Може би от доста време между отделните отрасли на правната наука не е налице граница, която да може да раздели проблеми само на наказателното, само на гражданското или само на които и да от другите правни отрасли. Казусите, които практиката и животът ни поднасят, много често изискват един интердисциплинарен подход, който за да бъде приложен трябва да бъдат ползвани задълбочени познания от различни правни науки. В тази връзка ми е направила впечатление тенденцията, че при анализи на казуси, имащи за предмет наказателноправен проблем, доста често се игнорират и дори не се споменават неговите гражданскоправни последици, а също така и когато става въпрос за случаи, чиито характеристики ги ситуират по скоро в полето на гражданското или административното право, но при наличие на силно изразен наказателноправен аргумент, същият бива неглижиран.
Подобен е случаят с ДДС последиците от „кражбата“ на дадена вещ, в нашия случай- автомобил. Неслучайно кражбата е в кавички. Ситуацията е следната. Сключен е договор за финансов лизинг за моторно превозно средство- джип БМВ Х5 през 2009г. със срок пет години. И ако трябва да перифразирам една поговорка „Нямала си баба белица, купила си Х 5-ца“. На третата година от сключването на договора автомобилът бива „откраднат“. Образуваното досъдебно производство бива спряно и дружеството- застраховател по имуществена застраховка „Каско“ изплаща дължимата застрахователна сума за настъпилото застрахователно събитие. Впоследствие, при извършена ревизия на дружеството лизингополучател са установени задължения за ДДС за ползвания данъчен кредит за придобиването на автомобила, като органите по приходите са счели, че в случая следва да се извърши корекция на същия по реда на чл. 79, ал.3 от ЗДДС. Аргументите на НАП са приети и от административния съд, и от ВАС.
Очевидно в настоящия казус има много неща за изясняване. А какво имаме като факти? Това, че има сключен договор за финансов лизинг и вещта, предмет на договора, я няма- от 2009г. до този момент. След като основен въпрос в хода на ревизията е следвало ли е да се извърши корекция на ползвания данъчен кредит за придобиването на автомобила, може би първо следва да се фокусираме върху това, кога по принцип следва да се прави корекция и дали настоящият случай е такъв.
Съгласно чл. 79, ал.3 от ЗДДС, “Регистрирано лице, което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки, при унищожаване, установяване на липси или при бракуване на стоките, както и при промяна на предназначението им, за което вече не е налице право на приспадане на данъчен кредит, начислява и дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит“.
Очевидно една от хипотезите в нормата, при която следва да се преви корекция на ползвания ДДС е при установяване на липси на съответните стоки. В анализ по друг проблем, изложих виждането, че не може да отъждествяваме кражбата с липсата. Тя е счетоводен термин, който дефинира факта, че дадена стока я няма, без да се интересува от причината това да е така. В тази връзка стоките, които са предмет на кражба биха могли да бъдат определени като липси, но не и в ситуации, подобни на тази по казуса. Защото кражбите от търговските обекти, в които стоките са изложени на свободен достъп от потребителите са предвидими, но непреодолими събития, няма как да ги няма. При отнемането на лек автомобил това не е така. Докато кражбите на артикули от магазините по своя характер най-често представляват маловажен случай и не се уведомява полицията за тях, при леките автомобили се образува досъдебно производство и съответното МПС се обявява за издирване. Е да де, но в чл. 79 от ЗДДС ни е изрично посочено, че за установените липси следва да се извърши корекция на ползвания данъчен кредит. И в тази връзка, може би по простото решение би било, когато е налице противозаконно отнемане на МПС, просто да го отъждествим на липсата на стоката и да изискваме от данъчнозадълженото лице да направи корекция на ползвания от него данъчен кредит за придобиването му. Но понякога в правото, както и в живота, това, че едно разрешение на даден проблем звучи просто, понятно, разбираемо, лесно за изпълнение или друг синоним, не прави само по себе си същото и правилно.
Когато едно лице реши да продава дадени стоки с цел печалба и реши това да стане посредством търговски обекти, в които потребителите имат пряк физически контакт до продаваните стоки, той съзнава, че част от тези стоки, ще станат предмет на кражба, ще бъдат загубени или ще се окаже, че са налични само по документи. Той може да положи необходимите грижи за това да бъде намален процентът на липсите на стоки, но същият няма как да бъде премахнат напълно. А когато бъде придобита дадена стока, представляваща МПС на значителна стойност, което впоследствие изчезне, дали третирането би следвало да бъде същото? Защото много често след настъпването на такова събитие, единственото което, се знае, е че вещта я няма. Но всеки път ли когато се придобива подобен актив следва да бъде калкулиран и рискът, че същият може да изчезне?
