I. Увод

В действащия Закон за наследството от 1949 г. в чл. 56 законодателят урежда един на пръв поглед познат, но в същността си специфичен като правно явление за българското материално право институт, а именно т. нар. „унищожаване на отказ от наследство от страна на кредитор“. През годините различни автори са се опитвали от една страна да отъждествят този иск с Павловия иск по чл. 135 ЗЗД, поради неговия отменителен характер с оглед защитата на интереса на увредения кредитор, докато други автори явно разграничават двата иска, поради различните им фактически състави[i].

II. Терминологични уточнения

Следва на първо място да отбележим, че терминът „унищожаване“ в разпоредбата на закона следва да се тълкува корективно, с оглед познатото от ЗЗД унищожаване на сделка. Това е така, тъй като последиците от унищожаването по чл. 27-33 ЗЗД са коренно различни от последиците на иска по чл. 56 ЗН и поради тази причина двете понятия не трябва да се смесват. В случая на чл. 56 ЗН по-правилно е да се говори за „отмяна“ на отказа от наследство, тъй като последицата от него има действие само спрямо кредитора[ii], който упражнява правото, а не erga omnes, каквото е действието на унищожаването. Въпреки това, в съдебната практика продължава да се използва терминът „унищожаване”[iii] За прецизност не терминологията, обаче, по-нататък в изложението ще бъде използван терминът „отмяна“, а не „унищожаване“.

III. Уредба на института в ЗН от 1890 г. (отм.)

Исторически фигурата на отмяната на отказа от наследство е позната на българското право още в стария Закон за наследството от 1890 г., като същият е бил възпроизведен в чл. 204 ЗН (отм.) „Заемодавците на тогова, който се е отрекъл в ущърб на техните права, могат да добият разрешение от съда, да приемат наследството, което се пада на длъжника им, от негово име и на място него. В тоя случай, отричането не се унищожава за в полза на отреклия се, а в полза на заемодавците и то до такъв размер, доколкото е вземането им. “[iv] Законът за наследството от 1890 г. е създаден по образец на западноевропейското право, по-специално от италианския Codice civile и френския Code civile[v], като последният е оказал голямо влияние върху канадското право и създаването на Гражданския кодекс на Квебек, поради което в него можем да открием разпоредба, идентична на чл. 56 от ЗН, а именно чл. 625 ГК на Квебек[vi]. Чл. 204 ЗН (отм.) бива възпроизведен и в действащия Закон за наследството. Но докато отмененият ЗН е бил в сила, е действала системата на отказа от наследство, то със ЗН от 1949 е приета системата на приемането и институтът, непроменен с оглед на тази съществена промяна в българското наследствено право, става по-трудно приложим[vii].

Също така разпоредбата на чл. 204 ЗН (отм.) говори за приемане  „от негово име и на место него“, което е различно от сегашното действие на чл. 56 ЗН. По действащия ЗН кредиторите могат да искат да се удовлетворят до размера на вземането си, но това не води да приемане от страна на отказалия се длъжник. „В този случай кредиторът може да иска от съда унищожаване на отказа от наследство, направен от длъжника, тъй като с него се препятства възможността в патримониума на длъжника да постъпи имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитора. Положителното решение по този иск има действие само в отношенията между длъжника и кредитора, но не и по отношение на трети лица, спрямо които направеният отказ от наследство е действителен.“ [viii]

IV. Разграничение от Павловия иск.

В съдебната практика се застъпва становището, че „искът по  чл. 56 ЗН  представлява частен случай на общия Павлов иск по чл. 135 ЗЗД, допускащ възможността да се обявят за относителни по отношение на кредитора сделките, с които длъжникът го уврежда. Между правните сделки, с които длъжникът може да увреди кредиторите си, е и отказът от наследство. За унищожаване на отказа от наследство кредиторът разполага със специалния иск по чл. 56 ЗН. С този иск кредиторите са поставени в по-благоприятно положение относно предпоставките за уважаването му, отколкото при иска по чл. 135 ЗЗД, тъй като не са задължени да доказват наличие на знание на длъжника за увреждането. …… Текстовете на чл. 135 ЗЗД и чл. 56 ЗН се намират помежду си в отношение на общ към специален, тъй като с Павловия иск могат да се атакуват всякакви действия от правен характер, които увреждат кредитора, а с иска по чл. 56 ЗН – само отказа от наследство. При това положение, наличността на специалния иск за унищожаване отказа от наследство изключва приложението на общия по чл. 135 ЗЗД.”[ix]

• Фактическият състав на иска по чл. 135 ЗЗД включва в себе си следните елементи:

1. Необходимо е да е налице изискуемо вземане;
2. Действие, което уврежда кредитора, което може да бъде както едностранна сделка, така и договор, включително и брачен договор, дори съдебно решение[x];
3. Субективно знание за увреждане

• Фактическият състав на иска по чл. 56 ЗН ще бъде изпълнен при наличието на следните елементи:

1. Следва да имаме открито наследство;
2. Наследникът, призован към наследяване, следва да е направил действителен отказ от наследство;
3. Кредитор на този наследник с изискуемо вземане следва да не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Това е фактически въпрос.
4. Не се изисква субективно знание за увреждане.

