само поради факта на качването в автомобил или в друго моторно превозно средство, пътникът е в причинна връзка с настъпилото впоследствие ПТП. Да се тълкува в такъв смисъл законовата разпоредба според мен е неоправдано и несправедливо. Не е такъв замисълът вложен от законодателя в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съпричиняване от пострадалото лице бихме имали, ако пострадалият пряко, със своите лични действия е допринесъл за настъпването на ПТП – например разсейвал е водача; опитал се е да извърши вмешателство в управлението на автомобила и вслeдствие на тези действия е настъпила катастрофа.

За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен – т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Сам по себе си обаче, фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобила, участвал в ПТП, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. Приносът на водача на автомобила за настъпването на ПТП е личен и не обосновава автоматично принос на всички пътуващи в този автомобил. Приемането на обратното би довело до неоснователно накърняване на правната сфера на увреденото лице и до отговорност за чужди действия в хипотеза, която е извън законово регламентираните[10].

В редица свои актове ВКС е застъпил становището, че приносът при съпричиняване на вреди трябва да е конкретно установен, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на деликвента, до вредоносния резултат[11]. В Решение № 16 от 04.02.2014 г. по търг. д. № 1858/2013 г. на Върховен касационен съд, I т. о. се приема, че обстоятелството, че пострадалото лице е управлявало мотопед без свидетелство за управление, сам по себе си не е достатъчено, за да обуслови наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се установява това да способства за настъпване на произшествието при обективно осъщественото от деликвента управление на МПС при конкретната пътна обстановка. В Решение № 169 от 28.02.2012 г. по търг. д. № 762/2010 г., II т. о. Върховен касационен съд приема, че независимо от безспорно установения факт, че пострадал се е движил със скорост, надвишаваща максимално разрешената за управление в участък на пътя, с което е нарушил задълженията си по ЗДвП като водач на МПС, включително общото изискване на чл. 20 ЗДвП, то обстоятелството, че не същата тази скорост е спомогнала за настъпване на тежко ПТП, довело до смъртта на повече от 2 лица, включително и на последния.  Решаващият фактор е неправилно предприетото изпреварване от страна на виновен водач на друго МПС, което обосновава правен извод за отсъствие на съпричиняване във вредоносния резултат, което да обуслови намаляване на дължимото обезщетение за причинени вреди.

Чл. 477, ал. 4 от Кодекса за застраховането[12] (чл. 257, ал. 4 КЗ отм.) гласи: „Не се допуска уговорка за изключване от покритие на гражданската отговорност за вреди, причинени на увредено трето лице, което е знаело или е било длъжно да знае, че водачът на моторното превозно средство е бил под въздействието на алкохол, наркотици или други упойващи вещества по време на пътнотранспортното произшествие. В този случай застрахователят може да прави възраженията на застрахования за съпричиняване от страна на третото увредено лице за понесените от него вреди.“. Законодателят и в тази норма е изхождал от обстоятелството, че наличието или липсата на знание у пострадалия, не е в причинна връзка с настипилото ПТП. Последното настъпва поради други причини, които са конкретни и обективни и не зависят от субективните възприятия на увреденото лице.

Правилно ВКС е приел в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2014г на ОСТК, че не се изисква вина, а приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие.

  1. Дължима грижа от страна на пострадалото лице

Според някои автори специален елемент на фактическия състав, който предпоставя прилагането на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин[13]. Последното се обосновава с факта, че гражданско правната небрежност не е юридически факт на душевната действителност, а юридически факт, определен от противоречието между реалното поведение и нормативните предписания. Небрежността е противоправно поведение, което се изразява в неполагане на дължимата грижа, която се дължи събразно изискването на чл. 63, ал. 2 ЗЗД при изпълнение на задълженията. Безспорно имаме обетивно състояние, заради това, че поведението на деликвента се сравнява с едно абстрактно поведение на обикновения гражданин, който изпълнява задълженията си винаги точно, в съобразност с повелите на закона, и на добросъвестността. В Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на Върховен касационен съд е прието, че вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.