Съгласно § 2. ал.1 от чл. 185 от Директива 2006/112/ЕО („Директивата“), не се предвижда корекция за ползван данъчен кредит, в случай, че е налице кражба на вещ, която е надлежно доказана. Съгласно втората алинея от същия § 2, тази дерогация е факултативна. Следователно държавите-членки могат да предвидят извършването на корекция на ползван данъчен кредит във всички случаи на кражба на вещи, които пораждат право на приспадане на ДДС, и то независимо дали свързаните с кражбата обстоятелства са напълно изяснени или не.
В случая сме изправени пред следната хипотеза. В директивата е предвидена възможност за държавите-членки в своето законодателство да установят правила, съгласно които, във всички случаи на кражба на активи, за които е ползван данъчен кредит да се предвижда корекция по смисъла на ал.1 от същия член. В българския ЗДДС обаче, на нито едно място не е коментиран този въпрос и не са приети изрични разпоредби, които да отразяват заложеното в ал.2 на чл.185 правомощие. След като такова правило не е налице в ЗДДС, тогава директна приложимост следва да има нормата на ал. 1 и да не следва да се прави корекция. Обаче следва да се обърне внимание на това, че цитираната норма на Директивата изисква кражбата да е „надлежно доказана и потвърдена“. С оглед на това следва да изясним от наказателноправна гледна точка, кога можем да третираме една кражба за надлежно доказана.
По конкретното дело, фактите, които са известни, са липсата на автомобила и постановлението за спиране на наказателното производство. Макар и досъдебното производство да е образувано за кражба, същото представлява т. нар. работно обвинение, което подлежи на промяна с оглед на допълнителното събраните доказателства. Важно е да се посочи, че кражбата като състав по чл. 194 и следващите от НК се различава от противозаконното отнемане на МПС по чл. 346 от НК, единствено по отношението на дееца към отнетата вещ- в единия случай е налице намерение за своене, в другия – единствено за ползване. С оглед на факта на незавършеното наказателно производство, невъзможно е съдът да установи извършеното отнемане, точно по кой от двата състава следва да се квалифицира. А квалификацията е от съществено значение за това дали следва да е налице корекция или не. Ако автомобилът е присвоен с оглед временното му ползване, тогава няма никакво основание за извършване на действия по реда на чл. 79 от ЗДДС за ползвания данъчен кредит, тъй като вещта е налична и е възможно същата да бъде върната в патримониума на собственика. В тази хипотеза, той бива лишен временно от ползването й. Следва да изследваме какви биха били данъчноправните последици, ако всъщност не е налице отнемане от страна на трети лица, а по една или друга причина лицето, ползващо вещта и имащо качеството лизингополучател, се е разпоредил с автомобила, или сам е спомогнал за укриването му или е знаел, че същият се отнема с цел разглобяването му части и тяхната последваща продажба. Това са чести случаи, които биват провокирани от различни причини. Когато става въпрос за автомобили на висока стойност, взети на лизинг, при положение, че лизингополучателят не може да продължи да изплаща вноските си по договора за лизинг, ако автомобилът бъде откраднат, същият ще получи пропорционална част от застрахователното обезщетение, съобразно платените от него вноски по лизинга. Това провокира някои лица сами да спомагат за отнемането на автомобилите им. От наказателноправна гледна точка, това тяхно поведение следва да се тълкува като подбудителство към кражба, защото, отнеманата вещ не им принадлежи. На практика се среща и друга хипотеза, при която също при автомобили със значителна стойност, които принадлежат на дадено лице, но се появи повреда при тях, чието отстраняване би било прекалено скъпо или понякога невъзможно, се прибягва до услугите на трети лица, които отнемат автомобила със знанието, а понякога и със съдействието на собственика, като целта е да се инсценира кражба и да се получи застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“. Очевидно, наказателноправната квалификация на такова поведение, не би могло да бъде подбудителство към кражба по смисъла на чл. 20, ал.3 от НК във връзка с чл. 194 от НК., тъй като в случая не са налице елементи от субективната страна на престъплението,а именно- отнемането на вещта от нейния собственик без неговото съгласие. Подобно деяние следва да се квалифицира като измама по чл. 209 от НК с оглед на това, че се въвежда в заблуждение дружеството застраховател по имуществена застраховка „Каско“ по отношение на настъпването на застрахователно събитие- кражба, тъй като отнемането става със съгласието на лицето, ползващо вещта на правно основание. Тук следва да споменем и практиката да се сключват договори за финансов лизинг за моторни превозни средства на значителна стойност, представляващи земеделска техника, които след плащане на няколко вноски биват изнесени в чужбина- най-често Република Турция и биват продавани на цена, по-ниска от реалната им стойност. Макар и най-често в подобни случаи, компетентните органи да постановяват отказ за образуване на досъдебно производство, предвид на гражданскоправния характер на правоотношенията, описаното деяние в много от случаите осъществява състава на чл. 206 от НК, тъй като с актът на разпореждане на вещта, деецът сменя анимуса си по отношение на нея.