V. Страни по правоотношенията

Наследникът, който се е отказал от наследството, може да е увеличил дяловете на останалите наследници, но може и да е дал възможност на следващ ред наследници да бъдат призовани към наследяване. Отказът му може да бъде както изричен по чл. 52 ЗН, така и мълчалив, при който заинтересовано лице е поискало от районния съд да определи срок на наследника, в който да се произнесе дали приема наследството или се отказва от правото си на наследяване[xi]. В последната хипотеза мълчанието на наследника се приравнява на отказ от наследство.

Следва да се разграничават случаите на недействителен отказ от наследство или отказ, който се счита за приемане. Това е така, например, когато лицето се е отказало в полза на друг наследник – това предполага намерение за разпореждане с наследството като свое и се приема от съдебната практика за приемане на наследството[xii].

След отказа от наследство, частта на отказалия се може да уголеми дяловете на останалите наследници, а може и да доведе до призоваване към наследяване на наследниците от следваш ред. Ако някой от тях приеме, именно той ще е лицето, от чието имущество кредиторът на отказалия се ще се удовлетвори.

VI. Проблемът

Не е рядко застъпвано мнението в теорията, че искът по чл. 56 Закона за наследството поставя някои недоизяснени въпроси относно приложението и последиците си и като такъв, същият следва да не се прилага, но съдебната практика не приема това становище и в не едно съдебно решение прилага тази правна норма с цел удовлетворение на кредитора.

Действието при уважаване на иска, обаче, е нетипично и непознато на правото ни. Извършвайки отмяна на отказа от наследство, същото това наследство нито влиза в патримониума на отказалия се наследник, нито се връща във висящо състояние, в което може да бъде прието от отказалия се. То остава в патримониума на приелия го наследник (който не е в никакво правоотношение с кредитора), но на кредитора се предоставя възможност да се удовлетвори от него до размера на вземането си. Така наследството, което е попаднало в патримониума на едно лице, служи за удовлетворяване на чужд кредитор.

При това положение приелият наследник се поставя в такова положение, при което е приел наследство, в което е имало активи и пасиви. След успешното удовлетворяване на кредитора, активите в наследството намаляват, но пасивът остава същият и наследникът продължава да отговоря за него. Като намалява актива на наследството, той дори може да спадне под нивото на пасива и не само да намали придобитото от наследника, но и да го постави в положение да отговаря пред кредиторите на наследодателя с цялото си собствено имущество.

В същото време пасивът на отказалия наследството наследник намалява, тъй като един негов кредитор вече се е удовлетворил. По своята същност това представлява неоснователно обогатяване, тъй като фактическият състав на неоснователното обогатяване включва в себе си следните елементи:

1. Обогатяване, което може да бъде:

• Увеличаване на актива
• Намаляване на пасива

2. Обедняване – намаляване на имуществото на друго лице
3. Връзка между обедняването и обогатяването.

В случая на уважен иск по чл. 56 ЗН кредиторът на наследник Х се удовлетворява от наследството, което вече е в патримониума на наследник У, което води да намаляване на неговите активи, като дори може да го постави в по-неблагоприятно положение от това, ако се беше отказал от наследството. От друга страна, пасивите на имуществото на отказалия се наследник Х намаляват. Тъй като действието на съдебното решение е относително и отмяната има действие само спрямо кредитора, се получава състояние, при което наследник Х се ползва от активите на наследството, но не отговоря за пасивите на същото.

Въпреки настъпилото неоснователно обогатяване на отказалия се наследник, съдебната практика, обаче, не признава регресни права на наследника, който е приел наследството – той въобще не участва в съдебния процес. Съдебните решения в тази насока спират до удовлетворяването на кредитора, предявил иска.

VII. Решението

Настъпилото неоснователно разместване на имуществени блага в своята същност представлява защита на интересите на кредиторите, което е познато на нашето право и напълно законосъобразно. От друга страна, това не следва да допуска подобно увреждане на интересите на приелите наследството наследници.

От една страна би могло да се измени институтът, като действието на отмяната на отказа да води до „приемане” на наследстовото от отказалия се наследник. Подобно решение, обаче, е невъзможно, тъй като приемането на наследството е личен акт, който не може да бъде упражнен от друго лице. Подобно решение би противоречало на принципите на семейното и гражданското право.

Друг път, по който да се тръгне, би била възможността отмяната да има действие на „частично приемане”, но не само на активи, но и на наследството като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Тъй като кредиторът, в чиято полза е уважен искът по чл. 56 ЗН, има възможност да се удовлетвори от активите на наследството до размера на вземането си, то отмяната на отказа да има такова действие, че длъжникът, чийто кредитор се удовлетворява, да поема и пропорционална част от задълженията на наследството. Такова решение също е невъзможно, тъй като по българското право е недопустимо частичното приемане на наследство.

От друга страна може в самата разпоредба да се предвиди суброгиране в правата на удовлетворения кредитор – наследникът, от чието имущество се е удовлетворил кредиторът, да встъпи в неговите права и да може да търси изпълнение от обогатилия се наследник. Въпреки че към момента на завеждане на иска имуществото на отказалия се от наследството наследник не стига за погасяването на задължението, то това не означава, че в следващите 5 години то ще остане същото. По този начин могат да се защитят интересите на приелия наследството наследник и той да може да удовлетвори вземането си. Подобен регресен иск би възстановил законосъобразното положение, създало се от неоснователното разместване на имуществени блага. Затова смятам, че de lege ferenda следва да бъде предвиден подобен иск в нормата на чл. 56 ЗН. В случай, че такъв иск не бъде предвиден, то би трябвало отговорността на приелия наследството наследник да бъде ограничена все едно е приел по опис – до размера на получения актив.

VIII. Заключение

След като години наред искът по чл. 56 ЗН не е представлявал обект на внимание както от теорията, така и от практиката, то все по-честото му приложение в последните години налага един нов прочит на разпоредбата и по-задълбоченото му тълкуване. Следва законодателят да прецени чий интерес заслужава по-голяма защита – този на неудовлетворения кредитор или защитата на избора, дали да се упражни субективното лично право да се приеме едно наследство или не. И в двата случая разпоредбата на чл. 56 ЗН се оказва недостатъчно прецизна и създава опасност да бъдат застрашени чужди интереси. Поради тази причина същата следва или да бъде отменена, или поне да бъде изменена по такъв начин, че да не създава опасност за сигурността на гражданския оборот.

[i]               Станева, А. Унищожаване отказа от наследство по чл. 56 ЗН. – Социалистическо право, 1985, № 5

[ii]              Тасев, Хр. Българско наследствено право – Сиела, 2013 София

[iii]              Виж Решение № 1281 ОТ 21.01.2009 г. по гр. д. № 5578/2007 г., Г.К., ІІ Г. О. на ВКС

[iv]              Сборникъ на действуващитъ съдебни закони въ царството 1878 – 1942

[v]              Матеева, Е. Германското наследствено право. Фенея, 2012 София

[vi]              Пак там.

[vii]             Станева, А. Унищожаване отказа от наследство по чл. 56 ЗН – Социалистическо право, 1985, №5

[viii]             Решение № 1281 от 21.01.2009 г. по гр. д. № 5578/2007 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС

[ix]              Решение № 170 от 07.02.2013 Г. по гр. д. № 3595/2012 г. на Районен съд – Русе; Решение № 960 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 2029/2013 Г. на Районен съд – Стара Загора; Решение № 2473 от 09.05.2014 Г. по гр. д. № 4389/2013 Г. на Районен съд – Варна

[x]              Тълкувателно решение №106/1964 г. ОСГК

[xi]              Топуров, П. Да искаш (ли) унищожаване на отказа от наследство? – http://challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/da-iskash-li-unishtojavane-na-otkaza/

[xii]             Обратно – чл.1274, ал. 1 от украинския ГК, виж Матеева, Е. Германското наследствено право. Фенея, 2012 София

Подобни статии

НЕОБХОДИМО ЛИ Е РЕШЕНИЕ НА ОС НА ООД КАТО УСЛОВИЕ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ДЕЙСТВИЯ НА УПРАВИТЕЛЯ ПО ВКЛЮЧВАНЕТО НА ДРУЖЕСТВОТО КАТО УЧАСТНИК В ДРУГО ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО ПО ЧЛ.137, АЛ. 1, Т. 6 ТЗ? ОБЖАЛВАНЕ НА ОТКАЗА НА СЪДИЯТА ПО ВПИСВАНИЯТА За санкционната функция на неустойката и някои проблеми свързани с приложението на института НЯКОИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ИСКА ПО ЧЛ.37 ОТ ЗН Замяна или прекратяване на изпълнителни способи по искане на длъжника по реда на чл. 443 ГПК.