За да бъде релевантно, самоувреждането трябва да бъде в противоречие с изискванията на дължимата грижа. Такова задължение е изрично закрепено в чл. 83, ал. 2 ЗЗД във връзка с договорната отговорност. Това правило не е lex specialis, а е общ принцип, който се прилага и при деликтната отговорност. Именно поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин, е четвъртият специален елемент на фактическия състав, който предпоставя прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Ако се приеме обратното – че всяко съпричиняване, дори това, при което увреденият, е положил грижата на добрия стопанин е основание за намаляне на дължимото обезщетение, тови би било противоречало на принципите, въз основа на които се разпределят последиците от неизпълнението и правилата за носенето на отговорността. Върху увреденият ще бъде възложена твърде голяма тежест, ако се намали отговорността на деликвента, въпреки че пострадалият е положил дължимата грижа. Такъв резултат не може да се толерира от правото.  Също така обстоятелството, че пострадалият трябва да не е положил дължимата грижа, за да влияе поведението му върху отговорността, съответства и на използвания в литерарурата термин за означаване на съпричиняването – „вина на увредения“[14].

Като обобщение на изложеното следва, че за да е налице принос при увреждането е достатъчно поведението на пострадалия фактически да се намира в причинна връзка с настъпилото вредоносно събитие, не е необходимо пострадалото лице да е действало виновно, нито противоправно[15]. Трябва да е налице и поведение на пострадалия, което да е в противоречие с дължимата грижа на добрия стопанин. Тази четвърта предпоставка неоснователно не е предвидена в приетото ТР № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Според мен тя също трябва да е налице, за да имаме съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза.

  1. Причинна връзка

На следващо място следва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правнозначим факт, обуславящ прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и допринасянето на пострадалия за настъпване на вредата спрямо себе си, също съставляващо факт, водещ до прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД.

Терминът „съпричиняване” е с по-тясно значение от използвания в закона – „допринасяне за настъпване на вредите”. Той илюстрира по-скоро първата от посочените хипотези – допринасяне за настъпване на произшествието. При ПТП, допринасянето може да се изразява в действие (пресичане на необозначено място) или в бездействие. Във втората хипотеза, пострадалият не е допринесъл за настъпването на събитието, но с поведението си е допринесъл за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Оттук и релевантността на преценката за наличие на рисково поведение на увредения, като обстоятелство по чл.51, ал.2 ЗЗД, рефлектиращо върху размера на обезщетението. Дали е налице рисково поведение и дали то е допринесло за увреждането е обстоятелство, подлежащо на установяване във всеки конкретен случай. Пример за рисково поведение на пострадалия пътник в МПС е непоставянето на обезопасителен колан, но това не е абсолютен критерий. Ако бъде установено, че механизмът на ПТП и/или получените увреждания са такива, че нямат отношение към ползването на колан, в този случай редукцията по чл.51, ал.2 ЗЗД няма да намери приложение[16].

Прилагайки правилата на граматическото и логичско тълкуване нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налага извода, че е възможно съпричиняването от пострадалия да се изразява както в допринасяне за настъпване на самото ПТП, така и в допринасяне за настъпване на вредите. Знанието от страна на увреденият за употребата на алкохол от водача не може да се квалифицира като конкретна причина за настъпване на самото ПТП, но може да се квалифицира като допринасяне за настъпване на причинените от ПТП-то вреди.

  1. Представлява ли обстоятелство повишаващо риска знанието на пострадалото лице за употребата на алкохол от страна на водача?

Според задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 206 от 12.03.2010 год. по т. д. № 35/2009 год. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 59 от 10.06.2011 год. по т. д. № 286/2011 год. на ВКС, І т. о., Решение № 98 от 24.06.2013 год. по т. д. № 596/2012 год. на ІІ т.о. и Решение № 29 от 05.06.2014 год. по т.д. № 1640/2013 год на І т.о. , а и според нормалната житейска логика, знанието от пътника за употребата на алкохол от водача, управляващ автомобил, води до увеличаване на риска за настъпване на вредоносния резултат. Рискът е изводим от състоянието на деликвента, когато при управление на МПС след употреба на алкохол може да се допусне или предположи, че той ще причини увреждането. Качвайки се в автомобил, управляван от пиян водач, пътникът съзнавано се поставя в по-голяма опастност от настъпване на злополука, от колкото ако откаже да се вози, или избере друг превоз, за да стигне до желаната дестинация.  По този начин деликвентът не е положил дължимата грижа на добрия стопанин, която се изисква според чл. 63, ал. 2 ЗЗД. А както беше изяснено, за да се приложи инситутът на съпричиняването на вреди е необходимо наличието именно на такова поведение от страна на увредения, което е в противоречие с дължимамата грижа.

  1. Конкретно към поставения въпрос дали е налице съпричиняване в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?