С оглед на гореизложените хипотези, дори и цитираният чл. 185 от Директивата задава една обща формулировка, с оглед на която неизяснени остават въпросите какво следва да се прави, в случай, че собственикът на съответната вещ, респективно този, който я използва на правно основание е съпричастен към отнемането и същото няма характера на кражба. В нашия закон нещата стоят дори и по-зле с оглед на това, че въобще няма текст, който да регламентира задължението, респективно липсата на такова да се прави корекция по реда на чл. 79 от ЗДДС на ползван данъчен кредит за активи, които са предмет на кражба.
От чисто данъчноправна гледна точка, с оглед на настоящата уредба, следва да се обобщи, че корекция следва да се прави в случаите, в който по несъмнен начин може да се приеме, че конкретната вещ, част от активите на съответното данъчно задължено лице няма как да се върне в неговия патримониум. Това разбиране би било най-коректно както с оглед на различното наказателноправно третиране на самото отнемане, така и с едно от условията за ползването на право на приспадане на данъчен кредит, а именно- дадената стока да се използва за икономическата дейност на лицето. Очевидно, че когато същата му е отнета, то няма да може да я ползва през определен период от време, но за да бъде направена корекция за приспаднатия данъчен кредит за вещта като цяло, трябва да бъде изяснено какво е станало с нея. Защото с оглед разпоредбите на чл. 306 от НПК във връзка с чл. 53, ал.2 б. „б“ от НК, именно в случаите на доказана кражба с влязла в сила присъда, вещта следва да се върне на нейния собственик. Което от своя страна означава, че същият ще отново ще може да я използва за икономическата си дейност и в тази хипотеза, корекцията на ползван данъчен кредит би била неоснователна.
За пълнота на изложението, бих искал да изложа основният аргумент на ВАС в Решение № 1727/17.02.2016г. по дело № 6421/2015г., с оглед на който е прието, че по казусът, послужил като повод за написване на настоящата статия, следва да се извърши корекция на ползвания ДДС:
„..С оглед на безспорно установеното приспадане на данъчния кредит от „Новъл” ЕООД,сумата му подлежи на корекция по реда на чл.79,ал.3 във вр. с ал.6 ЗДДС при „погиване“ на автомобила и надлежното му отписване,тъй като общата сума за покупката се редуцира до размера на внесената част от нея и условието за използването му за облагаеми сделки отпада“
Върховният административен съд решава много просто проблема, който поне на мен ми изглежда много сложен- отнемането на автомобила се квалифицира като погиване. Мисля, че няма защо да отричам и следва да се съглася с това тълкуване. Barbarus hic ego sum, quia non intelligor ulli.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
ПРЕГЛЕД И РАЗСЪЖДЕНИЯ ПО ПРАКТИКАТА НА ВКС, КАСАЕЩА НЯКОИ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ КРЕДИТОРИТЕ
По някои проблеми, касаещи определянето на център на жизнени интереси по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ
По някои въпроси, касаещи Тълкувателно решение № 3/2016 от 12.03.2016г. на ОСНК на ВКС и критиката към него
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ДДС – ТРЕТИРАНЕТО НА БЕЗВЪЗМЕЗДНОТО ИЗГРАЖДАНЕ НА ОБЕКТИ – ПУБЛИЧНА ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ
За някои проблеми при недопускане на възстановен работник или служител на работа от работодателя и свързаното с това обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ
