В настоящата статия е направен опит за анализ на понятието, правното положение и характеристиките, които има възложителят на обществени поръчки – публичноправна организация, въз основа на действащата към момента нормативна уредба, приетият на първо четене от Народното събрание проект за нов Закон за обществените поръчки, актовете на правото на Европейския съюз и практиката на Съда на Европейския съюз в областта. Последователното извършване на този анализ цели да бъде направен обобщен извод по въпроса за съответствието между изискванията и характеристиките, които следва да притежава даден субект, за да се приеме, че има качеството възложител на обществени поръчки – публичноправна организация според действащото национално законодателство и проекта за нов Закон за обществените поръчки, от една страна, и тези, установени в правото на Европейския съюз и изведени в практиката на Съда, от друга.
- Възложител – публичноправна организация, според действащият Закон за обществените поръчки
Съгласно чл. 1 от действащия Закон за обществените поръчки[1] (ЗОП), целта на закона, както и на нормативната уредба в областта на обществените поръчки изобщо, е „осигуряване на ефективност при разходването на бюджетните и извънбюджетните средства, както и на средствата, свързани с извършването на определени в закона дейности с обществено значение”.
Провеждането на процедура за възлагане на обществена поръчка по реда на ЗОП предполага кумулативното да са налице трите предвидени в закона предпоставки за това – обект, субект и стойност на поръчката.
В действащия ЗОП няма легална дефиниция на понятието „възложител на обществена поръчка” за целите на закона, но основните видове възложители са изброени в чл. 7, т. 1 – 6 от ЗОП. В теорията и съдебната практика условно тези възложители на обществени поръчки се разделят на две групи, в зависимост от разходваните от тях средства.
В първата група попадат т.нар. възложители от публичния сектор или публични възложители, които разходват изключително бюджетни средства или средства от целеви фондове. Те са посочени в чл. 7, т. 1 – 4 от ЗОП.
Втората група обхваща т. нар. секторни възложители, които извършват дейности във водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги, които са посочени в чл. 7, т. 5 и 6 от закона. Характерно за тях е, че разходват средства, получени в резултат на предоставени от тях обществени услуги, определени изрично в закона. В тази група попадат публичните предприятия и техни обединения, както и търговците или други лица, които не са публични предприятия. Определянето им като възложители на обществени поръчки се основава на по-благоприятното положение, което те заемат на пазара с оглед на извършваната от тях дейност/предоставените услуги и невъзможността поведението им да се контролира единствено посредством пазарни механизми.[2]
С оглед на обхвата и целите на тази статия, предмет на анализ по-долу ще бъдат характеристиките на възложителя-публичноправна организация по смисъла на ЗОП, въз основа на които може да се приеме, че определени лица, придобиват качеството възложител и попадат в приложното поле на закона.
Легалната дефиниция на понятието „публичноправна организация” е регламентирана в § 1, т. 21 от Допълнителните разпоредби наЗОП. От съдържанието на посочената разпоредба може да се направи извод, че за да се квалифицира даден субект като публичноправната организация по смисъла на ЗОП, трябва да притежава следните характеристики:
1) Персонифициран субект, който има качеството юридическо лице, което независимо от неговия търговски или производствен характер, е създадено с цел задоволяване на обществени интереси.
От анализът на тази първа предпоставка следва, че ЗОП признава качеството възложител-публичноправна организация на юридическо лице, което дори и да има търговски или производствен характер, е създадено с цел задоволяване на обществени интереси. Граматическото тълкуване на посочената разпоредба е основание за извода, че от гледна точка на понятието „публичноправна организация” законодателят не се интересува от това дали юридическото лице има търговско качество или не. В приложното поле на ЗОП могат да попаднат както юридически лица с нестопанска цел, така и търговски дружества, а също и търговците – публични предприятия, създадени със закон.
2) Юридическото лице трябва да отговаря и на поне един от следните, алтернативно установени, допълнителни критерии:
а) Финансирано е повече от 50 на сто от държавния бюджет, от бюджетите на държавното обществено осигуряване или на Националната здравноосигурителна каса, от общинските бюджети или от възложители по чл. 7, т. 1 или т. 3 от ЗОП – органите на държавна власт, Президентът на Република България, омбудсманът на Република България, Българската народна банка, главният прокурор и административните ръководители на прокуратурите в страната, други държавни институции, създадени с нормативен акт, както и публичноправните организации;
б) Повече от половината от членовете на неговия управителен или контролен орган се определят от възложители по чл. 7, т. 1 или т. 3 от ЗОП;
в) Обект е на управленски контрол от страна на възложители по чл. 7, т. 1 или т. 3 от ЗОП. Законът посочва, че такъв контрол е налице, когато едно лице може, по какъвто и да е начин, да упражнява доминиращо влияние върху дейността на друго лице.
В допълнение ЗОП определя като публичноправна организация и лечебно заведение – търговско дружество, на което повече от 30 на сто от приходите за предходната година са за сметка на държавния и/или общинския бюджет, и/или бюджета на Националната здравноосигурителна каса.
Агенцията по обществени поръчки поддържа списък на възложителите на обществени поръчки, който е публично достъпен на интернет страницата й[3]. Този списък е неизчерпателен и има информативен характер. В него изрично е предвидено, че включването на едно лице в списъка не означава, че то е, респективно не е възложител и не го освобождава от задължението да докаже пред контролните органи, че притежава или не качеството възложител по смисъла на чл.7, ал.1 от ЗОП.
- Възложител – публичноправна организация, според проекта за нов Закон за обществените поръчки
Член 5, ал. 1 на предложеният проект за нов Закон за обществените поръчки (Проекта) изрично обособява възложителите на обществени поръчки в разгледаните вече в по-горе две основни категории: публични и секторни.
В чл. 5, ал. 2, т. 14 от Проекта като публични възложители изрично са посочени и лицата, които представляват публичноправните организации. Легалната дефиниция на понятието „публичноправна организация” е регламентирана § 2, т. 43 на Проекта. Съгласно посочената разпоредба, публичноправната организация е юридическо лице, което отговаря кумулативно на следните условия:
1) Създадено е с конкретната цел да задоволява нужди от общ интерес, които нямат промишлен или търговски характер.
В Проекта изрично е регламентирано, че нуждите от общ интерес имат промишлен или търговски характер, когато лицето действа в нормални пазарни условия, стреми се да реализира печалба и самостоятелно понася загубите от извършване на дейността си.
2) Юридическото лице трябва да отговаря на поне едно от следните алтернативно уредени изисквания:
а) Финансирано е с повече от 50 на сто от държавни, регионални или местни органи или от други публичноправни организации, като това финансиране включва и плащания от потребители, които се събират съгласно нормативен акт;
б) Обект е на управленски контрол от страна на тези органи;
в) Има управителен или надзорен орган, повечето от половината от членовете на който са назначени от публичен възложител по чл. 5, ал. 2, т. 1-14 от Проектите.
- Възложител – публичноправна организация, според действащите и отменените актове от правото на Европейския съюз в областта на обществените поръчки
- Обобщения и изводи
- Заключение
3.1. Към момента един от основните актове на правото на Европейския съюз, който урежда правилата за провеждане на процедури по възлагане на обществените поръчки е Директива 2014/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за обществените поръчки и за отмяна на Директива 2004/18/ЕО[4] („Директива 2014/24/ЕС”). Посочената Директива 2014/24/ЕС изрично определя публичноправните организации като възложители на обществени поръчки.
Съгласно чл. 2, параграф 1, т. 4 от Директива 2014/24/ЕС „публичноправни организации“ са организации, които имат всички изброени по-долу характеристики:
1) Създадени са с конкретната цел да задоволяват нужди от общ интерес, които нямат промишлен или търговски характер;
2) Имат правосубектност;
3) Финансират се в по-голямата си част от държавни, регионални или местни органи или от други публичноправни организации; или са обект на управленски контрол от страна на тези органи; или имат административен, управителен или надзорен орган, повечето от половината от членовете на който са назначени от държавните, регионалните или местните органи или от други публичноправни организации;
3.2. Според чл. 1, параграф 9 на отменената Директива 2004/18/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 г. относно координирането на процедурите за възлагане на обществени поръчки за строителство, услуги и доставки[5] („Директива 2004/18/ЕО”), „публичноправна организация” е всяка организация, която отговаря на следните три условия:
1) Създадена е със специфичната цел да задоволява нужди от обществен интерес, които нямат промишлен или търговски характер;
2) Има правосубектност; и е
3) Финансирана в по-голямата част от държавата, регионалните или местните органи или други публичноправни организации; или е обект на управленски контрол от последните; или има административен, управителен или надзорен орган, повече от половината членове на който са назначени от държавата, регионалните или местните органи или от други публичноправни организации.
Директива 2004/18/ЕО предвижда, че държавите-членки представят неизчерпателни списъци на публичноправните организации и категориите публичноправни организации, които удовлетворяват посочените критерии. Такъв списък към Директива 2004/18/ЕО е представен и от Република България, след присъединяването и към Европейския съюз.
3.3. Разликите при дефинирането на понятието „публичноправна организация” в двете директиви са стилистични и не променят вложеният в него смисъл. Предвид богатата практика на Съда на Европейския съюз, която е формирана при тълкуването на това понятие, в новата Директива 2014/24/ЕС изрично е прокламирано, че обхватът й по отношение на лицата (ratione personae) следва да остане непроменен, като се посочва, че е целесъобразно да се запази разбирането за понятието „публичноправна организация”, разработено в съдебната практика.
В т. 10 от Преамбюла на Директива 2014/24/ЕС е предвидено, че организация, която действа в нормални пазарни условия, стреми се да реализира печалба и понася загубите в резултат от извършването на дейността си, не следва да се счита за „публичноправна организация“, тъй като би могло да се счита, че нуждите от обществен интерес, за задоволяването на които е създадена или има задача да задоволява, имат промишлен или търговски характер.
В Приложение III към отменената Директива 2004/18/ЕО са поместени представените от държавите-членки неизчерпателни списъци на публичноправните организации и категориите публичноправни организации, които удовлетворяват установените в нея критерии. Новата Директива 2014/24/ЕС не предвижда задължение за държавите-членки да представят такива списъци и в нея липсва приложение, аналогично на Приложение III към Директива 2004/18/ЕО.
Понятието „публичноправна организация” в сферата на обществените поръчки е разглеждано многократно и в различни аспекти от Съда на Европейския съюз. В резултат на това, към момента съществува богата съдебна практика, която подпомага изясняването на същността и характеристиките на публичноправните организации като възложители на обществени поръчки.
4.1. При анализ на понятието, последователно Съдът е застъпвал становището, че разгледаните по-горе в т. 3.2. три условия, регламентирани в член 1, параграф 9 от Директива 2004/18/ЕО, които трябва да бъдат изпълнени, за да се счита дадено образувание за публичноправна организация, имат кумулативен характер.[6]
4.2. Като обследва изискването поставено към публичноправната организация да е „създадена със специфичната цел да задоволява нужди от обществен интерес без промишлен или търговски характер”, в практиката си Съдът приема, че става въпрос за нужди, които се удовлетворяват по начин, различен от покупката на стоки и услуги на пазара[7] и които по съображения от обществен интерес държавата или регионален или местен орган са избрали като цяло да задоволяват сами или по отношение на които възнамеряват да запазят определящо влияние.[8]
Според Съдът, с цел да се провери дали задоволяваните от субекта нужди имат характер, който не е промишлен или търговски, следва да се отчете съвкупността от релевантните юридически и фактически елементи, каквито са обстоятелствата, ръководили създаването на съответния орган и условията, при които той упражнява дейността си, както и дали въпросният орган упражнява своите дейности при условия на конкуренция.[9]Съдът приема, че съществуването на развита конкуренция може да представлява индиция в подкрепа на обстоятелството, че не става въпрос за нужда от обществен интерес без промишлен или търговски характер[10].
4.3. На следващо място, според Съдът на Европейския съюз трите алтернативни критерия по отношение на възложителя – публичноправна организация: 1) да е финансиран в по-голямата си част от държавни, регионални или местни органи или от други публичноправни организации; 2) или да е обект на управленски контрол от страна на тези органи; 3) или да има административен, управителен или надзорен орган, повечето от половината от членовете на който са назначени от държавните, регионалните или местните органи или от други публичноправни организации; разкриват тясна зависимост от публичноправните органи.
Приема се, че такава зависимост може да позволи на публичноправните органи да оказват влияние върху решенията на съответната публичноправна организация в областта на обществените поръчки и предполага възможност те да се ръководят от съображения, различни от икономическите, в частност риск да се отдаде предпочитание на националните оференти или кандидати, което би създало пречки пред свободното предоставяне на услуги и пред свободното движение на стоки, чието предотвратяване цели прилагането на директивите относно обществените поръчки.[11]
С оглед на тези цели, Съдът приема, че всеки един от критериите подлежи на функционално тълкуване[12], т.е. независещо от формалния ред и условия за прилагането му[13] и трябва да се разбира като разкриващ тясна зависимост от публичноправните органи.[14]
Според Съдът, понятието за „финансиране в по-голямата част от публичноправни органи” означава прехвърляне на финансови средства без конкретна насрещна престация, с цел да се подкрепи дейността на съответното образувание[15].
Тъй като това понятие подлежи на функционално тълкуване, Съдът е приел, че към критерия за финансиране в по-голямата част от публичноправните органи се отнася и непрякото финансиране. Според Съдът, такова финансиране може да се предостави чрез такса, установена и наложена със закон, регламентиращ свързаните с нея принципни положения и размера ѝ, която не представлява насрещна престация за ползването от задължените за заплащането ѝ лица на услугите, предоставяни от съответната организация, и чийто ред и условия за събиране са приети при упражняване на властнически правомощия.[16]
Приема се, че обстоятелството, че дадена организация формално сама определя размера на вноските, които осигуряват в по-голямата част финансирането ѝ, не изключва възможността за наличие на непряко финансиране, което да отговаря на посочения критерий. Такъв е случаят, когато организации като националните осигурителни каси се финансират чрез вноски, плащани от или за осигурените лица без конкретна насрещна престация, ако включването към такава каса и плащането на вноските е задължително по силата на закона, като размерът на вноските, независимо че формално се определя от самите каси, от една страна, е наложен с правен акт, тъй като законът урежда предоставяните от касите престации, както и свързаните с тях разходи, и им забранява да упражняват дейност със стопанска цел, и от друга страна, подлежи на одобрение от надзорния орган, и ако събирането на вноските се извършва принудително на основание на разпоредбите на публичното право.[17]
4.4. В практиката си Съдът приема, че вписването на даден субект в неизчерпателния списък на публичноправните организации, съдържащ се в приложение III към Директива 2004/18/ЕО, само по себе си не представлява необорима презумпция, че този субект притежава качеството публичноправна организация. Според Съдът, във всеки конкретен случай, независимо от наличието на такова вписване, за да се квалифицира субектът като публичноправна организация, следва да се изследва въпросът дали субектът отговоря на критериите за „публичноправна организация”, установени в Директивата.[18]
Уредбата на понятието „публичноправна организация” в § 1, т. 21 на Допълнителните разпоредби от ЗОП, в § 2, т. 43 от Допълнителните разпоредби на проекта за нов ЗОП и регламентацията му на европейско ниво, ведно с тълкуването му в практиката на Съда на Европейския съюз са основание за следните обобщения и изводи относно съответствието на националното ни законодателство с изискванията, очертани в правото на Европейския съюз:
5.1. Критерият „правосубектност”
На първо място, както действащият ЗОП, така и приетият на първо четене проект за нов закон поставят изискването публичноправната организация да има качеството юридическо лице по смисъла на българското законодателство, т.е. самостоятелен организационно и имуществено обособен правен субект, който може да бъде носител на права и задължения.
Този критерий е съобразен с изискването на чл. 2, параграф 1, т. 4, б. „б” на Директива 2014/24/ЕС публичноправните организации да имат правосубектност.
5.2. Критерият „обществен интерес”
На второ място, ЗОП изисква това юридическо лице, независимо дали има или не търговски или производствен характер, да е създадено с цел задоволяване на обществени интереси.
Според проекта за нов закон, юридическото лице трябва да е създадено с конкретната цел, да задоволява нужди от общ интерес, които нямат промишлен или търговски характер. Изрично е уточнено, че нуждите от общ интерес имат промишлен или търговски характер, когато лицето действа в нормални пазарни условия, стреми се да реализира печалба, като самостоятелно понася загубите от извършване на дейността си.
В чл. 2, параграф 1, т. 4, б. „а” на Директива 2014/24/ЕС[19] е предвидено, че публичноправната организация следва да е създадена с конкретната цел да задоволява нужди от общ интерес, които нямат промишлен или търговски характер.
5.2.1. Посочената уредба е основание за извода, че ЗОП разглежда търговския и производствен характер като качество на юридическото лице и допуска то да се определи като публичноправна организация по смисъла на ЗОП, независимо дали има такъв характер, стига да е създадено с цел задоволяване на обществени интереси. В проекта за нов ЗОП, както и в Директива 2014/24/ЕС обаче търговският и производствен характер се свързват не с правния субект, а с нуждите от обществен интерес, които се цели да бъдат задоволени със създаването на публичноправната организация, като изрично е предвидено, че тези нужди не могат да имат такъв характер.
5.2.2. Към настоящия момент, нито на национално, нито на европейско равнище, е поставян въпросът дали като изключва изискването, установено от правото на Европейския съюз, нуждите от обществен интерес да нямат промишлен или търговски характер, българският законодател е транспонирал правилно европейската директива.
5.2.3. Легална дефиниция на понятието „нужди от обществен интерес” в областта на обществените поръчки няма нито в българското, нито в европейското законодателство. Обективен критерий, който може да се използва, за да се направи извод, че юридическото лице е създадено с цел, насочена към задоволяване на обществени интереси е, когато това е заявено ясно при учредяването му (в учредителния акт или в мотивите към него; в управленска програма, стратегия и др.), включително когато е посочено, че се създава в изпълнение на управленска програма, политика или функции, които държавата изпълнява.
Когато при учредяването не е посочена целта, която се преследва със създаването на съответния правен субект, е необходимо да се извърши преценка дали фактическата дейност, която осъществява е насочена към задоволяване на нужди от обществен интерес. При извършването на тази преценка, следва да се използват и разгледаните в т. 1.5. по-горе изводи, направени в практиката на Съда на Европейския съюз.
Според Проекта, правен субект, който действа в нормални пазарни условия, стреми се да реализира печалба и понася загубите в резултат от извършването на дейността си, не следва да се счита за „публичноправна организация“, тъй като в тази ситуация се приема, че нуждите от обществен интерес, за задоволяването на които е създадена или има задача да задоволява, имат промишлен или търговски характер.
Според Директива 2014/24/ЕС дори в случаите по предходния абзац, в зависимост от конкретните обстоятелства, е възможно нуждите от обществен интерес да нямат промишлен или търговски характер и правният субект да бъде определен като „публичноправна организация“, ако отговаря на останалите изисквания.
5.3. Критерият „финансиране от публичноправни органи; или управленски контрол от страна на публичноправни органи; или избор на управителните органи от публичноправни органи”
На трето място, по отношение на юридическото лице следва да е изпълнено поне едно от следните алтернативно уредени в ЗОП изисквания:
а) Финансирано е повече от 50 на сто от държавния бюджет, от бюджетите на държавното обществено осигуряване или на Националната здравноосигурителна каса, от общинските бюджети или от възложители по чл. 7, т. 1 или 3 от ЗОП.
Аналогично на това условие в Проекта се урежда изискването за финансиране с повече от 50 на сто от държавни, регионални или местни органи или от други публичноправни организации. По отношение на този критерии се уточнява, че това финансиране включва и плащания от потребители, които се събират съгласно нормативен акт.
б) Обект е на управленски контрол от страна на възложители по чл. 7, т. 1 или 3 от ЗОП. Законът уточнява, че такъв е налице, когато едно лице може по какъвто и да е начин да упражнява доминиращо влияние върху дейността на друго лице.
Аналогично на това условие в Проекта се урежда изискването, юридическото лице да е обект на управленски контрол от страна на държавни, регионални или местни органи или от други публичноправни организации.
в) Повече от половината от членовете на неговия управителен или контролен орган се определят от възложители по чл. 7, т. 1 или 3 от ЗОП.
Аналогично на това условие в Проекта се урежда изискването, юридическото лице да има управителен или надзорен орган, повечето от половината от членовете на който са назначени от публичен възложител по чл. 5, ал. 2, т. 1-14 от закона.
Разглежданите три алтернативни белега, поне един от които трябва да притежава юридическото лице, за да има качеството „публичноправна организация”, независимо от граматическата разлика при формулирането на текстовете на ЗОП и на Проекта кореспондират на алтернативните критерии, регламентирани в чл. 2, параграф 1, т. 4, б. „в” на Директива 2014/24/ЕС, според които публичноправните организации: се финансират в по-голямата си част от държавни, регионални или местни органи или от други публичноправни организации; или са обект на управленски контрол от страна на тези органи; или имат административен, управителен или надзорен орган, повечето от половината от членовете на който са назначени от държавните, регионалните или местните органи или от други публичноправни организации.
Посочените в т. 5.1 до т. 5.3 включително три критерия, трябва да са налице кумулативно, за да се приеме, че даден правен субект притежава качеството „публичноправна организация”. Този извод е потвърждаван последователно в практиката на Съда на Европейския съюз.
5.4. Изискването за кумулативно притежаване на разглежданите характеристики не е уредено изрично в българското законодателство, въпреки че по тълкувателен път се извежда от разпоредбата на § 1, т. 21 от ДР на ЗОП, съотв. § 2, т. 43 от Допълнителните разпоредби на проекта за нов ЗОП, където е регламентирано понятието „публичноправна организация”.
5.5. Обхват и приложно поле на проекта за нов Закон за обществените поръчки
Съгласно чл. 1 от проекта за нов Закон за обществените поръчки, определящ предмета и целта на закона, „този закон определя условията и реда за възлагане на обществени поръчки за строителство, доставки или услуги от възложители с цел осигуряване на икономичност, ефективност и ефикасност при разходването на: 1. публичните финанси; 2. средствата, предоставяни от европейските фондове и програми; 3. средствата, свързани с извършването на дейности в секторите на водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги; 4. средствата на дружества и предприятия, които са възложители по смисъла на закона.”
Целта на действащия ЗОП, съгласно чл. 1 от закона, е да осигури икономичност, ефективност и ефикасност, при „разходването на бюджетни и извънбюджетни средства, както и на средствата, свързани с извършването на определени в закона дейности с обществено значение” (водоснабдяване, енергетика, транспорт, пощенски услуги).
От сравнителния анализ на двете разпоредби може да се направи извод, че Проекта разширява приложното поле на закона. Целта на новата уредба е да осигури, както законосъобразното и целесъобразното разходване на публичните средства (чл. 1, т. 1 и 2) и средствата, свързани с извършването на определени от закона дейности с обществено значение (чл. 1, т. 3), така и законосъобразно и целесъобразно разходване на средствата на дружества и предприятията, които имат качеството възложител, независимо от източниците на средствата им (чл. 1, т. 4).
Така, ако се приеме, че даден правен субект притежава характеристиките на „публичноправна организация” по смисъла на проекта за нов ЗОП, то дейността му би попаднала в обхвата на закона, независимо че то не разходва средства с публичен характер и не извършва дейност в секторите на водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги.
Направеният по-горе анализ е основание за общия извод, че по-отношение на критерия „обществен интерес”, действащият до момента ЗОП не е изцяло съобразен с правото на Европейския съюз в областта на обществените поръчки. В резултат на това, при прилагането на закона през годините съществува вероятност в обхвата му да са попадали субекти, които при адекватна синхронизация на българското право с европейското, не би следвало да се квалифицират като публичноправни организации. Тези пропуски на законодателя, са преодолени в проектът за нов ЗОП, който при дефиниране на понятието „публичноправна организация” е съобразен с Директива 2014/24/ЕС, както и с практиката на Съда на Европейския съюз в областта.
Автор: Борислава Първанова[20]
[1] Обн. ДВ. бр. 28 от 6 Април 2004 г., посл. изм. и доп. ДВ. бр. 79 от 13 Октомври 2015 г.
[2] Събев, С. Възложителят на обществени поръчки – административноправен статут
[3] http://www.aop.bg/index.php?page_id=85&ln=2
[4] Поради установените разминавания в официалния превод на български език на посочената директива, за целите на настоящия анализ е използван текстът на директивата на английски език в OB L 134 , 30/04/2004 P. 114 – 240.
[5] Поради установените разминавания в официалния превод на български език на посочената директива, за целите на настоящия анализ е използван текстът на директивата на английски език в OB L 94 , 28/03/2014 P. 1 – 64.
[6] Решение от 11 юни 2009 г. по дело Hans & Christophorus Oymanns GbR, Orthopädie Schuhtechnik, срещу AOK Rheinland/Hamburg, С-300/07; Решение от 10 април 2008 г. по дело Ing. Aigner, Wasser-Wärme-Umwelt, GmbH срещу Fernwärme Wien GmbH, С-393/06; Решение от 1 февруари 2001 г. по дело Комисия/Франция, C 237/99; Решение от 12 септември 2013 г. по дело IVD GmbH & Co. KG срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe IVD GmbH & Co. KG, срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe, C 526/11.
[7] Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Комисията срещу Испания, С 283/00
[8] Решение от 10 ноември 1998 г. по дело BFI Holding, C 360/96
[9] Решение от 10 април 2008 г. по дело Ing. Aigner, Wasser-Wärme-Umwelt, GmbH срещу Fernwärme Wien GmbH, С-393/06; Решение от 22 май 2003 г. по дело Korhonen и др., C 18/01
[10] Решение от 10 ноември 1998 г. по дело BFI Holding, C 360/96; Решение от 10 април 2008 г. по дело Ing. Aigner, Wasser-Wärme-Umwelt, GmbH срещу Fernwärme Wien GmbH, С-393/06; Решение от 10 май 2001 г. по дело Agorà и Excelsior, C 223/99 и C 260/99
[11] Решение от 12 септември 2013 г. по дело IVD GmbH & Co. KG 9срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe, С-526/11
[12] Решение от 13 декември 2007 г. по дело Bayerischer Rundfunk, C-337/06
[13] Решение от 10 ноември 1998 г. по дело BFI Holding, C 360/96
[14] Решение от 12 септември 2013 г. по дело IVD GmbH & Co. KG 9срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe, С-526/11
[15] Решение от 3 октомври 2000 г. по дело University of Cambridge, C-380/98; Решение от 12 септември 2013 г. по дело IVD GmbH & Co. KG 9 срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe, С-526/11
[16] Решение от 13 декември 2007 г. по дело Bayerischer Rundfunk, C-337/06; Решение от 12 септември 2013 г. по дело IVD GmbH & Co. KG 9срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe, С-526/11
[17] Решение от 11 юни 2009 г. по дело Hans & Christophorus Oymanns, C-300/07
[18] Решение от 11 юни 2009 г. по дело Hans & Christophorus Oymanns GbR, Orthopädie Schuhtechnik, срещу AOK Rheinland/Hamburg, С-300/07; Решение от 12 септември 2013 г. по дело IVD GmbH & Co. KG срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe IVD GmbH & Co. KG, срещу Ärztekammer Westfalen-Lippe, C 526/11
[19] Както и в отменената Директива 2004/18/ЕО
[20] Адвокат от Софийска адвокатска колегия