За да се отговори на въпроса допринесло ли е знанието на увредения за настъпването на вредата, трябва да се изследва на първо място причината за настъпилата катастрофа. Ако употребеният алкохол от водача няма никакво отношение към настъпилото ПТП, тогава дали има знание за алкохола от страна на пострадалия е ирелевантно.  Дори и увреденото лице да е знаело, че водачът на автомобила е пиян, и по този начин да е увеличило риска от настъпване на вреди като не е положило дължимата грижа, то настъпилото увреждане не е в следствие на поетия риск, а на други конкретни причини. Затова в такава хипотеза, когато катастрофата не е настъпила вследствие употребата на алкохол от страна на водача, не може да има съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, поради обстоятеслтвото, че последният е знаел за състоянието на деликвента. Тъй като вредата не е настъпила от поетия риск, то няма причинна връзка с настъпилите вреди и не е справедливо да има съпричиняване.

Поради тези причини не мога да се съглася със становището, дадено от Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 1 от 2014г[17]. В становището е прието, че „е налице съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, знаейки, че същият е управляван от водач, употребил алкохол. Съпричиняване не е налице, когато, пострадалото лице, не е знаело и не е могло да знае, че водачът управлява превозното средство под въздействия на алкохол“. Същото разрешение е прието и в диспозитива на ТР № 1/2014г. на ОСТК, който гласи, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач,  употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.  Дори да е налице поемане на риска от страна на пострадалото лице, то за да има съпричиняване е необходимо наличието на още един елемент, а именно – настъпилото ПТП да се дължи на употребата на алкохол от страна на водача. Ако катастрофата се дължи на други конкретни причини, които не са свързани с употребата на алкохол от страна на щофьора, то се разкъсва връзката между поведението на пострадалия и причинените вреди, което от своя страна изключва приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Считам, че застъпеното разбиране не е справедливо. Ако се приеме ще позволи пострадалият да носи отговорност за настъпилите от деликта вреди, дори ПТП-то да се дължи на съвсем различни конкретни причини, нямащи общо с употребата на алкохол от страна на водача. Такъв резултат необосновоно ще накърни правна сфера на увредения и не може да бъде толериран.

Според мен най-правилно е становището на ВКС, обективирано в Решение № 252 от 05.02.2015г. на I т. о., според което фактът на знанието от увредения, че водачът на МПС, чийто пътник е, управлява след употребата на алкохол, би придобил правно значение само при наличието на две кумулативни предпоставки – увреденият да е в състояние да формира правно валидна воля и настъпването на ПТП да се дължи на употребата на алкохол.  Ако тези предпоставки не са налице, то редукцията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД няма да намери приложение. Формирането на правно валидна воля в случая е от значение за риска, а не за вината на пострадалия. Малолетно дете или недееспособен, дори и да са знаели за употребата на алкохол от страна на водача, не биха могли да съзнават последиците на този факт и по този начин не биха могли да увеличат риска от настъпване на вредата за себе си. Няма как да се приеме, че лице, което не може да формира валидна воля, не е положило дължимата грижа на добрия стопанин. Затова по отношение на такива лица не може да има един от елементите на съпричиняването на вреди – поведение в противоречие с дължимата грижа, и не може да намери приложение чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

  1. Предпоставки, при наличието на които имаме съпричиняване на вреди в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол.

Съпричиняване ще бъде налице, ако са налице следните кумулативни предпоставки:

  1. Настъпилото ПТП е в причинна връзка с употребата на алкохол от страна на водача;
  2. Пострадалият е лице, което е в състояние да формира правно валидна воля;
  3. Поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин и се намира в причинна връзка с настъпилите по ПТП-то вреди;
  4. Пострадалият е знал за употребата на алкохол от страна на водача.
  1. По процесуалноправния въпрос относно момента, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия и има ли съдът задължение да следи служебно за наличието на съпричиняване на вреди?

По въпроса има противоречива съдебна практика. В Решение № 92 от 24.07.2013г. по търг. д. № 540/2012 г. на, I т. о., Върховен касационен съд е приел, че съдът не е длъжен служебно да следи за наличието на принос от страна пострдалия. Аргументите на върховните съдии са, че анализирайки съдържанието на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и законодателната техника при изписване на текста, посочвайки, че „обезщетението може да се намали“ и съдържанието на т. 4 и т. 7 на ППВС № 17/63 г., в които се сочи, че „може да се прави възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД“, не би могло да аргументира тезата за въведено служебно задължение за произнасяне от съдилищата при определяне на размера на обезщетението и по въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия.

В други свои решения ВКС е приел, че и без възражение от ответника съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД[18]. Считам, че подкрепа заслужава второто становище. Аргументите ми в тази насока са следните:

Както е известно ответникът не е длъжен да даде правната квалификация на твърдяните от него насрещни права и възражения. Когато той е въвел своевременно твърдения за насрещни права или за факти, осуетяващи възникване на претендираното от ищеца право, то възражението е въведено своевременно, а определянето на точната му правна характеристика е задължение на първоинстанционния съд, докладващ делото, на основание чл. 146, ал.1 ГПК. Когато в отговора на исковата молба ответникът (деликвент) е въвел твърдения за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вредите, то възражението за съпричиняване е заявено своевременно и съдът е длъжен да се произнесе по него[19].

При проверка на правилността на първоинстанционното решение в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по възраженията на ответника, независимо дали първоинстанционният съд е докладвал обстоятелства, от които те произтичат, дали е определил правната им квалификация и е разпределил доказателствената тежест, като в зависимост от допуснатото нарушение сам дава указания на страните за подлежащите на доказване факти и им предоставя възможност да посочат относимите доказателства[20], а когато доказателствата по възраженията са събрани, се произнася по тях с решението по съществото на делото.

Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от  волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Затова при наличието на заведен иск по чл. 51, ал. 1 ЗЗД от пострадалото лице за обезщетяване на преките и непосредствени вреди, настъпили от увреждането, съдът има задължението служебно да ги пресъди. Деликвентът дължи обезщетение за вреди доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му поведение, като ищецът е този, който следва да докаже наличието на причинна връзка. Когато за настъпването на вредите има значение и поведението на трети лица, то това поведение изключва отговорността на деликвента само в случай, че прекъсва причинната връзка между действията на ответника (деликвент) и настъпилите за пострадалия вреди. Когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, независимо дали това поведение е правомерно или противоправно, то има значение за съпричиняването – за намаляване на дължимото от деликвента обезщетение на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД.

Ако в процеса за обезщетване на настъпилите вреди има доказатеслтва, които разкъсват причинната връзка между деянието и вредите, независимо дали са въведени от самия ответник с отговора на исковата молба, или от трето лице – помагач[21], или са установени с експертиза или по друг начин, то съдът е длъжен да ги съобрази, дори и без за това да е правен довод от ответната страна. Съдът има задължението служебно да пресъди преките вреди, което произтича от императивната правна разпоредба на чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Затова, ако по делото има наличие на данни за съпричиняване на вредата, съдът е длъжен да ги съобрази, като това е въпрос на правен анализ, а не е защитно средство за ответната страна. Затова според мен, правилно е да се приеме, че и без възражение от ответника съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Това разрешение е в съответствие и с положенията, приети с Тълкувателно решение № 1 от 2013г. по т. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото.

  1. Доказване

Правилно според мен ВКС е приел в ТР № 1/2014г. на ОСТК, че тежестта за доказване е върху позоваващите се на съпричиняването в процеса – деликвент или застраховател. Мотивите на решението гласят, че позоваващата се на съпричиняването страна „следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при  проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е  употребил алкохол. При  твърдение за невменяемост доказателствената  тежест се носи от увредения. Следователно единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД“. Не е изяснено обаче какво още следва да се докаже в процеса, за да е налице съпричиняване на вреди в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол.  Необходимо е да се докаже освен знанието на пострадалия за употербата на алкохол от деликвента, че настъпилото ПТП е в причинна връзка с употребата на алкохол от страна на водача, че пострадалият е лице, което е в състояние да формира правно валидна воля и че е налице поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин и се намира в причинна връзка с настъпилите по ПТП-то вреди.

  1. Заключение

Като извод от настоящата разработка, следва да се приеме, че наличие на съпричиняване на вреди от увредния има при следния фактически състав – поведение на пострадалия, в противоречие с дължимата грижа на добрия стопанин, вреда и причинна връзка на поведението с настъпилата вреда или с осъществения деликт.  Не е необходимо наличието на вина, нито извършеното деяние да е противоправно. Неполагането на дължимата грижа е обективен факт, който се преценява като се съпостави поведението на пострадалия с един абстрактен модел на дължимото.

Хипотезата, при която увреденото лице е пътувало, в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, представлява особен случай на съпричинване. При нея, за да се приложи нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е необходимо освен цитирания фактически състав още да е налице знание от страна на лицето, че водачът е употребил алкохол, което представлява поемане на риск за настъпилите вреди. Необходимо е пострадалият да може да изразява правно валидна воля и настъпилото ПТП да се дължи именно на факта, че шофьорът на автомобила е употребил алкохолСамо в такава хипотеза ще има риск, който ще е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Затова само при наличието на такава фактическа обстановка ще е налице съпричиняване на вреди и ще се приложи правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ако се допусне намаляване на обезщетението и в други случаи, това ще противоречи на справедливостта и на правната логика. Немислимо е, ако ПТП не е настъпило в причинна връзка с употребата на алкохол от водача на автомобила, пострадалият да се дъжи отговорен за знанието на този факт.

Доказателствената тежест за наличие на знание от страна на пострадалия за употребата на алкохол лежи върху ответника в процеса за обезщететяване на неимуществените вреди. Знанието на обстоятеслтвото, че водачът е употребил алкохол подлежи на установяване в съдебното производство с всички допустими от закона доказателствени средства. Според съдебната практика достатъчно е доказването на знанието у пострадалия за употреба на алкохол от водача, без да е необходимо доказването на вида и количеството алкохол приет от него. Съдът има служебното задължение да следи за наличието на съпричиняване, дори и такова възражение да не е въведено от ответната страна в процеса, защото е длъжен служебно да пресъди преките и непосредствени вреди от непозволеното увреждане по силата на императивното правило на чл. 51, ал. 1 ЗЗД.

Ако се установи наличието на съпричиняване в такава хипотеза, обезщетението, което се дължи на пострадалия следва да се намали съобразно приносът му в настъпването на вредите. При изчисляването следва да се има предвид факта, че този принос е косвен. В някои случаи съпоставен с основания фактор за настъпване на вредите и тежестта на предизвиканото ПТП приносът може да се окаже толкова незначителен, поради което и не би могъл да повлияе върху размера на дължимия за причинените неимуществени вреди, паричен еквивалент[22]. Ако все пак се следва да се определи допринасянето в такива случаи, то справедливо е да в размер около 1/5 от настъпилите вреди[23].

Автор: Маргарита Илиева Балабанова, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“


star



[1] Решение № 98 от 08.07.2010 г. по т.д. № 942/2009г. на ВКС, I т.о.; Решение № 216 от 08.09.2014 г. по т. д. № 839/2012 г. на ВКС, II т.о.

[2] В този смисъл и Решение № 29 от 05.06.2014г. по т. д. № 1640/2013г. на ВКС, I т.о.

[3] Тълкувателно дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС

[4] Кожухаров, А. Облигационно право – Отделни видове облигационни отношения, Юриспрес, 2002, С.

[5] Голева, П. Деликтно право, Фенея, 2011, С.

[6] ТР 88/1962 г. ОСГК на ВС

[7] Голева, П. Цит. Съч.

[8] Сукарева, С., Йосифова, Т., Облигационно право – казуси, тестове, теми, съдебна практика, Фенея, 2011

[9] Също Решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. дело № 1139/2011 г. на ВКС, II т. о.

[10] Решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о.

[11] Определение № 935 от 18.12.2012г. по т.д. № 1161/2011г. на ВКС, II т. о.

[12] обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.

[13] Калайджиев, А. Облигационно право обща част, Сиби, 2013, С., с. 454

[14] Калайджиев, А. Цит съч, с. 454-456

[15] Решение № 178 от 28.10.2013 г. по търг. д. № 89/2012 г. на ВКС,  II т. о.

[16] Решение № 252 от 05.02.2015г. по търг. д. № 3320/2013г. на ВКС, I т. о.

[17] http://www.vas.bg/bg/%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D1%81/112-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D1%81/%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%81%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D1%8A%D0%B4

[18] Така Определение № 156 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 4066/2008 г., на ВКС, II г. о. ; Решение № 777 от 28.08.1985г. по гр. д. № 519/85г., на ВКС,  IV г. о.  и др.

[19] Решение № 17 от 06.03.2015г. по гр. д. № 3174/2014, на ВКС, IV г. о.

[20] т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. ОСГТК ВКС

[21] Вж. Решение  № 163 от 31.10.2013г. по т. д. № 82/2012г. на ВКС, II т. о.

[22] Решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 25/2009г. на ВКС, II т. о.

[23] Такъв размер е определен в Решение № 252 от 05.02.2015г. на ВКС, I т. о.